В Дебър учителите се бяха разритали едни други и по тоя начин бяха завлекли в борбата и гражданството, което се беше разделило на два лагера, опълчени един срещу друг. Председателят на общината, наедно с членовете, вместо да стоят настрана, взели участие в борбата и по тоя повод постъпили в Екзархията писмени оплаквания от двата противни лагера. От тези ожесточени ежби Екзархията се стреснала да не би да отидат до крайности и това да се използува от сръбската пропаганда. Затова Екзархията решила да изпрати свой представител в Дебър, за да анкетира и проучи въпроса и помири двете враждуващи страни. Изглежда, че никой от екзархийските инспектори и другите чиновници не приел да отиде в този затънтен край, където турската власт беше безсилна, а фактически управляваха и бяха господари дебърските бегове и разбойническите банди, които изобилствуваха в района. Освен това нямаше никакви пътища, а съществуваха само кози пътеки, затова Екзархията решила да изпрати мене да извърша анкетата.

Един ден по пощата се получи предписание от Негово Блаженство до председателя на Битолската община архимандрит Козма, да ме освободят временно от длъжност и да отида в Дебър. Като ми съобщи това екзархийско нареждане, аз го счетох за голяма чест и приех с голяма радост възложената работа. Препис от всички оплаквания на дебърските граждани и учители ми се изпрати, а заедно с тях и едно "Мектуб самие", т. е. препоръчително писмо на турски език от Негово Блаженство до турския мютесарафин, за да ме признае като представител на Екзархията. На 4 юни 1896 г. аз потеглих за [град] Дебър през Ресен и Охрид. Пере Тошев и Мише Велков, като най-интимни приятели и доброжелатели, ме изпратиха до Девеани край Битоля. Преди тръгването Пере ми даде неговия револвер система "Тюфекчиев", за да се намери за всякакъв случай. При изпращането ми той ми подшушна да гледам да поставя основите на революционното движение в Дебър. С файтона по пладне пристигнах в гр. Ресен и отседнах в хан, за да се отморят конете. Ресенчани, като научили за моето пристигане, дойде при мене Георги Татарчев, който ме взе в къщи на гости и с него разменихме някои мисли за вървежа на делото, понеже той беше посветен в него. Вечерта пристигнах по-късно в Охрид и отседнах на хотел. На другия ден отидох да се представя пред охридския митрополит – тогава Григория. Той остана изненадан, като ме видя. Когато му казах, че отивам в Дебър, се учуди моята смелост, как съм се решил да отида в това разбойническо гнездо. Нагости ме с пресна охридска летница и тригодишно вино. В Охрид престоях един ден, докато наема кираджии, които да ме заведат до град Дебър. Това време използувах да разглеждам града и околностите, защото за пръв път отивах в тоя град. На другия ден ме покани на обяд Еврипид Робев, син на Димитър Робев, познат от Битоля, който временно пребиваваше в Охрид, за да уреди някои въпроси по останалите от баща му имоти. Охридските турци – кираджии не се наемаха да ме карат в Дебър, защото албанците не ги зачитаха нищо. Най-после Еврипид ми намери един кираджия, потекло албанец. Преди да тръгна, отидох при дядо Григория за сбогом и като му казах кой кираджия ме води в Дебър, той ми отговори, че тоя кираджия нямал никакъв авторитет пред дебърчани и ми каза: "Господ да те пази". Потеглих от Охрид същия ден подир обид, минахме през Струга и вечерта пристигнахме до "Мерсим бегови" хан, намиращ се на средата на пътя между Охрид и Дебър. Тоя хан е разположен в една долина край бучащата река Дрин и служи за прибежище не само на кираджиите, но и на разбойниците в лошо време. Ханджията също беше албанец и освен фураж за добитък друго нищо нямаше за храна, защото всеки кираджия си носеше храна. Тоя ден валеше дъжд и всред хана беше накладен голям огън. Наоколо седяха всички кираджии измокрени, за да сушат дрехите си. През това време, докато ние се печахме около огъня, пристигнаха разбойници, въоръжени от главата до петите, и насядаха около огнището. Разбойниците почнаха да ме изглеждат любопитно от главата до краката с лош замисъл, смятайки, че аз съм добра плячка за тях, да ме отвлекат и след това да ме освободят срещу голям откуп. Моят кираджия ме постави в една стая на тавана, където имаше сено. Лампа нямаше и стаята се осветяваше от едно газениче с фитил, който мъждееше и цялата стая се изпълни с дим. Аз от Охрид бях си взел всички необходими за из пътя съестни продукти: пържена охридска риба белвица, маслини, хляб и бъклица с вино. Като седнах да вечерям, макар и в такава неприветлива обстановка, ядох с такъв апетит както никога през живота си. След като се нахраних, легнах и заспах, но посред нощ се събудих, защото почувствувах голяма жажда за вода, и понеже нямаше съд с вода в стаята, излязнах вън от хана и отидох до близката река край хана и утолих жаждата си, макар че водата беше мътна от падналия дъжд. На връщане моят кираджия ме забеляза, дойде. при мене уплашен и ме смъмри, защото съм се решил да изляза посред нощ в такова опасно място, без да го предупредя, понеже аз му бях поверен да ме пази. Тогава аз бях толкова много наивен и екзалтиран като революционер, че повече се надявах на моя револвер, отколкото на охраната на кираджията. Преди да се съмне, той ме събуди, за да потеглим за Дебър, докато не са станали разбойниците, за да минем опасните места, преди те да успеят да ни пресекат пътя и ни заловят. От с. Дъбовяни, Стружко, до Дебър пътят върви все край река Дрин и е толкова тесен, че два коня или двама човека не могат да се разминат. В Дебър пристигнахме благополучно към два часа след пладне и отседнахме в един хан на пазара сред чаршията, защото хотел нямаше. Минавайки през чаршията, забелязали ме българските дюкянджии, защото са ме видели преди това в Битоля, където са идвали да търгуват, и пръснали слух, че битолският дякон пристигна. Това мое идване беше едно събитие за Дебър и за другите места, където минах, понеже аз бях единственият тогава български дякон и хората мислеха, че моята длъжност е най-важна. Освен това благодарение на моята външност, която правеше голямо впечатление, аз се ползувах с голям авторитет между народа. Дебърските учители, като научили за моето пристигане, след половин час всички вкупом дойдоха при мене. Почти всички ми бяха добре познати, защото бях им съдействувал пред муарифа за утвърждаването на техните дипломи и за изкарване на позволителни – "рухсатнамета" за откриване на български училища в Дебърско. Те, учудени от моето внезапно идване, ме запитаха на какво се дължи. Аз, за да прикрия своята мисия, казах им, че съм дошъл на лечение в Дебърските минерални бани, понеже страдам от ревматизъм. Но те, като ме изгледаха, казаха ми с насмешка: "Това лице и ръце не са за бани". Въпреки че се преструвах, че желая да остана на квартира в хана, те не се съгласиха на това, взеха ми багажа и ме заведоха на квартира в митрополското помещение, където квартируваше главният учител Яким Деребанов и където се помещаваше общинската канцелария. Вечерта дойдоха при мене свещениците, председателят на общината свещ[еник] Арсени Мартинов и по-първите граждани, за да се видят с мене и научат някоя новина от Битоля, без да им казвам целта на моето дохождане, от разговорите схванах, че вината лежи в учителите Филип Чочков и Трифун Ошавков, родом от гр. Дебър. Двамата като местни жители, свързани с роднински връзки, влияеха на гражданството. От лични амбиции бяха се грабнали за косите и повлекли след себе си гражданите, вследствие на което последните бяха се разделили на два враждебни лагера. А пък някои от останалите учители чужденци, бяха станали техни оръдия. Само главният учител Деребанов е играел майсторски двулична роля. На другия ден заранта, придружен от председателя на общината и първенеца Петър Бояджиев, се представих пред мютесарафина – окръжния управител, който беше военен, и му предадох препоръчителното писмо от екзарха. Той ме прие много любезно и се отнесе към мене с особено внимание. Даже на излизане изяви готовност да ми даде нужното съдействие при изпълнение на моята мисия, ако стане нужно, Като се върнах от пашата, поканих учителския персонал да се яви при мен. Тогава си открих картите и им казах за какво съм дошъл, като им прочетох екзархийското писмо, и апелирах към тях да ми окажат съдействие за изпълнение на възложената ми мисия. Виновниците [Филип] Чочков и [Трифун] Ошавков почнаха да се обвиняват като причинители на тези раздори всред учителството и аз разбрах, че по официален ред нищо не може да се постигне. Затова, като закрих събранието, задържах при себе си двамата виновници. Като останах с тях насаме, почнах да им приказвам с друг тон, не само като екзархийски пратеник, но и с тона на един член на една революционна организация, Понеже знаех, че Екзархията не беше в състояние да ги накаже с преместване или уволнение, защото това би предизвикало негодуванието на всички техни роднини в Дебър. Учители от другите места не се съгласяваха да отидат в тоя затънтен край, на когото гледаха като на заточение. В Екзархията пък държаха много за спокойствието на българите в тоя край и се бояха да не стане някакво разцепление, което да се използува от чуждите пропаганди, и затова местните учители се смятаха като патентовани. Само учители от близките градове Охрид и Струга се решаваха да отидат учители в Дебър.

Като знаех всичко това, казах им следното: "Зная, че вие не се боите от Екзархията, като сте уверени, че тя не може да вземе някаква санкция срещу вас, защото се уповавате на своите роднини и приятели, които ви поддържат, но има една друга сила, която не се спира пред нищо и наказва всички ония хора, които внасят смут всред народа. Когато другаде учителството сега се е предало на по-висш народен идеал и се стреми да сгрупира под едно знаме целия народ, вие сте се впуснали в дребнавости, за да пакостите на това свещено дело!" От тези ми думи се стреснаха и побледняха. Тогава ги посветих в делото и ги заведох в църква, където ги подведох под клетва. До преди един час двамата ярки противници, сега се преродиха духом и се разцелуваха братски със сълзи на очи. Подир клетвата самите те ми посочиха начин за усмиряване на гражданите и ми казаха само за проформа да свикам едно събрание от двете противни групи, Аз им дадох два-три дена срок, за да подготвят почвата за помирение. След това един ден поканих в канцеларията на митрополията посочените от тях по-видни граждани на събрание заедно със свещениците и общинарите. [На събранието, след като прочетох писмото от Екзархията, апелирах към всички в интереса на църковно-училищното дело да престанат съществуващите вражди между тях. За да не стане събранието като натрапено, дадох възможност на всички да си изкажат онова, което им тежи на душита. Започнаха споровете, аз само ги наблюдавах и пазех, щото говоренето да става по ред и в кръга на приличието. След като всички си казаха дертовете (мачероците по дебърски), утихнаха. Стана само един малък инцидент между председателя на общината поп Арсо и един виден гражданин, Ефтим Бояджиев. Последният каза на поп Арсо "Ти си козар и нищо не знаеш", а поп Арсо, кипнал от яд, се нахвърли срещу него с нападки. Аз, за да укротя свещеника, казах му: "Отче, няма нищо обидно в тези думи. Под думата козар господин Бояджиев разбира пастир, а пък ти не можеш да откажеш, че свещениците са пастири". Тогава всички почнаха да се смеят и се тури край на пререканията. Последен взех аз думата и им казах, че от всичко, което чух и видях, не намерих ни най-малко причини за раздори, а всичко се дължи на една амбиция, съответна на дебърския темперамент, от малко нещо да се хванат за пищов, както това правят арнаутите. Те всички признаха грешките си и на моята покана да се простят и се разцелуват, станаха всички на крака и след като се разцелуваха по дебърски, на някои при тази мила гледка от радост се напълниха очите със сълзи. Понеже общината начело с председателя беше взела страната на тия разпри, за да се постигне едно пълно и безпристрастно помирение, ми се подшушна от иконом Търпе Симеоновски, човек надарен с природен бистър ум, да сменим целия състав на общината, като ми посочи за кандидати на новия общински съвет лица от двете страни. Моето предложение за сменяване на общинския съвет се прие от събранието единодушно. Изборът стана с явно гласоподаване, като се избраха по-видни лица от двата враждуващи лагера, които бяха одобрени от всички. Сменихме и председателя, на негово място избрахме свещеник Блажев. По тоя начин се тури точка на всички недоразумения, а след това започнаха приятелски разговори, примесени с духовити закачки, каквито у дебърци те изобилствуват.

Като свърших благополучно възложената ми мисия, аз трябваше да напусна Дебър, но по желанието на видните граждани, останах до приключването на учебната година, което и на мен се щеше, защото разбрах, че съм приятен гост на всички, а от друга страна, моето по-дълго стоене имаше значение за затвърдяване на създаденото положение. Понеже от Екзархията ми беше предписано да рапортувам за всичко сторено от мен, след като се върна в Битоля, за успокоение съобщих с едно кратко писмо, че всичко благополучно се свърши. Освен това мене не ми се напущаше Дебър, искаше ми се да остана по-дълго време, за да се порадвам на положението си като на екзархийски представител, тъй като авторитетът на екзарха тогава беше много издигнат не само между българското население, но и между албанското, и то поради следния случай: Никола Пасков бил главен учител в Дебър, тогава общинският и училищен гавазин бил някой си албанец от Малесията на име Салим Мърсулко. Поради тоя му прякор той не се ползувал с авторитет и затова бил заместен под натиска на други по-силни на деня бегове и други. С това било накърнено честолюбието на Салим Мърсулко и затова решил да си отмъсти за тази му обида на българската община. За тая цел една нощ задигнал главния учител Паскова и го понесъл в Малесията – оттатък Дрин, където официалната власт не беше в състояние да го освободи, и поискал откуп от 200 лири турски за освобождаването му, като предполагал, че Екзархията ще внесе тази сума. Екзархът обаче направил енергични постъпки пред Високата порта в Цариград за неговото освобождение, имайки предвид, че ако Екзархията внесе тази сума, ще се създаде един прецедент за малесорите да залавят и други екзархийски чиновници, за да ги освобождават срещу откуп. По повод на тоя протест Високата порта строго предписала на властта в Дебър да направи всичко възможно, за да освободят учителя без откуп. От тоя натиск от Цариград се стреснали и дебърските бегове, които имали връзка с разбойниците, и заставили Салим Мърсулко да освободи главния учител без откуп. Това повдигна много престижа на Екзархията, защото по-рано до тоя случай, при други такива завличания на граждани с цел за откуп, никога не е бил упражняван такъв натиск от властта за освобождаване пленниците без откуп. В този случай дебърските бегове и техните органи разбраха, че екзархът представлява една голяма сила и че има връзка с представителите на чуждите държави в Цариград, под натиска на който властта се е застъпила и действувала енергично пред арнаутите за освобождаване на главния учител.

Тъкмо тоя случай използвах и аз като пратеник на екзарха и се считах неприкосновена личност, както един пълномощен министър на някоя велика сила. Затова бях предмет на особено внимание както от страна на официалната власт, така също и от страна на гордите и надменни дебърски бегове, които по природа бяха етикетни и с много тънък и дипломатически ум.

Един шейх на едно турско теке-манастир, на име Зюлфика, отишъл в Цариград на разходка. Понеже слушал да му се разправя, че екзархът бил голям човек, посетил Екзархията и пожелал да види Негово Блаженство. Последният, тактичен, го приел много любезно и го почерпил с кафе. Шейхът останал предоволен от вниманието на екзарха и се почувствувал много задължен и мислел по какъв начин да се отплати за това внимание. Същият ден узнал, че аз съм представител на Негово блаженство, пожелал да се види с мен. Една сутрин той дойде в митрополията, за което бях предизвестен от главния учител, че един дервиш искал да се яви при мене. Аз го приех и той като влезна със своето смирено и раболепно турско темане, се държеше така, като че ли се намира пред някой турски паша. След един кратък разговор той сподели с мен своите впечатления от срещата си с екзарха и възхищението си от указания му прием. Каза ми, че сега намира момента за най-удобен, в моето лице като негов представител да се издължи, за което ми предложи, ако ми е удобно да отида при него на един скромен обяд, на хляб и сол, както той се изрази. Аз разбрах, че ако приема поканата му, той ще го счете за голяма чест – приех с благодарност тази покана, Понеже бяха Петрови пости, запита ме дали блажа или постя. Отговорих му, че постя. Той предостави на мен кой ден да избера да му отида на гости, като ми предложи да взема със себе си и своята свита – учителите и свещениците. Аз му обещах да отида в неделен ден след църковната служба. На определеното време, като отидох в митрополията, чакаше един офицерски кон, добре оседлан и вестовой, за да ме вземе и ме придружи до селото Баница, където беше сервиран обядът на една полянка с дъбова гора при селската църквица, откъдето се виждаше цялата Малесия, през която лъкатушеше река Дрин. Възседнал на коня като владика, придружен от свещениците и учителите, пристигнах в селото Баница, където ме посрещна дервишът, заедно с гарнизонния началник, по чин майор, в длъжност каймакамин, също поканен на гости. Преди обяда той ни покани да се окъпем в прочутите Дебърски минерални бани. Отидохме там, но понеже стаите за събличане бяха съвсем голи, без никаква мебелировка, а такава не можеше да се постави, за да не бъде ограбена от голите малесорци, то шейхът беше донесъл хубави килими за постилане и специални копринени хавлии за мен. На мое разположение беше предаден един войник, който ме съблече и облече при къпането. След къпането той ни заведе в една отделна стая, постлана с тчелета – миндерлък, където ни почерпиха с локум, кафе и коняк. След един час почивка, отидохме в дъбовата горичка, където беше сложен обядът. Ние всички бяхме около 15 човека, а имаше приготвено ядене за около 30 души. От негова страна също бяха поканени десетина души видни бегове арнаути. За ония, които блажеха, бяха сложили агнета печени и баклави, а за нас прясна охридска риба, постни сърми и постни баклави, приготвени с чист албасански зехтин, за доставката на който бил изпратен в Охрид специален човек. Всички тия почести се правеха в чест на екзарха, в моето лице като негов представител. Обядът мина много весело, след което по същия церемониален начин, възседнал на кон, придружен от вестовоя и свитата, бях отведен обратно в Дебър. Аз се почувствувах много поласкан от радушния прием на дебърчани и не ми се искаше да напусна Дебър. Дебърчани също имаха желание да постоя повече при тях. Аз останах до годишния акт, който стана на 20 юни много тържествено, защото на поканата се отзоваха и присъствуваха всички военни и граждански чиновници, първенците на града и беговете – нещо небивало дотогава. След приключване на учебната година, моето стоене вече беше безсмислено. Затуй реших да се върна в Битоля през Кичево и се отбия в манастира "Пречиста", на гости при добрия игумен Софрония – мой благодетел, понеже ми помагаше като ученик в Солунската гимназия.

На 24 юни, рождеството на св. Йоан Предтеча, в дебърския манастир става събор от околните миячки села. За да завърша своята мисия и представя общ пълен рапорт в Екзархията не само за вървежа на църковно-учебното дело в града, но и в околията, реших да посетя и тоя манастир, който е играл и играеше важна роля в религиозно и национално отношение в тоя затънтен край. Освен това ми се подшушна от дебраните, че там дошъл един калугер от Сърбия и се настанил да живее като брат в манастира и игумена го приел като такъв.

Тогавашният игумен на тоя манастир, архимандрит Михаил от с. Галичник, един амбициозен калугер, не се подчинявал на Дебърската църковна община. Отказвал да даде годишен отчет за материалното състояние, приходите и разходите на манастира, според традиционния обичай. И той приел сръбския калугер в манастира, за да сплаши общината, че ако искат да му се налагат, щял да стане сърбоманин. Под булото на расото в тоя сръбски калугер от стара Сърбия, изглежда, че се криеше някой сръбски офицер, изпратен като агитатор в Дебърско. Дебърската власт тогава беше настанила в манастира една рота войници, под предлог да пази околните села от нападението на разбойнически банди, а всъщност да следи действията на този калугер. За присъствието на войската в манастира аз нищо не знаех. Преди да тръгна от Дебър, отидох в конака, за да си взема сбогом от пашата. Той ме прие много любезно и даже ми прочете някои поверителни телеграми за движението на някои разбойнически чети и ме осведоми върху проекта си за предотвратяване (парализиране) на техните действия. С това искаше да ме увери, че той се грижи за сигурността на населението от нападението на разбойниците, предполагайки, че аз ще съобщя на Негово Блаженство за неговата дейност. Между другото ми каза за настаняването на сръбския калугер в дебърския манастир и че поставил една рота войска в манастира, за да го следи. Аз си дадох вид, че за първи път от него узнавам за това нещо. Тогава аз му казах, че отивам в същия манастир за празника. На сбогуване пожела ми добър път и ме запита за деня и часа на моето потеглюване от града и аз му дадох нужните сведения за това. Бях решил да потегля за дебърския манастир на 23 юни стар стил, придружен от учителите, свещениците и няколко по-видни граждани. След църковния отпуск, като отидох в митрополията, намерих двама суварии (конни стражари), от които единият старши, за да ме придружават из пътя. И така, придружен от своята свита, предвождан от двама стражари с готови пушки за стрелба, всички на коне, потеглихме за манастира. Когато го наближихме, манастирските камбани започнаха да бият, както бият при посрещането на владиката. Пред портата на манастира на една площадка беше построена рота войници за посрещане. Като наближих до тях останах изненадан, като чух от командира да дава командата: "Селям дерт, аз дурт" – за почест. Аз схванах, че тази чест се прави на мене, слезнах от коня и поздравих с темане ротата и командира, след което офицерите под ръка ме заведоха във владишката стая, където ме посрещна игуменът с манастирското братство и дошлите от близките села свещеници, Там се запознах с иконом Григория от с. Галичник, един от поборниците по църковния въпрос, много буден и съобразителен човек. При мене дойде и сръбският калугер. Понеже аз отидох без предварително известие, като видели да идвам с двама суварии и свита, всички се стреснали, особено игуменът, предполагайки, че съм екзархийски ревизор, нарочно изпратен, за да прегледам сметките на манастира. След вечерното богослужение пожелах да се разходя около манастира. Щом слезнах на двора, дойде ротният командир със своя сублатор и ме взеха под ръка, за да не се подхлъзна по стръмните места. Аз пък нарочно стъпвах на пръсти страхливо, като че ли за първи път се движа по такива места.

На самия празник служих, а след службата обиколих всички гости в манастира, придружен от игумена, и по такъв начин събрах всички сведения относно църковно-учебното дело по реканските села. Игуменът ми се оплака от войската, която беше на квартира в манастира, че войниците досаждали. Аз използувах случая да му кажа, че войската стои заради сръбския калугер и докато не го изгони, ротата няма да напусне манастира. Той ми повярва, защото видя, че аз идвам като официално лице със знанието и съдействието на властта. В манастира престоях един ден и бях нагостен с прясна пъстърва уловена в реката Радика в горното течение. Командирът на ротата чакал някакво повишение в по-горен чин, но то закъсняло и той се усъмнил, че то се дължи на някакви пречки от някого. Понеже в Битоля беше щабът на армията, бил уверен, че аз като представител на Екзархията ще мога със своето влияние да му помогна, като издействувам неговото повишаване да стане по-скоро. Той обаче няма смелостта да се отнесе лично до мене и да изкаже своята молба, а помолил главния учител Деребанов да ходотайствува пред мене, за да направя постъпки на надлежното място, за поскорошното му повишаване. Деребанов като ми съобщи неговата молба, за да не издам своето безсилие, казах му да иска адреса на ротния комавдир, за да направя нужните постъпки. Даже и самият Дерибанов повярва, че аз ще мога да извърша тази услуга. След това командирът стана още по-любезен и ми благодари. Предложи ми даже на тръгване от манастира да ме придружи с едно отделение войска, но аз му отказах по един любезен начин, под предлог да не мъчи войниците си. Двамата суварии, като се научиха, че аз на път за Кичево ще мина през Яма планина, се уплашиха и ми заявиха, че не ще могат да гарантират за моя живот, защото по тия места имало много разбойнически банди, които не зачитат никаква власт. Игуменът като узна това, ми предложи да ми даде за охрана неговите сеймени, които пазеха манастира, те бяха двама арнаути от малесията от голям род, та затуй ми каза с неговия миячки език: "Ще ти дам един от моите кучища, които ги храня и няма нужда от никаква охрана." Аз се съгласих на неговото предложение, върнах единия сувария, а задържах само старшията, само за да има представител на официалната власт, и потеглих от манастира заедно с него и с манастирския сеймен Мухтар Док. Последният, наглед полудив човек, с изпито лице и остър поглед, с обръсната глава, само с едно парче (кичур) от косми на темето, говореше на български слабо, колкото да се разберем. Следобяд към 5 часа наближихме селото Гари, което се намира в полите на Яма [планина], суварията ми предложи да се отбиеме и пренощуваме в селото, защото по това време е най-опасно минаването през Яма, понеже разбойниците са хванали пътищата, готови да обират пътниците. На мене обаче съвсем не се искаше да остана в селото и да бъда товар на селяните заедно с двама турци, затова запитах идващия след мене сеймен Мухтар Док. "Ор Мухтар, има ли много арамии", а той ми отговори на арнаутски: "По, по", т. е. да, да. На въпроса кои са и той ми изброи имената на главатарите. Питах го повторно: "Ако минем сега през Яма, няма ли опасност да излезнат и ни заловят", но той ми отговори: "Вон пала" – бъди спокоен, щом съм аз с тебе, никой няма да се яви пред нас, защото главатарите ми са близки роднини – вуйчовци и чичовци". А на въпроса ми, откъде ще разберат, че ти ни придружаваш, на което ми отговори: "Като минаваме, ке го пеям една песна и те като ме чуят, ке ме познаят". След тоя разговор със сеймена, казах на суварията, че няма да се отбиваме в селото, а ще продължим пътя, и той потегли, но с голям страх. Напред вървеше старшията, аз след него, а сейменът подире ни. Щом навлязохме в гъстата гора на Яма планина, която не е виждала брадва, Мухтар Док почна да тананика една албанска песем, а старшията от страх почна да отправя молитви към Аллаха и Мохамеда, за да го запазят от опасности. Аз пък с дясната ръка в джоба стисках револвера. Стигнахме на билото на Яма, където имаше една котловина с поляна, обрасла със зелена трева, и едно изворче с хубава студена вода. Възхитен от тази дивна природа, от пресния и ароматичен въздух, аз пожелах да направим една малка почивка, да изпушим по една цигара и да изпием по едно кафе. На полянката имаше следи от няколко огнища, оставени от разбойниците. Като изясних това желание, суварията изтръпна от страх и ми каза: "Не виждаш ли разбойнически следи от огнищата и ти искаш такова място за почивка и кафе да пием." Тогава аз пак се обърнах към сеймена, за да видя какво ще каже, той ми каза: "Вон пала" – бъди спокоен, докато моята глава стои на раменете ми, не се бой", и ми направи знак да слезнем от конете. Слезнахме и подпалихме огън от трески, пихме си кафето, суварията обаче през цялото време трепереше от страх. Потеглихме пак и щом навлезнахме в землището на с. Влаховен, забелязахме на една висоха скала застанал един див козел и старшият стражар, щом го забеляза, помисли, че е човек и стреля. След изстрела, чу се едно прашене и шумолене, от което ние разбрахме, че това било стадо от диви кози, пазено от този козел, застанал на канарата. Мухтар Док се изсмя на тази проява на страхливост на старшията. Щом слезнахме при изворите на реката Велика, където имаше пост от войници, суварията се окуражи – дигна главата, а Мухтар Док я наведе. Вечерта не успяхме да отидем в манастира "Пречиста", а се отбихме в с. Подвис на гости при добрия свещеник Димитър Каракашевски, дядо на революционера поп Стоян. Той ни нагости и на другия ден сутринта пристигнахме в манастира. Игуменът Софроний, един много благ и добър християнин, посрещна ни радушно, нагости ни, даде по един чифт чорапи на моите телохранители, а аз им дадох по един наполеон бакшиш и те останаха толкова благодарни, че за да засвидетелствуват своята благодарност, предложиха ни пушките си, за да гръмнем по веднъж, но ние с усмивка отказахме да им направим това удоволствие. За албанец пушката беше свято нещо и никому не се дава. След това аз освободих и двамата и те се върнаха назад. Престоях в манастира два дни, след което потеглих за Битоля с манастирски коне. Когато наближих селото Кукуречани, срещнахме няколко майстори от с. Смилево, които си отиваха в селото. Като ме видяха, останаха изненадани, защото в Битоля се пръснало слух, че са ме заловили дебърските разбойници. Като пристигнах в Битоля се научих, че игуменът на дебърския манастир изгонил сръбския калугер. В Битоля приготвих рапорта си до екзарха за извършената ми работа, като представях и сметката за пътни и дневни пари в размер на 12 лири турски. Дядо Козма, като видя сметката, каза, че била голяма и че щял съм да ограбя екзархийската каса. Но аз му подадох подробно осветление за всички разноски и той се съгласи да я визира. Рапорта, заедно със сметката, изпратих в Екзархията чрез дядо Козма. След 10 дни в един неделен ден надвечер бях при дядо Козма в момента, когато се получи пощата от Екзархията. В общия плик имаше отделен плик с писмо до мене, което ми се предаде от дядо Козма. Като отворих и прочетох писмото, ние двамата останахме изненадани, защото с него лично негово Блаженство ми благодареше за благополучната мисия, извършена от мене в гр. Дебър. Това изненада дядо Козма, защото той никога не бе получил такава благодарност лично от екзарха през време на неговото дългогодишно служене. Писмото беше придружено с надлежния чек за пътните ми разноски.

[Previous] [Next]
[Back to Index]