До превземането на църквата отношенията ни с младотурския комитет и особено с офицерите от гарнизона бяха дружелюбни. По това време обаче се получи устно нареждане от Павел Христов от Битоля чрез учителя Иван Алексиев от Кичево да побързаме да превземем патриаршеската църква, понеже сега било най-сгодно време. Тогава Павел Христов беше член на централния комитет. Това нареждане ми се съобщи в петък и в събота вечерта аз предупредих градските свещеници за полученото нареждане. В неделята още в зори, когато кандилопалецът на гръцката църква отвори църквата, преди да пристигне гръцкият свещеник, нашите свещеници вместо в българския параклис, започнаха богослужението в гръцката църква, като се даде нареждане параклисът да се отвори. Едновременно се даде нареждане до българските граждани да отиват направо в патриаршеската църква. Свещеникът на последната, като дошъл и видял, че е заместен от нашите свещеници, оплакал се на турските власти. Моята квартира беше до самата църква и аз наблюдавах как гражданите отиваха с радост в гръцката църква, за която немалко жертви бяха дадени в миналото. Аз нарочно отидох по-късно в църква, за да не се разбере, че имам пръст в тази работа, а да се сметне, че това е израз на едно народно желание. До свършването на богослужението никой не ни обезпокои, а само един полицейски патрул се навърташе около църквата да пази реда. След свършване на службата, като излезнаха богомолците в църковния двор, аз се покачих на един гроб и почнах да им държа реч за голямото значение на Хуриета, чрез който се премахна досегашната неправда от стария режим по църковния въпрос, и че сега се сдобихме с църквата, съградена от нашите бащи и деди. Тъкмо в това време моята пламенна реч беше прекъсната от пристигането на едно отделение войска начело с няколко офицери, всички в пълна боева готовност, с натъкнати ножове на пушките и ни обградиха. След като свърших речта си с "Яшасън хуриет!", офицерите озлобени дойдоха при мен и ми казаха: "Такава ли ни е бесата (честната дума), че наедно братски ще вървим? Не очаквахме от тебе такъва изневяра." Особено един млад подпоручик на име Сабри ефенди, високоинтелигентен, благороден и симпатичен като човек – щабен офицер, който много симпатизираше на нашата кауза още преди Хуриета, като ми каза тези думи, не знаех що да му отговоря, защото пред съвестта си бях виновен. Почнах да се оправдавам по адвокатски, но не ми дадоха време да приказвам, забраха ме пред тях и ме закараха в правителствения дом пред каймакамина. Цялото гражданство обаче тръгна след мен, като изпълни двора на правителствения дом и почнаха да викат на каймакамина, че аз не съм виновен, а те по свой почин отишли в патриаршеската църква, защото била тяхна. Каймакаминът, при когото имаше и няколко офицери от младотурския комитет, като видя това се стресна (сепна) и ме освободи с няколко наставления, че църковният въпрос още не е разрешен и той ще го отнесе за разрешение до валията. Каза ми също, че ключовете от църквата са у него и ще ги даде след като получи отговор от валията кому да предаде църквата. След една седмица обаче ключовете се предадоха пак на патриаршеския свещеник.

След тази случка офицерите не можаха да ме търпят и се държаха много студено с мене. Особено председателят на младотурския комитет – Али бей, беше непримирим. В това се уверих един ден, когато с игумена на манастира "Пречиста" Софроний отидохме при него да го покани по обичай да дойде на гости в манастира за храмовия празник "Света Богородица" на 15 август. Той в тоя случай не можа да се въздържи да ми каже, че съм бил без беса – не съм стоял на думата си.

В навечерието на празника аз потеглих късно за манастира с едно от децата си, придружен от един манастирски момък (слуга), уверен че сега има свобода и не ме заплашва никаква опасност. За всеки случай носех със себе си един револвер. На Доленечкото речище, когато навлизах в манастирската гора, ненадейно изскочи от шубраците един въоръжен непознат за мен турчин. Като го видях, усъмних се, слезнах от коня, спрях се и пипнах револвера си. Като се огледах наоколо, зад него видях двама селяни от с. Бърджани. Той като ги съгледа ме запита: "Кого чакаш тук?" Отговорих му, че чакам другарите си. Не се реши да посегне на мен и си замина обратно за с. Другово. После разбрах, че той бил терорист от албанското село Другово, изпратен от младотурския комитет да ме убие. А пък двамата селяни от Бърджани Антони [...] и Петре Бела, още от града, като ме видели, че тръгвам сам, и то на мръкване, усъмнили се да не се случи нещо с мене, и без мое знание потеглили подире ми за охрана.

По него време бях писал на Евгени поп Симеонов от Битоля да ме държи в течение кои войводи са се върнали от България, а главно ме интересуваше завръщането на Пере Тошев. По този въпрос той между другото ми писа, че Пере Тошев се върнал инкогнито – без да вдига шум около себе си с официални посрещания, и без да се спре в Битоля, потеглил направо за Прилеп, като носел скрита в багажа си една карабина.

КОНГРЕСЪТ НА КОНСТИТУЦИОННИТЕ КЛУБОВЕ В СОЛУН

Към края на месец август [1908] г. получи се нареждане да се изпратят делегати на конгреса на конституционните клубове в Солун по двама от всяка околия. Същевременно получи се и друго нареждане от централния комитет, да се изпратят делегати за общия конгрес на организацията в същия град за първи септември, а конгресът на конституционните клубове беше насрочен за 15 с. м. За делегати на първия конгрес [23] бяха избрани Методи Стършенов и Иван Алексиев, а за делегат на конгреса на организацията избраха мене.

Преди 1 септември пристигнах в Солун и представих пълномощието си на д-р Петко Пенчев – член на централния комитет, който с щаба си беше се настанил в хотел "Коломбо". Каза ми се, че конгресът се отлага за 15 септември, а като се явих на последната дата, каза ми, че се отлага за неопределено време. На въпроса, как да се върна и как ще оправдая 20-те наполеона, дадени ми за пътни разноски, отговори ми да се прехвърля на конгреса на конституционните клубове.

Конгресът на конституционните клубове се откри тържествено в театър "Еден" с подобаващ за случая молебен от духовенството начело с управляващия тогава епархията архимандрит Никодим, отпосле тивериополски епископ в Одрин. Имаше делегати от всички околии на Македония и те бяха елитът на македонските българи. Солун беше добил български колорит. Хотелите и локалите бяха препълнени с българи и навсякъде по улиците и чаршията се слушаше българска реч, Даже народности: турци, гърци и евреи се стараеха да говорят български.

Конгресът, оформен с бюро, стенографи и делегати, имаше вид на български парламент. Ложите бяха препълнени с публика, между които личеше лидерът на младотурския комитет Енвер бей, обкръжен от щабни офицери. Конгресът се откри от най-старшия делегат, банкера Д. Йотов, а за председател се избра Антон Димитров. Дебатите се водеха по всички правила на един парламент. Делегати бяха дошли от България: Тома Карайовов, Александър Протогеров, д-р [Димитър] Владов и д-р [Владимир] Руменов. Като голям оратор се прояви битолският делегат Светослав Добрев, който със своето красноречие завладя конгреса. Когато театърът беше зает, конгресът заседаваше в салона на мъжката гимназия. Като се пристъпи към избора на настоятелство, появиха се две листи: едната начело с Тома Карайовов, а другата – Т[одор] П. Танев, директор на девическата гимназия в Солун. Първата листа беше на организацията, а втората гражданска. Делегатът Аце Дорев се приближи до мене и ми пошепна да гласувам за листата на организацията. Стана ми обидно, че ми се налага за кого да гласувам. Тома Карайовов ми беше близък приятел още от Битоля, когато беше секретар на коисулството, но аз бях против неговата листа, по съображение, че той като чиновник на външното министерство в България не можеше да се ползува с доверие пред младотурците. Аз бях против неговия избор и този на всички дошли временно от България, защото знаех, че щом се сгъсти политическата атмосфера, те като прелетни птици веднага ще отлетят обратно. Кандидатите пък от листата на [Тодор] К. Танев бяха хора, които никога не са напускали Македония и винали са споделяли скърби и радости с местното население. Освен това Т[одор] К. Танев се ползуваше с доверието на гражданството в Солун и на правителствените кръгове. Въпреки това обаче първата листа се наложи, а втората пропадна.

След свършването на конгреса стана покушението върху Яне Сандански [24]. Това озлоби младотурците и стана причина много от "прелетните птици" да отлетят и се приберат на топло в България. Аз бях възмутен от това покушение, защото беше съвсем не на време и като се върнах в Битоля срещнах се с Павел Христов и изказах своето възмушение с думите: "Ние се простихме и разцелувахме с нашите петвековни неприятели, а на своите близки не трябваше ли да простим? Това беше ли необходимо." Павел Христов, без да ми отговори, ме изпрати при Христо Матов, който тогава беше в Битоля, за да се обясня с него по този въпрос. Намерих Матова в хотел "Америка" и когато му зададох въпроса, защо стават тези дивотии, той ми отговори: "Покушението върху Сандански става по решението на един общ конгрес [25], взето по повод убийството на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Михаил Даев." На въпроса ми, защо досега това решение не бе изпълнено, отговори ми лаконически: "Сега дочакахме времето." Този отговор не ме задоволи и аз повторно го запитах: "Щом Сарафов е бил толкова много ценен от вас, защо през 1905 г. издадохте окръжно, същият, ако се яви в Битоля, да бъде обезоръжен?" "Да, той наистина нанасяше пакост на организацията със своето славолюбие, но не трябваше Сандански да го убива, а ние при по-сгодно време." Разбрах, че всичката тази работа почива на една болна амбиция за предимство и млъкнах.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

23. Според други данни от 7 до 13 септември 1908 г. се състоял учредителният конгрес с 69 делегати, а Първият редовен конгрес на българските конституционни клубове се провел през 1909 г. (вж. по-подробно Борческа Македония, албум, С., 1931, с. 36).

24. Покушението срещу Яне Сандански в Солун е извършено от прилепския войвода Тане Николов на 24.IХ. 1908 г. в "Бошнак хан". Второ покушение на Сандански е правено от велешкия войвода Владе Сланков пак в Солун пред кафене "Коломбо" на 14.VIII.1909 г. Правен е опит за покушение и в Цариград през лятото на 1908 г. от Кочо Аврамов, Владе Сланков, Йордан Иванов и Чавдаров (вж. Апостолов, Миладин. Яне Сандански, С., 1967, 267 271; Думбалаков, М. През пламъците на живота и революцията. Т. II, С., 1937, 43 – 45).

25. Христо Матов вероятно е имал предвид едно от решенията на Кюстендилския конгрес през месец март 1908 г. Конгресът обявил за врагове на организацията лицата, подписали смъртната присъда, както и физическнте убийци на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Михаил Даев.