СБОРНИК
ТРАКИЯ
том II
8. БЪЛГАРО - ГРЪЦКИЯТ ТЕРИТОРИАЛЕН СПОР В ПРОЦЕСА НА МИРНО РЕГУЛИРАНЕ СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (IX. 1944 - II.1947 г.)
Ст. ас. Пенчо Пенчев
(стр. 156:) Гръцките териториални претенции към България
Източник: ЦДА, ф. 147Б, оп. 2, А.Е. 1057, л. 73
Краят на Втората световна война поставя пред великите сили - победителки сериозни проблеми. Един от тях е свързан със стремежа към регулиране на различните териториални спорове между отделните държави. Горчивият опит от мирните договори, подписани след Първата световна война диктува един изключително внимателен подход към тези проблеми. Очертаващото се идеологическо противопоставяне между страните от "комунистическия" и "капиталистическия" лагер слага неизбежен отпечатък при оформянето на новия световен ред. Балканският полуостров е традиционно натоварен с тежки териториални проблеми. Запленени от великодържавни митове балканските държави са сигурна клиентела на великите сили. След краха на Хитлерова Германия, мирното регулиране в региона им дава шанс да потърсят разрешаване на национални проблеми или да заграбят земи на съседите от противниковия лагер.
Целта на настоящото изследване е да проследи основните моменти на българо-гръцкия териториален спор от установяването на отечественофронтовската власт в България (9.IX.1944 г.) до подписването на мирния договор между България и победителките във войната (10.II.1947 г.). Специално внимание е отделено преди всичко на българския опит да се извоюва излаз на Бяло море. От септември 1944 г. до февруари 1947 г. спорът е изключително интензивен. В него се отразяват както традиционният български стремеж към национално обединение, така и първите признаци на предстоящата
113
Студена война. Направен е опит проблемът да се оцени в неговия общобалкански аспект и от гледна точка на разположението на силите между комунистическите и демократичните държави. Потърсен е отговор на въпроса доколко социално-политическите промени в България се отразяват върху насоките на нейната външна политика. Изследването се опира на богат и разнообразен по характер изворов материал. Ползвани са и постиженията на многобройни български и чужди изследователи, които, пряко или косвено, се докосват до темата. [1]
* * *
Избухването на Втората световна война (1.IX. 1939 г.) заварва нерешен проблема за националното обединение на българските земи. Ньойският мирен договор (XI. 1919 г.) регламентира откъсването на изконни български територии от държавата. Втората национална катастрофа окончателно срива мечтата за Санстефанските граници сред българския политически елит. Основна линия във външната политика става мирният ревизионизъм. Неговият териториален аспект се изразява в стремеж за възвръщане на Южна Добруджа и Западна Тракия. Македонският въпрос не е забравен, но сред влиятелни политически и обществени групи се формира мнението, че Македония може да се отстъпи на Югославия. Смята се, че това ще помогне за разкъсването на враждебния обръч около България и, че София ще спечели подкрепата на Белград за излаз на Бяло море. Актуалността на западнотракийската посока в националните аспирации на страната се подкрепя и от факта, че според чл. 48 от Ньойския договор на България трябва да се осигури такъв излаз [2]. До 1939 г. нито един от аспектите на българския териториален ревизионизъм не получава адекватно разрешение.
114
С началото на Втората световна война перспективите за ликвидиране на неправдите стават все по-реални. Готовност да удовлетворят българските претенции за Южна Добруджа и Западна Тракия през първата година след началото на бойните действия показват Германия и СССР. Англия демонстрира благосклонност по добруджанския въпрос, но е категорично против ревизията на българо-гръцката граница [3]. Преди обвързването на страната със силите на Остта българската дипломация успява да извоюва връщането на Южна Добруджа (7.XI.1940 г.) [4]. Поставена пред масирания натиск на Хитлерова Германия, на 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт. Същият ден външните министри на Германия и Италия - Рибентроп и граф Чано - връчват на българския министър-председател проф. Б. Филов писмо, с което от името на своите правителства обещават на България териториален излаз на Бяло море между реките Марица и Струма [5]. Македония все още не е включена в териториалното разширение, тъй като в Берлин хранят сериозни надежди Югославия да стане съюзник на Третия райх.
На 6 април 1941 г. германските войски прекосяват българо-гръцката граница. Дванадесет дни по-късно (18. IV. 1941 г.) командването на XII германска армия информира Щаба на българската войска, че България може да пристъпи към окупация на Западна Тракия и на част от Вардарска Македония [6] (Югославия се присъединява към Тристранния пакт на 25 март 1941 г., но скоро след това там е извършен преврат и тя се обявява срещу силите на Оста). Западна Тракия е заета от Втора българска армия. Според германските виждания Беломорието и Македония са предадени под временната административна власт на България. Окончателното уреждане на статута им е отложено за времето след края на войната.
Българското правителство полага усилия за изселване
115
от Западна Тракия на гръцките колонисти, заели областта след 1922 г. Улеснява се връщането на българските бежанци от района. За периода 1941 - 1944 г. българската държава инвестира в Беломорието 47 млрд. лв. - сума, която значително надхвърля приходите от областта [7]. Поставянето на въпроса за националното обединение в зависимост от победата на Германия прави неговото разрешаване проблематично. България не участва пряко във военните действия, но освобождава Вермахта от солидни ангажименти на Балканите. Това подсилва германските позиции по останалите фронтове. В края на 1941 г. страната обявява т. нар. "символична война" на Англия и САЩ. Справедливата кауза за премахване на неправдите от Ньой се компроментира чрез обвързването ѝ с агресивните амбиции на Хитлер.
След разгрома на Гърция е формирано емигрантско гръцко правителство в Кайро. То поддържа близки контакти с Великобритания и САЩ и отстоява пред тях гръцките териториални претенции съм съседните държави. Още на 4 юли 1941 г. министър-председателят на кабинета в изгнание Е. Цодерос предоставя на крал Георги II (също в изгнание) специален Меморандум по този въпрос. В него е очертан минимумът на гръцките териториални претенции след войната. В тях се включват: Северен Епир, Додеканезите, Кипър, промяна на границата с България и укрепване на границата с Югославия (при Гевгели). Освен това, от икономическа гледна точка, Гърция иска право на свободна емиграция във вражеските колонии в Африка [8]. Реализацията на тези искания, според Е. Цодерос, ще превърне Гърция във важен политически и международен фактор.
Дейността на емигрантското правителство за териториално разширяване на страната му след войната продължава и през следващите години. На 12 юни 1942 г. крал Георги II предоставя на американския президент Франклин Рузвелт
116
нов Меморандум. В него гръцките искания са конкретизирани. Що се отнася до бъдещата българо-гръцка граница е уточнено, че тя се нуждае от "поправка" в района на Родопите. В документа се твърди, че етническия състав на населението там няма да бъде пречка за присъединяването на района към Гърция. Осъществяването на "поправките" щяло да "допринесе за мира на Балканите" [9]. Прави впечатление, че гръцкото искане спрямо България не е конкретизирано. Основният аргумент в негова полза е военностратегическото осигуряване на Беломорието. Към претенциите на Гърция спрямо България се присъединява и влиятелната Гръцка комунистическа партия (ГКП). През 1943 г. по страниците на нейните нелегални вестници се твърди, че ГКП се бори за "стратегическо осигуряване" на северните граници на страната [10].
В хода на самата война кристализира основното териториално искане на Гърция спрямо България. То е подкрепено от широки обществени слоеве и от влиятелни политически групи. Аргументите за осъществяването му не почиват на етнически или икономически принципи. Военностратегическата обосновка, макар и актуална в годините на войната, също не отговаря на фактите. През април 1941 г. не България, а Германия напада Гърция. Цялостният анализ на гръцките претенции води до извода, че Гърция прави опит да постави на масата на бъдещите преговори модернизиран вариант на своята "Мегали идея". Великодържавните амбиции на южната ни съседка се разкриват и от факта, че в Меморандума на Е. Цодерос представените искания са характеризирани като "минимални". Те засягат нейната северна граница с Албания, Югославия и България. Дори не се прави разлика между исканията срещу държави съюзници на Хитлерова Германия и такива, които са окупирани от нея.
Претенциите спрямо България не срещат очакваната подкрепа на Великобритания [11]. Състоянието на война между
117
Англия и САЩ от една страна и България от друга, обаче подхранва гръцките амбиции. Още повече, че английският министър-председател У. Чърчил поне до Техеранската конференция на тримата големи (28 ноември - 1 декември 1943 г.) предпочита вторият фронт срещу Германия да е на Балканския полуостров [12]. Евентуалното навлизане на английски и американски части в региона би дало значително по-големи шансове на Гърция за реализиране на завоевателните ѝ планове, тъй като съветското влияние на полуострова би било отслабено.
В края на 1942 и началото на 1943 г. е осъществен прелом в хода на Втората световна война. Очертаващата се загуба на Германия прави все по-актуален въпроса за следвоенното устройство на света. Още преди важната Техеранска конференция, от 19-ти до 30-ти октомври 1943 г. в Москва се провежда среща на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания. Там е приета "Декларация за колективна сигурност" [13]. Според гръцкия автор Д. Константопулос този документ дава право на Гърция да осигури северните си граници, тъй като тя е "претърпяла три пъти в рамките на едно поколение българска агресия с катастрофални резултати" [14]. Този мотив е сред най-трайните аргументи на Гърция за искането на български територии.
В отношенията между СССР, САЩ и Англия през 1943 - 1944 г. проблемът за тяхното влияние върху балканските държави придобива по-голяма яснота. На Московската конференция на министрите на външните работи В. Молотов сочи, че преговори със сателитите на Германия може да има само при тяхна "безусловна капитулация". Английският външен министър А. Идън се изказва, че съветското ръководство "трябва да има решаващ глас по отношение на страните, с които СССР е във война" [15]. На 5 май 1944 г. А. Идън се среща със съветския посланик в Лондон Ф. Гусев. Английският външен
118
министър изразява съгласието на правителството си СССР да доминира в Румъния и пита дали Сталин възразява Великобритания да установи влиянието си в Гърция. Две седмици по-късно Гусев отговаря, че СССР няма нищо против, стига САЩ да не възразяват. Вашингтон обаче не приема английският проект за разделяне на Балканите на "сфери на влияние". Това е продиктувано от желанието на САЩ да не бъдат изолирани от решаването на балканските проблеми [16].
Ангажираността на Англия с гръцкото емигрантско правителство и желанието ѝ да установи в Гърция своя "сфера на влияние" ясно показва, че в Лондон няма да приемат оставането на България на Беломорието. Американската администрация също разработва свои виждания относно бъдещите български граници. Те залягат в нейния проект за капитулация и излизане на България от войната от юни 1944 г. Първото условие в него е изтеглянето на българските войски до границата на страната отпреди 1 март 1941 г. Аргументите за българските претенции спрямо Западна Тракия и Източна Македония са оценени като неубедителни [17].
Позицията на СССР по въпроса за бъдещето на Западна Тракия е по-различна. В края на 1943 г. Г. Димитров публикува две статии във вестник "Правда". Чрез тях съветското правителство изразява публично вижданията си относно България. В статиите се иска тя да скъса съюза си с Германия, да анулира състоянието на война с Англия и САЩ, да отзове войските си от Югославия, да следва политика на сътрудничество със съседите и великите демократични държави и да поддържа искрена дружба със Съветския съюз [18]. Липсата на искане за изтегляне от Западна Тракия дава основание да се смята, че СССР негласно поддържа оставането на този район в българските граници. Косвено потвърждение на това се намира и в първата програма на Отечествения фронт от 17 юли 1942 г. В нея също липсва искане за оттегляне от Западна
119
Тракия [19].
Тези виждания на СССР са познати на българските управляващи. Те се възползват от тях при първите си контакти със западните сили във връзка с евентуалното излизане на страната от войната. От София се поставя условие България да запази старите си граници, в противен случай тя ще се ориентира към Съветския съюз [20]. Представителите на ОФ, при преговорите си с правителството на Ив. Багрянов през юни 1944 г., се съгласяват "да се оставят в Македония и Тракия български гарнизони". Единственото им условие е на населението в тези области да се предостави широко самоуправление [21]. Стремежът да се запази частично националното обединение сближава позициите на управляващи и ОФ, въпреки големите идеологически различия между тях. Ясните възгледи на САЩ и Великобритания по въпроса за бъдещите граници на България прави този стремеж невъзможен за реализация.
В края на август 1944 г. Червената армия навлиза в Румъния и достига до българска територия. Отчаян опит на управляващите в София да избегнат навлизането ѝ в страната е мисията на Ст. Мошанов в Кайро. Тя има за цел подписване на примирие с Англия и САЩ. Още на 30 август Мошанов узнава, че Гърция и Югославия ще предявят териториални претенции към България, а Англия "ще бъде техния адвокат, особено на Гърция" [22]. Вестта за мисията на Мошанов активизира гръцкото емигрантско правителство на Г. Папандреу. То настоява към условията за примирие да се добавят още няколко : правото на Гърция да окупира областите на юг от Ст. планина и възможността бъдещата българо-гръцка граница да се измести "до линията Рила - вр. Мусала - Еврос" [23] На 1 септември 1944 г. гръцките условия търпят известна модификация - България "да посрещне исканията на съюзниците, териториални или други, за установяването на мир и
120
сигурност" [24]. Териториалните претенции на Гърция не срещат одобрението на Форин офис. В тях се виждат същите цели и аргументи, които емигрантското правителство издига през 1941 - 1942 г.
От началото на 1944 г. в България настъпват сериозни промени. На 2 септември 1944 г. е формирано правителството на К. Муравиев. То прави безнадежден опит да измъкне страната от войната и да избегне навлизането на съветските войски. На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България, а малко по-късно Червената армия пресича българската граница. Кабинетът на Муравиев започва изтегляне на българските войски и администрация от Западна Тракия, Македония и Сърбия. На 9 септември е формирано правителство на Отечествения фронт начело с Кимон Георгиев. Найсилната партия в ОФ е БРП(к) [25].
Политическата промяна в София засилва опасенията на Форин офис, че СССР ще се опита да закрепи България на Бяло море. Съветската дипломация взема мерки да успокои съюзниците си. През септември 1944 г. британският посланик в Москва получава уверенията на Сталин, че съветски войски няма да навлизат в Гърция през България [26]. Въпреки това английските политически и военни среди не се успокояват. През целия месец те полагат усилия за изтеглянето на 2ри корпус от българската армия (разположен в Западна Тракия) към териториите на страната от преди 1 март 1941 г. [27]
На 15 септември 1944 г. е първият регистриран български опит, след идването на ОФ на власт, да се запази Западна Тракия. В дълъг разговор с американския посланик към гръцкото емигрантско правителство Л. Маквий, д-р Г.М. Димитров му доказва необходимостта от български излаз на Егея. Г.М. Димитров дори заявява, че България ще се "радва" да отдели Пиринска Македония от териториите си, в замяна на Западна Тракия [28]. Разговорът на Гемето има изцяло
121
неофициален характер. Той обаче е предупредителен сигнал за западните сили, че България ще се опита да остане на Беломорието. Това прави желанието им за оттегляне на 2-ри корпус още по-настойчиво.
Към началото на октомври в съветското ръководство окончателно надделява мнението, че българските войски трябва да напуснат Западна Тракия. На 6 октомври Г. Димитров записва в дневника си : "Звъня Сталин : Българите би трябвало да изтеглят своите войски от Тракия и Македония" [29]. Указания в подобен дух получава и ръководителят на Съюзническата контролна комисия за България генерал-полковник Бирюзов [30].
Най-важният външнополитически проблем след 9 септември 1944 г. става сключването на примирие Англия, СССР и САЩ. Условията на примирието са свързани с начина, по който страната ще бъде третирана при оформянето на мирния договор. Те ще изяснят възгледите на силите победителки към българските териториални проблеми. Преговорите започнати от Ст. Мошанов в Кайро са прекратени още на 7 септември 1944 г, поради факта , че СССР обявява война на България. Те са пренесени в Европейската консултативна комисия в Лондон и се провеждат от 12 септември до 5 октомври 1944 г. Там става ясно, че поради настъпилата в България политическа промяна (идването на ОФ на власт) СССР става защитник на българските интереси пред Англия и САЩ. Освен идеологическите мотиви зад тази съветска позиция се откриват и военно-стратегически аргументи. Българската армия преминава в оперативно подчинение на Ш-ти украински фронт и има важни задачи по прогонването на германските войски от Балканския полуостров [31]. Защитата на българските интереси от СССР е специфичен израз и на традиционния за Русия стремеж към влияние и контрол над Балканите. В следвоенните условия той се оказва изгоден за България.
122
Важен етап от изясняването на позициите на силите победителки относно тяхното влияние в региона е известната "система с процентите". Тя е установена на 9 октомври 1944 г. по време на Московската среща мижду Й. Сталин и У. Чърчил. С нея в Румъния се установява 90 % съветско влияние и 10 % на другите страни (Англия и САЩ), в Гърция - 90 % английско и 10 % на другите сили, в Югославия - 50 % на 50 %, в България - 75 % съветско и 25 % на другите сили, в Унгария съотношението е равно - 50 % на 50 % [32]. Тази процентна система не е международноправен акт и нейната юридическа стойност е съмнителна. Тя обаче дава точен израз на вижданията на СССР и Великобритания относно сферите им на влияние в балканския регион. Процентното разпределение не изключва опити на една от двете сили да разпростре влиянието си извън маркираните граници. Въпреки всичко, то трайно очертава интересите им. Като запазва Гърция изцяло в сферата на западното влияние, "системата с процентите" изолира СССР и неговите съюзници от достъп до Източното Средиземноморие [33].
Сталин приема този компромис с оглед по-бързото приключване на войната срещу Германия. Така окончателно е решено да се изтеглят българските войски от Западна Тракия. На 11 октомври ген. Бирюзов уведомява министър-председателя К. Георгиев, че изтеглянето на българските войски от региона е предварително условие за започването на преговорите за примирие. На 25 октомври 1944 г. войсковите части на страната окончателно се завръщат в старите територии. В замяна на това Англия се съгласява да парира опитите на Гърция за разширяване и "стратегически поправки" на северната ѝ граница.
Аргументите на България за Западна Тракия, макар и сведени до минимум, се запазват. Постигнато е споразумение
123
с Югославия за участието на българската армия във военните действия срещу германски части на нейна територия. На 8 октомври 1944 г. Първа, Втора и Четвърта българска армия започват настъпление срещу Хитлеровите войски в Южна Сърбия и Македония [34]. Признаването на България като съвоюваща страна би подкрепило нейните претенции спрямо Гърция. От друга страна в Пиринска Македония се засилва натиска за "издигане на македонското национално съзнание" на българите там [35]. Перспективата за откъсване на този район от България и за бъдещо федериране с Югославия се задълбочава. Това кара новите управници в София да търсят териториални компенсации в Западна Тракия. Тази линия на поведение е характерна не само за представителите на БРП(к), тя се възприема от К. Георгиев и Д. Велчев [36].
При тези условия на 15 октомври 1945 г. в Москва пристига българска държавна делегация за подписване на примирието. Тя е ръководена от министъра на външните работи в първото отечественофронтовско правителство проф. П. Стайнов. Нейното присъствие в Москва съвпада с последните дни от пребиваването на английската делегация в съветската столица. Българските представители нямат положителни известия относно конкретните договорености между У. Чърчил и Й. Сталин. При анализа на общото комюнике издадено от страна на Англия и СССР на делегатите прави впечатление, че "за Гърция не се споменава нищо..., от което следва, че след опразването на Тракия от България, предписано от съветската и английската страна след съвещание в Москва, не е останал като че ли висящ въпрос между тия две държави във връзка с Гърция" [37]. След двудневно обсъждане, на 28 октомври 1944 г. съглашението за примирие е подписано. В неговия чл. 2 заляга изискването България да изтегли въоръжените сили и чиновниците си от територията на Гърция и Югославия. Посочено е, че страната трябва да вземе незабавни мерки
124
"за евакуирането на ония българи, които са били български поданици на 1 януари 1944 г.". България е задължена да анулира всички законодателни и административни разпоредби отнасящи се до "гръцка и югославска територия" [38]. Така България трябва да ликвидира всички юридически, етнически и политически последици от териториалното си разширение осъществено след 1 март 1941 г. От Беломорието трябва да се изтеглят всички български заселници. В голямата си част това са българи-бежанци, насилствено прогонени от гърците след Първата световна война.
Подписването на примирието до голяма степен разрешава споровете за българо-гръцката граница на ниво велики сили. България избягва териториални загуби, но от "националното обединение" осъществено с помощта на Хитлерова Германия не остава нищо. Все пак между България и Гърция, на Балканския полуостров и между силите победителки има достатъчно силно напрежение. Затова насрещните искания на двете страни остават.
На 18 октомври в Атина се установява правителството на Г. Папандреу. То е подкрепяно от английски военни части командвани от ген. Скоби. Кабинетът не се ползва с широка обществена подкрепа. Най-сериозни противници на Г. Папандреу са Националният освободителен фронт на Гърция (ЕАМ) и Гръцката народоосвободителна армия (EJIAC). Те са доминирани от Гръцката комунистическа партия и имат голяма популярност в страната. Конфликтите между правителството и левите сили ескалират до въоръжени сблъсъци през декември 1944 г. Те продължават до февруари 1945 г. Вътрешнополитическата нестабилност продължава през цялата 1945 г. От октомври 1944 г. до края на 1945 г. в Гърция са осъществени шест правителствени смени [39].
Гръцките комунисти търсят помощ от България още в края на 1944 г. От София са изпратени 5 тона вестникарска
125
хартия, но Г. Димитров и Тр. Костов съветват гърците да се обръщат за помощ към Югославия [40]. Контактите с ГКП са използвани от Тр. Костов за да получи уверение, че тя няма териториални претенции към България. Йоанис Зевгас, член на Политбюро на ГКП, заявява, че този въпрос не стои пред гръцките комунисти [41]. Така основната политическа сила в България се възползва от затрудненото положение на ЕАМ и EЛAC. БРП(к) полага усилия за осигуряване на териториалния суверенитет на страната. Прави впечатление, че въпросът за Западна Тракия не е поставян. Това се дължи на няколко причини. Повдигането на този проблем би поставило гръцките комунисти в крайно неблагоприятна вътрешна ситуация. Дори обсъждането на българското териториално искане заплашва да срине подкрепата за тях в Гърция. Световният военен конфликт все още не приключил и България има крайно ограничени възможности да предявява каквито и да е претенции. Трябва да се има предвид, че българските външнополитически позиции са координирани с тези на СССР. След подписването на примирието от Москва нямат намерение да влизат в конфликт с Англия и САЩ по балканските териториални спорове.
През цялата 1945 г. управляващите среди в Гърция настройват общественото мнение в полза на "стратегическа" промяна на границата с България. Провеждат се митинги, издават се различни брошури, в които се обсъждат различни варианти за поправка на северната гръцка граница. През 1945 г. в Солун се провежда т. нар. "Конгрес за национални права". Изказалите се там влиятелни военни лица сочат, че най-добрата "стратегическа" граница между България и Гърция минава по билото на Ст. планина до Черно море. С една такава промяна в гръцка територия щели да попаднат "гръцките градове" - Пловдив, Станимака (Асеновград), Созопол и др. Издигат се искания за незабавно заемане от гръцки войски
126
на "стратегическите" български територии. Гръцките претенции засягат и Югославска Македония - в тях се сочат градовете Струмица, Дойран, Гевгели, Прилеп, Кратово и Битоля [42]. Общественото движение в Гърция е подкрепено от множество дипломатически ноти до правителствата на Англия и САЩ, а също и от пропагандна кампания в Западна Европа [43]. Почти до края на 1945 г. насрещни български искания не са отправяни. Това може да се обясни с положението на България на международната арена. Тя е третирана като победена страна и бавно излиза от външнополитическата си изолация. За сметка на това в Югославия реагират остро на претенциите спрямо Македония. Още от 1943 г. там е възприета постановката за създаване на независима Македония в рамките на югославската федерация. Това включва и стремеж за присъединяване към Вардарска Македония на нейния Егейски дял. През 1945 г. българите в Егейска Македония (обявени в Белград за "македонци") са подложени на репресии от страна на гръцкото правителство [44]. На 10 януари 1945 г. Сталин споделя с Г. Димитров : "Югославяните искат да вземат гръцка Македония... Не ми харесва тяхното поведение" [45].
Югославската позиция спрямо Гърция създава благоприятни условия за издигането и на български претенции към Западна Тракия. Освен това западната ни съседка е сред победителите във войната и нейният глас има по-голяма тежест пред великите сили. Самите югославски партийни и държавни ръководители настояват в България да се засили кампанията срещу изгонването на "македонските славяни от Гърция" [46]. Възможностите на комбинирания натиск към Егейска Македония и Западна Тракия са значително по-големи. Това, разбира се, зависи и от вижданията на Сталин по балканските проблеми. За България подкрепата на Югославия е свързана с пълен отказ от Македония (включително и от нейния Пирински дял).
127
След прекратяването на военните действия СССР частично променя възгледите си спрямо Гърция. От средата на 1945 г. телеграфните агенции на Съветския съюз, Югославия, България и Албания започват да обвиняват гърците, че заплашват мира на Балканите [47]. Това все още не означава, че СССР подкрепя териториалните искания на Югославия (те са най-ясно изразени и Сталин знае за тях), но промяната в позицията на Москва е факт. Българската линия все още е пасивна. Липсват конкретни инициативи, общественото мнение също не е ангажирано със западнотракийския проблем.
Изострянето на балканските отношения през 1945 г. е съпроводено с избистряне на вижданията на САЩ и Англия по споровете между отделните балкански държави. Още от началото на 1945 г. САЩ се изказват отрицателно относно бъдещи промени на българо-гръцката граница. През есента на 1945 г. американската администрация настоява за запазване на старата граница между България и Гърция и за гарантиране икономическия излаз на България на Бяло море. Английската позиция е по-нюансирана. Във Форин офис са наясно, че претенциите на Гърция са несъстоятелни. Те могат да предизвикат нежелани усложнения в региона и да доведат до активизиране на антигръцките сили. В Лондон обаче предпочитат да не обезкуражават Атина [48]. Отбиването на нейните амбиции за териториално разширение на север се оставя на СССР. Англичаните са уверени, че СССР няма да допусне разпокъсването на българските земи. Така негативите от отхвърлянето на гръцкото искане за "стратегическа" граница се прехвърлят върху Сталин. Чрез този подход английското влияние в Гърция остава ненакърнено.
Изключително важно значение за бъдещото мирно регулиране на Европа има Потсдамската конференция, проведена от 17 юли до 2 август 1945 г. Там е решено подготовката на мирните договори с бившите сателити на Германия да
128
се предостави на Съвет на министрите на външните работи (СМВнР). В тази международна институция влизат външните министри на СССР, САЩ, Англия и Франция (последната има право да участва само в подготовката на мирния договор с Италия). Едва след като договорите се съставят и одобрят от СМВнР те могат да се поставят на обсъждане пред мирна конференция. Процедурата по изготвянето на мирните договори с бившите сателити на Германия е доуточнена на Московското съвещание на министрите на външните работи (16 - 26 декември 1945 г.). На бъдещата мирна конференция е дадено право само да направи препоръки пред СМВнР. Окончателните текстове на договорите ще се съгласуват в Съвета на министрите на външните работи [49].
Тези решения лишават малките държави-победителки от възможността пряко да влияят при изработването на мирните договори. Именно затова и в Югославия и в Гърция те не са приети добре [50]. Пътят към мирното регулиране в Европа избран от САЩ, СССР и Англия омаловажава значението на бъдещата мирна конференция. Трите велики сили пряко поемат отговорностите по изграждането на следвоенния ред в Стария континент. Всички по-малки държави са принудени да станат тяхна клиентела, да се съобразяват с техните социално-политически, икономически и военни интереси. Този подход, от друга страна, гарантира по-бързото уталожване на напрежението между държавите в отделните региони. Прякото обвързване на дадена велика сила с териториалните претенции на някой от по-малките съюзници носи опасност от конфликт с другите велики сили. СССР, САЩ и Англия са принудени да търсят взаимни компромиси.
От българска гледна точка процедурата по изготвянето и подписването на мирните договори води до допълнително обвързване на страната със СССР. Отбиването на гръцките претенции за "стратегическа" поправка на границата става
129
пряка функция от съветско-американските и съветско-английските отношения. Българските претенции за Западна Тракия срещат твърдата съпротива на САЩ и Англия. Според американските виждания след края на Втората световна война Югославия, България и Албания отварят на СССР канал за проникване към Средиземно море. От там пък е заплашен богатия на евтин петрол Среден Изток. Поради тази причина САЩ залага на Гърция, Турция и Иран за да изолират СССР от "черното злато" на Персийския залив [51]. Поставени в този геополитически контекст, българските национални аспирации зависят не толкова от аргументите на справедливостта, а от интересите и съотношението на силите между СССР и западните държави.
В края на 1945 г. съветската дипломация предприема опит да разшири влиянието си в Източното Средиземноморие. Главен обект на натиск от страна на Москва стават Гърция и Турция. През декември 1945 г. в пресата на съветска Грузия е издигнато искане за поправка на границата с Турция. СССР настоява и за промени в режима на корабоплаване през Проливите [52]. На 20 ноември 1945 г. вестник "Тракийска дума" (орган на тракийската емиграция в Хасково) за пръв път изказва надежди, че на предстоящата мирна конференция тракийският въпрос ще бъде поставен на преден план. В статията "Тракийският въпрос вчера и днес" е изказана увереност ,че бежанците от Тракия ще бъдат правилно разбрани и, че ще "се направи всичко възможно за тяхното завръщане по родните им места" [53]. Авторът (вероятно главният редактор на вестника - Ст. Кирев) не уточнява дали става дума за бежанците от Източна или от Западна Тракия. Наличният документален материал не дава възможност да се търси пряка връзка между съветския натиск срещу Турция и беглото повдигане на тракийския въпрос в българското общество. В България достигат сведения за влошаването на съветско-турските
130
отношения [54], което стимулира надеждите за разрешаване на някой от аспектите на тракийския проблем.
През пролетта на 1946 г. българо-гръцкият териториален спор навлиза в нов етап. Той се определя от факта, че по време на първата фаза от Парижката сесия на СМВнР (25 април - 16 май 1946 г.) започва прякото обсъждане на въпросите за бъдещите граници. България окончателно изоставя изчаквателната си позиция спрямо гръцките претенции и поставя свои контрапретенции. Тази промяна е съгласувана със съветската дипломация. Още на 20 април 1946 г. Г. Димитров и Тр. Костов информират с радиограма В. Молотов за съдържанието на подготвян от българското правителство Меморандум до СМВнР. Те заявяват, че България отхвърля като произволни и фантастични претенциите на Гърция. Според българското правителство "Ако може да се поставя въпроса за промени на българо-гръцката граница, логично и справедливо би било да се искат промени в полза на България, чиито права над Западна Тракия неведнъж са официално признавани". В документа се подчертава още, че кабинета поставя този въпрос ръководен "изключително от необходимостта за правилното стопанско развитие на България" [55].
Българската аргументация за Западна Тракия се основава предимно на доводи от икономическо и международноправно естество. Привлечени са и етнически аргументи. На 1 май 1946 г. започва да излиза вестник "Тракийска дума". Той е орган на Централния изпълнителен комитет (ЦИК) на Тракийската организация в България. Още в първия брой е публикуван Меморандум от ЦИК на Тракийската организация до външните министри на СССР, САЩ и Англия. В него е направено сбито историческо изложение за съдбата на Тракия от VII век до 1944 г. От името на 350 000 бежанци от Източна и Западна Тракия СМВнР е призован : "при съставянето на договорите за мир с България да уважите и удовлетворите нашето
131
искане, а то е да се завърнем в родния си край като ни се гарантират условия за свободен живот и пълни демократични права и свободи, за да се отдадем на мирен труд и творчество" [56]. Преписи от Меморандума са изпратени до дипломатическите представители на Франция и СССР в България, до председателя на СКК в страната, а също и до политическите представители на САЩ и Англия, Тракийската емиграция празнува 1 май 1946 г. с лозунга за присъединяване на Западна Тракия към България. Митинги и събрания с подобно искане са проведени от Тракийската организация в Кърджали, Хасково, Симеоновград, Харманли, Бургас и в други градове на страната. Българската студентска младеж също подкрепя искането за Западна Тракия [57]. Ангажирането на широки обществени среди от българското общество с този външнополитически проблем, показва, че кабинета храни надежди за положителното му разрешаване. Чрез това вероятно се цели и отклоняване на вниманието от насилствената "македонизация" на Пиринския край, която през 1946 г. навлиза в решителен етап [58].
На 7 май 1946 г. в секретариата на СМВнР е връчен подготвения правителствен Меморандум. В него е заляга българското искане за Западна Тракия. Същият ден Съветът на външните министри започва обсъждането на мирния договор с България [59]. В Париж пристига българска парламентарна делегация, ръководена от председателя на Народното събрание - В. Коларов. Той е приет от В. Молотов и от френския министър на външните работи Ж.Бидо. На 16 и 17 май В. Коларов се среща последователно с Дж. Марч Бенк (първи секретар на английското МВнР) и с Аверил Хариман (посланик на САЩ в Москва). Пред тези влиятелни дипломати Коларов излага българските аргументи срещу гръцките претенции за "стратегически" поправки на границата. Повдигнат е и въпросът относно Западна Тракия и българския излаз на Егейско
132
море. Българските искания са обявени публично на пресконференция дадена от В. Коларов в Париж [60].
По време на първия етап от Парижката сесия на СМВнР представителите на СССР, САЩ и Англия не достигат до единно мнение относно българо-гръцката граница. Съветският представител В. Молотов в началото отхвърля необходимостта в мирния договор да се засяга проблема с границите на България. Основният му мотив е това, че границите на България са установени след Първата световна война, без участието на СССР и САЩ. В крайна сметка тримата външни министри приемат в текста на мирния договор да се уточни, че границите на България остават такива, каквито са били на 1 януари 1941 г. Предвидена е възможност България и Гърция да изложат устно своите възгледи пред СМВнР или пред мирната конференция [61].
След завършването на първия етап от Парижката сесия на СМВнР, българските държавни институции продължават да работят за обосноваване на исканията си за Западна Тракия. В началото на юни В. Коларов се свързва със Симеон Радев, който е подробно запознат с позицията на България по тракийския въпрос между двете световни войни. Последният предоставя на Коларов нотата от юни 1923 г., подадена от България на Лозанската конференция. Освен това С. Радев излага мнението си, че България не трябва да третира западнотракийския въпрос пряко с Гърция : "своя излаз [на Егейско море - б. м. П.П.] трябва да търсим от великите сили, на които предадохме Западна Тракия" [62]. Тази позиция и контактите на В. Коларов със С. Радев са са израз на приемствеността в българската външна политика. След Втората световна война условията в света са променени коренно, но България има възможност да отстоява някои от своите национални интереси. Ерудицията и опита на С. Радев правят впечатление на В. Коларов. По-късно, по време на Парижката
133
мирна конференция, той обмисля варианти за неговото изпращане във френската столица [63].
Преди началото на втория етап от работата на Парижката сесия на СМВнР (15 юни - 12 юли 1946 г.) българското правителство изработва и подава нов Меморандум до нея. В този документ българското искане за Западна Тракия е разгърнато много по-широко. Заявено е, че изкуственото откъсване на България от Егейско море затормозва нейното стопанско развитие. То е предизвикало обвързването на страната с Хитлерова Германия. Посочени са сериозни причини, поради които Западна Тракия трябва да е в България : областта е "географски, исторически и етнически неразделна част от българските земи"; тя е свързана с пътищата, стопанството и търговията на България; като земеделска страна България много зависи от транспортните цени на продукцията си до Западна Европа, а те ще се намалят ако получи излаз на Бяло море; за Гърция Беломорското крайбрежие е определено като "един неестествен и ненормален придатък"; гръцките пристанища там не обслужват международната търговия, а само "един незначителен локален трафик"; българският излаз на Бяло море може да бъде изгоден и за Полша, Румъния, Унгария и Украйна чрез постройката на мост над р. Дунав и на железопътна линия през Родопите с пристанище на Порто Лагос; посочено е, че българското население, според независими анкети, е най-многобройното в Западна Тракия; то е прогонено насила и "жадува и днес да се върне в своите родни огнища" [64].
Сред традиционните мотиви на България присъства и нов момент. Българският излаз на Бяло море е представен като необходим и полезен за държавите разположени на север от р. Дунав. По този начин към чисто националните аргументи са добавени и аргументи от областта на международното икономическо сътрудничество. А българското искане си спечелва
134
подкрепата на още няколко държави. При това България декларира готовност да построи моста над р. Дунав и жп линията до Беломорието. Като отговор на тази българска теза различни гръцки представители започват да твърдят, че Западна Тракия ще е фактически съветски излаз на Егейско море [65]. Това твърдение задълбочава американските опасения от приближаване на СССР към богатия на петрол Персийски залив и към важните търговски пътища на Средиземно море. Задейства се и старият английски рефлекс за отдалечаване на Русия от Проливите и Средиземно море.
След като Парижката сесия на СМВнР подновява работата си, във френската столица е изпратен В. Коларов. На 28 и 29 юни той провежда срещи с държавния секретар на САЩ Дж. Бърнс и с английския външен министър Е. Бевин. Председателят на Народното събрание изтъква българският принос във войната срещу Германия. Той отхвърля претенциите на Гърция за "стратегически" граници и български територии и обосновава исканията да бъде признат за законен българският излаз на Егейско море. Схващанията на В. Коларов не са приети от първите дипломати на САЩ и Англия. Той не успява да постигне пробив по териториалните претенции на страната [66].
На Парижката сесия на СМВнР остават редица нерешени въпроси. Очертаващият се възглед за запазване на българо-гръцката граница от 1 януари 1941 г. не намалява напрежението между двете страни. Затягат се гръцко-югославските отношения, а самата Гърция е обхваната от тежка гражданска война [67]. Първите белези на Студената война между "комунистическия" и "капиталистическия" лагер също подсилват надеждите на България и Гърция за удовлетворяване на исканията им. При тази обстановка предстоящата Парижка мирна конференция се очертава като поле на сблъсък както между балканските държави, така и между великите сили.
135
Едновременно с дипломатическата дейност, общественото мнение в България продължава да се ангажира с тракийския проблем. В началото на юни 1946 г. министърът на външните работи Г. Кулишев излага пред кореспондент на агенция "Ройтер" главните аргументи за българските териториални претенции към Гърция. Пред офицерите и пред гражданските власти в Кърджали министърът на войната Д. Велчев заявява : "Тракия е била наша и пак ще бъде!" [68]. С поредица от статии печатният орган на НС "Звено" - вестник "Изгрев"отхвърля гръцките аспирации към Родопите и доизяснява българските основания за Западна Тракия. "Стратегическите" поправки на българо-гръцката граница са оценени като "пълна безмислица". Зад тях, според А. Кемилев, се крие "една подходяща стопанска стратегия" . Областите, за които претендира Гърция дават 47 % от износната продукция на българските тютюни, там са съсредоточени всички български залежи на олово, цинк и хром [69]. В реч пред актива на ОФ-партиите, В. Коларов оценява исканията за "стратегическа" поправка на границата като израз на гръцка "тютюнева стратегия". За разлика от гръцките "исканията на България за връщане на Беломорска Тракия към родината са израз на действителни етнически, икономически и културни интереси на нашия народ" [70].
Активизира се и тракийската емиграция. На 9 юли 1946 г. Г. Димитров се среща с нейни представители. Обсъдена и одобрена е идеята за изпращане на представители от Тракийската организация в Париж по време на мирната конференция [71]. На 16 юли делегация от Централния изпълнителен комитет на организацията е приета от В. Коларов. Тя получава уверение, че въпроса за Западна Тракия ще бъде поставен официално на мирната конференция. Според председателя на Народното събрание е уместно "една тракийска делегация да посети Парижката конференция" [72].
136
Ден преди откриването на конференцията обществената активност по западнотракийския въпрос достига до своята кулминация. На 28 юли 1946 г. в Кърджали е проведен многохиляден събор на тракийските бежанци живеещи в Южна България. Там е изразена категорична подкрепа за връщането на Западна Тракия и са отхвърлени гръцките аспирации към български територии. В изказванията на събора са припомнени думите на съветския писател Иля Еренбург, че гръцките искания към България "миришат на тютюн" [73]. В деня на откриването на конференцията е проведен голям митинг в Устово. В речта си пред митинга В. Коларов заявява : "Без Егейско море българите се чувстват затворени като в тъмница". Сред главните причини за тежкото положение на населението в Родопския край ораторът сочи неговото откъсване от Беломорието [74].
Не по-малко активно е и гръцкото правителство. През юли 1946 г. министър-председателят К. Цалдарис посещава Лондон. Там провежда срещи с английския премиер Кл. Атли и с външния министър на страната Е. Бевин. Цалдарис поставя пред тях въпроса за "стратегически" промени на българо-гръцката граница, но получава само уверения, че гръцките претенции ще бъдат изслушани на мирната конференция [75]. На 9 юли 1946 г. К. Цалдарис и подсекретаря на гръцкото външно министерство Драгумис дават пресконференция в Париж. Като кореспондент на швейцарски вестници на нея присъства помощник-аташето по печата към българската легация във френската столица Пешев. Той задава въпрос относно "стратегическите" претенции на Гърция към България. Гръцкият премиер неясно отговаря, че страната му има програма-минимум и програма-максимум. По-подробен е отговорът на Драгумис. Според него главните искания на гръцкото правителство са насочени към Родопите, но в страната му имало политически партии, които искат цялата долина на р.
137
Марица [76]. Така пред европейската общественост гръцките искания са представени като "умерени".
Видни гръцки политици посещават и Вашингтон. Там те търсят американска икономическа помощ за възстановяване на Гърция и подкрепа за териториалното разширение на страната си. Както Форин офис, така и Държавният департамент на САЩ смята гръцките искания за несъстоятелни от етническа и стратегическа гледна точка. Англия и САЩ обаче не се обявяват официално против тях за да не настроят гръцкото обществено мнение срещу себе си. Те предпочитат гръцките претенции да бъдат неутрализирани от Сталин. Така влиянието на западните сили в Гърция ще се засили, а ще намалее съветското [77]. Такава позиция на Сталин би затруднила положението на левите сили в гражданската война на Гърция.
На 29 юли 1946 г. в Люксембургския дворец в Париж се открива мирната конференция. Според разработения от Съвета на външните министри проект за организация на конференцията, неин главен орган е пленарното заседание. Там участват държавните ръководители на представените 21 нации. След като се запознае с подготвените от СМВнР проектодоговори пленарното заседание ги изпраща към комисиите на конференцията. Предвидено е създаването на пет териториални и политически комисии (по една за Италия, Унгария, Румъния, България и Финландия), две икономически, юридическа, военна и редакционна комисия, а също и генерална комисия за съгласуване работата на горепосочените. Решенията по всички въпроси (с изключение на процедурните) трябва да се приемат с квалифицирано мнозинство от 2/3. По време на процедурните и организационни обсъждания е приета резолюция, с която бившите сателити на Германия са поканени да изложат мнението на своите правителства по мирните договори [78].
138
След откриването на конференцията вниманието на участниците се насочва към процедурните въпроси по работата ѝ. Редица представители на по-малките държави изказват недоволството си от съвещателните функции, които СМВнР е предоставил на този висок международен форум. Взето е решение конференцията да отправя два вида препоръки до Съвета на външните министри - приети с квалифицирано мнозинство от 2/3 и приети с обикновено мнозинство. В разгърналата се дискусия по този въпрос представителите на оформилия се "славянски блок" (СССР, Полша, Чехословакия, Югославия, Украйна и Белорусия) отстояват принципа на квалифицираното мнозинство. Според тях той позволява по-добре да се отчитат и съгласуват различните интереси. В крайна сметка, след обединен натиск от останалите 15 участнички, е приета възможността да се формулират два вида препоръки до СМВнР [79].
Въпреки консултативните функции, които са предвидени за Парижката мирна конференция, нейното значение при мирното регулиране в Европа е голямо. Участието на много държави дава възможност за ясно формулиране на взаимните претенции и за достигане на приемливи компромиси. Наличието на нерешени от СМВнР проблеми относно бъдещите мирни договори също води до нарастване на реалните функции на конференцията. Тя трябва да даде сериозен принос за стабилните устои на мира в Европа. Бившите сателити на Германия получават възможност официално да изложат своите виждания и аргументи по мирните договори.
Във встъпителната си реч пред пленарното заседание на конференцията на 3 август 1946 г. гръцкият министър-председател К. Цалдарис настоява страната му да получи Северен Епир от Албания, а с България да бъде установена "стратегическа" граница като Гърция присъедини български територии [80]. Конкретни териториални искания към България, съобразно
139
формалните изисквания на конференцията, гръцката делегация не отправя. Това не означава, че тя няма такива. Сред делегатите на международния форум се разпространяват карти, които маркират точните гръцки искания. В тях влизат част от Пиринска Македония и Родопския край, включително градовете Хасково, Кърджали, Момчилград, Девин, Доспат, Чепеларе, Неврокоп (дн. Гоце Делчев), Петрич и др. (виж приложението). Гърция предпочита да представи и "докаже" на конференцията необходимостта от "стратегически поправки" на северната си граница. Така препоръката за отнемане на територии от България би дошла от авторитетна международна институция и ще има големи шансове да стане действителност. Изказването на Цалдарис е съпроводено с платени публикации в английските вестници излизащи в Париж. Там от името на комитета "Справедливост за Гърция" отново се поставя искането за "ректификация на гръко-българската граница до една естествена географска линия" [81].
Южната ни съседка се опитва да омаловажи факта, че тя няма абсолютно никакви етнически основания за поправка на границата с България. Българските земи, които се искат са представени като слабо населени и обитавани предимно от помаци-мюсюлмани, които предпочитали да живеят под гръцко управление [82]. Това твърдение не отговаря нито на историческата истина за етническия произход на помаците, нито на политиката, която провежда българската държава спрямо тях през разглеждания период. Отечественофронтовското правителство се отнася особено толерантно към малцинствата. Именно затова в окончателния текст на мирния договор не е включена специална клауза за защита на техните права [83].
За да се отговори на гръцките претенции и да се обоснове българското искане за Западна Тракия, още на 29 юли 1946 г. в Париж заминава неофициална делегация начело с В. Коларов. В началото на август пред кореспондент на вестник
140
"Ню Йорк таймс" той заявява, че България ще поиска официално Западна Тракия, а не само коридор към Егейско море. Председателят на Народното събрание твърди, че така търговските връзки на страната с Англия и САЩ ще бъдат засилени [84].
На 7 август 1946 г. В. Коларов е поканен на обяд с Едгар Моурер (виден английски журналист) и с Едгар Купър (английски посланик в Париж). Моурер заявява : "Нахалство би било да искате още територии", понеже България била получила Южна Добруджа. Според В. Коларов думите на журналиста са предизвикани от американската делегация, с която Моурер поддържа близки контакти [85]. Преки внушения в полза на гръцките териториални претенции не са правени. По този начин българската страна получава информация и сигурност по някои от териториалните аспекти на мирния договор. В Париж по думите на В. Коларов "реакционни румънски кръгове" подават Меморандум за "връщане" на Южна Добруджа към Румъния [86]. Разговорът с Едгар Моурер ясно показва, че този въпрос изобщо няма да се обсъжда. България има възможност да съсредоточи усилията си към териториалния спор с Гърция.
В Париж пристига и директорът на печата Вл. Топенчаров. Той се заема с организирането на изложба посветена на съпротивата на българския народ срещу Хитлерова Германия. Във френската е формирано специално информационно бюро, което поема издаването на вестник "Париж - София" [87]. Направен е опит да се промени представата за България като послушен сателит на Германия. Тази дейност косвено е в подкрепа на териториалните претенции на страната.
Обществеността в България също следи внимателно развитието на тракийския въпрос. На 2 август 1946 г. вестник "Отечествен фронт" публикува карта с границите на страната по проектодоговорите за мир. Западна Тракия е представена като
141
българска територия. На 8 август в същия вестник председателят на ЦИК на Тракийската организация Н. Спиров обнародва статия под заглавие "Правото на тракийци". Той опровергава публикуваните в гръцката преса обвинения, че в България не съществува Тракийска организация. Изказано е убеждение, че Западна Тракия ще се даде на България и бежанците ще могат да върнат по родните си места [88]. В редакционна статия от 9 август 1946 г. вестник "Работническо дело" също настоява за получаване на Западна Тракия. Освен етническите и историческите аргументи в полза на това се отбелязва, че "румънската и полската общественост нееднократно се изказаха за възвръщането на Западна Тракия към България...понеже това ще означава и за тях обезпечаване на големия стопански път Балтика - Бяло море" [89].
Опозиционният печат в страната също взема отношение към българо-гръцкия териториален спор. Изразените там позиции са по-умерени в сравнение с тези на управляващите ОФ партии. Във вестник "Народно земеделско знаме" (орган на БЗНС - Никола Петков) териториалните претенции на Гърция са определяни като несъстоятелни. Иван Батаклиев заявява на 7 август 1946 г. : "Днес, когато най-после трябва да зацарува мир на Балканите, този въпрос може да се разреши добросъседски като Западна Тракия се предаде на България" [90]. Общият тон на опозиционната преса обаче е насочен преди всичко срещу гръцките териториални аспирации и по-малко в полза на българските за Западна Тракия [91]. Умереността на опозиционните сили вероятно се дължи на тяхната прозападна външнополитическа линия. Освен това тракийската емиграция твърдо подкрепя цялостната политика на отечественофронтовското правителство [92]. Вземайки страна по вътрешнополитическите спорове тя, донякъде, ограничава възможностите да получи безрезервната подкрепа на всички политически партии в България. Въпреки това може да се
142
приеме, че основните политически сили в страната застават зад справедливото българско искане за Западна Тракия.
Съгласно поканата на мирната конференция Министерският съвет определя състава на официалната делегация, която да представя България в Париж. В нея влизат : Кимон Георгиев (министър-председател), Васил Коларов, Ал. Оббов (подпредседател на Министерския съвет), Георги Кулишев (министър на външните работи), проф д-р Ив. Стефанов (министър на финансите), Д. Нейков (министър на търговията), П. Костурков (подпредседател на Народното събрание), Хюсеин Шолев, Ив. Харизанов, Р. Дамянов и Д. Братанов. Като експерти в делегацията са привлечени : проф. Ст. Баламезов, инж. Л. Божков, П. Нейков (български пълномощен министър в Париж); главен секретар е Асен Георгиев (съветник към българската легация в Париж) [93]. Делегатите пристигат във френската столица на 11 август 1946 г. Те са настанени в хотел "Бристол" и в хотел "Пале д'Орсе". В последния хотел са разположени канцелария, картотека, заседателна зала, място за работа на екипа от специалисти, преводачи и др. Още на следващия ден започва трескава работа по окончателната редакция на българското изложение пред конференцията [94].
На пленарнато заседание от 14 август Г. Кулишев официално представя пред конференцията българските виждания по проекта за мирен договор. В изложението си външният министър подчертава, че България би трябвало да се третира като съвоюваща, а не като бивш сателит на Германия. Посочени са жертвите на страната в последния етап на войната. Обърнато е внимание на инвестициите, които България прави в окупираните гръцки територии. Особено място в българското изложение заема искането за Западна Тракия. Припомня се, че тази област е освободена от български войски през 1912 г., че според Букурещкия мирен договор (10 август
143
1913 г.), който е подписан и от представител на Гърция, областта е дадена на България. По силата на Ньойския договор тя е поставена под интернационален контрол. Предаването на Западна Тракия на Гърция става според договора от Сан Ремо (май 1920 г.) и от Севър (август 1920 г.), а практическото присъединяване става през 1922 г. Г. Кулишев сочи и данни за етническия състав на населението (1919 г. 46,9 % от населението е българско, 1920 г. - след първите насилствени прогонвания на българите те са 38 %, докато гърците са едва трета по големина етническа група), според които България също има реални основания да иска тази област. Широко са разгледани икономическите аргументи в полза на присъединяването на Западна Тракия към България. В приложенията към изказването са очертани възможните връзки на Беломорското крайбрежие с Варшава, Киев, Букурещ, Лвов и с други градове от Централна и Източна Европа. По този начин българският достъп до това крайбрежие се очертава като полезен за голям географски регион. Според Кулишев икономическият излаз на България на открито море, гарантиран от чл. 48 на Ньойския договор, не се реализира поради всевъзможните пречки от страна на Гърция. Така България е лишена от естествените си връзки със света, а стопанското положение на Родопската и други области е изключително трудно [95].
Най-неочаквано речта на Г. Кулишев е посрещната резервирано от югославската делегация. Това принуждава В. Червенков и Тр. Костов да телеграфират от София до Й. Б. Тито с молба да направи необходимото за получаване на югославската подкрепа. Тито отговаря, че представителите на страната му са недоволни от фразата на Г. Кулишев, според която България не е воювала против Гърция и Югославия, а само против Германия [96]. Това мнение на Белград принуждава българските делегати да бъдат много внимателни в изявленията
144
си. Поддръжката на Югославия за Западна Тракия и особено демонстрацията на приятелски отношения между двете страни е сред сериозните аргументи за отказа от "великобългарския шовинизъм" и за новия характер на българската външна политика [97].
Активна дейност в полза на искането за Западна Тракия разгръща пристигналата в Париж делегация на Тракийската организация. Тя е в състав : Н. Спиров (председател на ЦИК на Тракийската организация), Ламби Данаилов (секретар на Тракийския научен институт), Димитър Маджаров (председател на Тракийската организация в Кърджали) и Петко Караделков (редактор на вестник "Тракийска дума") [98]. На 19 август делегацията е представена на съветския външен министър В. Молотов. Той е информиран, че тракийци ще подготвят писмено изложение по условията на мирния договор и ще го представят на политическата и териториалната комисия за България. На 22-ри август Н. Спиров дава пресконференция по тракийския въпрос пред около 70 френски и други чужди журналисти [99]. Тракийци отпечатват на френски език един Меморандум допълнително обосноваващ българското искане [100].
За общественото мнение в Западна Европа допълнително е изяснен етническия характер на исканите от Гърция земи. Българският депутат и член на официалната държавна делегация Хюсеин Алиев Шолев дава отговор на повдигнатия от гръцката пропаганда "помашки" въпрос. В открито писмо до френския вестник "Ордър" той категорично отхвърля разпространяваните мнения, че помаците са някакво обособено малцинство, което желае да се присъедини към Гърция. X. Шолев заявява, че помаците са част от българския народ и,че те се надяват конференцията да реши в българска полза въпроса за Западна Тракия [101].
На 21 август 1946 г. българската делегация връчва на
145
Главния секретар на конференцията списък с изменения и забележки по проекта за мирен договор. Сред тях е и искането за териториален излаз на Бяло море [102]. То е изпратено за обсъждане в политическата и териториалната комисия за България. За участие в нея от българска страна е определен В. Коларов. Сред членовете на официалната ни делегация той е запознат най-добре с проблема за българо-гръцката граница. В бележките си относно преговорите Коларов записва : "Изход на Егейско море - да се доказва, че такъв е необходим в общ интерес" [103]. Възприемането на такъв подход не означава, че България изоставя чисто националните си аргументи и мотиви. Чрез него се цели да се докаже, че исканията на Гърция са движени единствено от шовинизъм, докато българските отговарят на значително по-широки интереси. Поставена в положението на победена страна за България е трудно да изтъква само своите собствени цели.
Проблемът за Западна Тракия става тема за разговор със съветските държавни ръководители по време на посещението на Г. Димитров в Москва в началото на септември 1946 г. Съветското правителство изразява несъгласие с желанието на САЩ до Парижката конференция да се допуснат и представители на българската опозиция. По териториалния спор с Гърция на 2 септември 1946 г. Сталин прави изключително важно заявление : "Искането на България за Тракия ще и създаде позиции за бъдещето. Нужна е още една война за да бъдат подобни въпроси окончателно решени..." [104]. От думите на Сталин става ясно, че съветската дипломация не вижда възможност за разрешаването на този национален въпрос в конкретния исторически момент. В Москва са наясно, че съотношението на силите между великите държави не позволява Западна Тракия да се присъедини към България след Втората световна война. Трудно е да се прецени доколко отлагането на тракийския проблем за неопределено бъдеще почива
146
на реални основи. Свързването на неговото разрешаване с бъдеща война (навярно между "капиталистическия" и комунистическия" блок) показва стремежа на СССР трайно да обвърже България към своята сфера на влияние. Така Съветският съюз ще се явява в ролята на защитник на териториалната цялост на България срещу гръцките (или нечии други) претенции. Българската държава от своя страна ще разчита единствено на СССР за осъществяване на националните си интереси.
В архива на В. Коларов е запазен важен анонимен анализ със заглавие "Излазът на Бяло море". Там е направена важна оценка за възможностите България да получи желаните територии в Западна Тракия. В началото се отбелязва, че новината за българското искане дори не е публикувана в западния печат. Изявленията на българските министри и официалните коментари на правителството също са подминавани с мълчание. Съветите за тази линия на печата идвали от английските дипломати. Според тях "България се явява като нарушител на Балканското равновесие и като държава с грабителски намерения спрямо територията на своите съседи". Английската дипломация смята, че между Русия, Югославия и България съществува споразумение за обща акция срещу Гърция и Турция. Българското искане за Беломорието се представя като опит за териториално разделение на гръцко-турския съюз. Според меродавни английски журналисти единственият вариант за някаква промяна в позицията на Англия по въпроса за Западна Тракия е възможна "в случай на едно по-общо и по-пълно споразумение между трите велики сили по Дарданелския въпрос". В тези среди не е изключена възможността от отстъпки по Беломорския въпрос за България под формата на свободно пристанище със съответна железопътна и шосейна връзка. Така, според тях, би могло да се прекрати отслабването на турските позиции в Източното
147
Средиземноморие" [105].
Този документ поставя българските претенции за Беломорието на фона на съветско-американските противоречия в Близкия Изток и в Мала Азия. Действително през август 1946 г. съветско-турските отношения се влошават заради желанието на СССР да има по-голям контрол над режима на корабоплаване през Проливите. Кризата продължава до към края на 1946 г. Англия и САЩ предприемат действия в подкрепа на Турция [106]. Евентуалният по-солиден натиск на СССР срещу Турция би могъл да донесе някакви отстъпки на западните сили по Беломорския въпрос. САЩ обаче реагират енергично като изпращат части от военния си флот в Източното Средиземноморие [107] и натискът на Съветския съюз срещу Турция спада. Така възможността за отбиването на съветските амбиции на юг чрез отстъпки на западните сили в други райони престава да е актуална.
Прекият сблъсък на българските и гръцките териториални искания става по време на заседанията в политическата и териториалната комисия за България. Още преди българският делегат да бъде поканен в нея гръцкият представител П. Пипинелис се обявява против устното изложение на българите. В крайна сметка български представител е поканен по предложение на югославяните [108]. В работата на тази комисия участват представители на : Австралия, Белорусия, Великобритания, Гърция, Индия, Нова Зеландия, СССР, САЩ, Украйна, Франция, Югославия, Южноафриканския съюз и Чехословакия . Съставът на комисията е сравнително благоприятен за България. Тя може да разчита на подкрепа от страните на т. нар. "славянски блок" – Чехословакия [109], Югославия, Украйна, Белорусия и СССР. Така в комисията не би могло да се вземе решение във вреда на България с мнозинство от 2/3.
В. Коларов излага аргументите в полза на българския
148
излаз на Егея на заседанието от 2 септември 1946 г. В речта си той набляга на факта, че между България и Югославия и между България и Румъния не съществуват висящи териториални въпроси. Отхвърлено е гръцкото твърдение за "агресивността" на българите, която налагала "стратегическата поправка" на границата между двете държави. В. Коларов припомня гръцкото нападение на ген. Пангалос от 1925 г. за да докаже, че агресивна политика се провежда по-скоро от гръцката страна. Според остроумната му забележка, ако се приеме необходимостта от "стратегическа поправка"на границата то "Стара планина би давала още по-големи предимства" на гръцката отбрана. За пореден път подробно са изложени икономическите и етническите основания за връщането на Западна Тракия към България [110].
Важни изказвания по българо-гръцкия териториален спор правят югославските делегати М. Пияде и Д. Влахов (българин от Македония). Те се чувстват като страна по този спор, тъй като гръцките искания за територии от България засягат и Пиринска Македония. Моша Пияде заявява : "опирайки се на етническия принцип югославската делегация отхвърля гръцките претенции за българска и македонска територия от Южна България" [111]. Димитър Влахов обръща внимание на факта, че реализирането на гръцките претенции спрямо България и Албания (в Северен Епир) ще създаде "отворени клещи, които могат да имат за цел само това - да се затворят и да обхванат голяма част от Народна република Македония, един от шестте члена на Югославската федерация" [112]. Югославските делегати за пръв път получават възможност да защитят на важен международен форум тезата за "македонската нация". Според тях гръцкото искане за Пиринска Македония ще попречи за нейното бъдещо присъединяване към Югославска Македония. Затова те отбиват гръцките искания към България отбранявайки бъдещи "свои" земи.
149
Моша Пияде е категоричен, че е крайно време македонското население "да се обедини и да се радва в своята етническа цялост на свободата и независимостта, на която днес се радва в Народна република Македония в границите на югославската федерация" [113]. Подкрепата на М. Пияде и Д. Влахов за България по въпроса за Западна Тракия не накърнява югославските интереси. Напротив, едно благоприятно разрешаване на този проблем би компенсирало отделянето на този край от България.
Българската делегация не реагира на тази югославска позиция. Десетият пленум на БРП(к) (проведен на 9-10 август 1946 г.) взема решение за провеждане политика на "македонизация" в Пиринска Македония, с оглед бъдещото присъединяване на този край към Югославия [114]. Между България и Югославия също се водят преговори за федерация [115]. От друга страна положението на България като победена държава не позволява да се влиза в противоречия с Белград. Подкрепата от Югославия е необходима за гласуванията във всички комисии на Парижката конференция. Липсата на висящи въпроси между Белград и София е аргумент в потвърждение на новата външна политика на България.
Изказвания в полза на българското искане за Западна Тракия правят още съветският делегат В. Новиков, делегатът на Белорусия - Бондар и украинският - Касименко. Против се изказват делегатите на Англия, Австралия, Южноафриканския съюз и Франция. Особено важна е позицията на САЩ, тъй като по време на конференцията за мир след Първата световна война, те подкрепят България по въпроса за Западна Тракия. Според американския делегат Дж. Къфери, след 1923 г. областта коренно променя етническия и стопанския си облик. Затова от 1924 г. "правителството на САЩ не е било никога привърженик на повдигане отново на въпроса за една промяна в суверенитета на тази територия" [116].
150
Аргументите на България са оценени, от Дж. Къфери, като неубедителни - той предлага да се запази българо-гръцката граница от 1 януари 1941 г.
Всички изказвания показват, че както българското искане за Западна Тракия, така и гръцкото искане за "стратегически" поправки не могат да получат мнозинство. Още повече, че Гърция не внася конкретно предложение за "стратегическата" поправка на границата с България в необходимия срок. При тази ситуация гръцките делегати настояват преди гласуването в политическата и териториалната комисия да се поиска мнението на военната комисия. Те разчитат, че там, поради участието на 21 държави, предложението им ще бъде подкрепено и така ще се окаже влияние на политическата и териториалната комисия. Въпреки противодействието на Югославия, Чехословакия, СССР, Украйна и Белорусия, военната комисия е сезирана за гръцкото искане.
Заседанието посветено на българо-гръцката граница във военната комисия е проведено на 28 септември. Нейното решение не оправдава гръцките надежди. В отговора до политическата и териториалната комисия за България се казва, че промените на границите имат политически, стопански и етнически отражения, по които военната комисия не може да се произнася [117]. По същество това означава отхвърляне на гръцките претенции.
На 1 октомври 1946 г., след получаването на отговора от военната комисия, се провежда ново заседание на политическата и териториалната комисия за България. Българското искане за Западна Тракия изобщо не е поставено на гласуване. С осем гласа "против" (СССР, Украйна, Белорусия, Чехословакия, Югославия, САЩ, Франция и Австралия), три "въздържали се" (Англия, Индия и Нова Зеландия) и два "за" (Гърция и Южноафриканският съюз) гръцкото искане за български територии е отхвърлено. След това комисията препоръчва
151
запазването на българските граници от 1 януари 1941 г. с десет гласа "за", един "против" (Гърция) и два "въздържали се" (Индия и Южна Африка) [118].
Пленарното заседание на Парижката конференция се занимава с мирния договор за България на 11 октомври 1946 г. Преди гласуването на въпроса за бъдещите граници на страната (чл. 1 от проектодоговора) българската делегация отправя до конференцията ново изложение. В него тя благодари за отхвърлянето на гръцките претенции към български територии. Изразено е огорчение от нерешаването на проблема със Западна Тракия и се заявява, че "България не губи надежда рано или късно компетентните международни институции да признаят правото на българския народ и да намерят начин за разрешаването на този въпрос" [119].
При гласуването на член 1 от договора английската дипломация организира срещу България непочтена "игра на гласове". Въпреки, че политическата и териториалната комисия приема с квалифицирано мнозинство границите да не се променят, на пленарното заседание от общо 21 държави само 9 приемат тази постановка. Останалите 12 се въздържат [120]. Така Парижката мирна конференция не отправя препоръки към СМВнР относно границите на България. Окончателното разрешаване на този въпрос е отложено във времето. Българската делегация (в Париж е Г. Кулишев; К. Георгиев и В. Коларов са в София) узнава за това решение вечерта на 11 октомври. Веднага е поискана среща с В. Молотов. От него българските делегати узнават, че границите на страната няма да се променят - въпреки липсата на препоръка от конференцията [121]. И действително в речта си пред конференцията на 14 октомври Молотов е категоричен : "Българи, бъдете спокойни, вашата граница ще остане непокътната" [122].
Още в хода на самата конференция българските управляващи полагат усилия за успокояване на обществените
152
настроения в полза на Западна Тракия. На 13 септември 1946 г.в реч по Радио София В. Коларов заявява : "гръцките шовинисти не ще получат ни една педя ат нашата родна земя". По въпроса за Западна Тракия той декларира, че " не ще слезе от арената на международните отношения, докато не бъде решен в полза на България" [123]. Във вестник "Тракийска дума" също се изразява увереност, че западнотракийският въпрос рано или късно ще се реши съобразно обективната истина [124].
Тези изявления илюстрират неуспеха да се върне областта към България, и желанието проблема да остане отворен за бъдещето.
В оценките си за Парижката конференция В. Коларов твърди, че България получава най-добрите възможни условия. Тя не загубва територия, затвърждава се връщането на Южна Добруджа. "Като са има предвид, че възвръщането на Западните покрайнини не ще се натъкне вече на някаква сериозна съпротива и че България съумя да постави пред мировата общественост въпроса за връщането на Западна Тракия и за излаз на Егейско море - то териториалната клауза на мирния договор не може да се разглежда иначе, освен като важен успех за България" [125]. Поставена в историческа перспектива оценката на В. Коларов търпи извести корекции. България не успява да си върне Западните покрайнини, поради провалените планове за федерация с Югославия. Западнотракийският проблем е оставен отворен, но това не води до някакви резултати в годините на Студената война и след нея. Въпреки това в тази позиция личи историческият опит и държавническото мислене на българската дипломация. С цената на болезнени компромиси (особено по македонския въпрос) българските дипломати в Париж запазват някакви шансове за бъдещо осъществяване на част от националните идеали.
След като конференцията в Париж приключва работата си, СМВнР се събира в Ню Йорк на 11 ноември 1946 г. Гръцкото
153
правителство внася нов Меморандум, с който настоява за присъединяване на българска територия с размер 875 км2 и население от 45 000 души. Гръцките претенции са подкрепени от английския външен министър с мотива, че са "умерени" и, че ще помогнат за засилване на гръцката отбранителна способност [126]. В Ню Йорк пристига и гръцкият министър-председател, който се опитва да спечели подкрепата на САЩ и Франция по този въпрос [127]. Възобновяването на гръцките претенции предизвиква ответната реакция на България. В. Коларов предлага на Великото народно събрание да приеме резолюция до СМВнР. В нея се изразява увереност, че завоевателните претенции на Гърция ще бъдат отхвърлени тъй като представляват заплаха за мира на Балканския полуостров. Припомня се, че по-скоро българският народ има основания за осигуряване на действителен излаз на Егейско море и за връщане на Западна Тракия [128]. Съветският външен министър В. Молотов изтъква, че повдигането на гръцките искания е неоправдано. Според него те ще предизвикат насрещни български искания, които са по-добре обосновани. По предложение на френския представител в СМВнР Морис Кув дьо Мюрвил на 3 декември 1946 г. е гласувано и прието границите на България да останат тези от 1 януари 1946 г. Въведено е изискване за демилитаризация на българската гранична зона с Гърция [129]. На 10 февруари 1947 г. в Париж К. Георгиев (вече като външен министър) подписва мирния договор. Според чл. 1 от него границите на страната остават такива каквито са били към 1 януари 1941 г. [130].
* * *
България излиза от Втората световна война без териториални загуби. Причините за подписването на сравнително изгодния Парижки мирен договор са многобройни. Особено
154
важно значение има подкрепата на Съветския съюз. Тя се дължи на промяната в политическия режим на страната и на вековните интереси на Русия към балканския регион. За запазването на българската териториална цялост помагат и други фактори. Сред тях ще посочим : активното участие на българската армия в последния етап от войната срещу Германия, неизпращането на български войски срещу СССР в периода 1941-1944 г., нежеланието на великите сили победителки да създават нови огнища на напрежение по границите между балканските държави. Българо-гръцкият териториален спор през 1944-1947 г. е отражение на дългогодишните спорове между двете държави по въпросите за националното обединение. Териториалните претенции спрямо България са опит за реализация на гръцката "Мегали идея". Те са преценявани като нереалистични дори от САЩ и Англия.
Подкрепата, която СССР дава на България по въпроса за Западна Тракия, както и английската подкрепа за гръцките искания, е продиктувана от добре разбрани геополитически интереси. Чрез нея България и Гърция допълнително се обвързват с оформящите се "социалистически" и "демократичен" блок. Поставени в сферата на глобалната политика справедливите български претенции търпят неуспех, но са отблъснати шовинистичните апетити на Гърция. Българската външнополитическа линия по западнотракийския проблем е адекватна на следвоенните реалности. Възможностите за нейното осъществяване обаче клонят към нула. Главната причина за неосъщественото национално обединение си остава десетилетната политика на българските буржоазни политически партии, правителства и монарх. По време на Балканския конфликт (1912-1913 г.) и в двата Световни военни конфликта (1914-1918 и 1939-1945 г.) те водят авантюристична политика, несъобразена с геополитическите реалности в региона.
155
Гръцките териториални претенции към България
Източник: ЦДА, ф. 147Б, оп. 2, А.Е. 1057, л. 73
156
БЕЛЕЖКИ:
1. Емануилов, Е., България в политиката на Великите сили 1939 - 1947 .,С., 2000, с. 193 - 369;
С. Пинтев, Българската южна граница и мирния договор с България (септември 1944 - февруари 1947). - В : Векове, 1982, кн. 5, с. 54-56;
С. Крумовски, Югославия и българо-гръцкият териториален спор на Парижката мирна конференция 1946 г. - В : Векове, 1988, кн. 6, с. 5-15;
Е. Калинова, България, Втората световна война и пътят към мира. - В: Страници от българската история, С., 1993, Т. 2, с. 87-111;
К. Л. Жигня, Подготовка и заключение мирных договоров с Болгарией, Венгрией и Румынией после Второй мировой войны. Кишинев, 1981;
М. Исусов, Сталин и България. С., 1991, с. 78-103;
С. Пинтев, България в британската дипломация. С., 1998, с. 65-82;
С. Пинтев, Изпълнителната власт и някои външнополитически проблеми пред България. - В : сб. 120 години изпълнителна власт в България. С., 1999, с. 252-258;
D. G. Kousoulas, The price of freedom. Greece in world affairs 1939-1953. Syracuse University Press, 1953, p. 128-147;
D. Constantopoulas, The Paris peace conference of 1946 and the Greek-Bulgarian relations. Thesaloniki, 1956;
P. Papastratis, British policy towards Greece during the Second World War 1941-1944. Cambridge University Press, 196 -200;
G. M. Alexander, The prelude to the Truman doctrine. British policy in Greece 1944 - 1947. Clarendon press, Oxford, 1982, p. 52, 115-227;
S. L. Lawrence, American intervention in Greece 1943-1949. Columbia University Press, 1982, p. 36-60;
M. M. Amen, American foreign policy in Greece 1944 - 1949. Frankfurt am Main, 1978, p. 40-47 и др.
2. Ньойски договор. C. 1994, c. 23.
3. Спасов, Л., Българо-съветски дипломатически отношения 1934-1944. С., 1987, с. 110;
Н. Генчев, Външната политика на България 1938 1941. С., 1998;
Д. Сирков, Външната политика на България 1938-1941, с. 180, 277, 279;
И. Димитров, Английската политика към България в началния етап на Втората световна война (септември 1939 - март 1941). С., 1981, с. 206-227;
Е. Емануилов, Цит. съч., с. 76-99.
4. Сборник на международни актове и договори. С., 1948, с. 583-586.
157
5. Емануилов, Е., Цит. съч., с. 98.
6. ЦДА, ф. 147 Б, оп.2, а.е. 1058, л. 46-47. Това категорично опровергава гръцките твърдения след Втората световна война, че страната им е нападната от германо-български войски (за тях виж: Constantopoulas, D., The Paris peace conference of 1946 and the Greek-Bulgarian relations. Thesaloniki, 1956, p. 13).
7. Йончев, Д., България и Беломорието, С., 1993, с. 10-197.
8. Kousoulas, D., The price of freedom. Greece in world affairs, 1939-1953. Syracuse University Press, 1953, p. 200.
9. Kousoulas, D., Op. cit., p. 201.
10. ЦДА, ф. 1Б, оп.7, a.e. 207, л. 3.
11. Kousoulas, D., Op. cit., p. 130.
12. Емануилов, Е., Цит. съч., с. 104-161; Е. Калинова, Цит. съч., с. 89.
13. Емануилов, Е., Цит. съч., с. 135-138.
14. Constantopoulas, D., Op. cit., p. 17.
15. Съветският съюз на международните конференции в периода на Великата отечествена война 1941 - 1945, т.1, Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания, 19-30 октомври 1943. Сборник от документи. С., 1984, с. 207; виж и : Емануилов, Е., Цит съч., с. 136.
16. Papastratis, P., British policy towards Greece during Second World War 1941-1944. Cambridge University Press, 1984, p. 198-199; Емануилов, Е., Цит. съч., с. 166-169.
17. Божинов, В., Политиката на САЩ спрямо България през 1944 г. - В : Исторически преглед, 1966, кн. 6, с. 72-73.
18. Спасов, Л., Цит. съч., с. 162-163.
19. Драмалиев, К., История на Отечествения фронт. С., 1947, с. 25-26.
20. MacVeagh, L., Ambassador MacVeagh reports. Greece 1933 - 1947. Princeton University Press, 1980, p.428. Линкълн Маквий е американски посланик към гръцкото емигрантско правителство в Кайро. Той е изключително добре запознат с проблемите на Балканския полуостров. Позицията на българските управляващи в случая му дава основание да ги определи като "умни негодници".
21. Сталин и българският комунизъм. С., 2002, с. 139.
158
22. Мошанов, Ст., Моята мисия в Кайро. С., 1991, с. 303; виж още : Емануилов, Е., Цит. съч., с. 198.
23. Цит. по : Котев, Н., Англо-гръцките усилия за изтегляне на 2-ри български корпус от Беломорието през септември - октомври 1944 (по документи на Форин офис). - В : Известия на военноисторическото научно дружество, т. 39, С., 1985, с. 180 - 181; виж също : Пинтев, С., Англия и мисията на Ст. Мошанов в Кайро. - В: Векове, 1981, кн. 5, с. 26 - 27.
24. Пак там.
25. Установяване и укрепване на народнодемократичната власт. Септември 1944 - май 1945. Сборник документи. С., 1969, с. 45-46; виж още : Калинова, Е., Цит. съч., с. 91; Емануилов, Е., Цит. съч., с. 182-189.
26. Alexander, G., The prelude to the Truman doctrine. British policy in Greece 1944-1947.Clarendon Press Oxford, 1982, p. 52.
27. Котев, H., Цит. съч., c. 182-203; Е. Калинова, Цит. съч., с. 92-93.
28. Ambassador MacVeagh Reports..., p. 610.
29. Димитров, Г., Дневник (9 март 1933 - 6 февруари 1949 г.). С., 1997, с. 441.
30. Пак там, с. 442.
31. Советско-болгарские отношения 1944-1948. Документи и материали. М., 1969, с. 15, 20-21; виж още : Емануилов, Е., Цит. съч., с. 201-202.
32. Чърчил, У., Мемоари, т. 6, С., 1995, с. 215; виж също : Сталин и българският комунизъм. С., 2002, с. 178; Е. Емануилов, Цит. съч., с. 207-208; Е. Калинова, Цит. съч., с. 93; Г. Гунев, Ив. Илчев, Уинстън Чърчил и Балканите. С., 1989, с. 232.
33. Немският историк Е. Хьош характеризира позицията на Чърчил от 9 октомври 1944 г. като "отчаян опит в заетите от Червената армия балкански страни да се спазари за западните сили правно уреждане на техните интереси. Тази игра на проценти обаче твърде скоро е надмината от събитията." (виж : Хьош, Е., История на Балканските страни. С., 1998, с. 178). Развитието на Балканския полуостров през следващите десетилетия показва, че процентите на Чърчил са сред най-трайните споразумения между СССР и
159
западните демокрации.
34. Външна политика на Народна република България, т. 1, С., 1970, с. 12-13; Е. Емануилов, Цит. съч., с. 203.
35. Исусов, М., Цит. съч., с. 55; Е. Калинова, Цит. съч., с. 95.
36. ЦДА, ф. 1 Б, оп.7, а.е. 15, л.I.
37. Тошкова, В., Примирието с България. - В : Известия на държавните архиви, № 68, 1994, с. 56-60;
виж още :
Сталин и българският комунизъм. С., 2002, с. 190-192;
Г. Димитров, Дневник..., с. 445;
Е. Емануилов, Цит. съч., с. 211-212;
С. Пинтев, СССР, САЩ и Великобритания и Московското примирие. - В : ИБИД, т.32, С., 1978, с. 257-258.
38. Советско - болгарские отношения 1944 - 1948. М., 1969, с. 33. Според гръцкият юрист Д. Константопулос изискването за ликвидиране на законодателните и административни положения касаещи югославска и гръцка територия е излишно, тъй като последните произхождат от военна окупация и де юре не са валидни (виж: Constantopoulas, D., Op. cit., p. 14).
39. Зоидис, Г. и др., История на националната съпротива в Гърция 1940 - 1945. С., 1982, с. 399-457;
Н. Пејов. Македонците и граѓанската војна во Грција. Скопје, 1968, с. 50.
40. ЦДА, ф. 1Б, оп.7, а.е.199, л.1-2; а.е.203, л.1.
41. ЦДА, ф. 1Б, оп.7, а.е. 207, л.3.
42. Пејов, Н., Цит. съч., с. 26-31; G. Alexander, Op. cit., p. 115.
43. Отечествен фронт, г.Н, бр.401, 19.XII.1945; С. Пинтев, Българската южна граница..., с. 47.
44. Пејов, Н., Цит. съч., c. 111-139.
45. Димитров, Г., Дневник..., с. 460. Това сведение опровергава изказаното от английския историк Дж. Александър мнение, че опитите за присъединяване на Егейска Македония към Югославия започват от октомври 1945 г. (виж : G. Alexander, Op. cit., p. 197-199). В държавното ръководство на Югославия надеждите за разширяване на юг са реалност поне от началото на 1945 г. Те обаче не срещат желаното разбиране от страна на Сталин.
46. ЦДА, ф. 1 Б, оп.7, а.е.406, л.1.
47. G. Alexander, Op. cit., p. 115.
48. Пинтев, C., Българската южна граница..., с. 49.
160
49. Емануилов, Е., Цит. съч., с. 262-263, 298-299.
50. Constantopoulas, D., Op. cit., р.5;
Е. Кардељ, Борбата за признаване и независност на Нова Југославија 1944-1957. Скопје, 1980, с. 95-96.
51. Wittner, L.S., American intervention in Greece, 1943-1949. Columbia University Press, 1982, p. 36, 56-60.
52. СССР и Турция 1917-1979. M., 1981, c. 184-190;
G. S. Haris, Troubled alliance. Turkish-American problems in historical perspective, 1945-1971. Washington D.C., 1972, p. 16-19.
53. Тракийска дума, г. I, бр. 4, 20 ноември 1945.
54. Отечествен фронт, г. II, бр.391, 7.XII.1945; бр.403, 21.XII. 1945.
55. ЦДА, ф. 1Б, оп.7, а.е.683, л.5-7.
56. Тракийска дума, г. I, бр. 1, 1 май 1946.
57. Тракийска дума, г. I, бр.2, 20 май 1946; бр.З, 5 юни 1946; бр.4, 20 юни 1946.
58. ЦДА, ф. 1Б, оп.5, а.е.7, л.1.
59. Работническо дело, бр. 109, 20.V.1946; М. Исусов, Сталин и България..., с. 92.
60. Българската парламентарна делегация в Копенхаген и Париж. Отчет за нейната дейност в защита на България, направен от председателя на Народното събрание, В. Коларов на 30.V.1946. С., 1946, с. 3-14; М. Исусов, Сталин и България..., с. 92-93.
61. Пинтев, С., Българо-гръцката южна..., с. 51-52.
62. ЦДА, ф.147Б, оп.2, а.е.1057, л.93.
63. ЦДА, ф.147Б, оп.2, а.е.1057, л.76.
64. ЦДА, ф.147Б, оп.2, а.е.1043, л.5-8.
65. ЦДА, ф. 147Б, оп.2, а.е.1046, л.2.
66. Исусов, В., Сталин и България..., с. 94-95; Е. Емануилов, Цит. съч., с. 318-319; Е. Калинова, Цит. съч., с. 101-102.
67. Кирьякидис, Г., Гражданская война в Греции 1946-1949. М.,1972;
The Columbia dictionary of European political history since 1914. New York, 1992, p.182-183;
Документи за учеството на македонскиот народ од Егејскиот дел на Македонија во граѓанската војна во Грција 1946 година. Скопје, 1976, т. III, с. 3-456.
68. Изгрев, г. II, бр.514, 12.VI.1946; бр.522, 21.VI.1946.
161
69. Изгрев, г. II, бр.524, 23.VI.1946; бр.532, 3.VII.1946; бр.533, 4.VII.1946; бр.535, 6.VII.1946; бр.550, 24.VII.1946.
70. Работническо дело, г. XVIII, бр. 161, 20.VII.1946.
71. Димитров, Г., Дневник..., с. 529.
72. Тракийска дума, г. I, бр.6, 25 юли 1946.
73. Тракийска дума, г. I, бр.7-8, 17 август 1946; Работническо дело, г. XVIII, бр. 168, 29.VII.1946.
74. Работническо дело, г.XVIII, бр. 168, 29.VIII.1946.
75. Alexander, G., Op. cit., р. 204-205;
D. Eudes, The Kapetanios. Partisans and Civil war in Greece 1943-1946. New York, 1972, р. 272;
Изгрев, г.II, бр.546, 19.VII.1946.
76. ЦДА, ф.147Б, оп.2, а.е.1057, л.105.
77. Alexander, G., Op. cit., p. 205; D. Eudes, Op. cit., p.272.
78. Емануилов, Е., Цит. съч., с. 324-325,335; С. Пинтев, Българската южна граница..., с. 52.
79. Емануилов, Е., Цит. съч., с. 332-335.
80. Емануилов, Е., Цит. съч., с. 330-331.
81. ЦДА, ф.147Б, оп.2, а.е.1057, л.32-33.
82. ЦДА, ф. 147Б, оп.2, а.е. 1057, л.105; D. Constantopoulas, Op. cit., p. 17-18; D. Kousoulas, Op. cit., p. 133.
83. Трифонов, Ст., Мюсюлманите в политиката на българската държава (1944-1989). - В : Страници от българската история. С., 1993, т. 2, с. 211.
84. Отечествен фронт, г. II, бр.585, 2.VIII. 1946; Работническо дело, г.XVIII, бр. 172, 2.VIII. 1946; Изгрев, г. II, бр.558, 2.VIII. 1946.
85. ЦДА, ф.147Б, оп.2, а.е.1057, л.38-40.
86. ЦДА, ф.147Б, оп.2, а.е.1052, л.46.
87. Васев, Сл., К. Христов, България на мирната конференция в Париж 1946. С., 1947, с. 41.
88. Отечествен фронт, г. II, бр.585, 2.VIII.1946; бр.530, 8.VIII.1946.
89. Работническо дело, г. XVIII, бр. 178, 9.VIII.1946.
90. Народно земеделско знаме, г. XXIV, бр. 104, 7.VIII. 1946.
91. Народно земеделско знаме, г. XXIV, бр. 103, 6.VIII.1946; бр. 110, 14.VIII.1946; бр. 111, 18.VIII.1946; бр.128, 7.IX.1946.
92. Тракийска дума, г. I, бр.5, 10 юли 1946; Изгрев, г. II, бр.541, 13.VII.1946.
162
93. Васев, Сл., К. Христов, Цит. съч., с. 41-42; Г. Димитров, Дневник..., с. 532.
94. Работническо дело, г.XVIII, бр.180, 11.VIII.1946; Изгрев, г. II, бр.566, 11.VIII.1946; бр.567, 13.VIII.1946; Сл. Васев, К. Христов, Цит. съч., с. 42-43.
95. ЦДА, ф.890К, оп.1, а.е.23, л. 1-52; Отечествен фронт, г. II, бр.599, 19.VIII.1946; виж още : Емануилов, Е., Цит. съч., с. 336-338.
96. ЦДА, ф. 1Б, оп.7, а.е.739, л. 1,4-5.
97. Югославската позиция по изказването на Г. Кулишев показва различната тежест, която имат Югославия и България в международните отношения. На 21.VIII. 1946 г. Белград изтегля дипломатическия си представител от Атина и засилва пропагандния си натиск за Егейска Македония (виж : Alexander, G., Op. cit., p. 210-211.). Въпреки това Юголавия не търси българска подкрепа и не смекчава вижданията си относно българското участие във войната. По същото време в София са принудени да се съобразяват с всички югославски капризи.
98. Отечествен фронт, г. II, бр.592, 10.VIII.1946.
99. Отечествен фронт, г. II, бр.600, 20.VIII. 1946; бр.603, 23.VIII.1946.
100. ЦДА, ф.147Б, оп.2, а.е. 1066, л.26-33.
101. Работническо дело, г.XVIII, бр. 188, 21.VIII.1946.
102. Работническо дело, г. XVIII. бр. 189, 22.VIII.1946; Изгрев, г. II, бр.573, 20.VIII.1946; бр.575, 22.VIII.1946.
103. ЦДА, ф.147Б, оп.2, а.е.1057, л.51.
104. Димитров, Г., Дневник..., с. 534.
105. ЦДА, Ф.147Б, оп.2, а.е.1057, л.96-98.
106. СССР и Турция 1917-1979. М., 1981, c. 190-192;
G. Harris, Troubled alliance. Turkish-American problems in historical perspective, 1945-1971. Washington D. C., 1972, p. 16-21.
107. Верт, H., История на Съветския съюз. С., 2000, с. 320.
108. Изгрев, г. II, бр.581, 29.VIII.1946.
109. Пинтев, С., Българската южна граница..., с. 52.
110. ЦДА, ф.147Б, оп.2, а.е.1051, л.1-27; С. Васев, К. Христов, Цит. съч., с. 106-124; Отечествен фронт, г. II, бр.612, 3.IX.1946; бр.613, 4.IX. 1946; Изгрев, г. II, бр.585, 4.IX.1946.
163
111. Васев, Сл., К. Христов, Цит. съч., с. 139.
112. Пак там, с. 150.
113. Пак там, с. 141.
114. ЦДА, ф. 1Б, оп.5, а.е.7, л.1-2.
115. Кардељ, Е., Цит. съч., с. 98;
Г. Даскалов, Българо-югославски политически отношения 1944-1945. С., 1989;
Д. Мичев, Южнославянската федерация в българо-югославските отношения (9 септември 1944 г. - 1948 г.). - В : Военноисторически сборник, 1990, кн.6, с. 24-57.
116. Васев, Сл., К. Христов, Цит. съч., с. 147.
117. Пак там, с. 191-195; виж още : Е. Емануилов, Цит. съч., с. 345.
118. Васев, Сл., К. Христов, Цит. съч., с. 206-210; Е. Емануилов, Цит. съч., с. 345.
119. Васев, Сл., К. Христов, Цит. съч., с. 240.
120. Емануилов, Е., Цит. съч., с. 346.
121. Отечествен фронт, г.XVIII, 26.VIII. 1969.
122. Васев, Сл., К. Христов, Цит. съч., с. 298.
123. Отечествен фронт, г. II, бр.622, 14.IX.1946.
124. Тракийска дума, г. II, бр.9, 21 септември 1946.
125. ЦДА, ф.147Б, оп.2, а.е. 1052, л.46-47.
126. Емануилов, Е., Цит. съч., с. 355-356; С. Пинтев, Българската южна граница..., с. 54.
127. Alexander, G., Op. cit., р.227.
128. ЦДА, ф.147Б, оп.2, а.е.1053, л.7.
129. Емануилов, Е., Цит. съч., с. 356; С. Пинтев, Българската южна граница..., с. 55.
130. Советско-болгарские отношения 1944-1948. М., 1969, с. 277.