33. НЕОЧАКВАНА ПРОМЯНА В ОТНОШЕНИЯТА НА КАЙМАКАМИНА КЪМ МЕНЕ

Един ден, както и други път, отидох при каймакамина до работа. Останах изненадан, като забелязах, че е навъсен, и от това, че ме прие много студено и официално. След обичайното започване на разговора с "Не вар не йок" (що има, що няма), изведнъж той се обърна към мене с натъртен тон, искайки да му посоча какви убийства и грабежи са станали в неговия район. Отговорих му, че подобно нещо не зная и не съм чул. Тогава той извади от чекмеджето на масата и ми подаде няколко вестници, дошли от България, за на прочета какво пише в тях.

Какво беше моето учудване, когато видях, че в писаното се сипеше огън и жупел върху него: "Върху българското население във Воденска околия са били извършени много убийства и изствпление от властта и пр." Той считаше, че всичко това е писано от воденските учители. Едвам можах да го убедя в противното, че авторът на писаното е вероятно някое злонамерефно лице, като изказах готовност да го опровергая. И така се тури точка на тоя въпрос, без да поиска да опровергая писаното.

Скоро ми се отдаде случай, за да добия пак доверието на каймакамина. Имаше един щур кадия, който беше голям хуриетчия и навсякъде парадираше със своя либерализъм, без да държи сметка за поста, който заемаше, и всякога носеше чалмата накривена настрана. Той искаше да се налага на каймакамина с младотурския комитет. Каймакаминът пък се държеше като власт отгоре и не се поддаваше всецяло да бъде ръководен от младотурския комитет. Когато каймакаминът отсъствуваше за няколко дни по служебна работа, кадията, възползуван от неговото отсъствие, беше се заел да прави мехзар (протест) срещу каймакамина от името на всички ни, за да го уволнят от службата му във Воден. За тази цел един ден кадията ме повика в неговата канцелария и в присъствието на мюфтията почна да злослови срещу каймакамина, да говори неверни работи, като ме покани аз и нашите кметове да подпишем тоя протест и го изпратим на солунския валия. Аз обаче, знаейки, че мюфтията играе двулична роля и че повече е близък с каймакамина, отказах да сторя това под предлог, че тоя начин на действие за премахване на каймакамина е деморализиращ, защото същите хора утре по същия начин ще постъпят и срещу нас като чиновници. Ако каймакаминът е провинен в нещо, добавих аз, вие вместо да си служите с гражданството за неговата вина, можете с обстоен рапорт да донесете направо до знанието на валията. Това мое мнение се възприе от мюфтията и другите ходжи, та кадията бе принуден да млъкне. Като се върна каймакаминът, аз отидох при него да се видим и той ме посрещна много любезно; разбрах, че му е доложено от мюфтията за казаното от мене на кадията и не минаха няколко седмици, вместо каймакамина преместиха кадията от Воден.

ОБЕЗОРЪЖИТЕЛНАТА АКЦИЯ  В ЕНИДЖЕВАРДАРСКО

През годините 1909 и 1910, когато бях на служба във Воден, като управляващ воденската епархия, положението във Воденска, Гевгелийска и Карашабанска околия, които влизаха в поверената ми епархия, беше спокойно, защото четниците и войводите от разформированите след Хуриета чети бяха легализирани и настанени на частна работа съобразно професията им. Само в Ениджевардарска околия през 1910 г. беше се появила една чета, там никак не беше спокойно. Във връзка с това през месец юни същата година властите в Енидже Вардар бяха арестували архиерейския наместник Калайджиев и учителя Димитър Лешников по подозрение, че имат някаква връзка с четата. По тоя случай телеграфически бях повикан от първенците в Енидже Вардар да отида там. С получаването на телеграмата потеглих с влака за Солун. Слезнах на гара Въртокоп, откъдето смятах да замина за Енидже Вардар, отстоящ от гарата на 30 км, с пощенската кола. В същата кола обаче се качиха две ханъмки и за мене място нямаше. Нямаше и други превозни средства, та не оставаше нищо друго освен да се върна с влака обратно за Воден. В желанието си да отида един час по-скоро, понеже телеграмата беше спешна, реших да вървя пеша. За щастие случи се да срещна на гарата един познат ветеринарен лекар от Воден, който също пътуваше за Енидже Вардар. С голяма мъка успях да го убедя да вървим пеша двамата, за да не пътувам сам, което можеше да породи известно съмнение пред органите на властта. С нас не носехме никакъв багаж, а това облекчаваше положението ни. Потеглихме от гара Въртокоп към 5 часа след пладне и към полунощ пристигнахме в града много изморени. Отправихме се за един хотел, на който съдържателят беше турчин, но хотелът беше затворен. Отидохме в полицейский участък и един полицай отиде в къщата на хотелджията и го извика да отвори хотела. Двамата преспахме в хотела и рано сутринта още в зори станах и отидох право в църква, понеже тоя ден беше Петровден. В църквата намерих само дежурния свещеник. След малко черквата се изпълни с богомолци и като ме видяха, всички останаха смаяни, понеже не знаеха кога съм пристигнал. След отпуск на службата отидох в канцеларията на архиерейското наместничество, придружен от първенците и свещениците. На запитванията от тяхна страна, кога и с какво съм дошъл, обясних им, че съм дошъл с файтон и съм спал на хотел, понеже късно съм пристигнал. След кратък разговор взех със себе си един свещеник и члена на идаре меджлиси Божил Станков и отидох да се представя на каймакамина, както му е редът. Моят спътник, ветеринарният лекар, обаче му се представил преди мене и му разправил, че и двамата сме дошли пеш. Щом влезнахме при каймакамина, той ни посрещна със смях и ме запита как сме дошли с доктора пеш. Поставен натясно, аз не можах да скрия истината и признах, че сме пътували пеша, от което придружаващите ме останаха много изненадани. Както и да е, след кратък разговор с него, залових се за работа. Останах десет дни, докато се приключи учебната година. Окуражих гражданите и утеших семейството на архиерейския наместник, който беше откаран в солунския затвор наедно с гуменджийския архиерейски наместник и Димитър Лешников. Още във Воден писах на малкия ми син Йосиф, ученик в Солунската гимназия, да отиде в затвора и види Лешников, като му занесе и пари. Покойният Лешников беше казал на сина ми да ми каже, че ще бъде обесен, нещо, което не исках да вярвам. Не се мина един месец обаче двамата архиерейски наместници бяха освободени, а Лешников обесиха през месец август, доколкото си спомням, всред чаршията в Енидже Вардар, за да всеят паника всред населението. Неговата смърт потопи в скръб българското население, защото в неговото лице ениджевардарци загубиха една интелигентна сила, която ръководеше организацията, и един много почетен човек.

През есента на 1910 г., месец октомври, от България дойде със своята чета в Ениджевардарско Апостол войвода. Неговото появяване накара младотурците да побеснеят и да обявят строго военно положение в цялата околия, като блокираха и селата с войска. Прекъснаха се всякакви съобщения с Енидже Вардар и в продължение на един месец не можах да получа никакво известие оттам. А преди обявяването на военното положение бях изпратил чрез пощата от Солун до архиерейския наместник в Енидже Вардар 200 лири турски за заплати на учителите. Във връзка с така създаденото положение понесоха се много лоши слухове, че много хора били арестувани и избити; арестувани били и архиерейските наместници на Енидже Вардар и Гумендже заедно със свещениците, учителите и първенците. Пръсна се слух, че архирейският наместник на Енидже Вардар бил убит и това най-много ме стресна, За да се информирам по-добре за тези печални събития в тая околия, отидох в Солун, предполагайки, че тамошният митрополит чрез консулите може да е научил нещо по-положително. И там обаче нищо не знаеха и бяха в пълно неведение. Драгоманинът на консулството Сократ Тодоров, като научил, че съм в Солун, дойде чак в хотела ми, за да се осведоми от мене за събитията, които ставаха в Енидже Вардар. Това ме много учуди, защото вярвах, че българското консулство може да бъде осведомено по събитията чрез другите консулства. Разочарован се върнах във Воден с твърдото решение да издействувам чрез воденския каймакамин да отида лично в Енидже Вардар. Един ден отидох при него, придавайки си тъжен вид на лицето. Каймакаминът, като ме видя, запита ме, какво ми е, дали не съм нещо болен. Обясних му, е важна служебна работа ми налага да замина за Енидже Вардар. Прикривайки истинската цел на моето отиване, казах му, че отивам да проверя какво е станало с изпратените по пощата от мене на архиерейския наместник 200 лири турски, за получаването на които поради развилите се събития нямам никакви известия от него, а се носи слух, че той бил убит. Добавих, че в такъв случай парите може да се изгубят и аз ще трябва с моето тежко семейство да отделям от моята скромна заплата, за да изплатя тази сума в продължение на 2 – 3 години. Каймакаминът изказа съжаление, че в случая не може да ми помогне, защото Енидже Вардар не се намира под негово ведомство административно и ми препоръча да се отнеса до валията в Солун. Отговорих му: "За мене валия сте вие, защото валията не ме познава и не знае какъв съм." Тогава той ме посъветва да дам писмено изложение до него, в което подробно да изложа целта на моето отиване в Енидже Вардар. Аз веднага сторих това с един рапорт до него. На следующия ден бях повикан чрез едно заптие да се явя при каймакамина, и когато се явих при него, той ми каза: "Приятелю, свободно можете да отидете в Енидже Вардар." Благодарих му и го помолих да ми даде един стражар за охрана из пътя. Каза ми, че няма нужда от никаква охрана и че мога да вървя спокойно само със своя разсилен. Без да отлагам повече, веднага потеглих на кон за Енидже Вардар, придружен от моя разсилен. Като минах Мъгленската река, оттатък с. Свети Илия, навсякъде в Евиджевардарска околия виждах всички села блокирани от войска и по шосето се движеха само военни патрули. Освен войници не можах да видя нито едно цивилно лице чак до града, нито добитък; навсякъде цареше мъртвило, като че ли околията беше нападната от чума. Единствени ние с моя разсилен движехме по шосето между военните патрули, тръпнейки от мисълта да не ни сполети и нас нещо. Най-после стигнахме благополучно в града, без някой да ни запита отде идем и къде отиваме. Отидох на квартира направо при тогавашния инспектор Димитър Михайлов от Дойран, защото в града беше мъртвило: архиерейският наместник убит, свещеници, учители и много първенци бяха арестувани, наместничеството и училището затворени, така че почти цялото екзархийско паство беше в траур. От свещениците беше останал само поп Гоно, който минаваше за пияница, колкото да извършва требите, а така също и инспекторът Михайлов, когото властта не подозираше в нищо. Вечерта от Михайлов се информирах по-подробно за положението на екзархийското паство и черковно-училищното дело в околията. Той, който беше много уплашен и от уплах не можеше да дойде на себе си, ни описа изстъпленията и терора, упражняван върху българското население в най-черни краски: 20 души селяни безследно изчезнали, всички български училища затворени и селяните заставени насила да се откажат от екзархийското ведомство и минат под Патриарщията. В Гумендженско били арестувани също архиерейският наместник заедно с учителите и първенците хаджи Тано Гонов и д-р Халйов. Затворът беше препълнен с по-видни селяни, няколко души от които са умрели от силен побой; един селянин бил разпънат на кръст, за да каже къде е Апостол войвода, други обесени с главата надолу ги кадели с пушек от запалени говежди лепешки, трети намазани с мед и с вързани отзад ръце, били оставени в двора, за да се събират мухите върху тях и пр. Властта си е служела с тези инквизиционни средства, за да узнае къде е Апостол войвода, но никой не казал.

В четвъртък вечерта пристигнах в града, а на другия ден – петък, който беше неприсъствен ден, отидох в дома на каймакамина, който беше предварително предупреден за моето посещение, придружен от поп Гоно и члена на идаре меджлиси, за да му се представя. Той ме прие в селямлъка (гостната стая) с (погиджелън) нощница. Поради събитията не очаквах такъв любезен прием. В разговора между другото ми каза, че поп Гоно много пиел. Без да дочака моя отговор, поп Гоно се обади: – "Да, каймакам бей, много пия", та падна малко смях. На тази среща обаче аз официално не повдигнах въпрос за печалните събития, развили се в тази околия, а отидох само на свиждане. На другия ден в събота преди обяд отидох пак в кабинета му, но без да бъда придружен от никого. Тогава застанах на официална почва като длъжностно лице и обясних на каймакамина целта на моето идване със следните думи: "В качеството ми на управляващ Воденската епархия, като отговорно лице пред моето началство Екзархът, дошъл съм при вас, за да взема точни и верни сведения за скръбните събития, станали в тази околия, за да не попадна в грешка и противоречия, ако донесението си до началството основа само на слух." Обясних му, че това се налага, защото има злонамерени лица от съседните нам държави, които ще използуват този момент, за да наводнят европейския печат с неверни сведения. За свое оправдание каймакаминът ми каза, че причината на всичко това било появяването на четата на Апостол войвода, Възразих му, че заради един авантюрист – една луда глава, не може да се вини, да се преследва и да се подложи на изстъпления невинното население! Властта може него да преследва, но не и цялото българско население. Когато повдигнах въпрос за затворниците, отговори ми, че според донесението на полицията те са имали връзи с Апостол войвода. Тогава му зададох въпроса, може ли да се допусне, че лица като хаджи Тано, д-р Халев и другите първенци могат да имат такива връзки с четата? Заключих, че всички сведения и донесения са неверни и са дело на злонамерени хора – противници на българския народ, и с тях се цели да се напакости на народа ни. На въпроса му гарантирам ли за тяхната честност, отговорих му утвърдително. Когато повдигнах въпрос за изгонените български учители от селата Въдрища и Вехти пазар, на тяхно място били настанени гръцки такива, както и за църквата в с. Крива, Гумендженско, която още не е предадена съгласно закона на екзархийското паство, той се смути и каза, че не знае подобно нещо. Веднага в мое присъствие повика началника на жандармерията, комуто даде заповед да се изгонят от посочените села гръцките учители, ако има такива, и веднага да се предаде на българите църквата в с. Крива. След дълъг разговор по всички щекотливи въпроси се разделихме любезно.

Отидох в канцеларията на наместничеството и следобед веднага бяха освободени всички арестанти, които дойдоха там да ми благодарят. С освобождението на затворниците българите се окуражиха и аз останах в Енидже Вардар, докато се уреди учителският персонал по селата. Изпратените от мен чрез пощата 200 лири турски ми се предадоха непокътнати. От моето стоене българското население се посъживи не само в града, но и в селата, където веднага изпратих изгонените учители да заемат местата си. Що се отнася до убийството на архиерейския наместник Калайджиев, каймакаминът ми обясни, че според събраните от него сведения той имал връзки с комитите. От моето издирване обаче, което направих между свещениците и първенците, се оказа, че това не е вярно. Покойният отец Калайджиев, като щипянин израснал и живял в гр. Щип в една среда от калени, изпечени в революционното дело борци, назначен за първи път архиерейски наместник, без да съобрази, че като отговорно лице, заемайки този пост, трябва да бъде по-тактичен и внимателен, и че се държи за всяка негова приказка, отпуснал се пред някои селяни да каже, че и той бил съгласен с четническото движение. Това дало повод на властта да счита него като архиерейски наместник за шеф на това движение. Когато бил арестуван, бил подложен на нечовешки мъчеиия, от които се умопобъркал. В това състояние именно, без да може да изтърпи до край, посочил свещениците и някои от първенците граждани като съучастници в това движение. Като се посъвзел, разбрал, че извършил едно предателство, както бил сам в стаята на охраната под строго наблюдение, посегнал на живота си с един револвер, който бил окачен на стената. Това ми съобщи под голям секрет градският свещеник. Със своето самоубийство той спаси себе си от позор, спаси и другите затворници, защото от тази случка властите се стреснаха и показанията му не можеха да се считат валидни.

От това ми пътуване до Енидже Вардар, без да бъда обезпокояван от никого при едно такова военно положение в околията, и от любезния прием на каймакамина бях много изненадан. Отпосле обаче узнах, че това се дължело на една заповед на вилаетското управление в Солуи, предизвикана от една добра атестация, дадена за мен от воденския каймаканин.

[Previous] [Next]
[Back to Index]