РОДОПЧАНИНЪТ

(1)
Осман Ефенди и началото на Възродителния процес

Независимо от съществуването на някои опити за периодизация на т. нар. Възродителен процес [17] в нашата страна, може да се каже, че все още не е уточнено неговото начало. Ако за дефиниция на Възродителния процес се приеме определението: принудително възвръщане на мюсюлманина (помак, потурнак, български турчин) към българщината, то съвсем определено в началото на този процес може да се постави Осман Ефенди. Още повече и поради това, че никой не може да удостовери и противното, а именно: напускал ли е някога той своето българско съзнание! Безспорно е едно: Осман Ефенди беше първият мюсюлманин, който застана на страната на новата българска държава. Само този акт, чиито конкретни изяви са предмет на по-нататъшно описание и анализ, е достатъчен да постави извършителя му на изконното пионерско място във възродителното движение на българите по терминология от неговото време [18], което не бива да се смесва с компрометирания още по замисъл Възродителен процес.

Ако Осман Нури Eфенди стои в началото на възродителното движение на мюсюлманите българи, то споровете около неговия произход и народностна същност поставят началото на този процес в родопското градче Пещера.

Споровете са започнали непосредствено след извършването на невижданата и нечувана за османските условия постъпка на Осман Ефенди, именно спасяването през 1876 г. на пещерската рая от гнева на правоверните в поверената му епархия. Едни го смятали за "турчин", други за "български помак". Спорът се пренесъл и в неговото семейство: образованите потомци разкрили българския му произход, други, верни на мюсюлманството, започнали да съчиняват небивалици за изконната му "турска" същност.

В същото време реалният възродителен процес бил въведен конкретно в семейството от самия Осман Ефенди: дъщерите на "най-най-учения турчин" от Пещерско до Неврокоп се омъжват за... помаци, т.е. за българи; внукът Хасан Дулски става офицер от българската войска, внучката Христина пък – първата муртада (отстъпничка от мюсюлманството чрез връщане към вярата на дедите) в областта; правнуците вече никой не можеше да спре пред българското лично име. Като строител на съвременна България сам Осман Ефенди реализира себе си в този процес, където се изгражда като най-големия помак на българите от цялата българска езикова и етническа територия.
 

Родно място

Спорът за родното място на най-видния за времето пещерец Осман Ефенди начева след смъртта му. Пренася се в бръснарницата на неговия внук Фейми Мюфтиев. Спорът се води от три партии. Християните Петър Учкунов, Христо Цикалов, капитан Георги Атанасов, Толю Петков, Ангел Дашинов и др. са негови съвременници. Те обаче не съобщават на историка Иван Попов нищо определено по въпроса. Димитър Гривев и Юсеин Кърджалиев твърдят пред Димитър Калинов, че Осман Ефенди бил от Пазарджик. Внукът му, бръснарят Фейми Мюфтиев, пуска в ход версията за пловдивския произход на дядо си. Другият внук – Хасан Бистрия Дулски – обаче съобщава, че дядо му е "помак" или "българин мохамеданин от Михалково". Тази версия е повторена и от Петър Велков.

Версията за пазарджишкия произход е повлияна от обстоятелството, че Осман Ефенди притежава дом и чифлик в Пазарджик. Пазарджишката част от историята обаче следва хронологически пещерската и се датира в следосвобожденския период (вж. по-нататък). Пловдивската версия за произхода на Осман Ефенди беше повторена от Фейми Мюфтиев и пред мен след 50 години. Версията е съчинена от самия Фейми (тогава Филип), за да заличи напълно българските следи на дядо си в духа на новите антибългарски тенденции в онези години, подклаждани от терористичните действия на пещерските кемалисти, за които се споменава в едно писмо до областния полицейски управител през 1937 г. Това е годината на прелома, когато в мохамеданската част на Пещера започва да се заличава всичко българско. Това е времето обаче, когато другият внук на Осман Ефенди – Хасан Бистрия Дулски – е тръгнал да извърви до края българския си път в помашката организация "Родина". По достойнство трябва да се оцени неговата героична постъпка: в дните на терора да обявиш старейшината на най-влиятелното пещерско семейство за българин! Това е повече от подвиг!

И така, пред мене като изследвач се постави въпросът за истината около родното място на пещерския герой. Внукът Хасан Бистрия и първият историк по въпроса Иван Попов твърдят, че той е родом михалковец. Опонентът Фейми Мюфтиев твърди, че това е невъзможно, защото в Михалково живеят само българи християни. Наистина, такава е днешната демографска картина на Михалково. Изследвачът обаче търси демографския облик на село Михалково по времето на Осман Ефенди, именно през целия ХIХ в. Ето и конкретните факти:

"Село Михалково – пише родоповедът Ан. Примовски – до 1912 г. беше чисто българско мохамеданско... След тази война (Балканската – бел. авт.) се изселили доста българи мохамедани и на тяхно място са дошли българи християни [26]. Съобщението за староселците михалковци в навечерието на Балканската война се повтаря и от Петър Петров [27]. Вижда се, че българското мохамеданско минало на Михалково поставя тезите на Хасан Бистрия и Иван Попов за родното място на Осман Ефенди в правилна посока.

Село Михалково (616 жители през 1981 г.) е разположено на двата бряга на река Въча. Заобиколено е от български мохамедански села: Осиково, Селча, Лясково, Забърдо и Стоманово (жителите на последното се турчеят). Център е на селищна система, включваща селищата Михалково, Лясково, Осиково, Петвар, Селча, Стоманово, Чуруково. През 1963 г. е обявено за балнолечебен курорт [28].

Село Михалково е последвало съдбата на повечето български села в областта Рупчос. Окончателно е било помохамеданчено по време на т. нар. "Второ масово помохамеданчване", което се извършва по времето на султан Мехмед IV Ловец през XVII век (според П. Петров през 1666 г. [29]), когато са били помохамеданчени и околните селиша до Тъмръш [30] – тридесет селиша с около 27 000 жители в бившите Дьовленска и Рупчоска нахия, именно: Тъмраш, Черешово, Осиково, Петвар, Чуреково, Чиликли (днес Стоманово), Селча, Лясково, Брезен, Беден, Дьовлен (днес Девин), Аланджиево (днес Змеица), Касък, Доспат, Гюмюш дере, Барутин, Чавдар, Каинчал (днес в Гърция), Кара дере, Дерилери, Найпли, Дюшюк дере, Кестенджик, Айгър дере, Триград, Балабан, Настан, Мугла, Катран чукур [31].

Ислямизацията на михалковци била извършена с насилствени мерки, в резултат на което българските мюсюлмани станали известни в турския език с термина калъчкачкън – 'избягал, избегнал сабята' [32] и турци балтаиленъ - буквално: 'станали турци с помощта на брадвата' [33]. Част от спасилите се михалковци, по думите на Ив. Попов, се заселили в Перушица, Устина и в Кричим [34]. Следите от християнското минало на михалковци и днес личат в местната топонимия.

Старата селска черква била разрушена и на мястото й въздигнали джамия, просъществувала до Балканската война [35]. Следи от кавурски, християнски гробе и от други църкви с име Демир клисе ('желязна църква') са описани от Павел Делирадев [36]. Аз записах през 1988 г. местното име Кръст, вероятно от старото оброчище. Изобщо, следите от християнското минало са запазени и във всички околни селища, срв. напр. в Лясково: Каурски гроб, Света Марина, Черкввата, Света клисе, Света църква [37], в с. Селча: Чорква или Черковната махала, Марина (вер. по старо *Св. Марина [38], Николов гроб, Добрино, Давидово [39] и др. По някои от местните мохамедански имена могат да се направят съществени изводи и за българската история на това селище. особено важна е информацията в местното име Берковица, записано от П. Делирадев. Името е образувано с основа Берко [40], която възстановява лично име Берко - Беро – Беровой от михалковския християнски именник до времето на помохамеданчването. Наставката -ица свидетелствува за старинна субстантивация (превръщане на прилагателно или словосъчетание на съществително с прилагателно в съществително) на по-старо име като "Беркова нива, ливада, гора и под. в Берковица (какъвто е случаят и с аналогичното име на гр. Берковица) [42]. В науката е прието, че засилената субстантивация с топонимната наставка -ица в езика ни намалява продуктивността си докъм ХV – XVI в. Това означава, че българската история на село Михалково със сигурност може да се отнесе към времето на Втората българска държава.

От изнесената фактология се вижда, че родното село на Осман Ефенди е чисто българско средище в рупчоския помаклък [43] със старинна селищна история, записана по специфичен начин в местната топонимия. Следователно, естествен е изводът за българското християнско минало и на михалковци – Османефендиевите предци.
 

Съселяните на Осман Ефенди

Важно сведение за съселяните на Осман Ефенди от времето около неговата рождена дата е това на френския изследовател Ами Буе за годините 1837 – 1839. Той описва Михалково, в оригинала Михалкова, като колибарско селище, при което се отделя лъч от пътя Драма – Пловдив през Батак за Неврокоп [44]. По тази реплика на Буе може да се направи изводът за пръснатия тип на тогавашното село Михалково, за неговите жители колибари. Колибарството на михалковци е било предопределено от техния исторически поминък на скотовъдци овчари, чиито продукти са се преработвали в известната на времето михалковска манифактура (ръчно изработени платове). За занятието на михалковци има немалко документи от интересуващия ни период. В едно нареждане до войводата на Пазарджик от 14.VIII.1827 г. се изисква "да се набавят от селата Ракитово и Михалково аби за ямурлуци на войската" [45], в други се заповядва "да се закупят от Ракитово и Михаиково аби за клашници на новите победоносни войски" [46]. Михалковци развивали тогава ръчното производство на платове, щото ангажирали в работата си и жителите на съседните села, на които раздавали вълна за производството на известната синя аба, необходима за облеклото на османската армия. На зависимите от михалковци съседи се плащало "на стан" [47]. Готовото платно се връщало в Михалково, където се обработвало а множество тепавици по двете селски реки [48].

Интересно е, че михалковското производство било "мараша" – специално тъкана аба, която се употребявала за корабни платна почти до Балканската война [49]. С износа на тези михалковски платна се занимавали конкретно Османефендиевите родители. Търговията продължават потомците на неговия брат от известния после Хаджиасанов род [50]. Основно място, където михалковци, и най-вече османовите сродници, продавали произведенията на "михалковската манифактура", бил панаирът "Мараша" в Пазарджик, който според Константин Фотинов ставал през юли [51], а според Ст. Захариеw - от 15 август до 1 септември [52].

През 1883 г., когато Осман Ефенди е вече забележителен гражданин на Пазарджик, в тесен контакт с неговите съселяни от Михалково влиза чешкият професор Вацлав Добруски. Той установява техния чист български език, както и тяхната непомътена памет за християнското им минало. "Показаха ми помаците – пише той – "кавурско гробище" и мястото, където се намирала някога черква; по гробищата видях изпочупени кръстове, но напразно търсих кръст с надпис да узная до кога там са погребвали българи християни" [52].

Повлияни от силnата антибългарска, а после и антируска политика, михалковци вземат участие в потушаването на Априлското въстание в района, участват в башибозушката опозиция срещу руските войски из долината на р. Въча, подкрепят отрядите на Сенклер, участват в известната Тъмръшка република, за да напуснат уплашени от някакво бъдещо "отмъщение" родната си планина по време на Балканската война.

При Ан. Примовски има една интересна бележка за съдбата на михалковци след тази дата: "Няколко семейства – пише той – се изселили в с. Паспалево, Малкотърновско, но след двегодишен престой отново се върнали в Михалково." [54] Примоаски е използвал безкритично едно съобщение на В. Маринов [55], в резултат на което е създал невярна представа както за броя на мигриралите михалковци, така и за тяхната по-нататъшна съдба. По описаиието му се разбира, че те до днес живеят в Михалково. Това объркване ме принуди да извърша подробно проучване на "паспалевската" история от живота на михалковци. Впрочем, ето и резултатите:

Подведени от антибългарската пропаганда на Османската държава, михалковци почти повсеместно напускат родното си село в Родопите през 1913 г. Остават само няколко семейства, именно: Онбашиеви се заселват във Фотиново [56], а друг род с неизвестно засега име (Мерджанови!?) в Мадан и в Рудозем [57]. Емигрантският път на михалковци ги отвежда в с. Паспалево, Малкотърновско, което е било напълно обезлюдено по време на Преображенското въстание в Странджа. Неговите жители преминават тогавашната граница и се разпръскват из България. След установяване на сегашната граница с Турция Паспалево остава на турска територия. До това село впрочем е и лобното място на известния български войвода Георги Кондолов, организатор на въстанието в паспалевския район.

Михалковци се настаняват в празните къщи на паспалевци, даже някои от тях вземат родовите имена на предшествениците си: така михалковец, настанил се в къщата на известния преображенец Иван Тамахкяров [58], започва да се нарича Тамахкера.

Кмет на михалковци в Паспалево става Ахмед Русев. Всички паспалевски михалковци, несвикнали с ниската Странджа, заболяват от носталгия. Влизат във връзка с български граничен офицер, който урежда с българското правителство тяхната реемиграция. Една нощ паспалевските михалковци вседомовно, с животни и покъщнина, преминават границата под охраната на български граничен отряд. Правителството им оказва съдействие чрез специално указан пастирски път (коюн йоглу – път на пасящите овце), по който през Бургас се завръщат в Михалково (по разказ на Сюлейман Даутов, приятел на бащата на Петър Драганов, мой информатор). Тук обаче ги очаква сериозно разочарование. Техните сродници, напуснали Михалково по време на помохамеданчванията преди 250 г., са се завърнали и заели опразнените им домове. Правителството се опитва да урегулира отношенията между историческите роднини, като християиите са задължени да приемат в къщите си мюсюлмани. Друга част от староседелците се установяват в къшлите около селото.

Запомнилите ги днешни михалковци разказват само добри спомени за паспалевци. Недостойни внушения обаче настройвали пришълците християни срещу староседелците. Наклеветили полуграмотния мюсюлмански духовник, че организира уплашените помаци срещу християните. Ходжата забягнал от селото и се заскитал по кошарите в м. Кръства. Започнали да закачат момите и кадъните, да бият беззащитните. Ето какво ми разказа 86-годишният бивш кмет на с. Михалково Никола Драганов. "Беше 1918 г. По едно време казаха, че ще дойдат михалковските турци (разбирай помаци – бел. Т.Б.). Имаше нареждаие от правителството да ги приемем. Едни дойдоха от оряховския път и всеки си отиде по къщата. Ние ги биехме. Те пък бяха с кураж, защото имаха народен предста~ител от Настан. Началник на Девинска околия беше Георги Шонков от Чокманово. Нареди да се погодим. Принудиха ни да приемем помаците и се смесихме. Живяхме заедно три години. Бяха много добри хора. Ние ги мразим, а те нас беки ни обичаха. Вземахме после пак да се гоним. Абдула Аджиев беше истински човек, мохамеданин. Дойде от Турция. Къщата му беше на местото на днешните Бояджиеви. Абдула имаше дъщеря вдовица. Тук пък имаше един Дели Иван, който искаше да тормози помаците, за да се махнат. Отиде този Иван при Абдулата – кротък, интелигентен човек: "Дошъл съм – рече – да искам твоето момиче за невеста, кума..." Тоя човек се уплаши и отиде в Турция." [60]

Такава невероятна била нашата "българска" политика в онези години спрямо собствения ни народ! По този повод известният родоповед Стою Н. Шишков пише. "Изселването на българомохамеданите у нас се търпи и дори косвено се подпомага и от нашето в случая късогледство, безразличие, невежество и др. недъзи, които достигат до престъпност спрямо култура, държавни интереси и против народностен обществен дълг и достойнство" [61].

През 30-те години староселците михалковци окончателно напускат родното си място и се връщат отново в Паспалево (1928 г.), където и днес говорят своя "помашки" език и стоят незабелязани от българската лингвистична география [62]. Такава нерадостна е съдбата на Османовите съселяни!

За тях успях да събера още няколко важни сведения. В Паспалево се завръща част от от потомството на паспалевския кмет Ахмед Русев – именно семействата на синовете му Адем Русев и Юсуф Юркин, друга част се установява в съседното Лясково. Техни потомци са днешните лясковски Русеви. Емигрантския път поема и една от най-важните за михалковската история помашки фамилии – Башеви, живели съвместно с християните Куманови. Интересна е съдбата на братята Асан, Ахмед и Муте Башеви. Асан се връща в България с прозвището Странджата. Муте Башев е един от първите мюсюлмани българи, които изоставят чуждите си мюсюлмански имена. Оженва се за перущинчанка и сменя името си на Димитър Башев. Той е и първият пропагандатор на комунистическите идеи в Михалково. Братята му се завръщат в Паспалево, а неговият път на муртада, непроучен досега, навярно завършва в Перущица (!?) [63].

Днешните Балабанови са се настанили в къщата на Караминкови. Този голям помашки род е предал и името си на квартала, известен до днес като Караминковата махала. Караминкови се изселват в Тополово, Асеновградско. Гугльови днес живеят в имотите на Осман кехая, който се завръща в Паспалево. Повечето от помаците на Караминковата махала, като Рамадан Бобкашнок, Зюмбилеви, Тюхлиеви, Мютевелиеви, Даутеви, също се завръщат в Паспалево [64].

От съвместния живот със староселците са запомнени техните празници, запазили езическата и християнската ритуалност, красивите им родопски песни, великолепните им кавалджийски мелодии. "Зюмбюлеви – разказа ми Христо Ст. Балабанов – имаха една дъщеря Атидже. Много добра беше. Слагаше ме на врата си, тичаше с мен, радваше ми се и ми пееше".

Когато окончателно се разпръсква населението на неговото родно място, Осман Ефенди е вече от 18 години покойник.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

18. Вж. Хр. Вакарелски, За българите мохамедани. - Слав. вести V, 1940, бр. 50.

19. Вж. бел. 4, с.175.

20. Пак там.

21. Ръкопис в музея на гр. Пещера.

22. Вж. повече при Ив. Попов, бел. 4, с.175 и при Т. Балкански, Краят на една версия, съч. в бел. 16.

23. Вж. бел. 19.

24. Т. Балкански, Потомците на големия български род; вж. бел. 16.

25. ЦДИА, ф.471, оп 1, а.е. 187.

26. Ан. Примовски. Бит и култура на родопските българи. – СбНУН, IV. С., 1973, с.142-143.

27. П. Петров, Съдбоносни векове за българската народност. С., 1975, с. 208.

28. Енцикл. България.С., 1984, т.4, с.304.

29. П. Петров, Български летописни сведения за помохамеданчванията в Чепино. – Родопски Сборник, т.1. С., 1965, с.31.

30. Вж. Ан. Вълчев, Тъмраш. С., 1973, с 31 и сл.

31. По Ст. Н. Шишков, Българомохамеданите. Помаци. Пловив, 1936, с.33.

32. Ан. Явашев, Разград. Неговото археологическо и историческо минало. С., 1930.

33. Й. Иванов, Българите в Македония. С., 1915, с. LVIII.

34. Ив. Кепов, Въстанието в Перущица. Пловдив, 1930, с 10.

35. Ан. Примовски, пос. съч., вж; бел. 26, с 163.

36. П. Делирадев. Принос към историческата География на Тракия, т.II. С., 1953, с 145.

37. Информатор Методи Джингов 80 г., от Лясково (1987).

38. Звездичката пред името означава, че то е възстановено с научни средства.

39. Имената съм събирал лично през 1986-1987 г.; вж. и И. Попов, За да бъде написана историята на едно село. – Родопи, 1977, кн.1, с.39.

40. П. Делирадев, пос. съч.; вж. бел. 36.

41. За него вж. повече при Ст. Илчев, Речник на личните и фамилните имена у българите. С., 1969, с. 72-73.
42. Вж. повече при Д. Михайлова, Местните имена в Берковско. С., 1986, с.61.

43. По термин на чешкия изследовател на Михалково Вацлав Добруски, вж. България през погледа на чешки пътешественици. С., 1984, с.85.

44. Вж. Френски пътеписи за Балканите. ХIХ в. С., 1981, с.329.

45. Документи за българската история, т. II, ч. , С., 1940, с 104.

46. Пак там, с.88.

47. Ат. Примовски, пос. съч., вж. бел. 26.

48. Пак там.

49. Пак там.

50. Пак там, с 142.

51. К Фотинов, Общое землеописание. Смирна1843, вж. т.14. Т. Пазарджик.

52. Ст. Захариев, Геотрафско-историко-статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза. Виена, 1870, с.20.

53. В. Добруски. Няколко сведения за потурчването на родопските българи. – Пер. сп., кн. ХIХ-ХХIV, с.337.

54. Ан. Примовски, пос. съч., вж. бел. 26, с.143.

55. В. Маринов, Население и бит на Средните Родопи. – Комплексна родопска експедиция през 1953 г. С., 1955, с.22.

56. По информация на фотиновските Онбашиеви (1975-1986 г.).

57. Информатор Рада Вълкова Ганева, 60 г., с. Михалково (1988).

58. Илинденско-Преображенското въстание. 1903-1968. С., 1968, с.436.

59. Информатор Ирина Мерджанова-Драганова, с. Михалково, 1988 г.

60. Информатор Димитър Стефанов Меджанов, 67 г., Михалково.

61. Ст. К. Шишков, пос. съч., вж. бел. 31, с.73.

62. Вж. в Общеславянский лингвистический атлас. Вступительный выпуск. М., 1978 – българските говорни пунктове на днешната турска територия.

63. Информатор Никола Петров Драганов, 86 г., Михалково (1988).

64. Информатор Христо Стефанов Балабанов, род 1921 г., с. Михалково.