Оше с пристигането ми в Битоля научих, че Павел Христов е в града, писах му да ми даде среща. Той отговори, че при това обсадно положение не му е възможно веднага да се срещне, а да почакам няколко дни. Аз обаче не можех да се бавя дълго в Битоля, затова повторно писах да направи всичко възможно, за да се срещнем. На третия ден получих писмо, в което пишеше да отида една привечер у дома му, като ми посочваше и начина как да се промъкна в Ени махале. Преди да се стъмни към 11 часа по турски отидох в Овчи пазар в дюкяна при шивача Йорго от с. Дупяни, преселен в Битоля, който беше предупреден за това. Наредено му бе заедно с мен да отидем в неговата къща, под предлог, че му отивам на гости, а оттам – в къщата на Павела. Забелязах, че един детектив ме следеше и щом седнах в дюкяна, той седна насреща в друг дюкян. За да се измъкнем от това положение, аз да тръгна сам по друг път, а той да върви след мене. Върнах се назад и влезнах в маазата (магазина) на търговеца Нуне Пенджернов, но детективът вървеше след мене. Оттук по едни тесни улички се отбих в хана на Михаил Величков, но за голяма моя изненада забелязах, че детективът беше седнал отсреща в една налбантница. Съобщих на Величков, че искам да се се прехвърли в Ени махале и му посочих детектива, който ме следи. Той ме улесни, като ме прекара през една вратичка на хана, откъдето през една еврейска къща се отзовах на средата на Атпазар. Оттам с бързи крачки се упътих за Ени махале, без да бъда забелязан от дедектива, който сигурно ме е чакал да изляза от механата на Величков. Щом стъпих в Ени махале почувствувах се свободен, като че ли се намирах не в турска територия, а в българска. Отидох в дома на Георги, но той още не беше се върнал. Жена му беше предупредена за моето идване, и след като провери по улицата да няма патраул, ме прехвърли в къщата на Лозанчев. Майка му Анча веднага похлопа на съседните портички и тъй през три къщи се отзовах в дома на Павел Христов, който с нетърпение ме очакваше. Намерих го бодър, въпреки че знаеше, че Лигушев с войската го търси да го залови. А как да не бъде бодър, когато цялото българско население го пазеше като великденско яйце. След като сръбнахме по чашка чиста гроздова ракия с мезе от домашна туршия, сложиха ни вечеря в горния етаж, и на вечерята почнахме да водим разговор по злободневните въпроси. През това време сестрата на Павел караулеше пред външната порта на улицата. В най-весело настроение на трапезата при чашка домашно вино бяхме изненадани с влизането на сестра му, която ни съобщи, че отгоре се чувало силен тропот от хора. Тогава Павле измени боята на лицето и ми каза: "Сега, попче, я оцапахме. За мене е лесно, но ти си голям, та няма къде да те скрия." Аз спокойно му отговорих: "Защо да ме криеш, та по-скоро да ни пречукат." Тъкмо по това време сестра му, която пазеше на портата ни съобщи, че заминали тяхната къща и отишли към бохчите надолу. Ние се успокоихме и продължихме разговора си. Аз първо го запитах как е станало моето избиране за делегат на общия конгрес и на кого се дължи това, Той откровено ми изповяда, че за това най-много настоявал Алябакът. А последният беше обиден от мене, задето през 1906 г. – 14 ноември, го заставих в полунощ да напусне манастира и в писмото ми го порицах, защото искаше от игумена заканително да му даде 100 лири. Та по тоя начин той е искал да се освободи от мене и да стане диктатор в Кичевско, знаейки че няма друго лице, което да му се противопостави. Павел в случая ме жертвувал, за да направи компромис с Алябака. Като му казах – как той е допуснал това нещо? – Павел, какъвто си беше прям, каза: "Какво да го правиш, исках да избягна един конфликт с него." Така унесени в приказки от различен характер осъмнахме, без да мигнем през цялата нощ. На съмване се сбогувахме и пак през махленските вратички отидох при майката на Лозанчев – Анче. Там закусих и както тя си имаше адет, пак ми подари чорапи и риза – дъш парасъ. Оттам излязох с брата на Анастас Лозанчев – Киро, понеже той беше търговец, отидохме в магазина му, като че ли съм бил негов гостенин.

След срещата ми с Павел останах в Битоля още няколко дена, за да се видя с приятели и познати. За тоя случай много е подходяща поговорката: "Село гори, баба се чешля", защото когато в Битоля ставаха такива тревожни събития, аз си ходех по срещи и по гости. Така цяла седмица прекарах, гощаван от мойте приятели. Това идване в Битоля и свиждането с Павел Христов ме опресни и ми даде съвсем друго настроение и голямо въодушевление от високия национален дух и бодрост на българското население. Сега бях свидетел на такова въодущевление и сплотеност, каквито не бях виждал от преди въстанието, когато се укривах. Цялата полиция и войска беше на крак и тършуваше из българските махали поради станалите събития – обесването на Дюлгер по присъда на комитета в самия град и предателството от страна на Петър Лигушев. Вместо отчаяние и уплаха между населението цареше голямо въодушевление и сплотеност. Всички вътрешни недоразумения бяха изчезнали и народът беше готов да се пожертвува, за да спаси положението. Кореспонденцията от всички околии продължаваше непрекъснато да се принася чрез куриери. Всички битолчани – мъже, жени и деца, бяха на поста си, пренасяха оръжието, мунициите и архивата от старите скривалища в нови, неизвестни за предателя, за да не попаднат в ръцете му. Тогава Битоля беше мълчалива и тайнствена. Енимахаленци и барци вървяха с наведени глави, уж отиват на работа, а те изпълняваха възложената им задача. Като се срещнеха с поглед, се разбираха кой какво върши и къде отива. По време на обиска в църквата "Света Богородица" Петър Лигушев, макар и преоблечен в полицейска униформа и декизиран, бил забелязан и познат от учителката Биляна Трифунова, и тя наедно с другите учителки от основното училище почнали да му викат и да го плюят в лицето. Същевременно насъбралите се махленци и учениците се нахвърлили върху него с думите: "Предател, кодош" (предател по турски), и полицията, която го придружавала, едва го спасила. Неговите деца не само, че бяха изгонени от българското училище, но и не можеха да се появят на улицата в Ени махале. Затова Лигушев веднага премести семейството си в турската махала. Цялата Битоля отправяше проклятие към него и той от страх не само че не можа да се появи на улицата, но беше принуден да стои като арестуван в полицейския участък. Той, за да се освободи от затвора, беше обещал на властта да открие много нещо. И след като полицията и войската след тридневно тършуване по негово указание не намери нищо, властта го презря като човек низък и презрян от своя народ. В това положенне той приличаше на човек жив, заровен в гроба с цялото си семейство.

Като виждах всичко това, що ставаше в Битоля, просто бях във възторг и никакво значение не давах на дедективите, които вървяха по стъпките ми. Цяла седмица стоях, а ми се стори като един ден. Не ми се напущаше Битоля, където кипеше такъв живот на национален подем, но трябваше да си вървя, защото даденият ми срок изтичаше.

Върнах се в Кичево и веднага отидох в митрополията при дядо Козма на доклад. Той, като ме видя така бодър и свеж, остана учуден. Аз му разправих всичко чуто и видяно с подробности, и не бях забравил за повдигнатия въпрос за секретарската длъжност в митрополията. След като ме изслуша най-после ми каза: "Остави всичко друго и ми кажи какво реши по твоя въпрос, защото даденият срок изтече." Аз не мислех да се отказвам от организацията, особено след всичко това, което видях в Битоля и срещата ми с Павел Христов и другите ръководители. Затова открито му заявих, че не мога да се откажа от организацията заради секретарската длъжност в митрополията. Интересът на самата митрополия е не само да напусна секретарската длъжност, но и да не стоя тук, защото съм под строг надзор от властта и със стоенето ми на тази длъжност компрометирам самата митрополия. Той пак почна да ме уверява, че властта ще разбере, че съм се оттеглил от организацията и няма да ме преследва, на което аз с развълнуван глас му отговорих; "Владико свети! Не мога да се откажа от себе си за 5 турски лири месечно. Тази организация е станала за мене плът и кръв, и моите другари, които проляха кръвта си за нея, като Тома Давидов и др., ще ме прокълнат и ще кажат, че за 60 лири турски годишно съм изменил на своя идеал и на своите другари." Тогава той развълнуван каза: "Прав си, но аз не мога да те уволня, ти сам си подай оставката." Веднага взех един лист, написах оставката си и му я поднесох. Забелязах, че му стана мъчно от тоя мой жест и за да го успокоя, му казах, че аз не мога вече да му бъда полезен, защото с единия крак съм в затвора. Това казах, защото бях уверен, че Битолската афера, създадена след предателството на Петър Лигушев, няма да ме пощади. Моето предположение се сбъдна. След този разговор, поклоних се и му целунах десницата. После казах: "Сбогом", а той се просълзи и ме благослови.

Към 25 юли беше, когато напуснах митрополията и не бях се вестявал там. След една седмица бях повикан пак от дядо Козма за една канцеларска справка. Когато отидох, намерих го в спалнята седнал до оджака алатурка и при него беше архиерейският наместник свещеник Иван п. Кръстев. Щом влезнах вътре, той се обърна към наместника и му каза натъртено: "Поп Иване, знай, че поп Тома вече ни напусна." Като видях тоя старец така натъжен, казах: "Не съм напуснал Вас, а длъжността, аз всякога съм на Ваше разположение." Последната ии среща беше към 1 декември и на 5 с. м. ме арестуваха.

КАК СТАНА АРЕСТУВАНЕТО МИ

Вечерта срещу 5 декември стоях до полунощ, за да приготвя шифрованите писма до окръжния комитет и четите. Легнах си късно, но не можах да заспя, все мрачни мисли се въртяха в главата ми. Бях неспокоен и сякаш нещо ме душеше. Сутринта станах рано. Подухваше северен вятър и всичко беше заледено, но сняг не беше още паднал. Почувствувах нужда да отида някъде на разговор, за да се поразведря, и мислех при кого да отида. Близо до моето жилище имаше една фурна. Преди обаче да излиза от къщи, похлопа се на вратата. Беше жената на фурнаджията, в когото квартируваше Славейко Арсов. Тя ми съобщи, че полицейският Ибрахим ефенди бил на фурната и ме викал на муабет (разговор). Схванах, че това време не е за разговор, но трябваше да отида, защото нямаше място къде да се скрия, Дадох писмата на баща ми с поръчка да ги предаде на бабичката, която ми прислужваше, за да ги скрие. Тази бабичка беше от Струга, преселена в Кичево заради дъщеря си, жена с високи християнски добродетели и ме обикна като свой син. От полицията на няколко пъти са й предлагали подкуп, за да казва кои хора идват при мене и какво се върши, но тя не се поддаде на тази съблазън.

Отидох при Ибрахим ефенди и той ми каза, че ме вика комисар полицаят, за да ме разпита за някои учители. Придружен от него, отидох в полицейското управление и комисарит, ухилен до уши, че му паднах в капана, покани ме да седна, почерпи ме с кафе и цигара и след това едно "Хош гелдин", наведе се на масата да пише и аз останах в очаквателно положение. Този ден беше се поминало детето на мой приятел и нямало кой да го опее, защото другият свещеник имаше и селска енория и беше на село поради Никулден за водосвет. Известната в Кичево Йовка, която беше в интимни връзки с турците, дойде чак в полицията да моли комисаря да ми позволи да опея мъртвеца. Той само се засмя и нищо не отговори. Аз й дадох знак с очи да си върви. След размяна на няколко бележки с един стражар с гарнизонния началник, комисарят стана и ме покани да го последвам. Заведе ме при юзбашията – началника на затвора, и му каза: "Теслим сана поп Тома." (Предавам ти поп Тома.) Веднага двама войници поставиха щиковете и ме смъкнаха долу в затвора в същото помещение, където през 1901 г. наедно с йеродякон Йосиф лежахме 8 месеца. Вътре имаше и няколко арестанти за кражба. Те станаха на крака и ме посрещнаха с "Хош гелдин" (Добре дошъл), поканиха ме да седна на голата рогозка и почнаха да ме утещават да не се притеснявам, Аз спокойно им отговових, че това място ми е познато, защото и друг път съм лежал тука. Не се мина един час, при мене докараха Ангел Бунгуров, бивш ръководител и мой противник, с когото отношенията ни биха скъсани, задето постоянно се стремеше да ме компрометира, когато му се отдадеше случай. Всичко това вършеше, защото му се взе властта от ръцете и от него се искаше да предаде в изправност сметките, понеже преди мене беше едновременно ръководител и касиер. С една дума със своето поведение той създаваше пречки. Въпреки това, щом го доведоха в затвора, забравихме всичко минало, и пред общата опасност ние се прегърнахме братски. Не се мина един час от арестуването на Бунгура, вратата се отвори и ме изкараха вън, където един чауш от Охрид почна да ме обискира, като ме запита дали не нося със себе си револвер. След моето арестуване те направили обиск в къщи и намерили патрони, револверът беше скрит, та се усъмнили, че го нося у себе си. Беше преди Никулден, за вечеря ни донесоха риба пъстърва. Вечеряхме заедно с Ангел и спахме един до друг. Въпреки че въздухът беше развален и в стаята имаше мръсотия, спахме спокойно и непробудно. Опасявах се само да не би дълго да ни държат в тоя затвор и молех бога по-скоро да ни закарат в Битоля.

На самия ден на Никулден, още в тъмни зори, изкараха ни на двора двамата с другаря и след като ни заключиха с желязна гривна неговата лява с моята дясна ръка, няколко стражари ни подкараха пеш за Битоля. Когато стигнахме до черквата, там ни посрещна полицейският Ибрахим ефенди, който ми подари една кутия папироси, разцелува ме и ми каза: "Бог да ти е на помощ." От тези негови думи аз разбрах, че здраво съм уловен в клопката. Точно в този момент откъм митрополията се подаде владиката дядо Козма, който отиваше в църквата, придружен от свещениците с жезъл в ръка. В същото време и учениците от училището на редици, придружени от учителите и много семейства, минаха край нас, отивайки на църква. Като видяха да ни карат оковани във вериги, всички наведоха глава и по лицата им се изписа голяма скръб. Учителката Дука Георгиева със сълзи на очи напусна редицата и отиде в къщи да съобщи на родителите си, че ни карат в Битоля, за да ми донесат най-малкия син, оставен при тях за отглеждане, за да го видя може би за последен път. Когато излезнахме вън от града до казармите, спряха ни, докато дойде войската, а в това време площадът се изпълни с граждани, дошли да ни изпращат. Бащата на Дука дойде, плачейки с детето в ръце, искаше да ми го поднесе да го целуна, но войниците не му позволиха да се доближи. Главният полицай Шефкет ефенди, който беше там, злорадствуваше. Аз казах на Георги Козаров да не плаче, защото пак ще се върна. Стражарите ни предадоха на едно войсково отделение с един офицер да ни кара за Битоля. На тръгване мнозина от гражданите почнаха да ни подхвърлят пари, цигари и други подараци. Аз имах само 20 гроша. Бях в особено весело настроение, задето ни караха в Битоля; като че ли отивах на сватба, а не в затвора. Битоля за мен беше рай, даже и в затвора. Битолската атмосфера оказваше особено влияние и ме възраждаше, защото там съм прекарал най-приятните години от живота ми, който е оставил в мене най-скъпи и мили спомени от всичко в Битолско.

Така вървяхме обкръжени от войниците, а офицерът на кон вървеше по петите ни. Денят беше приятен – грееше слънце. За да ни карат с такава голяма охрана, причината не беше друга, освен страха от нападение от четите, за да ни освободят. На това се дължи и вдигането ни от Кичево на другия ден сутринта, след като престояхме само една вечер в затвора. Изминахме около 40 километра път, без да се уморим, и пристигнахме в с. Прибилци, голямо турско село в центъра на Демирхисарско, седалище на мюдюрина.

[Previous] [Next]
[Back to Index]