4. Доц. Стоян Германов. Чуждестранната литература за Македония в рецензиите на Любомир Милетич
 

Като един от най-авторитетните български учени проф. Л. Милетич отблизо следи научната литература у нас и в чужбина, която засяга България. Специално внимание отделя на онези области от Тракия, Македония и Добруджа, които останаха извън свободните предели на отечеството ни след Първата световна война. Сред тях най-значително място заема Македония, която по силата на редица исторически обстоятелстра има трагична съдба. На страниците на българския периодичен печат и най-вече в „Македонски преглед”

82

известният български учен е написал 76 рецензии на трудове на всички европейски езици, които обхващат повече от 14 000 стр. Надарен с изумителна способност да вниква дълбоко в същността на разглежданите проблеми, проф. Л. Милетич рецензира трудовете на именити слависти и утвърдени в учения свят автори, на публицисти, политици и пътешественици. Имайки богата езикова култура, този талантлив български учен се произнася по достойнствата и недостатъците на трудовете на Ж. Десбон, А. Мейе и А. Вайян, Л. Ламуш, П. Жантизон, Ж. Ансел, Ал. Пинго, Ан. Поци, Ер. Пезет от Франция; Ал. Гешке, К. Кишлер, X. Шахт, Л. Шулце, X. Вендел от Германия; П. Милюков, Ст. Кулбакин, П. Лавров, Н. Кондаков, А. Селищев, Н. Сурин от Русия; И. Цвийч, Ал. Белич, Сп. Гопчевич, И. Роганович от Сърбия; Вл. Сие, В. Ягич, Ед. Бенеш, Ян Славик, Е. Гривец, Фр. Хибъл от Чехословакия Ан.Фокариле, Ч. Спеланцони, О. Ранди от Италия; Т. Грабовски и В. Малецки от Полша и много други.

Рецензираната от проф. Л. Милетич чуждестранна литература обхваща различни жанрове - научни монографии, студии, статии, спомени, народни песни и приказки, различни сборници, справочни издания и един роман, посветен на националноосвободителните борби в Македония.

Възпитан в добрите традиции и принципи на класическата наука, проф. Милетич е изпълнен с уважение към чуждестранните автори, води спор с тях, докато не се изчерпят реалните доводи и доказателства. Той високо цени онези автори, които се придържат към първоизточниците, отнасят се критично към тях и извличат вярна и точна информация, правят обосновани изводи, не се влияят от политическата конюнктура. Навсякъде Милетич ни разкрива предварителната подготовка на всеки чуждестранен автор по сложната и деликатна материя от българския национален въпрос, неговата научна концепция и историческата му интуиция.

В рецензиите на проф. Милетич за чуждестранната литература, посветена на българския национален въпрос и по-точно на Македония, се разкриват важни страни от етногенезиса на българския народ, неговия език, бит и култура от най-древни времена до съвременността. Езикът е един от най-важните белези на народността. Професор Милетич спира вниманието на автори като В. Погорелов, [1] от чиито изследвания става ясно, че езикът на Кирил и Методий и техният произход са свързани със славянското племе, което е влязло в състава на българския народ. [2] От своя страна проф. Е. Гривец, [3] пише Милетич, заявява, че по исторически източници произходът на двамата солунски братя натежава към гърците, докато всички филологически доказателства говорят, че те са родом славяни. [4] От по-нататъшните разсъждения на проф. Гривец става ясно, че за да научат така добре славянски език, е необходима подходяща семейна среда и следователно тяхната майка е от българските славяни. Към българската група славяни ги причисляват и редица полски изследователи.

В своите рецензии проф. Милетич спира вниманието си и на съвременните за тогава аспекти на езика на славянското население в Македония. Той справедливо оценява усилията на известния руски славист А. Селищев [5] за това, че разработва една систематическа западнобългарска диалектология на по-широка основа, използувайки строг критичен метод. Руският учен смята всички македонски говори за български, като се позовава на 32 характеристики, свойствени на говорите в Македония и говорите в Западна и Източна България. [6] Едно от най-сериозните доказателства според него е отпадането във всички македонски говори, както и в цяла България, на падежните форми и замяната им с нови. Подобни доказателства срещаме в рецензията за книгата на италианеца Ан. Фокариле. И този автор, като проследява историята, културата
 

1. V. Pogorelov, О narodnisty apostolov slavianstva. Bratislava, 1927 No 2. pp 183-193.

2. Македонски преглед, 1927, кн. 3, с. 122.

3. Е. Grivec, О narodnosti slovanskych. Bratislava, 1927, No 3-4, pp. 510-511.

4. Македонски преглед. 1927, кн. 4. с. 1324.

5. А. Селищев, Очерки по македонской диалектологии. Т. I, Казан, 1918, с. 79-279.

6. Пак там, с. 98.

83

и бита на българския народ във всички области, които той населява, разделя българския език на две главни наречия - източно и западно.

Когато разглежда езиковите аспекти на македонския въпрос, проф. Милетич се спира на публикациите на редица югославски автори в периода между войните, които прибягват до чиста диверсия в науката, служейки на една безогледна завоевателна политика. Той подробно се спира и разобличава едностранчивите и предвзети тези на сръбския учен Ал. Белич, според който населението в Македония и особено на юг от Скопие нямало ясно национално съзнание и било „флотатна словесна маса”. [7] Всъщност това е вече известната теза на Стоян Новакович, изказана много по-рано и отдавна опровергана в историческата и етнографската литература, а и от самия български народ. Както отбелязва американското списание „Европейски икономически и политически преглед”, българското национално чувство се е определило още в 1872 г., когато Велешката, Скопската и Охридската архиепископия са минали под ведомството на Екзархията. [8] 3а да унижи българите, Цвийч съчинява нови басни. Той твърди, че и сърбите, и всички чужденци и пътешественици в понятието българин не влагали народностен смисъл, а съвсем друго нещо, което значело прост човек, чифчия, ратай и т.н. Това поведение, отбелязва Милетич, е недостойно за един учен, изпаднал силно под влиянието на конюнктурните обстоятелства и завоевателните планове на сръбските шовинисти. От своя страна пък А. Белич обръща всичко наопаки и твърди, че езикът на славянското население в Македония бил сръбско наречие. [9]

За да опровергае твърденията на сръбските учени, Милетич в една обширна рецензия поднася на своите читатели извадки от книгата на Леонард Шулце „Македония”. Шулце пише подробно за границите на славянския елемент в Македония, за нейната география и стопански живот. Според него езикът на славянското население е български и езиковото развитие и в България, и в славянска Македония в главните си черти е еднакво. [10] Немският автор отбелязва обективно, че в крайните северни райони се забелязва и сръбско влияние, но в основния си строеж езикът на славянското население в Македония е български. [11]

В редица други рецензии проф. Милетич разкрива, че чуждестранните автори са дали отговор на един от най-важните и изкуствено заплетени въпроси за етническия характер на населението в Македония. С една завидна за времето си ерудиция и познание той извлича от техните съчинения историческите корени на произхода на българското население в Македония. Тук българският учен посочва французина Вайян, [12] който е имал възможност да се докосне до чист народен език, взет от войнишки писма, писани поради гръцка забрана с латински букви. Въпреки че Вайян увърта и често употребява неутралното славяни, все пак е принуден да признае, че писмата на войниците от Нивица и Турия са писани на български език.

За българския характер на населението в Македония говорят и съчиненията на редица други автори, които проф. Милетич е рецензирал. Така руският офицер от жандармерията Н. Сурин, който по време на реформената акция (1903-1908) е бил в Южна Македония, пише в спомените си, че населението и в най-затънтените краища изявява своята българска национална принадлежност. [13] Това са констатирали и представителите на английското външно министерство по време на Първата световна война. В специален наръчник англичаните например пишат, че жителите на Дебър са българи и
 

7. Македонски преглед. 1927, кн. 3, с. 127, 131.

8. The Macedonian question. European Economics and Political Survey. Paris, No 5, nov 1928, p. 151.

9. A. Белић, Штоковски диjалект Београд. 1924, т. 4.

10. L Schulze, Makedonien. Jena, 1927, s. 36. Македонски преглед, 1927, кн. 1, с. 127.

11. Пак там.

12. А. Valliant, Les parleres de Nivica et de Turija. Revue des etudes slavs, p. 4, Paris, 1928. p. 13-66.

13. Македонски преглед, 1927, кн. 2, с. 149.

84

албанци. От 14 х. жители на Битоля повечето са българи, а 3/5 от жителите на Прилеп са също българи. [14] В литературата, издавана под егидата на външното министерство след войната, както посочва Милетич, се забелязва известна сдържаност, дори тенденция да не се определя ясно фактическото състояние на нещата в Македония. [15] Французите А. Пинго и А. Поци заемат твърда позиция в спора за характера на населението в Македония. А. Пинго установява, че към 1912 г. населението в Македония наброява два и половина милиона, от които 2/3 са българските славяни. [16] От своя страна А. Поци, като се позовава на много исторически и други доказателства, твърди, че македонските славяни са българи. [17]

От многобройната чуждестранна литература Милетич отделя онези страници, които разкриват тежките и трагични събития за българското население в Егейска и Вардарска Македония между двете световни войни. Общата картина, която ни се представя, е едно временно затишие, смущавано от болните стонове на пъшкащите под робство наши братя. Повечето чуждестранни автори са на мнение, че Македония е поробена от съюзниците Сърбия и Гърция. В резултат на войните Сърбия е анексирала значителна територия и 632 600 българи, а на Гърция са се паднали над 300 000 души. И в двете части на Македония е установен крайно жесток режим спрямо българското население. Милетич цитира извадки от книгата на А. Поци, където се казва: “Телени мрежи и адски режим има във Вардарската долина, прилагат се инквизиторски наказания, за да се държат в покорство македонските българи. Материално и морално завладените са съсипани, ограбени, изтезавани”. [18] По-нататък А. Поци продължава с редица конкретни факти, които допълват изключително тежкото положение на македонските българи. „Те нямат никаква възможност да получат справедливост, никаква помощ за тях отникъде, нито покровителство от някого да очакват, каквото и да е тяхното положение, полът и възрастта им. В Македония конфискуват, арестуват, изтезават, изнасилват, убиват легално, непрекъснато, спокойно, отвратително”. [19]

На този фон проф. Милетич разглежда странните разсъждения на друг французин, Ж. Ансел, който твърди, че бежанците в България нямало да подкрепят ВМРО, а в Македония под сръбско ще се утвърди „югославизмът”. [20] Основанията му за това били някои уверения на сръбските управляващи кръгове, че ще дадат на християнското население в Македония църкви и училища, в които да се преподава на македонското наречие. Но това е една залъгалка, отбелязва Милетич, както и гръцкото лукаво изобретение („Абецедърът” на „македонското наречие”), защото македонските българи си имат изработен свой писмен език. Милетич се обявява решително срещу опитите на гръцкото правителство да започне с един буквар на латински език ограмотяване на “българогласните” си поданици, които били без национално съзнание, без писменост и без книжовни традиции. Редица автори в Западна Европа и в славянските страни обръщат внимание в следвоенния период не само на политическия гнет, който има за цел да държи „в покорност чрез щиковете” [21] но и на духовното потисничество. Сърбия винаги си е служила с използуване на фалшиви филологически доводи, за да прикрива политическите си интереси. И в годините след войната, както пише френският публицист А. Пинго, сърбите ще трябва да се погрижат главно да осигурят асимилацията [22], т. е. денационалиэацията, на българското население във Вардарска Македония.
 

14. A Handbook of Macedonia and surrounding teritories, London, 1915, p. 459.

15. Macedonia, London, 1920, p. 25.

16. Al. Pingand, Question de Macedoine, Larousse Mensuel illustre, No 267, mai 1929.

17. Македонски преглед, 1936, кн. I, с. 127.

18. H. Pozzi, La guerre zevient, Paris, 1933, p. 267. Македонски преглед, 1936, кн 1, с. 126.

19. Н. Pozzi, op. cit., р. 267. Македонски преглед, 1936, кн. 1, с. 126.

20. J. Ancel, Les Balkans face a L’Italia, Paris, 1928, p. 105. Македонски преглед, 1929, кн. 1, с. 135.

21. вж. Vladimir Sis, Novy Balkan, Praha, 1924. Македонски преглед, 1929, кн. 4, с. 117.

22. Македонски преглед, 1929, кн. 2, с. 135.

85

Подобни намерения у сърбите са били забелязани от чуждестранни наблюдатели и офицери още в хода на Първата световна война. [23]

От рецензиите на проф. Л. Милетич става ясно, че мнозинството от чуждестранните автори, разглеждайки положението на Балканите и по-специално македонския въпрос, подробно се спират на политиката на великите сили и балканските държави. Той по достойнство оценява труда и усилията на онези автори, които се опитват да навлязат в сложните лабиринти на политиката на великите сили, както и да доловят голямата драма на българския народ. В учения европейски свят преобладава мнението, че нещастията на българския народ започват от Берлинския конгрес в 1878 г., когато България по волята най-вече на Англия и Германия е разпокъсана на няколко части. Удобният исторически шанс за освобождение и обединение на българския народ е пропуснат. Русия не успява да се договори с другите велики сили. Оттам насетне Германия се е въздържала да подкрепи освободителните борби на македонските българи, защото в тях тя вижда заплаха за турското владение. [24] По силата на дългогодишното съперничество и по ред други обстоятелства най-заинтересовани се оказват Русия и Австро-Унгария и тяхната цел е запазване на статуквото на Балканите.

За тази цел те последователно подписват две споразумения, от 1897 и 1903 г., за да реформират турското управление в Македония, без да премахват господството на султанска Турция и Европа. От своя страна Франция и Англия имат свои специфични интереси на Балканите и в зависимост от тях разглеждат и македонския въпрос. Непоследователна и противоречива е политиката на Англия, която в определени моменти поддържа националноосвободителното движение и търси допирни точки и с другите велики сили. Изобщо решаването на българския национален въпрос в края на XIX и началото на XX в. съвпадна с изостряне на противоречията между великите сили и съперничеството на съседните балкански държави.

Няма съмнение, че проф. Милетич се отнася със симпатия към автори, които подхождат към ролята на великите сили по българския национален въпрос от строго научни позиции. В проучената и рецензирана литература българският учен търси научни идеи и схващания за македонския въпрос във всичките му аспекти. Към политико-историческата литература Милетич отнася книгата на доктора по право Жорж Десбон „България след Ньойския мирен договор” [25], в която безпристрастно се изнася истината за България, обективно се представя печалната българска действителност. Десбон разкрива политиката на Австрия на Балканите, която още в 1833 г. внушава на Сърбия да окупира Тимошката долина със 150 000 българско население при 43 000 сърби. По-късно това насърчаване на Сърбия на юг намира израз и в присвояване на други български територии.

Проф. Милетич разкрива личността на Десбон като човек и автор с голяма, правдива душа, с пламенно сърце и силна воля. Именно този френски автор откровено и обективно посочва, че истинските виновници за българската драма са авторите на Берлинския конгрес: „Македония си беше правилно вклю чена в Санстефанска България. Защо биде България така осакатена в Берлин... Защото Англия, винаги подозрителна към славяните, не искаше, както и Австрия, да се развива България”. [26] Освен вината на Бисмарк тук Десбон разкрива действията и на френските делегати, които са правели по-далечни политически сметки против нещастна България. „Каквото и да казват сърбите и гърците, македонецът по потекло си е българин. Ето една известна и важна истина”, [27] отбелязва Десбон. Изобщо той смята, че македонският въпрос е възникнал
 

23. Македонски преглед, 1929, кн. 5-6, с. 234.

24. Al. Getchke, Die deulsche Politik inder mazedonischen Frage bis zur turkischen Revolution von 1908, Danzing, 1932, s. 98, 111. Македонски преглед, 1932, кн. 2, с. 145.

25. G. Desbons, La Bulgarie apres le Traite de Neully, Paris, 1930, p. 438, 445, 415.

26. G. Desbons, op. cit., p. 438. Македонски преглед, 1930, кн. 2, с.

27. Ibidem, p 438.

86

вследствие несправедливите решения на Берлинския конгрес. Сетнешната история на българите е един трагичен наниз от неуспехи, кървави сблъсквания, провокации, преследвания и убийства, наивност и слепота на българските политици и държавници. И с право нарича делегатите на Берлинския конгрес престъпници спрямо българския народ.

Когато се спира върху съчиненията на автори, интерпретиращи ролята на великите сили, проф. Милетич остро критикува и някои техни заблуди, дошли по всяка вероятност от книжната инерция. Така той обявява като несъстоятелно становището на X. Шахт, че Македония като територия е населена от необикновено множество различни народности, като една голяма мозайка. Всичките оценки обаче по-нататък, отбелязва Милетич, относно политиката и ролята на великите сили са справедливи. Според немския автор Австро-Унгария и Русия си съперничат за Балканите още от XVIII в. Въпреки двете споразумения между тях за запазване на статуквото все пак тайното съревнование за печелене на влияние продължава и по-нататък. Австро-Унгария никак не е желаела изглаждане на сръбските и българските противоположни интереси, защото последствията биха се обърнали срещу дунавската монархия. В същото време той констатира едно безразлично държане на Германия спрямо българския македонски въпрос, а всъщност тя е провеждала туркофилска политика. Що се отнася до английската политика, тя се е прикривала умело зад етичния отзвук, преследвайки тясно егоистични цели. [28] Англия се е борела против положението на Германия в Цариград. Италия пък се е страхувала да не би Русия сама или заедно с Австро-Унгария да спомогне за освобождаването на Македония и да си осигури хегемония на Балканите. Противоречията между силите, с едни или други нюанси, продължават и по време на опитите за реформи на турското управление до 1908 г. В заключение авторът подчертава в книгата си, че македонският въпрос си остава една национална трагедия за българския народ, докато великите сили са го използували като мотив в борбата си за надмощие на Балканския полуостров

В рецензиите си за чуждестранната литература, посветена на Македония, проф. Милетич отделя особено внимание на сръбските автори. Сръбската литература е многобройна и доста разпространена и извън пределите на Сърбия. Все повече сръбски учени, увлечени от великосръбския шовинизъм, напускат всяка обективност и научност в изследванията си. Водеща роля между тях играе известният Йован Цвийч. Българският учен разобличава научната несъстоятелност и тенденциозност на възгледите на Цвийч, които се свеждат до следното: Македония е била изолирана от Тракия и България и не бива да образува с тях една държава, македонските славяни не били с ясно национално съзнание, в “бугараши” не трябва да се влага етнически смисъл и няма никакви основания да се оспорва правото на Сърбия да владее Македония. [29]

Най-напред проф. Милетич посочва в рецензията си, че учени от типа на Белич и Цвийч имат предварително стъкмена теза за македонските славяни. [30] Те са се впрегнали в услуга на сръбската завоевателна политика. Той аргументирано отхвърля техните твърдения, че македонските славяни били нещо различно от българската народност и че езикът им бил отделно славянско наречие Българският учен разкрива и една особеност на сръбските слависти - а именно, че въвеждат в употреба названието „славяни” за българското население в Македония, което по-точно би отговаряло на тяхната теза. Тук също няма нищо ново, защото още от края на миналия век някои от руските консули започват една политическа игра, която цели да отрече българската народност на македонските славяни.

Проф. Милетич подлага на остра критика и друг представител на сръбската публицистика - Сп. Гопчевич. Последният се увлича до такава степен,
 

28. Н. Schaecht, Die mazedonische Frage um die Jahrhunderlwende. I. Halle, 1930. s. 39-41. Македонски преглед, 1931, кн. 3, с. 153.

29. вж. I. Цвиић, Говори и чланци, Београд, 1921-1923.

30. Македонски преглед, 1929, кн. 3, с 127.

87

че отрича въобще присъствието на българи в Македония и само в най-крайните югоизточни райони (Неврокопско) признава наличието на 57 000 българи. Всички европейски слависти признават съчинението, подготвено, както се изясни, от дружеството „Св. Сава” в Белград, за плоска фалшификация. [31]

При критичния разбор на сръбската литература проф. Милетич се спира върху три главни въпроса. Първият се отнася до българския характер на македонските говори. Освен многобройните си собствени проучвания той се опира и на изследванията на редица слависти от Европа, като Нидерле, Ягич, Лавров и други. [32] Изобщо българският учен борави с широк кръг доказателства от наши и чужди извори, за да потвърди още един път българския характер на македонските говори, които се отличават от сръбския език по загубата на склонение и приемането на пълен член. Вторият въпрос се отнася до народностното съзнание на славянското население в Македония. Проф. Милетич категорично отхвърля сръбската теза, че славяните в Македония не били нито сърби, нито българи, а следователно те могат да бъдат асимилирани. При доказване несъстоятелността на тази теория проф. Милетич проследява историята и етнографията на трите основни географски области, които съставляват България - Мизия, Тракия и Македония - и доказва еднаквите исторически, църковни и училищни процеси в тях. Борбата за църква и училище се води под българско национално знаме и в Македония, както и в другите две области. Навсякъде българският учен разкрива, че сръбските автори си служат с неистини, плитки софизми, изопачаване и фалшифициране на фактите. Третият въпрос, на който проф. Милетич обръща внимание, това е чисто политическата страна на македонския въпрос в периода след Първата световна война, когато Македония е разделена главно между Гърция и Сърбия. Тук се разкриват и усилията както на сръбските политици и държавници, така и на научните дейци да наложат сръбското разбиране по македонския въпрос, т. е. разглеждането му като вътрешен въпрос на Сърбо-хърватско-словенското кралство. Доколко тези разсъждения са станали известни в света и най-вече в Европа, личи от рецензиите на Милетич, публикувани на страниците на “Македонски преглед”. За отбелязване е, че македонският въпрос през кривото огледало на сръбското виждане се възприема както от някои утвърдени учени, така и от политици и държавници. Към първите проф. Милетич причислява и двама френски автори - А. Мейе и А. Вайян. [33] В една серия от славянски граматики те преместват българската говорна зона много на юг в Македония, в близост до Гърция, където говорите били „българо-македонски”. Френските учени застават на това мнение едва след като били продължително време в Белград и особено след като в съставянето на граматиката взел дейно участие и А. Белич, който лично прегледал коректурите и нанесъл съответните поправки. Това е един типичен пример как в определени моменти науката започва да обслужва конюнктурни политически цели.

В просръбски политически дух са и съчиненията на немеца Херман Вендел [34]. Като подкрепя сръбската идея за денационализация на българското население в Македония, Вендел развива и една друга теза. Според него в югославските народи трябва да бъдат включени и българите, които заедно със сърбите, хърватите и словенците ще образуват един народ. Всички трябва да пожертвуват сепаратистичните си национални стремежи и да се наредят под един държавен покрив начело със Сърбия като най-жизнеспособна да осъществи обединена Югославия. С всичките си разбирания, пише Милетич, Вендел се показва като профан на политическата и културната история на славяните и no-специално на българите. Той се е заел с една непосилна за скромните му възможносги и сили задача да доказва, че българският народ е нямал
 

31. Вж. Македонски преглед, 1924, кн. 3, с. 152.

32. Вж. Л. Нидерле, Македонският въпрос, C., 1902, с. 25.

33. Вж. A. Meillet, A. Valliant, Grammaire de la langue serbo-croate, Paris, 1924.

34. Вж. H. Wendel, Ven Marburg bis Monastir, Frankfurt, 1922, Der kopt der Sudslaven um Freiheit un Einheit, Frankfurt, 1926.

88

национално съзнание до XVIII в., а езикът му не се е различавал от сърбо-хърватския. [35] В същия дух и черковната борба с гръцкото духовенство не се е водила в Македония, а извън нея и т. н. С анализа и критиката на трите книги на Вендел проф. Милетич довежда читателите до извода, че който не познава българската история, не може да разбере българската политика, българската душевност и стремежа за национално освобождение и обединение, следователно той и не може да отразява събитията обективно и научно

В тази група трябва да причислим и съчинението на Едуард Бенеш за славяните и славянството през XX в. [36] Авторът посочва, че със световната война е изчезнала и последната издънка на панславистичната идея в различните й исторически нюанси. От тази гледна точка македонският въпрос е или за дълго, или завинаги решен в полза на Сърбия. [37] Затова България трябва да се примири, българският народ да пожертвува Македония и да насочи вниманието си към Егейско море или към образуване на федерация в бъдеще. Близки до тези са и разсъжденията на поляка Тадеуш Грабовски [38]. И той говори за българо-югославски дуализъм. Автономията на Македония трябва да се пожертвува в полза на обща придобивка на юг, т. е. Солун за Югославия, а Дедеагач с част от Тракия или само с един коридор до Егейско море - за България. [39] Проф. Милетич се отнася твърде критично към подобен род съчинения. Според него това са автори, които набързо стъкмяват своите книги въз основа на повърхностни лични впечатления и фрагментарни сведения, черпени от случайно попаднали им в ръка чужди творби. Нерядко от техните мъгляви и слабо обосновани тези се правят погрешни обобщения без ясна органическа връзка с реалните исторически процеси и техните основни причини.

Като учен, възпитан в духа на най-добрите традиции на науката, проф. Милетич особено негодува срещу учени, които променят възгледите си поради конюнктурни съображения. Книгата на руския учен Степан Кулбакин, [40] емигрант в Югославия, е ярко доказателство за подобно отношение. Докато е в Русия, Кулбакин пише в 1907 г.: „В днешно време, когато българското потекло на езика на най-старите църковнославянски текстове е доказано, граматиката на църковнославянския език трябва да представлява първите глави на историческата граматика на българския език”. [41] В предговора на едно ръководство по старобългарски език същият автор през 1911 г. на въпроса каква е народността на езика на Кирил и Методий отговаря: “Той е бил език на славянския клон, който в днешно време е известен под името българи”. [42] Но след като пристига като емигрант в Белград и когато вече е избран за академик в Сръбската академия на науките, Кулбакин се впряга в услуга на сръбската завоевателна политика. В новата обстановка той пише, че езикът на Кирил и Методий е македонско наречие, което е по-близко до сърбо-хърватския език. [43]

Проф. Милетич в една от рецензиите си ни поднася още един подобен пример с изследванията на чешкия проф. Фридрих Хибъл. Последният представя сравнително обективно нещата около сръбската и гръцката пропаганда в Македония, които се стремят да отбият българските национални обединителни стремежи още през XIX в. Чешкият автор не пропуска всяко по-значително събитие, което разкрива възхода на българското училище в Македония и едва кретащите сръбски училища, възникнали не от естествена потребност, а като нещо изкуствено създадено. Той справедливо отбелязва, че македонските славяни трябва да се причислят към българската народност. По-късно обаче
 

35. Вж Македонски преглед, 1925, кн. 5-6, с. 204, 211, 228.

36. Ed. Benes, Slovanstvi a slovane za valky a po valce, Slov. prehled, С. 3-4, 1926, s. 169-208.

37. Ibidem.; Македонски преглед, 1926, кн. 1, с. 125.

38. Т. Grabowsky, Bulgaria po przeworocil. Przeglad politiczny, T. IV, Warszawa, 1926.

39. Македонски преглед, 1927, кн. 3, с. 158.

40. Ст. Кулбакин, О речникоj страни старо-словенског jезика, Београд, 1930

41. Македонски преглед, 1930, кн. 3, с. 131.

42. Пак там.

43. Ст. Кулбакин, Op. cit, с. 143.

89

проф. Хибъл игнорира историческата и езиковедческата наука относно характерните черти на българите и сърбите. [44] Той застъпва сръбската теза, че македонските българи не са се оформили като народност. Проф. Милетич отбелязва, че подобна теза е своеволна или явно внушена. Тя е в противоречие с проучванията на огромното мнозинство европейски учени, кореспонденти на вестници, политически дейци и пътешественици от XIX и XX в. Така и Хибъл може да бъде причислен към авторите, които подхождат твърде субективно към македонския въпрос, черпят от втора и трета ръка източници и не са в състояние поради политически съображения да се отнесат критично към самите източници. Изобщо в научния стил на проф. Милетич е да се отнася твърде остро към автори, които си служат с тон, мъчно допустим за перото на един трезв и безпристрастен учен. Още по-необяснимо е за него като учен да пише с гняв и омраза срещу българите и България дори тогава, когато се отнася до въпроси от чисто научно естество.

В своите рецензии за чуждестранната литература, отнасяща се до Македония, проф. Милетич подхожда максимално добросъвестно и прецизно. Той майсторски използува блестящи изразни средства, за да проникне дълбоко в същността на проблема във всичките му аспекти, за да улови контурите на един вътрешен свят на фактите и явленията. Навсякъде проф. Милетич търси научни идеи и схващания на авторите, стреми се да открие истинските мотиви на една или друга концепция. Той никога не нарушава научния тон, служи си с научни аргументи и спори, докато се изчерпят тези аргументи, и не ги заменя с политически квалификации. В същото време се обявява решително срещу псевдонаучния подход, срещу измислици, спекулации и предвзети тези.

За именития български учен документалната база е едно от главните условия за достоверност и научност. За него е важно дискусионните въпроси да получат научно решение, въпреки че понякога се налага да се търсят нови доказателства за дадена теза, в други случаи решенията се основават на известните вече източници.

Чуждестранната литература предлага обилни сведения за стопанската, културната и политическата история на Македония. Но по ред причини тази книжнина се използува частично. Критичният преглед на рецензиите на проф. Милетич за чуждестранната литература ни показва по безспорен начин, че борбата срещу разграбването на духовния потенциал на българския народ е актуална и днес. За един период от време между двете световни войни той достойно защити историята и културата на българския народ, значителна част от която дълго време бе под ударите на превратностите на времето.
 

44. Fr. Hybl, Dejiny naroda bulgarskeho, Praha, 1930; Македонски преглед, 1930, кн. 2, с. 125.
 

[Previous] [Next]
[Back]