7. VII ПЪТ
После няколко дена дохожда Общи, и обажда ни, че дяконът в Орхание е вече убит и дали ния сме се научили за това убийство. Аз му отговорих, че сега се научаваме, а по-преди не знаехме. И това бе последното дохождане на Д. Общи в нашето село.
Още подир няколко дена захвана да се говори в селото ни, че в Орхани[й]ското по клисурата къмто Арабаконак е разбита и обрана царската хазна. Веднага //
с. 38
аз се намерих с няколко души от Желявския комитет и се съгласихме, че за хазната никой от нас нищо да не говори, по неже за тоя обир беше ни обадил Общи по-преди, че ще го направят.Минаха се около 30 дена подир обира на хазната и нищо нема да се чуе кой е това направил или пък да е хванат. В един ден пак [в]зе да се говори в село, че са хванати тия, които са обрали хазната и били са [в]сичките българи, само един имало в тях, не го знаяли какъв е човек. Това известие ми произведе тръпки по снагата, като веднага си помислих, че и ния може да пострадаме; след 2—3 дена после научихме се, че [х]азнатарите, [60] вързани, с тъпан и зурли, ги прекарали по шосето за София. В това време [в]секи може да си представи какъв страх ме обладаваше и не знаех какво да правя. //
с. 39
На утрешния ден тръгнах за София, давно се науча нещо и да узная дали е хванат Д. Общи. Ако той не е хванат (мисля си), не ще има лошо за нас, защото освен него, Васил Бошаранов и Велчо Шунтата, другиго не знаеше нашия комитет. От друга страна, пък [61] си давахме свобода (кураж), че макар и от тях да е хванат някой, няма дотолкова да се страхуваме, че когато ни се обади да работим за комитета беше и следую-38
![]()
щето условие с Д. Общи, който ни казваше така: „Не дай, боже, да се хване някой от нас или вас, и да ни изкарат под съд, вия ще казвате, че се не познаваме един други, и така няма що да ни направят турците,” то после излезе противното. Пристигнах тоя ден в София и веднага се отправих до Димитра Ножаров да мога се научи нещо от него. Намерих го и заварих го в същия страх, //
с. 40
който аз имах. Обади ми, че е опасна работа, но и той още не знае дали е Общи хванат; говорило се, че имало един главатар между другите докарани, [в]се трябва той да е. Каза ми още, че до привечер ега се научи дали е той хванат или не, та утре по-рано да се намерим при Боне Петров [62] на хана му и ще ми обади. Отидох си на ханът вечерта. Ханджията беше цинцарин на име Димо Тодоров. Като имаше няколко души госте в ханът му, понеже беше и пазарски ден, седнах в една стая, в която имаше и още хора в нея. Като вечерях, хората си предумваха за докараните [х]азнатари в София. Аз като си правех оглухци, че уж нищо не знам по тия работи, [в]земах на ханджията тамбурата и захванах да свиря уж какво нямам никакъв страх //с. 41
по тия работи, а сърцето ми тупа ли тупа от страх. В едно време един от другарите ми, от които се намирахме наедно с мен в стаята, по какви причини не помня добре, скараха се с ханджията (цинцарина). Между думите, които си разменяваха чух, че Димо Цинцарина говореше на селянина човек, с когото се караше така: „Вия сте надигнали глави, ама още не е станало българско царство и [?] щат турците да ви избият като псета”. Тия думи като чух от цинцарина, голяма мъка ми докараха на сърцето, но си помислих, че в това време трябва да се търпи, сега може и цинцарите да ни газят. Както и да е, пренощувах тая нощ. Заранта рано отидох по моята си работа, т. е. при Боне Петров, на хана му, дето ще се съберем с Д. Ножаров да ми укаже как стои работата. Като пристигнах на уре- //с. 42
ченото място, и намерих Боне Петров, чинихме здраво-живо и погледнахме се устрашено, попитах го: „Бай Боне, не дохожда ли39
![]()
тая заран тук при тебе бай Ножаров?”. „Какво ти дохождане, брате, нали нощес го откараха заптиета от дома му в конака и сега е затворен. Страх ме е, че скоро и Ковачов ще подирят”. Сега [в]секи може пак да си помисли какво е трептяло мойто сърце от страх, щото не можех лесно да продумам на бай Боне. Той ми каза още, че работа[та] ни е спукана, света Богородица да ни е на помощ. Не знаеше и той да ми обади дали Общи е докаран или не. Отделихме се, защото се страхувахме да стоим повече на едно място, казахме си само „Сбогом”. Опътих се право на ханът и доде пристигнах дотам, в паметта ми беше, че трябва по-скоро да си отида в село, за да скрия с време комитетски[те] писма, които имах на ръцете си тогава, и нещо //
с. 43
извътре ми казваше, че скоро и мен ще дотътрят в магарешкия рай да освобождаваме България. Спрях се пред ханът и заварих дядо поп [63], че и той дошел нещо да се по-научи за тия работи. Разказах му за [в]сичко, що знаех. Като нема повече що да приказваме, казах му: „Дядо попе, аз ще бързам на село да скрия писмата, що имаме от комитета, че не са на скришно място, нали знаеш, а пък ти остани до довечера тук, ега се научиш от нашите дали е хванат и докаран Общи. Ако го няма, ще е бяло и църно. Ако ли е тук, не знам какво ще ни постигне”. Попът се съгласи и остана. Аз, без да обядвам и да се сещам за ядене (понеже ми е вече сито сърцето), вземах си конят, качих му се и си тръгнах за село. По пътят като мин[а]вах, гледах по полето орачите какво сееха семе по нивите и ги оряха //с. 44
с воловете си и казвах в себе си, че макар и да ме повикат турците да ме осъдят на смърт, света няма да се довърши с мене, я колко свят има, България е голяма, само едно нещо ми тежи, че домашните ми ще оставя в скръб и жалост за мене — с една дума, аз се вече предавах на [в]сичко — смърт ли ще, живот ли ще за мен, [в]се едно. С таквия мисли прекарах пътят си до Желява. Пристигнах подир пладне, оставих конят си в кошарата и веднага събрах писмата комитетскн, скрих ги на едно място, току иде40
![]()
извътре нещо, та ми казва, че там, дето съм ги скрил, ще ги намерят турците, скрия ги на друго място и там същото. И така ги крих на четири места. Най-после, петия път, ги скрих във волов-ската кошара под прагът (когато се завърнах от Диарбекир, извадих ги полу-гнили). На майка ми, брат ми и жена ми нищо //
с. 45
за тия работи не казвам. Пронощувах тая нощ у дома си. На зарана подир пладне пристигна и попа от София. Като го видях, че си иде с още един наш съселянин и член на комитета, на име Геле Стойчов, посрещнах ги до реката, която тече пред кръчмата ми, за да узнам по-скоро какво добро ми носят от София. Казаха ми, че и Христо Ковачов затворили при Ножаров, но може да ги пуснат, като си дадат поручители, а за Д. Общи нищо не знаят. С една дума, малко ме поослободиха. Пихме по чаша, сетне си отидох. Вечерта в кръчмата ми дошел беше един циганин влах с една маймуна, с която игра на мющериите до 3—4 часа подир мръкнало. Отидоха си [в]сичките и аз затворих кръчмата и отидох у дома, вечерях малко и легнах да спя, но сън ми не дохождаше и мислех какво да открия тегобата си пред жена ми, никак се не решавах, но замълчах и полу-заспах. //
[Previous] [Next]
[Back to Index]
60. Тук в смисъл на „обирачите на хазната”.
62. В ориг. „Бене” — хаджи Боне Петров, член на Частния революционен комитет — София.