Беше петък вечерта, когато пристигнахме в селото Лисия, другият ден беше събота преди празника Петдесятница. Него ден беше задушница. Понеже гробищата в това село останали в българска територия, то селяните предложиха учителките предрешени в селска носия да минат границата със селските жени, отиващи на задушница. Това мнение аз го възприех, но учителките не искаха да се делят от нас, на и Никола Кеков не искаше да се отдели от тях, понеже едната от тях на име Фрона беше негова симпатия. Аз обаче настоях на своето, да не би при някаква случка с нас и те да пострадат. И така учителките, предрешени, прехвърлиха границата, а нас ни заведоха в една горичка над селото да денуваме, а надвечер да преминем границата, водени от куриери от селото. Вечерта около 12 часа по турски с един куриер потеглихме към границата, но щом поехме по едно нанагорнише, другият куриер, който ни очакваше до самата граница, за да ни посочи къде да минем, тичаше към нас запъхтян, като викаше. "Бегайте, братя, къде ви очи виждат, защото аскера ви е забелязал и слиза надолу, за да ви залови". Куриерите избягаха преди нас, а ние с Колю Жеков ударихме на бег по едно дере и слушахме тропота на войската, която тичаше след нас да ни залови. Бягайки по дерето, аз паднах в един вир, намокри ми се гуната и едвам я влачех, а Колю, понеже беше ранен, измори се и не можеше да върви, поради което аз бях принуден да го взема на рамо. Така ние успяхме да завием встрани и се скрихме незабелязано в една нива с висоха ръж, а по това време войниците тичаха по дерето, за да ни стигнат и заловят. След малка почивка отидохме в с. Дреново при известния стар куриер дядо Иван, когото Жеков добре познаваше. Щом той разбра, че ние искаме да минем границата, изказа съжаление, че не сме отишли един час по-рано, за да ни изпрати с една друга група четници, които заминали преди малко. Аз настоявах още тази вечер да намери лице, което да ни прехвърли през границата на всяка цена, толкоз повече, че благоприятствуваше времето: нощта беше облачна и тъмна и валеше дъжд. Докато той мислеше кого да изпрати, пристигна куриерът, който беше завел групата четници, и ние настояхме същият и нас да заведе. Той обаче се оплака, че бил уморен и цървулите му били скъсани. Аз имах една бела меджидия, която ми бяха дали в Неготино, дадох му я за цървули и той ни заведе до границата, където ни посочи демаркационната линия и ни каза да вървим направо, пълзешком да минем линията, без да криволичим, за да не попаднем пак в турска територия. И тъй ние пълзешком с бързината на зайци се промъкнахме между турските и български постове, без да ни усети някой. От един пост почна да лае едно куче и аз запитах Колю да каже къде се намираме, а той ми отговори, че сме в българска територия. И тъй на 2 май потеглих от Смилево, а на 15 юни прехвърлих границата. Тогава аз като разбрах, че съм на българска територия, легнах на мократа земя да подишам въздух на свободна земя и казах: "Слава тебе, господи". Другарят, който носеше револвер, ме подкани веднага да тръгваме да не би войниците от нашия пост да дойдат и му вземат револвера. Аз просто му се изсмях и му казах: "Кой ще ти вземе револвера, твой брат!" Аз бях в екстаз и чувствувах голямо блаженство, загдето след толкова мъки можах най-после благополучно да стигна в България и почнах да тананикам от радост. През едно дере надолу ние стигнахме и другите четници, които преди нас преминали границата. Между тях беше и синът на полковник Янко Николов. Вечерта се отбихме в една къща на колибарско село, квдето добре ни посрещнаха и нахраниха. Заранта потеглихме вече свободно да пътуваме за с. Бобошево. От Смилево до границата, макар и да бях изминал около 250 км път, краката не ме боляха, защото всеки час бях в напрежение и стегнат, а сега, като се почувствувах на свобода, отпуснах се и едвам можах да стигна до Бобошево.

Началникът на полицейския участък в селото ни посрещна много любезно, четниците настани в помещението на стражарите, където ги нахраниха и напоиха добре, а мен взе на квартира при себе си, понеже бях духовно лице, и като революционер от загадъчното Битолско, което беше главното огнище на революцията, което тук не беше добре известно. На другия ден заранта цялата група четници без оръжие, понеже последното беше оставено на границата, начело с мене потеглихме за Дупница пешком, придружени от един стражар. Ние вървяхме в строй един след друг, като аз вървях напред на редицата с четническата форма, с една каракачанска черна гуна, скъсани цървули, с калпак на главата и препасан с един ремък, и както бях висок и слаб от преумора приличах на св. Иван Предтеча. В Дупница стражарят ни заведе право в комендантството и почакахме в двора, докато дойде комендантът. След един час чакане, яви се при нас един офицер с надменно държание и почна да ни разпитва откъде сме. Аз се възмутих от това му държание и когато ме запита кой съм и откъде съм, му отговорих сурово: "Съм бежанец от Битолско". Щом чу това, той се стресна и измени държанието си. След като взеха нужните сведения за нас и направиха списък, ни освободиха. На излизане от комендантството, един господин запита: "Кой е битолският дякон?" Аз му се обадих и той ми се представи: "Аз съм Петър Китанов, а моят другар е Никола Малашевски, натоварени сме от Задграничното представителство да ви посрещнем". Потеглих с тях за града и през това време яви се един стражар и ме покани да отида при околийския началник. Тогава Петър Китанов и Малашевски ме предупредиха да не съобщавам нищо за положението в Битолско. Околийският началник ме прие любезно, а при него имаше един кореспондент на английския вестник "Таймс" [13]. Те почнаха да ме интригуват за революционното положение в Битолско, а кореспондентът наблягаше главно да узнае нещо за Борис Сарафов, какво прави и къде се намира той. Аз обаче им отговорих, че нищо не зная и не съм посветен в тайните на организацията. За Сарафова казах, че само по слух зная, че е там, но нищо друго не зная. След излизането ми от околийското управление Китанов и Илия (Никола) Малашевски ме заведоха на квартира у Чапрашикови. Аз, като видях хубава къща с богата обстановка и хубава градина, помислих, че отиваме да направим само една визита на тези хора. Затова попитах Китанова, къде ще бъда на квартира, а той ми отговори, че ще бъда в същата къща. Останах изненадан, как е възможно аз, както бях скъсан, нечист и пълен с гадинки, да остана на квартира в този дом. Най-после си помислих, че вероятно ще ме поставят да спя в градината на тревата или на някоя пейка. След като ни почерпиха, другарите ме заведоха в градската градина, където се събраха около мен като на мечка любопитни граждани и почнаха да ме разпитват какво става в Битолско. Аз им отговарях въздържано и не изказах всичко, но забелязах, че те бяха във възторг от мене, като узнаха, че идвам от Битолско. За вечеря отидохме пак у Чапрашикови и за мое удивление какво виждам? Беше сложена богата трапеза, като на банкет, на която бяха поканени и други гости, техни близки чиновници и офицери, и то семейно. Аз просто замръзнах на мястото си от срам, като се видях в своя окаян тоалет всред една такава среда от най-видните граждани и бляскавите офицери с бели кители и сияйни лица. На трапезата ми дадоха челно място, а до мене насядаха гостите. От срам аз се държах много стеснено и се пазех да не се допра до някого, за да не им предам някоя гадинка. Въпреки това обаче компанията ме обсипваше с разни въпроси и със своето свободно и любезно държание се стараеха да ме изкарат от това стеснение. След вечерята гостите се разотидоха и дойде време за спане, а моят поглед беше обърнат все към градината, където бях оставил гуната, която ми служеше за покривка. Домакините ме поканиха заедно с Китанова на горния етаж и си помислих че ще ме поставят да спя в някоя таванска стая, постлана само с дъски. За голяма моя изненада обаче те ми посочиха за спалня една стая, добре мобилирана с два кревата. Като видях тази обстановка, останах смаян и почнах да упорствувам да не влизам в стаята, като се извинявах с това, че поради моята нечистоплътност не съм за такава спалня и ги помолих да ми позволят да спя в градината, Домакинът г-н Чапрашиков, собственото му име не си спомням, ако се не лъжа беше Крум или Александър, категорично ми заяви, че ще му нанеса най-голямото оскръбление, ако не приема да спя и стаята, като ми каза: "Не за свои лични облаги сте понесли тоя кръст, а за народа." Същевременно при спора ни с г-н Чапрашиков, дойде и госпожата му и тя упорито настояваше да спя в стаята. Най-после отстъпих, събух си цървулите пред вратата и се прострях на мекото легло. Сутринта след закуска веднага потеглих с файтон за Радомир, любезно изпратен от моите домакини. Какво съм оставил в кревата, знаят само Чапрашикови, а на мене ми беше станало леко, като че ли се бях преоблекал в нови дрехи. Потеглихме за София и голяма радост изпитах, когато от Владая блесна пред мен кокетната столица. Аз вече забравих мъките и робството и почувствувах, че се намирам в една свободна страна, където за първи път стъпвах. На Софийската гара ме посрещнаха няколко момчета, които не познавах, и ме заведоха на квартира в хотел "Трайко Китанчев" на ул. "Мария Луиза". Още същия ден пристигнаха в хотела да ме видят мойте стари приятели от Битоля: Мише Велков, Гоце Радев, Гьорче Петров и Тома Карайовов. Те горяха от желание да ме видят в четническата ми униформа, за да видят какво представлявам. Тазн среща беше много задушевна и на всички очите се напълниха със сълзи от радост, че ме виждат жив и здрав.

Първият месец упоен от свободата, която за първи път изпитвах в живота си, посрещан и гощаван от всички и обкръжен с голямо внимание, мина незабелязано. Предадох на Задграничното представителство протоколите от заседанията на конгреса и устно описах положението в Битолско, като казах на [Христо] Матов и онова, което ми казаха Даме и Сарафов при изпращането ми от Смилево. Матов рядко се смееше, почна да се превива от смях и ме накара да повторя думите на Сарафова и Дамета. Само поръчката на Сарафов да се срещна с д-р [Васил] Радославов не изпълних. Гьорче [Петров] тогава се готвеше много потайно да замине с чета в Македония [14]. Доколкото можах да схвана, отношенията на Гьорче със задграничните представители [Христо] Матов и [Христо] Татарчев не само че не бяха искрени, но и доста обтегнати. Това схванах от държанието и отношенията на двамата. Гьорче ми се оплака веднъж, че не му давали нужните суми да въоръжи четата, а Матов и Татарчев се съмняваха в Гьорчета дали има сериозни намерения да замине, или просто маневрира да печели време, без да замине. Местните ежедневници на няколко пъти обнародваха саркастични антрефилета по адрес на Гьорчета. Вестник "Вечерна поща" [15] с едно антрефиле пишеше: "В Македония се готви въстание, а Гьорче в Павлово над чаша бира дреме", и друго: "Всички в балкана, а Гьорче у "Щърбана" [бирария в София]. Аз занесох тия вестници на Гьорчета, за да прочете писаното за него. Той само се усмихна иронично под мустак и по привичка почна да си хапе мустаците, след което ми отговори съвсем хладнокръвно: "Нямат друга работа и пишат глупости". Аз останах учуден, че никак не се нервира от писаното. И тук Гьорче беше станал един вид "Матица", както в Битоля навремето. Вечерно време той си пиеше бирата в бирарията "Щърбана" в чаша с калпак, определена само за него, но винаги в голяма компания. А понякога, като се изгубеше, не можеше да се види по няколко дена. Моята близост с Гьорчета породи съмнение у Матов и Татарчев, че аз съм негов съмишленик, схванах, че не съм им приятен. Това разбрах от факта, че не се интересуваха как живея и с какво се издържам, те знаеха, че аз съм без работа и нямах пукната пара в джоба си, когато те разполагаха с големи средства и имаха около себе си доста храненици. Аз от своя страна смятах за унижение да им поискам средства за издръжка. Издържаха ме само нашенци, кичевчани – бакали и фурнаджии, които не само ме гощаваха, но ми даваха отгоре и "Диш параси" за харчлък. Много се възмущавах, като виждах да се навъртат около тях хора, които още не бяха прекрачили границата, а се издържаха от средствата на организацията и парадираха с комитаджилъка. После, като видях разгорещените борби, които се водеха между върховисти и централисти, и да се кичат с разни епитети като "Коцкари"' и, "'Епитропи", още повече се възмутих и съжалявах (и се разкайвах) че дойдох тук, а не останах в Македоиня. Като видях тия неправди и фаворизации в комитета, почнах да страня и да не отивам там, освен когато ми потрябваше да се срещна с някого или ме повикат за нещо. Скоро се наситих на свободата и почнах да скучая от бездействие, Матов и Татарчев схванаха моето хладнокръвно държане към тях и боейки се може би от близостта ми с Гьорчета и неговите приятели да не би да им открием фронт, което никога не ни минавало през ума, решили да ме изпратят в Белград, за да събирам помощи за комитета между нашенци, които бяха на работа в същия град. Аз и това чаках, да ми се даде работа, за да не се шляя из софийските улици. Едновременно с това ми се отдаваше случай да видя и друга свободна страна. Приех с благодарност тая мисия. Дадоха ми пет наполеона за разноски и един кочан с разписки. Съобщих на Гьорчета и другите приятели за моето заминаване в Белград и те дойдоха да ме изпратят на гарата. Беше около 18 юли и Гьорче ми съобщи, че тези дни ще потегли за Македония. Тази среща при изпращането ми на гарата за нас беше и прощална. Докато потегли влакът, ние седяхме в бюфета на гарата, за да се почерпиме, през което време те ми изкараха билета за трета класа. Гьорче, като видя това, ядосан ми каза: "Как може едно духовно лице да пътува трета класа, вземи втора класа". Казах му, че парите не ми стигат, и на въпроса колко пари имам, отговорих, че имам пет наполеона. Тогава той се възмути и каза: "Бива ли тези хора да те изпратят с толкова малко пари" и ми даде негови пари, за да взема билет втора класа. Дадените пари бяха само за път, като ми се каза от комитета, че като отида в Белград, ще взема пари от нашенци. Всички разноски на бюфета плати Гьорче. Когато се качих във влака, в джоба имах само 16 лева. Оказа се, че във втора класа няма място, та заедно с един офицер Манов, който пътуваше до Цариброд, бяхме принудени прави да стоим в коридора. Той, като узна, че пътувам до Белград, без да знае колко пари имам, ми каза от Цариброд да взема допълнителен билет за първа класа. Аз го послушах и дадох още 14 динара, така че останах само с два [динара] в кесията. Заранта в зори пристигнах в Белград и с двата динара хванах един файтон до хотел "Македония", така че в хотела останах без стотинка. Благодарение, че преди да потегля от София, хъшовете патилци ме подсетиха да си взема куфар, защото ако пътувам без куфар, в хотела ще ми искат предплата за легло. Затова те още преди да потегля, ми купиха един куфар от битпазар, който напълних с долните ми дрехи и повече книги, за да бъде по-тежък, та ако не мога да си платя, да оставя куфара в залог и да напусна хотела, без да платя. Съдържателят на хотела, като видя свещеник, с форма на византийско облекло, даде ми една хубава стая. Аз обаче не я харесах и поисках да ми даде по-хубава. Той ме помоли да стоя в тази стая до вечерта, когато щяла да се освободи най-хубавата, с изглед към площад "Велики пияц". Едновременно, като предявих претенции за по-хубава стая, аз мислех откъде да се снабдя с пари. Писах едно писъмце на един нашенец от с. Бигор Доленци, Кичевско, на име Михаил Иванов, съдържател на кафене "Албания", мой познат, да дойде да се видиме. Келнерът обаче ми каза, че не го намерил. Отпосле научих, че той нарочно се укрил, за да не се срещне с мене. Тогава пратих келнера да повика един мой зет от сестра, Силян Стоянов, по занятие баничар. Той веднага се отзова на моята покана и щом се видяхме след обичайните поздрави, преди да повдигна въпрос за пари, той сам ме запита дали имам и ми предложи да ми услужи. Аз с несигурен колеблив тон му казах, че нямам нужда, но той въпреки това ми даде два наполеона и на мене ми светнаха очите. Същия ден следобяд се срещнах с Диме Зографов, офицер, изпратен с мисия от Върховния комитет. С него се ближихме, без да си казваме кой за какво е дошъл. Той ме покани да отидем в бирарията "Империал" срецу хотел "Македония", за да си пием бирата. Там ме запозна с висши чиновници от министерството. Почерпването за мене излезна солено, защото хвръкна един наполеон. На другия ден, като узнаха нашите фурнаджии, дойдоха при мен и ми дадоха вечеря в ресторант "Македония". Аз само на двама-трима от тях: Никофим от с. Орланци, Апостол от Рабетино, брат на Максима, иогото после сръбските чети убиха, и на Тале Кузев от с. Бигор Доленци, това бяха мои близки, доверени лица, съобщих за моята мисия в Белград.

Една заран се разхождах из пазарището на "Велики пияц". През това време един непознат се приближи до мене и ме попита откъде съм. Аз му отговорих, съм от Македония от Кичево. Той се зарадва и ми аза, че той е от с. Орланци, Кичевско, отдавна преселен в Белград, бил от известната фамилия в с. Орланци Стреовци. Каза ми, че по формата ме познал, че съм македонец и сърдечно ме покани да му отида на гости, да ме запознае с неговото семейство. Отидох у дома му и ме препоръча на жена си сръбкиня, като каза, съм от Кичево, а тя, като чу това, запита какъв съм. Аз й отговорих, че съм българин. Тя има смелостта ми иаже в очите. "Баш ми е криво, що си бугарин, а не сърбин". Мъжвт остана изненадан от нелюзното държане на жена му и я прекъсна с думите: "Там няма никакви сърби, а само българи". От тоя говор тя позеленя от яд.

В с. Ритопек, близо до Белград, беше настанен на служба, като енорийски свещеник ренегатът, мой бивш колега, учител от Кичево, свещеник Трайко Милушев, който се продаде на сръбската пропаганда и успя да отцепи поречките села от Екзархията. Неговият шурей кичевчанец, мой близък приятел ме покани да ида при тях в селото на гости. Аз приех тази покана, а да се видя с него и му въздействувам, та дано у него се събуди националното чувство. Посрещнат бях любезно и му гостувах една вечер обаче за голяма моя изненада се уверих, че той станал по-голям шовинист от самите сърби. На връщане от Ритопек с парада по Дунава, забелязах, че с мен пътува един сръбски прота със семейството си за Белград. Той бе така любезен да се запознае с мен и ме покани в каютата си на чай. По време на разгавора между другото ме запита колко сърби има в Македония. Аз му отговорих, че там има само няколко сръбски училища с по няколко ученици, а други сърби няма. От тоя отговор той така се навъси, че повече не можеше да ме търпи. Стана даже пишман, че ми даде чай и не искаше да приказва за нищо друго. Аз, като видях неговото настроение, напуснах каютата демонстративно. Когато пристигнах в Белград, останах пак без стотинка. Ненадейно се яви при мен един полицай и ме покани да отида в участъка. Началникът на участъка ми съобщи, че по заповед отгоре трябва да напусна Белград още същия ден вечерта. Аз, понеже нямах пари да си платя хотела и храната, се намерих в безизходно положение. Поисках да узная причините за това, но началникът ми каза, че нищо не знае. Помолих началника да отложи моето екстерниране за другия ден, под предлог, че трябва да си взема дрехите, които съм дал за пране, и той се съгласи. Щом излезнах от участъка, веднага писах една бележка на Талета Кузев от Кичево, на всяка цена да ми набави пари, като му описах положението. Той съобщил това на нашенците и те веднага събрали помежду си 15 наполеона, които Тале Кузев ми донесе. Като се снабдих с такава сума, светнаха ми очите от радост, повече се окуражих, но пак не исхах да напусна Белград и отидох в Българското консулство, за да сондирам мнение. Аз притежавах български паспорт, който взех по съветите на Гоце Радев, тогава началник на Министерството на външните работи, за да не могат сърбите да ми напакостят. Тогавашният консул К. Величков беше в отпуска и се заместваше от секретаря му Несторов, Той ми каза, че може да направи постъпки да остана за малко време, като български гражданин, но безцелно ще бъде моето стоене, защото ще бъда под строг полицейски надзор и не ще мога да изпълня своята. мисия. Той беше прав в случая. На излизане от консулството се отбих в едно кафене и щом седнах, залепи се до мене един господин, който ми се представи за македонец, родом от Велес на име Осмаков. Аз схванах, че той е таен агент на сръбската полиция. Той ми каза, че научил за нареждането на полицията да напусна Белград и изказа своето съжаление за това като македонец. Затова почна да ми дава съвети, че съм сгрешил, като съм казал, че съм българин, а трябвало да кажа, че съм македонец, ако съм постъпил така, не само че не щели да ме изгонят, но щял съм да получа няколко хиляди динари. Най-после ми каза, че ако нямам пари за пътуване, да подам заявление до министерството да ми се даде карта за безплатно пътуване. Аз спокойно го изслушах докрай, тоя мой доброжелател, защото разбрах, че е изпратен, за да ме склони да бъда подкупен. Възмутен от това негово нахалство, озъбих му се, като казах: "Фрай карта могат да искат само продажните и подли хора, нямам никаква нужда от пари, пътувам в първа класа, аз съм българин и българин ще умра". Като разбра, че неговите съвети не хванаха дикиш, остави ме и си замина.

Щом се върнах в хотела, яви се при мене един полицейски, който ме заведе при градоначалника. Той ме прие в кабинета си много любезно, покани ме да една и ме почерпи с кафе и цигари. По един деликатен иачин ме попита за сръбската пропаганда в Македония, а особено в Кичевско, а пък аз и нему в очите казах: "В Македония няма сърби, а само няколко сърбомаии, подкупени с пари, а в Кичево има сръбско училище с двама платени сърбомани и с 10-на ученика. Населението обаче е чисто българско". Той остана просто учуден, защото те са имали сведение, че там болшинството е сръбско. Той почна да ми доказва с исторически данни, че там са били най-чистите сърби, че турската власт, боейки се от Сърбия, насила карала населението да се наричат българи. Като свърши своята теза, аз му отговорих: "Господине, знаете ли, че пред себе си имате лице с гимназиално образование, а не хлебар от Кичевско; историята добре познавам, та няма нужда да я изучавам от вас. Аз обаче едно съжалявам, загдето като македонски българин дойдох тука, за да се порадвам на свободата на една братска славянска страна, а вие ни преследвате като в турско". Той тогава с друг мек тон си откри картите, като ми каза, че техните интереси в Турция изисквали да не дават прием на революционерите от Македония, защото имало подадена нота от турския пълномощен министър Фехти паша в Белград, с която се съобщавало, че съм дошъл да събирам пари за комитета. След това ме покани да напусна Белград и да замина, за която държава пожелая. Съобщих на нашенци, че аз си заминавам, и някои от тях дойдоха в хотела да ме изпроводят, а пък тримата родолюбци, които бяха дали парите, казали на Тале Кузев, че ще ме чакат на гарата, за да ми дадат прощален банкет в бюфета. На излизане от хотела аз бях много щедър с бакшишите си към келнерите. На външната врата на хотела посрещнаха ме двама пандури. Те пуснаха мен да замина, а придружаващите ме нашенци ги заведоха в участъка. Качих се сам във файтона и потеглих за гарата, където ме посрещнаха тримата нашенци и останаха смаяни, като ме видяха сам. Аз им казах каква е работата и им дадох да разберат, че не трябва да ме изпращат, за да не ги сполети същата участ. Седнах в бюфета да вечерям. Там намерих д-р Васич – юрист, родом от Скопие, с когото се бях запознал при една среща, и ми се видя доста интелигентно и разбрано момче. С него бяхме говорили по македонските работи, но той не беше отявлен шовинист, макар и да беше роден в Белград, което показваше, че не беше забравил своето потекло. Той се възмущаваше от постъпката на властта към мене и като се научил, дошъл да ме изпроводи. Аз в момента, възбуден от постъпката на полицията, почнах да нападам Сърбия, без да забележа, че близо до нашата маса имаше офицери. Събеседникът ми каза: "Не си отивай с такива лоши впечатления, защото не е виновен за това сръбският народ, а властта". Той ме изпрати до купето и се сбогувахме, аз се качих във влака, който потегли за София. От Белград останах много доволен, само от това, че всички нашенци от с. Рабетинкол, Кичевско, които дълги години там работеха, националното им чувство беше се запазило така силно, както не предполагах. С изключение на няколко продажни лица от с. Козичино, които бяха донесли на полицията, че моето идване в Белград било, за да събирам пари за комитета и за пропагандата. Те даже дотам отишли, че казали на полицията: "Не стига че в турско ни диктуваше с комитите, на и тука дошел да ни взема данък". За това нещо ми намекна градоначалникът, когато бях при него, такива сведения имал от нашенци за мен. Аз останах учуден и му отговорих: "Тези доносници не са нито добри българи, нито добри сърби, а са турски шпиони. Тук се представляват за чисти сърби, там за чисти българи, а всъщност те са двулични и в услуга на турската власт". В подкрепа на моите думи преведох му един пример как като архиерейски наместник съм прочел едно анонимно писмо до каймакамина, с което се съобщаваше, че Софроний Добрев от с. Ореховец, Кичевско, сега почетен и заможен гражданин, имал скрити у себе си 20 мартини. Чак тогава градоначалникът е смути и ми каза, че ме екстернират по искане на турския пълномошен министър.

Като пристигнах в София, Задграничното предстайтелство, за да ми създаде работа, ме изпрати в Станимъка да купувам катъри за пренасяне на материали за четите в Македония. Аз разбрах, че тази търговия не е за мене, но ме пращат колкото да ми създадат работа. Дадоха ми за тази цел две хиляди лева, т. е. наполеона. Отидох в Станимъка и със съдействието на кмета купих няколко катъра и с разписка, заверена от кмета, представих сметка на касиера на комитета, като му върнах остатъка от 300 лева. Тогава касиерът Туше Делииванов ме изгледа учудено, като видя, че връщам пари назад, и ме сметна за балама. Аз пък треперех над стотинката, за да не си помисли, че злоупотребявам, защото бях идеалист. След завръщането ми от Станимъка, за да ми създадат пак работа, изпратиха ме във Велико Търново да събирам помощ, като представител на Вътрешната организация. От страна на Върховния комитет беше представител капитан [Любомир] Стоенчев, родом от града, изиратен за същата пел. В Търново намерих доста любезен прием от цялото гражданство, особено от младежта. В тоя град стоях от месец септември до края на месец ноември. Там намерих македонци, някои от които заемаха големи длъжности. Борис Мокрев от Енидже Вардар, общински кмет; Михаил Генадиев – член на окръжния съд, а Петър Станков – прокурор в същия съд. С тяхното съдействие и съдействието на тогавашния Търновски митрополит Антим, до когото има препоръчително писмо от комитета и с когото лично се познавах, когато беше екзархийски протосингел, влязох в контакт с интелигенцията и по-видните граждани, за да организират събрание за помощ на комитета. За тая цел настоятелството при читалището уреди едно градинско увеселение в полза на македонското дело. В един неделен ден след църковна служба читалищното настоятелство щеше да дава годишен отчет за своята дейност в салона на читалището. По едно време слушам на улицата, че бие барабанът и един глашатай кани гражданството на сказка в читалищния салон, на която ще говоря по македонския въпрос. Като чух глашатая, просто изтръпнах, защото не бях подготвен да говоря, пък и не бях предупреден. Когато отидох в читалището, салонът и ложите бяха препълнени. Срещнах се с настоятелите и ги упрекнах, защо са наредили това, без да ме предупредят, за да се подготвя. Те ми казаха обаче, че аз имам какво да кажа, без да се подготвям!... Повече отколкото кой и да е други от тях. Най-после, за да добия кураж, отидох в бюфета, хвърлих няколко чаши бира и ме поставиха в министерската ложа, докато се свърши отчетът на дружеството. След това председателят съобщи на публиката, че аз ще говоря по македонските работи. Аз се явих на трибуната и с кратки думи описах положението в Македония преди и после въстанието и апелирах към братска помощ за страдащите. Понеже тогава македонското дело беше завладяло цялото българско общество и чуха от мен работи, които не им бяха известни, бурно ме аплодираха. Следобед стана увеселението в градската градина, на което се беше стекло цялото гражданство. То продължи късно до полунощ. Настоятелите дойдоха в хотела да ме вземат, за да посетим увеселението, и да създадат с това по-голям ефект. Тогава имах честта да се запозная с дъщерята на Христо Ботев – Иванка, която ме учуди не само със своята красота, интелигентност, но и със своя характер. Тя живо се интересуваше от нашето революционно дело и ме запита за Дамян Груев и други популярни революционери. Тя остана във възторг от онова, което й разказах за тях.

На другия ден в понеделник в хотела се явиха при мен председателката на женското дружество, придружена с други две членки, които ми съобщиха, че събраната сума от градинското увеселение ще внесат половината лично за мен, а другата половина за Стовнчева. Аз не само бях изненадан от тяхното решение, но останах и обиден. Затова и отговорих: 1) Аз не приемам никаква сума, същите следва да се внесат на името на комитета в София, адреса на който им посочих; 2) Че тази сума не трябва да се дели, защото македонското дело не може да се дели на партии. Затова ако мислят, че сумата, предадена на комитета, ще отиде за целта, да я изпратят, ако ли пък мислят, че чрез Стоенчева по-добре тя ще отиде за своето предназначение, да я предадат нему. Те останаха сконфузени от моя отговор и излязоха, като обещаха, че ще изпратят сумата на Задграничното представителство.

През време на стоенето ми в Търновски окръг, аз обиколих градовете Свищов, Севлиево и Габрово. В Свищов намерих неочакван любезен прием не само между гражданството, но и между духовенството. В един делен ден, след църковен отпуск, в салона на търговската гимназия, всред многолюдно събрание апелирах към патриотичните чувства на гражданите, да дадат своята помощ за македонското дело, вследствие на което веднага се образуваха смесени комисии за събиране на помощи, които внасяха в София на комитета. Там също те ми предложиха да дадат лично на мене пари, но аз им отказах, за да не се усъмнят, че желая да използувам за мои лични нужди. Научих се, че някои от нашите преди мене са взимали сумите със себе си и са ги използували за себе си.

Тогавашният архиерейски наместник иконом Стеан Миланов не ме остави да квартирувам на хотел, ме взе на гости в дома, въпреки моите протести. И кметът една вечер ме взе на гости, въпреки моето нежелание. Свищовската интелигенция ми се видя много патриотична и запазена от всякакви превратни идеи живееше един чисто духовен живот.

В Габрово намерих познатия на мен учител Димитър Иванов от село Екши Су, с когото заедно бяхме битолския затвор през 1901 год., комуто гостувах. Габровчани, както и севлиевци се показаха неотзивчиви към македонското дело. Получих едно окръжно писмо от комитета, с което се поканваха всички македонски революционери да се настанят на работа, за не бъдат товар на комитета. По повод на това окръжно, преди да напусна Търново, отидох да се сбогувам с [Михаил] Генадиев и [Петър] Станков, които ме бяха поканили на вечеря. Отидох да се сбогувам и с госпожица Иванка Ботева. Тя на тръгване благоволи да ми подари един кат долни дрехи и една кърпа за лице, на която беше избродирано нейното име. Напуснах Търново, изпратен от всички приятели и познати, след което се прибрах в София. Тука веднага подадох заявление до Светия синод да ме назначат за свещеник в някоя вакантна енория. Получих назначение за Осман пазар, Варненска епархия, където веднага преди коледните празници заминах. Там стоях до първи юли 1904 г. и прекарах много добре. Ползувах се със симпатиите на гражданството. През месец януари постигна ме нещастие – получих телеграма от Битоля, че попадията ми се поминала и оставаха пет малолетни сираци. Тогава отидох във Варна при дядо Симеона, за да искам отпуск да отида до София, за да наредя нещо за децата. Дядо Симеон много съчувствено се отнесе към мене и не само че ми разреши един месец отпуск, но ми и даде пет наполеона, за да изпратя на децата си. Като научиха османпазарци за постигналото ме нещастие, църковните настоятели ми предложиха да доведа децата си в Осман пазар и да ми построят безплатно къща, и да се грижат за отглеждане на децата ми. Аз обаче очаквах амнистия, за да се върна в родното си място, и нито през ум не ми минаваше да напусна Македония. Толкова повече, като се научих от вестниците, че след въстанието сръбската пропаганда взела големи размери в Кичевско и създала свои огнища в селата: Орланци, Кърбуница и Манастирско Доленци. В мене се появи по-голямо желание да се върна в Кичево да дадем отпор на тази пропаганда. Това се налагаше, защото Кичево беше малко градче, само със 150 къщи български, а другите мохамедански, и беше лишено от интелигенция. В това отношение беше останало много назад в сравнение с другите градове. Дядо Козма, макар и митрополит, не беше в състояние сам да направи нещо със своя авторитет по легален път, понеже самата власт съдействуваше на сръбската пропаганда. В митрополията при дядо Козма нямаше интелигентна сила, която да се противопостави. Ето защо моето искрено желание беше в се върна в Македония, което се и сбъдна.

През пролетта на 1904 г. се сключи едно съглашение между Турция и България, с което се даваше широка амнистия на всички емигранти, дошли в Бългая преди и след въстанието. По повод на това последва едно окръжно от Светия синод – всички македонски свещеници да се върнат по местата си. Аз, като получих окръжното, веднага напуснах Осман пазар и отзовах във Варна, където се явих при дядо Симеон като мой началник и председателствуващ на Светия нод, за да ми даде отчислително. Той остана изнедан, като ме видя, и разбра, че съм оставил енорията си. Той обаче ми каза, че това не засягало мен, а само ония свещеници, които имат енории в Македония Въпреки неговото увещание да се върна пак в Осман пазар аз не отстъпих от своето решение и най-после ми каза: "Бог да те пази, чедо". Освен това ми каза, че свещеник Саев в Ески Джумая и един друг Щип, свещеник във Варна, които парадирали с македонското дело, като получили окръжиото да напуснат енориите си и заминат в Македония, те заставили кметствата да се застъпят за тях пред дядо Симеона, да останат пак в същите енории. На мен ми каза: "Ти вършиш обратното". Остана да се разреши въпросът как да се върна в Македония, защото някои свещеници се върнали с открит лист, издаден от Министерството на външните работи, през Ниш, а други през Деве баир, където имаше смесена българо-турска комисия, която приемаше емиграцията и по етапен ред я пращаха по родните им места. Аз пожелах да пътуеам през Сърбия с влака. Дядо Симеон направи постъпки пред Министерството на външните работи да се издаде открит лист. Отговориха, че само ако Негово Блаженство с официално писмо ме поиска, тогава щели да ми издадат такъв лист. Дядо Симеон ме посъветва да се обърна с молба до Негово Блаженство, да пише до Министерството на външните работи. Аз веднага с едно заявление помолих Негово Блаженство да предпише на министерството да ми издаде открит лист за Македония, на което получих отрицателен отор. Тогавашният протосингел при Екзархията армандрит Борис, после Охридски митрополит, пишеше ми следното; "По поръка на Негово Блаженство, съобщавам ти, че не можем да те искаме с писмо да се върнеш в Македония, понеже ти нямаше енория, а беше административен чиновник, и като компрометиран пред властта, такава длъжност не може да ти се даде, затова остани в България". Като прочете писмото, дядо Симеон ми каза: "Нищо друго не ти остава, освен да се върнеш в Осман пазар." Но аз категорично му заявих, че съм решил на всякаква цена, по какъвто и да е начин да се върна в Македония. Почнах лично да действувам пред министерството и пред турския комисар, за да ми се издаде пътен лист. От министерството писаха в Цариград до тогавашния български представител [Григор] Начевич, в продължение на един месец не се получи никакъв отговор. А пък срокът на амнистията изтичаше до 25 юли. За да не пропусна тоя срок, отидох да помоля тогавашния градоначалник Басмаджиев, за когото ми казаха, че бил близък с турския комисар, и той да ми издействува открит лист. Той ми обеща, но нищо не направи. Най-после аз лично се явих в турското комисарство при Фетхи бей, когото помолих да ми даде открит лист като на духовно лице за пътуване по железниците. Той със своя свойствен турски маниер ми отказа под предлог, че ония свещеници, на които дали открити листове, като се върнали в Македония направили някои чапканлъци, поради което получил нареждане от губернатора Хилми паша да не издават такива без негово предварително разрешение. Под думата чапканлък той искаше да каже комитаджилък, но аз се престорих, че не разбирам какво иска да каже, а просто изтълкувах думата в прямата й мисъл развратник и му казах: "Аз като духовно лице никога не бих приел да върша това". Той се сепна и ми каза: "Евет, сен мухтебер адам сън (Ти си почетен човек), но покрай сухото гори и суровото". На излизане ми каза, че ще пише на Хилми паша за мене, като ми взе трите имена и от къде съм. Аз разбрах, че не само няма да пише, но и ако пише на Хилми паша, последният няма да допусне по никакъв начин моето завръщане. Като разбрах, че всички опити да се върна пропаднаха, реших да се върна през определения пункт – Деве баир. Явих се при дядо Симеон, за да му съобщя моето окончателно решение и взема благословията му. Той, трогнат, със сълзи на очи ме благослови и ме изпрати до стълбата а Светия синод, като даде нареждане да ми се отпусат от касата на Синода пет наполеона за път. Тогава Никола Генадиев беше министър на финансите. С неговата майка Василикия имах случай да се позная като дякон в Битоля през 1892 г., когато тя бе дошла в Битоля, за да продаде тяхната къща на главната улица "Широк сокак". Дядо Козма тогава – председател на битолската община, който беше познат това семейство още от онова време, когато митрополит Генадий беше владика на Дебърската епархия, покани тогава майката на Генадиев и мене, заедно със семейството ми, на вечеря. Когато майката на Генадиев узнала, че аз съм в София, пожелала да ме види, като близък на дядо Козма и негов дякон. Александър Кипров като близък на Генадиева ми съобщи желанието й, аз обаче отказах да отида, понеже не познавам сина й, беше ми стеснително да отида в министерска къща. Един неделен ден, след църковен отпуск в "Св. Неделя", отивайки за хотела си "Мария Луиза", пред кафене "Македония" бяха насядали Михаил Герджиков и Александър Кипров и пиеха ракия. Като ме видяха, извикаха ме при тях. След като сръбнахме по няколко чаши сливовица, станахме да се разделим, обаче с по-друго настроение. Александър Кипров използува случая и ме завлече със себе си, без да ми обади накъде вървим. Когато стигнахме на ул. "Раковски", където тогава живееше [Никола] Генадиев, тогава ми каза, че ме води при него. Аз му казах "Ще дойда, но ако бъда приет студено от Генадиев като министър, няма друго що да ти правя, освен да те бия". Когато отидохме, Генадиев не беше в къщи, а майка му ме посрещна радушно, като ме запита за дядо Козма и за някои стари познати фамилии в Кичевско. След като ме почерпиха, аз станах да си вървя, но тя ме помоли да почакам, за да се видя с Генадиев. Аз останах. Не се мина половин час, чу се шум от файтон и Генадиев влезна в стаята. Като видя познато лице, с един остър поглед, отправен към мене, каза: "Добре дошли". Сигурно той помисли, че съм дошъл за някакво ходатайство. Аз се навъсих и погледнах Кипров, и бях готов да стана. Майка му обаче веднага каза на сина си кой съм. Тогава той съвсем се измени, стана друг и почна другарски да се държи. Макар да бяхме почерпени, той пак нареди да ни донесат по един коняк. След кратък разговор, за да не го отегчавам повече, пожелах да стана, но той не ме пусна и ни задържа на обяд. Със своето държание, той така ни разположи, че аз се почувствувах като в свой дом. След обяда на излизане ми каза, че вратите на неговата къща всякога ще бъдат отворени за мен. След това бях поканен още два-три пъти при него на обяд и станахме близки. По едно време ми се наложи да направя едно ходатайство пред него за моя приятел Мише Велков, който тогава беше чиновник в неговото министерство. Главният секретар на министерството по прякор "Холера ностра", беше го подгонил и не му даваше отпуска. Мише ми се оплака един неделен ден в градската градина, без да знае, че аз съм близък с Генадиев. Аз веднага отидох у дома му по обяд. По време на обяда му казах, че имам една молба и ако мине, да си хабя лафот, ако ли не, да мълча. Той ми каза: "Кажи що ти е мъката", като мислеше бог знае каква услуга ще искам. Аз тогава му казах, че един искрен мой приятел от Битоля – "Джан джигер", чиновник в неговото министерство, желае да му се даде един месеи отпуск. Той ми каза: "Тя била много лесна работа, аз мислех бог знае какво ще искаш". Следобяд отидохме в кабинета му да си пием кафето, веднага намери списъка на чиновниците, тури бележка на неговото име и ми каза, че другия ден ще бъде в отпуска. Друг един случай: Никола Трифунов от Битоля, син на Трифун, тук на име Каранов, беше съдия и Радомир. Той обаче като партизанин на Данева бил уволнен от Генадиев, без да го познава добре. Неговата майка тогава в София ми се оплака, че синът й е уволнен. Аз, като знаех заслугите на баща му в Битоля, кипнах и отидох при Генадиева на обяд. Тъкмо тогава при него бяха на обяд министър [Димитър] Петков и други гости, между другия разговор стана въпрос и за Битоля. Генадиев почна да хвали родолюбието на битолчани, като поборник по църковния въпрос. Аз използувах тоя момент и му казах: "Затова вие уволнихте неговия син, съдия в Радомир". Той се сепна и каза: "Той негов син ли е, а защо се пише Каранов, а не Трифунов, магарето му недно. Кажи му, че ще го назначат, но да не партизанствува и не искам да бъде мой партизанин". През това време, когато аз хлопах по разни порти, за да ми се даде открит лист, нито на ум не ми дойде да използувам Генадиева. Освен това той замина в провинцията. Като прочетох във вестниците, че се е върнал, отидох в дома му, за да си взема сбогом, и му съобщих по какъв начин ще се върна в Македония. Той просто се възмути и каза: "Как е възможно Министерството на външните работи да допусне това", и ми каза, че той ще се срещне с турския комисар и на другия ден ще ми каже резултата. Следващия ден той ми даде една визитна картичка, за да се представя с нея на турския комисар. Щом подадох картичката, комисарят веднага ме прие много любезно и нареди да ми се даде открит лист. Написаха открития лист и поставиха печата, но излезе малко неясен. Той каза на секретаря: "Да бир мюр вур" – Удари още един печат. Предложих да заплатя таксата, той категорично ми отказа и ме изпроводи много любезно с "Чок селим, Генадиев ефендие". Като взех отирития лист, като че ли слънце ме огря и отидох право при Генадиева, за да му благодаря, като му казах: "Сега разбрах, че си министър". Той ме задържа на обяд и следобяд се разходихме до Борисовата градина (Сега Парка на Свободата), приказвайки за македонските работи, каза ми да нося много здраве на Дамян Груев.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

13. "Таймс" (Times) – английски всекидневен вестник, формално независим, но поддържащ Коисервавивната партия. Основан през 1785 г. в Лондон. Политическите му позиции се определят от интересите на английските монополи.

14. Гьорче Петров се готви да замине тайно, да не би българското правителство да осуети неговото заминаване. Той тръгва за Македония с около 130 – 140 души четници и воеводи в деня на обявяването на Илинденско-Преображенското въстание в Битолски революционен окръг 2. VIII. (20.VII. ст. ст,) 1903 г. Според неговите думи "нарочно отложих отиването си до деня на въстанието, за да снема и всяка отговорност от себе си" (вж. Материали за историята на македонското освободително движенне. МНИ, С., 1927, кн. VIII, с. 167).

15. Вестник за политика, литература и икономия, излиза в София от 1900 до 1914 г. Симпатизира на стамболовистите и на Върховния македонски комитет; помества материали против социалистическото движение в България. От 1919 г. до 1924 г. излиза седмичник със същото заглавие под редакцията на Ст. Шангов.