12. БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ В ЗАПАДНА ТРАКИЯ — 1920-1923г.
Марин Караиванов — Държавен архив - Хасково
Възникването на тъй нареченият тракийски въпрос е следствие от нерешения Български национален въпрос или по-точно поради несъстоялото се обединение на българската народност в една обща държава. За съжаление българската историография под влияние на криво разбрана политическа целесъобразност и конюнктурност и до ден днешен е в дълг към историческата истина за трагичната орис на тракийските българи. Дори и един бегъл поглед върху житието-битието на българите, населяващи в края на 19 век и първата половина на 20 век земите на Тракия и Македония, ще ни покруси със съдбовната безизходност на етническото им оцеляване, чиято предопределеност наподобява предизвестения злощастен завършек на драматичното действие в античните елински трагедии. Понякога тази фатална за българската народност съдба се превъплъщава в ярко изразени парадоксални измерения, както със случилото се в средата на 20 век в Югоизточна Европа, когато великосръбските шовинисти спретнаха един сърбомански "етнос", именован "македонска нация" със сърбомански език и писменост и с уж етногенетични корени в древната македонска държава на Филип Македонски и Александър Велики!…
Ала какво знае днешната българска общественост за революционните борби на Вардарските македонски българи за национално освобождение в периода 1918 - 1945 г.? Знае ли нещо за апостолите на тези борби: Мара Бунева, Трайчо Чуднев, Роза Койзаклиева, Велко Спанчев, Димитър Гюзелев, Стефан Стефанов, Димитър Чкатров?! Нима и досега техните имена не са обгърнати с гузно мълчание от българските историци?! От 1880 г. до 1945 г. във Вардарска Македония са избити или прокудени стотици хиляди
191
македонски българи. Останалите да живеят там ги посръбчват… Македонските и тракийски българи в границите на сегашна Гърция са тотално прочистени, което си е чистокръвен геноцид, едни са избити, а повечето принудени да напуснат родните си места. Същото сполетява българите от Одринска Тракия - в пределите на Турската държава.
Настоящото историческо изложение акцентира най-вече върху борбата на беломорските българи при отстояване на етническата им идентичност, като са взети предвид оригиналните документи на Българо-турската вътрешна-тракийска революционна организация (ВТРО), а и други архивни източници, съхранявани в Държавен архив - Хасково.
В този аспект ще се спрем по-обстойно на един по-късен период от тази борба - на събитията непосредствено след Първата световна война - подир героичната епоха на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) и Илинденско-Преображенската епопея.
На 27 ноември 1919 г. в Парижкото предградие Ньой България беше принудена да подпише един наистина несправедлив спрямо нея мирен договор. Наред с другите непосилни тегоби Ньойският мирен договор постанови Западна (Беломорска) Тракия да бъде отнета от Българската държава, която загуби териториалния си излаз на Егейско (Бяло) море с площ 8 622 квадратни километра плодородна земя или 7,6% от българската територия до 1915 г. По онова време в Западна Тракия живееха около 225000 души, преобладаващата част от които бяха българи.
Така Ньойският диктат предреши анексирането от Гърция на тези български земи и причини безброй нещастия на техните жители - българи и турци, които започнаха обща въоръжена съпротива срещу жестоката гръцка асимилация. На 25 май 1920 г. в дъбравата покрай баирите до село
192
Химитли, Гюмюрджинска околия се проведе конгрес на делегати, представляващи българската и турската етнически общности в Тракийското Беломорие. Конгресът избра правителство на Западна Тракия, съставено от българи и турци. Беше формирана тракийска армия в състав от тридесет дружини с главнокомандуващ Али Фуад бей - отколешен ревностен застъпник за българо-турско разбирателство.
За командири на дружините бяха назначени все опитни бойци като К. Ненчев, капитан Бояджиев, Димо Николов, Руси Славов, Д. Маджаров, В.Георгиев, Хюсеин Чауш и др. Образуван бе многочислен българо-турски отряд, наброяващ 2000 човека с 14 картечници, който охраняваше планинските райони на Западна Тракия. Ала срещу отлично въоръжената гръцка армия, подкрепена от англо-френски поделения, българо-турските дружини нямаха никакви шансове за победа. В края на месец юли 1920 г. основните военни сили на Българо-турското правителство претърпяха поражение и неговите членове, заедно с министър-председателят Тевфик бей, се оттеглиха в България.
Така приключи съществуването си първото в политическата история на Балканския полуостров правителство, репрезентиращо два от основните етноси, населяващи Югоизточна Европа - българи и турци…
Западнотракийските българи и турци обаче не преустановиха въоръженият си отпор против гръцките войски и през 1921-1922 г. българо-турски чети продължиха да нападат окупаторите… В началото на месец ноември 1922 г. в село Казаклъ, Кърджалийско се събраха български и турски ръководители на въоръжената борба в Тракия и взеха решение за създаване на Българо-турска Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО). Учредители на новата националреволюционна организация бяха - от българска
193
страна - Таню Николов, Костадин Ненчев, Димо Николов и Пейо Поптрендафилов - популярни войводи от националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи, а от турска страна - Али Фуад бей и Исмет бей - водачи на западнотракийските турци. Беше избран Централен комитет (ЦК) в състав: Таню Николов, който оглави главното ръководство на българо-турските въоръжени отряди, Али Фуад бей и Кемал бей - членове на ЦК и Пейо Поптрендафилов - секретар на ЦК, както и бе подписан протокол за уреждане отношенията между българи и турци.
По-късно се изготвиха Устав и Правилник на организацията. Член 1 на Устава изтъкваше, че основната цел на Българо-турската ВТРО е "пълна политическа независимост" на Тракия, имайки предвид както Западна, така и Източна (Одринска) Тракия. Обективните реалности обаче принудиха Българо-турската ВТРО да съсредоточи действията си само в Беломорска Тракия. От запазените ведомости (списъци) на организацията, съхранявани в Държавен архив-Хасково, се вижда, че броят на четите, командувани от войводи - българи, бе 13, а броят на включените в тях четници - 392 човека. Българските войводи бяха все вряли и кипяли деятели от национално-освободителните борби в Македония и Тракия отпреди Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, а именно: Борис Казанлиев, Димитър Маджаров, Тодор Хвойнов, Костантин Ненчев, Асен Лазаров, Коста Митев, Димо Николов, Рафаил Каракачанов, Стоян Терзиев, Петър Чапкънов, Стайко Запартов, Митрю Аркомарев и Тачо Хаджистоенчев. Седем чети се командваха от войводи турци: Топал Кадир, Шефкет бей, Кара Бекир, Юмер Чауш, Мустафа Чауш, Топал Осман и Хасуд бей.
Турските четници достигаха над 200 души. Всеки
194
войвода на чета се отчиташе писмено на главния войвода за дейността на командваните от него четници. Главният войвода Таню Николов, а и войводите на чети, подпечатваха издаваните от тях документи със собствени кръгли печати. Българо-турската ВТРО си служеше със шифър и зашифроваше част от своята документация. Освен това всички нейни ръководни деятели носеха псевдоними вместо истинските си имена - например: Таню Николов бе с псевдоним "поп Първан", Али Фуад бей - с "Васил", Митрю Аркомарев - с "Адем Пехливан"… На пръв поглед се случваше нещо удивително! Тук нямаме предвид историческият факт, че през Първата световна война България и Турция бяха съюзници, защото това бе резултат от международни и междудържавни договори, докато в съвместната борба на българи и турци за свободата на Западна Тракия, както и при образуването на Българо-турското правителство през пролетта на 1920 г., така и сега през есента на 1922 г. за втори път двата етноса спонтанно се обединиха за въоръжена съпротива против гръцките асимилатори и несправедливия диктат на "великите сили".
Едно наистина знаменателно явление - тракийските българи и турци, които само преди десетина години се избиваха безпощадно помежду си, за втори път се превърнаха в братя по оръжие! А нима можеше да бъде другояче щом националните интереси на живеещите в Западна Тракия българи и турци напълно съвпадаха по онова време?
От месец ноември 1922 г. до края на месец юни 1923 г. в Тракийското Беломорие избухнаха ожесточени стълкновения между четите на Българо-турската ВТРО и редовната гръцка армия. Гръцкото военно командуване съсредоточи в Западнотракийския регион тежка артилерия и десетки хиляди войници, но не можеше да се справи с българо-турските чети. Четниците се биеха с неописуема
195
храброст и нанасяха многобройни загуби в жива сила на противника. Паметни ще останат битките при селата Шахин, Чала Перди, Исьорен, Еникьой, Дримишли, Каеджик, Аджи Виран, ж.п. гара Кърка, ж.п. гара Бадома…
Сражения се вихреха и в градовете Гюмюрджина, Дедеагач и Фере. Взривени бяха десетки мостове, казармени помещения, артилерийски установки, както и обширни участъци от железопътни линии.
Невероятна себеотрицателност в сраженията проявиха Димитър Маджаров, Рафаил Каракачанов, Стойко Запартов, Димо Николов, Али Фуад бей, Топал Кадир - войвода на смесена българо-турска чета, който загива в боя до село Аджи Виран…
Международната обстановка обаче се оказва крайно неблагоприятна за въоръжената борба на Българо-турската ВТРО и след приключилата на 24 юли 1923 г. Лозанска конференция съпротивата на българи и турци срещу гръцките асимилатори загуби всякакъв смисъл. Ето защо четите се изтеглиха в България и се разоръжиха…
В контекста на горецитираните събития релефно се открояват образите на седмина българи, чийто принос в българското националноосвободителното движение в Тракия има неоценима стойност - това са Таню Николов, Пейо Поптрендафилов, Митрю Аркомарев, Димо Николов, Коста Митев, Стайко Запартов и Рафаил Каракачанов.
196
ЛЕГЕНДАРНИЯТ ВОЙВОДА ТАНЮ НИКОЛОВ
Таню Николов
Таню Николов (Атанас Николов Жеков) е един от най-бележитите дейци на българското националреволюционно движение в Тракия и Македония. [1]
Роден е в Хасково на 9 март 1873 г., където завършва първи прогимназиален клас в Хасковското петокласно училище. Отслужва редовната си военна повинност в Десети родопски пехотен полк, оставяйки на постоянна служба в него като
унтерофицер (подофицер).
Младият мъж обаче не може да се примири с обстоятелството, че стотици хиляди българи все още живеят под игото на турския султан, поради което напуща българската армия и поема бунтовния четнически път във Вътрешната Македоно-Одринската революционна организация (ВМОРО)…
От 15 август 1902 г. до февруари 1903 г. е четник в четата на войводите Константин /Вълчо/ Антонов - Сеченката и Марин Чолаков, която действа в Гюмюрджинско. Там Таню Николов организира мрежа от революционни комитети и през март 1903 г. отново с четата на Вълчо Антонов се озовава в Дедеагачкия регион, където благодарение на организаторските си способности изгражда из селата десетки комитетски структури на ВМОРО…
Впоследствие е определен за помощник на войводата дядо Петър, чиято чета се подвизава в Софлийско. Няма село
197
в този район, дето Таню Николов да не създава революционен комитет…При опит на четата да разруши железопътната линия близо до град Софлу пламва битка с низамите от Софлийския гарнизон, няколко от четниците са убити и останалите се изтеглят в България…
В навечерието на Илинденско - Преображенското въстание Таню Николов е подвойвода в четата на Костадин Нунков, на която по-късно става войвода, предвождайки четниците по време на въстанието, а и след разгрома му, през низ от люти схватки с многоброен турски аскер и башибозук.
През пролетта на 1904 г. е утвърден от революционния комитет на ВМОРО в Дедеагач за войвода на регионалната чета в Дедеагачко, която води десетки сражения с турската войска и жандармерия. На 12 юни 1904 г. ръководената от него чета взривява железопътната линия по моста край село Бадаш, унищожавайки една влакова композиция, превозваща артилерийски оръдия и турски войници…След извършено предателство Таню Николовата чета е обградена от турски войски - 6 януари 1905 г. - в местността "Крушата" до село Манастир, Гюмюрджинско.
В кръвопролитна битка загива един от четниците, а Таню Николов с останалите харамии успява да пробие обсадата и се укрива при ятаците си…
През месец април 1907 г. той е назначен от ръководството на ВМОРО за войвода на чета, включваща 48 човека, която преследва сръбски военизирани шайки в района на Велешко и Прилепско. Неговата чета, заедно с още шест чети от ВМОРО, участвува в епичното сражение с турския аскер на 1 юли 1907 г. при височината "Ножот"… През месец август същата година Таню Николов е делегат от Битолския революционен окръг на конгреса на ВМОРО. Веднага след конгреса става войвода на Битолската окръжна чета, действаща до края на 1907 г. Подир Младотурската
198
революция - 23 юли 1908 г. - ВМОРО се саморазтурва, но между нейните вече бивши лидери се разгаря яростен конфликт, който прераства във физически саморазправи. Всъщност разривът е между привържениците на младотурците и онези български националреволюционери в Македония и Тракия, които не вярват, че младотурското правителство ще въдвори етническо равноправие в Отоманската империя и настояват за продължаване на националноосвободителната борба. Впоследствие те се оказват напълно прави, защото твърде скоро младотурските власти предприемат масови преследвания и унищожаване на българските войводи и четници… Особено ярко се изявява като ревностен поддържник на младотурския режим известният войвода Яне Сандански, наричан от съвременниците си "Пиринският цар".
Ето защо той е обявен за предател на българската национална кауза и протурски колаборационист от повечето ръководни дейци на разформировалата се революционна организация, които не могат да простят на Сандански и неговото остро противопоставяне през 1903г. срещу решението, взето от конгреса на ВМОРО в Солун за вдигане на общонародно въстание в Македония и Одринско (Илинденско-Преображенското въстание).
Именно по тяхно поръчение - на 24 септември 1908 г. - Таню Николов прави неуспешен опит да убие Яне Сандански. Издебва го в една солунска кръчма, ала когато понечва да стреля, Сандански, запява песен и звучният му, задушевен глас така впечатлява и разчувства Таню Николов, че той не съумява да се прицели, както трябва и само ранява "Пиринският цар"…
През пролетта на 1910 г. Таню Николов, Георги Занков, Христо Чернопеев и Михаил Чаков създават тъй наречената Българска народна македоно-одринска
199
революционна организация (БНМОРО), чиято цел е незабавно да се пристъпи към възстановяване на четническата дейност в Македония, Беломорска и Одринска Тракия. Впрочем Таню Николов е войвода на първата чета, насочила се - на 29 юни 1910 г. - към Ениджевардарско, където води няколко сражения с турски войски…
Пак през пролетта на 1910 г. възобновява функционирането си и Вътрешната македонска организация, обединила се -март 1911г.- с БНМОРО, възвръщайки старото си име - ВМОРО. Същевременно възстановява дейността си и предишната легална македоно-одринска организация в България начело с Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), към който се присъединява и Таню Николов…
През 1911 г. той е войвода на чета от 80 човека, действаща в Петричко и Горноджумайско.
Следващата 1912 г. Таню Николов оглавява още по-многочислена чета - около 200 четници - и в непрекъснати въоръжени сблъсаци с турски аскер и сръбски чети кръстосва цяла Вардарска Македония. Със своята чета взема най-дейно участие в Балканската война и подир разбиването на турските войски в Македония се прехвърля с четниците в Беломорска Тракия.Тук на ж.п. гара Гюмюрджина - 19 декември 1912 г. - се среща с цар Фердинанд…
По време на Първата световна война Таню Николов командва българските партизански съединения в Поморавието, като преследва и разгромява сръбските паравоенни формирования…
В края на месец април 1920 г., когато вече е известно, че Западна Тракия ще бъде окупирана от гръцката армия, в Мъстанли (дн. Момчилград) се провежда съвещание между Тодор Александров, Таню Николов, Петър Дървингов, Александър Протогеров и Ариф бей, придружен и от други представители на турската народностна общност в
200
Беломорието. На съвещанието се разисква координирането на съвместната въоръжената борба на българи и турци срещу гръцките окупатори. Таню Николов се заема с ръководството и организирането на българо-турските чети, обаче въпреки героичната съпротива въстаническото движение претърпя поражение от въоръжените до зъби гръцки войски, активно подпомагани от "великите сили", победителки в Първата световна война…На 25 октомври 1922 г. на общ воеводски съвет българските войводи възлагат върховното ръководство на революционното освободително дело в Тракия на Таню Николов. Той е един от ръководителите на Българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО), създадена през месец ноември 1922 г. в село Казаклъ, Кърджалийско и възглавява главното воеводство на българо-турските чети през целия период от дейността на организацията - от месец ноември 1922 г. до 20 септември 1923 г. [2] Многократно лично участвува в ожесточените сражения срещу части на гръцката армия. Освен това в качеството си на главен войвода осигурява въоръжаването, продоволствието, координацията на четническото движение, осъществява контактите с българските военни и административни власти и с ВМРО…
Няколко месеца след разпускането на Българо-турската ВТРО Таню Николов и неговите сподвижници свикват - на 2 март 1924 г. в Пловдив - конгрес за възстановяване на ВТРО, но начинанието не се увенчава с успех поради враждебната вътрешна и международна обстановка. Разочарован той се оттегля от активна революционна дейност. Препитава се с мелничарство…
В Асеновград, където се установява да живее, завещава имуществото си от около един милион лева на детското сиропиталище в града.
След Деветосептемврийския преврат през 1944 г.
201
Таню Николов е поставен под постоянно наблюдение от органите на Държавна сигурност (ДС) и е подложен на системни провокации от нейната агентура. Дори четиримата работници в мелницата му са вербувани от ДС и не минава ден, през който те - явно по указание - да не го оскърбяват и заплашват. В началото на месец януари 1947 г. четиримата се нахвърлят върху него, нанасяйки жесток побой на стария човек, след което го връзват и гаврейки се, скубят брадата му. Щом се съвзема Таню Николов взема укритата си пушка "манлихерка", връща се при мелницата, застрелвайки и четиримата.После сам се предава на властите. Подхвърлен на садистични инквизиции в Асеновградското управление на МВР е умъртвен, като е удушен от милиционерите, които нахлузват въже на шията му. В смъртния акт записват, че се е самообесил… [3] Така трагично завършва жизненият път на легендарният войвода Таню Николов, чието име и подвизи стоят наравно с името и подвизите на знаменития негов предшественик капитан Петко войвода!…И не е ли вече време хасковската общественост да ознаменува по достоен начин паметта на своя именит съгражданин, като му издигне подобаващ паметник в неговия роден град ?!
АРХАНГЕЛЪТ НА БЕЛОМОРСКИТЕ БЪЛГАРИ ПЕЙО ПОПТРЕНДАФИЛОВ
Пейо Поптрендафилов е измежду най-изявените деятели на Българското национал-революционно движение в Западна Тракия. Ражда се в китното селце Пишманкьой, Софлийско - Беломорска Тракия на 20 юли 1894 г. в семейството на свещеник [4]. Основно образование получава в родното си село, а впоследствие завършва седми клас на Одринската гимназия, където научава отлично турски език.
202
Пейо Поптрендафилов
Много по-късно - през тридесетте години на 20 век - завършва задочно юридическия факултет на свободния университет в София. Още като ученик се включва в тракийското национално-освободително движение, пренасяйки оръжие за българските чети, действуващи в Западна Тракия. Деветнадесетгодишен става четник в четата на войводата Руси Славов и през 1913 г. участва в охраната на българското население, бягащо от Беломорска Тракия към границата с България при река Арда.
Сред бегълците, изоставили родните си огнища, е и семейството на Пейо Поптрендафилов, чието село Пишман-кьой башибозуците опожаряват. На самата граница - майката на Пейо, която била секретар-касиер на местния комитет на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) и носела със себе си чантата с паричните средства на организацията, е заклана от турците, които оплячкосват и парите. Баща му е тежко ранен, но оживява. Малко след това Пейо, заедно с други четници, водени от войводата Димитър Маджаров, нападат башибозуците и успяват да спасят останалите живи българи, между тях двете сестри и брата на Поптрендафилов. Неговият племенник Георги Джинев, тогава петгодишен, който също бил един от спасените, пише в спомените си: "Когато го видяхме беше облечен в униформа - стегнат и аз не можах да го позная. Негов един другар изкара нож - кама и ми я даде: "Мене и вуйко ти може да
203
убият, но ти ще отмъстиш за нас!" [5] Любомир Милетич в книгата си "Разорението на тракийските българи през 1913 г." сравнява жестокостите, извършени от турците и гърците над българската общност с жестокостите, разразили се в Батак по време на Априлското въстание през 1876 г.: "Но Батак - отбелязва той - е само едно село, а в Западна Тракия са извършени масови кланета в цели 17 села. И само там ли?".
В Армаганската долина, където според Милетич са избити голям брой българи, техните кости стоят непогребани цели два месеца. [6] Изклани и изпозастреляни са хиляди български семейства и това зверско изтребление на тракийските българи душевно потриса Пейо Поптрендафилов, който се зарича да посвети живота си в служба на своите нещастни сънародници от Беломорието…
В промеждутъка между Междусъюзническата и Първата световна война Пейо Поптрендафилов завършва средното си образование, а когато България встъпва във войната е мобилизиран в българската армия и за проявена воинска храброст многократно бива награждаван с воински отличия. През 1919 г. се установява да живее в град Хасково и се оженва за дъщерята на един хасковски търговец. Поптрендафилов не притежава собствена къща, семейството му - съпругата и родилата се през 1922 г. дъщеря - живеят при бащата на жена му. Самият той е всецяло отдаден на тракийската национално-освободителна кауза, пешком обикаля градове и села в Западна Тракия и старите предели на България, за да организира комитетски структури, координира действията на българските чети в окупираното от Гърция Беломорие. В началото на месец ноември 1922 г. е избран за секретар на току що създадената Българо-турска Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО). Като секретар на организацията той си води дневник и в
204
този особено ценен документ детайлно са описани дейността на Българо-турската ВТРО, действията на нейните ръководители и войводи. [7] От дневника му, от запазените писма и статии, писани от Пейо Поптрендафилов по повод дейността на ВТРО, прозират висока интелигентност, широки познания, принципност и чувство за неподправен хумор. Някои несъгласия с главния войвода Таню Николов, изострили се през месец януари 1923 г., принуждават Поптрендафилов да напусне поста секретар на ВТРО, но този факт въобще не се отразява на неговата интензивна националреволюционна деятелност за освобождението на западнотракийските българи. [8]
След Деветоюнския преврат от 1923 г. правителството на Александър Цанков взема изрично и категорично решение да се преустанови революционната дейност в Западна Тракия. Четите са обезоръжени и оръжието им е иззето от българските военни власти. Турците се оттеглят от ВТРО и организацията фактически се разпада [9].
По въпроса за бъдещето на тракийското национално-освободително движение сред тракийските поборници се оформят две диаметрално противоположни становища. Таню Николов и по-голямата част от тракийските войводи се отказват от въоръжената борба. Но редица популярни тракийски националреволюционери - Димитър Маджаров, Пейо Поптрендафилов, Димо Николов, Коста Георгиев, Васил Попдимчев и стотици техни сторонници са за продължаване дейността на ВТРО. На 17 септември 1923 г. в къщата на Васил Попдимчев в Хасково е свикан нелегален конгрес, който възстановява ВТРО - без турско участие - и избира нейният висш изпълнителен орган - Централно управително тяло (ЦУТ), в чийто състав влиза и Пейо Поптрендафилов. [10] Участниците в този конгрес считат, че именно те учредяват за първи път ВТРО, ала подобна теза
205
не е исторически обоснована, защото пренебрегва тригодишната националноосвободителна борба на западнотракийските българи, започнала организирано още през пролетта на 1920 г. На 2 март 1924 г. в Пловдив се провежда конгрес, организиран от Таню Николов и неговите привърженици. [11] Конгресът приема решения "за пълното възстановяване на ВТРО и укрепване единството в нея ".
Така се създава втори ръководен център на тракийското движение начело с Таню Николов, зад когото стоят мнозинството от бившите тракийски войводи, лично предани на бившия главен войвода. Българските власти твърде бързо успяват да изолират и елиминират функциите на "втория ръководен център", инфилтрирайки в структурите му своя агентура, която саботира всички негови организационни начинания.
Незасегната обаче остава и продължава дейността си, образуваната на Хасковския конгрес ВТРО. През лятото на 1925 г. правителството на Александър Цанков, под давлението на "великите сили", отново предприема решителни действия за премахване на тракийските чети. ЦУТ на ВТРО свика специален конгрес по този въпрос, като делегатите се събират на 25 август 1925 г. при височините на село Ятаджик (дн. град Маджарово). [12] Конгресът избира Централен комитет (ЦК), членове на който са Димитър Маджаров и Пейо Поптрендафилов и се възприема тяхното становище четите да не се разпускат. Властта продължава да затяга обръча около нелегалната ВТРО и през месец април 1926 г. са издадени заповеди за арестуването на нейните ръководни дейци. Полицейските органи издирват Пейо Поптрендафилов "под дърво и камък". Харманлийският околийски началник в писмо до околийските началници в Свиленград, Ортакьой (дн.Ивайловград) и Кушукавак (дн.Крумовград) пише: "Понеже има заповед да се ликвидира
206
нелегалната Тракийска организация, от която една група от около 50 (петдесет) въоръжени четници под водителството на Маджаров и Поптрендафилов се движат в района на селата Ятаджик, Махмурли и Адалая, за да може да се предприемат съгласувани действия от всички горни околии, ако е възможно повече стража и милиция да постъпи концентрирано пред горните села по посока на Махмурли… С мен ще тръгне целият Шести конен полк…" [13]
Поставена пред перспективата да се бие с въоръжените сили на Българската държава Тракийската организация предпочете да обяви през лятото на 1926 г., че престава да съществува. Всъщност организацията запазва структурата си, лишавайки се само от своите четнически формации. Така или иначе де юре разформированата ВТРО продължава да развива интензивна дейност в Мъстанлийски (дн. Момчилградски), Хасковски и Пашмаклийски (дн. Смолянски) региони и дори започва да създава нови бойни групи. Кърджалийският окръжен управител докладва в Министерството на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ) как водачите на ВТРО - Пейо Поптрендафилов и Коста Георгиев "са се заканвали, че ако се окажат недостатъчни легалните средства, за да бъдат избрани за народни представители, ще трябва да действуват с нелегални чети за терор и отмъщение върху политическите си противници." [14]
Активизирането на ВТРО предизвиква недоволство в управляващите кръгове на Турция и Гърция, чиито легации в София изпращат протестни ноти до българския министър на външните работи. [15] Под силният натиск на българското правителство ЦУТ на ВТРО разформирова организацията - на 12 октомври 1927 г. На същия този ден се образува Комитет за свободата на Тракия (КСТ), чиито функции обаче показват неговата обществено-политическа
207
ограниченост - една невзрачна, бледа сянка в сравнение с дейността на ВТРО [16] …
Пейо Поптрендафилов оттегля участието си в ръководните структури на КСТ, макар че поддържа тесни, приятелски отношения със заместник-председателя на Комитета Коста Георгиев и с почти всички изявени деятели на новосформираната организация. Той стига до убеждението, че идеите за автономна Тракия или за нейното евентуално присъединяване към Българската държава са вече нищо повече от химерични блянове и че на този етап усилията трябва да бъдат насочени към утвърждаване и засилване на легалните културно-благотворителни дружества в България и в защита конкретните интереси на тракийските бежанци.
Неслучайно през периода 1926 - 1932 г. Пейо Поптрендафилов участвува в ръководството на Хасковското тракийско културно-благотворително дружество и през 1931 г. е негов председател [17] .
Същевременно Поптрендафилов изкарва прехраната на семейството си като закупчик на тютюн за хасковските тютюнотърговци… [18] На 21 юни 1931 г. коалицията Народен блок спечелва парламентарните избори. Хасковските блокари предлагат на Пейо Поптрендафилов да стане околийски началник в Свиленград и той се съгласява. [19] Мотивира го надеждата, че заемайки тази длъжност ще има много по-голяма възможност да работи за каузата на тракийските бежанци - съображение, което се осъществява и на практика.
В качеството си на околийски началник всячески улеснява функционерите на КСТ и неведнъж прикрива съществуването на въоръжените тракийски групировки, когато проявите им са лоялни към българските национални интереси…Безукорната му честност на съвестен държавен служител е оценена от властите и след Свиленград бива
208
назначен за околийски началник в Харманли. Той си спечелва авторитет на безпартиен държавен служител и отчитайки влиянието му сред тракийските бежанци Деветнадесетомайският режим от 1934 г. го назначава за околийски началник в Борисовград (дн.Първомай), а от 1937 г. до 1944 г. е околийски началник в Крумовград, където лично съдействува за изграждане сградите на местното читалище и църква. [20]
През месец юни 1944 г. е назначен за околийски началник в Дедеагач. [21]
През целият период от национално-революционната си дейност Пейо Поптрендафилов никога не се отказва от възмездието като средство за възстановяване на справедливостта без оглед на обстоятелствата и личността на участниците в тях… Като секретар на Българо-турската ВТРО той отговаря за разобличаването на предателите и шпионите в структурите на организацията.
Дневника и тайния си тефтер вписва имената, родното място и тогавашното местоживеене на разобличените в предателство и шпионаж лица. Ще цитираме някои имена на шпиони, отбелязани в Дневника: "Шпиони: 3. Анастас Мехтерев от Сачанли, живее в Шапчи. 4. Иван Калпачков от Сачанли, живее в Кюпекьой. 5. Сотир Стамов от с.Манастир - дохождал много пъти за добитък и най-главно с гърци. 6. Калоян Стамов - брат му. 7. Коста Чолаков от Манастир - в Чорбашкьой е казал, че е развеждал кавалеристите и като пиян заявявал, че знае комитите и искал 500 драхми" [22].
Присъдата за предателите и шпионите почти винаги е една и съща - смърт. Изпълнението на смъртните присъди Пейо Поптрендафилов възлага на най-твърдите и проверени дейци на ВТРО, а в извънредни случаи и сам влиза в ролята на душевадеца архангел Михаил. Архангелски функции Пейо Поптрендафилов изпълнява и в образуваната в Хасково на
209
18 септември 1923 г. ВТРО [23]. Дори само споменаването на името му е достатъчно, за да респектира както привържениците, така и противниците на организацията и да всее панически ужас в предателите и шпионите…
Заемайки длъжността "околийски началник" - 1931 - 1944 г. - Пейо Поптрендафилов не пропуска нито една възможност да отстоява непосредствените интереси на тракийските българи. Така, че "архангелската" му мисия да бъде щит и меч на тракийската кауза продължава до неговата смърт.
Два месеца подир Деветосептемврийските събития през 1944 г. - на 11 ноември - е арестуван от МВР в Хасково и изпратен в Крумовград. От там е препратен в Борисовград (дн.Първомай) по искане на Борисовградския народен обвинител, където при неизяснени обстоятелства - без съд и присъда - е зверски убит, като го пребиват с тояги край река Мечка… Ето така изчезва в небитието тракийският комита Пейо Поптрендафилов, за да бъде обявен след година - на 27 ноември 1945 г. - от Хасковския областен съд за безследно изчезнал. Съдебното становище гласи: "Молителката Слава Поптрендафилова от град Хасково е подала молба, с която иска да се обяви за безследно изчезнал съпругът ѝ Пейо Поптрендафилов, който на 11 ноември 1944 г. бил арестуван и до днес не се е обадил. От приложеното към делото писмо № 3652/1945 г. на Хасковското Комендантство на народната милиция се потвърждава факта, че казаното лице на казаната дата е било задържано и в последствие не е известно какво е станало с него. От приложеното пък писмо № 207/1945 г. на Крумовградското околийско управление е видно, че същото е било предадено на някакъв си народен обвинител от град Борисовград и после се губят дирите му. При това положение и съгласно чл. 3 от 20 Постановление на Министерския съвет от 2 май 1945 г. иска се явява основателен и следва да се
210
уважи. Ето защо, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
Обявява за безследно изчезнал лицето Пейо Поптрендафилов от с. Пишман, Софлийско, Тракия, като дата за предполагаемата му смърт определя към 11 ноември 1944 г". [24]
Веса Коцовска - дъщеря на Пейо Поптрендафилов - разказва:
"През цялото си околийско началствуване, въпреки екстремалните събития, раздрусващи из основи България, баща ми не извършва никакви незаконни репресии срещу когото и да е било в поверените му околии. Когато веднага след 9 септември 1944 г. го съветват да се укрие в София, докато събитията се нормализират, той неизменно отговаря: "На никого не съм направил нищо лошо! Няма кой да ме закача…" В Хасково стоя един месец. Имаше предложения от местните тракийци и негови приятели турци да се укрие в Крумовградските села, но не пожела, защото смяташе, че няма защо да се крие…Това беше фатална грешка…Той беше демократ по разбирания и никога не предполагаше, че комунистите ще убиват без съд и присъда… Арестуваха го на 11 ноември 1944 г. и от тогава вече не го видяхме…" [25]
Убийството на Пейо Поптрендафилов без съд и присъда и последвалият половинвековен тоталитарен режим злонамерено изопачават в негативна светлина неговия живот и дейност. Името му се премълчава, а там където това е невъзможно го определят като "фашист", "полицай от Цанковото правителство", "лакей на буржоазията", "субект с крайно десни разбирания" и т.н. В живота на Пейо Поптрендафилов обаче липсват такива факти, които да потвърждават подобни квалификации.
В личността му сполучливо се съчетават качествата на талантлив военен ръководител - войвода, революционен
211
организатор, който със своето гимназиално и по-късно висше юридическо образование се откроява и интелектуално сред съмишлениците си. Това пределно ясно проличава и от неговото писмовно наследство - дневници, статии и многобройни писма, от битността му на войвода и десетките сражения и невероятните ситуации, в които попада.
Защото безследно изчезналият Пейо Поптрендафилов, с неговият невероятно бурен, непобиращ се в клишето на тривиалното житие - битие жизнен път не може току така безследно да изчезне от паметта на отминалото време, тъй като времето е човешко понятие за минало, настояще и бъдеще, в което се вместват човешките мисли, действия и бездействия. Когато тези мисли и действия са достатъчно значими от гледна точка на обществените критерии за непреходните стойности на конкретната човешка дейност, тогава забравата е просто невъзможна. Тези съждения важат с пълна сила и за живота на Пейо Поптрендафилов!
И дори водите на река Мечка, покрай които той среща своята мъченическа гибел, да носеха вечната забрава, както митичната река Лета, едва ли биха могли да изтрият от паметта на времето споменът за един от най-видните дейци на тракийското националреволюционно движение!
СТРАШНИЯТ ВОЙВОДА МИТРЮ АРКОМАРЕВ
Тракийският войвода Митрю Стаматов Аркомарев е достоен следовник на капитан Петко войвода. Той е земляк на харизматичния капитан - рожденното му място е село Доганхисар, където се ражда на 12 октомври 1881 г. Още невръстно дете остава кръгъл сирак и го отглеждат негови роднини. Рано възмъжалият младеж се препитава със
212
земеделие и овцевъдство - основния поминък на българите от Западна Тракия. Непокорен по нрав Митрю не изтрайва турската управия и щуква из корията, присъединявайки се последова-телно към четите на войводите Христо Арнаудов и Вълчо Антонов. [26] Ала ето, че идват героичните и кървави за българския народ години - 1912-1913 г.
Митрю Аркомарев
През Балканската война Митрю Аркомарев се включва като доброволец в българската армия. Проявява невероятна храброст в сраженията за пленяването на Явер паша при село Мерхамли, в стълкновенията до село Индере, в боя за отбиване десанта при Шаркьой… [27]
След Балканската война се разгаря Междусъюзническият въоръжен конфликт. Родната къща на Митрю Аркомарев в село Доганхисар е опожарена и семейството му бяга към старите предели на България. По същото време той е четник в четата на Димитър Маджаров и неговото безстрашно държане в разбушувалата се касапница съдбовно предопределя спасяването на хиляди българи от Дедеагачките и Гюмюрджинските села. Динамичното развитие на събитията принуждават Маджаров да раздели четата на две, като ръководството на едната част от четниците поверява на Митрю Аркомарев. Целта е с бързи маневрени действия да се пресече пътя на турците, пленили многобройно българско население с намерение да го прекарат през местността Гяурада срещу Фере, отвъд река Марица и там да го
213
изтребят…Четниците, командвани от Митрю Аркомарев, потапят каиците и избиват турците-каикчии още преди башибозуците да довлекат плененото българско население. Другата част от четата, начело с Маджаров и дружината на Руси Славов, заемат височините срещу река Марица и щом привечер турците се появяват се развихря свирепа битка. Читаците са разбити, а плененото българско население освободено. В кошмарната нощ - по време на сражението - Аркомарев пренася на гръб двадесет и седем деца през река Арда, избавяйки ги от сигурна гибел. [28]
Именно подир тези кръвопролитни събития Митрю Аркомарев е считан за войвода и в една от тракийските народни песни се пее за "Митрю ми страшен войвода…"
Когато Маджаров разпуска четата в село Ятаджик (дн. Маджарово) Митрю Аркомарев научава, че семейството му е избито от турците. Впоследствие вестта се оказва частично вярна, но в гнева си той организира група четници и подпалва джамията в село Бадурен, където в този момент провеждат събрание местните турци. Джамията пламва и турците, запряни вътре, надават ужасени викове: "Митрьо! Митрьо!", молейки да ги пусне. Пък Митрю им отговаря: "Къде са мойте деца ?! Къде е мойта къща ?!"…Всички затворени в джамията турци изгарят, а за това свое деяние Аркомарев и предвожданите от него четници биват арестувани и дадени под съд от тогавашните български власти в Беломорска Тракия. Обаче на самото съдебно заседание, сградата на съда е обградена от един кавалерийски ескадрон, командван от войводата Таню Николов, който ултимативно нарежда на прокурора да освободи подсъдимите. Изплашеният прокурор ги освобождава и прекратява съдебното дирене. [29]
Избухва Първата световна война и Митрю Аркомарев постъпва в редовете на българската армия, като служи в 40
214
пехотен Беломорски полк. Участвува в епичните боеве при завоя на река Черна и кота 1050, проявявайки забележително себеотрицание и храброст в ожесточените битки… [30]
Без да загуби нито едно сражение България се нарежда в лагера на победените държави. Срещу Аркомарев и други тракийски българи гръцката власт в град Гюмюрджина инсценира съдебен процес по обвинение в шпионаж в полза на България. Съдът ги осъжда на смърт. Но отново съдбата е благосклонна към българина от Доганхисар! Гръцкият поручик, който трябва да изпълни смъртната присъда, се оказва син на един много близък Аркомарев приятел - грък по народност - Марко кехая от Марония. И става истинско чудо като в приказките. Поручикът не привежда в изпълнение смъртното наказание, освобождава осъдените и те избягват в България… [31]
Втората национална катастрофа, намерила своето юридическо въплъщение в клаузите на Ньойския договор, съсипва окончателно въжделенията на българите за национално обединение. Особено трагични са последиците за онези българи, чиито родни места според Ньойския договор остават под властта на Сръбско-хърватско-словенското кралство, Гърция и Румъния.
По онова време преобладаващата част от населението в Западна Тракия се състои от българи, като втора по численост е турската етническа общност. Спрямо тях гръцките власти предприемат жестоки асимилационни действия, целящи фактическото ликвидиране най-вече на етническите българи. Това подтиква българи и турци към обща съпротива срещу Гърция. На проведеният - 25 май 1920 г. в гористата местност до село Химитли, Гюмюрджинска околия конгрес на български и турски делегати взема дейно участие и Митрю Аркомарев…Почти три години - 1920-1922 - той се подвизава като войвода на чета от двадесетина
215
човека, която действа изключително в района на Тракийското Беломорие. По-късно четата му се присъединява към четите на Българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО). Във временното пълномощно дадено от организацията на Митрю Аркомарев четем:
"ВРЕМЕННО ПЪЛНОМОЩНО
Дава се на Митрю С. Аркомарев в качеството си на местен войвода в района Деде-агачка част, Гюмюрджинска околия източно от града Гюмюрджина да действува от името на възобновената Одринската Българска Тракийска революционна Организация.
Същевременно се натоварва да приготви и складира храна в същия район за нуждите на организацията.
Настоящето му се дава да му послужи временно, до снабдяването му с редовно пълномощно.
20.ХI.1922
Член на ръководното тяло на организацията:
Д. Маджаров" [32]
Балкана
Митрю Аркомарев, както и всички войводи от Българо-турската ВТРО, се отчитат писмено за дейността на оглавяваните от тях чети до главния войвода Таню Николов. Оригиналите на тези писма-отчети се съхраняват в Държавен архив - Хасково и тяхната историческа стойност при установяване истината за въоръжения отпор на българите от Беломорието срещу експанзията на гръцките шовинисти е абсолютно меродавна… [33] По цялата територия на Беломорска Тракия през есента на 1922 г. и първата половина на 1923 г. се водят сражения между четите на Българо-турската ВТРО и частите на редовната гръцка армия. В тези сражения войводата Митрю Аркомарев и неговите четници проявяват истински
216
героизъм, всявайки панически страх сред гръцките войници… Нахалост обаче отиват страданията и жертвите на беломорските българи, саможертвата на четниците! Западна Тракия е обезбългарена…
Гърция постига своята стратегическа цел, която не се оказва по силите дори на византийските императори - покрай Бяло море вече не живеят българи!… Но не унива борческият дух на тракийските българи! Не падат духом - а би ли могло да бъде иначе - и преките участници в борбата за устояване исконните корени на българската народност в Беломорска Тракия… Бившият вече войвода - четите са разоръжени и разпуснати - Митрю Аркомарев продължава патриотичната си дейност в новите условия, макар и с мирни средства. Той е настоятел и сътрудник на Македонския Турско-Български вестник "Бъдеще" ("Истигбал" ), излизащ в Истанбул, който помества материали срещу гръцката окупация на Южна Македония и Беломорска Тракия… [34]
На 2 март 1924 г. в Пловдив се провежда Първият редовен общ конгрес на Вътрешната тракийска революционна организация (ВТРО), на който присъствува като делегат и Митрю Аркомарев. Конгресът приема решения за преустановяване въоръжената борба в Западна Тракия, за укрепване и разширяване дейността на тракийските културни организации и за съюз с Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО)… [35]
Семейството на Митрю Аркомарев се установява в село Еникьой (дн.Цар Калоян), Пловдивско, където му е предоставена къща и през 1924 г. е оземлено. Но на едновремешният харамия не му е твърде по сърце монотонното селско ежедневие и в периода 1930-1940 г. Митрю Аркомарев по собствено желание е привлечен за сътрудник на българското армейско контраразузнаване и многократно пресича гръцката и турската граница, за да
217
събира военни сведения относно дислокацията и въоръжението на войскови поделения в тези държави. Ала носталгията по родния край не затихва у него и през 1941 г. - след присъединяването на Западна Тракия към Българската държава - той отива да живее в град Дедеагач, а после в град Гюмюрджина. Работи като пазач на винен склад, съдържател на кръчма и мелничар. [36]
По 9 септември 1944 г. пристига в град Пловдив при семейството на сина си Стамат Митрев Аркомарев, в чийто спомени четем: "Имах там (в Пловдив - б.а.) малко плетаческо ателие. Когато го видях, питам го защо се връща. А той: "Мен не ме е страх. Аз съм ги чакал тези момчета, помагал съм им." Една седмица след връщането му, го арестуваха. Аз не бях в къщи, когато една жена ми каза, че къщата ми е била заградена и откарали баща ми. Когато дошли и му поискали оръжието, той казал на жена ми: "Невесто, дай оръжието, то е под възглавницата на леглото." Това бил един "маузер", но ние не знаехме, че той има пистолет. На другия ден ходих да го видя в участъка. Една седмица беше там - носих му храна.
Както по-късно разбрах - две са причините за задържането му. Едната е заради Таню Николов, втората заради 1923 г., че уж бил предал земеделци по време на преврата. Отидох веднага при Коста Митев и му разказах всичко. Той ми даде едно писмо и ме прати в село Храбрино при Павлов, кумец на Александър Стамболийски. Отидох, но намерих само жена му. Самият той бил на нивата. Когато той се върна, разказах му всичко. Той беше много изненадан. "Той толкова хора спаси, а ние един човек да не можем да спасим. "Тази нощ преспах у тях, а Павлов обиколи съселяните си, които баща ми спасил, а не предал, както някой го беше наклеветил и събрал подписите им под една декларация, че Митрю Аркомарев ги е спасил през 1923 г.
218
Отидохме при Спартак Стефанов в Четвърти участък на милицията в Пловдив. Павлов дойде с мен. Баща ми не беше там. Стефанов ме препрати в Държавна сигурност при Димитър Пишмишев - приближен на Антон Югов. Той прочете декларацията и каза, че го няма човека и е станала грешка. Тогава Павлов каза, че ще види какво може да направи… Питах за някой по-близък адвокат. Посочиха ми един арменец , поиска две хиляди лева, за да разбере къде е баща ми. След известно време се обади и каза, че баща ми го няма. Стана ясно, че баща ми е убит. С помощта на Павлов и адвоката от общината ни издадоха смъртен акт за безследно изчезнал. Поне не преследваха семейството ни… Някъде към Коматево, доколкото знам, са го убили". [37]
Тъй нелепо загива юначният тракийски войвода, българинът Митрю Стаматов Аркомарев - претрепан като куче от свои сънародници, без съд и присъда - две-три седмици след 9 септември 1944 г., когато в зловещата месомелачка на уж стихийната революционна ярост хиляди българи намират своите незнайни гробове. По-късно въз основа на едно трагикомично постановление на Министерския съвет от 2 май 1945 г. ги обявяват за безследно изчезнали! Уви… На два пъти през живота си Митрю Аркомарев се разминава със смъртните присъди на съдебни инстанции и с грозящите го в следствие на това екзекуции. Веднъж бива спасен от войводата Таню Николов, друг път гръцки офицер не изпълнява издадената от гръцки съд смъртна присъда и го пуща по живо, по здраво… При болшевишкия режим обаче чудеса не стават и смъртта на Митрю Аркомарев е фатално неизбежна. Ала може ли да изчезне безследно от народната памет онзи, за когото безименият певец народен песен стъкмява и пее ?! А песен не се арестува, нито в зандан затваря, нито пък екзекутира… И ако страхът людските усти сковава, то вятърът навред я разнася, та да я чуе мало и
219
голямо:
"Години се разбъркаха,
царове се закараха,
за Анадола башибозуци
народа караха…
Маджаров напред вървеше,
след него Русин войвода -
Митрю ми страшен войвода
на турци си пътя пресече !
Народът в България скриха,
старо и младо спасиха !" [38]
Б Е Л Е Ж К И
1. Дончева, Н., Българско националноосвободително движение в Тракия - 1920-1927 г., сборник документи и спомени, неизд., с. 504-508.
2. Държавен архив - Хасково, ф. 656 К, оп. 1, а.е. 1-6.
3. Пак там, оп. 2, а.е. 102-109.
4. Пак там, а.е. 74, л. 1-4.
5. Пак там, а.е. 73, л. 1.
6. Милетич, Л., Разорението на тракийските българи през 1913 г., С., 1989, с. VIII.
7. Държавен архив - Хасково, ф. 656К, оп. 1, а.е. 1, л. 161-177.
8. Пак там, л. 152-153.
9. Трифонов, Ст., Българското национално - освободително движение в Тракия - 1919-1934, С., 1988, с. 117.
10. Пак там, с. 152-153.
11. Държавен архив - Хасково, ф.656К, оп.1, а.е. 4, л. 1-10.
12. Трифонов, Ст., цит. съч., с. 162-163.
13. Пак там, с. 166.
14. Държавен архив - Кърджали, ф. 13К, оп.1, а.е. 32, л. 39.
15. Трифонов, Ст., цит. съч., с. 168.
16. Пак там.
17. Държавен архив - Хасково, ф. 1642, оп. 1, а.е. 14, л. 15, 19- 20.
220
18 .Пак там, ф. 656К, оп.2, а.е. 74, л.1.
19. Пак там, л. 2.
20. Пак там.
21. Пак там.
22. Трифонов, Ст., цит. съч., с. 178.
23. Пак там, с. 153.
24. Държавен архив - Хасково, ф. 656К, оп. 2, а.е. 72, л. 1.
25. Пак там, а.е. 74, л. 2 - 4.
26. Дончева, Н., цит. съч., с.512.
27. Пак там, с.512.
28. Милетич, Л., цит. съч., с. 245-248.
29. Държавен архив - Хасково, ф. 656К, оп. 2, а.е. 60, л. 1-33.
30. Пак там, а.е. 54, л. 1.
31. Пак там, а.е. 60, л. 1-33.
32. Пак там, а.е., 1, л. 1.
33. Пак там, оп. 1, а.е. 1.
34. Пак там, оп. 2, а.е., 53, л. 1.
35. Пак там, оп. 1, а.е. 4, л. 1-10.
36. Дончева, Н., цит. съч., с. 512.
37. Държавен архив - Хасково, ф. 656К, оп. 2, а.е. 60, л. 1-33.
38. Пак там.