Заранта като тръгнахме и след 5—6 часа пътуване около пладне пристигнахме в прочутият град Диарбекир. Това беше на „разтурната неделя” — 15 априлий 1873 год. Спряха ни вън от градът на разстояние около едно километро, дето беше управлението на валията (пашата), още називаемо „Новия сарай”. Стояхме тамо около два часа, сетне [ни] //
с. 132
придружиха още няколко тамошни заптиета, които ни подкараха пешком
до градът. Като приближихме, видохме голямото с делани камъни кале, с което
беше отсъде заграден градът. Влязохме през едни порти, на които вратите
са обковани с желязо и виснали кръстосани синджири. След десет минути ходене
влязохме през вторите порти на вътрешното кале, в „Старият сарай”, дето
ще прекарваме живот. Спряха ни пред вратите на затвора, дето едвам си починахме
от ходенето от новия сарай дотука, защото бяхме така изпотени от силната
горещина на слънцето, щото ако имаше още малко да продълж[ав]аме, имаше
от нас мнозина да баялдишат и паднат в несвяст. След малко до[й]доха кираджиите,
//
с. 133
които ни стовариха дрешките и [в]сякой от нас си заплати почтено на
своя кираджия колкото беше условено. След това претърсиха ни да видят кой
какво има при себе си и тогава ни тикнаха през три врати, та в четвъртата
вътре в затворът при катилите (убийците). Заварихме още тамо и нашите състрадалци
българи, що бяха дошли някой ден преди нас, които ни посрещнаха с тежки
железа на нозете им. Тия железа бяха на 8 души, а на другите нямаше. Новодошлите
ние очаквахме, че и от нас на някого можат да турнат дрънкала на нозете,
но слава богу, нищо подобно не стана. Сетне ни показаха кой в кое отделение
да влезе и аз се намерих в едно много тясно помещение между други 15 души
от нашите другари, с които си
84
казахме, че тук ще бъде скончанието на животът ни. Криво-ляво пре- //
с. 134
спахме тази нощ.
На заранта в понеделник, 16-ий априлий, до[й]доха при нас няколко от старите заточени българи в 1868 год. (Мид[х]ад пашови [128]) и които ни поздравиха с „добре дошли”. Поразговорихме се малко и обещаха ни се, че ще се трудят, дето се може за по-скорошното ни освобождение от затворът да излезем и да живеем в градът свободни. Това ни много зарадува. Като им поблагодарихме, отидоха си те и ния си останахме на местата, дето ни приказваха тамошните затворници да се пазим тук добре от животните, които се намират вътре във затвора, па даже и на всякъде — в тоя град тия животни били змия и скорпия. Последното било много отровително, по-опасно и от змията, когато ухапе човека. Като ни казаха за тия животни, придобихме и от тях безпоkoйствие, че малко ни е другото, но що да сторим, //
с. 135
когато съдбата ни е тъй благоволила да прекарваме с мъки живот. Нощем
времето си прекарвахме повече будни, за да се пазим от смъртоносните животни.
Но както при всичките наши страдания, през няколко нощи привикнахме на
[в]сичко, даже и на страшните животни, като взехме да ги убиваме, ако ни
се покажеше някое от тях. В един ден [един] от тамошните затворници убил
една змия, колко едно метро и половина дълга, а пък на другия ден друг
убил една скорпия, дето за пръв път видохме това животно. — Ето го в какъв
вид е — също като рак: две с щипки дълги крака, други още 8—10 по-малки,
а на едина край като опашка, на която има крив заострен като игла връх
и с него ухапва человека. [129] //
с. 136
Тука в затворът нямаше и чиста вода за пиене; имаше една чешма, от
която [в]сичките затворници си наливаха стомни. [130]
Водата беше съвсем нечиста, понеже е речна и чешмеджиите всяка заран пущали
кон[с]ко гюбре във водата да се затискат кюнците и ний когато си наливаме
в стомните, цедим я през кърпи. Това правехме всяка вечер; и след като
напълним стомните, оставим ги през нощта да поизстине водата, защото от
85
топлотата не може да се пие, а миризмата от гюбрето си стои в нея. От друга страна, тамошните затворници, на брой около 600 души, повечето кюрди [131] — едни мръсници и нечистници; когато заран [в]земат да се мият и къпят, човек трябва да си //
с. 137
завръща очите да ги не гледа — вони страшни и нетърпими, но какво да
правим — търпи кожо, черней душо, друго нищо.
В един ден до[й]доха втори път от старите заточеници и ни обадиха, че след няколко дена ще ни пуснат из затвора за в града, но трябва да пуснем нещо между пръсти. [132] Ний, при всичко, че бяхме си похарчили парите през дългото пътуване от нямане събирахме и си заимахме помежду нас един други и дадохме колкото искаха, само и само да можем са избавим от гнусната затворница, което и сполучихме. На 28-ий априлий пуснаха от нас само 7 души, защото тяхното наказание било вечно да живеят свободни в градът. А след два дена пуснаха още 21 душ[и], между които и аз бях. На това освобождение от затворът не малко помогнаха православните бели араби, [133] и арменците, които живееха в този град, //
с. 138
а другите още 8 души наши другари, които бяха с пранги на нозете си,
не пуснаха, а останаха в затворът.
Като излязохме ние из затворът мислехме, както ни казаха, че ще бъдем свободни в градът, а то ни оставиха във вътрешното кале (в стария сарай), като ни показаха място за живеене в един полуразвалени без врати здания, също приличат като тукашните налбантници, за които още тогава ни обадиха, че ще плащаме наем за всяко едно помещение по 26 1/2 гроша на месец. И на това се благодарихме, само да не сме в нечистия затвор. Като навлязохме по 3—4-мина в едно помещение, разпоредихме се да изхвърлим [134] нечистотиите из тях. Изметохме ги добре и залепихме дупките по стените, понеже имахме страх от скорпиите. Тогава се настанихме кому де ще бъде леглото. Ний бяхме 4 душ[и] — поп Стоян, Иван Екимина [135] от Тетевене, дядо //
с. 139
Стоян Мечката и аз. След няколко дни криво-ляво навикнах-
81
ме да живеем там в широкия двор на стария сарай. През това време днес-утре издействувахме да ни пускат със заптие заедно да излизаме денем в градът до чаршията да си купуваме що ни е потребно. И дядо Стоян Мечката накупи 2—3 филджана и едно джезве, та ни стана кафеджия. Табличката му беше един дървен къс, отрязан от вехта дъска.
Вътрешността на стария сарай служеше на правителството за помещение на пощите, телеграфа, болницата, затворът и полицията. Зданията стари полуразрутени. Приказваха ни, че едно време е бил тоя сарай (палати) на царюве, които живеели тамо. От старите останки на тия палати нищо няма освен на едни порти сводът и днес стои от изкусно дялан камък, който //
с. 140
има височина до 10—12 метра и една голяма могила, дето е имало на нея
великолепни здания, а под нея в земята има вход, в който без запалена свещ
не смее никой да влиза. Оттамо е хваната [136] водата,
която изтича в 2—3 чешми и в 3—4 [х]авузи, [137] които
турците отпосле направили. Тази вода е бистра, остра и студена, наричат
я „черната вода”. За пиене много не се употреблява, защото като се напие
някой от нея умирал, това ставало често. [В]сичката тази вода като се събира
отдолу в едно течение има 2 воденици, една под друга с по едно витло, които
мелят добро брашно. Има още две големи градини — в едната посадени дървета
черникови, а в другата — зарзават. В тези градини денем отбя- //
с. 141
гвахме по цял ден да седим на сянка под дърветата, защото дек[а] живеем
горещината на слънцето е нетърпима. Тоя сарай с всичките вътрешности, които
показах дотука, е заграден околовръст с голямо кале, освен една трета част
на оградата (стената) естествена откъм източната страна на градът, в която
стена бие река Тиг[ъ]р. На същата стена има здания. В едно от тях и сега
пощата се помещава. По някой път като погледнехме из някой прозорец долу
в реката, не смеехме вече да повторяме, височина може да има около 5 минарета.
Покрай ходенето със заптие в градът, [х]ва-
87
наха да ни пускат и сами да ходим даже и при реката Тиг[ъ]р, дето се къпехме, и вечер се връщахме по местата си; горе-доле добре сме на тоя ред; само. . . //