От предадената архива от учителя Благой Милев и дешифрирана от него и Петър Лигушев, които знаеха псевдонимите ни, властта образувала едно дело под заглавие "Демирхисарската афера". По понеже по тази афера трябваше да се арестуват повече от сто души и всички да се карат в Битоля, то, за да не се вдига голям шум с тия арести, който можеше да привлече вниманието на европейския свят, а главно на цивилните агенти в Битоля, властта наредила следствието да се извърши в с. Прибилци. Тук беше дошла и следствената комисия, която беше настанена в една казарма на 2 километра от селото, където квартируваше и една дружина войска. Дружинен командир беше майор Али бей, по прякор Кел Али от Анадола, Кара Хисар, интелигентен и хитър турчин, но голям фанатик. Като ни вкараха в казармата, той ни посрещна с една иронична усмивка и ни каза: "Хош гелдин" (Добре дошли). Настаниха ни в горния етаж, където за моя голяма изненада видях, че казармата беше пълна с арестувани демирхисарци, между които имаше и еснафи хора, докарани от Битоля. Като ме видяха, те се окуражиха , а мен, пък и аз с тях. Поздравихме се само с поглед и разбрахме какво ни очаква, но духом всички бяхме бодри, като че ли нищо лошо не става с нас, а нещо обикновено. Веднага ме разделиха с моя другар и Али бей ме заведе в стаята на следствената комисия. Следователят беше цивилен – помак, гърк от Крит, лукав и ловък. Казваше се Фикри бей, беше български възпитаник – свършил гимназия в България и по-добре от мене владеещ литературния български език. Имаше и двама-трима офицери от генералния щаб. Щом влязох в стаята, следователят ме посрещна с една ирония и ми каза: "Машала, приличал си на баш комита" (главатар на комитите). След това отвори едно тефтерче и ми каза: "Ето твоето име, къде е [записано] от преди три години, и когото сме питали, никой не е казал добра дума за тебе." Аз само мълчах, без да му отговоря. Най-после пред мене разпечатаха един пакет, подпечатан с махаленския печат и този на полицията в Кичево, в което имаше неща, намерени при обиска в къщата ми, след моето арестуване. В него нямаше нищо друго освен няколко служебни документа, патроните от револвера и портрети на приятели: Дамян Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Анастас Лозанчев, Павел Христов, Тома Карайовов в дипломатическа униформа, на Борис Сарафов в цивилни дрехи, Лука Джеров и йеродякон Йосиф. Като ме запита за имената, казах му без страх, че ми са стари приятели. Като казах кои са, той пак с ироничен смях ми отговори: "Всички твои приятели са мюртебег адам (почтени хора) като тебе." А пък майор Али бей се залови за патроните и ме запита къде е револверът. Отговорих, че съм го скрил. На въпроса, защо съм го скрил, казах, че съм дал три наполеона за него. Тогава следователят му каза: "Уфак шей" (То е дребна работа). След този бърз разпит, поставиха ме да лежа на открито в казармата на едно платнище, пазен от един войник с нож на пушката. Близо до мене и около ми бяха налягали другите арестанти, всички познати, но никой не смееше дума да продума, защото на всяка група беше поставен по един часовой. Само с очи се гледахме като котараци. През нощта извикаха един по един битолчаните на следствие. По едно време се чу блъсканица и удари с шамари, задето всички отказвали и нищо не признавали. Следствието продължи до сред полунощ и на другия ден късно до вечерта. Аз бях последният, но и вечерта към 10 часа по турски ме изправиха пред следствената комисия. След предварително увешание да кажа всичко, което зная, и като им обещах, че всичко право ще кажа, следствието почна. Аз обаче още от началото ги излъгах. На въпроса, какво образование имам, отговорих – манастирско. Тогава ми поднесоха една бяла хартия, за да напиша няколко латински и гръцки букви, за да ми вземат почерка, понеже шифрованите писма бяха все с такива букви. Като им казах, че не зная да пиша на други езици освен на български, те ми написаха няколко букви и ме накараха да ги препиша. Почнах като ученик от първо отделение да преписвам буквите, бавно и с изкривени черти, но си личеше, че се преструвам, и затова те си смигаха. Вторият въпрос беше дали познавам някой си Златоуст. Това беше моят псевдоним, но им отговорих: "Да, това е името на един наш светия, свети Йоан Златоуст." Тогава следователят ми възрази. "Тъкмо и ти като свещеник си взел неговото име." Отговорих му, че това не е вярно и че аз се казвам поп Тома. Изкараха писма, всички писани до [Георги] Сугарев, дешифрирани, добре преведени на български и турски език. Фикри бей ги четеше с такъв тон, като че ли той ги беше писал. Аз обаче отказах да са писани от мене, и на всички въпроси във връзка с тези писма, спокойно отговарях. Най-после зададе ми се въпросът, когато съм пожелал да отида в Битоля, дали съм искал разрешение от каймакамина в Кичево. Отговорих утвърдително, като предполагах, че това е едно доказателство, че всякога съм отивал със знанието на властта. А на въпроса, дали има друго лице в Кичево, което да отива в Битоля с разрешение от каймакамина, отговорих отрицателно. Тогава ми прочетоха частното ми писъмце до Сугарева, с което му съобщавах, че ще искам разрешение от каймакамина, за да отида в Битоля и пътем ще се срещнем в някое село. В същото писмо се оплаквах от неприязненото държание на Ангел Бунгура към делото. Писмото носеше същата дата, на която аз поисках разрешение от каймакамина и от направената от тях справка в околийското управление бяха взели нужните данни за това. Като прочетоха това писмо, аз се оплетох като петел в кълчища и не знаех какво да отговоря. Почнах да го усуквам, че някой мой приятел, като узнал, че съм искал разрешение, може би нарочно е писал това писмо, за да ми напакости, но това не хвана декиш и те се спогледаха, смигнаха си и приключиха следствието. След това следователят се обърна към мене и ми каза, като почна да бие на чувства: "Какви революционери сте да отказвате явни факти; това не е кавалерство. Революционерът, който е готов да умре за една идея, трябва да бъде прям и да не се стряска от нищо." Тези негови думи така ме удариха право в сърцето, че насмалко остана да призная всичко, но в момента се сетих за окръжното предписание на комитета, да не се правят никакви признания пред съдилищата, защото смъртните присъди се потвърждават с "Ираде Исание" (Височайша заповед), затова преглътнах тази гавра на следователя. Прочетоха ми се показанията и ги подписах, защото нямаше нищо изменено от онова, което бях казал. Готов бях да стана, когато следователят ме помоли да остана малко, за да си поприказваме не по служба, а като приятели, защото официалният разговор бил приключен. Съгласих се и насядаха всички членове на комисията около мене, донесоха кафе, разтвориха кутиите си с цигари и със своите вежливи обноски ме предразположиха да се чувствувам не като подсъдим и техен противник, а като техен приятел. Следователят след като повтори, че сега тука няма вече следовател и подсъдим, а само хора, равни помежду си, помоли ме да бъда откровен и да кажа, какво още ние искаме с нашето революционно движение при наличността на реформи с цивилни агенти, европейски офицери в жандармерията, без да има турци спахии и пъдари [20]. Капнал от умора от прекараните безсъннни нощи от студ и 40-тях километра, които извървях пеш от Кичево, бях много ядосан, и като узнах от следствието, че с двата крака съм в капана и че ще бъда осъден на тежко наказание, без да му мисля много, отговорих: "Искаме равенство, да имаме равни права с вас, а не вие да сте господари, а ние роби, Тези реформи, които ги въведохте, не ни гарантират никаква свобода, защото както цивилните агенти, така също и инструкторите европейски офицери в жандармерията са просто ваши чиновници, които възползвани от това положение, получават грамадни заплати на наш гръб. Например един подпоручик в Кичево получавал месечно 5 наполеона, тука получава 30 лири, когато вашите офицери, които не стоят по-долу от тях, получават само 3 – 4 лири месечно." Тези мои думи на офицерите паднаха като мехлем на рана, и те ми казаха, че съм много прав и че по тоя въпрос те са напълно съгласни с мене. Добавих, че ние трябва да се разберем и да си подадем ръка, като премахнем тези чужденци и продължих. "Как да се разберем, когато не ни разбирате и ни преследвате. Вие тука сте насядали в топла и уютна стая с всички удобства, а мене докарахте от Кичево вързан като куче, и то пеша, и ме поставихте на открито да зъзна цяла нощ, преди да се докаже моята виновност." Тогава те изказаха възвущението си от кичевския каймакамин, комуто било телеграфирано да ме докара под стража, но не вързан и пеш, като казаха: "Такива каймаками докараха нашата държава до това положение." Най-после следователят ме запита, каква е крайната ни цел, към която се стремим и какво управление искаме? На това му отговорих, че искаме автономия (мухтариет). Един от офицерите тогава не на място ми зададе въпроса, дали автономията е по-добра от сегашните реформи. Преди да му отговоря, следователят на турски му направи бележка. "Мълчи, не знаеш що приказваш", предполагайки, че аз не разбирам турски, а разговорът се водеше на български, чрез преводач. Подир това той ми прочете някои от заловените писма на войводи и ръководители, от които извади много правилна преценка за интелекта на всички, като каза; "Ето например в твоите писма и тези на Павел Христов, Петър Ацев, Иван Нелчинов, Евгени п. Симеонов и Пандо Кляшев, има само идеи, а в тия на простите ръководители и войводи – само "вур" и "ал" – удряй и вземай пари, с други думи казано, само заплашвания с груба сила. Въпреки желанието им да продължим разговора, аз ги помолих да ме освободят да си почина, като много уморен, а главно, за да не се подхлъзна да кажа нещо повече, защото това, което ми тежеше на душата го казах. Съобщиха ми, че на другия ден ще ме изпратят в Битоля и ме питаха как искам да вървя – пеш или с кола. Отговорих, че искам да пътувам с кола, и те веднага писаха в Битоля да изпратят един файтон.

Докато приказвахме, те наредили моето легло, не където спах първата вечер, а в една стая срещу тяхната, при един старши офицер, състоящо се от един дюшек и войнишки одеяла за покривка. В стаята ме заведе Али бей и ми посочи леглото, след това донесоха вечеря от тяхната кухня, състояща се от няколко порции, и въпреки че бях в една стая със старшията, пак поставиха часови да ме пази. Спах спокойно, като къпан. Заранта ми изпратиха закуска чай и бисквити, а след закуската дойде Али бей да ме види и да запита как съм прекарал нощта и как се чувствувам. Отговорих, че съм много добре. После ме запита дали познавам учителя Благой Митев (предателя), на което отговорих, че го познавам. Тогава той почна лукаво да ми подмята, че моята работа била много лоша и ако съм признаел всичко и разкрия и други работи, ще ми бъде простено и ще бъда освободен от Хилми паша. Ако съм се страхувал от комитета, щели да ме изпратят на сигурно място за живеене в Бруса – Анадола. Като схванах какво цели тоя хитър турчин, отговорих му кратко: "Тука съм се родил, тука ще мра, но в град Бруса за маймуна не ставам." Като разбра, че думите му удариха на камък, сконфузен се изчерви. Най-после, за да ме сплаши каза: "Сега ще доведа учителя Благой на очна ставка, за да каже всичко, което знае за тебе. Казах му да го доведат. И наистина след малко на вратата се появи Благой. Щом влезна, го погледнах с такъв проницателен и осъдителен поглед, че той се смая и едва можеше да ми каже: "Как си?" А пък Али бей отвън вратата подслушваше, за да чуе какво ще говоря, дали ще го мъмря, задето е изменил на клетвата. Обаче освен едно "Как си, що си", друго нищо не си казахме. Той обаче личеше, че го гризе съвестта, беше толкова смутен, че приличаше на едно жалко същество – отрепка. Чувствувах, че беше готов да падне пред мен и да заридае, но в това време влезе Али бей и му зададе въпроса да каже каквото знае за мене, той му отговори, че нищо не знае. Този отрицателен отговор на учителя Благой просто вбеси Али бей и той намръщено му каза: "Махни се отпреде ми." След това двамата излезнаха, и какво направи той с Благой, последният сам си знае.

Али бей с подмятанията да направи от мене предател като Петър Лигушев и Благоя и очната ставка с последния схвана, че той се изложи пред мене като офицер, и не се мина един час пак дойде при мене с друг образ, като че ли нищо не е станало между нас. Обядвах пак от тяхната кухня. Следобеда пристигна файтонът от Битоля и ми се съобщи да бъда готов за път. На тръгване сбогуваха се с мене следователят Фикри бей и другите офицери, а пък Али бей ме изпроводи усмихнат до файтона с благопожелание свободни да се срещнем. Във файтона с мен се качиха демирхисарците: Никола Кусото, Богоя и Митре Шивача, всички пунктови началници. Когато потегли файтонът, конвоиран от двама войници отзад, се почувствувах като освободен от тежък затвор, без да му мисля, че отивам в по-дълбоха яма. Когато се отдалечихме от казармата на около 2 километра, видях, че един войник тича подир нас и вика да спрем. Файтонът спря и ние се уплашихме да не ни върнат назад, но се оказа, че войникът ни носи шишето с коняк, забравено от мен в стаята, дадено ми подарък от кичевските граждани на изпращане. Разбрах, че това е жест на Али бей, за да не помисля, че са ми откраднали коняка и да се оплача в Битоля. Отворихме шишето, посръбнахме си с другарите и почнахме да пеем революционни песни. Късно около полунощ пристигнахме в Битоля – откараха ни направо в централния затвор.

3АТВОРИТЕ В ТУРЦИЯ ПРЕДИ РЕВОЛЮЦИОННАТА ОРГАНИ3АЦИЯ И СЛЕД НЕЯ

Преди създаването на революционната организация затворите в Турция бяха просто едно страшилище за християните – бяха пълни с турци катили, осъдени за разни престъпления, а най-вече за убийства. Рядко християнин попадаше в затвора по някое наказателно дело, освен за задължения към държавата или частни лица, и за да се освободят по-скоро от това задължение, те продаваха и залагаха най-скъпото. Ако се случеше някой да попадне в затвора, осъден на 2 – 3 години затвор, домашните му го считаха за умрял и се обличаха в траур, защото християните затворници биваха подлагани от затворниците турци на най-големи унижения и изтезания. Те бяха един вид роби в затвора. Използуваха ги да чистят нужниците и да се кланят на турците затворници, за да запазят живота си. По времето на организацията, затворите се обърнаха на школа за вербуване революционери с висок морал и патриотизъм. Арестуваните революционери бяха сплотени и живееха един за всички и всички за един. Идеята, за която лежаха, поддържаше духа им. Държаха много за морала, който беше запазен, цинизъм или разхайтено държане никому не се позволяваше. Както вън, така също и в затвора, те бяха организирани на групи. При весело настроение се пееха песни само революционни и народни, Ония затворници, които бяха осъдени за вулгарни престъпления, се опомниха и се преродиха духом. Тази организирана сила в затвора респектираше и турците. Те вече не смееха не само да се гаврят с честта на християните и ги третират като роби, но почнаха да се боят и да ни правят комплименти. Най-много в затвора се държеше на морала. За неморалност Йордан Гавазов от Прилеп заби в тялото на Мицко от Латово няколко ками всред затвора, за което последният след това стана заклет враг на българите. Когато Даме [Груев] беше в затвора, Мицко спотайваше това свое чувство и правеше комплименти на Даме, но не можеше да забрави ударите, нанесени му от Гавазова. Неграмотните затворници се учеха на четмо и писмо от грамотните, а други се учеха да работят разни ръчни изделия. С една дума превзехме и затворите, и станахме господари на положението. Управлението на затвора, като видя достойното държание на революционерите, почна да ги уважава и ги сочи за пример на турците. Учудваха се най-много на взаимната подкрепа и помощ между нашите затворници. Дойдеше ли нов затворник революционер, веднага му се пращаше храна, завивки и други необходими неща от по-старите другари. Материалната издръжка се даваше от населението. Всеки град или село издържаше своите хора затворници, Битолските граждани на великите и народните празници пращаха общо на всички съестни продукти. През битолския затвор минаха: Панчев [Методи Патчев], [Христо] Узунов, Славейко Арсов, Георги Попхристов, Павел Христов, Лука Джеров и много други млади борци за свободата на Македония. В затвора се каляваше характерът, търпението и главно там се ценеше най-много свободата. Изключен беше случаят затворник революционер, веднъж пуснат на свобода, пак да се върне в затвора. Щом узнаеше, че го търси властта, всеки предпочиташе да нарами пушката и да замине с някоя чета. Затова кадърът на четите от ден на ден се увеличаваше, защото от затвора революционерите излизаха с по-силен дух и стремглаво се впускаха във вихъра на революционното движение.

Понеже пристигнахме късно в Битоля, та ни поставиха в борчли кауши, които служат за временно задържане на затворниците – длъжници към държавата. Най-мръсното място, защото в тях всяка вечер все нови хора прииждат и излизат. В главния затвор нашите узнаха за пристигането ни и веднага изпратиха поздрави и храна, за да не останем гладни. Заранта, щом се съмна, ни вкараха в предварителния арест, където намерихме Евгений п. Симеонов, Коста Георгиев, Яне Скайов, трима свещеници от Охридско, Йордан от с. [...], поп Георги от с. Слатино, който убиха сърбите. Мен ме поставиха при свещниците, а другите разпределиха по другите стаи. Като се събрахме приятели и познати, всички с еднаква участ, почнахме всяка вечер да се събираме и веселиме, понеже стаите не бяха заключени, особено учителят Коста Георгиев, докаран чак от Охрид, беше много весел и когато запееше със своя грамовит глас народни или революционни песни, затворът трепереше.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

20. След Горноджумайското въстание от есента на 1902 г. се създало напрегнато положение в Македония. Турските власти засилили терора над населението. В Европа започнали да се чуват остри протести против кървавия режим на Абдул Хамид и се настоявало Великите сили да се намесят. Турското правителство, узнавайки за реакцията на европейската дипломация, решило да изпревари вмешателството на Великите сили и на ч декември 1902 г. турският султан издал заповед, с която обявявал реформи в Македония. През февруари 1903 г. реформите били въводени. В едно от мероприятията на реформите се предвиждало да се заменят пъдарите турци в християнските села с пъдари християни. Така те останали в историята с ироничното име: пъдарски реформи. Те не дали никакъв положителен резултат за населението в Македония. Положението си останало тежко и непоносимо, докато Илинденско-Преображенското ввстание не раздвижило отново европейските сили. На 1 октомври 1903 г. в Мюрцщег (Австрия) Австро-Унгария и Русия подписали протокол с текст на така наречената Мюрцщегска реформа и през октомври с. г. протоколът бил връчен на турското правителство.

Между другото в реформите се предвиждало да се назначат специални цивилни агенти от страна на Русия и Австро-Унгария да контролират провеждането на реформите. Също се предвиждало жандармерията да бъде поверена на чужди офицери. (Вж. Кьосев, Дино. История на Македонското национално революционно движение, С., 1954, 325, 331.)