Един път дойде Д. Общи [тре]ти [41] път в селото ни пешком със съдрани дрехи, потури, горна църна дрешка, нещавени цървули, навуща с църни върви обвити и малко развлечени, църна овча гугла, през едно рамо — торба с хляб обиметнал, през другото — бяла кълчищна връв, на която краищата в джебът на потурите му се криеха, с които вързал револверът си [42]. Съгледах отдалеч човек, че иде къмто мене, не познах кой е, когато до[й]де при мене и каза: „Доб[ъ]р ден, бай Тоне!” дори //
с. 27
тогаз по думата [43] [му] познах, че е Д. Общи,
здраво-живо чинихме, другарят му беше Велчо Шунтата [44]
от Орхание. Отс[т]ранихме се на особно място и поговорихме си за нашите
работи, като му се похвалих, че само в нашето село имаме около 18 души
комитет, в който е и първенецът ни дядо Стоян Мечката. [45]
Зарадва се Д. Общи и каза, че „довечера ще бъдем у дядо Стоян Мечката и
ще съберем [в]сичкия си комитет да ги видя и да ги понасърча в работата.”
[46] Известихме дядо Стоян, че довечера ще дойде Д.
Общи в неговата къща на госте и ще свикаме членовете на Желявския комитет,
за да им поразкаже нещо Д. Общи. Дядо Стоян на драга воля прие да отидем
у дома му. След два часа отидохме и той (дядо Стоян) приготвил особена
стая за гостето, посрещна ни с радост и се //
с. 28
запозна с Д. Общи. Седнахме в стаята и веднага направихме разпореждание
да се свика Желявският комитет довечера на заседание. Дядо Стоян Мечката
беше един мълчалив человек. Ако го нещо попиташ, ще ти отговори, ако ли
не, цял ден да ходиш с него наед-
33
но, няма да ти продума или попита за нещо. Той си имаше и кръчма, в която вечерта се събраха много мющерии, между които имаше и от членовете на комитета, затова поставихме едного члена да обажда на другите членове да отиват в стаята при Д. Общи един по един. Събраха се [в]сичките 18 души и всякой казваше: „Добре дошел” на Д. Общи и то[й] им отговаряше: „Да живееш, юначе”, като се ръкуваше с тях.
Отвори се заседанието и Д. Общи почна да им разказва за [в]сичко относително комитетските работи, прочете им се и писмото, с което се поканва българският народ [47] //
с. 29
да се съедини братски вкупом и да се избави от турското робство. Додекато
им се прочете писмото и додекато им разказваше устно Д. Общи, тия (членовете)
се подмушваха и шушукаха си един други, като казваха: „Мило и драго ще
даваме и слушаме, само ега бог милостиви подари това, да се избавиме от
проклетите турци.” Най-сетне се пристъпи да даваме пари за комитета, с
които пари ще ни се доставят пушки и барут в селото за членовете от комитета,
да бъдат готови за минутата, когато до[й]де да въстанем против турците.
Почнаха да се дават парите най-горе от т[урска] лира до бяло меджидие.
[48] Комуто се не случиха пари у себе, заимаха си един
други, така щото [в]сичките дадоха сумата, която се събра — не помня добре
колко беше, и предаде се веднага на Д. Общи, който им поблагодари за услугата,
която правят за себе си. След това, от събравшите се там членове един,
на име Тошко Стойнов (Клюнчов) се обърна към Д. Общи и му каза: //
с. 30
„Побратиме Общи, давам сега малко пари, но за после имам 150 кози,
[в]сичките ще продам и парите ще дам за комитета, само ега бог помогне
да бъде тоза, което ни казваш, т. е. да се избавиме от турците, защото
не мога да ги търпя вече, като гледам какво правят с нас.” Д. Общи отговори:
„Ако бяха [в]сичките българи като вас, отдавна щяхме да се освободим, но
като е мъчно, догдето се [в]секи разбере какво трябва да прави, то трябва
труд ния да положим, а вия да слушате и то-
34
гава ще може да постигнем това, което синца желаем. Хайде, бог нека ни бъде на помощ в делото.” Всички настаяхме, ръкувахме се и казахме си: „Сбогом”. Д. Общи пренощува тая нощ у дядови Стоянови и заранта си отиде по неговия си път и [в]секи от събравшите //
с. 31
се там си отиде у дома.
Един път, като отивахме с Недельо и Стоичко Виткови и Атанас от Бухово [49] до гр. Пирдоп по наша си частна работа, и дето ни прилегне на приятели да проповядваме за комитета, по пътят на отиване и връщане като го изходим един час място разстояние, спрем се и слезем от конете си и помолим другарят ни Атанас да ни попее лесната на Габровското въстание [50] и той захване „Вятър ечи, Балкан стене, ставайте, братя, всички на оружие [51] и проч. Песната беше много приятна, защото от нея друга никак не бяхме слушали досега такваз народна песен, спираме се там, дето няма да ни слуша никой.
Ходехме навсякъде по нашите ближни села и разказвахме за комитета, както казахме и по-горе, и навсякъде ни приемаха с радост и благодарение и добре много отиваше //
с. 32
работата.