МАКЕДОНСКИ ПРЕГЛЕД
година XIV, 1991, кн. 2

НАУЧНА СЕСИЯ

АКАДЕМИК ЛЮБОМИР МИЛЕТИЧ -НАУЧНА И ОБЩЕСТВЕНА ДЕЙНОСТ
(по повод възстановяването на Македонския научен институт)
София, 21 декември 1990 г.


5. Проф. Петър Петров. Любомир Милетич по време на Първата световна война.
 

Берлинският мирен договор от 1878 г. остави огромни български територии извън пределите на страната. А двете балкански войни от 1912 и 1913 г. още повече усложниха българския национален въпрос: Румъния взе и Южна Добруджа; Сърбия си присвои не само „спорната”, но и „безспорната зона” в Македония; Гърция се настани в Беломорието; Турция възстанови властта си над Югоизточна Тракия. България отново трябваше да търси правата си със силата на оръжието.

В края на 1915 г. България влезе във война със Сърбия и само за две седмици българската войска овладя Моравската област с Ниш, а до края на годината и цяла Македония. Заедно с Първа и Втора българска армия се движеха и двама етнографи - Стефан Л. Костов и Антон П. Стоилов, - които издириха и спасиха от унищожение много културно-исторически паметници.


90

През лятото на 1916 г. главният щаб на действуващата армия реши да създаде научно-разузнавателна мисия от университетски учени. Целта бе да им се даде възможност всеки един от тях да се запознае с новите земи и да направи проучвания в своята област. Същевременно главният щаб искаше чрез тази мисия да се сдобие с научни материали и изследвания с оглед бъдещите мирни преговори, като особено се интересуваше от определяне на западната българска етническа граница.

На 1 и 3 юли 1916 г. в София се провежда съвещание, набелязват се планове, уточняват се задачите и наскоро след това за Македония и Поморавия заминават най-изтъкнатите български историци, географи, езиковеди, стопановеди и т. н, общо 16 души. Тъй като по това време проф. Л. Милетич не е в България, той не участвува в проведените съвещания и подготовката на мисията. [1]

На 16 юли 1916 г. щабът на действуващата армия се обръща със специално писмо до завърналия се от чужбина Л. Милетич, уведомява го за задачите на мисията и по-специално за работата на езиковедите професорите Б. Цонев, М. Арнаудов, Ст. Романски и Ст. Младенов и на лектора по турски език Д. Гаджанов. В писмото си щабът отбелязва изрично, че не иска да се лиши от ценното участие в мисията на именития български учен и му предоставя той сам да определи специалната задача на своето пътуване. [2]

На това писмо проф. Л. Милетич отговаря на 22 юли с. г. Той определя като своя задача да изучи етнографските отношения в новите земи не само с оглед на далечното минало, но и на най-близкото време. Обиколката си планира да започне от най-западната част на Македония - Охридско и Дебърско, и постепенно да се движи в източна и северна посока. Същевременно, за да бъде научната му експедиция по-резултатна, той изисква да го придружава фотографът на Археологическия музей Георги Трайчев, който да заснеме местности, паметници, личности и жанрови групи, които имат историческо и етнографско значение. [3]

Предложението на Л. Милетич е прието и той заедно с фотографа Г. Трайчев предприема 45-дневно пътуване - от 1 август до 15 септември 1916 г. Както сам отбелязва в своя отчет, обиколил по-главните центрове на Западна Македония - Битолско, Охридско, Стружко, Дебърско, Кичевско, Тетовско, Гостиварско, Бродско, Крушево, Прилеп, Велес и Скопие, - в резултат на което събрал много ценни историко-етнографски данни и въз основа на тях имал намерение да напише в скоро време няколко монографии.

Самият доклад, озаглавен “Пътешествие из Македония” [4], е в обем 29 машинописни страници и обхваща три основни въпроса.

Първият, озаглавен „Научни наблюдения”, се отнася до изучаване на посетените селища от Тетово и Охрид до Скопие и Велес. Авторът установява, че въпреки многото диалектни различия съществува единство на българския език от най-източните граници до албанската зона и че това именно е най-важният етнографски белег на българското племе. По-нататък, като се спира на отделните диалекти, той установява преходните области от едно наречие в друго. Това му дава възможност да установи по-точно границите на отделните диалекти, а така също да открие и едно малко наречие западно от Охрид, което обяснява еволюцията на характерния за дебърския говор рефлекс на юсовия вокал и връзката му със съответните откъм тая страна родопски говори. Той установява също така, че гостиварският говор, който е по-архаичен от дебърския, е запазил източнобългарския рефлекс на юса. В Скопско пък, изучавайки Черногорията в диалектоложко отношение, открива някои странни езикови особености, свързани с частична сръбска колонизация. Все тук, в Черногорията, той наблюдава и женската носия по селата, като констатира почти пълната й прилика с тетовската. По-нататък той отбелязва: “Направи ми впечатление, че
 

1. ЦВА, ф. 40, оп. II, а е. 939, л. 18-35.

2. Пак там, л. 70.

3. Пак там, л. 71.

4. ЦВА, ф. 40, оп. II, а. е. 916, л. 144-155. Същото у ЦДИА, ф. 177, оп. I, а. е. 519, л. 3-17.


91

в Гостиварско видях носия с две престилки - предна и задна, - която сочи на голяма древност и не само напълно се схожда с носията на старото население в Североизточна България по кройка и по везове, но дори и по названията”.

В Охрид и околността, особено в манастира „Св. Наум”, той изучавал старините - предимно черковните. Заедно с фотографа Г. Трайчев направил много снимки, между другото и на неснимани дотогава фрески и скулптурни релефи. Между тях той сочи най-старата фреска на св. Климент заедно със св. Наум и св. Ангеларий в старата свети Климентова черквица.

В Дебърско се задържа повече време в манастира „Св. Иван Бигор”, който имал важно значение за поддържане на българската народна и държавна идея. Тук той прочита и прави обширни извлечения от старата кодика на манастира, в която „личат имена на многобройни посетители и дарители на манастира от множество дебърски български села, част от които сега или не съществуват вече, или са по население вече чисто помашки, или пък чисто албански”. И по-нататък: „Самите собствени имена на българското население от почти всички дебърски села, записани в кодиката, тъй също са интересни, понеже множество от тия чисто български имена са старински и се срещат само в тоя български край.”

Особено внимание Л. Милетич отделя и на черковно-художествените старини в манастира „Св. Иван Бигор”. На първо място той сочи високохудожествената резба на черковния иконостас, дело на самоуки художници от с. Осой до Галичник, и други. Същите майстори създали особена школа на резбарска орнаментика, дело на която са иконостасите в църквата „Св. Богородица” в Пазарджик, в църквата „Св. Спас” в Скопие и в църквата в Прищина. Снимки били направени както на иконостаса, така и на фреските по стените на църквата.

В Галичник Л. Милетич проучва местната архитектура, езика, носията и бита на населението.

В манастира „Пречиста” до Кичево Л. Милетич проучва книжата на покойния митрополит Козма. Особено интересен се оказал един манастирски поменик, „Парусия”, изпъстрен с множество собствени имена от цяло Кичевско, а така също и с данни за историята на манастира.

В Кичевско и Бродско Л. Милетич прави сравнителни наблюдения върху езика и носията на населението, което в Поречието се било поддало на сръбската пропаганда. Наречието на населението е едно и също и съществена разлика няма, така че сърбоманството в част от Поречието е следствие на външни влияния.

В Крушево Л. Милетич събира много материали за живота и бита на българи и власи. Както навсякъде другаде, така и тук той се интересува особено много от историята на въстаническите движения на македонските българи западно от Вардар, от силата и целите на гъркоманството, чийто най-важен център бил тук, и т. н.

В с. Варош до Прилеп Л. Милетич проучва старините в селото и в близкия манастир „Св. Архангел”. Особено впечатление му направили многото антични скулптурни паметници - римски и тракийски, взидани в зидовете на старите черквици.

Във Велес сред множеството архитектурни паметници Л. Милетич обръща особено внимание на черквата „Св. Пантелеймон”, строена през 1840 г. от самоукия майстор Андрей в полумавритански стил.

Особено внимание Л. Милетич отделя и на Скопие. Тук той проучва множеството източнотурски архитектурни паметници, джамиите, стария Куршумли хан, крепостта и др. Посетил манастирчето „Матка”, с лодка проникнал по р. Треска до мъчнодостъпната запустяла черква „Св. Андрей” от XIV в., посетил също мъчнодостъпните стари черкви “Св. Никола” и ,.Св. Неделя” на върха на планината. Навсякъде прави снимки, преписва надписи, изучава старините.

В своя доклад Л. Милетич обръща внимание върху кои старини или райони би трябвало да re направят в бъдеще по-задълбочени проучвания.


92

Вторият въпрос, озаглавен “Днешното състояние на населението”, се отнася до отношението на хората от тези райони към българската национална идея, до сръбската пропаганда в Македония и съдържа редица предложения за предприемане на най-необходимите мерки за преодоляване на съществуващия глад.

Особено впечатляват наблюденията на Л. Милетич върху духа на населението. Той пише: “След редицата непрекъснати страдания, на които бяха подложени македонските българи през последните четири десетилетия, човек остая приятно изненадан, като посети сега Западна Македония и види, че страната все пак материално не е дотам съсипана, че селищата стоят с малки изключения здрави, и главно, че самото българско население далеч не е тъй изтребено и духом убито, както можеше да се очаква; напротив, то е бодро, считайки се честито, че се е махнал негли завинаги грозният страх пред чужденеца господар, който го е дебнел на всяка негова стъпка, търсейки във всяка по-свободна негова постъпка или дума повод да го души, да го изтезава. Националната идея, заради която македонският българин досега толкова много е страдал, сега още no-дълбоко се е врязала в сърцето му и затова той въпреки новия грозен бич, под ударите на който болезнено се свива, неимоверния безпощаден глад, за който по-долу говоря, още се намира сякаш в празнично настроение от празника на народното освобождение. Ликовете на народната ни династия там са сега същински икони, обожавани без предвзетост, с чиста, детинска преданост и обич. Само страхът ще ли да се свърши войната добре, смущава още донейде духовете, но и пак не дотолкова, защото македонецът и по-рано дълбоко е вярвал в крайната победа на България, с нея вяра се е крепил и когато е трябвало напълно да се отчае, та и сега, след като видя в гредата си българските войници и чудната им храброст, не ще и да помисли, че е възможно някакво връщане назад. Напротив, вярвайки в едно светло бъдеще на България, българското население се е загрижило овреме да се прибере всичко наше в нашите граници... В Дебър само туй сега се мисли и говори, как по-скоро да се дръпне българската граница по на северозапад, до ниския планински венец, до „Кенок”, та да обгърне в себе си и хубавото Дебърско поле, в което между мнозинството албански села има и шест добри, имотни и патриотични български села и без които Дебър не може да има никакъв поминък.”

Тази корекция на границата между другото се налагала и от факта, че трябвало да се осъществи връзка с торбешите от областта Гора, южно от Призрен. Така българският елемент в Западна Македония можел да се обедини и да се радва на политическа сигурност.

Като говори за чуждите пропаганди в Македония. Л. Милетич се спира първо на гъркоманството, разпространено съвсем слабо сред българското население, а в много по-голяма степен - сред албанците и власите в Западна Македония. Като се спира на отделните селища, той сочи, че гъркомани били албанците в областта на Поградец (на Охридското езеро), докато албанците на запад от Охридското езеро и на север чак до Дебър са “добре настроени към българите”. Що се отнася до власите, едни били настроени в полза на гъркоманството, а сред други се ширела румънската национална идея.

Много по-големи размери започнала да взема сръбската пропаганда в някои от пограничните околии “вследствие на систематичния сръбски терор, корупцията и методичното въздействие върху младото поколение чрез сръбските училища”. Тази пропаганда обаче не била пуснала дълбоки корени, а в дадения момент много от сърбоманите правели опити да се присламчат към българската власт и да запазят привилегиите си.

Особено място в доклада си Л. Милетич отделя на върлуващия оттатък Вардар страшен, стихиен глад, особено в градовете и в така наречените “гурбетчийски околии” в планините, където се отглеждала само царевица и където дори при нормална реколта добивът стигал едва за три месеца. Недоимъкът довел до голяма скъпотия и развихряне на спекулата. Внасянето


93

на големи  количества храни от старите предели на страната до известна степен облекчавало положението на населението, но се явила корупцията: по-конкретно се сочи дейността на богатия спахия Осман Хаджи Беджетов от Тетовско и на бившия околийски началник в Качаник. Затова Л. Милетич предлага редица конкретни мерки за снабдяване на населението с храни, за да може то да оцелее през настъпващата зима.

Третият въпрос, “Албанците и албанският въпрос” обхваща половината от доклада. Той започва с констатацията за албанската колонизация в Битолско и Скопско, която постепенно се движи на изток, „поглъщайки и унищожавайки изконното наше население”. Богати албански бегове (феодали), притежаващи по 1000-3000 декара земя, “държат най-богатите земи и жителите на цели български села като свои чифчии-роби”. По този начин “албанският въпрос” в Македония имал не само политически, но и аграрен характер. Разрешаването на този въпрос се намирало в най-тясна връзка с положението на самата Албания, където живеели многочислени албански маси и където националният въпрос също така стоял на дневен ред. Затова именно Л. Милетич обръща особено внимание на различните нюанси на националното движение в Албания.

След обстойни проучвания Л. Милетич констатира, че в Централна Албания, където се намирали най-компактните албански маси, преобладавал туркофилският мохамедански елемент, „у който идеята за независима Албания не е още възприета”. Това именно се явявало главната причина, затрудняваща обединителния процес в страната.

Като се оставят настрана албанците гъркофили в Южен Епир, които били малко на брой, сред албанците до Първата световна война се очертавали две главни политически течения: „националистическото с идеал да се създаде независима, обединена албанска държава, и туркофилското, което е консервативно, в полза на тясно държавно единение с Турция”. И по-нататък: “Най-съзнателните албанци са в Северна Албания и в Епир. Два са културните центрове на националистите: Шкодра на северните и Корча на южните. Докато в Северна Албания има много просветени националисти само по градовете, напротив, в Епир националното съзнание е развито и в селата. По средата стоят туркофилите, главните центрове на които са Елбасан и Тирана. Към североалбанските националисти освен католиците албанци принадлежат главно мохамеданските албанци от Прищина, Призрен, Дяково и Дебър”.

След тази най-обща картина Л. Милетич преминава конкретно към отделните райони, влиянието на едно или друго течение, формите му на проявление, неговите идейни водачи и фактически ръководители, политиката на съседните държави и т. н. Така например за албанците католици в Северна Албания се казва, че са националисти, но същевременно са и австрофили. Най-силно е националното съзнание в Епир, където между албанците мохамедани и християни отношенията са много добри и където било открито първато албанско училище с използуване на латинската азбука. Най-известните интелектуалци тук са Сами Фрашери, брат му Наим Фрашери и син му Митад Фрашери, а така също Фаик Коница, д-р Туртули, Пандели Цали и др. Сред албанците от Епир имало силно брожение против Гърция и симпатиите им били повече на страната на българите. В Средна Албания пък, населена предимно с албанци мохамедани, просветата е на много ниско равнище и се шири туркофилството. Тук албанците националисти съчувствували на българите.

С многобройните данни и с изчерпателния анализ на политическите течения и ръководни дейци този трети раздел е най-хубавото, което съществува в българската историография за Албания в края на XIX и началото на XX век. [5]

Докладът на Л. Милетич е сериозен научен труд, може би най-сериозният от всичките 17 доклада на тази научна експедиция. Той
 

5. За събитията в Албания от края на XIX век до Първата световна война вж. Димитров. Стр. и Кр. Манчев, История на балканските народи (1879-1918), С., 1975, с. 70-80, 352-354, 364-369, 392-394.


94

впечатлява с доброто познаване на проблемите, е широтата на погледа - от Средновековието до наши дни и от езикознанието до политическите проблеми, с ясното научно обосновано отношение по българския национален въпрос.

Проф. Л. Милетич е единственият от експедицията, който взел със себе си фотограф. Този фотограф, споменатият Георги Трайчев, направил много снимки, запечатал и оставил за поколенията фотоси на много исторически, етнографски и други паметници. Самият Л. Милетич, който има несъмнени заслуги за цялата фотодокументация, дава най-висока оценка на „направените на това пътуване интересни фотографски снимки на археологически паметници, ръкописи, етнографски групи, предмети, носии, сгради и селища”. Нещо повече. В издадения през 1919 г. албум „Македония в образи”, съдържащ 483 репродукции, в предговора Л. Милетич пише: „Към събраните по този начин фотографии се прибавиха 120 мои снимки, които съм правил на пътуването си по Македония през лятото на 1916 г.” [6]

В доклада си Л. Милетич на няколко пъти споменава, че е събрал много материали по най-различни теми и че има намерение да напише редица книги, студии и статии. И наистина, ако се проследи творчеството му след 1918 г., може определено да се каже, че в него една значителна част от включените материали са били събрани по време на научната експедиция през лятото на 1916 г. [7]

*

В края на 1916 г. българската войска освобождава Добруджа. Към Трета армия като етнограф бил назначен Любомир Попов. Скоро след това в Добруджа били командировани и етнографите на Първа и Втора армия - Ст. Л. Костов и А. П. Стоилов. Всички те направили съответните проучвания по специалността си.

През пролетта на 1917 г. щабът на действуващата армия решил да повтори научно-разузнавателната мисия от предната година. От участниците в македонската научна експедиция се включили Стефан Димитров, Димитър Мишайков, Анастас Иширков, Стоян Романски, Михаил Арнаудов. Включили се и нови лица, като Карел Шкорпил, Стилиян Чилингиров и други, предимно добруджански дейци. Специално проф. Ст. Романски, поучен от опита на Л. Милетич, сега взел със себе си фотографа Г. Трайчев.

Добруджанската научна експедиция не била така широкомащабна, поради което една част от българските учени предпочели да участвуват в издаването на сборника „Добруджа” със свои статии, без да се налага да участвуват в самата експедиция. Така постъпил и Л. Милетич. който по това време бил председател на комитета за изучаване на българските земи, а освен това имал вече зад гърба си значителна научна продукция за българите в Румъния и за българо-румънските отношения. [8]
 

6. Македония в образи, С., 1919, с. VIII.

7. По-важни трудове:

За Македония. Културно-исторически поглед (по случай 15-годишнината от Илинденското въстание), С., 1918, 35 с.;
Македония и македонските българи, С., 1925;
Освободителната борба в Костурско (до 1904 г.). 1925;
България и македонският въпрос. Причините на балканските войни, С., 1925;
Борбата в Костурско и Охридско (до 1904 г.). С., 1925;
Въстаническото движение в Югозападна Македония (до 1904 г.), С., 1925;
Езикови и народописни материали. С., 1926;
Към борбата в Югозападна Македония (Кичевско, Битолско, Леринско, Преспанско и Дебърско). С., 1926;
Македонският въпрос в Конгреса на Унията за Обществото на народите (Лондон - Аберсвейт. 25 VI - 4.VII. 1926), С., 1926;
Движението отсам Вардара и борбата с върховистите, С., 1927;
Солунският атентат и заточениците във Фазан, С., 1927;
Спомени на Гьорче Петров, С., 1927;
Спомени на Дамян Груев, Борис Сарафов и Иван Гарванов, С., 1927, I. В Македония и Одринско; II. Първият Централен комитет на ВМРО, С., 1928;
Документи за противобългарските действия на сръбските и на гръцките власти в Македония през 1912-1913 г., С., 1929, 293 с.


8. По-важни трудове:

Дако-румъните и тяхната славянска писменост. Т. II (с Д. Агура). СбНУК. IX 1893, с. 211-390;
Бележки от едно научно пътуване в Румъния (с Д. Агура), Пак там, с. 161-210;
Седмоградски българи, СбНУК, XIII, 1896, 104 с.;
Нови влахо-български грамоти от Брашов, СбНУК XIII, 1896, 152 с.;
На гости у банатските българи. Български преглед 1896, кн. 1-2, с. 44-88;
Заселението на католишките българи в Седмоградско и Банат, СбНУК XIV, 1897, 262 с.;
Книжнината и езикът на банатските българи, СбНУК XVI-XVII, 1900, с. 339-482;
Една грамота на Дан II от год. 1422 октомври 23, СбНУК, XVI-XVII, с. 1-11;
Арнаутите в Силистренско и следи от носовки в техния език, С., 1901;
Старото българско население в Североизточна България, С., 1902, 224 с,;
Към грамотите на Брашовската сбирка, СбНУК, XXV, 1910, 34 с.;
Езикът на приписките на влахо-българската църковна писменост от XV-XVII в., СбБАН, кн. 54, 1937, с. 129-138.



95

В сб. „Добруджа” Л. Милетич участвува със студията си „Българи и румъни в техните културно-исторически отношения” в обем 50 печатни страници.

Първата част от тази студия е посветена на българо-румънските отношения [9] през Средновековието. Съвсем справедливо авторът започва с римската власт на Балканския полуостров, довела чрез романизацията до формиране на три групи власи - в Дакия, в Македония и в Истрия. След това, като се спира на нашествията на авари, славяни и прабългари, той констатира, че демографската картина в някогашните римски владения била коренно променена: земите от двете страни на Дунава били славянизирани.

С образуването и укрепването на българската държава границите й се простирали на север до Карпатите, а на запад от времето на хан Крум - чак до Моравия. Земите на Дакия с нейното славянско население още от края на VII век влезли трайно в пределите на българската държава, а византийските историци чак до X век говорят за „България отвъд Дунава”.

„В Дакийска България, пише Л. Милетич, са владели отделни български князе начело на някои областни княжества (войводства) - всички подчинени на върховната власт на българското царство.” По-нататък той сочи имената на редица князе, споменати в унгарските хроники - Ахтум, Глад, Менуморот и др. Изразява съгласие и с румънския историк Ончул, който говори за три такива „румъно-български войводства, васални на България”: едното в Трансилвания, другото в Темешки Банат с главен град Кеве (дн. Кубин) и третото в областта между реките Самеш и Муреш с главен град Бихор.

След падането на България под византийска власт в 1018 г. Византия достига само до р. Дунав, унгарците се настаняват в Банат и Трансилвания, а печенегите сложили ръка на земите източно от р. Олта. Оцеляло единствено българското воеводство в Олтения, изпаднало през XII век под хегемонията на куманите. Оттук съвсем понятно е, че земите на север от Дунава през XI и XII век станали притегателен център за емигрирали българи от Балканския полуостров; че тези земи през 1186 г. станали опора на братята Петър и Асен при възстановяване на българската държава. Все тук Л. Милетич дава отпор на голословните твърдения на румънските историци за „румънския произход” на братята Петър, Асен и Калоян, както и за румъно-българския характер на втората българска държава.

Около средата на XIII век в една част от земите на север от Дунава се настаняват унгарците, а в друга - татарите. Запазва се единствено румъно-българското княжество в Олтения, което води борба за оцеляване и поставя основите на Влашкото княжество. В историческите извори обаче още в продължение на един век на Влашко се гледа като на „земя на българите”.

През XIV век отношенията между България и Влашко са добри, единствено в 1390 г. влашкият княз Мирчо превзема Силистра и част от Добруджа. Това завоевание, което трае само няколко години, е насочено не толкова против България, колкото против настанилите се тук османски турци.

Така въз основа на добро познаване на историческите факти Л. Милетич очертава българския характер на земите на юг от Дунава (включително и на Добруджа), както и трайното и продължително българско присъствие във Влашко.

Във втората част на студията е разгледан въпросът за голямото влияние на българския език, книжнина и култура върху влашките княжества до XVII век.

Като изхожда от факта, че във влашките княжества от XV до XVII век в писмеността упорито бил поддържан българският език, Л. Милетич с основание твърди, че за това са съществували особени условия, а не само „чисто книжовна почва”, култивирана само от професионални чиновници, както се опитват да твърдят някои румънски учени. Той привежда една своя мисъл, формулирана по рано като научен извод: „Не само в по-старо време, през първото българско
 

9. Cб. Добруджа. География история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение, 1918, с. 68-111.


96

царство, българският елемент в Румъния е бил важен обществен и културен фактор, но и много по-сетне, през второто българско царство, той не е бил изчезнал и нещо повече - той е продължавал да съществува в значителни остатъци и през XV-XVI в, не само между простолюдието, но и между болярите.” А сега добавя: “И наистина, колкото повече вниква човек в културното, историческото и социалното значение на преголямото число българизми в румънския език, толкова повече излиза наяве някогашната сила на етничните български елементи в политическата и културната история на румънския народ. Като оставим настрана по-специалните случаи, стига да вземем по-обикновените български термини из разните области на живота, за да схване всеки колко много нещо са научили румънските прадеди от своите някогашни славянобългарски сожители.”

В студията си Л. Милетич привежда обилни данни из областта на езика, държавното устройство и номенклатура, топонимията, а така също и текстове от грамоти, които по недвусмислен начин показват голямото българско влияние в дивота на влашките княжества. Същевременно той сочи тенденциите в румънската наука да бъде омаловажено влиянието на България в цялостния живот на румъните. Особено големи са фалшификациите на румънските учени върху историята на Добруджа заради политическите аспирации на Румъния към тази вековна българска област.

Студията на Л. Милетич е сериозен научен труд, може би най-сериозният в посочения сборник. Тази студия съдържа материали и изводи, които българската наука все още срамежливо поставя, а румънската упорито отрича.

*

Тук става дума само за два труда на Л. Милетич. Известно е обаче, че той е автор на още много и много трудове за българите в Тракия и Македония, във Влашко, Трансилвания и Банат. Някои от тези трудове са и на чужди езици с оглед по-доброто отстояване на българската национална кауза. Може би няма друг български учен, който така живо да се е интересувал от съдбата [10] на българската нация и така детайлно да е изследвал историята, етнографията и езика - изобщо битието на останалите под чужда власт българи. Това е направено с така необходимия в научното дирене комплексен метод, обхващащ цялото народно битие - език, етнография, история, политическа съдба.

И ако и в миналото, и днес българският национален въпрос е една от най-актуалните проблематики, в лицето на проф. Л. Милетич виждаме един от най-заслужилите в това отношение български учени. И преди, и сега никой че може да си представи проучването на българския национален въпрос без научното творчество на този титан на българската обществена наука.
 

10. По-важни трудове:

La Macedoine bulgare, S., 1918, 64 p.;
Bulgarien und Rumanen in ihren kulturgeschichtlichen Beziehungen, S., 1918, 38 s.;
La paix dans le Proche orient et le probleme de la Thrace, Discours, S., 1921, 41 p.;
Documents relatifs au actions antibulgares des pouvoirs serbs et grecs en Macedoine au court de L’annee 1912-1913, S., 1930, 300 p.

[Previous] [Next]
[Back]