Заранта в сряда, на 21-й март, казаха ни да си наловим кираджии с коне яздитни. Намериха се само десет коне за [в]сички ни, а повече нямаше.
76
Половината от другарите ще вървим пешком. Тогава аз носех си за в нужда нови селски опинци, които беше ми дал брат ми още в София на тръгване, обух ги на нозете си и тръгнахме — едни пешком, други с коне. Тук бяхме придружени с 15 души конни войскари. Щом излязохме из градът Самсон, настанахме място балканисто. Вървяхме що вървяхме, няколко души от другарите ни [в]зеха да спират и не могат бързо да ходят. Между тях и аз бях. Това спиране на ходнята ни беше причина морското пътувание, понеже бяхме станали //
с. 117
синца немощни и без телесна сила. Войскарите като видоха това, нарочно
ни принуждаваха да вървим още по-бърже и най-сетне удари ме един с една
пръчка по гърба, така и от другарите няколко души, който ни и попържаше
с турски думи. Това като видя другарят ни Христо Ковачов, каза на [в]сички
ни: „Момчета, спрете [в]сички и насядайте”. И ния в една минута направихме
това, после захвана той (Ковачов) да говори по турски на по-големеца чаушин,
така: „Вия, ако искате с нас тъй да постъпяте — да ни карате насила да
вървим и кой може да ходи бърже и кой не може, тогава няма да вървим синца,
а ще останем ей на това място, а вия ако искате бърже, може главите ни
да [в]земете и носете ги по-скоро.” Това като изслуша чаушинът, повика
тогози, що ни удряше и подкачи той него да попържа, защо е постъпил с нас
така и каза нам още: „Хайдете, сега да вървим и няма вече да става това.”
Христо Ковачов му отговори: „Хаир, чауш ефенди, няма да вървим повече!”
На това отгоре чаушинът удари една //
с. 118
молба пред Ковачов и той се съгласи вече да вървим, когато па ний не
щем; видоха се в беля турците. Чаушинът повторно помоли Ковачов да не правим
тъй, а да стаяме да вървим, че конакът ни е далече. И Ковачов уж [х]вана
да моли нас: „Било, какво било, хайде да вървим”! И ний настаяхме и потеглихме,
и додето ни придружаваха тия турци, вървяхме вече по наша воля. А при всичко
това, този ден и пътят беше много лош, на нагорница, тесни пътеки, кал,
камъни, щото друг път надали съм срещал така-
77
ва местност. Както и да е, лошо-харно, пристигнахме вечерта на Чакалъ-хан. Тамо сполучихме добре, че се намери [в]сичко, та пи[й]нахме и хапнахме. На другия ден рано докараха още няколко мъски (катъри), но нямаше и тоя път за [в]сички ни. [В]земах един от тях, натоварих си дрешките, качих се и тръгнахме. В същото време и дъжд почна да вали, пътят ни още по-лош стана от вчерашният. Повървяхме около два часа, //
с. 119
като видох, че додея ходенето на най-ближният ми и верен другар поп
Стоян, слезнах от катърът, та се покачи и той да поязди, но дъжда ни направи
дрехите саде вода, не може да се язди на кон, нето да се ходи пешком, мъка
голяма. Криво-ляво пристигнахме на заход слънце до една река, прегазихме
я, па отседнахме от катърите, та ги напоихме [с] вода. Войскарите ни казаха,
че има още два часа да вървим, дето ще бъдем на конак тази вечер. Като
повървехме малко нещо, съгледахме едно селце от няколко колиби и като видохме,
че продължаването на пътят ни ще бъде много трудно, ний се спряхме и насядахме
на земята. Чаушинът попита: „Защо правите тъй?” Отговорихме, че по-нататък
не можем да вървим. „Ей тука види се едно село, отведете ни там да пренощуваме.”
Той му помисли малко и като видя, че машата воля ще бъде, съгласи се, и
отведоха ми в същото село Ялаурт, тъкмо в 12 1/2 часът в къщата
на поп Лефтер — арменец. В тази къща доде да се настаним, кой де ще си
сложи дрехите, стана едно спречкване между мен и Марко Йончов (тетевенец).
//
с. 120
Това село беше само от 16 къщи, които бяха струпани от дървен материал,
непокрити и неолепени, прозорци от всяка страна. Поповата къща, като беше
тясна за нас. още и измокрени от дъжда, преминахме повечето от нас стоешката
през тази нощ и претърпяхме неспокойствие голямо. Заранта като потеглихме
от това село, пътят ни беше много кален, а дъжда престана да вали. Заминахме
покрай Хайналъ хан, в една река пихме вода от чешмата и продължихме
пътят си. В 8 часът надвечер установихме се в едно турско село Аорен.
Тази нощ преспахме
78
добре в две стаи. Първи път видохме къщи без било отгоре им, покривът с пръст покрит и равен. Заранта пойдохме на път, вървяхме около два часа, па настъпихме в по-правен път из една река, на която и от двете й страни имаше градини с дървета, повече черникови. Вървяхме що вървяхме, достигнахме на пладне в град Амаса. Като да влезем в градът, видохме друга, по-голяма река, която се съедини с тази, на която пътувахме днес и протичат [119] //
с. 121
през средата на градът, дето минахме и през един голям мост. Градът
беше разположен между две високи планини, повече нищо не забележих, понеже
влязохме в затворът. Тука си платихме на кираджията по 33 гроша за един
кон от Самсон до Амаса. В същото време упазарихме по 200
гроша на кон да ни отнесе до Диарбекир същия кираджия, като му и дадохме
по една турска лира преднина.
На другия ден в неделя, 25-ий март — Благовещение, потеглихме по пътят си, дето ни придружиха други седем души войскари от този град. Тия турци се отнасяха с нас много добре и не принуждаваха ни да вървим скоро, както що правеха тези от Самсон. Вървяхме около един час в поправено шосе, сетне настанахме пак баири и скалисти места, дето слизахме, та си набрахме пържоли [120] и вечерта като пристигнахме в едно турско село Хенис кьой, сготвихме ги, та ядохме. Заранта тръгнахме и през пътуванието //
с. 122
на този ден на две места срещахме кервани [121]
с по 60 камили, които ги предвождаха мулета и прегазихме една големичка
река и след един час намерихме се надвечер в турско [то] село Тохар
в едно кафене, дето пренощувахме много добре. Оттука като тръгнахме, придружи
ни още един турчин-забитин, който целия ден хока' по нас като бесен. На
левет часът до[й]дохме в град Токат, в конакът, дето ни показаха
особна стая, а не при затворниците. От това останахме благодарни на токашките
управители. Тоя град имал около 7000 къщи, но вирани (не стегнати). [122]
Заранта ни позволиха, та отидохме няколко души из градът и си купихме кому
що бе потребно и видох, че имаше хубави
79
медни съдове. Доде да се завърнем, останалите другари справили [се] на тръгване и ний веднага се накачихме [123] на катърите и потеглихме. Оттука по[д] караха с нас двама затворници пешком за Диарбекир, горките, много изтеглиха по пътят. В 8 часът влязохме в арменско [то] село Ятмъш. На това село къщите бяха //
с. 123
равни отгоре, с пръст покрити, както на село Аорен. Покачихме
се на къщите и селото изглед даваше като на-поляна без къщи. Преспахме
в две стаи много добре. На заранта като тръгнахме, времето беше много приятно
и този ден весело пристигнахме на 9 часът в турско [то] и арменско [то]
село Ени хан — къщите му равни отгоре. Арменците ни почитаха много
добре. Заранта пихме кафе, ядохме и хванахме пътят си. През този ден минахме
през една река, при която ядохме и ловихме раци. По-нататък на пътя намерихме
извор от солена възкисела вода, от която пихме по малко. Къде пладне кондисахме
в турско[то] село Калън. Тука ни наловиха прясна риба за вечеря.
Събота заранта на 31-ий март като потеглихме от Калън надвечер,
влязохме в град Сивас — право в затворът при катилите (кръвниците).
Тази нощ едвам прекарахме — теснота, нечистотия, развален въздух, тъмно,
само едно малко прозорче на таванът, друго нищо! Мъка голяма! Осъмнахме
на Цветница, неделя (Връбница) и гледахме час по-скоро да излезем оттука,
да вървим. Наместо това казаха ни, че //
с. 124
тука ще преседим 2—3 дена. И ния какво ще правим — едно седене! В тая
вонеща затворка, между болните и нечисти затворници в тия три дена се разболяхме
и ако ни подържеха още ден-два, нямаше живот от нас. Благодарение богу,
че на 3-ий априлий се избавихме от тази тъмница и потеглихме на път. През
този ден духа? силен вятър. Вечерта пристигнахме в арменско[то] село Улаш,
през което течеше река, на която имаше мост. И като се установихме, позволи
ни се, та минахме моста, отидохме край селото, съблякохме се голи, та се
поочистихме от нечистотиите на Сиваската тъмница и подир това се завърнахме
на местата си. На другия ден пристигнахме в тур-
80
ско[то] и арменско[то] село Канкал, дето имаше 2—3 дюкяни, от които си купихме — кой кърпа, кой лъжица. Пренощувахме и потеглихме, та достигнахме в село Аладжа хан — турско и арменско, тука си брахме кремици. Заранта на разпети петък продължихме пътят си и надвечер се намерихме в турското село Челеби-Асан. Тук в една градина имаше посадени много високи тополи. //
с. 125
Хляб за вечерта като не можа да се намери, [в]земахме брашно, та си
месихме сами и ядохме. Причината на това беше, че както тука, тъй и в преминалите
села хляб се не намираше в повече количество готов, а употребляваха питурки,
хляб от кори като тия, що си правим ний по нашенско баница. На тръгване
оттука от другарите ни двама — Иван Петков [Храбро] — тетевенец, и Станчо
Попов от [с.] Лопян — съгласили се и предварително [в]земали моя катър,
що яздех и оставили на мястото му от техните. Без да съгледам, натоварили
го и тръгнали. Поспречкахме се малко, но тия [в]зеха пътят си, аз волею-неволею
натоварих си дрешките на останалият катър, хванах в ръка оглавникът му
и тръгнах пешком, дето ходих 5 часа място. Този ден погрешвахме пътят и
горещина голяма имаше. Това ти[я] направиха от завист, че моя катър ходеше
по-добре и по-крепко. На другия ден си го [в]земах. Тая вечер бяхме в турско[то]
село Къна в една много тясна и тъмна стая. Тук посрещнахме Великден
(Възкресение //
с. 126
Христово). Като нямаше достаточно питурки да се нахраним, ядохме повече
яйца и мляко. Трапезата ни беше на къщата отгоре, на равно място и широко.
Около пладне тоя ден спряхме на едно турско село Мишеатъ, дето се
намира[ха] питурки и обиварени яйца, та ядохме. Вечерта до[й]дохме в кюрдско[то]
село Орхан [124]. Тук бяхме в добра стая, но
за ядене нищо не намерихме, освен 5—6 питурки, които си разделихме. Тези
питурки едвам ли ще стигнат да се нахрани един човек. На заранта тръгнахме
гладни. Подир 2—3 часа намерихме един хан, на който названието за бележка
не с[х]ванах. Намери[ха] се в него две оки питурки и с масло опържихме
ня-
81
колко яйца, та хапнахме по малко. Като продължихме пътят си, до[й]дохме до една голяма мътна река Ефрат и като преминем нея, ще влезем в раят. Реката като не можеше да се прегази, имаше за пътници нарочно лагя [125], с която прекараха минующите. Като не можеше //
с. 127
да се качим на лагята [в]синца от един път, то тя ни пренесе на 4 пъти.
Втория път, които бяха се качили, насмалко остана да се удавят. Реката
като беше буйна и на бродът, дето се минуваше, течеше бързо. Таман да при?дат,
вече накрай да излязат, водата надви на управляющите лагята и веднага водата
ги поднесе надолу. Стана викот и от двете страни. (Ния като гледахме, останахме
много уплашени и дълго време не се решавахме да се качим в лагята). Най-сетне
видохме, че от срещната страна се хвърлиха дълги въжа в лагята и тия, които
бяха в нея, заловиха се за тях и другите от сухото хванаха да опинят и
лека-полека изтеглиха лагята до сухото, вързаха я за един побит кол и хората
излязоха на суша. Върнаха я надире за нас. Макар и с голям страх, качихме
се и ний, но преминахме благополучно. Доде това правихме, минаха се 3 часа
и слънцето зайде. Понеже градът беше близо, дето ще бъдем тая вечер, не
се качвахме на катърите, //
с. 128
а отидохме пешком в град Гюмуш Мадени в едно кафене. Тука за
ядене намерихме [в]сичко. Арменците, които се намираха в този град, донесоха
ни червени яйца и мляко, та си купихме и вечеряхме. На заранта като тръгнахме,
недалеч от градът спряхме се при фабриката, в която претопяват оловото
и среброто, та погледахме няколко минути. По-нататък като взехме пътят
въз една река, из една тясна пътека от калдъръм [126]
на криволици вървяхме около два часа, па стъпихме на по-доб[ъ]р път, по
който пристигнахме в арменско[то] село Арпаут. Като имаше още около
два часа до захожданието на слънцето, ядохме по-рано и сполучихме много
добро винце, та си пи[й]нахме. Не щеш ли, в това време дочухме, че свири
зурла [127] и тъпан, наскочихме да видим, а то близо
при нас играе хоро. Като се наловихме ний колкото си бяхме отделно, за-
82
играхме и тамошните жители отстрана //
с. 129
стояха и дълго време ми гледаха и чудеха как я тропаме под команда.
Това ни подкара доброто винце. След свършваиието на хорото завърнахме се,
та преспахме при добитъкът на стопанина дето бях ме, защото нямаше друго
помещение. В това село имаше един извор с много добра вода бистра, колкото
за два витла воденица, дето заранта измих ме се добре. Оттамо отидохме
в град Арпут право в затворът. Тука ни слугува един от затворниците
много добре. На другия ден тръгнахме и вървяхме около пет часа, дето допряхме
до един много голям вир (Гьолджик), който обемаше голямо пространство от
сушата. Като вървяхме покрай него, срещнахме рибари, от които си купихме
прясна риба за вечерта. За този вир ни разказваха, че имало в старо време
манастир „Св. 40-великомученици”, който отпосле потънал, а само се съглежда
знак от развалините му, които стърчат над водата, като една грамадка. //
с. 130
Вирът се нарича още езер[о] (Севастийски). Вечерта пристиг нахме в
турско[то] село Гюлджик, дето пренощувахме добре. На другия ден
вървяхме из една тясна клисура до самият град Аргана (Бакърния Маден).
Щом се настанихме в една стая, още не седнали, повикаха двама от другарите
ни Васил Йонков от [с.] Гложене и Цветко Вълчов от [с.] Правец, на които
казаха, че ща[т] тук да останат да живеят. С повикванието заедно откараха
ги в затворът. Подир един час отидохме няколко ду ши да видим де ще живеят.
Влязохме в затворът — що да видим — натуряли им тежки железа на нозете,
както на тия двама[та], също и на другите 17 души българи, които бяха докарани
преди нас от нашата дружина и тия бяха пове[че]то от тетевенските колиби.
Казахме на [в]сич ките „сбогом” и те ни отговориха: „идете сбогом” със
сълзи на очите. И в този град преспахме добре. //
с. 131
На заранта потеглихме и след три часа на стъпихме Диарбекирското
поле, защото от Самсон до тука [в]сичката местност, която преминах
ме, беше планинска и повечето от голи баири. След няколко часа още ходене,
тая вечер до[й]дох-
83
ме в едно кюрдско село Тилкхран, дето пренощувахме добре.