Наближавайки града, ние бяхме много изненадани от гледката, която се откри пред нас.

При местността Венец, на половин час южно от града, беше излязло за посрещане почти цялото гражданство начело с войската и военната музика, и една рота народна милиция, състояща се от избрани млади бейчета в народна носия – със сърмени чепкени, везани с коприна и кечета (калпаци) на главите, всички въоръжени с маузерови пушки, окичени с по едно хуриетско знаме. Щом приближихме, гръмна военната музика, свирейки хуриетския марш, и всички като едно гърло извикаха: "Яшасън хуриет!" Войската и милицията, построени в шпалир, взеха за почест. Гледката беше красива и трогателна, а особено мила картина представляваше милицията от бейчета с народна носия и флагчета на пушките. Гражданството ни отрупа с венци и букети. Особено българите бяха извън себе си от радост, като ме видяха начело с войводите и четите да влизам тържествено в тоя град, откъдето през 1902 г, ненадейно офейках и оставих шапката си при братя Бояджиеви.

Начело с музиката, построени и в стройни редици, влезнахме в града, където имаше построена арка, и през чаршията отидохме направо в правителствения дом (хукюмата), дето ни посрещна валията. Магазините в цялата чаршия бяха окичени със зеленина и по кепенците за украшение висяха [...]. Младотурците ни поканиха да останем на квартира в едно училище, близо до правителствения дом, но ние не се съгласихме, защото българите бяха наредили да отидем на квартира в техните домове. Разделихме се с турците и придружени от българите отидохме във Варошката махала – горната част на града. Отидохме в митрополията при дядо Козма, той радостно посрещна войводите и четниците, но схванах, че аз му бях неприятен. Затова на ставане не ме покани да остана на квартира в митрополията и аз отидох при неговия протосингел архимандрит Никодим, с когото се познавахме от по-рано. На другия ден заранта получихме покана от младотурския комитет да отидем при казармите, където за развлечение били устроени борби на пехливани – любимо зрелище на турците. След свършване на борбите ни поканиха да отидем на обяд при тях, понеже следобед щяло да има тържества, на които бил поканен и нашият владика. Аз схванах, че това е една тяхна маневра с цел да ни изолират от народа и не се съгласих на тяхното предложение, като им казах, че сме поканени да обядваме по квартирите си от нашите любезни домакини и не можем да им откажем. Освен това добавих, че ние следобед ще дойдем на тържествата начело с нашия владика и нашия народ, за което те трябва да изпратят военната музика да ни вземе. Те склониха на моето предложение и се прибрахме в българската махала за обяд. Отбих се в митрополията при дядо Козма, за да му съобщя, че ще отидем на тържествата заедно с народа начело с военна музика, но той вече беше се приготвил с бастун в ръка за тръгване. Като му казах да почака, той ми посочи поканата от пашата. Аз, като повторих молбата си да почака, той усмихнато ми каза: "Какъв си ти тук, да не си по-голям от пашата?" Да! – отговорих му [...]. Той учуден свали расото и остана, а аз отидох в училището, което е до самата митрополия, да обядвам с четите, понеже там беше сложена трапезата. Не бяхме привършили обяда, когато музиката гръмна в помещението на митрополията, ние всички станахме и се построихме пред митрополията.

Дядо Козма, ухилен, с развеяна брада, застана начело с духовенството, заедно с гражданството и четите в стройни редици, потеглихме за определеното място. Вървейки така под звуците на музиката надолу по улицата, на известно разстояние ни посрещна една рота войници и дебърската милиция, построени в шпалир, и ни отдадоха военни почести. Майор Али бей ме подсети да кажа на нашите войводи, след като минат през шпалира, да се построят отстрани на улицата и отдадат почести на тяхната войска и милиция. Предадох това нареждане на войводите, те се построиха отстрани на улицата, и когато наближи колоната от войска и милиция, войводата Димко Богев като по-старши изкомандува "Мирно-о-о! ... за по-о-чест", четницше взеха за почест и така турската колона мина, а ние – след тях, марширувайки под звуците на музиката пристигнахме на голямия площад пред казармите, където се беше събрал много народ. Там бяха дошли не само представители от всички дебърски села, но и всичии главатари на Долни Дебър (Малесията). Също от Охрид и Струга бяха дошли гости – видни хора, начело с каймакамите. Между публиката най-много изпъкваха и биеха на очи главатарите на Малесията – все едри мъже, отличаващи се със своята надменност и гордо държане.

По средата на площада беше издигната трибуна за ораторите. Пръв говори дебърският мюфтия на турски и албански език. После говориха дядо Козма на български и един от офицерите на турски. Но мюфтията омая всички със своята реч. Когато говореше на разбираем албански език, албанците отговаряха "Кягду" (Така е). Самият той беше човек високо ингелигентен, свършил висше богословско училище в Цариград и говореше плавно, спокойно, без жестикулации. След речите започна веселбата с народни танци, борби между видните пехливани и стреляне на прицел. Вечерта получихме покана от пашата да отидем за банкет. Поканата се отнасяше само до мене и войводите. Войводите искаха да дойдат на банкета въоръжени с пушки и аз едва успях да ги склоня да оставят пушките си и да се явят на банкета само с пистолети, като им посочих за пример турските офицери. Трапезата беше сложена в градината пред правителствения дом. Присъствуваха всички по-висши военни и цивилни служебни лица, по-видните бегове от Дебър и главатарите от Малесията, поканените гости от Охрид и Струга начело с каймакамите, както и първенците от реканските села. Няма що да говоря за менюто, защото всекиму е известно как турците, особено албанците, в такива случаи умеят да гощават. Бяха сложени повече от 10 – 15 различни гозби. На тралезата мене поставиха до пашата от дясната му страна, а вдясно от мене седнаха войводите. Дядо Козма не беше поканен, защото не беше поканен и турският духовен началник. Това внимание към мене в случая беше отдадено като към началник на нашите боеви сили. През време на вечерята свиреше военната музика, а след като се нахранихме, се оттеглихме в по-тесен кръг в салона на правителствения дом, където ни се поднесе кафе. По едно време забумтяха тъпаните, писнаха зурлите и се изви невиждано дотогава хоро!... Турски офицери и нашите войводи, до вчера кръвни неприятели, играеха кръшни и тежки македонски хора на рамо. Аз и пашата, седнали отстрани, наблюдавахме тази странна гледка. Пашата беше в екстаз и не можа да се стърпи – стана и се хвана за хорото до нашите войводи. След като обиколиха един път, покани и мене да се хвана, но аз като духовно лице му отказах. Той обаче ме хвана за ръката и ми каза: "Шимди хуриетдър" (Сега е Хуриетът), та всичко е позволено. Но аз пак не се съгласих, не защото не ми се играеше при това весело настроение, но боях се да не се научи дядо Козма, та щях да помня Хуриета, докато съм жив.

И така с тази вечеря се приключи празненството на Хуриета. Като сравних тези празненства с битолските, направи ми впечатление, че в Битоля Хуриетът не се отпразнува така тържествено, както в Дебър.

По покана на кметовете на реканските села, които бяха на тържествата, и по желанието на войводите решихме да обиколим миячките села. Първо потеглихме за с. Галичник, пак изпратени с музика и военни почести. Като наближихме селото, бяхме посрещнати от цялото население много сърдечно и ни настаниха по квартири. Галичник е голямо българско село, построено върху един каменист стръмен баир и капците му са наредени амфитеатрално. Заедно с офицерите и войводите бяхме настанени на квартира в къщата на главния кехая (голям скотовъдец, притежател на няколко хиляди овце). Там ни се сложи пищна трапеза от печени агнета, тучни баници, каймаци и др. Не липсваха и хубави спиртни напитки – вино и ракия.

На другия ден заранта направихме визити на кмета и кехаите: Търпо кехая, Чобанчето и Муратовци. Навсякъде се забелязваше образцова чистота, стаите бяха постлани с бели валенца (губери), изтъкани от чиста вълна от домакините саморъчно. Направи ни впечатление отличното здравословно състояние на населението, неговото свободно и непритворно държание. Лично аз като духовно лице посетих черквата и се срещнах със свещениците и църковните настоятели, за да събера някои сведения по църковно-училищното дело и за дейността на сърбоманската пропаганда.

Преди да обядваме в къщата на хаджи Партения Нишавски, направихме събрание. Главната задача на събранието беше да се съберат недоборите от организационните налози, т. е. да паднат малко пари, които да се раздадат на войводите и четниците при разформироването им. За голямо съжаление обаче някои от присъствующите се обявиха против събирането на недоборите. Войводата Кръстю, възмутен от това, кипна и искаше да си послужи с бой, но аз го задържах, за да не стане скандал, защото иначе турските офицери като власт веднага щяха да се намесят и щяхме да се изложим. Тогава предложих доброволно да даде кой колкото иска, и се събра една малка сума. Това поведение на галичани оскърби много войводите и мене, но нямаше какво да правим, защото положението беше много деликатно.

От Галичник през с. Тресанче отидохме в с. Лазарополе. В Тресанче пак същото посрещане извън селото и след една малка почивка продължихме пътя си, защото бързахме да се върнем в Кичево. Нашата задача беше да посетим по-главните села. Но при тези посещения ми направи впечатление, че на селяните не беше много приятно, като ни виждаха да вървим заедно с турските чети, между които имаше четници от албанските села Заяс и Гарани, довчеращни разбойници.

ПОСРЕЩАНЕТО НИ В С. ЛАЗАРОПОЛЕ

Селото Лазарополе по численост на къщите и населението е второ след с. Галичник между миячките рекански села. Поминкът на селяните се състои в това – почти всички селяни есенно време отиват в чужбина (на гурбет) за печалба. Така че през зимата в селото остават старците, жените, децата, кметът и свещениците. Напролет гурбетчиите се връщат от чужбина и тогава в селото цари голямо оживление. На деня "Свети Илия" става голям събор и в тоя ден стават всички сватби с тъпани и зурли. В Галичник сватбите правят на Петровден.

В Галичник скотовъдството беше много развито и имаше няколко кехаи, собственици на по няколко хиляди овце. През зимата галичани отиваха да пасат овците си в Солунско и Ениджевардарско, където няма зима и има хубави пасбища.

Лазарополци пак със своето ходене по гурбет в чужбина из разни държави – най-много в България, бяха с по-голяма култура и по-будни в сравнение с галичани. Те са хитри, духовити и съобразителни. Гордеят се с това и наричат галичаните "обела" – прости като овчари. В домашния си живот, в обноските си и с носията си държаха първенство. Съществуваше поговорка: "Галички жени, а лазарополски мъже", с която се изтъква първенството по красота на жените в с. Галичник и това на мъжете в с. Лазорополе. Имаше едно съревнование между двете села: галичаните се гордееха със своето завидно материално положение, като големи скотовъдци, а лазарополци със своята изтънченост и култура. Те биха големи майтапчии (шегобийци) и ако се случеше да попадне някой чужденец, който не ги познава, в тяхната среда, ще го прехвърлят през девет баира, без да му дадат възможност да се усети.

Дебърският гръцки владика Антим, по народност албанец от Берат – Южна Албания, обичаше много майтапите. Затова, като отидеше в селото за празника "Свети Илия", престояваше по 2 – 3 седмици, за да се развлича с лазорополци, които не падаха по-долу от него в майтапите.

Освен това с. Лазарополе националното съзнание беше по-закрепнало, отколкото в с. Галичник, поради което сръбската пропаганда не можеше да вирее. През 1907 г., доколкото си спомням, хаджи поп Теофан от Лазарополе вдигна националното знаме за борба против гръцкия владика Антим. Когато последният на Иленден отиде в селото по случай събора, придружен от няколко суварии (конни стражари), никой от селото не излезе да го посрещне и той се настани в къщата на семейството Панчевци, което отпосле стана сърбоманско. Озлобен от това, владиката наредил чрез дебърските власти да се извика хаджи поп Теофан в гр. Дебър. Последният тръгнал, но пътьом, над с. Кусоврасти, бил убит от подкупена охрана от Антима. Лазарополци, като се научиха за това убийство, всички – мъже и жени, обсадиха квартирата на владиката и с камъни изпотрошили прозорците на къщата. Антим едва успял да се спаси, като се скрил в една изба и оттогава не стъпил в селото.

Посрещането в това село беше бляскаво. Цялото население, облечено празнично, беше излязло под селото на ливадите, организирано и построено в шпалир. На лично място беше построена селската милиция – все отбрани млади момци, облечени в народна носия: бели бечви, сърмени джамадани и кичета на главата, везани с коприна, всички с трикольори на рамо и въоръжени с пушки. Щом наближихме, селският войвода, който живеел в България, гръмогласно изкомандува: "Строй се... Мирно-о! ... За по-о-чест!" Всички замръзнаха на местата си, а милицията взе за почест и всички гръмогласно извикаха: "Яшасън Хуриет!" Като минахме пред шпалира, жените ни обсипаха с венци и цветя. Офицерите обаче, като видяха трикольорните ленти, с които бяха окичени селските четници и други мъже, измениха цвета на лицето си. Влезнахме в селото тържествено и се настанихме в определените квартири. Първенецът в това село Йосе Хаджиевски, бивш ръководител на организацията и най-влиятелното лице в селото, беше ми познат от 1907 г. Той беше много хитър и тактичен мъж, надарен с природен ум,

През лятото на 1907 г, той дойде в Кичево под предлог да пазарува, а всъщност беше дошъл да се срещне с мене по организационна работа, тъй като дебърско-кичевският войвода Кръстю тогава беше подгонен от кичевския каймакамин (околийски управител), който беше такъв и на Дебърска околия. Като се яви при мене с много изискани маниери, като че ли се намира пред някой дебърски бег, той почна да ме ласкае, че бил много щастлив, задето му се отдало случай да ме види, че името ми било много популярно в Дебърско и че беговете треперели, като чуели моето име. Понеже аз познавах психиката на лазарополци от времето, когато бях на служба в Дебър, и от няколко срещи с тях в манастира "Пречиста", където идваха на гости семейно на храмовия празник, му казах: "Остави тези лазарополски маниери, не се намираш пред дебърските бегове, а кажи си право какъв ти е дертът, защото и аз съм дуцен в ушите (зная що майтапчии сте)."

След като се настанихме на квартира, повиках същия първенец настрана и казах: "Всичко беше много хубаво, но с това, дето се явихте с трикольорни ленти на посрещането, я оцапахме. Кога посрещате, български войски или цар Фердинанд? Не виждате ли, че с нас има турски офицери? Гледай някак си да замажеш тази работа." Той си отиде и след като ни почерпиха с локум и кафе, яви се при нас с няколко от по-първите селяни и започна със свойствените нему миячки маниери: "Много се считаме щастливи, че се удостоихме с тази чест да посрещнем такива високи гости като вас, които ни донесоха Хуриета. Но прощавайте, че ние сме прости хора и не можем както трябва да посрещнем такива големи хора и не ни хващайте кусур. Няколко наши младежи, които били в Булгаристан (България), без да питат някого, окичили се с българското знаме, гаче ли тука е Булгаристан, а не знаят, оти ние сме си царска рая. Да ни е жив султанот и неговите арслани (лъвове), които ни донесоха тая слобода и ни огря като пролетно слънце." На това офицерите отговориха: "Бишей йок, бишей" (нищо няма, нищо няма), но те схванаха добре какво е настроението на народа и че погледът му е насочен къ$л България. Извинението обаче допринесе много, за да се измени лошото им настроение.

На другия ден по покана направихме визити на по-първите селяни, след което аз се отбих в църквата, където поприказвах със свещениците и първенците по църковно-училищни въпроси. Следобед заминахме за Кичево, пак така тържествено изпратени, само че без трикольорни ленти. Както на мен, така също и на офицерите особено впечатление направи будността на селяните в това село и чистотата в къщите им.

След завръщането ни в Кичево в съгласие с войводите, разформировахме четите, дадохме като възнаграждение на местните четници по 5 лири, а на тези от България по 10, а на войводите по 20 лири турски.

Димо Гочев, родом от Велес, си замина, а Кръстю остана в Кичево, понеже беше годен за една мома от с. Душегубица, Кичевско,

Подир една седмина пристигна от България войводата Наке, придружен от няколко четници. Той беше много обиден, задето не сме го посрещнали, въпреки че телеграфически ни съобщил от Гостивар за пристигамето си. Такава телеграма обаче не беше получена в Кичево, от което заключих, че младотурците скрили телеграмата. Въпреки това, той със своите четници с тъпани начело, пак обиколили селата в Рабетинкол. Тази му постъпка беше ненавременна и малко безсолна, но нямаше какво да се прави.

[Previous] [Next]
[Back to Index]