За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление

"Македонската" азбука и книжовна норма са нелегитимни

 

проф. дфн Благой Шклифов

 

(Второ издание)

Благотворително издание на дружество "Огнище" в сътрудничество с издателство:

VERITAS ET PNEUMA PUBLISHERS Ltd.

София, 2003 г.

Сканирани от Илюстрация Бѣло море (блог и група) на сайта www.scribd.com

 

   Увод  (проф. Мих. Виденов)

1. За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление

2. "Македонската" азбука и книжовна норма са нелегитимни

3. Проф. Бл. Шклифов - биографични бележки

4. Вместо послеслов

   Приложение. Стоян Новакович до министъра на просветата (Белград, 1887 г.)

 

 

Увод

 

Студията на известния наш диалектолог и историк на езика ни проф. доктор на филологическите науки Благой Шклифов "За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление" е посветена на актуалния въпрос за единството и лексикалното многообразие на съвременния български книжовен език. Авторът, отличен познавач на диалектите от югозападния район на българското езиково землище, пледира за по-голяма толерантност от страна на кодификаторите лексиколози и съставители на речници към западнобългарската лексика. Според неговото убеждение това ще допринесе за обогатяване на стилистичните възможности на езика ни.

 

В предлаганата студия читателят ще може да проследи основните моменти на възникването и развитието на идеята за македонизма и ще се убеди, че през втората половина на XIX и началото на XX век твърде недалновидно се стеснява диалектната база на книжовната ни формация, като се акцентува едва ли не само върху североизточното наречие. Това отдалечава западнобългарските носители от книжовните варианти и после — през 1944 г. — значително улеснява създателите на втора (македонска) книжовна норма.

 

Студията поставя спорния за науката въпрос за ролята на съвременните езиковеди и за евентуалната им намеса в полза на допускането на определени западнобългарски лексикални елементи в съвременната българска книжовна норма. Сложността на този акт произтича от битуващото повече от един век обществено мнение, че западнобългарското лексикално градиво е провинциално и непрестижно, идея, наложена въпреки предупрежденията и съветите на такива наши духовни първенци като Ив. Вазов, Ал. Балабанов и др.

 

Българският читател има нужда от подобно научно четиво, в което се третират въпросите на устройството на книжовния ни език и ролята на изтъкнатите наши езиковеди:

 

5

 

 

оценката, давана им в студията, е критична и не е в пълен унисон с добилите популярност заключения на нашите езикови историци.

 

Авторът на студията е добре познат на филологическата общност и на цялата българска интелигенция с книгите си "Костурският говор" /1973 г./, "Речник на костурския говор" /1977 г./, "Долнопреспанският говор" /1979/, "Проблеми на българската диалектна и историческа фонетика с оглед на македонските говори" /1995 г./ и "Пастирската лексика в района на Вич планина" /2000 г./, както и десетки други студии, статии и бележки за езиковата ситуация в днешна Македония. Той е изтъкнат учен изследовател със свои оригинални идеи и възгледи за протеклите исторически процеси в югозападните ни диалекти. Научните постановки на проф. Благой Шклифов имат широк отзвук сред славистите в целия свят.

 

проф. дфн Михаил Виденов

СУ "Св. Климент Охридски"

 

 


 

 

(1. За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление)

 

Езиковият спор не е от днес. Той съществува в много остра форма и през втората половина на XIX век. Спорят български патриоти - книжовници от Запада с българи от Изтока за характера на новобългарския книжовен език. В тази ожесточена полемика победителите се оказват граматиците от Изтока с локалния си еснафски патриотизъм и егоизъм, и липса на далновидност. За жалост опасенията на западните книжовници за разединение на нацията поради дейността на Марин Дринов за монодиалектна основа на книжовния език се сбъдват. Кузман Шапкарев реагира остро срещу това намерение през 1870 г. В цариградския вестник Македония:

 

"Без македонските говори, които крият толкова драгоценности, книжовният ни език ще представлява пълна езична вавилония".

 

Ето и отговорът на Марин Дринов в същия вестник:

 

"Такова искуствено сглобяване на писмен език е нещо невъзможно, недостижимо и не се е чуло да е станало някъде. Дружеството [*] го отхвърля и избира друг път за изработване писмения ни език, път най-естествен и най-пряк. Дружеството само ще се грижи да отровва богатствата на "всите наречия и поднаречия" и да извежда на свет във всичката им природна чистота, каквито да могат да ги имат пред очи всичките ни писатели. Па нека даровитите от тях, ръководими от свой вкус, управляеми от веща критика, да извличат от тези богатства от хубаво по-хубаво, от народно по-народно "вещество"за своите словесни произведения ида създават примери за подражание. С този начин сам от себе си ще се изработи писменият ни език".

 

 

*. Става дума за Книжовното дружество - (бел. Б. Ш.)

 

7

 

 

Постановката на М. Дринов не е издържана научно, и национално отговорна. Няма единен подход за създаване на писмен език. В едни страни с непрекъсната държавност, каквато е Франция, книжовният език се създава въз основа на говоримия диалект на краля в Ил де Франс, който е станал говорим език на цялата аристокрация. Той се налага чрез централизирано обучение, администрацията, вестниците, литературата и театъра. Естествено Париж е изиграл голяма роля като университетски, културен и административен център. И във Франция, Германия и Италия различията между диалектите са толкова големи, че носителите на различни говори и днес трудно могат да общуват помежду си, ако не владеят книжовния език.

 

Но при езиците, чиито диалектни различия не затрудняват общуването, моделът за създаването на писмен общонационален език може да бъде различен. Тук у нас е трябвало да се има предвид и изостаналото развитие на обществото, аспирациите на съседните държави, и липсата на национална държава, а също така и отсъствието на всеобхватни институции.

 

Унгарският книжовен език е създаден на полидиалекна основа поради опасения от сепаратизъм. През XVII и началото на XVIII век и в Унгария е имало няколко регионални писмени форми и силно движение за обновление на езика, за създаване на национален език като израз на стремежа за независимо политическо развитие, което се противопоставя на асимилационната австрийска политика. Унгарските езиковеди и книжовници успяват така да ги обединят, взимайки отделни морфологични и фонетични явления от различните диалекти, че книжовният език да бъде еднакво близък и еднакво отдалечен от носителите на народните говори и по тоя начин да се направят невъзможни сепаратистките тенденции. Те преди всичко имат предвид Трансилвания, която в продължение на много години е независимо унгарско княжество. Радетелите за единен, богат и обновен унгарски език за тази цел събират лексикалното и фразеологичното богатство от всички райони. Още през първата половина на XIX век Унгарското книжовно дружество издава голям диалектен речник. Прави се подбор на лексиката с оглед разпространението ѝ, отчасти етимологията, изразността, благозвучността и краткостта. Създали са десетки хиляди нови думи за да бъде унгарският език на равнището на европейската култура. Когато за дадено понятие или предмет се срещат повече думи в диалектите, в обръщение се пускат всичките и по естествен път

 

8

 

 

едни остават, други отпадат. Така например за понятието възглавица влизат в употреба три думи: fejal, pàrna, vànkos - първата унгарска, втората и третата от славянски и съответно германски диалектен произход. Унгарската душ fejal отпадна от употреба. Другите две са пълноценно фунциониращи лексеми.

 

При употребата на думи синоними от различни диалекти в българския книжовен език за западните форми се дава стилистичната характеристика - диалектна, която смъква нивото на статуса на лексемата. Например кошуля, която е широко разпространена, среща се и в поезията на Пенчо Славейков, се дава като диалектна. Такива примери изобилстват в българските речници. За правилния и национално отговорен унгарски подход към езика могат да се посочат много примери. Така например понятието облак се изразява с две думи - felleg (трансилванска) и felhő (западноунгарска). В българските речници крак се сочи като книжовна, а нога като диалектна, гумно - диалекна дума, а турската харман - книжовна. В македонския речник бележките са в обратен ред.

 

За останалите постановки на Марин Дринов няма база за спор. Може ли да се пристъпва към изграждане на книжовен език без Книжовното дружество да е изработило препоръчителен речник, съдържащ думи и фразеологични единици от цялата езикова територия на българския език! Който и да е писател, колкото и да е даровит, се нуждае от такова помагало. Според Иван Вазов без хубавите думи, които може да се открият в македонските говори "ний няма да успеем да направим езика си нито по-богат, нито по-чист" (Иван Вазов, 1979, том 19, с. 414). Иван Вазов съветва филолозите да спрат с дребнавите си разправии и безпринципни борби по чисто правописни въпроси и се насочат най-сетне да събират думи за българския речник. Навремето никой не се е вслушал в съветите на Вазов.

 

Досега дейността на т. нар. лозари остана извън полезрението на историците на новобългарския език. Недооценяването им доведе до сепаратизъм през 1944 г. след поредното поражение на България във войните.

 

Група ученици от Солунската българска гимназия през 1888 г. заминават за Белград да продължат образованието си, но скоро се убеждават, че протегнатата "братска" сръбска ръка иска да бръкне дълбоко в душата им. Прехвърлят се в София за да продължат следването си и да се готвят за своята историческа мисия. Сред тях е и Даме Груев. Това са

 

9

 

 

високо надарени младежи с рядък интелект и историческа прозорливост. През 1891 г. В София създават Млада македонска книжовна дружина и от 1892-1894 г. издават сп. Лоза. Те виждат недостатъците на новобългарския книжовен език, създаден единствено върху източнобългарска основа, което е пречка за неговото масово усвояване в Македония. В първите броеве списанието се изписва с различен правопис от този на Марин Дринов, близък до проектирания от филологическата комисия начело със Стамболовия министър на просветата Г. Живков през 1892 г. и отхвърлян от руските възпитаници, организирани от Иван Вазов. Употребяват отделни думи и фонетични особености от охридския диалект, понеже мнозина са от Охрид. Водеща роля играе Георги Баласчев с псевдоним Езерски, родом от Охрид, по-късно известен български историк. Не закъсняват и обвиненията в сепаратизъм от страна на писачите в официоза Свобода. Във втория брой на сп. Лоза (с. 91-96) обстойно и научно отговарят на нелепите нападки на в. Свобода, лишени от чувство за национална отговорност и далновидност:

 

"И така единството на българскиа литер. език естествено е осигурено. Но по нашето мнение само едното единство на книга не е достатъчно. Желателно е, щото, ако не съсем да съвпада литературното единство с народното в сичките му краища по отношение към езика, да не се отличава понемногу от него, с други думи, литературниот език да бъде колкуто се може и по народен в наі широкото значение на думата сир. колкуто литературниот език е поніатен по бреговете на Марица, толку да е поніатен и на тие на Вардар... днешниот бълг. книжовен език далеч още не е фиксиран; тоі се намира, така да се каже, в качеството си състоіание, - в образувателниот си период" (с. 94).

 

Те искат езикът да се обогатява не само с руски думи, а и с такива от всички български наречия:

 

"Само по такъв начин ще може да се достигне нещо, да се осмисліат и многочислените материали от народните умотворениа, които верваме, никоі не ще да откаже, че те се събират само от една чиста ліубознателност, само за полза на чистата филология" (с. 94).

 

Тук трябва да се изтъкне, че студентите са били много наблюдателни по отношение на намеренията на техните професори за лексикалното обогатяването на книжовния език от диалектите. За голямо съжаление, пророческото виждане

 

10

 

 

на лозарите за събирането на диалектни материали става "само за полза на чистата филология" и в наши дни. На с. 95-96 обясняват правописната си практика и нейната цел – по-лесното усвояване на книжовния език. Те изхвърлят краесловните ерове, тъй като нямат звукова стойност. За звука ъ ползват само буквеният знак ъ, изхвърлят буквата ѫ, защото има същият гласеж ъ. Вместо буквения знак ѣ ползват западнобългарския застъпник е във всички позиции (бех, вера). Вместо й, те ползват по-старинното i, като компонент от лигатурата . С това отбелязват и звукосъчетанията ю и я: ю - iy, я - ia (под линия се подчертава, че буквеният знак я е едно от безсмислените нововъведения на Петър Велики).

 

 „Писането на ia вместо я не е ново, - осв. в стбълг. и среднебълг., то се пишеше и при възраждането на ново бълг. литература (Раковски и др.)" - с. 98.

 

Правят и някои други фонетични и правописни второстепенни промени. Писачите на в. Свобода ги обвиняват в македонски сепаратизъм, нелепа квалификация. Аз бих ги „обвинил" в източнобългарско поклоничество, защото употребяват малко македонска лексика. Тези млади патриоти-интелектуалци, надминали вижданията на тогавашните официални власти, през 1894 г. прекратяват дейността си поради неразбирането, проявено от консерватизма на факторите в Княжество България. Едни тръгват за Македония да мрат за българската свобода, други стават видни представители на културния и обществения живот в България - Даме Груев, Петър Попарсов, Димитър Мирчев, Христо Попкоцев, Георги Баласчев, Андрей Ляпчев, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Христо Матов и много други. Ако тогавашните политици, писатели и граматици бяха се солидаризирали с вижданията им, то днес нямаше да има почва за езиков спор със Скопйе.

 

Извънредно богатият Речник на българския език на Найден Геров (издаден в периода 1895-1904 г.) включва богат материал от всички диалекти, но за жалост без локализация, защото ползва и публикувани материали, като ги приспособява към собствения си правопис. Поради правописни проблеми и конфликтните отношения между него и Марин Дринов речникът не влиза в широка употреба. И заслужилият лексикограф не взима под внимание важния фактор - възможността за усвояване на националния език с правопис, коренно различаващ се от произношението в говоримия език. Но никой не се е опитал да направи друг тип речник. Това е било задължение на Книжовното дружество, а след Освобождението функция и на държавата.

 

11

 

 

Не е отпечатан първият голям Речник на българския език на патриарха на българската филологическа мисъл през втората четвърт на XIX век - Неофит Рилски от Банско, въпреки че през 1883 г. по предложение на Иречек, Третото народно събрание отпуска немалка сума за отпечатването му, но проф. Л. Милетич преценява, че вече речникът не е актуален, поради факта, че съответствията на българските думи са дадени на гръцки и църковнославянски език. А кой е пречил на Милетич да направи добавка, а именно съответствия и тълкувания на новобългарски?! Същата съдба по-късно споделя и речникът на Кузман Шапкарев - Градиво за български език. С отрицателната си рецензия проф. Беньо Цонев през 1905 г. възпрепятства отпечатването му.

 

Не отричам заслугите на двамата професори, обаче те не правят нищо за написване на речник на българския език, нито възлагат на други. Възможностите на Л. Милетич са големи като председател на БАН и на Македонския научен институт, но въпреки това той не прави нищо съществено за задълбоченото езиково проучване на Македония. Враждата между двамата професори пречи на едно близко сътрудничество помежду им за решаване на важни общобългарски езикови въпроси, съдбоносни за нацията - обогатяване на книжовния език с оглед националното единство, съставяне на препоръчителен речник, речник на старобългарския език и диалектен речник.

 

Голяма е нуждата от написване на исторически речник. Първият том на Старобългарски речник след дълги протакания излиза едва през 1999 г. без участието на най-видните старобългаристи - професорите И. Добрев, Е. Дограмаджиева, А. Минчева, Б. Велчева. Излизането на втория том е под въпрос. Няма изгледи в обозримо бъдеще да бъде издаден и диалектен речник.

 

Липсват фразеологични речници на различните диалекти. Излизащият Речник на българския език е крупно научно постижение, в него се включват думи от цялото езиково землище както книжовни, така и диалектни, регистрирани в писмени източници от времето на Рибния буквар до наши дни. Същото важи и за Български етимологичен речник. За съжаление те не могат да изпълнят функцията на препоръчителен, какъвто е трябвало да се състави в началния етап на изграждането на новобългарския книжовен език.

 

Какво алтернативно решение би могло да се противопостави в областта на фонетиката на това на Марин Дринов?

 

12

 

 

Изборът на дадена диалектна област като изходна позиция не изключва вплитането в тая система и на явления от други диалектни области. Би трябвало да се вземе последователно дадено явление от даден диалект и друго от други диалекти. Например правилно е било възприето източнобългарското ударение, понеже западното ударение е многообразно. Централно-македонското ударение върху третата сричка отзад напред и липсата на квантитет не е благозвучно, особено за мерена реч. При включването на някои застъпници на старобългарски звукове, които ни са известни като графеми, е трябвало да има компромис. Щом застъпникът на ѫ и ъ се отбелязва със сегашния вокал ъ (зъб, сън), а не а (заб) или о (сон), то на мястото на ѣ е трябвало да се въведе е (хлеб, колено). Носителите на западнобългарските диалекти не могат да бъдат ощетени и в двата случая. Те не могат да се научат правилно да якат, защото това явление при тях няма аналог. На източния българин може да се каже: както казваш беше ще казваш и бех, както казваш големи, големият така ще казваш големата, големото. Защо не е възприета вариантност и при съчетанието чер - черно / църно, както е черква / църква? Езиковата практика би утвърдила едно и би отхвърлила другото или пък едновремено биха функционирали и двете, без да внасят непонятност. Нашите първи езиковеди възприемат основни славистични фонетични постановки от германската и руската славистика като аксиоми без оглед дали те отговарят на историята и състоянието на българския народен език. Те и днес битуват в нашите учебници. (Този въпрос разглеждам в монографията си Проблеми на българската диалектна и историческа фонетика, София, 1995 г.).

 

Езиковата реформа в сръбския език на Вук Караджич през средата на 19 век е повлияна от движението за обновление на унгарския език, има и политическо значение. Защо нашите езиковеди след Освобождението, когато фактически се установява нормативността на книжовния език не взимат под внимание откритите асимилационни аспирации на сръбската държава и езиковата ѝ политика към Македония и не доближават книжовния ни език до македонските и поморавските говори? Защо държат за буквени знаци от старобългарския език, които вече нямат звукова стойност и как могат учениците - деца на орачи, копачи и овчари, да усвоят такъв сложен правопис! Сближаването с тези диалекти най-лесно и успешно би станало в областта на лексиката. Кой в Македония в ежедневна

 

13

 

 

разговорна реч казва искам, а не сакам? Какво е диалектното при сакам, когато е в обръщение от Плевен до Охрид? Сакам е просто фонетичен вариант на искам и не може да се изключи от употреба. Такива примери са стотици.

 

Общонационален книжовен език се създава за да сплоти нацията в едно цяло, а не да я разедини. За жалост езиковата политика на Княжество България, а и по-късно в Царство България е била еквивалентна на необмислената външна политика, която причини много страдания както на българите в Македония, така и в Царството. Национално-отговорна езикова политика липсва и след 1944 г. Правописната реформа през 1945 г. е трябвало да стане в духа на националното обединение, а не разединение - противопоставяне изтока на запада. Унифицирането на правописа и лексиката не означава обличане на всички в един мундир. Краесловните ерове е трябвало да отпаднат, защото нямат звукова стойност. Но по отношение на ѣ решението е антинационално. Да, в езиковото строителство също има политика. Ето какво пише видният учен, родом от Щип, проф. Ал. Балабанов (1879 - 1955) през 1942 г.:

 

"И когато сърбите разбраха нашата грешка, изплашени от мислите на Петко Каравелов, почнаха по най-дяволски пътища да поощряват това якане с ѣ, също и играта с ударенията... Затова го насърчаваха тъй горещо сърбите... С каквото и както можеха."

    (Александър Балабанов, том I, София, Български писател 1973, с. 559).

 

 

Защо сърбите си позволяват три застъпника на местото на ѣ (вјера)? Тази старинна буква има друг гласеж в старобългарския език. Тъй нареченото якане е междинен етап, изживян в западните диалекти. Защо през 1945 г. не са въведени равноправни дублетни форми екавски и якавски? Може би е имало външен натиск за утвърждаване на отделен македонски език или пък нормативен догматизъм? Буквеният знак ѣ западните писатели винаги във всички позиции са го произнасяли като е. И се стигна дотам, че да се фалшифицира езикът на видни творци на перото от Запада, включително и на Ал. Балабанов, който през целия си творчески живот воюва срещу насилственото налагане на якавските форми. Цензурата след 1944 г. напакости немалко и на словното богатство на българския език. Така наречените технически редактори и други цензури своеволно решаваха коя дума е книжовна и коя не.

 

Най-сетне през 1955 излиза първият том на първия академичен и то нормативен речник - Речник на съвременния

 

14

 

 

български книжовен език, вторият през 1957, а третият в 1959 г. И така се сбъдват пророческите думи на Ал. Балабанов:

 

"И като молитва требва да изкажем дълбоката си признателност към нашите граматици и филолози за техната голема заслуга, заслуга, която може да отмие всичките им - и минали, и бъдещи - грехове: те, може би от мързел, но всепак те, нашите граматици, не направиха нито една добра граматика, за да се приеме и пакости; те, нашите филолози, не съставиха ни един словар на български език, за да му турят точка..." (с. 521-522).

 

 

Този дългоочакван речник дискриминира словното богатство на западните диалекти и узаконява източния характер на националния ни език и в областта на лексиката. На 108 с., том I се дава старинната дума вèля, но със забележка диалектна, въпреки че се среща в творчеството на един от най-известните поети К. Христов. Задава се въпросът лексемите повеля, повелявам от коя дума са образувани? Този речник като първи опит да представи лексикалното богатство на езика ни е трябвало да има и препоръчителен характер. След лексемите, които имат широко разпространение в западните диалекти и са влезли в употреба в отделни литературни произведения, не е трябвало да се пише забележка - диалектно. Какво означава диалектно? В нашата практика това означава, че не е източнобългарско, какъвто е случаят с кошуля, нога, веля и много други.

 

 

( 2. "Македонската" азбука и книжовна норма са нелегитимни)

 

Книжовният език е жив организъм. При него не може да има закостенялост. Той постоянно се развива, най-вече в областта на лексиката. И в българския книжовен език постоянно навлизат думи от международната лексика или пък се създават нови за нови понятия. Защо той не може да се обогати от собственото си наследство и от думи, създадени в македонската книжовна норма? Нима руското съчетание граничен пропусквателен пункт е по-подходящо от граничен премин или жилищен квартал от населба? Защо да няма дублетни форми на местото на т. н променливо я - вера и вяра?

 

Положението сега в РМакедония е коренно различно от това в бивша Югославия. Тогава великосръбските интереси налагат отдалечаването на македонската книжовна норма от българския език с цел - постепенното претопяване на българите в Македония и налагането на югославска, т. е. сръбска народност. Сега вече обстановката е друга. Дано наличието на писмената норма в Македония (за начина на нейното

 

15

 

 

създаване вж. Стојан Ристески, Стенографски белешки од првата јазична комисија - факсимил, Скопје, 2000 г.) ни даде подтик за разширяване на диалектната база на книжовния език и неговото обновление.

 

Стоян Ристески и в други негови пет книги изнася цялата истина около намесата на сръбските окупациони власти в Македония и техните агенти за създаването на новата "македонска" азбука и сърбизацията на езика. (Раслите в чужда крошна (люлка), както той констатира, го обвиняват в антимакедонизъм, но не могат да се справят с него, както са се справили с Георги Киселинов, Венко Марковски и много други интелектуалци, които не са се подчинявали на великосръбкия диктат - заличаване на историческата памет.)

 

В манастира "Св. отец Прохор Пчински" на 2 август 1944 г. председателят на Антифашисткото събрание на Македония Методи Андонов - Ченто подписва следния декрет:

 

Чл. 1. "Во македонската држава како служебен язик се заведуе народниот македонски язик";

 

Чл. 2. "Ова решение влегуе веднага во сила".

 

 

По същество този акт е антисръбски. Поради нелоялност към сръбската националистическа политика, Ченто е арестуван през 1946 г. и на скалъпен съдебен процес в Скопйе е обвинен в антиюгославска дейност и осъден на 11 години затвор.

 

Перипетиите около създаването на македонската азбука и книжовна норма започват след тази дата. С решение на Президиума на АСНОМ е назначена комисия по езиковия въпрос, която заседава от 27 ноември до 4 декември 1944 г. В нея влизат Ристо Проданов, Ристо Зографов, д-р Георги Шоптраянов, Даре Джамбаз, Георги Киселинов, поетът Венко Марковски, незавършилият студент Блаже Конески и доведената от Белград д-р Милка Балванлиева - Джорджевич, която настоява сръбската азбука да бъде и македонска, защото щяло да се създаде югославска народност и единен югославски език. Най-остро и аргументирано срещу тази великосръбска теза протестира Г. Киселинов. Бл. Конески преждевременно напуска комисията в знак на протест, че не се приема изцяло сръбската азбука и започва подмолна дейност да бъде осуетено решението на официалната комисия. Сърбите и агентурата им се стряскат, че в македонската азбука влиза буквата ъ и правят всичко възможно за нейното премахване. Правят коварно предложение, а именно да се иска мнението на руските филолози Державин и Бернщейн,

 

16

 

 

Първата езикова комисия с утвърдената азбука изписана на училищната дъска – (седнали - отляво надясно):

Ристо Проданов, Георги Киселинов, д-р Георги Шоптраянов, (прави - първи ред)

Васил Ильоски, Крум Тошев, Венко Марковски, (втори ред)

Христо Зографов, Даре Джамбаз, Марко Павловски, д-р Михайло Петрушевски и вдясно от дъската - стенографът Йован Костовски

 

Утвърдената македонска азбука изписана на училищната дъска. И двете снимки са от изданието - "Стенографски белешки от првата јазична комисија" от д-р Стоян Ристески, Скопје, 2000 г.

 

17

 

 

след което да се вземе окончателно решение, като целта е да се печели време. Партийният лидер със сръбско национално съзнание Лазар Колишевски, уплашен от буквения знак ъ, се обръща с писмо за помощ към ЦК на КПЮ /Комунистическа партия на Югославия/. Между другото пише :

 

"... Разни елементи, които все още не са сраснали с Федеративна Югославия, биха го използвали и ще се опитат да го използват въпроса за нашата азбука, за да внесат раздвоение в нашия народ и да го отдалечат от Федеративна Югославия. Ние успяхме временно да отстраним тази опасност, вземайки решение ...докато не дойдат съветски филолози, с чиято помощ ще се определи окончателно азбуката и езикът. Не би било лошо да ни изпратите някой добър филолог от Белград, който известно време би работил с нашите."

 

 

Искат и съдействие от ЦК на БРП /к/ за пристигането на съветски езиковеди - само и само да се печели време. Но въпреки че руските специалисти не идват, Агитационият пропаганден отдел към Комунистическата партия на Македония - филиал на Сръбската компартия, незаконосъобразно свиква втора езикова партийна комисия, която настоява за приемане на вуковата азбука. На това партийно заседание участва и Радован Загович от Белград като подкрепя "научните" постановки на Бл. Конески. Намесва се и Джилас в полза на сръбското становище. От Канцеларията на Тито изпращат писмо до Москва за помощ. И всичко това става заради един буквен знак ъ (може би трябва да му се издигне паметник в Благоевград или Петрич, пък защо не в Скопйе?).

 

От агентурата на сръбските окупационни власти е създадена и трета комисия, която "одобрява" македонската азбука, каквато е днес. Тази азбука не е легитимна.

 

Първо - защото е наложена от окупационни власти. През 1944 г., нито по-рано, не е имало референдум за присъединяването на Македония към Сърбия или Югославия. Нито на Първото (26 и 27 ноември 1942, Бихач - Босна и Херцеговина), нито на второто антифашистко събрание на народното освобождение на Югославия (ABHOJ) не присъствуват представители на Македония. На второто заседание, състояло се на 29 - 30 ноември 1943 г. в Яйце, е решено вардарска Македония да влезне в състава на комунистическа Югославия. Това е акт на трета сръбска окупация.

 

Второ - при гласуването дали "опасното" ъ да се включи в азбуката, гласовете са пет на пет в третата

 

18

 

 

комисия, състояща се от 10 члена, в която влизат само трима учители филолози. Докторите на филологическите науки Г. Киселинов и Г. Шоптраянов не са включени, защото са били непримирими противници на просръбските позиции. В тая комисия обаче участва и капитанът Илия Топаловски - началник на пропагандния отдел при ГЩ на въоръжените сили на Македония под сръбско командване. Учудващо е, че капитанът, родом от Битоля, гласува за ъ. Партийната функционерка Лиляна Чаловска отправя остри заплахи срещу Венко Марковски, че трябва да защитава партийното решение на втората конференция, понеже е партиец и като такъв трябва да се подчинява на партийната дисциплина. Въпреки тая заплаха на Третата конференция В. Марковски гласува за ъ. По-късно тая заплаха се сбъдва. Репресиран е и най-добрият филолог Г. Киселинов, родом от Охрид. Венко Марковски винаги е бил за ъ и против сръбските графеми ђ, ћ.

 

Може ли да бъде легитимна днешната азбука след всичко това? Може ли да бъде легитимен сегашният модел на македонската книжовна норма, която е сърбизирана, особено в областта на лексиката лично от Бл. Конески - подставено лице на сръбските окупационни власти като дългогодишен и единствен фактор в езиковото строителство.

 

Великосръбският шовинизъм след 1913 г. извърши нечуван геноцид над българската интелигенция, духовност и образователната система във вардарска Македония, доведе до кървави войни в бивша Югославия, промени чрез заселване на албански маси от Косово етническия облик на Македония, подмени идеалите на преобладаващата част от населението в Македония. Албанците имат национален идеал - Велика Албания. На македонците се е внушавало и все още се внушава идеята за обединена велика Македония. При едно "обединение" македонската държава ще стане гръцка, защото гърците в Егейска Македония са вече над два милиона. Липсата на правилно отношение към езика и историята способствува единствено за пълната национална деморализация на българското население в Република Македония.

 

След 1944 г. в Македония много поколения учат и усвояват новата книжовна норма, създадена върху част от българската диалектна територия със сръбско графично, правописно и лексикално влияние и с множество новосъздадени думи, с цел отдалечаването ѝ от българската основа.

 

19

 

 

Ако М. Дринов и неговите последователи бяха вплели македонските диалекти дълбоко в книжовния език, биха ли могли просръбски настроените комунисти да създават нов език? Следователно първостепенна задача на българската страна е да оправи допуснатата грешка от М. Дринов и неговите последователи в езиковата политика и практика. Трябва да се разшири диалектната база на българския книжовен език, а именно да се състави допълнителен препоръчителен речник с думи от македонските диалекти и от македонската писмена норма, които да се използват от писатели и журналисти. Постепенно голяма част от тях ще навлезат в употреба. Нужни са и някои промени в правописа. С тази задача трябва да се заеме специална група от езиковеди, писатели и журналисти, които виждат проблемите и които биха се старали да ги решат. Този въпрос не може да се институционализира. При езиковедите консервативизмът е пуснал дълбоки корени поради обучението в университетите, където липсва алтернативно виждане. Неслучайно един медик и виден общественик, какъвто е проф. Михаил Огнянов, вижда правилно проблемите на състоянието на българския език. Ето какво пише в предговора към романа на Миле Неделковски Подковицата на смъртта и надеждата, (София, 2000 г.), на 12 стр.

 

"Разви се езиков догматизъм, който пренебрегва и презира диалектите. За този езиков догматизъм е характерно налагането на правила, определени от проф. Ал. Балабанов като "тъпоумни и злоумишлени" посегателства върху българското народно единство. Между тях е диктатурата на якането, школското правило за пълния и непълен член, забраната на "мекането" и др. белези, характерни за западните говори."

 

 

Обновлението на книжовния език трябва да става обмислено и бавно. Тук основна роля могат да изиграят преди всичко средствата за масова информация, писателите, поетите. Всички спорове трябва да се провеждат открито пред носителите на книжовния език - българската интелигенция. Всеки има право на мнение. По този начин ще се избегнат субективни решения, какъвто е случаят с пълен и непълен член - едно от най-големите недоразумения в българския език.

 

"Мнозина ще кажат, че не заслужава да се говори толкова за такава дребна работа. И аз напълно съм съгласен с тех. Но бих се молил тия мнозина да помислят, дали тъкмо тоя дребен въпрос за -ът-а не ни разкрива една особено интересна черта в живота на нашата измъчена от лошия и зубрив начин на нашето образование интелигенция. "

    (Ал. Балабанов, 533 с.)

 

20

 

 

А на македонските колеги бих казал: четете Паисий Хилендарски, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Неофит Рилски, Братя Миладинови, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Димитър Матов, Христо Матов, Симеон Радев, Александър Балабанов, Теодор Траянов, Христо Смирненски, Атанас Далчев - всички родом от Македония и езикови строители на българския език, четете и разсъждавайте върху написаното от Стоян Новакович до министъра на просветата в Белград през 1887 г. Поуки от това трябва да извлекат и двете спорещи страни.

 

Може ли без континуитет да се изгражда през втората половина на XX век книжовен език в Европа? Нека отбележим, че един невзрачен и объркан адепт на Стоян Новакович - руският поданик и проводник на просръбската политика на Русия на Балканите в началото на XX век Кръсте Мисирков (подробно вж. Д. Димитров Името и умът, София, 1999, с. 234-260; същият труд за първи път е публикуван в Скопйе през 1999 г. под заглавие Името и умот), който приживе не бе известен никому в Македония, се издигна в култ след 1944 г. в Скопйе от сърбокомунистите, поставяйки го над великаните за свободата и просперитета на Македония — Г. Делчев, Д. Груев, д-р Хр. Татарчев, Хр. Матов, П. Тошев, Т. Александров, Ив. Михайлов и стотици други.

 

Сближаването на двете книжовни стандартни системи с общ исторически корен и обща граматична структура, ще сближи двете държави в културния и научен обмен. Безсмислените спорове само ни отдалечават и злепоставят пред света. Българското държавно ръководство, поучавайки се от нехайството в миналото на държавните органи, трябва да вземе отношение по въпроса.

 

Езиковият въпрос е първостепенен духовен и политически въпрос, особено днес в информационния XXI век, когато в Европа държавните граници стават символични. Скопските управници трябва да знаят много добре, че ако не престанат с фалшификациите на историята, които водят до омраза и ненавист и са постоянен източник на напрежение, българската общественост ще се противопостави най-енергично! Влизането на РМакедония в европейските структури трябва да е белязано с очистването от вредните и опасни извращения от сърбо-комунистическото минало!

 

21

 

 

 

(3. Проф. Бл. Шклифов - биографични бележки)

 

 

 

Благой Стефанов Шклифов е роден на 30 януари 1935 г. В с. Черешница, Костурско. Дедо му Никола е участник в Илинденското въстание като четник.

 

По време на Гражданската война в Гърция, инспирирана и от югославските тайни служби (през края на месец април 1948 г.) заедно с хиляди други деца напуска родния си край и поема пътя на неизвестността. След кратък престой в с. Любойно, Горна Преспа, децата са откарани с камиони в Битоля. Една част от тях по-късно пристига в Будапеща. Сред изпратените в унгарската столица е и Благой Шклифов. Тук завършва образованието си. През 1964 г. идва в София на специализация - докторантура и остава завинаги в България. Така започва неговата кариера, съпроводена с немалко трудности, заради новите му теоретични виждания, различни от наложилите се постулати и схеми в българското езикознание, привнесени отвън. Чрез диалектните проучвания той разкрива и трагичната съдба на българите в Егейска Македония. През 2003 г. излиза от печат монографията му "Български диалектни текстове от Егейска Македония".

 

Работи в Института за български език на Българска академия на науките.

 

*  *  *  *  *  *

 

"Континент", бр. 142/1995

 

"...Тръгвайки от анализа на един говор от крайния югозапад на българското езиково землище - говора на родното му село Черешница, Костурско, и съпоставяйки го с други български диалекти до крайния югоизток, Бл. Шклифов доказва, че това са говори на един език, че фонетичната система на всеки от тях убедително се вписва в общата фонетична система на българския език. Изводите на автора в това отношение са изключително важни, защото именно в областта на фонетиката разликите между отделните говори изглеждат най-съществени. При това, както подчертава и авторът на предговора към книгата "Проблеми на българската диалектна и историческа фонетика с оглед на македонските говори" - известният унгарски славист проф. д-р Имре Тот, "Благой Шклифов обяснява съдбата на звуковете, например на общославянската ѫ върху българската езикова територия не с външни влияния, а със своеобразно вътрешно развитие на фонемите в езика основа".

 

...Голяма е заслугата на Бл. Шклифов за спасяването от забвение на български говори, които поради злощастното стечение на историческите обстоятелства са обречени на изчезване. В това отношение новоизлезлият труд на Бл. Шклифов наред с другите му книги "Костурският говор" и "Долнопреспанският говор" има неоценима стойност за науката и обществото... "

 

проф. Валентин Станков – чл. кор. на БАН

 


 

Вместо послеслов

 

 

Ние изхвърлихме от книжовния език много думи и изрази от народния говор, изразяващи душевна близост и топлота в отношенията ни. Драго ми е, когато ги чувам в Македония и затова започнах да използвам някои от тях. Казани на подходящо място, те по-точно изразяват мисълта и отношението ми към темата на разговора.

 

Диалектите дават колорит на един език. Отлъчването им от книжовния език води до тяхното забвение, а езикът обеднява или по-скоро се напълва с чуждици, за да компенсира потребността от нюанси в изразите.

 

Можем да поправим грешките от миналото, защото всяко поколение си избира езика за общуване.

 

12.06.2002 г.

София

 

доц. д-р инж. Румен Арнаудов

Декан на факултета по комуникационна техника и технологии,

Технически Университет - София,

родом от с. Балван, Великотърновско

 

 

*  *  *  *  *  *

 

Тази малка книжка поставя въпроси и предлага решения на проблеми, по които отдавна се спори. Време е ние българите, говорещи на източен или западен български диалект, да опознаем езиковото богатство и на диалектите, които не говорим. Така бихме обогатили не само собствения си език, но и книжовния български език като цяло.

 

Книжката на проф. Благой Шклифов подтиква към плодотворна лексикографска дейност, която може да ни даде вярната картина на словното ни богатство за българския език.

 

проф. дфн Й. Пенчев

БАН - Институт за български език

 


 

 

Приложение

 

Стоян Новакович до министъра на просветата,

 

Белград, 1887 година

 

"... Тъй като българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз смятам, че е почти невъзможно да се разколебае тя напълно, като противопоставяме само сръбската идея. Тази идея, опасявам се, не би била в състояние като чисто и голо противопоставяне да потисне българската идея и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал в себе си елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма.

 

Би трябвало да се състави един македонски буквар, който ще бъде споен и смесен със сръбския, но така, че да съдържа две третини македонски, а една третина сръбски език, и то във втората половина...Сръбският правопис, който сръбският език успешно отдели от някогашната руско-славянска смесица, ще им открие и ще им омилее на македонците техният роден диалект и ще ги отчужди от тежкия и заплетен исторически правопис, с който си служат българите и като по-проста и по-удобна работа, ще разклати у народа най-дълбоките корени на българската пропаганда и на българската писменост, които българите са широко разпространили. Такъв буквар, поставяйки в Македония основите на по-удобната сръбска писменост, ще заобича сръбската книга и ще им наложи (на народа) сърбите като по-близки люде и които са по-хитри да ги задоволят..."

 

[Back to Main Page]