Диарбекирски дневник и спомени
Тоне Крайчов
 
с. 178
22. ВТОРОТО МИ РАЗБОЛЯВАНЕ
 

Навикнал бях през тези дни да си слугувам самичък в дюкянчето; на 1-ий септемврий [18]74г. като станах от леглото си, захванах да повръщам; в три часа пет-шест пъти направих същото. Лежах този ден до вечерта, на другия ден нем`а нищо. А на третата и петата заран също се разболях, както и на първата и още по-више. Изнемощях и не остана ни най-малко силица в мен, не мога да стаям от леглото си, няма кой да ми помогне в нищо. Принуден за повън, станах полекичка и тръгнах. След 4—5 крачки паднах в несвяст на земята. Съгледал ме г-н Петър Берковски, долетя при мене, който ме [х]вана за ръцете и ме повдигна, аз до[й]дох на себе си. Подкачи той да ме пита що ми е. Казах му, че съм много болен и бог знае дали ще остана жив. — „Не бой се, каза ми, „няма нищо”, но хайде да те заведа в болницата, че няма кой да ви гледа като си самичък”. Аз му поблагодарих и склоних да отида, помогна ми, //

с. 179
та станах на нозете си и тръгнахме. Като ме подпираше от

106
 

едната страна, видя той, че не ще може самичък да ме прикрепя до болницата, повика и Станчо Петров (който живееше в кафенето) и той дойде, та ме подкрепи от другата страна и така лека-полека заведоха ме в болницата, дето ме положиха на един одър, съблякоха ми горните дрешки, та останах на ризица, понеже горещината беше голяма; сетне те си отидоха, останах аз самичък и пороних сълзи няколко минути. Подир това като огледах около мене болниците, видях и един от нашите българи Лико Беров, че лежи на един од[ъ]р болен и той. Криво-ляво-прекарах тази нощ. Заранта като дойде докторът, прегледа ме и даде ми някакви лекове. След него Станчо Петров ми донесе от пиле чорбица, та си ку- //

с. 180
снах 2—3 лъжици, сетне си легнах и той си отиде. На другата заран подкачих пак да повръщам и не остана вече и душа у мене, пъшкания и въздишания големи, огън на сърцето ми неугасим, жажда голяма. Тъй ме държа три дена. През това време Станчо Петров дохожда 4—5 пъти при мене да ме спохожда и канеше ме нещо да си похапна, на когото ще бъда признателен до живот, аз отказвах за [в]сичко. Дохожда и поп Стоян 1—2 пъти, но веднага си отиваше по работата, никой не можеше в нищо да ми помогне. При такова едно положение, в което се намирах, в такъв пламнал огън и жажда голяма, реших най-после да се напия с ледена студена вода, та или да оздравея или час по скоро да умра, стига ми вече толкова мъки; проводих от болничните слуги едного да ми донесе за пет пари лед, турих го в една паница, сипах отгоре му вода, постопи се ледът, дигнах паницата и изпих всичката вода, напълни ми се //

с. 181
празният корем с ледена вода и усетих веднага студенина в корема и даже по цялото тяло. Не умрях от тази вода, а мисля, че от нея ми поутихна огънят. Дико Беров пооздравя и излезе си из болницата. Една вечер ме преместиха в друга стая, че в тази щели да дойдат болни заптиета. Станах полекичка и отидох; кога през нощта, колкото бях болен налетяха ми отгоре и стеници. Гор-

107
 

кия, що да, правя? Излязох из стаята и легнах отвън до един прозорец, замолих едного от слугите, та ми донесе завивката, с която ме покри. Както и да е, прекарах и останах жив и през тази нощ.

Заранта намислих да не седя вече в болницата, [в]земах тояжка да се подпирам и полека-лека отидох при Станчо в кафенето, заварих го, че и той се разболял; повиках [х]амалина, когото проводих, та ми донесе дрехите из болницата, пос[т]ла ми в кафе- //

с. 182
нето, дето си полегнах. Станчо като легнал болен, нем`а кой да ни слугува, видях, че тук нити една вечер не ще мога да прекарам; надвечер повиках друг хамалин, събра дрехите ми и казах му да ги отнесе в Чифте хан, дето живеят българите и сетне да се върне при мене. Той изпълни това и след 25 минути дойде, аз станах с него полека, та отидохме до ханът, постла ми на един од[ъ]р (креват), платих му за трудът, сетне си полегнах и усетих се нещо по-спокоен, че ще бъда тук.

Дюкянчето ми като стоеше затворено, в един ден дойдоха при мене Бойчо Русев и Дойчо Димов, та ми го поискаха да стоят в него. Аз като видях, че занапред не ще мога вече да търгувам, предадох го тям, заедно с намирающите се неща в дюкянчето, които ми заплатиха.

Измина се един месец откак съм до //

с. 183
шъл в хана, болестта ме не оставя, самичък не мога да си набавям потребното и тук не може да се живее, намислих и се пренесох в една къща, дето живеят Дончо Иванов, Станчо Попов и братя Филип и Йосиф. [172] Като нямаше място за мене в тяхната стая, влязох в друга като зимник при Димитър Попов и Стоян Стаменов; [173] тук що поръчах на другарите ми, купуваха ми от чаршията и се хранех повече с ошав от сухо грозде, но пак [в]се болен. [В] таково положение като се намирах и си въображавах, че може и да умра, един ден лека-полека с тояжка, подпиращец, отидох та се фотографирах, дето ликът си проводих в отечество[то] за спомен на домашните.

През тези дни, 26 октомвр[и 18]74 год. се по-

108
 

мина Дидо Пейов на възраст 30-годишна. По причина на болестта ми, не присъствувах на погребението му. Бог да го прости, вечна му памет! //

с. 184
Като постоях и в тази къща около един месец, и като предвиждах, че в този зимник не ще може да прекарам зимата, ако бъда жив, пренесох се на 28 октомврий в друга къща при братя Георги и Михо х. Иванови и при зет им Петър Берковски.

Времето като позастина, даде бог от ден на ден да се привдигам и малко станах по-спокоен, като [в]зех да оздравявам. Тук с тях прекарвах живота си много добре. В тази къща живееха още трима от нашите другари: Никола Киселов, Георги х. Дечов и Димитър Попов. През тези дни една заран на 14 ноемврий (1874 г.) научихме, че през нощта дигнали затворените българи Георги Миркович, Васил Ганчев, Георги Манчов и Брайко Цонков и ги откарали за в Мардин [174] да живеят. //


[Previous] [Next]
[Back to Index]


172. Братя Филип (Фильо) и Йосиф Поппетрови от с. Видраре.

173. Стоян Стаменов Цагарски.

174. В ориг. „Мердин” — Мардин, гр. в Азиатска Турция.