Диарбекирски дневник и спомени
Тоне Крайчов
 
с. 46
8. ЗАТВАРЯНИЕТО МИ В ТЪМНИЦА
 

Не се мина около един час през нощта, откак съм позаспал срещу петък (на 3-ий ноемврий 1872 година) домашните кучета [в]зеха да известяват, че някой пристъпя по-близо до къщата ни, чува се глас, който направо мен вика да отворя вратата, и аз, като познах гласът, че е на мухтарина Геле Стойчов, попитах го извътре защо ме вика. Той отговори, че е сам и няма никой с него, затова да отворя и да не се боя. Отворих вратата и излязох вън (в това време домашните спят преспокойно, както и всякога) и действително беше сам. Попитах го: „Бай Геле, що има?” Той ми казва, че преди 1/2 час дошли трима турци в селото ни и паднали на конак у Христо Влахов. „Сега ме допратиха при тебе да до[й]да да им //

41
 

с. 47
проводиш кафе, шекер, да пият и откато се наядат, ще заминат за други села. Но страх ме е... да не са дошли по нашите работи.” Догдето изслушах горните думи от мухтарина, аз се усетих, че ще има работа, и мислите през умът ми на върволица, какво да правя. Сърцето ми [х]вана да тупти повече, разбира се, от страх. Няма какво, [в]земах ключовете, отидохме заедно с мухтарина в дюкянът, отворих, запалих свещ и дадох му кафе, шекер. Каза той, че трябва да дам филджани и джезве. Дадох му, като си поговорихме, че ако се случи нещо да ни повикат и питат, ния да отговаряме, че нищо не знаем и го помолих да се върне и ми каже нещо, ако узнае от турците. И той се обеща. Останах сам слисан и смаян какво ще бъде. До съмнуване малко време оставя, помислих да се кача на коня и да бягам нанейде, не знам накъде и ако направя това, замота ми се умът, че домашните ще пострадат. //

с. 48
Най-после реших се да остана, та какво ще бъде, нека бъде. [В]земах си тефтерът да преписвам вересии, които бях давал през денят, и да си пооправя сметките, защото сърце ми казва, че има нещо да се случи сега. След един час се зачува глас от селския протогер, който хока така: „Чуйте, селяни, догдето не се съмне, никой никъде да не отива, който не послуша, ще повни, че майка му го е с църн повой повивала”. Изслушах с внимание тая заповед и повърнах се в дюкянът. Не минаха се 4—5 минути, пристигна мухтаринът с 4 души селяни, които в това време бяха писани за селски мезлихчии, заедно с тях и протогерът (глашатай), посрещнах ги и политах: „Бай Геле, защо викате тъй? Нали турците щяха да заминуват за друго село?” А тия ми отговориха, че по-преди тъй са казвали, но сега така заповядаха да вика протогерът и както се види, няма да отиват никъде, но ще седят тука, //

с. 49
догдето се съмне и тогава ще стане явно за що са дошли (от тия хора само мухтаринът имаше участие в комитетските работи). Това като ми изказаха, поискаха 100 дра[ма] ракия, да им сипя да пият. А мен сърцето още

42
 

по-силно остана да тупти и останах уплашен. Като им подадох цяло оканиче плоско шише, в което имаше около 300 драма ракия, казах им: „Ето ви ракия с шишето, сипвайте си и пийте колкото щете, аз ще поизляза, и това направих. Излязох навън, почнах да се разхождам по дворът и се чудя къде да се спра и как да явя това, което ще се случи с мене, на майка ми, на брат ми и на жена ми. Тука е мъката сега (понеже тия нищо не знаеха, съвсем малко нещо брат ми знаеше). Мухтарът с мезлихчиите си пият ракия, не знаят що мисля и правя по дворът, реших най-после да отида в къщи, но като как ще открия моите //

с. 50
мисли на майка ми, брата ми и жена ми. Майка ми Кръстана, горката, съвсем нищо не знаеше; брат ми, Андрея, беше се запознал с Д. Общи и поназнаваше по малко от неговата търговия, но не се мешаше в нищо, а жена ми Николия, като забележила, че Д. Общи и от неговите другари дохождат у нас няколко пъти по търговия за ярешки кожи и мършави говеда, а не купуват нищо, само дохождат и отиват си, осумнила се в тях и се решила един път да прислуша какво говориме; дочула, че не е за търговия, но за някакви пушки [и] барут, пари да имаме и ще може да се избавиме от турците — повече нищо; когато си отидоха на заранта, пита ме тя: „Отидоха ли си търговците?”. „Отидоха си”, отговорих. „Защо питаш?”, попитах я. „Питам, че толкова пъти дохождат у нас уж да [в]зимат стока, па нищо досега не [в]зеха, //

с. 51
а само дохождат и отиват си”. Аз й отговорих, че не са [в]зели нищо досега, ама до реда когато до[й]дат, ще почнат да [в]зимат. Тя се позамисли малко, поусмихна [се] и сетне ми каза: „Аз те вярвах, че нищо няма да ме излъжеш, но сега ме излъга.” „Защо?” — рекох аз. „Защо — отговори тя, защото ме лъжеш, че тия хора са търговци, що дохождат няколко пъти; снощи аз прислушах що си говорехте и за каква търговия, но чуй мене, че тия хора ще ти докарат някоя неволя (беля) на главата.” Като изслушах тия думи от жена ми, уверих се, че донякъде е разбрала по що дохожда Д. Общи и по каква тър-

43
 

говия. Веднага я погледнах с навъсено чело, като й казах: „Като си прислушвала и нали знаеш по какво ходят тия хора, хайде по-скоро сега иди разкажи по жените, та да ти река „браво”. Тя се обеща, че това няма да направи никога, но трябва да се вардя от тия хора.

Да дойдем на редът си: като отидох до къщните врата, повиках домашните: „Хайде, ставайте, че вече съмнува”. Тия настаяха и аз //

с. 52
 захванах да им разказвам следующето: „Трима турци нощес са дошли в селото ни и не се знае за какво са, някой ми казваше, че ходят да събират хора от селата, та може и мен да повикат за София да ида да ни питат нещо дали знаем по обира на хазната, що се е обрала преди един месец във Врачешката клисура. Затова, ако се случи таково нещо, да до[й]дат и за мене, вия да се не боите, може да ме и вържат турците, но вия пак да се не боите. Само едно нещо ви поръч[в]ам: ако се случи и от вас някого да повикат и ви питат за някакви хора или търговци дали са дохождали тук у нас, вия да казвате, че никой не е дохождал и не знаем нищо”. Майка ми се не уплаши от моите думи, а брат ми и жена ми се подосетиха, че аз говоря по работите на Д. Общий. В същото време казах на брата ми да стягат и отиват с два[ма]та ни слуги по нивите да посяват жито (защото през тая година посевите бяха закъснели по причина на сушата). Като му //

с. 53
още прибавих, че ако турците, що са дошли, кажат: „защо не сте стояли дорде съмне”. „Аз нали съм тука”, ще им отговарям. И той, брат ми [и слугите] впрегнаха воловете и отидоха по оране.

Подир туй майка ми иска да отиде в близо [съ]седното село Елешница да докарат с едни кола брашно от воденицата. Аз я помолих да не отива, догдето не съмне добре, да видим защо са дошли турците, и тя остана. А жена ми само ми отговори: „На кого говорех аз по-преди, че тия хора ще ти докарат някое главоболие, ето сега да видим какво ще има да ни теглят главите.” Аз нямаше какво да й възразявам на тия думи, защото си е в правото.

44
 

След 1/2 час, когато слънцето подкачи да изпуща своите светли зари, да раздели тъмната нощ от светлия ден, в това време аз се намирах в дюкянът си, а майка ми — пред дюкянските врата, която ми говореше: „Тоне, синко, ела да видиш, че един турчин с трима хора идва отгоре къмто нас, а друг един отиде нагоре, не знам къде ще отидат”. „Ако идат, ще видим защо е” — отговорих мами. Аз се уверих, че минутата за мойто арестувание е дошла, излязох вън да видя отде идва турчинът. Видох го, че идва право в дюкянът ми, повърнах се и [в]земах да си мия чашите от тезгяхът, //

с. 54
уж да се намеря на работа. Пристигна неприятелят турчин тамам да вляза в кръчмата, посрещнах го на вратата и му казах „Добре дошел, ага”. Той отговори: „Тебе ли викат Тоне?”. „Мене” — отговорих аз. Той поразгледа малко горе-доле из кръчмата, па каза: „Запалете една свещ!”. Казах на шурека си Веле, [64] който стоеше при мене, да ми помага в кръчмата: „Веле, запали свещ”, и той запали. Тогава (турчинът) каза: „Да влезем в зимника”. Влязохме синца и той турчинът — подир нас, дири по кюшетията из зимникът, нищо не намери. Излязохме в кръчмата, и попитах турчинът „Ага, що търсите, кажете ми, ако има, ща ви го дам”. Той отговори: „Каквото търся, аз ще намеря, тръгна из кръчмата, упъти се къмто [65] хамбарят, при когото имаше стая. Като влезна в стаята, аз намерих време да кажа на шурека ми да побърза и отиде в къщи в една стая на раф[т]ът давно могат да укрият една калена тенд[ж]ера със ситен барут, в която имаше около 1 1/2 ока. Догдето турчинът търсеше //

с. 55
в стаята при хамбарят, домашните успели да укрият барутът, не мож`е турчинът и в тая стая да намери нищо. Оттамо се упъти и отиде в къщата ни, влезе в една стая, поразгледа малко и веднага се спусна, та [в]зема дългата пушка, която беше окачена на стената и извади й кремикът и подаде я на един от мизличите. Също това направи и с два пищови, които бяха над пушката, положени на раф[т]ът заедно с една [х]арбия и паласка, в която имаше 12 книжни фишеци. Оттам през къщи

45
 

влезна в другата стая, заповяда ми да отворя долапът. Отворих го, в който имаше едно сандъче, отворих и сандъчето. Подкачи турчинът да бара, извади кесия завързана, попита ме шо е това. „Пари” — отговорих. Той ми я подаде и рече: „Чувай си я!” Като прерови и книжата, [66] попита ме: „Какви са толкова тия книжа?”. Аз му отговорих, [67] че едни са записи, други — тефтери, тетрадки когато съм се учил в училище и пр. Най-после той се вгледа в едни от //

с. 56
тетрадките и [в]зема ги, като каза, че: „Тия книжа ми са потребни и ще ги [в]зема”. “[В]земете ги”, — отговорих му (— тия писма не бяха от комитетските). Сега аз очаквах, че турчинът ще поиска едно въже да ме кара накъдето ще, но това нем`а да направи. Като тръгнахме из къщи през дворът къмто дюкянът, турчинът ме попита: „Имаш ли кон?” — „Имам”. „Кажи да ти стегнат конят, че ще да вървим на София, че ви вика пашата”. Рекох: „Нали е тъй, хайде аз ще дам на конят си вода и зоб, да го стегна и ще до[й]да при вас да тръгнем за София”. Той се обърна и каза: „Е-е, чорбаджи, не може вече ти да остаяш без мене, конят нека ти докарат по-сетне”. Тогава нем`а що вече да отговоря, тръгнахме. Майка ми и жена ми с малко дете на ръце, тръгнаха и те подире ми до реката, която тече близо пред дюкянът, смутени много за случката. Спрях се до реката и казах им да се върнат у дома и те направиха това. Като пристигнахме в къщата, дето бяха турците, заварих поп Стоян, че седнал в дворът на едно място, спогледнахме //

с. 57
се и потеглих да седна при него. Турците не позволиха, а седнах на друго място, надалеч един от други, като да не можем приказва. Подир пет минути докараха и дядо Стоян Мечката, на когото намерили един пищов и едно кратунче с барут, затикнато отгоре, поставиха него на трето място. Мина се около 1/2 час, докараха ни конете, изведоха и турските коне, на един от тях вързаха па теркия[та] оръжието, което [в]земаха от нас, па се качихме на конете и тръгнахме за София. В това време на майка ми очите почнаха да изпушат сълзи, аз я помолих да не пла-

46
 

че, като й казах: „Сбогом, мамо, не плачи, сбогом и на вас всички, които се намирате тук!” Всичките присъствующи, като гледаха ненадейното наше откарване за София, останаха уплашени, особено тия, които имаха участие в комитета. Ния, трима души и трима турци, тръгнахме в пътят, който води от Желява за София, наредихме се наред — напред един //

с. 58
българин и подир него — турчин. Между конете моят беше от най-добрите — 6 години, зелен, с уши и глава малки, възтънък, щръклест (от високия бой), ход обикновен и раван, бяг [68] силен; ако знаех накъде и ако смеех, с тоя кон можеше низ ръцете на турците да избегна. По пътят дума не се размени между пътующите. Пристигнахме до река Иск[ъ]р, три часа разстояние от Желява, отседнахме на ханът, на който беше съдържател цинцарин, на име Кола, влязохме в кръчмата, поседнахме [в]секи отделно и ядохме обяд. Един от турците, който придружаваше мене, на име Емин чауш, каза: „Тоне, ако искате да пиете нещо, пийнете”. Веднага поискахме за нас вино, а за другарите ни кафе. Принесе ни кръчмарина по сто драм[а в]инце и тем кафе. Изпихме го, повиках кръчмарина да му платя. Той каза, че и друг път може. Аз рекох: „Сега, бай Коле, да платим, че бог знае дали ще се видим друг път”. И платих му. Качихме се на конете и тръгнахме по същия ред, както по-преди. След 1 1/2 час[а] //

с. 59
до[й]дохме в София, в 9 часът по алатурка, [69] спряхме се и отседнахме пред портите на правителствения дом. Дядо Стоян и попа вкараха вътре и аз помолих Емин чауш да ме пусне с някое заптие да откараме конете на хан и той позволи. Тръгнахме с нов другар, заведохме конете на ханът у Димо Цинцаринът, той ни посрещна, прие конете от мене и попита: „Къде ще отивате тъй бързо?”. Догде да му отговоря, заптието ме дръпна и каза: „Хайде да вървим, не бива да приказвате”. Аз тогава казах на Димо да гледа конете добре и довечера да им дадат вода и ечемик. [70] Той се обеща и каза: „За конете не берете [71] гайле!”. Отидохме със заптието, предаде ме на надзирателя на затворът.

47
 

той ме прие и постави в едно мястй усамотено (затвор). Поседнах на земята, че нямаше стол за седене, подпрях си главата с една, ръка и казвах в себе си: “Дек[а] се намирам аз сега? Дали божията воля тъй е благоволила, може и дните да ми са се свършили, като предчувствувах, че ме очаква бесилото и така нататък, но при всичките тия страшни мисли, //

с. 60
които се въртяха в главата ми, пак не се отчайвах дотолкова, като се предавах на бож[и]ята воля — каквото ще, нека бъде. Ненадейно отвори се вратата, показа се надзирателят и каза: „Ела след мене!” Отидох и влязох в неговата стая. Казва ми така: „Ако имаш пари със себе си, трябва да ги оставиш при мене, че ако влезеш при затворниците, ще ти ги откраднат.” И аз, без да му мисля по-нататък, извадих пареницата си, преброихме 360 гроша, оставих в себе си 48 гроша — да не съм съвсем без пари, предадох му ги заедно с часовникът ми, и той ми даде разписка за парите и [за] един часовник; без да погледна, що е писано в разписката, [в]земах я и скрих я. Когато се минаха нещо 4—5 дена, потрябваха ми пари и трябва[ше] да поискам от надзирателя, погледнах разписката, то написано с турски ракам 36 гроша, а не 360. Поисках позволение да отида за парите си и те ме пуснаха из кауша, дето бяхме затворени, отидох при надзирателя, поисках парите, че ми са потребни, той каза: „Дай си разписката!”. Подадох му я и чакам да видя //

с. 61
какво ще каже — нищо. Извади неговата пареница и наброи ми 36 гроша. Аз рекох: „Ефенди, искам си [в]сичките пари”. „Нали ти ги давам, бре, ето ти разписката и в нея са писани 36 гроша”. „Погрешил си, ефенди, пари ви предадох 360 гроша, а не 36”. Той ме изруга и каза: “[В]земете си тия пари и часовникът, че и без тях ще останеш, гиди комита пезевенк гяур москов джанабет”. [72] При тия гнуснави думи, по-нататък аз нищо не му възразих вече, а [в]земах 36 гроша и часовникът, па се върнах в каушът. Когато ми предаде парите, [73] повърна ме на първото усамотено място, пак седнах и мислите вървят една след друга какво ще му излезе краят.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


64. Веле Христов Божков.

65. Следва зачертан текст: „къщата ни, намерих време”.

66. Следва зачертан текст: „които бяха в”.

67. В ориг. „договарях”.

68. В ориг. „рахван” и „бек”.

69. Това отговаря на 3 часа след обяд по европейско време.

70. В ориг. „ичимик”; и по-нататък също.

71. В ориг. „берите”.

72. „Ах, ти комитаджийски сводник, московски мръсник!”

73. В ориг. „когато му предадох парите”.