1. БАЛКАНСКАТА ВОЙНА И АЛТЕРНАТИВИТЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ РЕШЕНИЯ
Ст.н.с.д.и.н Божидар Димитров
Директор на НИМ
ПОЛИТИЧЕСКА И ВОЕННА ПОДГОТОВКА НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА
А. Съюзът със Сърбия
Б. Съюзът с Черна Гора
В. Съюзът с Гърция
Г. Отношенията с Румъния
Д. Подготовка на общественото мнение за война с Османската империя
Е. Подготовки на българската армия
Главната историческа задача пред българския народ след като в 1396 г. и над последната българска крепост се развя флагът на османските нашественици бе в течение на 482 години възстановяването на българската държавност. Във вълчите времена на тогавашния свят единствено собствената държава бе необходимата гаранция за прогресивно развитие на всеки народ в демографско, икономическо и културно отношение. Мимоходом искаме да отбележим, че нови идеи в това отношение се появиха едва след 1945 (идеите за обединена Европа например).
Възстановяването на българската държавност стана в 1878, след като през 1876 българският народ чрез Априлското въстание направи заявка за независима държава и принуди Великите европейски сили да поставят пред турския султан въпроса за автономно управление на българските земи. Отказът на султана да изпълни това решение на европейските сили, взето на Цариградската конференция (декември 1876 г.) доведе до военно изпълнение на волята на Европа. Тази задача изпълни Русия чрез Руско-турската война през 1877-1878, подпомогната щедро от български въоръжени части (Българското Опълчение и стотици чети), храни, материали, разузнавателни данни.
Идеята на българската политическа мисъл от епохата на национално-освободителните борби бе възстановената българска държава да обхваща всички територии на Балканите, населени с българи. Тази идея имаше един блестящ успех в 1870 г., когато със султански ферман бе учредена независима
5
българска църковна институция - Екзархията. Приетият принцип - границите на Екзархийските епархии да обхващат териториите населени преимуществено с българи-християни очерта българското етническо землище от Ниш до Черно море, от Охрид до устието на Дунав и от Тимок до околностите на Цариград и Солун. Не само българите, но и европейските политици схващаха тези предели не само като църковни, но и като бъдещи политически граници на България. И макар, че писана национална доктрина от типа на гръцката "Мегали идея" или сръбското "Начертание на Гарашанин" никога не се появи в българската политическа мисъл идеята "всички територии на Балканите, населени с българи в границите на една държава" стана на практика водещо начало за поколения български политици.
Възстановяването на българската държавност бе окончателно утвърдено на Берлинския конгрес на Великите сили през юли 1878 г. Водени от взаимните си противоречия, страхове и егоизъм Великите сили се отказаха от идеите си на Цариградската конференция да възстановят българската държавност на базата на границите на Екзархията и безпощадно разкъсаха българското етническо землище. От територията между Дунав, Стара планина, и Софийския санджак бе формирана държавата Княжество България, васал на Османската империя. Дори от този географски ареал бе откъсната Северна Добруджа (територията от Дунавските устия до паралела Силистра-Дуранкулак) и предадена на Румъния, чиито власти дълго отказваха да приемат тази територия дадена им в замяна на отнетата им Бесарабия. Румънските политици с право пледираха, че в тази територия не живее румънско население, а и че самото преминаване на румънските граници на юг от Дунав завинаги ще я сблъсква с България и българите, с които те дотогава нямаха никакви противоречия. Нещо повече - Румъния бе сигурна и спокойна база на българската
6
национална революция през XIX век.
От Горна Тракия (територията от Ихтиманските възвишения до Черно море и от Балкана до северните поли на Странджа, Сакар и Родопите) бе формирана една странна автономна област Източна Румелия - име никога не съществувало в историческото минало на тези земи. Областта бе под управлението на губернатор, назначаван от турския султан. Останалата част на Тракия от Черно море до р. Места бе върната директно в територията на Османската империя. Такава бе и съдбата на географската област Македония - 75 000 кв. км между Места на изток и планинския гребен западно от Охридското езеро и от р. Бистрица на юг до границата на Косово на север. Същевременно на Сърбия бяха подарени населените с българи земи източно от река Българска Морава - Вранско, Пиротско, Нишко.
Главната историческа задача на българския народ и неговите обществени водачи след възстановяването на Българската държава стана освобождението и обединението на всички земи, населени с българи в границите на Отечеството. Тази задача бе приоритетна за българската политическа мисъл до 1944 г. и едва тогава бе изместена от други обществени идеи поради коренно променените реалности в Европа и света. Отчитайки, че не може да води борба на три фронта срещу държавите получили от Берлинския конгрес български земи (Османската империя, Сърбия и Румъния) усилията на българската политическа мисъл се съсредоточиха върху борбата за освобождение на българските земи, останали в границите на Османската империя. Първо, защото те съставляваха около 90 % от българските земи, попаднали в чужди държави и близо 95 % от българското население, живеещо под чужда власт. На второ място именно в борбата срещу ислямската държава България може да разчита както на масова подкрепа на местното християнско население (включително и на
7
някои небългарски групи - арменци, евреи, част от власите и т.н.), така и на военни и политически съюзници всред Великите сили. А при определени обстоятелства и на някои от балканските си съседи. Ислямската Османска империя се смяташе за чуждо тяло в европейската цивилизация и като цяло се разчиташе, че европейското обществено мнение безрезервно ще стои зад българските действия за национално обединение. Действия за откъсване на българските земи, подарени на Румъния и Гърция от Великите сили в Берлин през 1878 г. биха сблъскали България с общоевропейската система за регулиране на отношенията в Стария континент. А за съжаление и много бързо българското население в тези земи загуби позиции в демографско отношение и се превърна в малцинство спрямо румънци и сърби. И поради изселване към България на една част от това население и поради денационализация на друга част. Все пак българската обществена мисъл не забравя и тези земи, но решението на въпроса се отлага за бъдещия общоевропейски катаклизъм и както ще видим по-нататък именно тогава и ще бъде поставен. В 1878 г. и десетилетия след това, образно казано всички усилия ще бъдат насочени на юг в пределите на Османската империя, където върху близо 100 000 кв. км в Македония и Тракия живеят един милион и половина българи.
Насоките, които вземаха действията на българското общество за освобождението на южните български земи между 1878-1912 г. бяха много, разнообразни и в пряка зависимост така от вътрешната и външната политическа ситуация в определен период. На правителствено ниво българските усилия бяха насочени към промяна на статута на една или друга област, провеждането на реформи, облекчаващи живота на българското население, разширяването на дейността на българските църковни, културни и просветни институции. Българските правителства обръщат особено внимание на Македония
8
и това е напълно естествено. Тя е най-голямата от всички претендирани територии (над 70 000 кв. км) и в нея е концентрирано две трети от българското население в Османската империя. Почти до началото на войните за национално обединение българските правителства твърдо стоят зад принципа за неделимостта на географската област Македония, т.е. при търсенето на военни или политически съюзници за реализация на българските претенции части от Македония не могат да бъдат търгувани при никакви обстоятелства.
Дори днес е трудно да се разбере това съсредоточаване на българската политическа мисъл върху Македония, която е наистина отлично забележим приоритет и на правителствени и неправителствени усилия в този период. В геополитически план двете Тракии (Източна и Беломорска) имат значително по-голяма тежест, тъй като осигуряват на България излаз на второ море (Егейско) и разширен излаз на Черно море. При повече късмет и излаз на трето (Мраморно) море. От стопанска гледна точка топлите равнини от Мидия на Черно море до устието на Места също са много по-стойностни от цялата македонска територия заета в по-голямата си част от стръмни и обезлесени планини.
Силни обществени групи опитаха и други пътища за постигане на освобождението и присъединяването към България на етническите ни територии в Османската империя. От тях най-значим бе опитът да се сформира национално-освободителна организация на българското население в османските граници, което само да вдигне въоръжено въстание, да постигне военна победа над войските на Османската империя и присъедини земите си към България. В най-лошия случай (всъщност при съотношението на силите той бе най-вероятния) репресиите над въстаналото население да предизвикат действията на Европа и България срещу Османската империя, които да доведат до освобождението му. Нито
9
Кресненското-Разложкото въстание (1878), нито Горноджумайското (1902), нито Илинденско-Преображенското (1903), доведоха до търсения от въстаниците ефект. Европа не реагира в желаното направление, тъй като по различни причини великите европейски държави, ангажирани от други локални конфликти и подготвящи се за големия световен сблъсък се стремяха да запазят съществуващото положение на Балканите. България бе слаба във военно отношение, за да реши проблема чрез военна акция срещу Османската империя. А и на българските политици, че освен османските войски щяха да срещнат дори при успех срещу тях гръцки, сръбски и румънски войски. Претенции към претендираните от България територии в Тракия и Македония предявиха веднага след 1878 г. и Сърбия и Гърция, а и Румъния постави иск за компенсации заради "аромънското" (влашкото) население в Македония. Искът кой знае защо бе отправен в перспектива към България и то не толкова поради сигурното присъединение на Македония към България, а защото само с нашата страна Румъния имаше сухопътна граница. Грубата грешка на руските политици в 1878 г., които предадоха Северна Добруджа на Румъния и така поставиха сами латинско-унгарско-немска бариера между Русия и южните славяни даваше вече горчивите си плодове.
Ако все пак българите в Македония и Тракия упорствуваха във въоръжената борба, причините трябва да се търсят поне в две направления. Първото бе несъмнено големият успех в 1885 г., когато бе извършено Съединението на Княжество България и автономната област Източна Румелия (Горна Тракия), циментирано и с кръвта, пролята от българските войни в победоносната Сръбско-българска война (ноември 1885). Съединението омайваше умовете и сърцата на хиляди българи в поробените земи и в свободните предели на Отечеството и стимулираше действията им. Всички бяха забравили,
10
че Съединението станало "де факто" в юридически план не съществуваше до 1908 година. Великите сили бяха наложили с Топханенския акт запазването на Източна Румелия като само българският княз бе обявен за неин управител, което даваше възможност при определена ситуация да възстановят статуквото. Второто обстоятелство, довело до перманентната въоръжена борба, дори след тежките жертви при Илинденско-Преображенското въстание в 1903 бе нахлуването на сръбски и гръцки чети в Македония. Те започнаха битки не с турските военни и полицейски части, а с българското ѝ население. Това бе геноцид - "храбрите" гръцки и сръбски четници избягваха сблъсъци не само с турците, но и с четите на ВМОРО, но затова пък с нечувана смелост нападаха мирните български села, избивайки жени и деца, безоръжни учители и свещеници. Действията на гръцките и сръбските чети на практика бяха необявена война с България, на която цял свят към 1903 г. призна негласно правото да владее някога Македония, тъй като вече се знаеше, че тя е населена предимно с българи. Войната на статистиките за числеността на населението в Македония и Тракия бе решително спечелена от България и то не толкова поради българските усилия, колкото поради обективните отчети и доклади на руските и западно-европейските консули и учени, станали между 18781903 г. достояния на световната общественост. Но именно неуспехите на въстанията, турският терор и геноцидът, осъществяван от гръцките и сръбските чети след 1903 г. започнаха бавно, но неумолимо да променят съотношението на народностите в Македония и Тракия в българска вреда. Хиляди български семейства се изселваха ежегодно - главно в България, но и в САЩ, Канада, Западна Европа. Този процес особено се засили след 1908 г., когато в Османската империя т.н. "младотурци" взеха властта. След кратък флирт с демокрацията младотурците засилиха репресиите над местното българско
11
население. Структурите на ВМОРО, които доверчиво се бяха легализирали (много четници и воеводи даже постъпиха на турска служба) и помогнаха с чети на "младотурците" да потушат султанския контрапреврат в 1908 г., понесоха силен удар. За няколко месеца загинаха 19 воеводи - повече отколкото в Илинденско-Преображенското въстание.
Всичко това принуди българското общество да се ориентира към радикално средство за решаването на проблема - война с Османската империя. Не, че този път не бе обсъждан и преди това. Но за осъществяването му липсваше както достатъчно българска военна помощ, така и елементарно съгласие между балканските държави и Великите сили. В 1902 г. България сключи таен договор с Русия, който предвиждаше при съвместна война с Османската империя България да получи претендираните земи. Опитите да се привлече Сърбия обаче за съвместни действия бяха системно проваляни от австроунгарската дипломация. А и за Русия влязла във война с Япония на следващата година не бе възможно да се отзове на отчаяните апели на България по време и след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание. През 1905 г. след тежките поражения при Мукден, Порт Артур и Цушима руският император призна поражението на Русия, а пламна и първата руска революция. Договорът стана къс хартия, а и на Русия ѝ трябваха дълги години за превъоръжение. За да стане велика сила ѝ трябваше и флот - и балтийската и черноморската ескадри бяха потопени в Японско море.
В 1911 г. и първите месеци на 1912 г. Османската империя попадна в тежка вътрешно и външно политическа криза. Италия обяви война на османците, желаейки да откъсне Триполитания (Либия). Италианска ескадра се промъкна до Дарданелите и обстреля бреговите укрепления, а войските ѝ успешно извършиха десант на либийския бряг и настъпиха към тънкичката верига укрепени селища в единствено обитаваната
12
крайбрежна зона. Избухнаха въстания на арабските племена в Йемен. Албанците в западната част на Балканския полуостров се разбунтуваха и нанесоха тежки поражения на изпратените срещу тях войски. Впрочем цели части, комплектувани от албанци преминаваха на страната на бунтовниците. През юли 1912 г. албански орди нахлуха в Тетово и Велес - това бе в отговор на опита на младотурците да отменят използуването на албанското писмо.
Балканските държави разбраха, че трябва да бързат. Стремежите на албанците да създадат албанска държава бе подкрепян решително от Австро-унгария и реализацията на проекта включваше територията на днешна Албания, Косово, Северна и Западна Македония, Нови пазар, Санджак и Южна Черна Гора. Успехът на този проект означаваше край на сръбските стремежи на юг и затова сърбите станаха склонни на преговори с България, която както видяхме поради напредващото обезбългаряване на Македония и Тракия също имаше достатъчно основания да прави компромиси. Русия вече знаеше, че в очертаващата се световна война ще се бие срещу Германия, Австро-Унгария и Османската империя, затова дипломацията ѝ активно заработи за оформянето на Балкански съюз на християнските славянски православни държави. Освен България и Сърбия в него трябваше да влезе и Черна Гора. В Петербург смятаха, че армиите на тези държави, дори и да не издържат докрай натиска на двете централноевропейски велики сили и Османската империя, при световна война ще привлекат достатъчно техни войски и ще им нанесат достатъчно сериозни загуби, за да облекчат сериозно руските войски по бъдещите фронтове в Полша и Украйна. Изпреварвайки събитията трябва да споменем, че Русия "преизпълни" плана си, привличайки в съюза и Гърция. Тя не влизаше първоначално в плановете на Русия, тъй като се смяташе, че близките родствени връзки на гръцкия крал с
13
германския кайзер и влиянието на последния върху краля изключва шансовете за успех. Но ... човек предполага, а господ разполага. В случая не толкова господ, колкото страха на Атина да не остане настрана от разпределението на "османското наследство" в Европейската част на Османската империя.
Българският политически елит в създалата се обстановка бе изправен пред огромно предизвикателство. Необходимо бе да постигне в преговорите с бъдещите си съюзници и великите сили най-изгодно за страната разпределение на освободените територии. Необходимо бе да мотивира българския народ за жертви и решителна борба. Необходимо бе да подготви въоръжената сила на този народ за продължителни и кръвопролитни военни действия.
ПОЛИТИЧЕСКА И ВОЕННА ПОДГОТОВКА НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА
В началото на 1912 г. българският политически елит психологически узря за две важни стъпки. Първата бе, че ситуацията с поробените българи в границите на Османската империя трябва да бъде решена максимално бързо и то с война. Трезвата преценка на собствените сили показваше, че това не може да стане със самостоятелна акция и това обуславяше втората стъпка - съюз с балканските християнски държави, имащи също претенции към Османската империя - Сърбия, Гърция и Черна Гора. Това вече предполагаше компромиси с дотогавашните български цели, най-важната от които бе неделимостта на Македония.
На власт в България в съдбоносната 1912 г. бе правителството на Гешев-Данев. Това бяха хора, изповядващи
14
убеждението, че България сама може да реши проблемите си, ако има за стратегически партньор между Великите сили Русия. Това убеждение почиваше на обстоятелството, че Русия също имаше скрити териториални претенции към Османската империя, включващи пълното ѝ ликвидиране като държавен субект и присъединяването към руската империя на цяла Мала Азия, Цариград и зоната на Проливите. Руските претенции тук се докосваха с българските (в Източна Тракия), но Гешев и Данев не се притесняваха особено от този факт. Те бяха убедени, че Източна Тракия може да бъде поделена по някаква линия (по течението на р. Ергене, вододела на Черно и Мраморно море или някоя друга). В крайна сметка такава линия бе намерена (Мидия-Енос) и тя задоволяваше до голяма степен българските претенции. Мидия-Енос наистина оставяше няколко десетки български села в Османската империя (респективно в бъдещата територия на Руската империя), но затова пък и в българската територия оставаха десетки турски и гръцки села и вече в мирни условия бе възможен обмен на население и имоти. Привличането на Русия като стратегически партньор означаваше, че евентуален Балкански съюз на християнските държави щеше да има на своя страна и Франция и Великобритания. Антигерманският блок в предстоящия световен конфликт бе вече оформен и нито една от двете Велики сили не би рискувала да скъса съюза си с една шеста част от земната суша и десетмилионната ѝ армия заради дребните (за мащабите на Великите сили) спорове между балканските държави. Разбира се Данев и Гешев прекрасно разбираха, че опора в Русия ще направи Германия и Австро-Унгария врагове на България, но печалбата си заслужаваше риска. Още повече, че германският блок още не бе готов за световен конфликт.
След преговори, водени в Белград при участието на руския посланик Хартвиг на 29.11 (по стар стил) 1912 г. между
15
България и Сърбия бе подписан "отбранителен" съюз. Той предвиждаше при война с Османската империя България да получи цяла Тракия, а Сърбия Косово и Санджака. Що се отнася до Македония договорът предвиждаше тя да бъде разделена на две зони - безспорна и спорна. Безспорната (по една линия, вървяща от възвишенията на Куманово, северно от Велес и излизаща на Охридското езеро над Струга), България получаваше веднага след войната. Спорната зона включваше днешна Северна и Западна Македония (Кумановско, Скопско, Тетово, Гостивар, Дебър) трябваше да се реши на кого да принадлежи след войната, като за критерий се вземе приноса на двете страни във войната. При поява на спорове арбитър трябваше да бъде руският император. Тайни военни спогодби, сключени в следващите месеци уреждаха силите на бойните фронтове, с които щяха да действуват армиите на двете страни. Решено бе двойно по-голямата българска армия да воюва с основните си сили в Източна Тракия, където се очакваше да се струпат по-голямата част от войските на империята. В Македония българите можеха да използуват само една дивизия по тези спогодби.
Много мастило е изписано през последните 90 години върху този договор, който определи съдбата на България и българите в следващите десетилетия и чийто последствия са валидни и днес. Автори, общественници и политици критикуват решението на правителството да се наруши принципът на неделимостта на Македония, така и спогодбата основните сили на армията ни да бъдат насочени в Източна Тракия, което означаваше Македония да бъде окупирана от Сърбия, а южната ѝ част от Гърция. Това означаваше България да се остави след войната на добрата воля на съюзниците си, а на Балканите (впрочем не само там) такива понятия като "добра воля" не струваха и пукната пара в тази епоха.
Ако анализираме почтено ситуацията в 1912 г. трябва
16
да признаем, че правителството нямаше друга алтернатива. Българското присъствие в Македония бе сериозно отслабено в демографски аспект - стотици хиляди българи емигрираха между 1878-1912 г. в България, САЩ, Канада, други загинаха във въстания и четническите битки от куршумите на турци, сърби и гърци. Албанците на свой ред прогониха и завладяха десетки български села в Западна и Северна Македония.
През 1916 г. една разузнавателна мисия установи, че още тогава (ситуацията не е била по-различна от 1912 г.) населението на Гостивар, Дебър и Тетово е до 80-90 % албано-турско, а на Скопие и Куманово до 50 %. Любопитно, но процентното съотношение в тези райони и днес е същото. В Южна Македония значителна част от населението бе с гръцко национално самосъзнание. Около 50 000 сърби живееха в Северна Македония, увеличаващо се от гнезда на българи ренегати (в полза на сръбската нация), появяващи се в Тетовско, Гостиварско, Кичевско и дори Велешко. Тенденциите на развитие на тези процеси не бяха в полза на българската кауза.
И тук трябва да отбележим, че в спорната зона бяха включени точно районите, в които албанското, турското и сръбското население заедно съставяше 70-80 %. Докато в безспорната зона влизаха всички земи, в които българите бяха наистина все още смразяващо мнозинство от населението. Там бяха и всички големи български градове в Македония - Кочани, Щип, Велес, Струмица, Прилеп, Битоля, Охрид.
Що се отнася до военната спогодба, предвиждаща почти всички български войски да действуват далече от Македония трябва да признаем, че тази стъпка бе предизвикана от военната необходимост. В Източна Тракия наистина бяха струпани основните сили на турската армия и отслабване на българските войски там криеше смъртна опасност от поражението им и настъпление на турците в гъсто населени с българи райони в долините на Марица, Тунджа и Черноморското
17
крайбрежие. Обстоятелството, че "позволената" от военната спогодба българска дивизия (VII Рилска), която можеше да действува в Македония бе докарана до състав от 107 000 души. Това бе състава на цяла армия и показва, че българското правителство е имало силни съмнения в "добрата воля" на Сърбия след войната. Но очевидно за още по-голямо усилване на VII Рилска дивизия правителството и командуването на българската армия не е имало нито човешки, нито оръжейни ресурси. Заобикалянето на военната спогодба в тази част чрез необикновеното "надуване" на VII Рилска дивизия бе единственото, което можеше да направи правителството и то го направи.
Договор между България и Черна Гора в класическия смисъл на думата не бе подписан поради обтегнатите отношения между сръбската и черногорската управляващи династии. Но бе сключена устна спогодба, че Черна Гора ще се включи с 30-40 000 бойци при война с Османската империя или с Австро-Унгария. Любопитен детайл - черногорският княз Никита поиска България да плаща в течение на 3 месеца по 1 златен лев заплата на всеки черногорски войник. Това правеше около три милиона лева и България се съгласи. С Черна Гора България нямаше спорни териториални въпроси и оттам удари под кръста не се очакваха.
Ако за нещо трябва да бъде осъдено от историята българското правителство на Данев-Гешов (от държавата то бе осъдено в буквалния смисъл на думата през 1922 г.), то без съмнение това са условията на договора с Гърция. Той бе подписан след мъчителни преговори на 16 май 1912 година. Договорът с придружаващата го военна конвенция уговаряше
18
условията за съвместна "отбрана" при турско нападение над една или над двете високодоговарящи се държави. Но не съдържаше най-главното - клауза или отделна спогодба за разпределение на завладените в резултат на бъдещата война територии в Егейската част на Македония и Тракия. И трябва дебело да подчертаем такава клауза или спогодба не бе сключена ПО ВИНА НА БЪЛГАРСКАТА СТРАНА. Гърция бе два пъти по-малка от България, армията ѝ три пъти по-малочисленна зле въоръжена и още по-зле обучена и имаше основания да се страхува от пряк военен сблъсък с България след войната при евентуални спорове. Още повече, че политическия ѝ елит смяташе, че славянското единство ще изгради срещу нея в такъв случай общ фронт от Русия, Сърбия и България. Затова дипломацията на Гърция съобразно получените от краля и правителството инструкции отчаяно се мъчеше да постигне споразумение за предварителен раздел на териториите, които щяха да бъдат откъснати от Османската империя.
Под натиска на Фердинанд, който беше категорично против такова споразумение и заявяваше, че България ще бъде в южна посока дотам, докъдето стигне българският войник, правителството отказваше докрай сключването на спогодба, регулираща раздел на териториите.
Днес е трудно да се прецени каква точно е причината за тази позиция на българския монарх Фердинанд. Дали наистина е вярвал, че сръбско-българският съюз под егидата на Русия ще издържи на изпитанието на времето и ще диктува условията на мира след войната срещу Османската империя? Или се е страхувал от реакцията на общественото мнение в България и ВМОРО, които не посрещнаха особено възторжено раздела на Македония в северна и западна посока в резултат на сръбско-българския договор? Вероятно и поради едната и другата причина. Но един отговорен политически екип би трябвало да анализира всички възможни варианти на следвоенните
19
събития и да си "върже гащите" с предварително решение и на този, всъщност най-важен въпрос в българо-гръцките отношения. Още повече, че и на Фердинанд, и на правителството бе ясно, че в тази посока българският войник не може да стигне далече. Не можеше да задържи дори трайно окупацията на тези земи още в периода на войната, изтласкван от крупни гръцки въоръжени отряди - на гръцката армия или на самоорганизиралата се милиция на местно гръцко население. Всичко това можеше да се предвиди.
Още един проблемен въпрос бе пропуснат от българския политически елит в навечерието на войната - румънските претенции за териториални компенсации при евентуално разширение на балканските християнски държави за сметка на Македонските територии. Те се основаваха на румънските твърдения, че в Македония живеят 400 000 румъни (т.е. власи), за които отговорност носела румънската държава. Власите според всички статистики в Македония не бяха повече от 50-60 000 души и нямаха нищо общо с историята и развитието на румънската държава. Те бяха потомци на романизованото местно антично население - траки, гърци, илири и т.н.
При това част от тях говориха арумънски език, а останалата гръцки, а някои вече само български. Териториални претенции Румъния впрочем отправи само към България, тъй като само с нея от четирите балкански държави имаше сухопътна граница. Река Дунав впрочем не би била пречка за искане на компенсация и от Сърбия, още повече, че в Тимошко населението бе до 70 % влашко. Но Румъния успешно разигра варианта "разделяй и владей", правилно прогнозирайки бъдещите противоречия между България и Сърбия, като заложи на приятелството с една от двете страни. За съжаление избраният "приятел" не бе България.
20
Д. Подготовка на общественото мнение за война с Османската империя
Рядко в историята на човечеството политическия елит на една държава е работил в такъв комфорт с общественото мнение по въпроса за войната. Обикновено е обратното - то трябва да е убедено от елита, че войната е последното средство, което една страна има, за да реши съществуващ проблем. Нещо повече - в България точно общественото мнение изразявано в медиите, публичните сказки, митинги от години призоваваше за война с Османската империя. Управляващите освен пълен медиен комфорт разполагаха и с подкрепата на основните опозиционни партии. Само малката тогава БРСДП (тесни социалисти) мърмореше, че решението на балканските проблеми е в Балканска федерация, но идеята и тогава, както и днес изглеждаше твърде утопична за голяма част от обществото. Идеята за освобождение на поробените братя бе завладяла преобладаващата част от народа. Това се дължи и на образованието в просветната мрежа (всеки ученик знаеше за страшната неправда, извършена в Берлин през 1878) и бе широко осведомен за борбите на поробените българи и на обучението в казармата, където дори упражненията за бой "на нож" бяха върху чучела, облечени с турски униформи.
Има, разбира се, още една причина, която често се пропуска от изследователите и тя се крие в обстоятелството, че преселниците от Македония упражняваха мощно влияние върху целокупния живот на страната в този период. Както вече писахме по-горе непрекъснато между 1878-1912 г. в България се преселваха поотделно или на групи хиляди българи от Тракия и Македония. Отделно хиляди млади българи биваха изпращани от семействата си в свободна България да учат в гимназии и висши учебни заведения (включително и дори най-вече във Военното училище) и след завършване си
21
намираха работа в армията или държавната администрация.
Имаше обаче една особеност. За броя на тези българи, а и потомците им днес се спори, но явно е, че българското население не би могло да нарасне от 2,3 млн. души в 1878 г. до 4,7 милиона в 1912 г. без механичен прираст от 600-700 000 емигранти, особено като се има предвид, че 300 000 турни и българо-мохамедани се бяха изселили през този период. Имаше обаче една особеност в този миграционен поток към България. Българите от Тракия и Мала Азия се преселваха главно в източната част на страната - Варненско и Бургаско. Докато българите от Македония се заселваха главно в столицата София. Тук, опряни на роднински и землячески връзки те по-лесно придобиваха образование и по-лесно правеха кариера в държавния апарат, медиите, армията. Вече споменахме, че към началото на войната само от Охрид в армията имаше към три дузини висши офицери, между тях и пет генерали.
Повече от ясно бе, че това огромно землячество, което към 1912 г. бе три четвърти от населението на столицата и горе-долу толкова от състава на политическия, военния и интелектуалния елит на нацията, не само играеше ролята на мощно лоби, за военно решение на проблема с българите в Османската империя. Това лоби имаше и въоръжена ръка - ВМОРО, която можеше да застави да млъкне завинаги всяка уста, противопоставяща се на идеите на това лоби. Самият Фердинанд, оправдаващ се за липсата на споразумение за раздел на териториите с Гърция заявяваше, че се страхувал ВМОРО да не го убие, тъй като все пак трябвало да отстъпи нещичко и на Гърция, а македонските българи не искали и дума да чуят за някакви отстъпки. Македонските българи, заели ключови места в столицата и упражнявайки мощно въздействие върху насоките и ходовете на българската политика (днес трябва да признаем това) бяха твърде крайни в претенциите си. Това е разбираемо - всеки от тях искаше да види
22
родния си край в границите на България - но станали веднъж общобългарски претенции, те не допускаха и най-малкия компромис в териториално отношение. А политиката за съжаление е и изкуството да правим компромиси.
Е. Подготовки на българската армия
От 1904 г. българската армия бе в процес на превъоръжаване и реорганизация, чиято крайна цел бе превръщането ѝ в армия от типа "въоръжен народ". Договорните задължения със съюзниците предвиждаха България да участвува с 300 000 бойци и офицери в общата война с Османската империя. При тогавашния брой на населението (4,5 млн. души), от които трябва да се изключат немобилизираните мюсюлмани (турци, цигани и българо-мохамедани - 1 млн. души) мобилизационното усилие бе около 10 % от населението на страната. Това бе процент, който се смяташе за един от най-високите във всички европейски армии - мечта за всеки генерален щаб. Един от големите кошмари пък на всяка подобна институция е какъв процент от планираните за мобилизация ще се явят в казармите. Седемдесет процента се смятаха за отлично постижение в Европа, останалите тридесет процента си намираха бележки за тежка болест, отлагаха се чрез връзки, емигрираха в чужбина или потъваха в горите като дезертьори. В България също имаше подобни случаи в миналото. През Сръбско-българската война почти целия състав на Русенския окръжен съд избяга в Румъния, за да избегне мобилизацията. Така, че и Българският генерален щаб изпитваше определени безпокойства дали ще попълни армията до определена по договорите цифра.
Мобилизацията в България бе обявена на 17-ти септември 1912 година. След два дни стана ясно, че мобилизационният план е изпълнен на 220 %. В казармите се явиха 650 000 души - 40 % от мъжкото население на страната, в
23
което включваме пеленачетата, старците и децата. В казармите се явиха не само всички боеспособни мъже на българския народ, но и хиляди нерегистрирани никъде българи от Македония, Сърбия, Румъния и Бесарабия, дошли на печалба в България, хиляди учещи в Европа и Русия. Хиляди "отписани" от регистрите на страната българи-емигранти в САЩ и Канада се завръщаха с препълнени влакове и кораби и директно от гарите се отправяха за мобилизационните пунктове. Шестнадесегодишни младежи лъжеха, че са навършили вчера осемнадесет, други малолетни неумело подправяха кръщелните си свидетелства, за да влязат в казармата. Навсякъде хората вървяха към бойните знамена като на сватба - радостни, усмихнати, накичени с цветя, понякога придружавани от местния оркестър.
За съжаление в този момент България нямаше толкова оръжие, за да въоръжи наведнъж толкова мъже. Основната система модерна пушка "манлихера" имаше само за 350 000 бойци и с тях бяха въоръжени бойните части на трите армии. В хода на войната чрез спешни доставки от Русия и Западна Европа и от трофеи с модерно стрелково оръжие бяха въоръжени всички мобилизирани.
Още по-лошо бе положението с униформите. Като мобилизационен ресурс бяха насочвани в миналото износените от редовно призованите набори униформи и почти всички бяха окъсани, кърпени или направо парцаливи. Но дори и с тях бяха облечени само 300-350 000 души. Мнозина - особено в обозните, тиловите и опълченските части участвуваха до края на войната със собствените си дрехи. Шестнадесети Орханийски (Ботевградски) полк мина през София на път за фронта, облечен в толкова парцаливи униформи, че предизвика незабавно организиране на комитет от софийски граждани за събиране на средства за обличане на армията. Чуждите кореспонденти, които вече бяха напълнили София клатеха
24
съмнително глави и окайваха в кафето на хотел "България" "тези момчета, които ще погинат под щиковете на добре обучения аскер на империята". Само по-опитните от тях видяха в очите на маршеруващите парцаливци желязна и мрачна решителност и усетиха, че по кожата им минават ледени тръпки.
Армията разполагаше с около 1500 оръдия от различен калибър (повечето внесени след 1904 г.), значителен брой картечници, авиационно звено. Флотът бе съставен от учебния крайцер "Надежда" и шест модерни за времето си миноносци с водоизместимост от 100 т. С брегова артилерия бе защитавана само Варна. Българският флот бе единственият род войски, който не можеше да се противопостави на турския флот, в чийто състав имаше няколко тежки крайцери, десетки миноносци и други бойни кораби. Заплахата по море не бе за пренебрегване, тъй като турските ескадри безпрепятствено можеха да унищожат всички български черноморски градове, да осъществят десант в тила на българските армии в Източна Тракия както и да предизвикат въстание на турското население в Североизточна България.
Обучението на българските войници и офицери бе на равнището на съвременната военна наука. Отчитайки, че поради липсата на собствено производство на боеприпаси ще се чувства постоянната им липса българският войник бе обучаван особено усърдно на "бой на нож". Боят с щик, гърди в гърди, действително се превръща в тази епоха в български специалитет. Особено добре бе обучен българският офицерски корпус. Значителна част от българските офицери освен българското Военно училище имаха завършени и специализации в реномирани военни академии в Русия и в Западна Европа.
Въпреки, че България не бе воювала 27 години немалка част от българските офицери бяха обстреляни. Едни при
25
участието си в четите на ВМОРО при сражения по тракийските и македонските планини, други в пустините на Средна Азия или Далечния Изток във войните на руската армия, където служеха десетки от тях след участието си в неуспешните опити за преврати. Дори началникът на малката ни ескадра от миноносци (капитан Добрев) бе участвувал в знаменитото морско сражение при Цушима на борда на крайцера "Димитрий Донской".