2. ДЕЙСТВИЯТА НА МЕСТНОТО НАСЕЛЕНИЕ ПО ПОРЕЧИЕТО НА Р. МАРИЦА И В ИЗТОЧНА ТРАКИЯ ЗА САМООТБРАНА ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1913 г.
полк. ст. н. с., д-р Сево Явашчев
В резултат на военните успехи на държавите от Балканския съюз и най-вече след падането на Одринската крепост на 13 март 1913 г. Османската империя е принудена да подпише Лондонския мирен договор на 17 май с. г.
Според член втори на този договор Турция отстъпва на съюзените страни всички свои европейски територии на запад от линията Мидия - Енос, с изключение на Албания.
След превземането на Одрин настъпват промени в териториалното деление на Тракия. Създава се нов Одрински окръг, а в Лозенградски окръг, където е най-компактното българско население в Източна Тракия, остават околиите: Малкотърновска, Василиковска, Бунархисарска, Лозенградска, Визенска, Люлебургазка и Мидийска. В тези райони българската администрация има трудната задача да осигури изхранването и настаняването на десетки хиляди бежанци от двете верски групи, останали без дом и имот от военните действия и от изстъпленията на башибозуците. Още преди падането на Одрин там пристигат около 25 хил. души турско население, напуснало селата си пред настъпващата българска армия. Приблизително толкова българи и гърци остават без домове поради действията на отстъпващата турска войска и башибозука. Извършва се и евакуация на българските села, разположени в близост до фронтовата линия. Жителите им са настанявани в опразнените турски къщи в Лозенградско, Бабаескийско и Люлебургазко. Евакуират се и българските села, останали на юг от линията Мидия – Енос [1].
Една от най-съществените задачи на местното самоуправление е да постави под контрол всички сили, които са потенциална
27
заплаха за сигурността на тила на войските, за техните съобщителни и транспортни комуникации. За тази цел се обезоръжава мюсюлманското население, което притежава значително количество оръжие и боеприпаси. Оръжието се изземва и складира под охраната на въоръжената с част от него селска и градска стража. По този начин се изземват няколко десетки хиляди единици стрелково оръжие от различни стари и съвременни системи. Старото и негодно оръжие се унищожава, а съвременното се предава на българските военни власти [2].
За стабилизиране на живота в градовете и селата по поречието на Марица и в Източна Тракия и за избягване на грабежите и мародерствата, по заповед на военния губернатор околийските началници, с помощта на военните коменданти, създават общинска милиция и организират нейното въоражаване. В нея се включват млади мъже на възраст 20-25 години. Техният брой зависи от големината на общината - обикновено на 100 къщи се определят по 10 души. Общинската милиция е подчинена на кмета и служи според указанията на военния губернатор "за запазване на реда и безопасността в района на общината". Обучението се извършва от инструктор, който е от състава на квартируващата в околията опълченска дружина [3].
С приключването на активните бойни действия на Тракийския театър на войната спомагателните дейности на местното население не приключват. Формирования на местната милиция изпълняват конвойни и охранителни задачи по съпровождането на турски военнопленници, по съпровождането на обози или по опазването на пътноинженерни съоръжения или участие в тяхното възстановяване [4].
Но започналата на 16 юни 1913 г. Междусъюзническа война слага край на опитите на българската администрация постепенно да възстанови нормалния живот по поречието на
28
р. Марица и в Източна Тракия. Още в началото на тази война турското правителство подготвя своята тактика за нарушаване на Лондонския договор. Плановете му предвиждат прогонване на българското население до старата граница, установена след Съединението през 1885 г. Без да е обявена война на България, на 30 юни 1913 г. турските войски преминават линията Мидия - Енос и започва целенасоченото разоряване, избиване или прогонване на българското население.
В същото време Тракия е оставена незащитена. Дислоцираната тук 10-та пехотна Родопска дивизия е разпръсната на широк фронт от Черно до Егейско море и е твърде слабо прикритие за един район, в който противникът е струпал почти цялата си военна сила.
Турската войска, командвана от Енвер бей и предхождана от отряди от кюрди и араби, се нахвърля безмилостно върху българското население. Това се извършва планомерно и с такава жестокост, която потриса съвременниците.
Зверствата им са документирани от международната Карнегиева комисия [5] и от анкетата, проведена през 1913-1914 г. от професор Любомир Милетич [6].
Особено жестока става турската войска, когато пресича установената линия Мидия - Енос. Разстоянието от нея до старата българо-турска граница тя изминава за три седмици. Административните власти се разбягват, като оставят на произвола ценно имущество и трофеи. Беззащитното българско население е подложено на поголовно изтребление. Турското нашествие в Източна Тракия протича като добре планирана и реализирана маневра. Когато пристигнат в даден район, първата задача на турците е да обезоръжат изцяло българското население, да съберат цялата храна, да изземат добитъка, да накарат в кратки срокове населението да ожъне, да овършее и прибере реколтата, след което я изземват. Едва след всичко това те се отдават на обичайните си жестоки изстъпления
29
над беззащитното население [8].
За поведението на турската войска, съпровождана от фанатизирани кюрди и араби, може да се съди по думите на турски кавалерист пред Карнегиевата комисия: "Имахме заповед първо да грабим и запалваме, а след това да убиваме всички мъже..." [9].
Голяма част от българското население между линията Мидия - Енос и старата граница не допускат, че земите им ще бъдат върнати отново на Турция и не бързат да бягат, поради което стават жертва на изстъпленията. Друга част, предимно в Лозенградско, проявяват наивност и изчакват идването на турската войска, считайки, че тя само ще окупира организирано селата им, без да върши насилия. Според анкетата на професор Милетич, около 30 % от българското население в Тракия е избито или загинало по време на бягството [10].
Оставено без военна подкрепа от нашите войски, българското население в Тракия няма друг избор освен да се защитава само от турското насилие. Това става преди всичко чрез сформиране на чети от доброволци. Двете най-известни чети, с най активни действия и с най-голям принос за спасяване на населението са тези на Руси Славов /Русьо войвода/ и на Димитър Маджаров. Четата на Руси Славов действа още от началото на войната. Числеността ѝ е променлива и наброява от 24 до над 100 четника. Първоначално в състава ѝ са включени не само българи, но и гърци. По-късно се оформя като кавалерийски отряд от около 50 души, в това число войници от българската армия, пуснати от своите командири да се присъединят към отряда. По време на войната четата действа в районите на Фере и Дедеагач, при с. Мерхамли, при Балама, между Домуздере и Дервент и на други места [11].
При овладяването на Одринската крепост воеводата е ранен, а по-късно се и разболява от малария. Четата е разпусната. След оздравяването си, с разрешението и с помощта
30
на командири на части от българската армия, разположени в района на Харманли, той сформира нова чета от 20 души, за да помогне на българското население да се изтегли към старата граница. Четата се движи между селата и отблъсква нападенията на башибозушките банди в този район.
В по-големите села Руси Славов сформира милиция от местното население и им организира охраната на пътищата, водещи към селото и отбраната на къщите в самото село.
Димитър Маджаров сформира своята чета през юли 1913 г., когато българските войски се оттеглят от Тракия. Числеността ѝ е около 60 души. Със съдействието на българските комендантски органи тя е въоръжена с леко [12] стрелково оръжие - "Кръпка" и "Маузер" . След оттеглянето и на последните български войски, Маджаров започва да действа, като използва тактиката от времето на Илинденско-Преображенското въстание и на Македоно-одринското опълчение през първия период на войната. Чрез куриери се събират разузнавателни сведения за придвижването на турските войски и башибозука към българската граница. Организирана е и тайна поща между селата. Основните действия на четата са насочени за отбрана на селата и за осигуряване на охраната на населението, решило да се прехвърли в България. В тези си действия тя тясно си взаимодейства с четата на Руси Славов. Практика е четниците да обезоръжават населението в турските села и с него да въоръжават българското население.
Не всички села се подчиняват на разпорежданията на турците да предадат оръжието, което се намира в населението. Типичен пример в това отношение е Голям Дервент. Там в началото на август се сформира отряд от около 80 души въоръжени с пушки. Към тях се присъединява и четата на Русьо войвода от около 20 души. Сформирана е местна милиция. Патрули обикалят денонощно селото, а смяната им се извършва от кмета. На 8 август се води четиричасово сражение на
31
защитниците на селото с редовна турска войска, в което загиват около 60 турски войника. На разсъмване защитниците се оттеглят, тъй като турците повикват подкрепление, въоръжено с картечници и артилерия [13].
Двамата войводи вземат решение четите да действат самостоятелно в различни райони, за да не могат турците да разберат тяхната численост. Една значителна част от населението в района на Мерхамли, Фере, Дуганхисар, Пишман Манастир и др., благодарение на четите на Русьо войвода и на Маджаров, успява да се спаси. С активните си бойни действия четниците ангажират башибозука и дават възможност на населението да се изтегли към планините на запад и на северозапад [14].
За трагичното положение на местното население определена вина имат и някои от командирите от българската армия, които не реагират на адекватно на създадената обстановка. Въпреки достоверната информация от самите потърпевши за жестокостите, които се извършват над българското население, те не вземат необходимите мерки за неговата защита. След края на Междусъюзническата война стотици наши войници, родом от Източна Тракия, са демобилизирани и се завръщат по родните си места. По пътя те научават за ситуацията в Тракия и искат от комендантските власти да им дадат оръжие, за да защитят населението. Но такова им е отказано. Само в Хасково, в края на август и в началото на септември 1913 г., има над 1500 уволнени войници от тези краища [15].
Не е използвано и обстоятелството, че сред местното население има.хора, които преди войната участват в Македоно-одринското опълчение и притежават значителен боен опит.
Справедливостта и обективността изисква да се отбележи, че в известна степен действията на турската войска и
32
местното население са провокирани от действията на българските части по време на настъпателните действия в Тракия и след превземането на Одрин [16].
Ако за изстъпленията на турската армия и на местното турско население могат да се намерят логични обяснения, то трудно е да се намерят такива за жестокостите, извършвани от християнското гръцко население и от помашкото население срещу българите по тези места. Докато по време на първия период на войната четите извършват активни бойни действия в тила на противника или съвместно с войскови поделения, след подписването на Букурещкия договор те действат преди всичко като въоръжена сила, предназначена за самоотбрана на местното население. И макар четническото движение за самоотбрана на местното население да не придобива масовостта на доброволческото движение през Балканската война, то по категоричен начин доказва готовността за саможертва на българското население при отстояване на свободата си, на семейната си чест и на родовата си памет.
БЕЛЕЖКИ:
1. Трифонов, С. Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот 1912-1915 г. С., 1992, с. 29.
2. Националните борби на българите от Македония и Одринска Тракия през Балканската война /1912-1913/ С., 1994,с. 136.
3. ЦВА, ф. 20, оп. I, а.е. 601, л. 6; а.е. 100, л. 2.
4. Балканската война в спомените на съвременници и участници. С., 1973, с. 64.
5. Карнегиевата анкета по войните през 1912 и 1913 г. С., 1914.
6. Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1918.
7. Вазов, Г. Спомени от Балканските войни. С., 1919, с. 3, 4.
8. Трайков, В. Турското нашествие в Източна Тракия и погромът над българското население. В: Национално-освободителното движение
33
на македонските и тракийските българи 1878-1944. Т. 3, С., 1997, с. 321.
9. Карнегиевата анкета по войните..., с. 105.
10. Милетич, Л. Пос. съч., с. 59, 290.
11. Милетич, Л. Разорението на тракийските българи..., с. 150.
12. Пак там, с. 153, 155.
13. Пак там, с. 174.
14. Милетич, Л. Историята на "Гюмурджинската автономия", с. 29.
15. Пак там, с. 32.
16. Карнегиевата анкета..., с. 54.
17. Пак там, с. 56.