Диарбекирски дневник и спомени
Тоне Крайчов
 
21. НЕОЧАКВАНАТА ОМРАЗА МЕЖДУ НАС С П[ОП] СТОЯН
 

Както е вече известно на читателите, че ние с п. Стоян живеехме братски и залъкът си двоехме на две. По едно време взех да съгледвам, че п. Стоян съвсем си измени характера и поведението спрямо мене; от друга страна съзирах, че прокопсал отнейде с пари, които го караха да се разполага по своята си воля и по някой път отказваше да ми помага и да си изпълнява длъжността, както от преди в дюкянчето. Мене ми подотегна сам да пазя дюкянчето, затова помъмрих му [167]... братски и приятелски някой път да си гледа работата, както от по-преди; той (попът) се докачил от това и намислил да си отмъсти, т. е. да се раздели с мене (може си човекът и без мене сега). Една заран на 20-ти майя [18]74 год., като бяхме и двама[та] в дюкянчето, //

с. 167
дойде притежателят на дюкянчето и каза ни да си излезем, че му е потребно да си тури негови хора. Като чухме тая неочаквана новина, веднага си помислихме, че ни се прекъсва всекидневната прехрана. Отиде си Али ага [168] (така беше името на притежателя), ние останахме слисани и разговаряхме какво трябва да постъпим, та да можем и занапред да останем в дюкянчето. Попът отиде да му се моли да ни не изкарва, [та] да можем си продължава занятието. До[й]де си оттамо и аз го чаках с нетърпение да чуя думата — ще останем ли и занапред, то, напротив, каза ми се, че непременно трябва да си излезем из дюкянчето. Сега не ни оставаше друго, освен да търсим място, къде да си изнесем нещата, които имахме. На другата заран дойде Али ага и захвана да се сърди защо не сме изпълнили приказанието му. Замолихме го да ни остави за

100
 

няколко дена, догдето си настаним нещата на друго място и той се съгласи, като ни остави три дена срок.

През това време попът се кахъреше повече от мене за постъпката на Али ага и казваше да не е направено това от някои наши българи. Тогава си аз наумих и реших да отида самичък //

с. 168
при Али ага да го поизпитам как стои работа[та] и ако не може да останем занапред, давно се съгла си да ни отпущи още няколко дена срок. Отидох при него на фурната му за хляб, от която [в]зимахме за продав[ане] на дюкянчето и казах му по турски: „добър ден” и той ми отрече.

Захванах да му се моля със следующите думи: „Али ага, вярвам, че досега не си видял нищо лошо от нас; кирията за дюкянчето и за хлябът, що [в]зимаме от фурната ви, сме изплащали редовно, затова ще ви моля да ми кажете причината коя е, та ни изкарваш от дюкянчето, дали някой прави това от нашите българи, или вия сами. Вярвам, че вия ще ми кажете право като турчин и няма да ме излъжете.” Като ме изслуша внимателно, без всякакви заобикалки отговори ми следующето: „Тоне ефенди (такава дума прилагаха при имената ни в Диарбекир), никой друг от вашите другари това не е направил, а направи го, като ми говори няколко пъти, твоя другар... кешиш ефенди и вече сме [се] погодили с него да ми плаща по 30 гроша на месец, като ми даде предплата за два месеца, а не по 20 гроша, както ми плащахте по-преди. Това е така и казал ми е да изкарам вас, да остане той само в дюкянчето. (Действително аз сега се още повече убедих, //

с. 169
има пари у попът, мой другар от едно родно място, от детинство съученици и приятели искрени до тоя час. Не знам вярно, но съмнявам се, че той се сдоби с тия пари от дядо Стоян Мечката при смъртта му.) Като изслушах отговора на Али ага, останах малко замислен, като си въображавах, че право е казал този: „Парите правят силата.” При такава една злонамерена, безчеловечна постъпка от страна на п. Стоян против искрения си приятел, другар и съоте-

101
 

чественик, може ли да има вече тази любов и искреност между тези личности — нека се произнесе всеки по своята съвест. Останах много наскърбен, даже очите ми се просълзиха от постъпката на попа. Не остава за мен друго нищо освен да отстъпя дюкянчето на попа. В това време до[й]де ми на ум да помоля Али ага дали ще остави дюкянчето пък мене, ако му броя 60 гроша предплата за два месеца да ги повърне на попа. Веднага се съгласи Али ага, като ми предложи да му дам 60-те гроша и ще направи същото, че мене предпочита от кешиш ефенди. Това сполучих, но сега да видим, че нямам парички; помолих Али ага да ми //

с. 170
продължи срокът още за 2—3 дена и това ми се прие. Като тръгнах от фурната и се опътих през градът много наскърбен и умислен, стигнах дюкянчето при верния ми другар попа (язък за титлата, която носи като свещеник); преди да пристигна, аз реших да не му обаждам, че знам откритието и шарлатанството му против мене. Отнесох се към него хладнокръвно и казах му, че [в]зех още три дена срок да стоим в дюкянчето и после, ако не си изнесем доброволно нещата, ще дойде сам да ги изхвърли на улицата. Попът като беше малко разтревожен доде ме изслуша и разбра как стои работата, успокои се и съгледах радост по лицето му, като мислеше, че намерението му ще се изпълни. В тоя момент, колко[то] и да се преструвах пред попът, че тъй стои работата, но [в]се пак, който разбираше и гледаше говора ми, непременно ще ме познае, че страшно съм разтревожен вътрешно, но попът не се досети. През същия ден отидох и поисках заем 50 гроша от един наш българин (струва ми се от Дико Тодоров, който ми ги даде и разправих му историята) и аз имах //

с. 171
10, та станаха 60 гроша. Веднага отидох при Али ага, дадох му парите и той ми се обеща, че отсега нататък каквито интриги и да прави кешиш ефенди пред него, даже и ако наддава още над месечната кирия, няма да му приеме нищо по-нататък. Сега се връщам много весел и задоволен за успехът ми. Влязох в дюкян-

102
 

чето при попа и почнахме да си приказваме както обикновено, както и всякога. Мина се около 1/2 час, предложих му, че ми се пие кафе, та: „Хайде, дядо попе, да отидем в кафенето да пием по едно кафе (кафенето се намираше 20 метра надалеч от дюкянчето ни), може и нещо ново да чуем от нашите българи”. Отидохме, като влязнахме, заварихме 7—8 души от нашите другари българи, на които забележвам тук на 2—3-ма имената: Иван Стоянов Доктора, Станчо Петров и Янко Тонев. Седнахме, изпихме си кафето, приказки между всички ни отворихме, кой каквото знае. Мина се още 1/2 час и като наближава минутата да разкрия пред хората целта на попът, пулсът ми често и силно хвана да бие, попът хабер няма. Най-сетне замолих присъствуващите да ме изслушат за какво желая [169] да ги попитам — обърнаха внимание //

с. 172
към мене и аз казах: „Братя българи! Както ви е известно, от 3—4 дена насам притежателят на дюкянчето ни изпъжда с дядо поп. Дали щете зная да не би някой от нашите българи прави нам с попът тая добрина? Молим ви, ако знаете, кажете! Всичките отговориха, че таково нещо до тоя час не са чули да се говори. Братя, вие нали не сте знаели, аз да ви кажа. Преди един час ходих при притежателя на дюкянчето и се научих от него, че един приятел от нашите заточеници българи намислил да изпъди мене от дюкянчето, увеличил кирията от 20 на 30 гроша месечно и дал предплата за два месеца. (Всичките се възмутиха и очакваха да чуят кой е. Попът в това време като се усети, че безчеловечната му цел ще излезе наяве, колкото беше червен, пламна лицето му като жар. Право е казала тая пословица: „гузно негонено бяга”.) За да не казвам друго повече, ето кой е това извършил (като посочих с ръката си на попът) — мой най-искрен приятел и брат, погледнете на него и работата му и вижте, прилича ли нему като свещено лице да постъпи тъй против мене, ако има нещо да му съм прегрешил до тая минута, нека изповяда сега пред вас”. //

с. 173
Като очаквахме да отговори попът

103
 

тъй е или не, превариха другите и го попитаха: „Истина ли, дядо попе, си извършил това престъпление?” Като се наежи попът” каза с горделив глас: „Истина е, зер! Защо да го не направя, кой ще мене да буюрдисва на кесията; така ми ще волята, така го направих!” (Никога не очаквах, че попът тъй ще отговори грубо, примешано с гордост, мислех, че ще някак да се извинява, но подобно таково нити една думица не благоволи да изкаже.) Най-първо се чу гласът на Иван Доктора: „Браво, дядо попе, браво!” Последваха всичките да го нападат за постъпката му. Кой да се засрами от това нападение? Попът ли? Недай, боже! Напомниха му още забравил ли е обдържанието му за храната от София до в Диарбекир. — „Такива работи аз не знам сега, нямам нужда от никого за поддръжка”, — каза попа. (Исках да избегна да не се продължава кавгата ни, но не можах да се стърпя.) „Ех, попе, вярно е това, дето казваш, истина сега нямаш нужда от никого, като пробогате с парите на покойния дядо Стоян Мечката, отде [в]зема пари, та над[д]аваш на кирията //

с. 174
с предплата за два месеца и в заем една турска лира на поп Еню п. Димитров? Нали е тъй, наместо ти мене да изкараш, ще го направя аз на тебе и заповядай да си изнесеш партията (дрехите) из дюкянчето”. „Това не може да стане, — каза попът, че съм платил 60 гроша за два месеца.” — „Платил си, но ще ти бъдат парите на повратки.” Досети се малко нещо и каза: „И това не може да бъде, ще дам колкото иска турчинът кирия, но вие ще излезете!” — „Хайде сега троши си врата, ако имаш тизе барут за една пушка, аз имам за две!” — казах това на попа и той изскокна из кафенето сърдит и отиде не знам къде (види се при Али ага). Какво е правил там, незнам. На другия ден до[й]де Али ага и ми разказваше, че попът (кешиш ефенди) му давал още по 20 гроша отгоре на месец, но не му приел Али ага. (Опрял на камък!). Тогава аз веднага събрах из дюкянчето неговите неща на едно място и след един час попът до[й]де, та си ги изнесе.

104
 

Тук му е мястото да кажа още малко нещо за попа. След десетина дена откак се разделихме, попът като видя, //

с. 175
че готовите пари, що си има, скоро може да се свършат, намислил да печели и отива, та се условява у един турчин големец чиновник да му е файтонджия [170]. Като се научиха нашите българи, повикаха го един ден в кафенето да го съветват да остави тоя кяр, че убива честта на [в]сичките заточеници в Диарбекир, особено той като свещено лице не подобява да е файтонджия. Казаха му: „Дядо попе, за нас е срамота да бъдеш файтонджия. Молим ви се, оставете се!” — На това отгоре попът отговори, че никой не може да му запрети каквото си той иска да прави и че той иска да се храни, кой ще му даде хляб. На тоя отговор казаха му: „Дядо попе, ако те е зор за храна, ния сме тук 60 души, ще ти поберем по 5 гроша и тий не са малко пари, ще се храниш с тях; само остави се от файтонджилъка, че...” Попът хич и не иска да чуе, що му се дума, а отиде да си следва при господаря му файтонджилъка до освобождението му. Подир раздялата срещахме се по някой път, сегиз-тогиз, няма вече предишното ни приятелство и другарство. //

с. 176
В един ден като седях в дюкянчето самичък, то беше на 1-ий юлий 1874 год., видях, че прекараха край дюкянчето ми за в затвора още 4-мина българи, които били затворени преди 5 години в Цариград: Георги Миркович, Васил Ганчов, Георги Манчов и Брайко Цонков. Като ги тикнаха в затвора, не ги пуснаха даже и с поръчителство.

„Настана голямата горещина [171]
прекарваме и ния живот.
На сърцата ни непрестанна тъжнина,
лъжем се занапред;
намираме се в Диарбекир.
А горките ни домашни,
като лежим в този мътен вир,
всякога без нас нещастни. //
105
 

с. 177

Надеяхме се за помощ от нейде
да попитат за нашето страдан[и]е,
излъгани бяхме като нема от нийде,
останахме в непрестанно търпен[и]е.

И годините се минуват,
години златни за нас
и дните се скъсяват,
оплакваме ги с жалостен глас.

Прекарваме и ния живот
кат се намираме в тоя хлоб.
Нек си се лъжем занапред,
отиде ни младостта и до гроб.

Стига да се изпълни нашето желан[и]е,
за което страдаем ний тук,
бог не ще забави, а ще изпълни
на нашите врагове напук. //


[Previous] [Next]
[Back to Index]


167. В ориг. „по мръмрах му”.

168. В ориг. „Алияга”; и по-нататък също.

169. В ориг. „желя”.

170. В ориг. „пайтюнджия”; и по-нататък също.

171. Автор на стиховете е Т. Крайчов, писани под влияние на заточеника М. Хаджииванов, автор на много подобни стихотворения (бел. на Н. Данчев).