6. ЛЕТОПИСЪТ НА ДУКЛЯНСКИЯ ПРЕЗВИТЕР И «ГОТОМАНИЯТА» У СЪРБИТЕ И ВИЗАНТИЙЦИТЕ [*]
Фердо Шишич
На въпроса как е съставен летописът, отговаря сам Дуклянският презвитер със следните думи, поставени от Орбини и Луций в началото на летописа, като един вид увод:
„По ваша молба, възлюбени братя в Христа и уважаеми свещеници на светия архиепископски престол на Дуклянската църква, а и по молбата на много старци [или старейшини, т.е. светски първенци], но най-вече на младежта от нашия град [Бар [1]], която се наслаждава, както е вече обичай у младите люде, не само със слушане или с четене за войните, а и с участие в тях, да преведа от славянски на латински език писанието за готите [libellum gothorum] - а това на латински се казва regnum sclavorum - в което са описани всички техни [на готите или славяните] дела и войни, макар че [с тази работа] затрудних своята старост, все пак се стараех, насърчаван от братска любов, да задоволя вашето желание. Но нека никой от онези, които четат [този ръкопис], да не си помисли, че съм написал нещо друго, освен онова, което съм чел и което съм чул от нашите бащи и достолепни старци, така както ги предават в правдив разказ.“ [...]
Преди всичко искам да отбележа, че с цитираните думи Дуклянският презвитер идентифицира готите със славяните, т.е. казва, че латините от Бар го помолили да им преведе този ръкопис за славяните или готите, както латините (романите) обичали да наричат славяните, който той сам вероятно не много дълго преди това бил написал на славянски език. Отъждествени в този смисъл, готите се споменават в самия текст в глава V, където се казва: Gothi qui et Sclavi (sc. nuncupantur). Тъй Дуклянският презвитер разбирал връзката на готи и славяни, а - както видяхме - тъй са я виждали и архидякон Тома, и дожът Дандоло [2].
*. Фердо Шишић, Летопис Попа Дукљанина, Београд-Загреб, 1928, с. 106-121.
186
Но откъде произлиза това идентифициране на готите и славяните у Дуклянския презвитер и какво е неговото значение?
Доколкото ми е известно, първата следа на «готомания» в нашите западни земи намираме в житието на св. Дуйм, където се разказва как на 7 май - годината не се казва - св. Дуйм загива мъченически, след което още същата нощ бива погребан от своите другари християни на мястото, където е издъхнал. Когато след извесно време спират гоненията, християните пренасят неговото тяло в град Салона, в църквата «Св. Мария». И тук се казва: „Postea vero Gothorum irruptione diruptis funditusque eversis Salonis“. Значи, след като избягалите на съседните острови готи се завърнали, превърнали храма на Юпитер в двореца на Диоклециан в град Сплит в църква «Св. Мария». В нея, пак не се казва в коя година, на 29 юли пренесли тялото на св. Дуйм от развалините на Салона: „ubi ad hanc usque diem in magna veneratione habetur et colitur“ [3].
Извесно е, че тази легенда за първи път е написана много преди втората половина на XI век (вероятно най-кьсно още в X век), когато получила днешната текстуалш форма от Адам Парижанин, по времето на сплитския архиепископ Лаврентий (1060 до 1099). Според един стар източник архидякон Тома разказва как по времето на архиепископ Лаврентий някой си Адам Парижанин, човек отлично владеещ изкуството, пристигнал в Сплит на път за Атина, където трябвало да учи гръцки науки. И когато архиепископ Лаврентий го приел с почит, запитал го дали би обработил разказите за мъченичеството (Passiones) на св. Дуйм и св. Анастасий, които вече били описани, но с прост език - да ги обработи така, че да имат красива композиция. Той с радост приел предложението и взимайки градиво от старите истории (a veteribus ystoriis), възобновил легендите за двамата мъченици в изящен стил. Не е вероятно чужденец, какъвто бил Адам Парижанин, самоволно да въведе в текста името готи като еквивалент за славяни (хървати); по-естествено е да го е намерил в ползваните оригинали, или както казва Тома, „в по-старите истории“. Това е най-старата информация за готоманията у нас на запад, и можем да я отнесем най-късно към X век.
187
И от XI век са се запазили данни за готоманията в хърватска Далмация. От протоколите на Сплитския църковен събор (синод) в 1060 година, но преди всичко от един доклад за събитията в Хърватско между 1060 и 1064, запазен от архидякон Тома, ясно се вижда, че романите (латините) в далматинските градове и особено в Сплит наричали «готи» онези хървати, които се борят за славянска литургия в църквата. Нещо повече, на синода било ясно формулирано, че «готските писмена» (глаголицата)
„е изнамерил някакъв си еретик Методий, който бил написал някога много лъжливи неща на същия този славянски език против предписанията на католическата църква, поради което, с Божия присъда, както казват, бил наказан с внезапна смърт“. [4]
Тези думи ясно показват, че латинският далматински клир в своята омраза както към славянската литургия, така и към целия труд на светите братя Константин-Кирил и Методий, го определяли като еретически и по-точно като ариански, респ. готски. [...]
Ако сега сравним духа и смисъла на изявленията на далматинските романи (латини) от X и XI век, когато Барската епископия вероятно е била във връзка със сплитската църква, с духа и смисъла на първите глави в летописа на Дуклянския презвитер, в които става дума за готи, лесно ще разберем, че това е един и същ дух, едно и също разбиране: Дуклянският презвитер идентифицира готите със славяните само дотогава, докато са безбожници, т.е. докато не са приели кръщението от [католическата] църква, и затова говори за готи само в първите глави на своя летопис. Разбира се, като християнски свещеник, той не е и могъл да говори със симпатия за безбожните славяни («готите»); по онова време те били диви и неукротени, а някои от техните крале били особено свирепи. Но когато приемат кръста, те преди всичко престават да бъдат «готи», превръщайки се в славяни, и същевременно стават като по някакво чудо благи и добри, освен в редки изключения. Затова не е необходимо въз основа на такива разбирания, които напълно отговарят на духа на онова време, да се конструират две отделни части на летописа и да се търсят двама отделни автори, от които единият би трябвало да е далматински роман (латин) а другият - славянин (сърбин). [...]
188
* * *
В резултат на нашите изследвания не се изключва възможността за онези части, в които Дуклянския презвитер говори за готите, той да е използвал и някои от писмените документи, за които сам твърди, че е чел. Нещо повече, това е твърде вероятно, понеже, както видяхме, готоманията между приморските романи (латини) в Долна Далмация е по-стара от Дуклянския презвитер, а не можем да пренебрегнем и факта, че Бар, а преди всичко неговият католически клир, през XI и XII век е бил в много оживени връзки с Долна Далмация, особено по време на вероятните суфраганни връзки със сплитската църква в борбата с Дубровник - когато отново се търсят връзки със сплитската църква. А да не забравяме, че и барският епископ Гръгур (около 1175-1189) е роден в Задар. [...]
За някаква по-слаба гото-славянска традиция в Дукля говори и фактът, че в средновековна Сърбия името «гот» е означавало българин, а не славянин. Така синът на Стефан Неман, крал Стефан Първовенчани († ок. 1227), в биографията на своя баща пише:
„Един отстъпник от същото племе готи, наричано и българско, на име Стрез, се отцепи на запад от моята държава (т.е. от Сърбия)...“ [5]
За същото пише с много подробности и малко по-младият от Стефан Първовенчани монах Теодосий в биографията на св. Сава (втората половина на XIII век). Той казва:
„Имаше, някакъв си на име Стрез, макар и злоумен, но от висок род, от българската страна, от царски род, роднина на Калоян, царя загорски, когото, както разказват, уби св. Димитър. Защото този Калоян, царят Загорски, се вдигна и разруши много гръцки градове по цяла Тракия и по цяла Македония, защото тогава Цариград държеха и владееха фръзите, които не се грижеха за запазването на останалите градове, считайки, че не са техни, а онзи, намирайки ги опустели и немощни, разоряваше ги, и всичко ставаше според Божия промисъл“.
Така българският цар Калоян тръгна (1207) към Солун с намерението да го завладее, но
„щом се приближи до града, с Божия присъда от някаква невидима болка в сърцето умря и внезапно свърши“.
189
Наследи го Борил.
„Този гореспоменат Стрез бе прогонен от цар Борил, който след убийството на цар Калоян бе завзел царството, и щеше да го убие като царски роднина. Защото и този гот, казаният Стрез, беше много прочут заради храбростта си, и за това още повече му завиждаха и му желаеха смъртта, като се страхуваха да не би да се възцари и да ги избие. Така, значи, прогонен от тях и съвсем отхвърлен, нямайки къде да се укрие, избяга у благочестивия велик жупан и самодържец Стефан. А този христолюбец радостно го прие с всички, които бяха дошли заедно с него, изказвайки към него всякаква любов и дружелюбието на своята кротост. [...] За да го убеди по-добре за истинската вяра и от любов към него, той се побратими с него, недостойния, пред Светото Евангелие, и го дари с много коне и хора и с всички потребности. А преди това, както казахме, готите много се засилиха и, намирайки много гръцки градове пусти и безпомощни, завзеха ги и завладяха, превзеха и градовете около Солун, държейки в ръцете си и Охрид.“
Стрез обаче се оказал неблагодарен спрямо Стефан Неманя и му се противопоставил:
„И стана (Стрез) роб на завист и злоба, и без страх от Бога поквари душата своя, защото за неизброимите добрини на Стефан към него му отвръщаше с безбройни злини и празноумия, а след като се помири с гърците и започна със своите готи да събира неизброимо множество от различни народи и с голяма надменност, ревейки като лъв, тръгна против неговото отечество с намерението да му напакости и съвсем да го опустоши“.
Но, най-накрай Стрез ненадейно умира:
„И така, със страшни болки от невидима рана в сърдцето тази нощ внезапно изпусна дъх.“ [6]
Също и Григорий Цамблак (ок. 1408) разказва в своята биография на крал Урош III Дечански (1321-1331) как против него се вдигнал в 1330 година българският цар Михаил с голяма войска, която събрал от различни страни и от различни народи:
„след като събрал не малка помощ и от онези готи, които живеят от другата страна на Дунав, тръгнал във война като развълнувано море” [7]
От приведените данни виждаме, че през средните векове сърбите идентифицират българите с готите.
190
Това идентифициране обаче не е оригинално сръбско, а е преминало у сърбите от византийците. Ние не можем в тази статия да навлезем във всички подробности за това как се е стигнало до тази твърде важна идентификация. Нашата главна задача считаме за изпълнена, доколкото констатирахме някои от главните фази и факти.
Преди всичко трябва да си припомним, че тракийските гети (Γέται, Gaetae, Getae) още по времето на Херодот и Тукидид, значи в V век пр. Хр., населяват двата бряга на Долния Дунав (Иструм). Херодот пише (IV, 93):
„Преди Дарий да достигне Иструм, най-напред покори със сила гетите. А гетите са най-храбри и най-мирни от траките, които му се противопоставиха, но бяха веднага покорени“.
Тукидид (II, 96) разказва как съюзникът на атиняните, тракийският цар Ситалк, нападнал македонците (429 пр. Хр.). Той вдигнал на война заедно с останалите траки още и „гетите от отвъдната (т.е. северната) страна на планината Хемус (т.е. днешния Балкан)“.
По-нататьк Тукидид казва:
„Тези гети са съседи със скитите и си служат със същото оръжие, както и онези, и всички са сръчни стрелци и ездачи“. [...]
Гетите обаче още преди средата на IV век пр.Хр. напускат десния (южния) бряг на Дунав или Истър и основават държава на левия (северния) бряг, където през 336 година пр. Хр. ги напада Александър Велики. Изчезват от тези краища към I век пр. Хр. По времето около Христовото раждане Страбон (VII, 3) нарича областта между долния Прут и Днестър „гетска пустиня“, т.е. земята, от която са изчезнали гетите, или земята, която някога те са населявали. Но въпреки всичко това името гети, а вероятно и остатъци от гетския народ, се били запазили в Мизия, значи на десния, южен бряг на Дунав, и по-късно.
Към средата на III век след Христа в отвъддунавските краища и по северозападния бряг на Черно море се заселват източногермански готи. [8] Не само подобието на името, а най-вече това, че те се настаняват в онази земя, където в по-старо време са живели гетите, дава повод римските и византийските писатели от IV века нататък редовно да идентифицират германските готи
191
със старите тракийски гети. Мисля, че ще бъде добре ако изтъкнем още тук и това, че идентиφицирaнето на го-младите или по-късно дошлите народи с по-старите, а чак и отдавна изчезналите народи, у римяните (латините) и византийците е обикновено явление, което почти редовно се повтаря. Така, Елий Спартиан в житието на император Каракала (211-217) казва: „Gothi, Getae dicerentur“ (X, 6), а в житието на император Антонин Гет (211-212), брат и съвладетел на Каракала: „Geticus maximus quasi Gothicus” (VI, 6), докато Юлий Капитолин в житието на император Максимиян Тракиец (235-238) пише за него: „Semper cum Gothis commercia exercuit; amatus est autem unice a Getis, quasi eorum ciuis" (IV, 5). Тази идентификация възприемат и християнските писатели. Нещо повече: те започват да свързват готите или гетите с библейските Гог и Магог, синовете на Яфет. Затова св. Йероним (331-420) пише:
„Et certe Gothos omnes retro erudii magis Getas, quam Gog et Magog appellare consueuerunt. Hae itaque septem gentes, quas de Japheth venire stirpe memoravi, aquilonis partem habitant“ (Migne PL XXIII, 2).
Следва го и св. Августин (ок. 400):
„Gentes istae, quas appellant Gog et Magog, non sic sunt accipiendae tanquam sint aliqua parte terrarum barbari constituti, siue quos quidam suspicantur Getas et Massegetas propter littera horum nominum primas siue aliquos alios alienigenas et a Romano iure seiunctos“ (II, 15).
Даже и далечният испанец Павел Орозий (Orosius, ок. 430), в произведението си Historiarum adversus paganos libri septem, казва:
„Modo autem Getae illi, qui et nunc Gothi“ (I, 16).
Разбира се, че тази идентификация е минала през средновековието с важно допълнение. И историците, и другите писатели по онова време все по-често назовават всички отвъддунавски варвари с името «скити» - значи и готите (или гетите), и хуните, и българите, а най-накрая и славяните, - само защото те всички идвали до границите на римската империя от областите на стара Скития. През следващата фаза византийските писатели започват да идентифицират гетите (т.е. per consequens готите) и славяните. От тук има само една крачка до идентификацията на тези народи помежду им. Ето по този начин славяните станали готи
192
(гети) и даже скити, а понеже и българите дошли от онази страна на Долния Дунав, било съвсем логично и тях да започнат да отъждествяват със старите гети, т.е. с готите, а и със скитите. Въз основа на това, още веднъж ще повторим нашия главен резултат: идентификацията на славяните (на първо място сърбите и хърватите) с готите, а след това и на българите с готите, както открихме най-напред в нашите стари западни легенди и хроники (напр. в легендата за Св. Дуйм, след това в летописа на Дуклянския презвитер и в произведението на архидякон Тома), а след това и у нашите по-кьсни източни агиографи (Стефан Първовенчани, Теодосий и Цамблак), всъщност е от византийски произход и е основано на манията на новите народи да се дава името на съответните стари народи, от чиито земи те са идвали или в чиито земи са се заселили. [9]
Това явление се пояснява и от следващите няколко данни.
Още Комес Марцелин (Comes Marcellinus, ок. 535) в своята хроника е идентифицирал гетите със славяните:
„Mundo Illyricianae utriusque militiae ductor dudum Getis Illyricum discursantibus primus omnium Romanorum ducum incubuit eosque haut paucis eorum interemptis fugavit“, [10]
докато Йордан (Jordanis, ок. 551), сам по произход гот, идентифицира готите със старите гети. [11] Така е размишлявал и съвременикът на Йордан, византийският историк Прокоп (f сл. 562). В съчинението си Готската война (I, 24) той казва:
„Когато готите през 537 г. нападнали Рим, някои патриции изнесли наяве някакво пророчество на Сивила, в което се казвало, че през месец квинтил (юли) Рим не трябва да се бои от нищо, което е гетско, „защото, казваха, готи и гети са едно и също“ [12].
На друго място (IV, 5) Прокоп казва:
„От онази страна на Меотидското езеро (Азовско море) и протока, който го свързва с Черно море, брегът е населен от тетраксидските готи, след тях готите, визиготите, вандалите и други готски народи“.
„В миналото те се наричаха и скити, защото всички народи, които населяват онези предели, носят общото скитско име; някои от тях се наричат и савромати или меланхлени“ [13].
И най-после в книгата си Вандалската война Прокоп пише (I, 2):
„Когато Хонорий бил император на Запада, варварите, а особено готите,
193
вандалите, визиготите и гепидите, започнали да рушат империята. „Преди ги наричаха сармати и меланхлени, а някои наричат тези народи и гети“ [14].
И Изидор Севилски († 636) в съчинението си Historia Gothorum идентифицира готите с гетите и със скитите със следните думи:
„Gothi, de Magog Japhet filio orti, cum Scythis una probantur origine sati; unde nec longe a vocabulo discrepant. Demutata enim ac detracta littera, Gethae quasi Scythae sunt nuncupati“ [15].
По това време византийският историк Теофилакт Симоката (ок. 570-640) отново започва да идентифицира славяните с гетите и категорично пише, че
„гетското име е по-старото име на тези варвари (т.е. славяните)” [16].
Тази идентификация след това се среща и при патриарх Фотий (ок. 860) в неговите добавки към хрониката на Теофилакт Симоката. [17] Но още преди него виждаме, че един от най-важните стари византийски хронисти, Теофан (ок. 812), на едно място в своята Хронография, разбира се въз основа на по-стари извори, идентифицира скитите с германските готи, а на друго с туранските хуни. [18] А Продължителят на Теофан (ок. 940), който работи под надзора на император Константин Багренородни, нарича пък хърватите и сърбите скити. [19] Нещо повече, и сам Константин Багренородни, който от своя страна е най-добрият познавач на старата история на хърватите и сърбите, на едно място също така ги назовава скити [20], а това очевидно е възприел от него и Лъв Граматик (ок. 1013) [21]. Сега ни става ясно откъде може Дуклянският презвитер (ок. 1180) да каже следното:
„Caeperuntque se litrique populi valde inter se diligere, id est Gothi qui et Sclavi, et Vulgari, et maxime, quod ambo populi (т.е. готи които са славяни и българи) gentiles essent, et una lingua esset omnibus“ (т.е. славянския език),
а архидякон Тома (ок. 1260), очевидно следвайки него:
„Gohti a pluribus dicebantur, et nichilominus Sclaui“ и по-нататък: „In terra uero Getharum [22], que nunc Seruia seu Rasia nuncupatur, prope stagnum quoddam (Скадарското езеро) ciuitatem fecit construi (император Диоклециан), quam ex suo nomine Diocliam appelavit“ [23]. [...]
194
БЕЛЕЖКИ
1. Поради тези думи, и особено поради „sanctae sedis archiepiscopatus Diocletanae ecclesiae“ и „nostra civitatis“, на която не дава име, Туберо счита, че Дуклянският презвитер e живял и работил върху своя летопис още в старата Диоклея, която според него тогава още е процъфтявала. Заслужава внимание и обстоятелството, че барският епископ Гръгур в своето писмо от 1178 г. нарича своята църква: „Dioclitana ecclesia“. [За датировката на летописа вж. моите бележки към текста на Шишич, стр. 15 сл. Съвременната историография не поддържа също неговата теза, че текстът представлява единно цяло - бел. ред.]
2. Дандоло пише: „Nuncius autem, qui infidelis erat, hortatu ducis baptismum suscepit. Erant enim Sclavi adhuc gentiles quia a Gothis originem traxerant“ - H. Simonsfeld, Andreas Dandolo und seine Geschichtswerke, München, 1876, с. 156.
3. Fr. Racki, Acta sanctorum, Doc. 288, Aprilis vol. II, 8: „desumpta ex breviario Spalatensi“.
4. Thomas archidiaconus Historia Salonitana, в: Monumenta spectantia historiam Slavorum meridionalium XXVI, ed. Fr. Racki, Zagrebiae, 1894, c. 49: „Dicebant enim gothicas literas a quodam Methodio haeretico fuisse repertas, qui multa contra catholice fidei normam in eadem sclauonica lingua mentiendo conscripsis, quam ob rem diuino judicio repentina dictur morte fuisse damnatus“. [Българския текст от постановлението на Сплитския събор вж. в: ЛИБИ II, София, 1960, с. 370-371 - бел. ред.]
5. P. J. Šafařik, Život Sv. Symeona od krále Štěpána, 22, цитирано според превода на Башић, Старе српске биографије I, с. 62-63.
6. Житие на св. Сава от монах Теодосий, публикувано от Даничич под неверното заглавие: Живот на Свети Сава. Написа Доментиян, Београд, 1860. Цитираната част за Стрез се намира на стр. 103. Важното в тези данни е, че готите (т.е. българите) виждаме като насилници и безверници, което по смисъл и дух отговаря на представата на приморските извори за «готите».
7. Цамблаковата биография на крал Стефан Урош III Дечански е публикувана от Шафарик в Гласник српскогученог друштва, Кн. XI, Београд, 1859. Публикувана е с известни поправки и от Стоян Новаковић в Старине, кн. XVI, 112, Загреб, 1884, и в Гласник XI, 71.
8. Тук Шишич възприема с нищо недоказаната теза на историците от XIX в. за заселване на «германски готи», като влиза в противоречие с цитираните от него по-нататък средновековни автори. В този смисъл приведените цитати са твърде важни и показват постоянството, с което средновековните автори единодушно твърдят, че гети и готи са едно и също нещо - а това постоянство не може да се обясни с някакво заблуждение, след като нито един автор дори не изказва предположение, че въпросните «готи» биха могли да бъдат съвсем друг народ, различен от добре известните на античните автори гети. И тъкмо Прокопий, който в случая е един от най-компетентните средновековни автори,
195
казва:
„Γοτθικὰ ἒθνη πολλὰ μέν καὶ ἄλλα πρότερόν τε ἦν καὶ τανϋν ἔστί, τὰ δέ δὴ πάντων μέγιστα τε καὶ ἀξιολογώτατα Γότθοι τέ εἰσι καὶ Βανδίλοι καὶ Οὐσίγοτθοι καὶ Γήπαιδες. πάλαι μέντοι Σαυρομάται καὶ Μελάγχλαινοι ὠνομάξοντο εἰσὶ δὲ οἳ καὶ Γετικὰ ἔθνη ταῦτ᾿ ἐκάλουν. [...] οὗτος ὁ λεὼς ὑπέρ ποταμὸν Ἴστρον ἐκ παλαιοῦ ᾤκουν“ - т.е.:
„Съществували са, а съществуват и сега много готски и други племена. Най-големите и най-прочутите сред тях бяха готите, вандалите, визиготите и гепидите. А преди ги наричаха сармати и меланхлени; някои пък наричаха тези народи също и гети [...] От древни времена те живееха отвъд Дунав“
- Procopii de bello Vandalico = Procopii Caesariensis opera omnia rec. Jacobvs Havry, Editio stereotypa correctior addenda et corrigenda adiect Gerhard Wirth, Lipsiae, 1958), III (V), 2, 2 и 6. Срв. ЕИБИ II, София, 1958, с. 112 сл. - бел. ред.
9. За това е писал L. Niederle в Slovenske Starožitnosti II, с. 187-190, 315-317, 375. [Именно Нидерле е един от създателите на тезата, че средновековните автори по някаква си инерция идентифицират «новите» народи с имената на «старите». А в тази теза остава необяснено къде изчезват «старите» народи» - и, разбира се, откъде идват «новите». При това се оказва, че «новите» народи без изключение запазват езика и обичаите на «старите» - бел. ред.]
10. Th. Mommsen, Chronica minora saec. IV, V, VI, VII II, Berlin 1894, с. 103 (=Monumenta Germaniae historica. Auctorum antiquissimorum, tomus XI). Че тук става дума за славяни, т.е., че гетите на Марцелин всъщност са славяни вж. L. Niederle, ор. cit. 189-190, където се възприема тълкуванието в студията на Jовaн Радонић: Ко су гети у хроници комеса Марцелина (Глас Српске Краљевске Академије кн. IX, с. 204-214).
11. Th. Mommsen, Jordanis Romana et Getica. Berlin 1882, 64, 70 (= Monuumenta Germaniae historica, B 1, V, 1). Позовавайки се на посоченото по-горе място Йордан казва: „Dio storicus et antiquitatum diligentissimus inquisitor, qui operi suo «Getica» titulum dedit (quos Getas iam superiori loco Gothos esse probavimus, Orosio Paulo dicente)...“ [За аланско-гетския произход на Йордан вж. бележките ми към неговата История, с. 33-38 - бел. ред.]
12. „Γετικὸν γάρ φασιν ἔθνος τοὺς Γότθους“ (ed. Haury, Procopii Caesariensis opera omnia, vol. II, Leipzig 1905, c. 121).
13. Пак там, c. 504. [По този въпрос вж. студията на С. Лесной в същия сборник, с. 159-168 - бел. ред.]
14. Пак там, vol. I, c. 311.
15. Th. Mommsen, Chronica minora... ed. cit. 293 и 268.
16. Theophylacti Simocattae Historiae ed. de Boor, Leipzig, 1887, 116-117 (III 4, 7); 232 (VI 6, 14); 247 (VII 2, 5).
17. Photii summaria, ed. De Boor, с. 8 и с. 13: „οἱ δέ Γέται ἤτοι Σκλάβοι τὰ περὶ τὴν Θρᾴκην ἐλυμαίνοντο“.
18. Theophanis Chronographia ed. de Boor vol. I, Leipzig, 1883 с. 66, 102. [Естествено, в текста си нито Теофан, нито неговият продължител, употребяват
196
думите «германски» готи и «турански» хуни, както ги цитира Шишич, който по този начин «помага» на сръбския читател да си «изясни» представите - бел. ред.]
19. Пак там, с. 288: „Σκυθῶν Κρώβατοι φημὶ καὶ Σέρβλοι“.
20. Constantinus Porphyrogenetus, Vita Basilii, ed. Migne, PG 109, col. 304:
„Ἀλλὰ τὰ μέν πρός ἁνίσχοντα ἥλιον οὕτως εἷχε κατὰ τοὺς χρόνοος τῆς εὐσεβοῦς βασιλείας Βασιλείου τὰ δέ πρὸς δοόμενον ἔρχομαι διηγήσασθαι. Ἀκολούθως γὰρ τοῖς λοιποῖς καὶ τῶν κατὰ τὴν Ἐσπέραν πραγμάτων ἐπὶ πλέον ἀμεληθέντων ἐπὶ τῆς βασιλείας τοῦ Μιχαὴλ, καὶ [...] ὐποφόρου τοῖς βαρβάροις γεγενημένης, ἔτι γε μὴν καὶ τῶν ἐν Παννονία καὶ Δαλματία καὶ τῶν ἐπέκεινα τούτων διακειμένων Σκυθῶν, Κρώβατοι φημὶ καὶ Σἐρβλοι καὶ Ζαχλουμοὶ Περβουνιῶταί τε καὶ Καναλῖται καὶ Διοκλητιανοὶ καὶ [Να]ρεντανοὶ, τῆς ἀνέκαθεν τῶν Ῥωμαίων ἐπικρατείας ἀφηνιάσαντες ἀυτόνομοί τε καὶ ἀυτοδέσποτοι καθεστήκεισαν, ὁπὸ ἰδίων ἀρχόντων μόνον ἀρχόμενοι“.
В съчинението си De Thematibus, edit. Bonn, 50, Константин Багренородни разказва как император Юстиниан II населил Стримонската тема (дн. Струмишко) с някакви скити. В. Златарски, История на първото българско царство, I, 1, София 1918, с. 159-161, обяснява, че под «скити» трябвало да се разбират «българи».
21. Leonis Grammatici Chronographia, ed. Bonn. 160: „τά ἑσπέρια οἱκοντες Σκύθαι“.
22. В някои варианти на ръкописа, между които и стари ватикански (XIV в.), пише «Gothorum».
23. Thomas archidiaconus, ed. Racki II, 26.