13. ЗАМИНАВАНЕТО МИ В МАКЕДОНИЯ

Преди да потегля от София, сбогувах се с приятели и познати. На прощаване в мене се явиха две чувства – тъга и радост. Тъжех, загдето напускам свободна България и отивам в устата на вълка, а се радвах, че се връщам в родния си ирай, всред нашия храбър народ, комуто проповядвахме докрай борба за свободата на Македония и да споделя тъги и радости с него. Лично аз отнасях със себе си скъпи спомени за сърдечния прием, който намирах навсякъде, понеже тогава Вътрешната организация особено в Битолско се ползуваше с голяма популярност и беше на върха на своята слава, и защото аз бях първото духовно лице, което дойде по нелегален път в София преди въстанието. Затова бях предмет на особено внимание между софийските граждани и духовенството. Когато бях пристигнал в София, по поръка на Светия синод дяконът Иван от с. Зарово при катедралата, дойде с файтон, за да ме заведе в Светия синод, за да ме видят синодалните старци в четнически дрехи, и оттам ми отпуснаха 5 наполеона, за да си купя формено облекло. Дъщерята на дякона ми уши расото, подрасника и долни дрехи, Особено внимание към мене проявиха протодяконът при катедралата Иван Стефанов и протойерей Стефан Кънев, служещ при катедрала, като ме каниха няколко пъти на обяд в къщи, и когато ме срещнаха на улицата, не ме оставяха, без да ме завлекат в някоя бирария на черпня. Затова бях принуден често пъти да отбягвам тия срещи, защото ми беше много неловко постоянно да ме черпят. Поканен бях също на вечеря и от Наум Тюфекчиев заедно с Гьорчета и там прекарахме много весело, и се наслаждавахме на хубавото свирене на тамбура от известния Унчо от Битоля. Един ден моят съселянин Димче Калевски покани мене, Гьорчета и други и ни даде един хубав обяд в Прошековата бирария, където отидохме и се върнахме с първокласен файтон. Друг път един неделен ден, няколко висши чиновници от Външното министерство, начело с Гоце Радев, Милчев, Андрей Ляпчев, госпожа Петкова-Ризова и сестра й Лира ме заведоха на излет до Боянския водопад, където (с хамали се донесе храна и напитки) след като се нахранихме добре, прекарахме много весело до вечерта всред хубавата природа на Витоша. Аз схващах, че всички тия почести и вниманието, с което бях обкръжен, се правеха на мен като на революционер, което много ме стесняваше, защото след минаването ми на границата и встъпването на българска територия аз, съгласно устава на организацията, преставах да бъда революционер. А знаех, че всичко това беше временно и скоро ще мине, и аз ще бъде захвърлен в архивата.

На 19 юли 1904 г. – неделен ден, с конвенционала потеглих за Македония, изпроводен на гарата от група приятели и познати. При потеглянето на влака, казах: "Сбогом, Софио", защото не предполагах, че ще се върна повторно, До Ниш ми се случи да пътувам в едно купе с поета Андрейчин и госпожата му, които пътуваха за Виена, без да забележа някой детектов. Но от Ниш нататък почна да се навъртва около мене едно съмнително лице, което почна да ме разпитва кой съм и закъде пътувам. Аз се страхувах сърбите да не е снемат на някоя гара. Това лице ме придружи до турската граница и щом тренът навлезе в турска терифрия, аз се успокоих. На гара Зибавче турски полицай в покани и ме разпита накратко. Смени ми открития лист с турско тескере, запечата куфара и ми каза да го търся на Солунската митница. Оттук до Скопие ме придружи един полицейски стражар, където влакът пристигна на обяд и не продължи веднага за Солун според тарифата, понеже се страхуваха да не се случи някой атентат. В Скопие отседнах в хотел "Турати", където веднага ме посети д-р Николов от Охрид, за да ме види, и ми каза, че бил предизвестен чрез българското консулство от добрия ми приятел Гоце Радев, тогава началник на политическия отдел на Външното мннистерство. След размяна на мисли с него влезнахме да се разходим из града. Минавайки по големия каменен мост на Вардар, изпречи ми се четникът Милан Шуманов, легализиран, с когото бяхме се срещнали при пътуването ми за България при с. Шивец, Тиквешко. С него ние само се погледнахме и усмихнахме, без да продумаме, като че ли не се познаваме. На другия ден пристигнах в Солун около пладне и отседнах в един хотел до гарата, съдържател на който беше един цинцарин от Битоля. Това направих с цел да бъда по-запазен от надзора на полицията. В Солун престоях два дни, докато си получа куфара, за мое учудване ме посрещна Ефтем ефенди, бивш мой учител по турски език още когато бях ученик в Солунската гимназия, който бил цензор на митницата. Той веднага ме позна и ме извика по име, аз станах много учуден как можа да ме познае в попско облекло. Даде ми куфара, без да го прегледа. В него нямаше нищо друго освен църковни книги. На 24 юли, петъчен ден, пристигнах в Битоля надвечер. Щом влакът спря на гарата, преди да излязат другите пасажер, един полицейски ме свали от трена и ме заведе в полицейския участък на гарата. Там ме държаха, докато всички пасажери заминаха. А децата ми, които бях ги предизвестил от Солун, че пристигам, дошли на гарата и като не ме видели, върнали се назад натъжени. Старшият даде нареждане да дойде един файтон и той ме придружи в града. От това разбрах че съм арестуван и ме карат в затвора. Много не се стреснах от това, защото битолският затвор ми беше познат. Полицейският ме заведе в полицейския участък при градската община – "Валедието". Минавайки с файтона през "Широк сокок", всички дюкянджии, като ме видяха да минавам, ме поздравяваха с просълзени очи, особено Петко Топалот, мой близък приятел. Аз като видях това съчувствие, указано ми така демонстративно, олекна ми и с радост отивах за затвора. Поставиха ме в една стая самичък, без да ми съобщят какво ще правят с мен. Помолих един стражар да повика Аце Дорев, книжарницата на когото беше близо до кметството, и Спиро Търпев, касапин, мой братовчед от Кияево да дойдат при мене, за да се видим и да узнаят, че съм дошъл. Те дойдоха и ги пуснаха да се видим. Тогава дойде при мене един полицейски на име Емин ефенди от Кичево, помак, и мой познат, съобщи ми да не се безпокоя, няма да ме арестуват, а ме задържали, докато съобщят на директора на полицията, който искал да ме види. Беше петък и неприсъствен ден за турците, поради което не можаха да намерят директора. Затова ме пуснаха да си отида дома със задължение да се явя на другия ден при директора в Сарая – вилаетското управление. Аз с неописуема радост отидох при децата си, придружен от Аце Дорев и Спиро Търпев. Минах през влашката черква и бях поздравен от всички българи задушевно. В събота преди обяд, без да чакам втора покана, се явих при директора на полицията. Той веднага ме прие и като видя пред себе си духовно лице, без да знае че съм аз, защото вратарят не му съобщи моето име, а просто му казал, че иска да го види един поп, той ме прие много любезно, покани ме да седна и ме почерпи с кафе и цигари. След това се извини, запита ме кой съм и за какво съм отишъл при него. Тогава му съобщих моето име и защо идвам при него. Щом чу името ми, веднага измени настроението си и се озъби, изглежда, че сто пъти се разкая, загдето ми даде кафе и цигари. Извика един полицейски и го прати при валията, за да вземе и донесе моето досие. Като прочете преписката с един натъртен тон, ме запита от какъв зор съм станал комита. Аз му отговорих: "От добро никой не напуша къщата си и не разваля спокойствието си". Той тогава поиска да узнае причините за това, но аз, за да туря точка, отговорих му: "Аз съм амнистиран за моето минало и няма нужда да давам наново показания". Тогава той поиска сведения къде живея и озлобен ми каза: "Чик дишари" – Излез навън.

Аз още не знаех, кои от ръководителите на организацията бяха в Битоля, понеже предполагах, че всички са отишли в София. В неделята след църковна служба пред мене се яви Петре Железарчето, къщата на когото беше до българската църква "Св. Богородица", един от най-смелите и предани работници, и ме покани да отида при него за да се видя с Дамета. Аз изтръпнах от радост, като узнах че Даме [Груев] е тук.

[Previous] [Next]
[Back to Index]