Кирил Пърличев, който бил по-преди главен учител във Воден и поставил основата на революционната организация, се ползуваше между воденчани и във Воденско с голям авторитет. Макар и млад, но със своя въздържан живот, без да се проявява в никое отношение, беше спечелил доверието на всички. Той като стар ратник във Воденско и запознат добре с местните условия и с населението, беше ми добър съветник. Като училищен инспектор, със своето добро минало и със своя примерен живот, държеше учителите в респект. Свикнал с дългогодишния свободен живот в България, с идването си във Воден след Хуриета, със своя краен национализъм искаше и тук да постигне пълно равенство, каквито имаха турските поданипи в България, без да държи сметка, че тоя Хуриет бе турски и младотурците целяха да ни го наложат според техните разбирания за свободна и автономна Македония. Затова, водими от тия разбирания за Хуриета, той, учителите и някои по-интелигентни хора вместо фесове носеха шапки. Това обаче не се харесало на каймакамина и в един разговор с него долових, че Кирил Пърличев като училищен инспектор не му е приятен. Като израз на тая своя неприязън той искаше да повдигне въпрос за някои новооткрити селски училища, че били открити без нужното позволение (рухатнаме) от директора на просветата. За да предотвратя това зло, в интерес на самото училищно дело, поканих Пърличев да замени шапката с фес. Той отначало не се съгласяваше, но като му обясних, че при посещение на правителството в официални празници той не може да ме придружава с шапка, съгласи се и тури фес. Така се ликвидира този въпрос и завършихме учебната година благополучно, без каймакаминът да посегне на училищата.

През 1910 г. съгласно екзархийския устав се произведоха епархийски избори във всички околии на епархията, след което трябваше да се свикат всички избиратели на Воден за избиране на епархийски смесен съвет. Понеже такъв избор ставаше за първи път, предупредих каймакамина за датата на избора. На каймакамина това се видя чудно, понеже други път не е ставало подобно нещо и гаче ли беше с намерение да не допусне това събрание от околиите. След като му обясних, че това събрание е съгласно екзархийския устав, утвърден от правителството, и е просто от църковен характер, и че желателно е в него да присъствува представител на властта, за да се избягнат всякакви коментари от злонамерени хора, той се съгласи. Същевременно го поласках, като му казах, че ще бъде щастие за него, в негово време за първи път да стане такъв събор от 4 – 5 околии. На определената дата пристигнаха избирателите от всички околии: Гевгели, Енидже Вардар, Съботско, Воден и Гумендже, по пет души от всяка околия начело с по едно духовно лице или всичко около 30 души. Щом се явиха в митрополията, оттам всички заедно се отправихме в правителствения дом, където ги представих на каймакамина. Той остана много поласкан от това посещение, особено като видя, че повечето от избирателите са хора първенци, които владеят добре турски език, като например Владо Икономов и Бъчваров ог Гевгели; Божил Станков и Мицо поп Ставрев от Енидже Вардар и Хаджи Пано и д-р [...] от Гумендже, все възрастни хора. Със тактично държане те направиха добро впечатление на каймакамина и той остана много доволен от тях. Особено впечатление направи Владо Икономов със своята словоохотливост, придружена с изтънчени турски маниери, които владееше добре. От каймакамина всички отидоха при кадията.

Това беше голямо събитие за нас, което раздвижи цялото гражданство във Воден, особено гъркоманите, които се смаяха, като видяха такова събрание от цялата епархия, нещо небивало дотогава. Особено шествието ни през чаршията, когато отивахме при каймакамина в строй по двама начело с духовенството, направи голямо впечатление на гражданството. Това беше един вид манифестация на българското дело. Избирателите пристигнаха в събота и в неделя сутринта извърших съборна служба със свещениците. След църковен отпуск, пак всички в строй, придружени от граждани, отидохме в училищния салон, където след обичайния молебен за султана и Негово Блаженство започна избора в присъствието на началника на полицията.

От представените кандидати от воденските граждаи, имащи право на избираемост съгласно екзархийекия устав, с тайно гласоподаване се избра съставът на епархийския смесен съвет. В тоя състав се избраха първенците, хора улегнали, неопетнени с нищо в миналото и с доказано родолюбие. Във Воден борбата беше между средната ръка еснафи и занешевци. В този избор се избраха по-старите и по-благоразумниие от двата лагера, та всички останаха доволни. Това стана по мое внушение чрез архиерейските наместници, на които предписах кои лица да бъдат посочени на избирателите за избираеми.

След тези борби се уталожиха страстите и гражданството остана доволно. Остана довелен и каймакаминът, понеже не се избраха млади хора, които взимаха участие в революционното движение, а се избраха хора възрастни и с авторитет като: Иван Занешев, Христо Саракинов, Туше Металоров и др.

Това църковно тържество на екзархийското паство във Воден се приключи с един банкет, даден на избирателите и по-първите граждани на Воден от страна на църковното настоятелство в училищния салон с благопожелания от всички в едно близко време епархията да се сдобие с титуляр митрополит.

С избирането на епархийския съвет управлението на епархията се стабилизира и аз почнах обиколките си из цялата епархия, като обиколих първо района на Воден и Мъгленията, а после на Гевгели, Енидже Вардар и Гумендже.

През месец май се прокара през турския парламент законопроектът за спорните църкви, според който на едно село се предава църквата, ако повече от половината население признава Екзархията, в такъв случай на патриаршистите ще се направят нови църкви от правителството. Във воденските села имаше такива, където екзархистите бяха малцинство и когато комисията по предаването на църквите начело с началника на жандармерията отиваше по селата, за да провери чрез кметовете колко са екзархисти и колко патриаршисти, аз, под предлог, че обикалям епархията си по служба, тръгнах по селата и се срещнах с комисията в с. Арсен, където кметовете бяха поканени да дадат сведения за числото на патриаршистите и екзархистите. Моето пристигане в тоя момент в това село и срещата ми с комисията оказа влияние върху ония кметове, които се колебаеха да потвърдят с печатите си, че в селата всички са под ведомството на Екзархията. А в селата Воденска Вещица и Цар Мариново, където болшинството не бяха екзархисти, кметовете потвърдиха, че са болшинство и по тоя начик всички спорни църкви се предадоха на Екзархийското паство. Това стана и по внушение на каймакамина, за да се освободи държавата от построяване на църкви на малцинствата. За това немалко допринесе лошото отношение на каймакамина към патриаршистите, поради надутото държане и лошото поведение на гръцкия владика спрямо властта. Митрополит Стефанос, когото заварих във Воден, след като протестира пред валията против каймакамина поради отварянето на църквите за Великден, патриаршията го премести от Воден и на негово място дойде друг още по-голям фанатик. Той със своя бабаитлък като ферманлия искаше да сплаши каймакамина. Същият на феса на своя гавазин (турчин телохранител) постави значка владишка корона с кръст и препасан със сърмен ширит, за да се познава, че е митрополитски гавазин. Без да обърна аз внимание на това при една среща с каймакамина, задава ми въпрос: "Няма ли и ти да поставиш на твоя разсилен корона и сърмен пояс, кактъ гръцкият митрополит?" "Той е голям човек и ферманлия и като такъв всичко може да върши – отговорих му аз, – а аз съм обикновен поп, но по нямане на друго лице Екзархията ми е поверила тоя висок пост, като стана владика и аз може да върша същото." Той иронично се изсмя с думите: "Чок шейтансъ» (много си хитър)." Вън от туй гръцкият митрополит със своите бабаитлъци вършеше и други щуротии, несъответствуващи на сана му. Един ден той отишъл в с. Свети Илия, отстоящо на 2 часа път от гр. Воден, населено с турци, българи – 30 къщи и 5 – 6 къщи патриаршисти, придружен от паликарета и от аделфотията (братството), въоръжени с револвери и гръцки пушки, и служил в селската църква. Като узнах за това протестирах пред каймакамина, задето е допуснал гръцкия владика да отиде в това село, където болшинството от населението беше под ведомството на Екзархията. На моя протест каймакаминът ми отговори: "Сега Хуриет и всеки е свободен да отива, където иска и ще бъде приет" – с което ми даде да разбера, че и аз мога да отида. Отпосле узнах, че владиката заедно с придружавашите го паликарета, при влизане и на издизане от селото, стреляли с револверите, за да сплаши българите. Всичко това било донесено на каймакамина от турското население. Младотурците най-много се възмущаваха от тези бабаитлъци на едно официално духовно лице и не можеха да го понасят.

На тези демострации на гръцкия владика каймайаминът ето как си отплати: владиката отиде да служи в същото село на празника "Свети Илия" (2 август), поради храмовия празник на църквата. А пък на Кръстовден в това село ставаше панаир, на който често се събираха хора и от околните села. Дойдоха селяни да искат да им изпратя свещеник за празника да им извърши требите. Понеже в това село нямаше свещеник, ме помолиха да отида аз да им служа на Кръстовден. Два дни преди празника изпратих свещеника от с. Оризари, отстояшо на половин час път от Воден, като му съобщих, че и аз ще отида за празника. Тъкмо по това време се съвпадна и турският празник Рамазан, когато турците в продължение на 30 дни не вкусват нищо през деня, а се хранят само два пъти през нощта – вечер и заран преди съмване. Денем, и то следобед, чиновниците отиват в канцелариите навъсени, и то не да вършат сериозна фабота, а на приказки в очакване по-скоро да се стъмни, за да разговеят. Особено най-много навъсени бяха и не им се приказваше ония турци, които бяха пушачи на тютюн. След вечеря те отиваха в правителствения дом, за да прекарат няколко часа в развлечение, пушейки цигари и пиейки кафета и шербети.

Аз знаех по кое време каймакаминът отива в кабинета си след вечерята и отидох при него да му съобщя, че отивам в с. Свети Илия за Кръстовден и му посочих моя заместник за всеки случай. Тази тактика бях установил още в Енидже Вардар. И там, когато ми се наложеше да отсъствувам от града по обиколка из селата, всякого съобщавах на каймакамина, като му посочвах мой заместник някой мой свещеник. В случая желаех да знае той къде отивам, за да не би иначе да хвърли някакво подозрение, че отивам с друга пел, ако не му се обадя. Никога при подобни случаи не исках разрешение от него, за да не попадна в зависимост, а просто му съобщавах за сведение, че отсъствувам и че оставям мой заместник.

Като съобщих на каймакамина, че аз отивам в с. Свети Илия за Кръстовден поради празника, той както никога малко се смути и ме запита какъв е тоя празнин. Като му обясних, той ми каза: "На добър час" и веднага ми се извини, че бързал да отиде в клуба, където го чакали за някакво рамазанско богослужение, и аз станах. На 13 септември с. г. следобед, потеглих с кон за селото. Щом стигнах до село Оризари, през което минава шосето за Солун от Битоля, виждам цялото село обсадено с кордон от войска. Като видях това, се стреснах и помислих, че няма да ме допуснат да мина през кордона, а ще ме върнат; обаче щом доближих, войниците ми отвориха път, без да ми кажат нещо, и аз продължих. Когато навлязох в селото, няколко селяни ме посрещнаха уплашени и ме запитаха какво да правят, понеже имало голям натиск и побоища от страна на войската, за да предадат оръжието. Аз казах с висок глас, за да чуят войниците: "Щом се търси оръжие, който има трябва да го предаде." Но те от погледа ми разбраха много добре, че исках да им кажа: "Ако можете да го укриете, не го давайте!" После ме запитаха дали ще могат да се черкуват за Кръстовден, на което им отговорих, че събирането на оръжието няма нищо общо с църквата и свободно може да си се черкуват. Като изминах с. Оризари, по шосето ме срещна един гъркоман от Воден, гъркоманът, възседнал на кон, идеше от с. Свети Илия, и уплашен ме запита къде отивам. Отговорих му: "В село Свети Илия." "Сега ли намери време да отиваш там, когато огън гори над селото, много селяни са пребити от бой от войската, която търси оръжие?" "Войската изпълнява своята длъжност, а пък аз отивам да изпълня моята" – отговорих му и продължих пътя си.

Като наближих селото, на една тумбичка вън от селото виждам нашия свещеник, излезнал да ме посрещне. На въпроса ми, какво има, той подробно ми разказа как в селото намерил двама свещеници, изпратени от гръцката митрополия за празника. Особено ме учуди, че каймакаминът още в зори дошъл в селото и вдигнал обсадното положение от войската, а след неговото заминаване, началникът на полицейския участък от с. Въртокоп изгонил гръцките свещеници, като им казал, че в това село всички са българи. Само 4 – 5 дущи по-видни селяни, за които имало донесение, че имали оръжие и го укривали, били откарани в участъка при каймакамина. За мене бяха приготвили квартира тъкмо в дома на първенеца, който беше арестуван. Жените ме посрещнаха със сълзи; те приготвили гозби и чакаха гости да се повеселят за празника, а домакините им арестувани. Картината беше трогателна, но аз ги успокоих, като ги уверих, че скоро ще бъдат освободени. Вечерта в църквата се събраха селяните около мене и почнаха да ми се оплакват, че мнозина били бити, особено кметът на селото, 35-годишен човек, който ми се оплака, че са му ударили 30 тояги, за да каже кой в селото имал оръжие. Като го видях все пак бодър и здрав, потупах го по рамото и му казах: "Без мъки не може да се крепи вяра и народност." Той почна да се смее, като че ли нищо не е станало с него. На празника извърших тържествено богослужение със свещеника и с подобаваща реч за Христовите страдания на кръста, а след службата, придружен от селяните, тръгнах по визити, като обиколих всичките къщи. При свършека на визитите в последната къща, където ми беше приготвен обяд, кметът бе извикан от един селянин, за да му съобщи нещо. Като се върна при нас, беше прибледнял. На въпроса, какво му е, той отговори, че един офицерски пратеник от съседните ениджевардарски села дошъл да му съобщи, че пак щели да дойдат в селото да събират оръжие, което било скрито, и да бил готов за предаване, иначе голям бой щяло да падне. Като чуха това селяните, от страх изпаднаха в ужас и кръвта им смръзна в жилите. Моето положение стана деликатно, съжалих хората и затуй реших да остана в селото, за да си дочакам идването на офицера. Същевременно дръпнах настрана един от селяните, на когото имах пълна вяра, че няма да ме излъже, и го запитах дали имат скрито оръжие. Той ме увери, че каквото имало – няколко гръцки бердани ги предали, но войниците търсели манлихерови пушки. Тогава, за да успокоя кмета и селяните, казах им, че няма да си отивам, а ще чакам офицера, с когото ще се разберем. Всички се успокоиха и се създаде едно весело настроение. Обядвахме и чаках, докато се стъмни, но никакъв офицер не дойде. Тогава казах на селяните, че от сега нататък той няма да дойде и моето стоене тука няма смисъл, а по-добре е да се върна във Воден, за да направя постъпки пред каймакамина за освобождаването на арестуваните селяни.

Напуснах селото по тъмно и пътьом на разстояние 2 часа до Воден почна да вали пороен дъжд, който ме намокри до костите. Щом пристигнах в къщи, веднага се преоблякох и още същата вечер отидох при каймакамина. Заварих го в кабинета заедно с мюфтията и кадията, събрали се на разговор по случай рамазана, за да прекарат нощта по-весело.

Запита ме как съм прекарал в селото; отговорих му, че всичко добре мина с изключение на случая с арестуването на няколко селяни от властта, чийто имена посочих, които според мене са невинни. Той ми възрази, че според неговите положителни сведения тези селяни укривали манлихерови пушки. Отговорих му, че току-що съм се върнал от селото, проверил съм и съм се убедил, че селяните нямат и не са имали никакво друго оръжие освен онова, което са предали на войската, Тогава той се обърна към мене с думите: "Ако вие гарантирате, че нямат друго оръжие, ще ги освободя, но помислете си!" Казах, че напълно гаранирам, и той веднага в мое присъствие взе телефона и даде нареждане до участъка за освобождаване на задържаните селяни.

На другия ден около обяд, при мен се явиха кметът от селото заедно с освободените и по-първите селяни, дошли нарочно да ми благодарят за освобождаването не само на арестуваните, но и задето съм ги спасил от изтезанията на войската, която не се е появила вече в селото. Казаха ми: "Сега разбрахме, че си имал влияние пред правителството." След тоя случай няколко къщи гъркомани, които се колебаеха, вече напълно се отказаха от гръцката митрополия и цялото село стана единно. От всичко това моят авторитет се повдигна не само в очите на селяните, но и между гражданството.

[Previous] [Next]
[Back to Index]