6
ЛЮБОМИР МИЛЕТИЧ -УЧЕН И ОБЩЕСТВЕНИК
Проф. Борис Яновски
Идвайки в Софийския университет през 1943 г. първоначално като студент,
а по-късно, привлечен като преподавател, аз не заварих проф. Любомир Милетич.
Той бе починал пет години преди това. Името му обаче продължаваше да живее.
Споменаваха го по разни поводи специално преподавателите от старшето поколение,
учили при него и били негови колеги. Според всички тях той бил не само
един от създателите на Университета, но и преподавател, който ред години
„правел времето при него”. Тук се има предвид, първо, казаното от познавалия
го добре професор от Историко-филологическия факултет, към който се числил
и той, Константин Гълъбов. С острия си и даже нерядко безцеремонен, но
същевременно точен език той определяше Милетич „за разлика от навъдилата
се по-късно лека кавалерия” като „тежък човек”. Какво означаваше това „тежък”
обаче стана ясно по-късно, с натрупването и на други впечатления. Именно
и на други - извън университетските, - когато влязох във възникналата на
мястото на закрития Милетичев Македонски научен институт и за решаването
на същите задачи научна комисия при Македонските културно-просветни дружества
[1],
та досега, след възстановяването на въпросния институт се оказах негов
научен секретар.
1. По ред причини въпросната научна комисия - в която влизаха още Божидар Божиков, Юрдан Анастасов и някои други - не можа да развие голяма дейност. Преди всичко Ю. Анастасов бе против такава дейност, за да не се привлече вниманието върху комисията и тя да бъде също закрита. Това разбиране получи хумористичното наименование “теория за свещта”: „Дайте да мъждукаме, за да не угаснем.” По-чувствително бе участието на Ю. Анастасов
6
А как са виждали Любомир Милетич младежите, едва започващи своята научна или обществено-политическа дейност? „Всред преподавателите - си спомня за студентските години Ст. Кабасанов, по-късно сам университетски преподавател по методика на българския език и българска диалектология - беше проф. Любомир Милетич, ръководител на катедрата по български език, който, както обикновено, водеше и преподаването по старобългарски език и българска диалектология... Външната му осанка, походката му, а и възрастта му внушаваха уважение, респект и известен страх.” И продължава: „Тогава той е бил на 65 години, но на нас ни се виждаше по-стар, пък и видът му въпреки хубавите му черти на учен го правеше по-възрастен и измъчен...” [2]
Същото е и в студентските спомени на академик П. Динеков. Той пише: „Проф. Милетич бе среден на ръст, с благородна фигура, с високо чело, с побеляла къса брада... Пристъпваше бавно, качваше се на подиума при катедрата и говореше съсредоточено, без ораторски пози, без жестикулации и афектация... но ясната му реч достигаше до всички ъгли на аудиторията... Лекциите му напомняха разговори, беседи със студентите...” [3]
Няма разлика и в отбелязаното от други мемоаристи. Така видният отсетне наш революционер Иван Михайлов, към него време също студент - само че в Юридическия факултет - и прекарващ повече в канцеларията на Тодор Александров, работейки над албума „Македония в образи”, бележи както винаги съвсем пестеливо: „Във връзка с албума често се отбиваше при нас проф. Милетич.” И след това, сравнявайки го с Александрова: „Двамата си приличаха по воля, а и в походката и говора - отмерени, спокойни.” [4]
Ето го Любомир Милетич: респектираща, строга, затворена за контакти
фигура. Наистина „тежък” човек, както се бе изразил за него Гълъбов.
и на моя милост в редакционната колегия на сп. „Славяни”, което като периодично издание, предназначено за нашата емиграция - главно от Македония, Америка, Австралия и някои страни на Западна Европа, разработваше и „македонската проблематика”. Впрочем също заслужава да се отбележи съставеният сборник от статии „Илинден”, за който най-големи заслуги имаше Божидар Божиков. За съжаление въпреки уговорката с директора на Издателството на Отечествения фронт този сборник така и не успя да види бял свят и ръкописът му някъде се загуби.
2. „Спомени за университетските преподаватели Александър Теодоров-Балан, Йордан Иванов и Любомир Милетич”, сп. „Съпоставително езикознание”, 1985 г., кн. 6, с. 28.
3. “Професор Любомир Милетич в моите студентски спомени”, също в сп. „Съпоставително езикознание”, 1982 г., кн. 3, с. 26
4. Вж. извадката от мемоарите му във в.„Демокрация”, г. I, бр. 171, 1990 г.
7
Разбира се, приведеното дава само „външно” деятеля Л. Милетич. Има цяла друга страна, и то даже много по-важна. Не случайно цитираният Ст. Кабасанов започва направо тъкмо с нея. Той изтъква най-категорично и с „тон”, нетърпящ никакви уговорки: „Пръв между най-тачените и авторитетни наши преподаватели беше професор Любомир Милетич.” [5]
И отново същото у П. Динеков, при това дадено вече и в други аспекти: „Видях проф. Л. Милетич - започва той - за пръв път в аудиторията на лекции... Виждах го след това в продължение на четири години.” И веднага изтъква: „Впечатлението от проф. Милетич беше невероятно силно и внушително... Не познавам друг професор, който така да ме е поразявал още при първата среща тогава и по-късно. Може би само Казимир Нич от Краковския университет”. [6]
И понеже вече бяха приведени и мемоарите на Ив. Михайлов, нека сега също се продължи и с тях. А както се видя, в тях деятелят ни се очертава по по-различен начин. Михайлов първо съпоставя проф. Милетич с Тодор Александров, който за него - за Михайлов - е еталон на човек и на борец за идеали. „Дълбока взаимна почит и приятелство - изтъква той -съществуваше между него и Александрова”. И по-нататък продължава за основата на това приятелство, изтъквайки, че то се дължало „на общото между тях” и още по-точно на това, че те си приличали „по волята”. И второ, Михайлов дава характеристика на Милетич не само пряко, а и чрез казаното от наш виден журналист (то ще привлече вниманието и по-нататък, по друг повод): „Упорит, праволинеен, с ясни идеи. При което и с голяма култура, с авторитет всред нашата общественост и в чужбина”. [7]
Ето и това! И колко хубаво пасва и сега изтъкнатото от Гълъбов: „тежък човек”. Наистина „тежък” и в друго отношение. Тежък като ерудит, като характер, като несломима воля за действие. И на изтъкнатото даже следва да се наблегне в този момент, когато страната ни така се нуждае от „тежки” личности, от „тежки” дейци на всички фронтове на културния ни и политически живот...
Въпреки казаната затвореност на Л. Милетич всички негови някогашни студенти,
оставили спомени за университетските си години, го дават и като първокласен
преподавател и педагог. А се знае, че при професорите - които, бидейки
преди всичко учени и като така загрижени главно за научната страна на
8
занятията си - педагогиката не е на особена почит. При него обаче определено не е било така. “Човек с голямо сърце на педагог и патриот” [8], бележи например Ст. Кабасанов, разкривайки много точно и „патриотичната”, т.е. „възрожденската”, ако бихме могли да се изразим така, основа на неговото педагогическо майсторство. Под друг ъгъл П. Динеков вижда професора: “Професор Милетич бе много строг в аудиторията и взискателен на изпитите - пише той. - Имаше навика да чете, докато завърши разглеждания проблем... Не се съобразяваше с факта, че времето е изтекло... Оставаше след определеното време 15-20 минути и дори половин час...” После: „Понякога се получаваха трагикомични положения... За да спре всякакви излизания и влизания по време на лекцията, проф. Милетич заключваше аудиторията и слагаше ключа в джоба си”. И още: „Един-два пъти чуканията отвън бяха така настойчиви, че той отиваше до вратата и започваше диалог с чукащия, но не отключваше” . Това наистина се отнася до „анекдoтичната страна” на неговите лекции. Но далеч и не просто това. Дадените факти, взети и просто така - като анекдоти, - са с по-голямо значение. Знае се, че всички големи университети наред с другото се славят и с богатия си подобен „студентски фолклор”. Тоя фолклор също играе немалка роля във формирането на оня характерен за университетите неповторим климат на веселост, оптимизъм, критичност и самокритичност, на широта на духа и на нетърпимост към всеки догматизъм и всеки лъжлив авторитет. Това не бива да се забравя. Така че анекдотите, взети даже просто като анекдоти, са способствували за издигането на Софийския ни университет до равнището на големите световни университети и по проследената линия.
Същевременно положението с казаните анекдоти съвсем не е толкова „безобидно”
и в това отношение Динеков изглежда трябва да бъде коригиран. Работата
е там, че във всички университети освен „преподаватели-учители” винаги
са съществували и немалък брой „преподаватели-учени”, които не са се съобразявали
с изискването да се спазва на всяка цена „учебният час”. Такъв в Юридическия
факултет по мое време бе проф. Александър Кожухаров (доколкото си спомням,
той също бе с македонска жилка), който при едно извикване по тоя повод
в Министерството за „мъмрене” заяви на поучаващия ни инспектор: „Университетската
лекция не е салам и не може да бъде отрязана, където искаш”. Но най-ярък
в това отношение в същия Юридически факултет, вече през моите студентски
години, беше проф. Вл. Алексиев-Миладинов. Той също заклю
9
чваше след себе си вратата на аудиторията и прибираше ключа, за да отстрани „ханските” отношения по време на лекцията си. [10] Впрочем „фолклорът” около Алексиев-Миладинов беше особено голям, но тук той заслужава отбелязване поради явната му връзка с „фолклора” около Милетич и даже в някаква степен под негово вияние - още повече че давамата деятели са били близки и по линия на Македонския научен институт.
Вл. Алексиев-Миладинов, внук на Димитър Миладинов, е роден през 1884 г. в Солун. Завършва Българската класическа гимназия в Битоля. Следва право в София и Лайпциг. Доктор на правните науки на Лайпцигския университет, учител в Солунската българска гимназия. По-нататък минава на работа в Софийския университет, като същевременно е преподавател и във Военната академия. През шестдесетте години при едни от изборите за Народно събрание беше председател на Централната избирателна комисия и т. н. Що се касае до работата му в Институтата за него в Алманаха на Софийския университет между другото е казано: „Редовен член и член на управителния съвет на Македонския научен институт в София”. После в раздела „Разни статии и сътрудничества” се допълва: „Редовен сътрудник на сп. „Македонски преглед” - предимно със статии по история на българското и славянско право”. И още: под негова редакция са публикувани „Сборник Солун” - София, 1934 г. със статии върху историята, етнографията и езика на западнобългарските земи, „Епоха, земя и хора” - материали из българското възрожденско минало, София, 1939 г. [11]
Друго направление в дейността на Любомир Милетич се свързва с грижите му за по-младите в най-добрия и най-пълния смисъл, т.е. включително и тогава, когато подобно нещо е можело да създава на самия него само неприятности. Като пример може да се вземе първо случаят от студентските години на Ст. Кабасанов, разказан в цитираните му спомени.
„Студентският състав на специалността славянска филология - пише Кабасанов
- беше предимно бедняшки. В трети курс бях избран за председател на студентското
дружество при специалността. Това озлоби група студенти, членуващи в Народния
студентски съюз „Христо Ботев”, чийто кандидат пропадна при изборите. Направили
изложение. Съобщават
10. Ние, студентите, слушащи първите му лекции по история на българското право, в които се говореше за българските ханове, се чудехме какво е това “ханско” право. По-късно ставаше ясно, че се имаха предвид отношенията на свободно влизане и излизане, каквито съществуват при “кръчмите”, в крайпътните “ханове”...
11. Алманах на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, С., 1940, с. 6-7.
10
ми, че Милетич ме вика. Сега вече имах основание да се страхувам. Смутен, пристъпвам в същата стая на ул. „Тетевенска”... Милетич стои в средата на стаята прав, държи лист. „Ти червен ли си? “ - нервно, но сдържано подхваща. „Г-н професоре, ние сме дошли да се учим, не...” „И аз мисля така, но виж!” И прочита места от изложението-донос, в което бях оклеветен, в което се говореше, че изборът бил фалшифициран и пр. Категорично възразих. „Добре - каза. - Ще насрочиш нови избори, на които аз лично ще присъствувам.” Нещо нечувано - Милетич да присъствува на наши, студентски избори!
Изборите станаха. Бях избран с абсолютно мнозинство. Клеветниците жестоко се излъгаха. Накрая Милетич взе думата: „Кой дръзна да ме лъже и да ме кара да си губя времето? Изборът е напълно редовен. Глас народен, глас Божи!” В общото мълчание и почуда, видимо възбуден, но с отмерени, бавни крачки излезе, изпратен от учудените погледи на всички ни...” [12]
Върху друг момент от отношението на Милетич към младите се спира П.
Динеков. Маститият професор можел да се издига над личните си чувства даже
когато би трябвало да се чувствува отблизо засегнат, като се е ръководел
само от едно: да дава път на талантливото и добре подготвеното. „Отнася
се за важен момент в моя живот; към него се връщам винаги изпълнен с дълбока
благодарност към проф. Милетич” -изтъква Динеков. И продължава: „Завърших
Софийския университет в 1933 г. и веднага на есента постъпих на учителски
стаж в Трета мъжка гимназия. Някъде през октомври получих една бележка,
че проф. Милетич ме търси от няколко дни и ме моли да отида при него. Не
знаех причината... Влязох както винаги с известно стеснение в кабинета
му. Да си призная - дори с известен страх, който не бе без основание, защото
преди две-три седмици бях поместил във в. „Литературен глас” остра критична
статия за една книга върху италианската литература, преведена от дъщеря
му Олга... Посрещна ме приветливо, с явно добро разположение. Помислих
си: не е прочел още рецензията, и се успокоих. Покани ме да седна и тогава
ми съобщи, че по негово предложение факултетният съвет е решил да ми се
даде разменната стипендия за двегодишна специализация в Полша... Не е необходимо
да говоря за радостта, която изпитах”. И по-нататък: „Разговорът ни не
продължи много. Милетич ме посъветва веднага да направя постъпка за паспорт...
Когато си тръгнах и вече приближих вратата, Милетич изведнъж се обади:
„Пък това, дето сте писали за моята Олга, не е право, прекалено
11
остро е. Но нищо, аз - както виждате - не се разсърдих и ви предложих за стипендия. Едно време, когато бях млад като вас, и аз пишех остри рецензии; по-късно разбрах, че не съм бил прав”. Изпотих се и излязох.” [13]
Такъв е случаят и с Димитър Силяновски, излязъл извън пределите на Юридическия факултет, в който възниква, и засегнал целия университет.
Проф. Д. Силяновски е роден през 1992 г. в Крушево - дядо му е строителят на катедралата в този град, а чичо му - поручик Силяновски - като командир на I артилерийски полк се отличава при превземането на Пирот в Сръбско-българската война от 1885 г. (по-късно е един от офицерите, детронирали княз Александър Батенберг). Димитър Силяновски учи в класическия отдел на I софийска мъжка гимназия. След това завършва Юридическия факултет на Софийския университет и специализира право в Германия и Австрия. Бил е декан на Юридическия факултет, а през 1944 г. е избран и за ректор на Университета. По-късно - вече през шестдесетте години - е бил член на Централната избирателна комисия при едни от изборите за Народно събрание и пр. В Юридическия факултет чете лекции главно по гражданско процесуално право, но играе голяма роля при въвеждането на курс по трудово право, като пръв чете и лекциите по него (по време, когато подобни занятия се водят само в няколко от европейските университети). А бележката за него в Алманаха на Софийския университет завършва с отбелязването: „Член на Македонския научен институт”. [14]
Та ето във връзка с една работа на тоя тогава още млад научен работник
видният професор при Юридическия факултет Йосиф Фаденхехт излиза с рязка
критика. Скоро става ясна и истинската цел на критиката: да се попречи
на Силяновски в конкурса му, защото се държи на друг кандидат. Но по-късно
- както се бе изразил по този повод Константин Гълъбов - в този случай
„косата ударила на камък”: „Против подобен
14. С. 545. Така че Д. Силяновски е един от преподавателите при Юридическия факултет на Университета, членове на Македонския научен институт. А има поне още един: Никола Благоев. Благоев е роден през 1868 г. в с. Ракита, Южна Македония, в семейството на свещеник. Завършва класическата гръцка гимназия в Битоля. След това завършва и право в Белградския университет. След идването си в свободна България адвокатствува и е избран за народен представител в XIV обикновено народно събрание. С минаването си в Софийския университет се отдава на научна и преводаческа дейност. От преводите му и досега ползуван и високо ценен е преводът от гръцки на Византийската еклога (още повече че той е и един от първите преводи на съвременен език на този основен правен паметник на Средновековието. На страниците на “Македонски преглед” излиза с ред статии по характера на “Самуиловата държава” на основата на съобщенията на византийските хронисти.
12
подход се яви Милетич - Македонската организация. Така възникна конфликтът между тая организация и масонската ложа, бъркаща се постоянно в конкурсите. Ние, младите, бяхме на страната на Милетич”. За съжаление все още неизяснената докрай дейност на тая ложа (даже в лицето на такива нейни представители като самия цар Борис III, Александър Цанков, Богдан Филов, Борис Йоцов и пр.) не позволява да се видят подробностите. Но и от казаното от Гълъбов е съвсем ясно: за хората от Университета Любомир Милетич бил Македонската организация...
* * *
Твърдото и праволинейно следване на веднъж приетите принципи при Милетич отива много далеч и се проявява във всички възможни сфери. К. Гълъбов например веднъж постави въпроса защо Иван Шишманов - безспорно известен наш учен и един от дейците с най-големи заслуги за създаването на Университета - никога и не става негов ректор. Наистина положението е на пръв поглед необяснимо. Но то става съвсем обяснимо, като се вземе предвид позицията на Милетич. За Шишманов се е знаело, че имал „по-свободни” отношения с жените, нещо поначало изключено за подобен ръководител. Такова е отношението и към Йордан Иванов. Кабасанов пише: „Проф. Л. Милетич най-много уважаваше от своите живи колеги Йордан Иванов. Това обаче не му пречеше и може би точно затова бе недоволен от сбирките на групата (на Славянския семинар - Б. Я.). Навярно не му се нравеха „неакадемичните връзки” в нея.” Разбира се, не „навярно”, а тъкмо за това. „Организаторът на групата - продължава той, - вечният студент и вечно влюбеният Мишо Драгалевски, също си изпатил... Проф. Милетич го срещнал на стълбите в Университета, жестоко го наругал и той престана да идва.” [15] Милетич останал верен на себе си даже тогава, когато взискателността му застрашавала работата на една от любимите му творби - на Славянския семинар.
Впрочем така строги били и отношенията в семейството му. Децата му били
високоинтелигентни, с подчертан вкус към литературата и музиката. Те успели
да навлязат дълбоко в нашия културен живот, оставайки през всичките си
години верни на делото и идеалите на баща си. П. Динеков, който лично познавал
Маня Милетич, съобщава за нея, че тя била близка на Елисавета Багряна и
на нея поетесата посветила популярното си
13
стихотворение „Потомка” [16]. В биографията на П. К. Яворов се споменава Олга Милетич. [17]
И сега нека обърнем внимание на една друга черта на Л. Милетич, още повече че без нейното отчитане действията му също не биха могли да бъдат нито правилно видени, нито правилно разбрани. Става дума за неговия, така да се каже, „държавнически” и „политически” в най-добрия смисъл на думата подход към решаването на всички малки и големи проблеми, с които е влизал в досег. И не става дума просто за това, че на младини той мечтаел да следва право и само рано формиралият се у него стремеж в оная все още просветителска епоха да бъде максимално полезен на народа си, осигурявайки му добри учители, го тласва в друга посока. [18] Не става дума също и за това, че един от синовете си /починал като младеж/ той изпраща да учи право в Грац. [19] Става дума за главното: че стигащата понякога до педантизъм негова строгост, най-точното спазване на веднъж приетите принципи, острото чувство към нуждите на момента, както и на бъдещето, неизчерпаемата работоспособност и др. са характерни тъкмо за „политическата”, за „държавническата” дейност. Всичко това показва, че в лицето на Милетич страната ни би могла да има не само един първокласен учен, възпитател на младите и строител на Софийския университет като истински български университет, но и първокласен държавник. Но нека не се гадае как би могла да се развие дейността му при друга насоченост, а да се види, че и при посвещаването му на славянската филология той е съумял да бъде и „държавник”.
Както се знае, в периода от 1921 до 1922 г. се развива тежък конфликт
между правителството на Ал. Стамболийски и управата на Софийския университет.
За това съществуват повече материали, включително и на свидетели на събитията:
17. Така в книгата на Мих. Кремен „Романът на Яворов” се привежда пасаж от писмо на този изключителен наш поет до приятеля му проф. М. Арнаудов по повод поканата на последния да му гостува в Чамкория. В него Яворов, като се оплаква, че се чувствува потиснат и преуморен (той току-що е зъвършил пиесата си “В полите на Витоша”), бележи: “На два пъти се канех да тръгна (за Чамкория - Б.Я.) и не тръгнах. Ето това е един много сигурен знак, че съм остарял вече, уви!” По-нататък Арнаудов изяснява: “За да се разбере потиснатото настроение на Яворов от онова време, трябва да се отбележи, че свръхдосадите от театъра той, чието сърце беше останало нещастно след загубата на Мина, захвана тъкмо по това време да изпитва жива симпатия към г-ца О. М. Още в София Яворов ми изповяда, че ще дойде в Чамкория и ще се обясни на тази си нова изгора, която също не беше безразлична към него и безусловно щеше да отвърне на чувствата му. Но той не дойде, а между това есента симпатиите
18. Цит. ст. на П. Динеков, с 30.
14
специално на М. Арнаудов, предаващ университетското виждане [20] и на М. Геновски, предаващ виждането на Земеделския съюз. [21]
Така М. Арнаудов пише, че „земеделското министерство на просветата... систематически проявява някакво неоправдано недоверие към университетската управа, нарушавайки без всякакво стеснение авторитета на висшето научно учреждение, и подкопава съзнателно престижа на преподавателите му”. И по-нататък в едно много дълго за специалист по българска литература изречение конкретизира обвиненията: „Министърът Ст. Омарчевски не само произволно уволнява преподаватели в университета... мимо мнението на академичния съвет, не само закрива чрез бюджета катедри, не само прокарва университетски закон и правилник, без да е взел във внимание препоръките на съвета, но отнима признатите навред политически права на професорите, увеличава студентските такси в ущърб на достъпа в университета и спъва по разни други начини спокойната научна работа в най-висшето ни училище, влошавайки и без това трудните условия за българските учени и българските студенти...” Всичко това - включително и изтъкнатата отрицателна роля на Омарчевски - както изглежда, е вярно. Но изглежда, вярно е и изтъкнатото от Геновски, подчертаващ, че въпросните отношения между правителството и университета са били влошавани с години и че до голяма степен така влошени са ги получили земеделците от предишните правителства, прибавяйки само някои свои грешки. Изиграл е сериозна роля също и личният фактор: нетактичните действия на министъра Омарчевски, от една страна, и болезненото честолюбие на Александър Цанков, през 1919/1920 г. ректор на Университета и „имащ зъб” на Ал. Стамболийски. Впрочем тук са от най-голямо значение два такива момента.
Единият се отнася до появилия се през 1921 г. - значи по времето, когато
след Ал. Цанков и Методи Попов за втори път става ректор Любомир Милетич
- Граждански културно-просветен комитет на двадесет и една неутрални
му се наклониха към Лора, която първа имаше инициативата за новия сърдечен - и трагичен роман.” И накрая самият Кремен изяснява, че „Г-ца О. М е Олга Милетич, една от дъщерите на професор Милетич” (Вж. в „Романът на Яворов”, ч. I, 1982 г., Български писател, с. 463-464).
20. М. Арнаудов, История на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, гл. XIV, „Конфликтът от 1921-22 г.”, с. 422 -467.
21. М. Геновски, Преклонение пред Alma Mater в сб. „Спомени за Софийския университет. С, 1988, раздела „Остро сблъскване между правителството на Ал. Стамболийски и управата на Софийския държавен университет”, с. 52-60. Привлечени са също и някои негови устни изяснения, дадени при написването на настоящата статия.
15
организации. Именно на Гражданския комитет за защита на Университета и в подкрепа на искането на преподавателското му тяло да бъде осигурена възможността той да се развива нормално като висше българско учебно заведение. И това не става просто с участието на Милетич. Като се има предвид даже само обстоятелството, че списъкът на тези двадесет и една организации се оглавява от Българската академия на науките, която към него време най-активна роля играе също Любомир Милетич, явно той е определящата, движещата сила на комитета.
В устните си спомени Геновски даже подчертава това: „Главен беше Милетич” - спомня си той. А то значи и друго – отиващо още по-нататък. М. Арнаудов също пише за конфликта: „Предизвиквайки необмислено духовенството, учителството, офицерството, македонската емиграция и т.н., правителството е създало едно опасно раздразнение” [22] Точно така - и „македонската емиграция”, като по такъв начин Милетич се оказва вече в положението на истински духовен изразител и вдъхновител на включилата се в конфликта македонска емиграция.
Вторият момент е даже по-показателен в това отношение. Непосредствен
повод за особеното изостряне на конфликта в началото на учебната 1921/1922
г. бил университетският некролог за смъртта на професора руснак при новооткрития
Медицински факултет при Университета Анатолий Медведев. Въпреки решението
на земеделския министерски съвет да се премине към нов фонетичен правопис
въпросният некролог се оказал по стария правопис с вече „отмененото” двойно
е „??“, малък ер „Ь” и заменения с „??” голям ер „Ъ”. За това Милетич бил
наказан. Но зад него застава академичният съвет. Впрочем в обяснението
си Милетич заявява, както бележи Арнаудов, че некрологът бил написан от
самия него по стария правопис, на който бил открит защитник...” [23]
Следователно Милетич още от самото начало приел огъня на Министерството
на просветата и лично на министъра Ст. Омарчевски върху себе си. И това
особено добре го характеризира като „боец”: праволинеен, открит, твърд
до упоритост, поемащ рискове. Между това от другите членове на съвета били
развити и други съображения в полза на дотогавашния правопис. Така на министерството
било шнвено чисто юридическото съображение, че материята на правописа не
е материя на административен акт, какъвто е решението на Министерския съвет,
а материя на закон - материя, итискваща уреждане с най-висш нормативен
акт от Народното събрание и само от него. Поради това на даденото министерско
22. Цитирано нарочно по пис. спомени на М. Геновски, с 55.
16
решение не се дължи подчинение. Своеобразно отношение взел даже проректорът Методи Попов. Възползувай от обстоятелството, че Министерството на просветата поискало от него „точен” препис от отчета за дейността му като ректор, той изпратил „точен” препис по стария правопис и пр. Но главното съображение на всички било това, което Милетич изтъквал още отначало и в името на което той действувал като „открит защитник” на стария правопис. А до какво се свеждало то?
Проблемите на дадената правописна реформа били дълбоки и съвсем не се свеждали само до опростяването на правописа, като той просто се направи фонетичен, както се стремели да го представят привържениците на реформата. Особено премахването на „??” означавало - и не можело да не означава - разкъсване на българската езикова общност: разкъсване съвсем произволно, разкъсване крайно болезнено, разкъсване с изоставянето на западните македонски наречия на произвола на съдбата. Така и сега в частност за Милетич въпросът за правописната реформа бил въпросът за Македония. Тъкмо това: и сега проблемът за Македония, която била неговата неизменна любов и горчива съдба.
Че нещата стоят така, т.е. че дадената правописна реформа засяга съдбата на самия български език, а оттам и съдбата на самата българска нация, се вижда и от обстоятелството - което вече никак не може да бъде отминато, - че реформата се свързва най-тясно с националния нихилизъм у нас. Именно с нашия национален нихилизъм, появил се при управлението на Земеделския съюз на почвата на военното поражение през 1919 г. и особено избуял по-късно при управлението на комунистическата партия след 1944 г. на почвата на неправилното и догматично разбиране на историческия процес.
Това е истината. Това е тя и друга няма! Затова, разглеждайки даденото
дело на Милетич, не може да не се подчертае дебело и неговата актуалност,
неговото съвременно звучене. Тъкмо: съвременно звучене, каквото придобиват
всички големи въпроси на нашия народ, започнали да се решават с насочване
на умовете към по-широкото и по-задълбоченото им обхващане с нови оценки
и дълбоки преоценки. И нека пак се привлече казаното от видния земеделски
деятел М. Геновски, свидетел на събитията. Споделяйки даже в 1988 г. традиционното
за Земеделския съюз и възприетото по-късно и от БКП „положително” отношение
към правописната реформа от 1922 г. [24], в лична беседа
през 1990 г. вече заяви: „Изглежда, с правописната реформа от 1922 г. се
допусна сериозна грешка.”
24. Става дума за неговите спомени за Университета, специално на с. 60.
17
Много по-неясен, но в замяна на това в политическо ошошение е даже по-интересен друг случай. В разговор с генерал Христо Стойков, дългогодишен секретар на Военния съюз и един от най-активните участници в деветоюнския преврат и във всички други последвали го преврати у нас, той каза, че н стремежа си да придадат авторитет на извършеното през 1923 г. и да го направят по-приемливо особено за чужбина, превратаджиите първоначално се ориентирали към Л. Милетич за министър-председател. Кандидатурата на Ал. Цанков дошла отсетне, след като Милетич отказал, заявявайки: „Милетич министър-председател - значи война със Сърбия. А война никак не трябва да има!”
Христо Стойков минава за сериозен източник, обаче горното не се потвърждава пряко от други свидетели - поне доколкото на нас ни е известно. М. Геновски - пред когото бе поставен въпросът, изказа сериозни резерви. В земеделските среди - а съвсем естествено е те да са проявили тогава и да проявяват и сега повишен интерес към всичко, свързано с направения срещу властта им преврат - за такова нещо не се говорило. От друга страна, при подобно положение деветоюнският преврат би трябвало да приеме вид на някаква импровизация, докато той бил добре обмислена и продължително време подготвяна акция с увличане в нея на определени кръгове на военните и гражданските лица с установени контакти в чужбина и даже при получаване съгласието на цар Борис III, без когото нищо не можело да стане. Всички те предпочитали да стоят настрана от македонците. И Геновски заключава: „Изобщо от македонците тогава всички ги беше страх”.
И все пак... въпросът, изглежда, стои по-различно и косвени данни за нещо подобно има. Отново става дума за спомените на Иван Михайлов. Така, изтъквайки, както бе вече посочено, че Милетич идвал доста често в канцеларията на Тодор Александров във връзка с разните културно-просветни мероприятия на организацията, той отбелязва, че един „виден журналист” (името му не е посочено) дал следната преценка за професора: „Ако България би имала нужда от твърда ръка, аз посочвам Милетич. Упорит, праволинеен, с ясни идеи. При това с голяма култура, с авторитет всред нашето общество и в чужбина.” [25] Нима това не значи нищо?
И така, макар горният материал да не е свързан с конкретна дата, няма
съмнение, че той се отнасял към разглежданото време, когато у нас особено
усилено се търсела и „силна личност”. Именно „силна личност” и същевременно
18
достатъчно представителна и за страната, и за чужбина. Щом е така, при дадената характеристика неговото име не е могло „да не витае във въздуха”. То не е могло да не бъде обсъждано и на някакъв по-ранен етап даже предлагано. Известно е, че добрите журналисти обичат да предсказват неща, за които са разбрали, че някъде и от някои са вече решени. Възникнала обаче пречка и тя била отказът на самия Милетич. Впрочем даже в статия като настоящата не бива прекалено да се опростяват нещата. При изключително тесните отношения между Милетич и ръководителя на Македонската организация Тодор Александров този отказ не може да не е бил координиран с виждането и на Александров и естествено с виждането на самата Македонска организация. Това личи и от мотивите за отказа. Те са на първо място патриотични: да не се стигне до възникването на реална опасност от сръбска агресия.
Така че горният извод е от голямо значение в цял ред направления. И само едно от тях се свързва с особено деликатния въпрос относно това, какво е било отношението на Македонската организация и нейните ръководители към деветоюнския преврат...
Има сигурни начини за определяне на истинския „ръст” на учения и общественика.
И един от тях се свежда до неговото признаване не само в страната, но и
извън нея, признаването му от колегите по специалност, признаването от
научни институти, разработващи същата или родствена проблематика и пр.
А при Любомир Милетич се разкрива следната картина: доктор по философия
и славянска филология на Загребския университет в резултат на защитен докторат
през 1889 г., почетен доктор (honoris causa) по славянска филология на
Харковския университет в Русия, дописен член на Руската академия на науките
в Петроград, дописен член на Руското историческо общество, дописен член
на Полската академия на науките в Краков, дописен член на Чешката академия
на науките в Прага, дописен член на Югославската академия на науките в
Загреб, дописен член на Чешкото научно дружество в Прага, дописен член
на Чешкото етнографско дружество в Прага, дописен член на Научното дружество
„Шевченко” в Лвов, дописен член на Маджарското етнографско дружество в
Будапеща, дописен член на Руския археологически институт в Цариград, почетен
член на Италианския институт за Източна Европа в Рим. [26]
26. По цит. Алманах, с. 348-349.
19
И на последно място все със същата цел - да се очертае големият „ръст”
на преподавателя при Софийския университет „Св Климент Охридски” и един
от неговите създатели, на учения, обществения деятел, славянина и несломимия
български патриот Любомир Милетич - нека бъдат приведени и такива последни
данни. Още повече че те така са и останали изобщо неизвестни на обществеността
ни. Касае се за съболезнователните писма и телеграми по случай смъртта
му през 1937 г., изпратени до Софийския университет [27]
от университетите в: Берн, Женева, Лозана, Париж, Безансон, Екс, Лион,
Монпелие, Гренобъл, Нанси, Страсбург, Лондон, Кембридж, Лиеж, Рим, Падуа,
Болоня, Хайделберг, Йена, Бон, Мюнхен, Фрайбург, Осло, Виена, Будапеща,
Прага, Букурещ, Варшава, Краков, Братислава; от Семинара по славянска филология
при университета в Грац, от френската легация в София, от Висшето търговско
училище във Варна, от учителите филолози при Кюстендилската гимназия. [28]
27. В Българската академия на науките са били получени също много такива писма и телеграми, обаче и досега те не са издирени и обобщени.
28. Според протокол № 28 на академичния
съвет от 5 юли 1937 г.