В 1894 г. се положиха основите на революционното дело в Битоля от Дамян Груев, родом от с. Смилево, Битолско.

През 1893 г., доколкото помня, като излизах от клас като учител при основното централно училище в Битоля, на стълбата виждам един младеж, облечен с дрехи на дюлгерин, с кече на глава и тесла на пояса, който търсеше моя колега Никола Дутанчев. Направи ми впечатление неговата интелигентна фигура, без да се запозная с него, защото след като ме пита, без да се вести в учителската канцелария, изчезна. Отпосле научих, че тоя младеж бил смилевчанин, студент в Софийското висше училище, което напуснал, подгонен от Стамболовия режим като социалист. Подир известно време същият се яви в училище в гражданска форма, добре спретнат и изгладен. Заседателната стая на църковната община тогава се помещаваше в училището под самото клепало. През време на междучасие аз с моите колеги бяхме насядали пред общинската стая и наблюдавахме как играят учениците в църковния двор. В общинската стая архимандрит Козма и Дамян Груев водеха спор за нещо, от който спор дядо Козма се раздразни и повиши тон. Тогава разбрахме, че спорът се води на религиозна тема. Дамян Груев му отговаряше спокойно, без да се дразни, но дядо Козма като неподготвен и със слаб речник почна да се черви и дразни. Всички ние узнахме, че наистина Дамян Груев е социалист, т. е. безверник според тогавашните наши схващания, и почнахме да гледаме на него с криво око, понеже аз и моите колеги, които бяхме с ограничен ум, не можахме да си представим социализма другояче, освен като идея на крайни елементи, които искаха да рушат устоите на религията и нацията. От тоя спор архимандрит Козма вече неприязнено гледаше на Дамяна и последният след това надали се срещна с него. 

Дамян, като учител в с. Смилево, прекарваше ваканцията си в Битоля и около него виждахме сгрупирани селски учители: Атанас [Анастас] Лозанчев, Лука Джеров, Дамян Недялков (Авторът вероятно греши, името е Недялко Дамянов), Никола Алтипармаков и по-младите интелигентни търговци, дошли от Прилеп; Георги Пешков, Петре Попето, Григор Попето и др. Аз с моите колеги от централното училище, начело с директора Наследников, Пере Тошев, който беше учител и надзирател на пансиона, Гьорче Петров, тогава инспектор на селските училища, Мише Велков, интелигентен момък и от знатно семейство, който имаше роднински връзки с българската аристокрация, бяхме сгрупирани около председателя на църковната община архимандрит Козма и бяхме негови сътрудници в борбата със сръбската и гръцката пропаганда. Ние бяхме факторите, що владеехме еснафите и околните битолски села, та затова на Дамян Груев и компанията му гледахме от високо като на хлапаци.

Гьорче Петров като училищен инспектор по селата използваше случая да събира нужните материали за географията. Той със своите обноски завладя селата, защото когато отиваше по обиколка, дисагите му бяха пълни с тютюн, ракия и бъклица с вино за почерпушка на селяните, с които като се срещнеше, приравняваше се с тях, като седеше алатурка. на и квартирата му не оставаше без ракия, вино и тютюн за почерпване на ония от селяните, които отиваха при него. По тоя начин той успя да си пробие път между селската среда и еснафите, завладя техните сърца и стана като "матица".

Пере Тошев със своя твърд и постоянен характер владееше класното учителство, новодошлите търговци от Прилеп и по-интелигентните граждани от Битоля. Както Пере, така също и Гьорче, като прилепчани, служеха за звено между битолчани и прилепчани, но битолските еснафи гледаха някак си неприязнено, защото прилепчани отвориха търговски сантори в Битоля и почнаха да конкурират в търговията битолчани, толкова повече че прилепчаните като по-предприемчиви и със своите връзки, които имаха от по-рано със солунските търговци, доставяха стоки направо от Солун. Прилепчани водеха голяма конкуренция и с крупните търговци гръкомани, от които нашите еснафи вземаха стоки на дребно. Прилепчани, като по-будни и по-интелигентни, дадоха подтик на националното ни движение, и от ден на ден то почна да напредва и да взема надмощие над елинизма във всяко отношение.

Аз бях близък с Гьорчета и Перета още от Солунската гимназия, често пъти общувах с тях, а в Битоля станах най-интимен с Мишета Велков, който Ф ползуваше поради своята интелигентност и почтет с голямо уважение и добро име всред цялото битолско гражданство. Поради мене той стана близък на Гьорчета и Перета, които много го ценяха заради неговия здрав разсъдък и морал. Чрез него ние държахме аристократическите семейства. Новодошлите прилепски търговци изявиха претенции веднага да се домогнат до църковно-училищното настоятелство и общината. Ние обаче, които държахме еснафите и се ползувахме с името консерватори, им се противопоставихме. Гьорче и Пере не вземаха страна в тази борба. Гьорче направи своята квартира достъпна за всички селяни и граждани и затова му дадоха прозвището "Крива круша", на която всеки може да се покатери. Когато на Гьорчета му предстоеше сериозна писмена работа, той беше принуден да отиде в квартирата в някой свой приятел, откъдето не излизаше, докато не се привърши започнатата работа. Пере Тошев като надзирател, квартируваше в пансиона и когато беше дежурен, отиваше надвечер често пъти на разговор и чудното беше, което правеше на всички впечатление през време на неговото дежурство, че като човек в пансиона цареше мъртва тишина. Не се чуваше никакъв шум, защото имаше голяма дисциплина и всички ученици по класните стаи се занимаваха като сковани. Със своето сериозно държание той беше респектирал учениците и само с един поглед поставяше всекиго на мястото му.

Той беше голям авторитет за учениците. Рядко изпусках случай да не отида при него, когато беше дежурен. На няколко пъти заварих в спалнята му Георги Пешков и Атанас [Анастас] Лозанчев да си шушукат. При моето влизане, макар и след похлопване на вратата, забелязвах у тях едно смущение и Пере се изчервяваше. Аз веднъж се извиних, че им развалям мухабета, обаче Пере от деликатност ми каза: "Нема нищо". Като схванах, че те имат нещо скришно, което не трябва да ми се каже, почнах по-рядко да ги посещавам, за да не го поставям в неловко положение. Мен ми направи особено впечатление присъствието на Лозанчева и Пешкова, за които аз с моя кръжок нямахме добро мнение. Наистина още от Солунската гимназия се познавах с Лозанчева, но не бях близък, защото той беше своенравен и сприхав и страстен ловджия. Като селски учител, не дружехме с него и страняхме. Баща му Диме като първенец в Ени махале се ползуваше с голямо влияние и добро име, защото беше взел живо участие в борбите по църковния въпрос. Затова всички заедно с председателите го посещавахме на господските празници и имения му ден.

Не мина много време, след като аз престанах да посещавам Перета в пансиона, един ден дядо Козма ме извика и ме прати при Лозанчева, който щял да ми съобщи нещо важно. Послушах дядо Козма и отидох при Лозанчев пак с едно предубеждение. Лозанчев ме посвети в делото с една предварителна подготовка и тогава разбрах смисъла на съвещанията им с Перета в пансиона. Като млад и буен, за пламнах от това доверие, което ми се оказа, защото моята душа отдавна копнееше да взема и аз участие в тази работа. Щом получих от Лозанчев нужните инструкции и устава, веднага започнах работа – да вербувам членове на организацията измежду хлебарите и млекарите, всички от Демирхисарско и Кичевско, познати лично мен. За да се даде по-голямо значение на клетвата, особено пред простата маса, посветих първо в делото прислугата на църквата "Св. Богородица", за да мога в църквата пред светия олтар да подвеждам клетва новите членове на организацията. А за да се промъкна между еснафите, хлебари, симидчии, млекари и кръчмари, начертах си план да спечеля по-влиятелните лица измежду тях и да хвана главните пунктове на битолския пазар, където в пазарни дни отсядаха демирхисарци и кичевци.

Затуй посветих в делото братята Скаевци, мои съселяни, които държаха фурна, хлебарница и хан в Атпазар, и шивачите Георги и Гино от с. Дупяни, Рабетинска река, в Овчи пазар, където ставаше най-голям пазар от селяните, защото всички съестни продукти и добитък се продаваха в тези пунктове. В Ленски [пазар] пък посветих Стойко от с. Бабино, Демирхисарско, търговец на брашна и др. – доста състоятелен, както и Трайче, хлебар от с. Белица, Кичевско – тоже състоятелен, за да ги използувам да помогнат с парични средства на организацията. Тези хора със своето влиямие всред еснафа, повече бяха агитатори, но не и резолюционери. В делото посветих двама от Ени махале – Нечо и Христо, истински хъшове, които бяха всякога готови да извършат каквото им се заповяда.

Посветените гореспоменати хора, въодушевени от революционната идея, почнаха всеки ден да ми донасят в църква по двама или трима членове на организацията, подготвени за подвеждането им под клетва. За тази цел беше определено време, когато бях свободен от училищни занятия. Полагането на клетва ставаше в църква пред олтара, пред Евангелието и кръста, кама и револвер. През церемонията аз бях наметнат с хорар – църковна одежда. След туй Пешков и Лозанчев почнаха да ми изпращат хора, за да ги подвеждам под клетва. И тъй аз от прост работник станах групов началник на група от 10 души. Понеже от ден на ден членовете се увеличаваха, в два-три месеца време под мое ръководство имаше около 20 групи. Съгласно устава аз получавах нареждане само от [Анастас] Лозанчев. При всичко, Пере ми беше близък, не се осмелих да му се похваля, че съм посветен в делото и да го запитам за нещо. Даже няколко дена след моето посвещение, се срещнах с Перета и той иронично ме запита "Как си дяконе"? – от което разбрах, че иска да ме пита как съм с новото положение, Отпосле схванах от държанието им, че било им неловко да ме посветят те, за да не носят отговорност в случай, че ме сполети някое нещастие като семеен човек с дребни деца. Най-интересното за мене беше, че във всички хора след полагането на клетвата ставаше някакъв душевен прелом, като че ли се прераждаха. Попадна ми да подведа под клетва един непознат селянин от с. Могила. Отпосле ми се каза, че бил ненормален и аз много се изплаших да не издаде нещо, но узнах, че клетвата е направила пълен прелом в неговото душевно състояние и не само че той нищо не издаде, но стана и добър работник.

Имаше едно надпреварване кой да прояви по-голяма дейност и всеки се чувствуваше горд, когато му се възлагаше каквато и да е работа. Ентусиазмът беше неописуем и сплотеността беше чудна. Всички членове, посветени на делото, без да се знаят, се познаваха по своята самоувереност и сияйни лица. Една задушевност царуваше между всички ни както между християните в първите времена на християнството. Всеки беше готов да се жертвува за делото и за своите другари. Срещите ни бяха задушевни. Всички посветени хора се предадоха всецяло на делото, а частната работа и грижите към семейството оставяха на заден план, защото всеки работник революционер се чувствуваше като че ли е свободен от робство, като знаеше, че се намира под знамето на революционната организация, която считахме за всесилна и непобедима. Георги Пешков беше толкова увлечен, че беше си занемарил търговията, поради което баща му се пукаше от яд. [Анастас] Лозанчев, за да маскира пред турската власт своята дейност, стана фотограф и се скиташе из градовете под предлог, че фотографира хора, а всъщност той сееше семето на революционното дело. Пере Тошев със своя смачкан фасон като учител и надзирател, не обръщаше никакво внимание на властта и оставаше незабелязан, а пък аз под булото на калимавката и расото и поради положението, то заемах като дякон и учител, не пораждах съмнение и властта не допущаше, че аз мога да се занимавам с такава противодържавна работа, толкоз повече, че на царски празници и официални посещения придружавах председателите и владиците като техен адютант. Аце Дорев като книжар и виден търговец, понеже имаше връзки с правителствените чиновници и видни турци, беше запазен от подозрение. След като се организираха града и селата, трябваше да се даде работа на членовете, за да не отпаднат духом. За тази цел раздаваха се книжки с революционо съдържание и вестници, пренесени от България по канала, за да се четат и се просвещават.

После в Битоля почнаха да се издават вестниците "Смърт или Свобода" (Хектографиран лист "Свобода или смърт" под редакцията на Васил Пасков) и "На оръжие" (Също хектографираи лист, редактори Васил Пасков и Михаил Герджиков.) Всички вестници и книжки се предаваха на работниците със заповед да ги разпространяват от ръка на ръка и след прочитането им пак да се връщат. С това се целеше да се изпита верността на всеки работник. След това се доставиха револвери от България, система "Тюфекчиев", със задължение всеки работник да си купи по един. Такива се доставиха в малко количество, та стигнаха за всички, поради което даде се нареждане всеки сам да си достави откъдето намери. По тоя начин повече от работниците се въоръжиха и в тях се създаде по-голяма вяра в сериозността на работата, от това се повиши техният дух.

Организацията се попълни и поднови с още млади и интелигентни сили, предадени всецяло на делото. Такива бяха Христо Чемков от Щип, като педагог, назначен за учител в централното училище в Битоля; Георги Попхристов, учител в с. Кръстофор, а после в Битоля; Лука Джеров, учител в с. Цер, Демирхисарско, после в Кичево, Дебър и Битоля; Войдан Чернодрински, учител в с. Могила; Наум Бърдаров от Щип; Неделко Дамянов и Кольо Алтипармаков, учители в Битоля, Христо Чемков със своята пъргавина и подвижност като живак, със своя весел характер и фокуснически маниери, стана любимец на всички. Петър поп Арсов от Велешко беше директор на Прилепското училище и той стана известен със своя твърд характер. За него Пере казваше: "Ето човек, който иска да продупчи стена с главата си", Димче Зографов дойде като учител, а беше техник за правене на бомби.

След едногодишно учителствуване в родното си село Дамян Груев бе назначен в Прилеп и оттам отиде в Солун като коректор в печатницата на Самарджиев. Също и Гьорчета преместиха в Солун, а в Битоля остана Пере Тошев. Той ръководеше революционното дело в Битолски окръг, с главни сътрудници Анастас Лозанчев, Георги Пешков и Аце Дорев. Пере Тошев постави революционното дело на чисто национална почва. В това отношение той беше краен фанатик. Сръбската пропаганда не преставаше да действува с големи подкупи и да вербува сърбомани. В нейно лице Пере виждаше най-опасния враг за нашето свято дело. Затова първата акция на организацията беше насочена срещу нея и тя се прояви в едно покушение срещу един предател, търговец от Битоля, хаджи Попе, който имаше магазин на [....] пазар и това му даваше възможност да се среща и говори със селяните пазарджии и ги деморализира. Покушението обаче не излезе сполучливо, защото той беше само тежко ранен в крака. По повод на това властта арестува Анастас Лозанчев и двама-трима други работници, но скоро ги освободиха, понеже нямаше достатъчно доказателства против тях.

При все че това първо покушение не беше удачно, произведе голям ефект. Всички се стреснаха и разбраха, че тука има една конспиративна организация. Още по-голям ефект произведе залавянето на Донета от Щип с бомби, поставени в чувал с ориз. Тогава цяла Битоля се потресе; гръцкото и турското население, както и дипломатическото тяло в града, останаха много изненадани и учудени. Когато властите занесли бомбите в тенекиени кутии пред валията, той се уплашил и казал на адютантите си да ги махнат, за да не избухнат. Тогава валията Абдул Керим покани консулите да видат бомбите. А пък битолският адвокат Серафим Метов, родом от гр. Охрид, фанатик гръкоманин, но близък на дядо Козма още от Кичево, където бил секретар на гръцкия владика Антим, когато дядо Козма е бил игумен на манастира, дойде при него, за да му даде впечатлението, което направили тези бомби ред правителствените кръгове и турското население и му казал, че всички изтръпнали от страх. Дядо Козма ми предаде този разговор и като ми разправяше, беше във възхищение. За да не би Доне да издаде нещо, Пере се прикриваше около две седмици, Хр. Демичев, преоблечен, напусна Битоля и по канал замина за Прилеп. Доне, въпреки че беше подложен на жестоки изтезания, се показа твърд и нищо не издаде. Във връзка с тази афера арестуваха и един евреин на име Аврам Моше, на чийто адрес било писмото, извадено от устата на Донета при опита да го глътне. При разпита на Донета пред полицията на въпроса, кой му дал бомбите, той отговорил: "Аз не унаех нищо за тия бомби, а просто като кираджия, един евреин от Велес ми предаде чувалите с ориз, за да ги донеса тук, без да го познавам, като ми кава, че с писмото ще намеря лицето в Битоля."

Полицейската служба в организацията беше доста добре организирана. Всеки работник беше задължен следи и да донася на своя полицейски групов началник за всичко онова, което изхожда от противните и се отнася до организацията. Млекари, хлебари, касапи, които бяха пръснати по турските и гръцките махали, които се мушкаха навсякъде, без да се усъмни някой в тия обикновени хорица, че са членове на организацията, узнаваха много неща и донасяха своевременно на надлежното място. И тъй организацията беше в състояние да узнава всеки ден какви хора, с каква цел и откъде идват в Битоля. Те узнаваха и донасяха даже и какво се приказва всред правителствените кръгове и между консулското тяло. От ден на ден организацията се усилваше, а едновременно с това и църковното дело преуспяваше.

Гърчеещите се българи от махалите и центъра на града почнаха да се отказват от ведомството на гръцката Патриаршия и приемат български свещеници в къщи. Църквата "Св. Богородица", в празниците се оказваше малка за богомолците и последните изпълваха църковния двор. Българщината вече взе надмощие над другите националности. По главната улица Широк сокак и по кафенетата, където по-преди се движеше гръцката интелигенция и се приказваше на гръцки, сега постепенно се промъкна нашата интелигенция. Училищният празник "Св. Кирил и Методий" стана всенароден. На тоя ден по нареждане на църковната власт се затваряха дюкяните на всички еснафи. Даже хлебарите, месарите, млекарите и зарзаватчиите затваряха своите дюкяни. По неволя и други националности бяха принудени да затварят дюкяните на тоя ден. На самия празник след църковната служба, начело с процесия, минавахме през главната улица, през чисто гръкомански махали и отивахме в гимназията за молебен. Така че от църквата до гимназията, които се намираха на около два километра разстояние, улиците бяха препълнени с народ. Главата на шествието, начело с духовниците и учащата се младеж, когато влизаше в гимназията, опашката още беше в църковния двор. След молебена учащата се младеж, заедно с учителите и народа, начело с гайди и свирки, отивахме на Св. Неделя, където се слагаше народна трапеза за всички присъствуващи. Следобед там почваше веселието с кръшни народни хора и песни, което продължаваше късно до вечерта. Тогава Битоля оставаше почти пуста, защото нямаше какво друго да правят и с кого да търгуват, когато всички дюкяни за съестни продукти бяха затворени.

След организирането на града, организацията почна да се шири из околните села на Битоля по един тематичен и планомерен начин. Организирането на селата се дължи изключително на основното учиство – градско и селско. Както градските, така и селските учители, с малки изключения, станаха истински апостоли на революционното дело. Учителите по селата почнаха да се назначават по препоръка на организацията там, където се чувствуваше нужда от всекиго според неговата дееспособност. От основните учители най-голяма преданост и дейност проявиха към делото Анастас Лозанчев, Георги Попхристов, Неделко Дамянов, Христо Чемков, Александър Ефтимов, Лука Джеров. Евгени Попсимеонов и Кольо Алтъпармаков по прякор Улоо турче. Той беше заядлив и сприхав.

На юг от Битоля до Лерин всички села, разположени в подножието на Пелистер, с изключение на село Кръстофор, макар и българи, бяха фанатици патриаршисти. Тези села повече планински, бяха една пост за гръцката пропаганда. Селяните в тези села [бяха] най-здравите мъже и най-годните за боева сила. Затова окото на организацията беше насочено тях с желание да ги привлече. Първо се отказа Патриаршията прочутото село Бух, след него село Брусник, близо до Битоля, и най-после селото - Варешани – важен пункт, главно с манастира, който играеше важна роля, понеже беше прочут със своята целебност и служеше като център на всички околи села. На храмовия празник "Възнесение господне" в тоя манастир ставаше голям събор, защото там отиваха не само селяните, но и всички граждани от Битоля, без разлика на народност.

При всичко, че цялото село призна ведомството на Екзархията, църквата на която се черкуваха селяните остана под ведомството на Патриаршията съгласно статуквото, понеже носеше названието "Манастир", Затова въпросът се отнесе чак до Цариград. Селяните доказваха с документи, че църквата е построена за селото, понеже се намира до самото село, а гръцката митрополия твърдеше обратното. През 1904 г., доколкото си спомям, въпросът в Цариград се разреши в полза на селото. Това решение дойде в навечерието на храмовия празник на манастира. Гръцката община обаче стресната от този успех на българите, пред страха, че ако манастирът остане в български ръце, всички села покрай него ще преминат под ведомството на Екзархията, употреби всички средства и сполучи вилаетският съвет да измени цариградското решение, като се направи "Мюнавебе", т. е. да се разреши по ред да се служи в манастира на храмовия празник. Решението беше в смисъл, първо да служи гръцкият владика, а след него да служи българското духовенство.

Тогава председател на църковната община беше архимандрит Козма. Той делегира мене с двама от градските свещеници: поп Гйорче Апостолов и поп Атанас Алтипармаков да извършим един молебен, след като гръцкият владика свърши службата, тъй като в една църква и на един престол едно след друго, съгласно църковните канони, не могат да се извършат две служби в един ден. Тоя въпрос беше злободневен за цялото гражданство. В тоя случай от една прибързаност ние претърпяхме фиаско. Вечерта отидохме в селото Варешани, за да подкрепим духа на селяните, за да не се отчаят, когато видят идването на гръцкия владика в манастира, и да им обясним решението на Идаре-меджлиса. С нас дойдоха и много други българи от града, членове на организацията, без семейства, които останаха в селото. Между тях бяха Анастас Лозанчев, Георги Пешков, Антон Кецкаров и др. младежи. При тръгването обаче Пере Тошев ни внуши да не се проявяваме там като революционери. Надвечер пристигна гръцкият владика с голяма охрана, а преди него бяха дошли цялата гръцка интелигенция от Битоля, въоръжена и готова за борба.

Мнозина от нашите българи семейно бяха настанени в манастира. Само ние, около 50–60 души по-забележителни хора, останахме в селото. Заранта на самия празник потеглихме от селото за манастира всички вкупом, наедно със селския свещеник и селяните, на брой около 100–120 человека. Аз заедно със свещениците и учителите Кецкаров, Лозанчев, Пешков и др. вървяхме напред. Щом наближихме манастирската порта, бяхме спрени от двама стражари с поставени на пушките щикове. От властта беше определен даже и часът, кога ние да влезнем в църква, а от определеното време се бяха минали 10 минути. Въпреки това обаче гръцкият владика още не беше свършил службата, а ние напъвахме да влезнем вътре. Тогава началникът на джандармерията Фадул ефенди, един съобразителен и хитър турчин, като видя, че ние ще влезнем в манастира, много учтиво ме покани да отида в неговата стая да почакам, докато гръцкият владика излезе от църква, а народът да почака пред портите на манастира, като мислеше, че аз съм архимандрит. Народът около мене обаче не ми позволи да се отделя и Радул ефенди, като видя това, схвана каква е работата и влезе в църквата, за да застави гръцкия владика по-скоро да свърши службата и да излезне.

Ние нямахме търпение да дочакаме още няколко минути и тълпата като вълна ме блъсна отвъд и всички нахлухме в манастира, тъкмо тогава, когато гръцкият владика в пълно одеяние излизаше от църквата, оставаше ни да направим само няколко крачки, за да налетим върху него. В тоя момент обаче намесиха се стражарите, които с приклади почнаха да нанасят удари върху свещениците и народа, които идваха след мен. А срещу мене един гръцки бабаитин насочи железен кол, за да ме удари, но аз дигнах бастуна и той се спря. В същото ме един стражар посегна да ме удари с приклада на пушката си, но аз вън от себе си, от ярост хванах пушката му с ръце, без да мисля за живота си, защото бях възмутен от държанието на гърците, които, като видяха нас, с приклади започнаха да викат: "Като вулгарос" (Долу българите). Радул ефенди веднага дойде при мене и ме запази да не ме удари някой и с това се свърши работата. Като се обърнах назад, видях, че от нашите никой не беше останал – всички бяха офейкали и аз бях останал като пълкодец без войска. При манастирските порти бяха спрели само [Анастас] Лозанчев и [Георги] Пешков, силно раздразнени, защото моралният удар беше голям. Ние веднага се върнахме в града и за станалото доложихме на председателя. Направи се протест до валията от името на общината, поднесох и аз оплакване, като се явих лично при него, но всичко се свърши само с една резолюция, поставена върху нашите оплаквания – "За проверка". Тази именно случка, макар и за момент да накърни народното ни чувство, ме издигна много пред битолското гражданство, особено пред еснафите, като голям герой.

Ние претърпяхме тоя морален удар и изгубихме каузата поради прибързване и нетактичност, защото ако бяхме почакали само 5 минути, докато гръцкият владика си свърши службата и излезне от църквата, ние щяхме да си извършим своя молебен, и по тоя начин щяхме да си запазим реда да служим поред на други празници. Ние бяхме отишли неподготвени за борба и самият Пере Тошев преди тръгването ни предупреди да бъдем внимателни и да не се проявяваме като революционери и да ангажираме организацията, която още не беше закрепнала и не беше в състояние да води открита борба, защото значеше да я унищожим още в нейния зародиш.

[Previous] [Next]
[Back to Index]