Църквата „Свети Герман“ до Преспанското езеро

Асен Чилингиров

 

ПЪРВА ГЛАВА. ПРЕГЛЕД НА ЛИТЕРАТУРАТА

(оригинален интернетен вариант, следващ печатното издание, в което бележките под линия са изнесени в края на главата, стр. 26-44. - В. К.) 

 

 

Църквата „Свети Герман“ в едноименното село източно от езерото Малка Преспа, днес на територията на Гърция, номос (околия) Флорина (Лерин), е за първи път подробно описана от Павел Н. Милюков в студията му, посветена на христианските паметници от Западна Македония, поместена в Известията на Руския Археологически Институт в Цариград от 1899 година [1], заедно с посветените на открития при църквата надпис на цар Самуил от 993 година статии на Фьодор Успенски [2], Тимофей Флорински [3] и Любомир Милетич [4]. Още в самото начало на бележките си за тази църква Милюков отбелязва интереса на групата руски изследователи към нея, свързващ името на селото „със спомена за живелия тук цариградски патриарх Герман (715-730) [5], както и със слуховете за намерения тук старославянски надпис [6], които слухове се потвърждават след като на тях им показват „скритата в новата черква на село Герман каменна плоча с три вдлъбнатини за [междувременно загубените металически] кръстове и с надписа от 6501 година на 11 реда, издълбан в единия от ъглите на плочата [7]. Милюков дава към студията си и първото, съдържащо много грешки, свое архитектурно заснимане на паметника [8], едно изпълнено с не по-малко грешки и пропуски описание на стенописите, както и в приложение фотоснимка от 1898 година [9]. Погрешно преписани са и трите паметни надписи в църквата от 1743 година, чийто текст, заедно с плана на църквата и с всичките им грешки, преминават от там в научната литература, без да бъдат коригирани чак до началото на 60-те години на ХХ век [10]. Милюков обаче не пропуска да отбележи, че при впоследствие унищожения дарителен надпис „личните имена са в по-голямата си част български [11]. Накрая на своята студия прави и опит за класифициране на църквата и за нейното датиране, позовавайки се само на архитектурните ѝ особености, тъй като „дебелият слой мазилка, поставен неотдавна, лишава от възможността да се установи характера на зидарията“, като отнася църквата „Свети Герман“ към групата църкви от Западна Македония от ХIII-ХIV век,

 

1

 

 

макар и с уговорката, че тази църква „представя споменатия архитектурен тип в схематична простота [12]. Милюков повече не се спира върху преданието за „цариградския“ патриарх Герман, а само предава в бележките си за стенописите своето убеждение, че „между проблематичното ‘второ изписване’ от 1006 г., за което реставраторите ‘намерили’ указание в старите надписи на църквата и тяхното ‘трето’ изписване от 1743 година трябва да е имало и още едно междинно изписване [13].“

 

Още преди Милюков обаче, църквата, както и надписът на Самуил, се споменават от посетилия тези места през 1889 година историк и любител-етнограф Васил Кънчов [14] в подписаната с три звезди и поместена в издавания от БАН Сборник за Народни Умотворения, Наука и Книжнина от 1891 година статия Битолско, Преспа и Охридско [15]. На същото място Кънчов съобщава за преданието, свързващо църквата и гроба в нея с името на българския патриарх Герман и запазено до това време сред местното българско население:

 

Особено внимание заслужава да се обърне на с. Герман. То е построено в една хубава долина на реката със същото име. Има 200 къщи, от които 150 са български и 50 арнаутски. Името си е взело от българския патриарх Герман, който или тук е живял, или само е погребан в тукашния манастир. Селяните казват, че едно време в тяхното село живял «Патриката» св. Герман, който бил много добър човек. Той кога умрял, погребли го в старата Германска църква. Сега гробът му е под новата църква, която е съградена в старо време. Над костите на светията има плоча с български надпис, която сега е под земята. Един господин от Ресен бил снел подписа, когато още плочата е била заровена под новата църква. Преписът е загубен - господин Китанчев видял този препис; буквите били много заличени, но той могъл да прочете думата Самуил. Селяните разказват, че един гръцки владика искал да изрови костите на патриарха, но го хванала тежка болест и престъплението не му се удало. В Герман имаше гръцко училище досега. Селяните заявиха тази година, че искат да го обърнат на българско. То е още под ведомството на Патриаршията. [16]

 

В статията си, посветена на Самуиловия надпис, академик Милетич уточнява обстоятелствата, свързани с откриването на надписа, като коригира известни неточности от съобщението на Васил Кънчов:

 

Преди петнадесеть години покойниятъ Трайко Китанчевъ бе получилъ от г. А[ндрей]. Ляпчевъ отъ гр. Ресенъ, неясенъ преписъ на единъ надписъ, въ който добре е личало името «Самоилъ». Презъ 1880 год. братътъ на

 

2

 

 

г. Ляпчевъ билъ закупилъ десятъкътъ въ с. Германъ въ Преспа. Като узналъ за съществуваньето на каменна плоча съ славянски надписъ издействувалъ у местните чорбаджии-гъркомани позволение, да се изрови плочата. Той тогава снелъ отъ надписа нѣколко своеобразни снимки: върху наложена надъ буквите бяла хартия той търкалъ съ синъ моливъ, докато не излѣзли буквите, ала неясно. Отъ тия снимки г. Ляпчевъ въ София предалъ една и г. Китанчеву на 1883 год. За жалость този преписъ тогава не излезе на яве, а скоро следъ туй се забрави и самиятъ надписъ. [17]

 

Въпреки тези уточнявания, известни противоречия, произтичащи от разните съобщения за плочата с надписа, оставят някои обстоятелство неясни и дават основание за ожесточени спорове, нестихнали и до днес. Преди всичко това се отнася за мястото и за времето на откриването на плочата, за което се дават две различни години: 1882/1883 у Милетич (същата се извежда и от съобщението на Кънчов във връзка със строежа на новата църква) и 1888 у професор Успенски: „при построяването на новата църква в 1888 година[18]. Последната дата, явно печатна грешка или погрешно предадена от Успенски, противоречи обаче на известната от надписа в новата църква година на строежа ѝ, 1882 [19], но поради авторитета на именития учен бива възприета от всички останали автори като вярна. Също така и мястото, където плочата с надписа е била намерена, вследствие неточното определение на Васил Кънчов, за което той се опира само на слухове, макар и потвърдени и от Милетич, бива предавано и досега по различен начин: под новата църква, т. е. западно от старата църква, и в старата църква.

 

Милюков [20], който в следващите десетилетия започва да играе ключова роля не само в руската история като идеолог и водач на реакционната партия на кадетите, но и по отношение на македонския въпрос, застъпвайки често официалната антибългарска линия на руската царска политика [21], допуска - по всяка вероятност напълно съзнателно - известна некоректност и в интерпретацията на преданието за патриарх Герман. Премълчавайки сведението от статията на Кънчов [22], той свързва още от самото начало на своето описание църквата и преданието за нейното възникване не с името на българския патриарх Герман, а с едноименния цариградски патриарх. Но същата тенденциозна некоректност откриваме и в

 

3

 

 

статията на проф. Успенски [23], където именитият византолог, предавайки в руски превод текста на В. Кънчов, съкращава изречението, в което Кънчов свързва името на селото с българския патриарх Герман, „вероятно живял или само погребан на това място“, и по такъв начин напълно съзнателно пръв дава ход на продължилата вече над едно столетие антибългарска насоченост в интерпретацията на историческите извори за тази и без това тъй малко ясна и понятна епоха. Защото, ако за В. Кънчов едва ли би могло да се допусне, че е познавал сведенията на историческите извори за българския патриарх Герман [24], преди да научи за него от местното предание, непознаването на тези исторически извори от проф. Успенски е напълно изключено и обстоятелството, че той изобщо не споменава българския патриарх във връзка с плочата на Самуил, събужда недоумение, още повече, че епохата, в която е живял и светителствувал този български патриарх, съставя една от централните теми в изследванията на руския историк [25].

 

Още от началото на неотдавна отминалия век църквата „Свети Герман“ става предмет на оживени дискусии, засягащи предимно надписа на Самуил с неговите езикови особености, но и обстоятелствата около възникването и откриването му. Появяват се голям брой публикации, в които, освен филологическите въпроси, се засягат и въпроси, свързани с историческата епоха [26]. Малко след откриването на Самуиловата плоча се изказват различни предположения за първоначалното място и предназначението на плочата - при тази дискусия пръв известният чешки славист и историк Константин Иречек изказва съмнение, че родителите и братът на Самуил са били наистина погребани в църквата в село Герман, като указва на възможността, плочата с надписа да е пренесена там в течение на времето от църковните развалини на островите на Преспанското езеро [27]. Със самия паметник, неговите архитектурни особености и преди всичко с историческата епоха, с която е свързан, се занимава обстойно академик Йордан Иванов, който в качеството си на секретар на Българската търговска агенция в Солун посещава през 1907 година тези места - главно остров Ахил на Малкото Преспанско езеро. Надписите в църквата „Свети Герман“

 

4

 

 

(според публикацията на Милюков), както и част от резултатите на проучванията си, той помества в излязлата още през 1908 година в първо издание своя книга „Български Старини изъ Македония“ преминали без съществени изменения и поправки във второто издание на същата книга от 1931 година, както и във фототипните ѝ издания от 1970 и 1978 година [28]. За местонахождението на плочата и нейното предназначение там се казва:

 

Паметникътъ може да представлява самата начална надгробна семейна плоча, или пъкъ той е билъ издигнатъ по-сетне като възпоменателенъ знакъ. Това последно предположение ми се струва за по-правдоподобно. Не е ясно сыщо, да ли плочата е била първоначално в с. Германъ, чиято стара църква била градена, споредъ единъ надписъ въ нея, в 1006 г., или пъкъ плочата е била пренесена тамъ отъ столицата на Самуила, която е била въ близкия островъ на Прѣспанското езеро, именно въ Ахилъ[29].

 

Акад. Иванов предава също така и текста на трите надписа от църквата на гръцки език (според публикацията на Милюков), както и техния български превод. Локализацията на тези надписи е напълно коректна и твърдението на Пелеканидис [30] за невярно посочване мястото на втория надпис е неоснователно и почива вероятно на неразбирането на български език от гръцкия изследовател. Текстът обаче повтаря всички грешки и пропуски на Милюков [31].

 

В бележките си за надписите от църквата „Свети Герман“ акад. Иванов пръв свързва църквата и надписа с българския патриарх Герман:

 

Въ това село, при старинската му църква Св. Германъ [...] е билъ откритъ прочутиятъ царь Самуиловъ надписъ от 993 г. Въ врѣмето на царь Самуила е светителствувалъ българскиятъ патриархъ Германъ, наричанъ и Гаврилъ, изпърво въ Воденъ, сетне въ Прѣспа, както за това се учимъ и отъ Дюканжовия списъкъ: Γερμανὸς, καὶ Γαβριὴλ, ἐν Βοδινοῖς καὶ τῇ Πρέσπα. Тоя български патриархъ се е поминалъ въ Прѣспа и е билъ погребанъ въ църквата на с. Германъ, която дала по-късно и името на селото. По-късната гръцка легенда, която свързва името на църквата и на селото съ името на цариградския патриархъ Германа (713-730), не е основателна. Гръцкиятъ Германъ нито е живѣлъ, нито се е поминалъ въ Прѣспа; той е умрѣлъ въ имението си Платония до Цариградъ. Споредъ това и гръцкитѣ надписи в германската църква се отнасят до българския патриархъ Германа.[32]

 

5

 

 

През 1910 година излиза и студията на същия автор „Самуиловата Столица в Прѣспа[33]. Текстът в тази статия, по-късно предаван многократно от други автори в изопачен вид и с погрешни изводи, гласи:

 

Въ с. Германъ, въ устието на клисурата, която води отъ Южна Прѣспа прѣзъ Баба-планина за Битоля, се намира вече истинско исторически паметникъ за царь Самуила. Тука бѣ намѣрена още прѣди нѣщо 30 години, каменна плоча съ словѣнски надписъ и името на Самуила. Плочата се е намѣрила при копане основитѣ на новата германска църква, издигната току до старинската църквичка. Според това излиза, че плочата по-рано се е намирала въ църковнитѣ гробища. Надписътъ стана достояние за науката едва прѣзъ 1899 година, когато се оповѣсти за него отъ директора на руския археологически институтъ въ Цариградъ, Успенски, който бѣ прѣдприелъ разкопки и издирвания въ Македония прѣзъ 1898 г. Оттогава надписътъ биде обнародванъ и обясняванъ нѣколко пѫти. Слѣдъ обнародването му отъ Успенски и бѣлежкитѣ на Флорински, Милетича, Иречека и Ягича, и азъ го обнародвахъ въ гореспоменатата си книга, стр. 21-26 [34] като го попълнихъ съ името на Самуиловата майка Рипсимия, а тука го повтарямъ още веднажъ.

 

Академик Йор. Иванов никъде в изследванията си не споменава изрично, че лично е посетил селото Свети Герман и църквата. Обстоятелството, че той предава трите надписа в старата църква според студията на Милюков [35], без да поправи грешките им, и че следвайки статията на Успенски [36] дава погрешна дата за строежа ѝ (което той не посочва в публикациите си), както и че не прави свое собствено архитектурно заснимане на църквата, както в повечето си изследвания, говори, че той не е имал възможността да види и да проучи непосредствено паметника. Особена негова заслуга обаче е, че той успява да открие една фотографска снимка с извънредно висока документална стойност, направена непосредствено след строежа на новата църква в 1882 година, от която се вижда много ясно структурата на зидарията, преди църквата да бъде измазана, както и вида на първоначания покрив, а също и архитектурната украса при корниза и купола, изменени по време на нейния ремонт и преустройство, заедно с измазването и изграждането на нов покрив. Тази фотографска снимка акад. Иванов помества още в студията си за Преспа [37]; същата снимка бива репродуцирана след това многократно от другите изследователи и служи за основа на всички изследвания на църквата. Също заслуга на акад. Иванов е че

 

6

 

 

той за първи път се занимава критично и с първия паметен надпис на църквата от 1743 година, като оборва убедително легендата за основаването ѝ от цариградския патриарх Герман, правейки същевременно разбор на историческите данни за връзката между основаването на църквата и българския патриарх Герман от края на Х век, макар и никъде да не споменава, че преданието за тази връзка му е било вече известно от статията на Васил Кънчов, която той не може да не е чел, ако и никъде да не я цитира. Като изтъква известния пасаж от Мъченията на Светите Петнадесет Тивериуполски Мъченици от Теофилакт Охридски, споменаващ явяването на свети Герман в Българската земя във времето на княз Борис [38], акад. Иванов допуска, че смесването на имената на двамата патриарси „е станало въ по-късно врѣме, когато споменитѣ за прѣспанския български патриархъ Германа били затъмнени и когато гръцкото духовенство неохотно е крѣпило прѣданията за български патриарси[39]. Без лично да вземе становище за датировката на църквата, изследователят изказва съмнение за автентичността на данните от паметния надпис в църквата от 1743 година, като допуска възможността за неговото манипулиране в полза на цариградския патриарх [40]. Академик Йор. Иванов не твърди, че плочата с надписа на цар Самуил произхожда от семейната гробница, където трябва да са били погребани родителите и брата на българския цар, а допуска и възможността тази плоча да представлява само паметен надпис, без според него да е невероятно тя да е пренесена и от остров Ахил [41].

 

До началото на 20-те години църквата „Свети Герман“ намира място в болшинството научни изследвания, посветени на българската и балканската средновековна архитектура, като за основа служи описанието и заснемането ѝ от Милюков. Планът се дава без корекции от Андрей Протич в статията му за българската архитектура [42], както и в излезлия на френски език вариант на същата статия като отделна книга [43]. Протич приема за строежа на църквата годината 993, отбелязана в надписа на Самуил. В монографията си за гръцката архитектурна школа, Габриел Мийе цитира публикациите на Милюков и Йор. Иванов, като причислява църквата към „провинциалния опростен тип на кръстовидната църква“. Позовавайки се на статията на Йор. Иванов, той приема за изграждането ѝ

 

7

 

 

годината 1006 [44]. Мийе обаче обръща внимание също и върху декоративната зидария на църквата като важна локална особеност, свързвайки я непосредствено с костурските църкви [45].

 

Малко след Първата световна война се появяват вече и изследвания, преследващи по-тясно поставени политически цели - свързването на паметника с византийската (респективно сръбската) културна традиция и причисляването му към определена група от паметници на съответната страна. В този смисъл църквата „Свети Герман“ се интерпретира от гръцкия археолог Георгиос Сотириу в Алманах на Велика Елада за 1926 Година [46], както и от сръбските изследователи - богослова Васил Миркович в неговата история на сръбското монашество [47] и архитект Милан Злокович в студията му за преспанските и охридските църкви [48]. Макар и за архитект Злокович църквата „Свети Герман“ да представлява по-малък интерес в сравнение с паметниците, изградени по време на сръбското владичество в Македония, той ѝ отделя значително място, като - опирайки се на Мийе - обръща внимание на прозхода на нейния архитектурен тип от Армения през Кападокия, сочейки за паралел църквата Чанглъ̀ Килисе в Челтек, Кападокия. Ако и за датировката на църквата Злокович да цитира Протич („993 година“), той напълно игнорира въпроса за патрона на църквата, нещо, което след него повтарят всички сръбски изследователи. Основна тенденция при Миркович и Злокович, също следвана занапред от всички сръбски историци на изкуството и архитектурата без изключение, е да се откъснат морфологически и хронологически паметниците на изкуството в западната част на Балканския полуостров от българската художествена и културна традиция, свързвайки ги повече или по-малко изкуствено непосредствено с византийската сфера на влияние и по-точно с Цариград. Злокович прави и ново архитектурно заснимане на паметника, значително по-точно от това на Милюков, но с невярна проекция на купола (кръг вместо квадрат със заоблени ъгли), с погрешно изкривяване на надлъжната ос и на базите на стълбовете, каквото няма в действителност. В плана си Злокович представя нишата в дяконикона като отворена (макар и в текста да споменава, че тя е зазидана, без да може да обясни причината за това) [49]. Този план се използва през

 

8

 

 

следващите десетилетия многократно без корекции, между другото в студията за българските средновековни църкви и манастири от В. Иванова-Мавродинова [50], от Б. Филов в статията му за българската църковна архитектура [51] и в почти идентичния по съдържание раздел в излязлата на немски език негова книга върху историята на старобългарското изкуство [52], от Н. Мавродинов в дисертацията му за еднокорабната и кръстовидната църква [53], в изследването му върху украсата на българските църкви [54], в доклада му пред Петия международен конгрес на византолозите в Рим [55], както и в книгата му върху изкуството на Първото българско царство (пропуснат е да бъде отбелязан надлъжния свод в нартекса [56]), от М. Бичев в излязлата на руски, немски и английски език книга върху историята на българската архитектура [57], както и от Кр. Миятев в обширния му труд върху българската средновековна архитектура, излязъл в четири варианта [58].

 

При описанието и в характеристиката на църквата, нейния архитектурен тип и стилови особености, болшинството автори се придържат към класификацията на Мийе [59]. В. Иванова-Мавродинова [60] приема за строежа годината 1006 и повтаря съображенията на баща си, Йор. Иванов, за връзката на патронажа на църквата с българския патриарх Герман. Нищо ново не прибавя към характеристиката и датировката на църквата Б. Филов [61]. Съществен принос внасят изследванията на Н. Мавродинов, който още в първия си труд се занимава обстойно с църквата „Свети Герман“. На мястото на много общото твърдение на Злокович [62] за връзките на архитектурния тип на църквата „Свети Герман“ с Армения и Мала Азия, той показва принадлежността ѝ към една определена група средновековни български кръстокуполни църкви [63]. За първи път Мавродинов разглежда и особеностите на купола на църквата, изтъквайки ролята на местната традиция в неговия конструктивен принцип, както и в последователното повтаряне на облите форми [64]. Особено място той отделя на клетъчния градеж на църквата [65], без да забележи обаче, че този вид градеж е приложен и в долната част на църквата, а неговото прекъсване в горната част на апсидата е резултат на вторичен строеж на мястото, където първоначалната зидария е била частично разрушена. Своите възгледи за развитието на кръстокуполната

 

9

 

 

църква и за мястото на църквата „Свети Герман“ в това развитие Мавродинов резюмира и в доклада си на Петия Международен конгрес на византолозите в Рим [66]. Отначало Мавродинов се придържа към предложената от В. Иванова-Мавродинова датировка на църквата, 1006 година [67]. В последното си изследване той разглежда отново въпроса за патрона на църквата, като изказва предположението, че родителите и братът на Самуил са погребани до нея и че църквата е изградена от Самуил. Без да се съобразява с известията от историческия извор, според които патриарх Герман трябва да е умрял не по-късно от 996 година, Мавродинов счита, че годината на изписването, 1006, съответства на неговото светителство и че объркването на имената на двамата патриарси е причинено от съставителя на надписа от 1743 година; за строежа на църквата Мавродинов приема 993 година [68]. Хронологическата последователност на църквите в Западна Македовия е според Мавродинов както следва: „Свети Никола“ в Мирковци, „Свети Димитър“ във Варош (Прилеп), „Свети Герман“, „Света София“ в Охрид, „Свети Стефан“, „Богородица Кубелидиса“ в Костур [69].

 

Подобно на Филов, М. Бичев само повтаря характеристиката на църквата, дадена от Мийе, Злокович и В. Иванова-Мавродинова [70]. Никакъв нов принос за науката по отношение на църквата „Свети Герман“ не прави и Кр. Миятев в своите трудове [71]. Заблуждаващо читателя обаче е категоричното му твърдение, че „в двора на църквата са се намирали гробовете на неговите [на Самуил] родители Никола и Рипсимия и брат му Давид“ и че „гробницата била украсена с една мраморна плоча с прочутия надпис на цар Самуил“ [72], както и че църквата имала отвън и отвътре по три полукръгли апсиди [73]. Плана на църквата Миятев заема, както повечето автори, от Злокович, но при пречертаването му се получава вече цяла поредица от грешки, каквито няма в оригинала - изтъняването при стените на апсидите, стесняването на апсидния прозорец и изкривяванията в надлъжната ос не са отбелязани, нанесен е само надлъжният свод в нартекса, а в текста се твърди, че нартексът е с напречен свод [74].

 

В написания от В. Иванова-Мавродинова раздел върху изкуството на Първата българска държава в подготвения от авторски колектив от Института за изобразително изкуство

 

10

 

 

при БАН том първи от История на Българското Изобразително Изкуство, църквата „Свети Герман“ се разглежда доста подробно, като характеристиката ѝ обаче е парафраза от последната публикация на Н. Мавродинов [75]. Приложеният план е вече коригираният план на проф. арх. Н. Муцопулос [76], но с известни неточности, получени от невнимателното му пречертаване: средната апсида е значително удължена, а стените, разделящи я от страничните апсиди, са представени като перпендикулярни на надлъжната ос [77].

 

Между чуждестранната литература в областта на историята на източноевропейското средновековно изкуство, излязла след Втората световна война, особено внимание заслужава монографията на австрийския византолог Владимир Сас-Заложецки, Византийската Архитектура в Балканските Страни и Нейното Обособяване под Западни и Ислямски Влияния [78]. Следвайки публикациите на Мавродинов от 30-те години, авторът разглежда църквата „Свети Герман“ в тясна връзка с църквите в Скрипу, Водоча и „Свети Иван Кръстител“ в Несебър като една отделна обособена група с характерни особености, отличаващи ги от типа на съвременните взантийски кръстокуполни църкви, представени най-добре от църквата на Мироносците в Цариград (Бодрум джамия) [79]. Планът на църквата Заложецки дава според Злокович, без никакви промени [80].

 

В главата за изкуството на южните славяни във втория том, книга първа, от Всеобща История на Изкуството, издание на Академията на изкуствата на СССР, авторката, А. В. Банк, споменава църквата „Свети Герман“ като „най-стар образец на кръстокуполния тип през ХI век“, но ѝ дава датировката 1066 година, подчертавайки необичайно хармоничните ѝ пропорции и яснотата на конструкцията [81]. Немските издания на тази книга повтарят същата датировка, попаднала в текста явно в резултат от недоглеждане на авторката на текста, водеща обаче до сериозни недоразумения и недопринасяща с нищо за изясняване действителното място на паметника в историята на европейското изкуство [82].

 

Съвсем накратко споменава църквата „Свети Герман“ английският византолог Ендрю Мега в статията си, посветена на външната украса на византийските църкви [83], като за

 

11

 

 

датирането ѝ в 1006 година той цитира доклада на Мавродинов пред конгреса на византолозите в Рим [84]. Също така съвсем накратко отбелязва църквата „Свети Герман“ и Ричард Краутхаймер в книгата си за раннохристиянската и византийската архитектура [85], отнасяйки я към провинциалния западнобалкански тип кръстокуполни църкви, наред с църквите „Свети Иван Кръстител“ в Несебър и „Свети Лаврентий“ във Водоча, като предлага съответно датировка за „Свети Иван Кръстител“ края на IХ век, а за „Свети Лаврентий“ и „Свети Герман“ - последната трета на IХ век [86]. Това ново датиране на църквата се оспорва енергично от бонския професор Хорст Халенслебен в рецензията му за книгата на Краутхаймер [87]. Халенслебен обръща внимание върху помощта, която указват съвременните методи за стилов анализ на живописта при датировката на архитектурните паметници [88], основавайки се обаче на погрешните и тенденциозни датировки на българските художествени паметници, дадени в трудовете на сръбските автори.

 

В гръцката научна литература след Втората световна война продължава да се прокарва още по-ясно и категорично от преди политическата тенденция при изследването на генезиса и особеностите на българските художествени паметници. От края на 40-те години Министерството на Северна Гърция в Солун провежда систематична дебългаризация на бившите български земи, в резултат на която всички български надписи, оцелели след подобните акции на гръцките фанариоти от ХIХ век, на първо място кампанията на охридския владика Мелетий [89], биват заличени и унищожени, като мерките се разпростират дори до надгробните плочи в селските гробища. Пренесена през време на Балканската война в България и съхранявана в Софийския народен музей, плочата на Самуил от църквата „Свети Герман“ избягва по изключение тази участ и бива запазена за науката. Ктиторският надпис в църквата „Свети Герман“ от 1743 година бива обаче заличен и за науката остава запазен само преписът му, направен от Милюков и публикуван по-късно също от Йор. Иванов [90].

 

Проведената след „чистката“ инвентаризация на културните паметници в днешна Северна Гърция има за цел да я узакони и да докаже, че по тези места никога не е съществувала

 

12

 

 

славяно-българска култура. През първите следвоенни години този вид „научна дейност“ се характеризира с примитивни и груби фалшификаторски методи, при които известни факти или се премълчават, или се омаловажават, като се представят дори за фалшифицирани. Типична за този етап е дейността на солунския професор по археология Ст. Пелеканидис, заемащ длъжността ефор (пазител) на византийските старини в областта Македония, чиито изследвания върху паметниците на културата в Костур и Преспа могат да послужат като образец за най-отявлена гръцка националистическа пропаганда. Това засяга най-вече материалите, отнасящи се до църквите в района на Преспанското езеро, събрани по време на неговата „археологическа“ експедиция през юли 1954 година и публикувани в отделна книга [91], където Пелеканидис се опитва с манипулации да докаже гръцкия произход дори на църквите „Свети Ахил“ и „Свети Герман“.

 

Официалната гръцка политика по отношение на българските паметници се прокламира с голяма точност в предговора към книгата на Пелеканидис за паметниците от Преспа, написан от тогавашния председател на Института за Балкански проучвания в Солун, професор Стилпон Кириакидис. Обвинявайки трудовете на българските изследователи за недостоверни, понеже „тълкуват нещата в служба на всеизвестните български политически виждания[92], Кириакидис изтъква довелата до публикацията на Пелеканидис необходимост от „ново проучване на местна почва на нещата и публикуване на паметниците, обслужващо науката и само науката“. [93] Кириакидис възхвалява резултатите от дейността на своя солунски колега, които според него „не само предлагат пълно и научно представяне на паметниците, но и ги подреждат хронологически, въз основа на художествения им анализ, с голямо приближение до действителната хронология. Тази хронология е особено ценна, защото се отнася до началото на ХI век, следователно до време, когато Самуил вече не е бил жив, а българската държава е престанала да съществува. По този начин се доказват фалшификациите на много български твърдения. Освен това, многобройните надписи от различните векове, всичките гръцки, представляват сигурно доказателство за езиковото и етническото положение на населението[94].

 

Самият Пелеканидис се явява като най-отявлен експонент на проелинската теория, отричаща всякакви прояви на духовна

 

13

 

 

и материална култура по балканските земи, освен елинската. Според тази теория славяните и прабългарите, подобно на всички други „варварски нашественици“ на Балканския полуостров, са само разрушавали паметниците на античната и византийската „елинска култура“, без да бъдат в състояние да внесат какъвто и да било принос в изграждането на европейската култура. Хронологическите граници на епохата на „варварските нашествия“ на Балканския полуостров се разширяват до ХI век, когато най-после се били създали отново условия за възникването на култура по цялата му територия. С оглед на тази теория всички паметници на културата, намиращи се на територията, заета от българската, а впоследствие и сръбската държава, биват датирани или преди откъсването им от Византия през VII-Х век, или след повторното им присъединяване към империята през 1018 година. За това датиране на паметниците безогледно се манипулират всички исторически извори, както и данните от археологическите разкопки, от демографските и етнографските изследвания.

 

За Пелеканидис никога не е съществувал град Преспа [95]. За населението в областта той казва от една страна, че то в края на ХI век още води първобитен живот [96], от друга страна, позовавайки се на сведението на Скилица/Кедрин [97], твърди, че то се състои от насилствено преселени гърци от Лариса след завладяването ѝ в 896 година от Самуил; тези гърци били запазили своите местни традиции и обичаи дори през петвековното турско робство, [98] след което през 1912 година „етнически невредима, Преспа с околността си отново се включва в пределите на Гърция[99]. Според Пелеканидис, през ХVIII век, когато църквата „Свети Герман“ била за последен път изписана, „все още не съществуват етнически проблеми в тази предимно гръцка област“, а такива се появили „както е известно, след отцепването на българската църква, когато започнала и съответната пропаганда за побългаряване на Македония и дейността на българските комитети[100].

 

За Пелеканидис също така никога не е съществувала българска патриаршия в Преспа, а още по-малко български патриарх Герман [101]. Той не може да си обясни как е възможно да се твърди, че св. Герман бил заемал поста патриарх на българската църква [102]. Пелеканидис оспорва хипотезата на Йор. Иванов, че манипулирането на легендата за българския

 

14

 

 

патриарх Герман посредством замяна на името му с това на цариградския патриарх св. Герман било извършено при изписването на църквата през 1743 година, като се позовава на изображението на св. Герман върху люнета над по-късно зазидания южен вход на църквата, датирано от него „в края на ХII или началото на ХIII век“ и според него „следващо изписването на най-стария слой, принадлежащ към средата на ХI век“. [103] За гроба в църквата Пелеканидис твърди, че той „не представлява старина, нито има форма на гроб [...] оформен е импровизирано от северната стена и северозападния стълб и е покрит с обикновена дъска. Как и по какъв повод набожните предания на местните жители са отъждествявали това творение с гроб, където се пазят, както се вярва, останките на преследвания светец-изповедник, ще остане завинаги проблем, докато нови исторически факти не ни доведат до истината“. [104] Груба фалшификация за Пелеканидис е надписът на Самуил, „чието намиране съвпада по време с всеизвестното активно движение за побългаряване на Македония[105].

 

Пелеканидис дава нов план на църквата, както и чертежи на южната и източната фасада, заедно с напречен разрез [106]. При посочените от него размери обаче дължината на църквата е с 3 метра (!) по-голяма от действителната - 13,50 вместо 10,50 метра [107]. В плана му са поправени някои от грешките на Милюков и Злокович: уточнена е локализацията на стълбовете, отбелязани са жлебовете за олтарната преграда при източните стълбове, отбелязва се точно проекцията на купола, както и впоследствие затвореният южен вход и зазиданата апсидна конха в дяконикона, за която обаче погрешно се твърди, че е била зазидана от самото начало [108]. В плана на Пелеканидис са дадени погрешно размерите на протезисната ниша и дебелината на нейната външна стена, както и размерите на апсидния прозорец и надлъжният свод в нартекса, който в действителност на запад стъпва на рамката на западния вход, а на изток се разширява [109].

 

За характера на зидарията Пелеканидис - подобно на Милюков - твърди, че по-късното измазване на църквата не позволява да се състави определено мнение, отричайки обаче вероятността за декоративна зидария, като се позовава на сондажите, „показващи обикновена смесена зидария“. [110] Сондажът на Пелеканидис, от който той дава чертеж, е направен обаче

 

15

 

 

на източната стена на църквата, тъкмо на мястото, където зидарията не е първична, а след частично разрушаване е била поправена съвсем грубо и с подръчни средства - това личи много ясно на старата снимка на църквата, направена преди нейното измазване. [111] Декоративната зидария на купола обаче се отбелязва от Пелеканидис съвсем точно, като той дава и паралели за нея от църквата „Богородица Кубелидиса“ в Костур и от църквите в Арта [112].

 

При определяне мястото на църквата „Свети Герман“ сред останалите византийски паметници, Пелеканидис, подобно на всички дотогавашни изследователи, противопоставя нейния тип на византийските кръстокуполни църкви и я разглежда във връзка с църквата „Света Богородица“ в Скрипу, Беотия, от 873/874 година и църквата „Свети Лаврентий“ във Водоча от края на IX век, за която твърди, че в IX век е спадала към епархията на Тивериупол/Струмица, подчинена на Цариградската патриаршия, и че е „византийска постройка, нямаща никаква връзка с несъществуващите в тази област славянски паметници“. [113] Като междинно звено в развитието на този архитектурен тип, от Скрипу и Водоча до „Свети Герман“, Пелеканидис дава църквите „Свети Иван Кръстител“ в Несебър, „Богородица Панаксиотиса“ при Гавролимни и две, тогава още непубликувани, църкви в Атина и Акарнания, Централна Гърция. [114]

 

На същия принцип почива и изследването на стенописите в църквата, за които се дават само „гръцки“ паралели, като към тях Пелеканидис отнася както стенописите на всички светогорски църкви (включително и на параклиса „Свети Георги“ в манастира „Свети Павел“ [115]), но и стенописите от Костурските църкви и даже от Боянската църква. В този смисъл характерно е датирането на някои иконографски и стилови паралели: първа живопис от Боянската църква - XII век, [116] „Свети Врачи“ в Костур - преди 1132 година. [117] Същевременно обаче Пелеканидис навсякъде изтъква и силния консерватизъм в иконографията на стенописите в „Свети Герман“ от 1743 година, отличаващ ги не само от паметниците на XIV век, но и от съвременните на тях. [118]

 

Във връзка с остатъците от по-ранната живопис Пелеканидис дава сведения за разкритото от него изображение на патрона на църквата, цариградския патриарх Герман, върху

 

16

 

 

люнета над впоследствие зазидания южен вход, като го датира според стиловите му особености към края на XII до началото на XIII век. [119] За другите остатъци от първоначалната живопис Пелеканидис казва:

 

От изображенията, съвременни на църквата, за съжаление съвсем малко са спасени. Имам чувството, че отдолу, под най-късния слой, съществуват поне някои участъци с такива стенописи. Към тази мисъл ме навежда симптоматичното отделяне на разрушените изображения от вътрешната страна на прозореца в олтара, където се потвърди, както и в преддверието, наличието на остатъци от първоначалното изписване. В преддверието и в срещуположните слепи ниши на западната и източната стена бяха открити под изображението на «Страшния съд» фигурите на двама йерарси. За съжаление и двата образа са силно повредени, като са запазени само нищожни части, които обаче позволяват да ги класифицираме хронологически. Частите от лицата на тези повредени изображения ни дават определени данни за това. И на двете лица черната контурна линия е подчертана около лицето и косите, без обаче да разграничава напълно отделните части. Очертанията се омекотяват и разширяват към центъра като сенки, изтъкващи определени места. Косата, там, където е обилна, се очертава гладко и се спуска до средата на челото в полукръг, а там, където е рядка и оставя свободно челото почти до средата на горната част на главата, се очертава по същия начин, но с по-широки контури. В последния случай челото е широко очертано, подчертано чрез елипсовидни бръчки, извити нагоре. Веждите са също широки, с изявен завой към междувеждието. Всички тези стилови особености, които срещаме в солунските «Света София» и «Богородица Медникарска», както и в Охридската «Света София», ни водят към средата на XI век. Друг белег, заслужаващ особено внимание и от голямо значение за хронологията, е червеният ореол около единия от светците. Подобни примери, които наистина са редки, но не и непознати на византийското изкуство, повече или по-малко установено определят един известен период. Фреските в Бояна (1259 г.) хронологически представляват последните образци на такива цветни ореоли. Те се срещат обаче сравнително често при подражанията на образци от първото хилядолетие през средата на XI и началото на XII век, какъвто е случаят при «Свети Врачи» (краят на XI век) и «Богородица Мавриотиса» (началото на XII век) в Костур. Към XI век се отнасят също и някои фрагменти от първия живописен слой в олтара, под късните стенописи. Разпознават се части от стихария на йерарх, чието изпълнение напомня много на XI и XII век.[120]

 

Пелеканидис се спира бегло и на декоративната пластика в църквата „Свети Герман“, от която е запазена единствено една от плочите на олтарната преграда, чиято височина съответства на жлеба върху югоизточния стълб и която сега се използува като света трапеза. [121]

 

17

 

 

Като предава отчасти ново разчитане на двата паметни надписа в църквата от 1743 година с факсимилета и с поправени грешки от разчитането на Милюков, Пелеканидис спори с Йор. Иванов, приписвайки му неоснователно погрешна локализация на втория от тях. [122] За междувременно унищожения дарителен надпис в протезисната ниша Пелеканидис обаче не споменава нищо, като вместо него дава текста от паметния надпис в новата църква от 1882 година без факсимиле. [123]

 

Накрая на изследването си Пелеканидис се занимава с датирането на църквата. Опирайки се само на една част от данните на първия паметен надпис от 1743 година, характеризиращ съвременното му изписване като трета живопис, Пелеканидис приема три главни периода „на изписване на паметника, ако не на общи поправки[124], които съпоставя с резултатите от своите проучвания, показващи, че „църквата в действителност е била изписана три пъти: за първи път - по време на нейното построяване, за втори път - през XIII век, както се доказва от изображението на св. Герман на външната стена, и трети път - през годината, спомената в надписа“. [125] Тези данни, според Пелеканидис, потвърждават преданието за трите фази в изграждането и изписването на паметника и сочат като решаващ за определяне годината на построяването на църквата датирането на първото изписване. [126]

 

Същевременно Пелеканидис обаче твърди, че изследването на останките от фрески, които той смята за принадлежащи към първото изписване, доказвало, че „не е възможно те да се датират преди средата на XI век“, като също така „и морфологичното проучване на църквата ни задължава да приемем тази дата“. По такъв начин той оспорва „местното предание върху надписа за построяването на паметника около средата на VIII век от цариградския патриарх Герман“, а годината 1006 като дата за построяването, според него „се отрича и от архитектурната форма, от художествените похвати при съвременните на нея стенописи[127]. Неоснователно приписвайки на Йор. Иванов невероятното твърдение, че църквата „Свети Герман“ била построена от цариградския патриарх Герман, [128] Пелеканидис заявява накрая:

 

Не мисля, че е възможно, недоглеждайки научни факти като гореизложените, да се опираме единствено на народните предания и да отдадем

 

18

 

 

построяването на църквата на патриарх Герман, който никога не е посещавал Преспа и изобщо Македония, а пък изписването - на Самуил. Паметникът, обект на нашето проучване, не само не принадлежи към VIII век, но е построен след Самуил и едновременно със «Света София» в Охрид, чийто художествен стил и похвати са подобни на първоначалното изписване на «Свети Герман». А каквото се доказва за произхода на стенописите в Охрид, същото важи и за тези в «Свети Герман». Не е невъзможно църквата да е построена и заради лагеруващите в тази област византийски гарнизони, защото, както твърдят изворите (Скилица-Кедрин, II, 469, 17, от бонското издание), завръщайки се като победител в столицата, Василий II е построил някои крепости в Преспа“. [129]

 

Една следваща фаза на гръцката културна политика отразява дейността на друг, също така виден солунски учен - професора в Солунската политехника, Николаос Муцопулос, завеждащ катедрата по морфология на архитектурата. През 60-те години той е натоварен от Министерството на Северна Гърция да проведе инвентаризация на паметниците на културата между другото и в нома Флорина (Леринска околия). Паметниците отново се заснемат архитектурно, този път на по-високо научно и техническо ниво, правят се археологически разкопки, данните се анализират и вече върху базата на обширен сравнителен материал се „доказва“ генеалогичната и морфологичната връзка на паметниците с елинската културна традиция. Самостоятелен том е посветен на църковните паметници от Леринско, [130] изследванията на църквата „Свети Ахил“ обхващат три тома, [131] а отделна студия, предназначена предимно за чуждестранни читатели, разглежда останалите църкви в района на Малкото Преспански езеро и село Герман. [132] Тенденцията навсякъде е очевидна, но вече е прокарана с по-голямо умение и с помощта на по-богат сравнителен материал.

 

Под формата на една привидна обективност Муцопулос критикува остро недостатъците в изследването на Пелеканидис. Той публикува (според Милюков) и междувременно унищожения дарителски надпис в протезисната ниша от 1743 година, макар и без никакви коментарии и без да спомене нищо за съдбата му; името на българския патриарх Герман отново се появява - макар и титлата му, според публикацията на историята на гръцката църква от Конидарис [133] да се дава в кавички. [134] Тези „отстъпки“ пред „пробългарската теза“ са

 

19

 

 

обаче само привидни - за Муцопулос църквата „Свети Герман“, както и патриаршеската църква „Свети Ахил“ в Преспа са „непосредствено свързани с елинската художествена и строителна традиция и са дело на гръцки майстори“. В този смисъл се изтъква още веднъж „насилственото преселване“ на населението от Лариса в района на Преспа, като се прави опит строителната дейност в българската столица да се свърже с него. [135]

 

Муцопулос изтъква с право погрешно посочената от Йор. Иванов дата за построяването на новата църква 1888 вместо 1882 година. [136] Не е вярно обаче съображението му, че когато новият южен вход на църквата бива отворен по време на преустройството ѝ, старият вход е бил вече забравен. [137] От старата снимка на църквата личи, че очертанията на зазиданата врата са се виждали преди измазването ѝ. С право Муцопулос коригира грешките в плановете на Милюков, Злокович и Пелеканидис, както и твърдението на последния, че конхата в дяконикона била от самото начало зазидана, като посочва един отвор, от който се вижда, че зазиждането е станало впоследствие и не е предвидено в първоначалната концепция на строежа. В същото време Муцопулос, следвайки Пелеканидис, повтаря грешката му от метричното изследване на църквата, обявявайки дължината ѝ 13,50 вместо 10,50 метра, [138] която грешка води до следващи значителни грешки при сравняването пропорциите на църквата.

 

Без да се спира подробно върху стенописите, Муцопулос изтъква и възможността една част от тях да представляват само известна реставрация на старите изображения, като се повтарят точно контурите им:

 

След внимателно изследване може да бъде установено, че много фрески в църквата принадлежат на една по-ранна епоха от последното изписване, както се вижда от палеографията на надписите им. Едновременно с изписването на църквата е било извършено тогава и едно освежаване фона на стенописите. Към втория период на изписването се отнася безсъмнено изображението на св. Герман в люнета над зазиданата южна врата на църквата, което се датира от Пелеканидис в XII или XIII век“. [139]

 

Към посочените от Пелеканидис аналогии за архитектурния тип на църквата, Муцопулос прибавя още съборната църква от Манастира на Философа при Демецана в Гортин, Крит, от 963 година и църквата „Преображение Господне“ в

 

20

 

 

Коропи, като указва според аналогиите и развитието на архитектурния тип на една датировка за „Свети Герман“ в края на X или началото на XI век. [140] За тази датировка говори според Муцопулос също така метричното изследване и сравнение на църквата с други паметници, [141] както и керамичната украса, доближаваща я до близките ѝ по време и по място постройки - „Свети Ахил“ в Преспа (покритите с куполи пастофории) и „Богородица Кубелидиса“ в Костур, с която я свързва също подобното изграждане на купола. [142] Всичко това Муцопулос рекапитулира както следва:

 

При сравнителните изследвания на църквата «Свети Герман» с останалите паметници се наблюдават редица общи черти, отнасящи се както до вътрешните пропорции, така и до други морфологични особености, до структурата и до вида на зидарията. От всичко това излиза, че църквата «Свети Герман» от гледна точка на морфологията и типологията, в сравнение с църквите «Панаксиотиса» в Гавролимни, «Преображение Господне» в Коропи и «Свети Иван Кръстител» в Несебър, които се датират в X век, застъпва един по-нататъшен стадий на развитие. Същевременно забелязваме голямото подобие между кубетата на «Свети Герман» и «Богородица Кубелидиса». Обаче както структурата на зидарията при тамбура на купола на «Богородица Кубелидиса» с неговата богата символично-орнаментална керамична украса, леки и елегантни пропорции, така и куполите върху пастофориите на «Свети Ахил» трябва да се разглеждат като по-нататъшно развитие на формата на купола в сравнение със «Свети Герман». Но също и останалата структура на зидарията на тази постройка с употреба на хоризонтални редове и отделни, вертикално поставени тухли, показва една по-късна фаза на развитие в сравнение със структурата на зидарията при «Панаксиотиса» и «Свети Иван Кръстител» в Несебър. Следователно трябва да датираме «Свети Герман» в края на X или в първите години на XI век, където тя се отнася и според текста на паметния надпис (1006 година).[143]

 

В гръцката научна литература от 60-те и 70-те години църквата „Свети Герман“ се разглежда все по-често във връзка и с другите гръцки паметници в обобщителните изследвания и в монографиите, посветени на единични паметници или групи от паметници. Докато в довоенната научна литература единствен А. Орландос я споменава във връзка с една група църкви от Лакония, [144] в статиите на Мария Сотириу за Съборната църква на манастира Петраки, [145] на А. Орландос за архитектурните паметници от Етолоакарнания [146] и

 

21

 

 

от Тегея, [147] както и в монографията на П. Вокотопулос за църквите от VII до X век в Епир и Елада [148] тя играе вече значителна роля. При това обаче най-често църквата „Свети Герман“ бива погрешно интерпретирана и то не само заради приписваната ѝ от Пелеканидис твърде късна датировка, но и от погрешните размери, които се дават за нея в монографията на Муцопулос, изопачаващи нейните пропорции и по такъв начин поставящи я на съвсем друго място в сравнителните метрични изследвания във връзка с развитието на нейния архитектурен тип. Най-характерен пример за това е монографията на Вокотопулос, където в таблиците за съотношенията на отделните показатели се получават фалшиви данни. [149]

 

Типична за югославската научна литература от 50-те години е характеристиката на църквата „Свети Герман“ в книгата на Джурдже Бошкович, посветена на средновековната архитектура. [150] Оспорвайки твърдението на надписа на църквата от 1743 година за основаването ѝ от цариградския патриарх Герман като трудно приемливо, Бошкович свързва по време датата на изписването на църквата през 1006 година с открития там паметен надпис от 993 година и с управлението на Самуил, без обаче да спомене за връзката с българския патриарх Герман. Още от началото на 60-те години обаче в югославската научна литература започва най-последователно да се провежда една кампания, чиято крайна цел е да се откъсне напълно Македония с нейната духовна и материална култура от българските културни центрове миналото и настоящето. Макар и в своята същност тази теза да се поставя още в трудовете на Ст. Новакович [151] и Б. Прокич [152] от края на ХIХ и началото на ХХ век, подкрепена и подсилена от публикациите след Първата световна война, [153] през последните десетилетия тя се разпростира във всички помощни науки, напуска рамките на специалните изследвания, като става доминираща тема и в популярните издания, та дори и в ежедневната преса. Както и преди, основна идея е да се свържат стилово, хронологически и географски всички паметници на изкуството в Македония с византийската художествена традиция, отричайки същевременно каквато и да било тяхна връзка с България. За тази цел историческите извори биват или изопачено интерпретирани,

 

22

 

 

или пък се отрича тяхната автентичност, като се обявяват за фалшификати. В този смисъл се появява цяла поредица от публикации, поставящи под съмнение един след друг най-важните документи от средновековната история на западната част на Балканския полуостров. [154]

 

Художествените паметници в Македонската Народна Република се подлагат на грижлива реставрация, по време на която се унищожават или скриват всички данни, говорещи против тази теза - най-характерни примери за това са реставрационните работи по църквите „Света София“ в Охрид, „Свети Пантелеймон“ в Нерези, „Света Богородица Милостива“ във Велюса и „Свети Лаврентий“ във Водоча при Струмица. За прокарването на своята теза, югославските „научни“ работници използват всички възможни подиуми, предлагани от международните конгреси и чуждестранен научен печат. Същевременно в страната се свикват международни срещи, симпозиуми и конгреси, при които се правят безуспешни опити за приобщаване на известни международни капацитети в областта на историята, литературознанието, езикознанието и изкуствознанието към югославската теза. На конгреса на византолозите в Охрид през 1961 година тази теза се прокарва в основните доклади, изнесени от група югославски учени и станали предмет на голяма дискусия. [155] Тезата за известна автономност на „македонското“ изкуство, макар и прокарана със значителни концесии в полза на византийската теза и съпроводена с нови датировки на болшинството художествени паметници в друг от основните доклади на същия конгрес, изнесен от видния съветски византолог В. Н. Лазарев, [156] бива също силно оспорвана в дискусиите на конгреса и по-късно в научната литература предимно от гръцки и югославски автори. [157]

 

Конгресът в Охрид е последван от няколко повече или по-малко международни срещи и чествувания, като посветената на 1050 години от смъртта на Климент Охридски изложба в Охрид, симпозиума „1100 години от смъртта на Кирил Солунски“, Скопие-Щип 1969 година и „научната“ конференция по случай „1000 години от основаването на Самуиловата държава“ в Отешево (Преспа) през същата година. Любопитно е да се отбележи, че докато при тези конференции и

 

23

 

 

конгреси нито един от писмените исторически извори не остава без да бъде споменат и отречен, [158] художествените паметници биват постепенно изместени настрана. Така паметниците на архитектурата и изобразителното изкуство, изцяло отнесени на Охридския Византоложки конгрес към последвалата българския период епоха на византийско владичество, постепенно изчезват напълно от дневния ред: в сборника от статии, посветен на 1050-годишнината от смъртта на Климент Охридски статията на скопския професор Димче Коцо отнася още два преди това „забравени“ паметници - триконхалните църкви в манастира на свети Климент в Охрид и в манастира „Свети Наум“ на Охридското езеро - към византийската и дори поствизантийската епоха, [159] а докладът на Блага Алексова за материалната култура през Самуиловата епоха, изнесен на симпозиума „1000 години от основаването на Самуиловата държава“ през 1969 година дори не бива публикуван в сборника с докладите, отпечатан през 1971 година - доколкото може да се съди от резюмето, от някои бележки по докладите и от дискусията, този доклад е засягал съвсем бегло българската епоха, като, подобно на другите публикации на същата авторка, в него са били проследени предимно остатъците от славянската култура в Брегалнишко, преди присъединяването на тази област към Българската държава. [160]

 

Напълно логично е в този смисъл и отсъствието при тия публикации на каквито и да било сведения за църквата „Свети Герман“ - а още по-малко на сведения за българския патриарх Герман. [161] Излишно е дори и да се търсят при тях тези две имена - те не се споменават не само в изследванията по история на югославската архитектура от А. Дероко, [162] но и обширната публикация на марбургския професор Р. Хаман-МакЛийн върху монументалното изкуство на Македония, [163] подготвена по материали, получени от югославски автори и в значителна степен финансирана от югославски институти - в допълвителния том към изданието, съдържащ регистъра на паметниците на изкуството, са прибавени няколко реда за църквата, „посветена на цариградския патриарх Герман“, отнасящи нейната живопис към „средата на ХI век, около 1200 и 1743 година“. [164] Излишно е да се търсят сведения за църквата „Свети Герман“

 

24

 

 

също така и в обемистия и богато илюстриран, но силно тенденциозен труд по история на византийската архитектура от живеещия в САЩ виден гръцки византолог Сирил Манго (Кирилос Мангопулос), [165] участвал активно през 70-те години при разкопките в епископския център Баргала на р. Брегалница провеждани съвместно от Скопския Завод за защита на паметниците и Центъра за византийски изследвания в Дъмбъртон Окс, САЩ. [166]

 

 


 

БЕЛЕЖКИ към първа глава

 

 

1. П. Н. Милюковъ, Христiанскiя древности Западной Македонiи. По матерiаламъ Русскимъ Археологическимъ Институтомъ втеченiе лѣтней экскурсiи 1898 года (Извѣстiя Русскаго Археологическаго Института въ Константинополѣ IV/1899, с. 36-40).

 

2. Ѳ. И. Успенскiй, Надпись царя Самуила, пак там, с. 1-4.

Проф. Успенски ръководи експедицията в Македония, организирана от Руския археологически институт в Цариград през лятото на 1898 г. и докладва за нейните резултати пред Императорското Московско археологическо дружество на заседанието му от 19 II 1899 година (Археологическiя известiя и замѣтки 1899, № 1-2).

 

3. Т. Д. Флоринскiй, Нѣсколько замѣчанiй о надписи царя Самуила, пак там, с. 5-13.

 

4. Л. Милетичъ, Къмъ Самуиловия надписъ отъ 993 година, пак там, с. 14-20.

 

5. Известието за живелия там „в изгнание и погребан в църквата цариградски патриарх Герман“ се появява за първи път в научната литература във втората част на етногеографското изследване на Johann Georg von Hahn, Reise durch das Gebiet des Drin und Wardar, 2 Chorographische Notizen (Denkschriften der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften, Philosophisch-Historische Classe 16, Wien 1869, c. 55), който като австрийски консул за Източна Гърция посещава тази област през 1863 г. по поръка на Австрийската академия на науките начело на група геодези, извършили заснимането на Македония и Албания за изготвянето на топографска карта.

За съжаление това тритомно изследване, съдържащо много ценни данни и за етнографията на Македония, е останало досега неизвестно за българската наука. За фон Хан вж. също: Gerhard Grimm, Johann Georg von Hahn (1811-1869). Leben und Werk, Wiesbaden 1964 (=Albanische Studien 1).

 

6. Стр. 36. Преводът на всички цитати е мой (бел. авт.).

 

7. Пак там.

 

8. Стр. 37, рис. 7 - Мерките и пропорциите не са верни (особено при дебелината на стените и при местоположението на прозорците и вратите), локализацията на стълбовете и на светата трапеза, не е точна, липсват данни за сводовете в нартекса, а в наоса са отбелязани проекции на арки, каквито не съществуват; проекцията на купола е дадена като на правилна окръжност, докато в действителност е правоъгълник със заоблени ъгли; липсват нишите в нартекса и прозорецът на средната апсида, а вторично зазиданата ниша в дяконикона е дадена отворена. Произволно е локализирана и плочата със Самуиловия надпис на мястото на гроба в северозападния ъгъл на църквата.

 

9. Табл. ХVIII. В надписа към снимката църквата „Свети Герман“ се посочва като произхождаща от „неопределена епоха“.

 

26

 

 

10. Единствен планът бива коригиран от М. Злокович (вж. по-долу, бел. 48), но и неговият план, който до края на 80-те години на ХХ век продължава да се дава в повечето български публикации, съдържа много грешки - вж. по-долу, с. 8.

 

11. Стр. 38. Всъщност изглежда, че само имената на църковния настоятел Константин и на поп Стаси са гръцки. Пълния текст на надписа заедно с български превод вж. по-долу, в четвърта глава, с. 216.

 

12. Стр. 141.

 

13. Стр. 38.

 

14. Единственият българин, който след Васил Кънчов и преди мене е посетил с научна цел Преспанско, е проф. Аксиния Джурова - по неизвестни причини акад. Йордан Иванов при посещението си в Преспа през 1907 година не влиза в черквата, а дори изглежда и в селото (вж. по-долу, с. 6). След Първата световна война, а по всяка вероятност и до края на ХХ век, тук не е стъпил друг българин.

 

15. Кн. 4, 1891, с. 40, преиздадена във: Васил Кънчов, Избрани произведения I, София 1970, с. 420.

 

16. Пак там.

 

17. Пос. съч., с. 14.

 

18. Пос. съч., с. 1.

 

19. Тази дата за строежа на новата църква възприема от статията на Успенски също и Йордан Иванов (вж. по-долу с. 6), позовавайки се на надписа в новата църква, без сам да е имал възможност да провери точността му, като впоследствие поради това бива обвинен от някои чуждестранни изследователи в недобросъвестност - вж. например М. Павловиќ, Надгробната плоча наjдена во село Герман каj Преспа. Тексоглошка идентификациjа (1000 години од востанието на комитопулите и создавањето на Самоиловата држава. Зборник на материjали од научната средба одржана во Преспа од 10 до 15 октомври 1969 година, Скопjе 1971, с. 73-91).

 

Текстът на надписа с вярната му дата, 1882 година, е публикуван у Στ. Πελεκανίδης, Βυζαντινὰ καὶ μεταβυζαντινὰ μνιμεῖα τῆς Πρέσπας, Θεσσαλονίκη 1960 (= Ἑτερέια Μακεδονικῶν Σπουδῶν. Ἰδρύμα μελετῶν Χεροσονήσου τοῦ Αἵμου 35), c. 51. Той гласи:

 

ΟΥΤΟΣ Ο ΕΝ ΤΩ ΧΩΡΙΩ

ΠΑΝΣΕΠΤΟΣ ΝΑΟΣ ΤΟΥ

ΑΙΟΥ ΓΕΡΜΑΝΟΥ ΑΝΗΓΕΡ

ΘΕΙ ΔΙΑ ΕΚΚΛΗΣΙΑΣΤΙ

ΚΗΣ ΔΑΠΑΝΗΣ

ΔΡΑΜΟΝΤΗΣ ΔΕ ΚΑΙ ΟΙ

ΧΡΙΣΤΙΑΝΟΙ ΤΟΥ ΧΩΡΙΟΥ

ΤΟΥΤΟΥ - ΕΝ ΕΤΕΙ ΣΩ

ΤΗΡΙΩ ΑΩΠΒ ΑΠΡΙΛΙ

ΟΥ 19 ΓΕΡΜΑΝΙ

ΔΕΟΛΟΣ ΜΑΙΣΤΟΡΟΣ

      1882

 

27

 

 

20. Павел Николаевич Милюков (1859-1943) завършва история в Московския университет през 1882 г., от 1886 г. е частен доцент по руска история, през 1892 г. защитава магистърска дисертация. Във връзка със студентските вълнения през 1894 г. е интерниран в Рязан до 1897 г., когато емигрира в България; 1897/1898 г. е редовен професор по славянска история в Софийското висше училище. След подобряването на отношенията между България и Русия в 1898 г. бива освободен от длъжност и напуска страната. През същата година участва в Македонската експедиция на Руския археологически институт в Цариград, в резултат на което излиза студията му за християнските паметници в Западна Македония и брошурата Европейската дипломация и Македонскиятъ въпросъ, София 1898. През 1900 г. взима участие в македонската експедиция на Н. П. Кондаков. След кратък престой в САЩ, където чете лекции в Чикагския университет, през 1905 г. се завръща в Русия, за да се отдаде на активна политическа дейност като един от основателите на „Съюза на съюзите“ и на Конституционно-демократичната партия (кадети), от 1907 г. е председател на нейния Централен комитет и редактор на печатния ѝ орган, вестник „Речь“. През Първата световна война е апологет на империалистическата политика на царизма, в чиято защита се обявява през Февруарската революция 1917 година. Във временното правителство на Керенски заема поста министър на външните работи, като се обявява против прекратяването на войната; изготвената от него т. нар. „Нота на Милюков“ от 1 V 1917 г., съдържаща декларацията за готовност да се продължи воденето на войната до победа, довежда до априлската криза 1917 г. и смяна на правителството. След излизане в оставка играе видна роля в различни десни организации. От 1920 г. емигрира в Лондон и Париж, от където участва активно в борбата срещу болшевишката власт, издава редица трудове, поставящи под въпрос болшевишката версия за същността на Октомврийската революция.

 

Сведения за политическата дейност на Милюков вж. още у:

·       А. Л. Шапиро, Русская историография в периоде империализма, Ленинград 1962;

·       Очерк истории исторической науки в СССР, т. 3, Москва 1963.

·       Срв. също П. Н. Милюков - Сборник материалов по чествования его 70-летию, Париж 1929, с библиография, а така също и:

·       Ст. Германов, Павел Н. Милюков и България (Векове ХIХ, 1990, № 4, с. 76-89);

·       същ., 50 години от смъртта на П. Н. Милюков (Македонски преглед ХVI/1993, № 1, с. 170-172).

 

21. Брошурата си по Македонския въпрос Милюков завършна със следната сентенция (с. 80):

 

Дали Русия има интересъ да създава на Балканския полуостровъ нова автономна единица, която отпосле да играе ролята на втора Източна Румелия? [...] По нашето мнение въпросътъ се решава утвърдително. По-износно е за Русия да има на полуострова единъ силенъ съюзникъ, отколкото един слаб васал - а за да запази за себе си ползитѣ от съюза, иска се само малко повече умение, което за жалость ние не всякога имаме.

 

Тази своя позиция, изхождаща от интересите на великоруската политика, Милюков поддържа и впоследствие, макар и като член на Карнегиевата комисия, провела анкета по „българските престъпления“ през Балканската

 

28

 

 

война - в противовес на официалната руска политика - да се застъпва за българската теза и да се противопоставя на клеветите срещу българския народ. За археологическата експедиция в Македония той обаче нито е имал елементарна научна подготовка, нито пък е проявявал някакъв интерес към материята, излизаща извън обсега на съвременната политика, което се отразява в ниската научна стойност на студията му.

 

22. Че Милюков е бил запознат със съдържанието на тази статия, личи от забележката към с. 41 на посочената студия, макар и да предава погрешно нейното заглавие.

 

23. Пос. съч. с. 2.

 

24. Българският патриарх Герман се споменава в списъка на българските архиепископи/патриарси в ръкопис от ХIII век в Парижката Национална библиотека, Paris. 880, публикуван за първи път през 1680 г. (вж. бел. 45 към втора глава). Този списък се цитира през втората половина на ХIХ век, преди пътуването на В. Кънчов, само при

·       Zachariae von Lingenthal, Beiträge zur Geschichte der bulgarischen Kirche (Memoires de l’Academie impériale des sciences de St. Pétersbourg, VII série, VIII/1864, Nr. 3),

·       Маринъ Дриновъ, Исторически прѣгледъ на българската църква отъ самото ѝ начало до днесъ, Виена 1869, и

·       E. Е. Голубинскiй, Краткiй очеркъ исторiи православныхъ церквѣй, Москва 1871

- твърде съмнително е една от тези публикации да е попаднала и на Кънчов, още повече, че църковната история не е влизала в кръга на интересите му.

 

25. Ф. И. Успенски се занимава с въпроса за войната на Самуил срещу Византия в 986/987 година и участието на руски войски на негова страна още в рецензията си за книгата на барон В. Р. Розенъ, Императоръ Василiй Болгаробойца. Извлеченiя изъ лѣтописи Яхъи Антиохiйскаго (Журналъ Министерства Народнаго Просвѣщенiя CCXXXII/1884, апрель, с. 293-296). Обещанието му да се върне по-късно пак на този въпрос остава открито. Във втория том на неговата История Византийской империи, който излиза от печат едва през 1997 г., липсва една печатна кола, в която авторът трябва да е разглеждал именно тези събития, и чиято коректура, заедно с ръкописа, е била загубена през 20-те години - вж. написаното от Н. С. Лебедев предисловие към първото издание на том III от История Византийской империи на Ф. И. Успенский, Москва-Ленинград 1948, с. 6. В годиниите, последвали издаването на рецензията, Успенски е имал достатъчно възможност да обмисли този въпрос и трябва да се съжалява особено много за загубата на текста. Поместената от редакторите на втория том от История Византийской империи, Москва 1997, реч на Ф. И. Успенски за отношенията между Русия и Византия през Х век, произнесена още през 1888 г., не може да запълни пропуска от загубения текст, тъй като отговаря на един твърде ранен стадий от проучванията на автора.

 

26. От обширната библиография за Самуиловия надпис от Св. Герман, посветена предимно на филологическите му особености, вж. преди всичко следните публикации:

·       C. Jireček / V. Jagić, Die cyrillische Inschrift vom Jahre 993 (Archiv für slavische Philologie XXI/1899, c. 544 и сл.);

 

29

 

 

·       Е. Ф. Карскiй, Надпись Самуила 993 года (Рускiй филологическiй вѣстникъ ХLII/1899, с. 231-236);

·       J. Karašek, Nejstarši slovanská cyrillská památka z r. 993 (Česká revue III/1900, c. 1003 и сл.);

·       П. Лавровъ, Югославянская палеографiя, С.-Петербург 1904, с. 23 и сл.;

·       същ., Палеографическое обозренiе кирилловского письма (Энциклопедiя славянской филологiи, вып. 4.1, Петроградъ 1914, с. 22-26);

·       Б. Цоневъ, История на българский езикъ I, София 1919, с. 181-183; 21940 (репр. София 1984), с. 151-163;

·       P. Diels, Die Inschrift des Caren Samuel (Archiv für slavische Philologie XLI/1927, с. 317);

·       Е. Ф. Карский, Славянская кирилловская палеография, Ленинград 1928, Москва 21979, с. 32-33, 107;

·       Ив. Огiенко, Исторiя церковнославян’ской мови, Варшава 1928, с. 58 и сл.;

·       St. Kul’bakin, Le vieux slave, Paris 1929, c. 26;

·       M. Kos, O natpisu cara Samuila (Гласник Скопског научног друштва V/1929, с. 209-213);

·       Ив. Дуйчевъ, Изъ старата българска книжнина I, София 1943, с. 141, 223-224;

·       Л. Черепнин, Русская палеография, Москва 1947, с. 92;

·       Ив. Гошев, Старобългарски глаголически и кирилски надписи, София 1961, с. 87-88;

·       Г. Томовић, Морфологиjа ћирилићких натписа на Балкану, Београд 1974, с. 31 (=САН Историjски институт, Посебна издања 16);

·       Ст. Смядовски, Българска кирилска епиграфика IХ-ХV в., София 1993, с. 17 и сл., 202 и сл.;

·       K. Popkonstantinov/O. Kronsteiner, Altbulgarische Inschriften I, Salzburg 1994, c. 35-37 (=Die slawischen Sprachen 36/1994).

 

Във връзка с историческите данни в този надпис вж. преди всичко:

·       Г. Баласчевъ, Новонайдениятъ най-старъ славянски паметникъ въ Македония (Мисъль IХ/1899, № 5, с. 523-526),

·       В. Н. Златарски, История на Българската държава през средните векове, I Първо българско царство, 2 От славянизацията на държавата до падането на Първото царство, София 21971, с. 606 и сл.;

·       Ph. Malingoudis, Die mittelalterlichen kyrillischen Inschriften der Hдmus-Halbinsel, Thessaloniki 1979, c. 39-42.

 

Макар и автентичността на надписа да се поставя под въпрос едва в последно време, и то само от сръбски автори (вж. по-долу, бел. 154), много въпроси, свързани с него и местонахождението му, остават и до сега неизяснени. Тези въпроси се повдигат сега по-малко във връзка с епиграфските му особености, които по време на откриването му стоят на първо място, доколкото тогава той се явява като пръв по време славянобългарски надпис на кирилица, точно датиран повече от половин век преди известните дотогава паметници. След намирането на значителен брой български надписи от IХ и Х век, излезли на бял свят през последвалите сто години (вж. посочените по-горе трудове на Ст. Смядовски и K. Popkonstantinov/ O. Kronsteiner), Самуиловият надпис отдавна вече не стои изолирано между останалите писмени паметници. Но и след повече от сто години от откриването му, след като са публикувани голям брой изследвания за него, все още никой не може да даде задоволително обяснение на двата основни въпроса, свързани със същността му: какви са неговите функции и предназначение и по чия поръчка е изработен. Самото обстоятелство, че в него се срещат две имена, до откриването му неизвестни на науката - на бащата на Самуил, Никола, и на майка му, Рипсимия - се явява като главно доказателство за автентичността му. Това е потвърдено след откриването на съхранявания понастоящем във Виенската държавна библиотека препис от Хрониката на Йоан Скилица, Codex Vindobonensis hist. graec. LXXIV,

 

30

 

 

с дадените там допълнителни пояснения от Деволския епископ Михаил.

 

Независимо от предположението, че на мястото, където е открита плочата, може да се е намирало старото гробище, по своята форма и размери тя не е възможно да е надгробна, а и откриването ѝ там също не е доказателство, че е поставена първоначално на това място и не е пренесена от другаде. Също така самият вид на очевидно използваната вторично, след изглаждане на повърхността ѝ, плоча от прост пясъчник със сбутан в нейния долен десен ъгъл надпис, при това изсечен с не особено голямо умение, малко отговаря на представата за надгробна плоча, изработена по поръчка на най-могъщия по това време владетел в Югоизточна Европа за неговите родители и покоен брат (също бивш цар!). Сравнително добре запазената повърхност на плочата - независимо от отчупения ъгъл с част от надписа - свидeтелствува, че тя нито е била изложена продължително време на атмосферни влияния, нито пък е била използвана по-късно като покритие на под или за строителен материал, а най-вероятно е била заровена в земята. Като единствено обяснение за тези два въпроса аз допускам, че тя е изработена по-късно, но във всеки случай в границите само на няколко десетилетия, за да замени оригинала, унищожен от новите византийски господари, които са имали за цел да заличат напълно спомена за българските владетели - този надпис е могъл да изсече само някой от поколението-свидетел на блясъка и сгромолясването на Самуиловата държава, който при това е познавал добре текста на стария надпис. За втория вариант, който неоснователно продължава да се дава в много от публикациите, а именно, че надписът се е намирал в самата стара църква, вероятността обаче е твърде малка - изключено е той да остане невредим в тази църква подир толкова промени и събития в течение на близо 900 години и излизането му на бял свят може да е станало само във връзка с копаенето на основите на новата църква малко преди 1882 година, от когато започват да се носят и слуховете за него.

 

27. Вж. посочената по-горе статия, с. 545: „Ob die Eltern Samuel’s und sein Bruder wirklich in der Kirche von German begraben liegen, bezweifle ich; der Stein kann im Laufe der Jahrhunderte aus den Kirchenruinen auf den Inseln des Sees dorthin gebracht worden sein.“

 

28. Стр. 23 и сл.: „Царь Самуиловъ надписъ въ Прѣспа от 993 г.“ - изследване на надписа, съпроводено с преглед на литературата, както и с бележки за епохата и родословието на Самуил.

 

29. Пак там, с. 25.

 

30. Пос. съч. с. 50 и сл., бел. 122,

 

31. Изправянето на грешките вж. по-долу, четвърта глава, с. 217 и сл.

 

32. Стр. 25.

 

33. Извѣстия на Българското археологическо дружество, т. I, София 1910, с. 58-62. Считам за необходимо предаването тук на пълния текст от статията на Йордан Иванов, засягаш църквата „Свети Герман“, тъй като същият бива впоследствие нееднократно погрешно интерпретиран:

 

31

 

 

Отъ надписа узнаваме, че прѣзъ 6501 г. или 993 г. сл. Хр. царь Самуилъ изрѣзалъ на каменна плоча за споменъ имената на покойнитѣ си родители Никола и Рипсимия и на брата си Давида; на плочата въ издълбани трапчинки имало заковани и три металически кръста, които сы изгубени. Не е ясно, дали плочата е била надъ самата начална сѣмейна гробница, или е била приготвена отсетнѣ отъ Самуила и сложена вѣроятно надъ новата гробница въ Прѣспа, дѣто сы били прѣнесени коститѣ на поменатитѣ покойници. Втората мисъль ми се вижда по-вѣроятна. Като оставимъ на страна разнитѣ вѣсти, които дава този най-старъ камененъ надписъ съ българско писмо - вѣсти по въпроса за кирилицата и глаголицата, за Кирило-Методиевския езикъ, за графиката и др. - Самуиловата плоча ни интересува прѣди всичко и по самото си мѣстонахождение въ с. Германъ. Самуиловата сѣмейна гробница се е намирала или въ самата столица, на о-въ Ахилъ, или въ с. Германъ, дѣто се и откри. Ако приемем първото, трѣбва да се съгласимъ, че плочата е била прѣнесена отъ столицата Ахилъ въ близкия Германъ по-късно, слѣдъ разорението на столицата, както обикновено е ставало и съ камънитѣ и градежния материалъ на нѣкогашнитѣ знатни градове Никюпъ, Прѣславъ и др. Второто прѣдположение, че плочата е била още отъ край врѣме въ Германъ, ни навежда на мисъль, че тамъ въ Самуилово врѣме е имало монастиръ, дѣто сы били оставени на упокоение останкитѣ на царскитѣ родители и братя, или че въ германската хубава долина се е нахождало любимо царско покоище и дворци. Въ полза на с. Германъ говорятъ и слѣднитѣ факти. Единъ гръцки надписъ (вж. моитѣ Български старини изъ Македония с. 219 [с. 60 във второто издание – м. бел.]) надъ вратата на притвора въ старата църква на с. Германъ сочи, че църквата е била въздигната при цариградския патриархъ Св. Германа (715-730), сетнѣ прѣзографисана (въ врѣме на Самуила) презъ 1006 г. и най-сетнѣ наново прѣзографисана прѣзъ 1743 г. Стари спомени и надписитѣ сы дали храна и на мѣстното прѣдание, споредъ което селото носѣло името си отъ патриарха Германа, който тамъ живѣлъ, поминалъ се и бил погребанъ в църквата. Относително пъкъ въпроса - кой именно Германъ трѣбва да се подразбира, цариградскиятъ ли Св. Германъ или българскиятъ, трѣбва да признаемъ, че всички току-речи данни говорятъ въ полза на българския патриархъ. Така въ врѣмето на Самуила български патриархъ е билъ действително Германъ, който билъ изпърво въ Воденъ, а сетнѣ, заедно съ прѣнасяне на столицата в Прѣспа, и той дошълъ тамъ. [...]

 

Отъ друга страна, въ биографията на цариградския патриархъ Св. Германа не се поменава последния да е живѣлъ или да е билъ погребанъ въ с. Германъ. Напротивъ дори, за Св. Германа знаем, че, слѣдъ патриаршествуването си той се оттеглилъ въ имението си Платония до Цариградъ, дѣто се и поминалъ. Погребанъ билъ въ цариградския монастиръ Хора.“ [...]

 

„За славата на Св. Германа изъ българската земя още въ врѣме на князь Бориса поменава Теофилактъ въ легендата за тивериополскитѣ мыченици. Въ врѣмето на Бориса, казва се тамъ, «се яви въ българската земя Св. Германъ» (ἐφάνς μὲν ἅγιος Γερμανὸς ἐπὶ τῆς Βουλγαρικῆς χῶρας - Migne, Patr. gr. томъ 126, стълбецъ 201). Не зная, дали това неясно извѣстие има дѣйствителна връзка съ прѣбиваването на Св. Германа въ Българско или пъкъ Теофилактъ е смѣсилъ двамата Германовци, гръцкия и българския. По всѣка вѣроятность това смѣсване е станало въ по-късно врѣме, когато споменитѣ за прѣспанския български патриархъ Германа били затъмнени и когато гръцкото духовенство неохотно е крѣпило прѣданията за български патриарси. Тогава е било лесно, при прѣзографисване на германската църква прѣзъ 1743 г., а може би и по-рано, да се постави въ надписа, какво църквата е основана въ врѣме на Св. Германа цариградски, а въ населението да се пръсне слухъ, че на същия Св. Германъ гробътъ е въ селската църква.

 

32

 

 

34. Първото издание на Български старини изъ Македония; във второто издание и в неговите репринтни преиздавания това място е на с. 23-25 (м. бел.).

 

35. Пос. съч., с. 37 и сл.

 

36. Пос. съч. (вж. бел. 2.), с.1.

 

37. Пос. съч. (вж. бел. 33), обр. 2 на с. 58.

 

38. Гръцки Извори за Българската История [по-нататък в текста ГИБИ] IХ, 2, София 1994, с. 69.

 

39. Пак там, с. 57 и сл.

 

40. Пак там, с. 62.

 

41. Стр. 60.

 

42. Същность и развитие на българската църковна архитектура (Известия на Българския археологически институтъ I/1921-22, с. 193).

 

43. André Protich, L’architecture Religieuse βulgare, Sofia 1924, fig. 14.

 

44. G. Millet, L’École greque dans l’architecture byzantine, Paris 1916, c. 58 (=Bibliothèque de l'École des Hautes Études, Sciences religieuses 26).

 

45. Пос. съч., с. 253 и сл.:

 

Entre les carreax au les moellons d’une même assise, on intercale des lettres grecques. A Castoria et а German, on recounait, par endroits, le chrisme, le plus souvent, l’initiale Κ (Κυριε), normale ou retournée, ou bien encore, X (Χριστέ), Σ (Σῶτηρ), une fois même, le sigle de Θεοτόκε; enfin, d’autres lettres moins claires, Τ, ΙΓ, ΙΚ, Λ. Un R retourné pourrait se lire Βοήθει.

 

46. Γ. Α. Σωτηρίου, Ἡμερολόγιον τῆς Μεγάλις Ἑλλάδος 1926, c. 158.

 

47. В. Марковић, Православно монаштво и манастира у средњевековноj Србиjи, Сремски Карловци 1920, с. 13.

 

48. М. Злоковић, Старе цркве у областима Преспе и Охрида (Старинар III сериjа 3/1924-1925, с. 131-134).

 

49. Пос. съч., с. 134, бел. 28.

 

50. В. Иванова, Стари църкви и манастири в Българскитѣ земи IV-ХII в. (Годишникъ на Народния музей V/1922-1925, София 1926, обр. 358, с. 553).

 

51. Б. Филовъ, Старобългарската църковна архитектура (Списание на Българската академия на наукитѣ и изкуствата ХLIII, Клон историко-филологичен и философско-обществен 21, София 1930, обр. 19).

 

52. B. Filow, Geschichte der altbulgarischen Kunst bis zur Eroberung des bulgarischen Reiches durch die Türken, Berlin/Leipzig 1932, с. 43, ил. 9.

 

53. Еднокорабната и кръстовидната църква по българскитѣ земи до края на ХIV вѣкъ, София 1931, с. 42, 134, 156.

 

54. Н. Мавродиновъ, Външната украса на старобългарскитѣ църкви (Известия на Българския археологически институтъ VIII/1934, с. 262-322)

 

33

 

 

55. N. Mavrodinov, L'apparation et l'évolution de l'église cruciforme dans l'architecture byzantine (Atti del V Congresso internazionale di Studi Bizantini, Roma 1936, II, Roma 1940, с. 249 и сл., табл. LXVIII3).

 

56. Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство. Изкуството на Първото българско царство, София 1959, ил. 323, с. 268.

 

57.

·       М. Бичев, Архитектура Болгарии, София 1961;

·       издание на немски език: M. Bitschew, Die Architektur in Bulgarien. Von der ältesten Zeit bis zur nationalen Befreiung 1878;

·       издание на английски език: Bulgarian architecture;

·       издание на френски език: L’Architecture bulgare, Sofia 1961, ил. 20.

 

58.

·       Архитектурата в средновековна България, София 1965, ил. 108;

·       същата на немски език: Die mittelalterliche Baukunst in Bulgarien, Sofia 1974, ил. 108, с. 103;

·       Архитектурата на българското Средновековие в Кратка история на българската архитектура, София 1965, с. 90, фиг. 89;

·       Архитектура Болгарии (Всеобщая история архитектуры, III Архитектура Восточной Европы. Средные века, Ленинград/Москва 1966, ил. 19,3 на с. 396.

 

Навсякъде е даден погрешният план на Злокович, в руското издание с невярна легенда, а в изданието на немски език - без означаване на свода в нартекса.

 

59. Пос. съч. с. 58, 253 и сл.

 

60. Пос. съч., с. 554.

 

61. Текстът в двете издания е почти напълно идентичен - в Старобългарската църковна архитектура, с. 33-34:

 

Наредъ съ базиликата, въ църковната архитектура на Македония отъ тази епоха се появява вече и кръстовидната куполна църква. Отъ този видъ е църквата Св. Германъ въ селото Германъ на Прѣспанското езеро, която, както изглежда е била съградена още въ 1006 год. отъ Самуила, и която, следователно, може да се означи като най-стара кръстовидна куполна църква въ Македония. Тя се отличава отъ по-къснитѣ подобни църкви главно по това, че нейниятъ куполъ се издига върху единъ сравнително нисъкъ и при това кръгълъ барабанъ За подпорки подъ купола служатъ четири дебели пиластра. Църквата Св. Германъ застъпва оня типъ на кръстовидна куполна църква, който ние означаваме като провинциаленъ въ противоположность на цариградския. Характерното при него е това, че източното рамо на сводовия кръстъ достига непосредствено до главната апсида. Тукъ липсва следователно предапсидното пространство съ свой собственъ, малко по-нисъкъ сводъ, което отличава цариградския типъ на кръстовидната куполна църква. Четиритѣ ѫглови помѣщения на главното отдѣление, както и предверието на църквата въ Германъ са засводени също така с полуцилиндрични сводове. Тритѣ апсиди иматъ отвънъ полукръгла форма. Следователно тукъ имаме работа съ една кръстовидна куполна църква отъ най-простия, но въ същото врѣме вече напълно развитъ типъ.

 

62. Пос. съч., с. 134, бел. 28.

 

63. Еднокорабната и кръстовидната църква по българскитѣ земи до края на ХIV век, с. 42, 134, 156.

 

64. Пак там, с. 77, 111 и сл., 114. На същия въпрос Мавродинов се връща малко по-късно и в статията си Външната украса на старобългарскитѣ църкви, с. 303, и за последен път в Старобългарското изкуство. Изкуството на Първото българско царство, с. 269:

 

34

 

 

Барабанът на купола е също цилиндричен, но особен. Горната му част, която крие полусферата, образува втори, по-малък цилиндър, който е сякаш пъхнат в барабана. Тия пъхнати една в друга форми са характерни за Гърция, Южна Италия и Македония. Виждаме ги по апсидите на «Света София» в Солун, на църквата в Скрипу, на църквата при с. Козяк, на «Света София» в Охрид (страничните апсиди) и по-късно в «Свети Никола» в Мелник. В апсидите по-горните полуцилиндри крият четвъртсферите на вътрешната им част.

 

65. Еднокорабната и кръстовидната църква по българскитѣ земи до края на ХIV векъ, с. 92, 126, 136;

Външната украса на старобългарскитѣ църкви, с. 308 и сл.

 

66. Вж. бел. 55.

 

67. Пос. съч., с. 249 и сл.

 

68. Еднокорабната и кръстовидната църква по българскитѣ земи до края на ХIV век, с. 75.

 

69. Старобългарското изкуство. Изкуството на Първото българско царство, с. 268:

 

Ние можем да свържем със «Света София» в Охрид една друга църква. Това е църквата в с. Герман до Преспанското езеро. До нея е намерен надписът от 993 г., правен от Самуил в памет на покойните му родители и брат. Те са били погребани там и навярно църквата е градена от самия цар Самуил. В гръцкия надпис, който е над вратата ѝ и който е от 1743 г., пише, че тя е градена по времето на цариградския патриарх Герман (715-730) и е изписана в 1006 година. Тая година (1006) обаче съответства на патриаршеството на българския патриарх Герман, чието седалище е било в Преспа. Явно е, че съставителят на надписа от 1743 г. е объркал двамата патриарси. Църквата е навярно построена в 993 г. и е била изписана със стенописи в 1006 година.

 

69. Пак там, с. 269. В приложения план на църквата, зает от Злокович и пречертан, е пропуснато да бъде отбелязан надлъжният свод в нартекса.

 

70. Пос. съч., с. 33.

 

71. Вж. бел. 58. Най-изчерпателно е описанието на църквата в Архитектурата в средновековна България, с. 108 и сл.:

 

Църквата «Свети Герман» е от същия тип [както «Свети Иван Кръстител» в Несебър, м. бел.], но се отличава от несебърската по своя квадратен наос, в който трите кораба са значително по-къси. Вследствие на това разделните стени между корабите се проектират в плана като четири квадратни стълба. Напречният и средният кораб имат еднаква височина и ширина. Над тяхната пресечка се издига куполният барабан, който се поддържа от равнораменния кръст на четирите еднакви свода. В междурамията се тулят силно редуцираните засводени части на страничните кораби. Германската църква има също така полукръгли отвън и отвътре апсиди, без предапсидно пространство. На западната страна се намира конструктивно свързан с постройката притвор, в източната и западната страна на който са вдълбани по две плоски ниши, отговарящи на страничните кораби. Притворът има само един вход на западната стена. Покритието му е напречен свод. Куполният барабан е по-нисък от барабана на църквата «Свети Иван Кръстител». Той е също цилиндричен, с четири тесни прозореца, поставени в средата на плоски арки. Около барабана са изтъкнати съвсем ясно четирите свода, които завършват с ъгловати фронтони.

 

35

 

 

72. Пак там, с. 109.

 

73. Пак там.

 

74. Пак там, пл. 108. В изданието на немски език (вж. бел. 58) също пл. 108 на с. 103; за автор на снимката там се посочва J. Ivanova. Размерите на църквата Миятев дава като 10.50 м дължина и 6.70 м ширина, пак там.

 

75. В. Мавродинова, Културата и изкуството по време на Първата българска държава (История на българското изобразително изкуство I, София 1976, с. 82:

 

„Запазена е до наши дни малката църква в Преспанското село Герман (сега в границите на Гърция). Като български патриарх Герман-Гавриил е имал седалище в съседната Преспа и вероятно той е съградил в 1006 г. храма, край който бе намерена възпоменателната плоча с имената на родителите и брата на цар Самуил. Гробът, който в издадения напоследък план на църквата е отбелязан в северозападния ъгъл на наоса, може да е бил на самия Герман. Сградата е кръстовидна куполна църква от «провинциалния» тип, в която откъсите от стени между корабите са станали самостойни зидани стълбове - опори на купола, но олтарната част е все още долепена направо към наоса и цилиндрични сводове покриват междурамията и частите на нартиката. Чрез дълбоката (над 2 м) нартика с ниши в стените църквата се свързва с преславските гробнични църкви. Градежът от недялан камък и тухли е още неправилен в стените на корпуса на църквата, а този на цилиндричния купол е вече с редуващи се пояси от камък и тухла, с изправени между камъните тухли или тухлени букви и така бележи началото на втория етап в развитието на клетъчния градеж. Също така редица «вълчи зъби» над арката още липсва при апсидния прозорец, но огражда додолу прозорците на купола. Затова църквата в Герман и по градежа се нарежда заедно с източната, по-късната част на църквата във Водоча между постройките от края на Х и началото на ХI век, когато редиците «вълчи зъби» и тухлената геометрична украса се появяват по църковните стени в югозападните краища.

 

76. Ν. Κ. Μουτσόπουλος, Ἐκκλησίες τοῦ Νομοῦ Φλωρίνης, Θεσσαλονίκη 1964, табл. 28, обр. 48 (= Ἑτερεία Μακεδονικῶν Σπουδῶν. Ἰδρύμα μελετῶν Χερσονήσου τοῦ Αἵμου 69).

Вж. също изданието на английски език:

N. K. Moutsopoulos, The Churches of the Prefecture of Florina, Thessaloniki 1966.

 

77. План 44, с. 82.

 

78. W. Sas-Zaloziecky, Die byzantinische Baukunst in den Balkanländern und ihre Differenzierung unter abendländischen und islamischen Einwirkungen. Studien zur Kunstgeschichte der Balkanländer, München 1955, с. 41 и сл. (= Südosteuropäische Arbeiten im Auftrag des Südost-Instituts München, hrg. v. Franz Valjavec 46):

 

Една ранна група от сродни кръстокуполни църкви от балканските страни намираме при Скрипу в Гърция (873/74 г.), във Водоча в Македония (края на IХ в.), в църквата «Свети Герман» при Малкото Преспанско езеро (1006 г.) и в «Свети Иван Кръстител» в Несебър, Източна България (Х в.). Прави впечатление, че всички тези постройки се отличават от византийската кръстокуполна църква, както тя се представя от Будрум-джамия от Х в. в Константинопол. При всички тях куполът не почива върху самостоятелни стълбове, а върху стените, които разделят главния кораб от страничните. Наистина ние можем да наблюдаваме при тези постройки едно прогресивно обособяване на стълбовете от стените - най-ясно това еманципиране се проявява в най-късната постройка, в «Свети Герман» при Малкото

 

36

 

 

Преспанско езеро - но и не по-малко отчетливо при всички тези църкви се изявяват трите отделни надлъжни засводени кораби, които се прекъсват само в средата на купола и от напречното рамо на кръста. Във византийската кръстокуполна църква от Х в. (Будрум-джамия) не срещаме паралелно поставени засводени пространства, а изявени стълбове и самостоятелни ъглови помещения с напречни сводове, които свързват отделностоящите стълбове с външните стени. Тази очебийна разлика може да бъде рекапитулирана по следния начин: от една страна срещаме в Константинопол зряла форма на четириподпорна кръстокуполна църква, докато в самите балкански страни върху засводената базиликална постройка бива поставен купол с напречен свод. Чистият тип на кръстокуполна църква с неговите централистични тенденции, с предаването на страничното налягане на купола чрез арки върху страничните зидове и пълното отделяне на купола от вътрешните стени посредством обособяването на подпорите, още не се е изявил през Х век в балканските страни. Традицията на базиликата с нейните надлъжни тенденции тук е до такава степен вкоренена, че новият тип на кръстокуполна църква остава през IХ и Х в. още в рамките на базиликалното изграждане. Независимо от това, в най-късните постройки от тази група («Свети Иван Кръстител» в Несебър и преди всичко «Свети Герман») се забелязва вече все по-силното влияние на столичната кръстокуполна църква. В «Свети Герман» надлъжната тенденция при страничните кораби е много намаляла и от зидовете се обособяват стълбовидни подпори, ако и ъгловите поомещения все още да са покрити с надлъжни сводове и да не са загубили характера на странични кораби. Особено семпла - подобно на църквата в Скрипу - е и външната украса на тези постройки. Така «Свети Иван Кръстител» в Несебър представлява един недиференциран блок. Големите арки, с които страничният кораб се изявява върху фасадата, са единственото членение на цялото“.

 

79. Стр. 41.

 

80. Табл. Vа, 2.

 

81. Академия художеств СССР. Институт теории и истории изобразительных искусств. Всеобщая история искусств, II Искуство средных веков I, под общей редакции Б. В. Веймарна и Ю. Д. Колпинского - А. В. Банк, Искусство южных славян, с. 105.

 

82. Akademie der Künste der UdSSR, Institut für Theorie und Geschichte der bildenden Kunst, Allgemeine Geschichte der Kunst, II Die Kunst des Mittelalters. Deutsche Redaktion U. Kuhirt, Leipzig 1963, 21965, c. 128.

 

83. A. H. S. Megaw, Byzantine reticulate revements (Χαριστήριον εἰς Αναστάσιον Ὀρλάνδον, ΙΙΙ = Βιβλιοθηκή τῆς ἐν Ἀθῆναις Ἀρχαιολογοκῆς Ἑταιρείας 54, Ἀθῆναι 1966, c. 16, бел. 34).

 

84. Вж. бел. 55.

 

85. R. Krautheimer, Early Christian and Byzantine archiecture (=The Pelican History of Art, Edited by N. Pevsner Z 24), Harmondsworth 1965, с. 345, бел. 28.

 

86. However, churches such as Sv. Gherman in the Prespa Lake and a ruin near Vodoča in the Struma Valley may well date from the last third of the ninth century.

 

87. H. Hallensleben, Rezension zu R. Krautheimer, Early Christian and Byzantine architecture (Byzantinische Zeitschrift 66/1973, c. 124 и сл.).

 

37

 

 

88. Ein Seitenblick auf der Malerei, für deren Stilanalyse sich bereits verfeinerte Methoden anbieten, hätte m. E. auch davon abhalten können, die Kirchen von Vodoča und Hagios Germanos (mit Mavrodinov) aus dem 11. Jahrhundert auf Ende des 9. Jahrhunderts zurückzudatieren.

 

89. За дейността на Мелетий вж. В. Кънчов, пос. съч. (Избрани произведения I), с. 411 и сл.:

 

Църквицата [на манастира «Света Марена» в Преспанската котловина] е стара. Изображенията тоже са стари. Те всичките са имали славянски надписи, но злодейската ръка на гръцкия охридски владика Мелетия се е постарала да унищожи тия паметници на миналото. Този владика във времето на борбата по черковния въпрос е обиколил цялата Преспа с един дюлгерин и един зограф. Зографът е унищожил всичките славянски надписи, които владиката е срещнал по пътя си. На някои места надписите са издълбани с мазилото и на ново мазило са написани гръцки думи. Тъй е и в «Св. Марена». Ясно се вижда над образите де е новата мазилка и де новите надписи. Само над вратата на църквата е останал половината от унищожения надпис, той тук е замазан, но се четат думите «свта морена».

 

90. Български старини изъ Македония, с. 61.

 

91. Вж. бел. 19.

 

92. Пак там, с. 1.

 

93. Също.

 

94. Пак там, с. 1 и сл.

 

95. Стр. 3:

 

Недоказано е твърдението, че до езерото или на някой от островите му е съществувал някога град.

 

96. Стр. 5:

 

В края на ХI век Теофилакт Охридски не споменава нищо относно град Преспа. Напротив, пишейки на Архонта на Преспа за някакъв синод, който се свиква на остров Ахил, го моли, да се погрижи за прехраната, за да не останат гладни заседателите в Преспа (Migne, PG 126, кол. 401 [=ГИБИ IХ/1994, с. 209, §108 - м. бел.]). Това показва не само, че не е съществувал организиран град, но и първобитния начин на живот на жителите на околността.

 

97. II, с. 436, според Бонското издание.

 

98. Стр. 4.

 

99. Стр. 6.

 

100. Стр. 10.

 

101. Стр. 9.

 

102. Пак там.

 

103. Стр. 12.

 

104. Стр. 10. В текста Пелеканидис погрешно посочва „северозападна стена“ и „североизточен стълб“.

 

105. Стр. 53.

 

38

 

 

106. Фиг. 2, 3, 4.

 

107. Стр. 10. Това не е изключено да е печатна грешка, понеже в чертежа мерките са точни. Тази грешка обаче се приема безрезервно от Муцопулос и Вокотопулос, които въз основа на цифровите данни на Пеликанидис изчисляват пропорциите на църквата - вж. по-долу.

 

108. Стр. 13:

 

От страничните апсиди, които са чувствително по-ниски от средната и са равни по височина на страничните кораби, южната отвътре не се явява с конха и образува прав ъгъл с южната стена. Ако зазиждането на конхата не е станало по-късно, което е невероятно, тогава имаме рядък случай, служещ на непонятна цел. Подобни примери аз не познавам.

 

109. В текста, с. 14, Пелеканидис отбелязва, че широчината на надлъжния свод е равна на отвора на вратата на нартекса. В чертежа обаче широчината му е по-голяма от тая на вратата, което не отговаря на действителното положение.

 

110. Стр. 14 и сл., фиг. 5 на стр. 16.

 

111. По този въпрос вж. по-долу, глава III, с. 127 и сл.

 

112. Стр. 16.

 

113. Бележка 31 на стр. 18.

 

114. Стр. 20.

 

115. Стр. 24-50. Тези стенописи са със славянски надписи и са изпълнени от същото ателие, което изписва вторите стенописи на църквата „Свети Петър и Павел“ в Търново.

 

116. Бележка 48 на стр. 25.

 

117. Пак там.

 

118. Стр. 31.

 

119. Стр. 48.

 

120. Стр. 39-41.

 

121. Стр. 50.

 

122. Пак там.

 

123. Пак там.

 

124. Стр. 51.

 

125. Стр. 52.

 

126. Пак там.

 

127. Пак там.

 

128. Всъщност Йор. Иванов на посоченото място само предава текста на паметния надпис от 1743 г., като сам преди това категорично отрича възможността за идентифициране на двамата патриарси.

 

129. Стр. 53.

 

130. Вж. бел. 76.

 

39

 

 

131.

·       Ν. Κ. Μουτσόπουλος, Ἀνασκαφή τῆς βασιλικῆς τοῦ Ἁγίου Ἀχιλλείου Ι (Πρακτικὰ τῆς ἐν Ἀθήναις Ἀρχαιολογικῆς Ἑταιρείας, 5/1967, Ἀθῆναι 1969, c. 55-69);

·       същ., Ἀνασκαφή τῆς βασιλικῆς τοῦ Ἁγίου Ἀχιλλείου ΙΙ, δευτέρα (1966) καί τρίτη (1967) περίοδος ἐρευνῶν (Ἐπιστημονική Ἐπετηρὶς τῆς Πολυτεχνικῆς Σχολῆς τοῦ Πανεπιστημίου Θεσσαλονικῆς, 4/1969-70, Θεσσαλονίκη 1970, c. 63‑192);

·       същ., Ἀνασκαφή τῆς βασιλικῆς τοῦ Ἁγιου Ἀχιλλείου ΙΙΙ (Ἐπιστημονική Ἐπετηρὶς τῆς Πολυτεχνικῆς Σχολῆς τοῦ Πανεπιστημίου Θεσσαλονίκης 5/1971-72, Θεσσαλονίκη 1972, c. 149-407).

 

Вж. също предварителните съобщения за разкопките:

·       Ν. Κ. Μουτσόπουλος, Ἡ βασιλικὴ τοῦ Ἁγίου Ἀχιλλείου στὴ Μικρὴ Πρέσπα (Δελτίον τῆς Χριστιανικῆς Ἀρχεολογικῆς Ἑτερείας, περίοδος Δʹ, τ. Δʹ, Τιμητικὸς τόμος Γ. Σωτηρίου, Ἀθῆναι 1964, c. 163-203, fig. 38-42);

·       същ., Βυζαντινὰ μνημεῖα τῆς Μεγάλης Πρέσπα (Χαριστήριον εἰς Ἀναστάσιον Κ. Ορλάνδον, τ. Βʹ, Ἀθῆναι 1964, c. 138-159, фиг. XIV-XX);

·       същ., Ἀνασκαφή βασιλικῆς Ἁγίου Ἀχιλλείου (Πρακτικὰ τῆς ἐν Ἀθήναις Ἀρχαιολογικῆς Ἑταιρείας, 1969, Ἀθῆναι 1971, c. 37-41).

 

132. N. K. Moutsopoulos, Byzantinische und nachbyzantinische Denkmäler aus Klein-Prespa und aus Hl. German (Byzantinisch-Neugriechische Jahrbücher XX/1970, c. 1-49).

 

133. Γ. Κονιδάρης, Ἡ ἑλληνικὴ ἐκκλησία ὡς πολιτιστικὴ δύναμις ἐν τῆ ἱστορία τῆς χερσονήσου τοῦ Αἱμου, Ἀθῆναι 1948, c. 52.

 

134. Стр. 49, бел. 111.

 

135. Ἀνασκαφή, passim. Тази теза Муцопулос прокарва и при своите лекции за разкопките, изнесени през есента на 1980 г. в София и Търново.

 

136. Стр. 34. Интересно е да се отбележи, че сам Муцопулос дори не е прелиствал публикацията на Йор. Ивановъ, Царь Самуиловата столица въ Прѣспа, нито пък цитираната в текста му книга на Б. Филов, Die altbulgarische Kunst, Bern 1919. В противен случай той не можеше да не забележи, че снимката на църквата «Свети Герман», направена преди нейната реконструкция, се появява още в публикацията на Йор. Иванов от 1910 г., докато същата снимка липсва в книгата на Б. Филов от 1919 година.

 

137. Стр. 34.

 

138. Стр. 36.

 

139. Стр. 41 и сл.

 

140. Стр. 36.

 

141. Стр. 39.

 

142. Стр. 38.

 

143. Стр. 40.

 

144. Α. Ὀρλάνδος, Ἀνατολίζουσαι βασιλικαὶ τῆς Λακωνίας (Ἐπετηρὶς Ἑταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν 4/1927, с. 344, фиг. 4, 5).

 

145. Μ. Σωτηρίου, Τὸ καθωλικὸν τῆς Μονῆς Πετράκη (Δελτίον τῆς Χριστιανικῆς Ἀρχεολογικῆς Ἐταιρείας, περ. 4, 2/1960-61, с. 104).

 

146. Α. Ὀρλάνδος, Βυζαντινὰ Μνημεῖα τῆς Αἰτωλοακαρνανίας (Ἀρχεῖον τῶν Βυζαντινῶν Μνημείων τῆς Ἑλλάδος 9/1961 с. 19).

 

40

 

 

147. Α. Ὀρλάνδος, Παλαιοχριστιανικὰ καὶ βυζαντινὰ Μνξμεῖα Τεγέας-Νυκλίου (Ἀρχεῖον τῶν Βυζαντινῶν Μνημείων τῆς Ἑλλάδος 12/1973 с. 152-154, фиг. 98, 101, 105, 107).

 

148. Π. Βοκοτόπουλος, Ἡ ἐκκλησιαστικὴ ἀρχιτεκτονικὴ εἰς τήν Διτικὴν Στερεὰν Ἑλλάδα καὶ τὴν Ἤπεριον, ἀπὸ τοῦ 7ου μέχρι τοῦ τέλους τοῦ 10ου αἰῶνος, Θεσσαλονίκη 1975 (=Κέντρον βυζαντινῶν ἐρευνῶν, Βυζαντινὰ μνξμεία 2).

 

149. Пос. съч., с. 122: съотношение между ширината на средния и страничния кораб 2.20 вместо 1.86; съотношение между дължината на източните и западните ъглови помещения 1.00 вместо 0.96; съотношение между височината на централния свод и на сводовете, разделящи корабите 0.54 вместо 0.70.

 

150. Ђ. Бошковић, Архитектура средњег века, Београд 1957, 21962, с. 131.

 

В издадената в СССР многотомна история на архитектурата (Всеобщая история архитектуры, III Архитектура Восточной Европы. Средние века, Ленинград/Москва 1966), църквата в с. Св. Герман не се споменава в разработения от Дж. Бошкович раздел (Архитектура Сербии и Македонии, с. 418-464), а в раздела за българската средновековна архитектура (вж. по-горе, бел. 58) е даден само нейният план и то с легенда, отнасяща се за някаква неопределена църква в Преслав, чийто план е изобразен на втория ред (това е планът на църква № 1 в Аврадака, но с прибавени очертания на несъществуващ външен нартекс).

 

151. Ст. Новаковић, Први основи словенске књижевности међу балканским словенима. Легенда о Владимиру и Косари. Културно-историjске студиjе, Београд 1893.

 

152.

·       Б. Прокић, Почетак Самуилове владе (Глас Српске Краљевске Академиjе Београд 64/1901, други разред, с. 109-145);

·       същ., Постанак jедне словенске царевине у Македониjи у Х. веку (пак там 76, други разред 46/1908, с. 213-307);

·       същ., Jован Скилица као извор за историjу маћедонски словенске државе (пак там, 84/1910, други разред, с. 61-156);

·       същ., Први охридски архиепископ Jован (пак там 88, други разред 52/ 1911, с. 267-303);

·       същ., Постанак охридског патриjархата (пак там 90, други разред 53/1911, с. 175-267).

 

153. Вж. по-горе, с. 8.

 

154.

·       Византиjски извори за историjу народа Jугославиjе III, Београд 1966;

·       Р. Љубинковић, Традициjе Приме Jустиниjане у титулатури охридских архиепископа (Старинар, нова сериjа ХVII/1966, с. 61-75);

·       същ., Прилог проучавању Самуилове аутокефалне цркве (пак там, нова сериjа ХIХ/ 1969, с. 125-139);

·       същ., Paris gr. 880 – Датум, садржаj, тенденциjе (пак там, нова сериjа ХХ/1969, с. 191-202);

·       Ordo episcoporum у Paris Gr. 880 и архиjереjска помен-листа у Синодикону цара Борила (Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски 1, Скопље 1970, с. 131-147, = Р. Љубинковић, Студиjе из средњовековне умjетности и културне историjе, Београд 1982, с. 91-101);

 

41

 

 

·       същ., L’Illyricum et la question romaine а la fin du Xe et au début du XIe siècle. Autour de l’Église autocéphale de l’Etat de Samuel (La Chiesa Greca in Italia dall’ VIII al XVI Secolo, Italia Sacra 20-22, Padova 1973, c. 927-969; = Р. Љубинковић, Студиjе из средњовековне уметности и културне историjе, Београд 1982, с. 102-122);

·       Доклад на Ст. Антолjак пред ХII международен конгрес на византолозите в Оксфорд, 5/10 IХ 1966, непечатан: Ob die jene drei Urkunden des Kaisers Basilsios II. zu Gunsten des Ochridensischen Erzbistums authentisch sind? – превод на македонски: Дали се автентични оние три исправи на царот Василиj II издадени во корист на Охридската архиепископиjа в: Ст. Антолjак, Средновековна Македониjа I, Скопjе 1985, с. 698-708);

·       същ., Самуиловата држава, Скопjе 1969; II доп. издание в: Ст. Антолjак, Средновековна Македониjа I, Скопjе 1985, с. 289-604);

·       същ., Критички осврт на изворите за Самоиловата држава (до 1014) (1000 години од востанието на комитопулите и создавањето на Самоиловата држава. Зборник на материjали од научната средба одржана во Преспа од 10 до октомври 1969 година, Скопjе 1971, с. 21-56 = Ст. Антолjак, Средновековна Македониjа I, Скопjе 1985, с. 239-288);

·       същ., Die Wahrheit über den Aufstand der Comitopulen (Actes du IIe Congrès international des études du sud-est européen II, Athen 1972, с. 379-384) –

·       превод на македонски: Вистината за востанието на комитопулите в: Ст. Антолjак, Средновековна Македониjа I, Скопjе 1985, с. 604-635.

 

155.

·       Р. Bošković, L’architecture de la Basse Antiquité et du Moyen Âge dans les régions centrales des Balkans (Actes du XIIe Congrès international d’études byzantines, Ochride 1961, I, Beograd 1963, c. 155-163);

·       Đ. Stričević, La rénovation du type basilical dans l’architecture ecclésiastique des pays centrales des Balkans au IXe-XIe siècles (пак там, c. 165-211);

·       същ., L’Église ronde de Preslav et le problème des traditions paléobyzantines dans l’architecture balkanique du Moyen Вge (пак там, c. 212-223);

·       същ., Églises triconques médiévales en Serbien et en Macédoinne et la tradition de l’architecture paléobyzantine (пак там, c. 224-240);

·       Nikolajević-Stojković, L’ornement architectural de la Basse Antiquité et du Moyen Âge dans les régions centrales et orientales de la Péninsule Balkanique (пак там, c. 241-247).

Срв. и протоколите на дискусията:

·       K. Mijatev, L’architecture de la Basse Antiquité et du Moyen Âge dans les régions centrales des Balkans (пак там, c. 387-407).

 

156. В. Н. Лазарев, Живопись ХI-ХII веков в Македонии (Rapports du XIIe Congrès International d’Études Byzantines, Ochride 1961, V, Belgrade-Ochride, 1961, с. 105-134 = В. Н. Лазарев, Византийская живопись, Москва 1971, с. 170-201).

 

157. Вж. напр. изказванията по доклада на В. Н. Лазарев от Ст. Пелеканидис: S. Pelikanides, Raport complémentaire (Rapports du XIIe Congrès International d’Études Byzantines, Ochride 1961, V, Belgrade-Ochride, 1961, с. 60-64).

 

158. Вж. бел. 154.

 

159. Д. Коцо, Триконхалните цркви во Климентовото време (Словенска писменост. 1050 годишнина на Климент Охридски, Охрид 1966, с. 91-98).

 

160.

·       Б. Алексова, Материjалната култура од Самоиловото време. Резиме (1000 години од востанието на комитопулите и создавањето на Самоиловата држава. Зборник на материjали од научната средба одржана во Преспа од 10 до октомври 1969 година, Скопjе 1971, с. 241).

 

42

 

 

Вж. и другите изследвания на същата авторка:

·       Elementi bizantini nelle scoperte archeologiche del periodo slavo in Macedonia dal IX-XII e dal XIII-XIV secolo (XIIe Congrès International d’Études Byzantines, Ochride 1961, Résumés des communications, Beograd-Ochride 1961, c. 3);

·       Материjална култура на словените во Македониjа (Словенска писменост. 1050 годишнина на Климент Охридски, Охрид 1966, с. 141-148);

·       Баргала-Брегалница во светлината на новите археолошки истражувања (Гласник на Институтот за национална историjа 3/1967, с. 5-82);

·       Придонес од истражувањата во Баргала Брегалница за осветлувањето на историjата на словените во Македониjа (Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски II, Скопjе 1970, c. 13-20);

·       (със C. Mango), Bargala. A Preliminary Report (Dumbarton Oaks Papers 25/1971, c. 265-281);

·       същ., Брегалница - словенски црковен просветно-културен центар на Балканот (Климент Охридски и улогата на Охридската книжевна школа во развитокот на словенската просвета. Материjали од научен собир одржан ва Охрид од 25 до 27 септември 1986 година, Скопjе 1989, с. 189-201);

·       Епископиjата на Брегалница, прв словенски црковен и културно-просветен центар во Македониjа, Прилеп 1989;

·       Св. Климент - организатор на првата словенска епископиjа во Македониjа (Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на Охридскиот духовен центар за словенската просвета и култура. Прилози од научен собир одржан во Охрид на 13-15 септември 1993, Скопjе 1995, с. 143-152);

·       Early Christian and Slav Religious Centres in Macedonia (Studi di Antichita Cristiana publicati a cura del Pontificio istituto di Archeologia Cristiana LIV, Acta XIII Congressus internationalis Archaeologiae christianae Split-Poreč 1994 III, Cittа del Vaticano 1998, c. 7-28).

 

161. Въпросът за българския патриарх Герман се потулва и в доклада на М. Павловиќ, посветен на самуиловия надпис (вж. по-горе, бел. 19), както и на последвалата го дискусия. Единствен Р. Љубинковић, пос. съч. (Ordo episcopatum), с. 144 и сл., се опитва въз основа на текста на Дюканжовия списък да докаже, че при Гаврил-Герман българската църква била получила от папата статут на автокефална архиепископия - една напълно неоснователна хипотеза, имаща за цел да отрече връзката на Охридската патриаршия и патриаршията на Първото българско царство.

 

162. А. Дероко, Монументална и декоративна архитектура у средњевековноj Србиjи, Београд 1953 (21962); същ., Споменици архитектуре, Београд 1964.

 

163. R. Hamann-MacLean, Grundlegung zu einer Geschichte der mittelalterlichen Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien. Die Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien vom 11. bis zum frühen 14. Jahrhundert, Bd. 4, Gießen 1976 (=Osteuropastudien der Hochschulen des Landes Hessen, Reihe II, Marburger Abhandlungen zur Geschichte und Kultur Osteuropas, hrsg. v. H.‑B. Harder und P. Scheibert, Bd. 4).

 

164. R. Hamann-MacLean / H. Hallensleben, Die Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien vom 11. bis zum frühen 14. Jahrhundert, Ergänzungsheft mit Register zum Teil I-III mit Denkmälerkarte und Beilagen, Gießen 1976, c. 13 (=Osteuropastudien der Hochschulen des Landes Hessen, Reihe II, Marburger Abhandlungen zur Geschichte und Kultur Osteuropas, hrsg. v. H.‑B. Harder und P. Scheibert, Register zu Bd. 3-5).

 

43

 

 

165. Cyril Mango, Byzantine Architectur, New York 1974 (немско издание: Byzantinische Architektur, Stuttgart 1975; италианско издание: Architettura bizantina, Milano 1974).

 

166. Моята книга върху българското средновековно изкуство, Die Kunst des christlichen Mittelalters in Bulgarien, Berlin/München 1978, вече се печаташе, когато аз след първото си посещение на църквата „Свети Герман“ в 1978 г. успях буквално в последната минута да подменя в печатницата плана ѝ с коригиран. Моя външна снимка на църквата беше поместена в том II на издадената от БАН многотомна История на България (с. 422), а в текста се съобщава няколко страници по-нататък, че вътре в нея била намерена плочата на Самуил, а тя била „подходяща за семейна гробнична църква“ [на патриарх Герман?!] и че тенденциите в декоративната смесена зидария на купола ѝ били присъщи на следващата епоха.

 

Десет години по-късно моят план беше пречертан с малки изменения и пропуски от П. Бербенлиев и влезе заедно с моята аксонометрия на църквата и една моя външна снимка от нея в неговата книга за българската архитектура (Архитектурното наследство на българските земи, София 1987, с. 81, ил. 42e, и 84, излязла една година по-късно и на английски език в същия вид: The Architectural Heritage on the Lands of Bulgaria). В редактираните от мене анотации там се дават и главните резултати от проучванията ми.

 

В книгата на Н. Чанева-Дечевска, Църковната архитектура в България ХI-ХIV век, София 1988, с. 97 и сл., фиг. 58, църквата се представя отново с погрешния план на Злокович, правят се паралели с нишите при преславските църкви, но за градежа ѝ се твърди, че е от ломен камък с употреба на тухли за изравняване на редовете в зидарията като начало на клетъчен градеж; казва се и че в нея е намерена възпоменателната плоча с имената на родителите на Самуил и на един от братята му, а също че църквата била изградена от патриарх Герман в 1006 година.

 

У Н. Тулешков, Архитектура на българските манастири, София 1988, с. 47 и 49, църквата се представя също с плана на Злокович, но като манастирска и то в „Егейска Македония“, заедно с една външна снимка и с твърдение, че до нея са били погребани родителите на Самуил - Никола и Рипсимия, и брат му Давид. Доколкото ми е известно, църквата не се споменава в никакъв друг научен или научнопопулярен труд, издаден в България през 80-те и 90-те години.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]