Диарбекирски дневник и спомени
Тоне Крайчов
 
7. VII ПЪТ
 

После няколко дена дохожда Общи, и обажда ни, че дяконът в Орхание е вече убит и дали ния сме се научили за това убийство. Аз му отговорих, че сега се научаваме, а по-преди не знаехме. И това бе последното дохождане на Д. Общи в нашето село.

Още подир няколко дена захвана да се говори в селото ни, че в Орхани[й]ското по клисурата къмто Арабаконак е разбита и обрана царската хазна. Веднага //

с. 38
аз се намерих с няколко души от Желявския комитет и се съгласихме, че за хазната никой от нас нищо да не говори, по неже за тоя обир беше ни обадил Общи по-преди, че ще го направят.

Минаха се около 30 дена подир обира на хазната и нищо нема да се чуе кой е това направил или пък да е хванат. В един ден пак [в]зе да се говори в село, че са хванати тия, които са обрали хазната и били са [в]сичките българи, само един имало в тях, не го знаяли какъв е човек. Това известие ми произведе тръпки по снагата, като веднага си помислих, че и ния може да пострадаме; след 2—3 дена после научихме се, че [х]азнатарите, [60] вързани, с тъпан и зурли, ги прекарали по шосето за София. В това време [в]секи може да си представи какъв страх ме обладаваше и не знаех какво да правя. //

с. 39
На утрешния ден тръгнах за София, давно се науча нещо и да узная дали е хванат Д. Общи. Ако той не е хванат (мисля си), не ще има лошо за нас, защото освен него, Васил Бошаранов и Велчо Шунтата, другиго не знаеше нашия комитет. От друга страна, пък [61] си давахме свобода (кураж), че макар и от тях да е хванат някой, няма дотолкова да се страхуваме, че когато ни се обади да работим за комитета беше и следую-

38
 

щето условие с Д. Общи, който ни казваше така: „Не дай, боже, да се хване някой от нас или вас, и да ни изкарат под съд, вия ще казвате, че се не познаваме един други, и така няма що да ни направят турците,” то после излезе противното. Пристигнах тоя ден в София и веднага се отправих до Димитра Ножаров да мога се научи нещо от него. Намерих го и заварих го в същия страх, //

с. 40
който аз имах. Обади ми, че е опасна работа, но и той още не знае дали е Общи хванат; говорило се, че имало един главатар между другите докарани, [в]се трябва той да е. Каза ми още, че до привечер ега се научи дали е той хванат или не, та утре по-рано да се намерим при Боне Петров [62] на хана му и ще ми обади. Отидох си на ханът вечерта. Ханджията беше цинцарин на име Димо Тодоров. Като имаше няколко души госте в ханът му, понеже беше и пазарски ден, седнах в една стая, в която имаше и още хора в нея. Като вечерях, хората си предумваха за докараните [х]азнатари в София. Аз като си правех оглухци, че уж нищо не знам по тия работи, [в]земах на ханджията тамбурата и захванах да свиря уж какво нямам никакъв страх //

с. 41
по тия работи, а сърцето ми тупа ли тупа от страх. В едно време един от другарите ми, от които се намирахме наедно с мен в стаята, по какви причини не помня добре, скараха се с ханджията (цинцарина). Между думите, които си разменяваха чух, че Димо Цинцарина говореше на селянина човек, с когото се караше така: „Вия сте надигнали глави, ама още не е станало българско царство и [?] щат турците да ви избият като псета”. Тия думи като чух от цинцарина, голяма мъка ми докараха на сърцето, но си помислих, че в това време трябва да се търпи, сега може и цинцарите да ни газят. Както и да е, пренощувах тая нощ. Заранта рано отидох по моята си работа, т. е. при Боне Петров, на хана му, дето ще се съберем с Д. Ножаров да ми укаже как стои работата. Като пристигнах на уре- //

с. 42
ченото място, и намерих Боне Петров, чинихме здраво-живо и погледнахме се устрашено, попитах го: „Бай Боне, не дохожда ли

39
 

тая заран тук при тебе бай Ножаров?”. „Какво ти дохождане, брате, нали нощес го откараха заптиета от дома му в конака и сега е затворен. Страх ме е, че скоро и Ковачов ще подирят”. Сега [в]секи може пак да си помисли какво е трептяло мойто сърце от страх, щото не можех лесно да продумам на бай Боне. Той ми каза още, че работа[та] ни е спукана, света Богородица да ни е на помощ. Не знаеше и той да ми обади дали Общи е докаран или не. Отделихме се, защото се страхувахме да стоим повече на едно място, казахме си само „Сбогом”. Опътих се право на ханът и доде пристигнах дотам, в паметта ми беше, че трябва по-скоро да си отида в село, за да скрия с време комитетски[те] писма, които имах на ръцете си тогава, и нещо //

с. 43
извътре ми казваше, че скоро и мен ще дотътрят в магарешкия рай да освобождаваме България. Спрях се пред ханът и заварих дядо поп [63], че и той дошел нещо да се по-научи за тия работи. Разказах му за [в]сичко, що знаех. Като нема повече що да приказваме, казах му: „Дядо попе, аз ще бързам на село да скрия писмата, що имаме от комитета, че не са на скришно място, нали знаеш, а пък ти остани до довечера тук, ега се научиш от нашите дали е хванат и докаран Общи. Ако го няма, ще е бяло и църно. Ако ли е тук, не знам какво ще ни постигне”. Попът се съгласи и остана. Аз, без да обядвам и да се сещам за ядене (понеже ми е вече сито сърцето), вземах си конят, качих му се и си тръгнах за село. По пътят като мин[а]вах, гледах по полето орачите какво сееха семе по нивите и ги оряха //

с. 44
с воловете си и казвах в себе си, че макар и да ме повикат турците да ме осъдят на смърт, света няма да се довърши с мене, я колко свят има, България е голяма, само едно нещо ми тежи, че домашните ми ще оставя в скръб и жалост за мене — с една дума, аз се вече предавах на [в]сичко — смърт ли ще, живот ли ще за мен, [в]се едно. С таквия мисли прекарах пътят си до Желява. Пристигнах подир пладне, оставих конят си в кошарата и веднага събрах писмата комитетскн, скрих ги на едно място, току иде

40
 

извътре нещо, та ми казва, че там, дето съм ги скрил, ще ги намерят турците, скрия ги на друго място и там същото. И така ги крих на четири места. Най-после, петия път, ги скрих във волов-ската кошара под прагът (когато се завърнах от Диарбекир, извадих ги полу-гнили). На майка ми, брат ми и жена ми нищо //

с. 45
за тия работи не казвам. Пронощувах тая нощ у дома си. На зарана подир пладне пристигна и попа от София. Като го видях, че си иде с още един наш съселянин и член на комитета, на име Геле Стойчов, посрещнах ги до реката, която тече пред кръчмата ми, за да узнам по-скоро какво добро ми носят от София. Казаха ми, че и Христо Ковачов затворили при Ножаров, но може да ги пуснат, като си дадат поручители, а за Д. Общи нищо не знаят. С една дума, малко ме поослободиха. Пихме по чаша, сетне си отидох. Вечерта в кръчмата ми дошел беше един циганин влах с една маймуна, с която игра на мющериите до 3—4 часа подир мръкнало. Отидоха си [в]сичките и аз затворих кръчмата и отидох у дома, вечерях малко и легнах да спя, но сън ми не дохождаше и мислех какво да открия тегобата си пред жена ми, никак се не решавах, но замълчах и полу-заспах. //


[Previous] [Next]
[Back to Index]


60. Тук в смисъл на „обирачите на хазната”.

61. В ориг. „пак”.

62. В ориг. „Бене” — хаджи Боне Петров, член на Частния революционен комитет — София.

63. Поп Стоян Поппенков от с. Желява.