7. AETHICUS PHILOSOPHUS COSMOGRAPHUS [*]
Божидар Пейчев
Едва ли при изследването на старобългарската и старославянската традиция в областта на философията може да възникне по-труден, по-заплетен, но затова пък толкова по-интересен и значителен въпрос от този, който се поставя в настоящата студия. Трудността в случая идва не само от предмета на проучването, а и от нуждата да се преборим с натрупания в западната наука от едно столетие насам опит, по силата на който тя счита вече за утвърдено, че смятаният в миналото за славянски философ, учен и писател от IV век Етикус Истер, роден в пределите на днешна Добруджа, не е славянин, а при всички случаи западноевропеец. Така се е стигнало дотам, че оставен без защита, единственият славянски мислител от толкова ранно време, поради настойчивостта на цял отряд западни изследвачи в края на краищата е провъзгласен дори за ирландец, само и само да не остане такъв, какьвто е бил в действителност.
1. ИСТОРИЯ НА ВЪПРОСА ЗА ФИЛОСОФА ЕТИКУС ИСТЕР
През 1852 г. френският учен d’Avezac издава ранносредновековен труд с философско и географско-етнографско съдържание [1]. Автор е Етикус (Aethicus), а първият му преводач на латински език - св. Йероним (~347-420), който отбелязва за него, че по народност е скит от благороден произход (natione Schitica nobile prosapia parentum) и в приложение към своя превод дава образци от буквите, с които е написан оригиналът (suos characteres litterarum quos adinvenit, ita distinxit). Едно столетие по-късно се появява трудът, който претендира окончателно да деславянизира този автор, като го обяви за ирландец. [2] За да се стигне дотам, в течение на сто години редица изследвачи са прибавяли усилие след усилие, тласкайки Етикус от изток, от родната му Добруджа, все по-назапад, за да дойде ред да обявят за негова родина островите около ирландския бряг. Първи Кунстман [3] и
*. Студията е публикувана за първи път в сп. Философска мисъл, 1979, № 2, с. 72-85. Тук се печата с малки съкращения и актуализирани от автора бележки, без да се посочва излязлата през последвалите три десетилетия литература.
198
Рот [4] оспорват автентичността на съчинението на Етикус, издадено повторно от Вутке [5], който излиза с негова зашита. [6] В същата 1853 година Пертц прави друго издание на текста, [7] в което, макар и едновременно с Вутке, [8] но много по-обстойно, обосновава нашироко извода за славянската принадлежност на Етикус. Веднага обаче този извод се оспорва, между другите и от известния навремето си санктпетербургски професор Куник [9]. Няколкото издания на произведението на Етикус само за еднадве години, многобройните рецензии, спорове и дискусии по цяла Европа ни показват какъв интерес е предизвикало това научно събитие. Но напредва стремежът Етикус да се обезславяни и философско-космографският му оригинален труд да се прибави към западноевропейската литературна традиция. Гутшмит [10] се опитва да докаже, че съчинението е възникнало през VII век в държавата на франките, а Круш [11] - през VIII век; в дисертацията си Хилковиц (или Хилкович) [12] твърди, че творбата е създадена след 768 година, а авторът се търси вече към Британия. [13]
Същевременно се отхвърля [14] дори допускането трудът на Етикус да има гръцки прототип, каквото мнение поддържа Буш. [15]
И така идваме до най-крайния и характерен изследвач на въпроса, посочения Льове, който се присъединява към теорията, че Етикус е ирландец и схваща целта на проучването си по въпроса така: като изхожда от времепоява на съчинението не по-ранна от 768 година, да определи кой се крие зад авторското име и къде точно е написано самото произведение. [16] Льове увенчава досегашните усилия на западноевропейската наука да обезсилва основното доказателство, че философската и космографска творба на Етикус Истер е написана от славянин през IV век, макар и това доказателство да се дава в публикувания от Вутке текст на самото съчинение [17], където пише:
„Incipit Liber Ethici translato e philosophico edito(s) oraculo a Hieronimo presbytero dilatus ex cosmographia it est mundi scriptura еdicta Aethici philosophi cosmographi“ [18]
и
„Explicit liber Aethici philosophi chosmographi natione Schitica nobile prosapia parentum. Ab eo enim ethica philosophia a reliquis sapientibus onginem traxit. [19]
199
C други думи, Льове, също както своите предходници отстоява следната теза: 1. Че съчинението на Етикус не е всъщност от автор под такова истинско име, а то в най-добрия случай е псевдоним на много по-късен писател. 2. Тъй като творбата е написана в края на VIII век, невъзможно е да е преведена от някакъв друг език (т.е. славянски) на латински, а само е съкратена и видоизменена от посочения в нея Йероним, защото този виден християнски учен, който пръв превежда Библията на латински език, както е известно е прекарал част от живота си през IV век в Далмация.
Водени от изричното сведение в текста на съчинението, че св. Йероним го е превел от оригиналния му език на латински, цитираните Пертц и Вутке приемат за времепоява на творбата IV век - т.е. века на Йероним. Това датиране е единственото възможно и то идва като следствие от думите на неговия преводач и съвременник. Да приемем всичко това значи просто да се доверим на сведенията в текста на съчинението, които са налице във всичките му познати латински версии. А ако не искаме да приемем тези сведения, трябва да отхвърлим цялото произведение на Етикус-Йероним като фикция, за да бъдем последователни и разпрострем недоверието си към една от частите му върху цялото.
Пътя към такова действие, въпреки цялата му несъстоятелност, поема Льове. Той се стреми да заобиколи данните в текста за неговия автор като единствено положителни и сигурни и ни предлага едно свое построение със следното съдържание: съчинението е написано в края на VIII век направо на латински език от ирландеца Виргил, епископ на Залцбург, под псевдонима Етикус Истер като алюзорна и пародична негова полемика срещу съвременника му, учения Бонифаций. Особена тежест на доводите си Льове иска да придаде чрез палеографския анализ на най-стария запазен препис на съчинението, който според него трябва да бъде отнесен към баварската литературна школа на епископ Арбео от Фрайзинг (764-783 година). [20] А според Льове баварски са също така и следващите по време преписи, както и изобщо за него Бавария е центърът на размножаването на версии от Етиковото произведение. [21]
200
Авторът - ирландец, местопоява на труда му - Бавария, време - краят на VIII век. И ето, че оставеното от Йероним сведение в преведеното от него съчинение за автора Етикус Истер, скит от IV век, като че ли напълно бива елиминирано. Но ако Льове си е поставил непосилната цел да обезсили чрез разсъждения цяла поредица факти, ние ще се постараем тук да докажем, че тези факти са неопровержими, а опитът да бъдат обявени за фалшиви е погрешен и порочен.
2. ВЪЗРАЖЕНИЯ СРЕЩУ УНИЩОЖИТЕЛИТЕ НА ЕТИКУС ИСТЕР
Изхождайки от обстоятелството, че в нашата научна литература въпросът за Етикус не е поставян и е непознат, напълно естествено би било читателят да каже: „Дотук се говори за един неизвестен автор на някакъв голям труд. Може ли да се приеме едно или друго твърдение за него, без да познаваме самия труд?“ Така че ние ще публикуваме и труда на Етикус - по-точно отнасящата се към непосредствените ни интереси негова философска част. Но съчинението на Етикус е вторият поред проблем и затова го оставяме като предмет на втората половина от студията ни. Първият проблем е: Кой е Етикус Истер и дали си струва изобщо да се занимаваме с произведението му? Защото ако наистина Льове е прав, тогава трябва да отстъпим изучаването на този въпрос на историците на баварската, ирландската и изобщо западноевропейската култура. От това, дали ще съумеем да запазим славянската принадлежност на Етикус, зависи и интересът ни към неговата творба като първа по време известна на нас проява на славянската философска мисъл. Ето защо преди всичко трябва да докажем, че Етикус е славянин от много ранна епоха и оттук - че съчинението му влиза в кръга интереси на историята на славянската култура. Това ще извършим чрез система от «възражения» на противните мнения и «доводи» в полза на нашето
ПЪРВО ВЪЗРАЖЕНИЕ
Дълбоко заблуждение е да се смята като Льове, [22] че трудът на Етикус става известен на науката и предмет на изследване от
201
1852 година насам. Защото в неотпечатания за жалост ръкопис по история на българите от известния българо-хърватски учен от XVIII век професор Франц Ксавер Иван де Пеячевич (1707 до 1781) на страница 89 намираме откъс от съчинението на Етикус под заглавие Ex Aethici Cosmographia (Из Космографията на Етикус).
Тук Пеячевич използва онова място от космографската част на съчинението, където се говори за много ранни свидетелства за прабългарите. Това се вижда от изнесените встрани на страницата термини, на които ние ще се върнем отново във връзка с критиката на метода на Льове за дешифриране на специфичните етнографски понятия на Етикус. Важното е друго - че един авторитетен за времето си учен като Пеячевич, в продължение на 10 години канцлер и два пъти ректор на университета в Грац, не се съмнява в автентичността на името Етикус и в труда му, а го привлича като важен източник за ранната история на Кавказкия регион и за прабългарите. При това фактът, че Пеячевич ползва Етикус като извор за прабългарската история, показва, че той един век по-рано от западноевропейските учени правилно е схванал действителната връзка между месторождението на Етикус сред най-североизточната част на Балканския полуостров и произтичащите от това негови интереси към свързаните с тази територия етнични общности. Ето защо включването на откъс от трактата на Етикус в труда на Пеячевич не може лесно да се омаловажи като доказателство, че през XVIII век този трактат и неговият автор са били възприемани като автентични и действителни. И толкова по-уязвими поради неосведомеността си за такъв значителен факт се оказват неговите критици, чийто последен представител е Льове.
ВТОРО ВЪЗРАЖЕНИЕ
Ако становището на Пеячевич за автентичността на Етикос не е достатъчно доказателство за защитниците на тезата на Льове, ние ще приведем един особено важен факт от съчиненията на бележития немски учен и философ от VIII-IX век, абат от Фулда и епископ на Майнц Храбан Мавър (Hrabanus Maurus, 780-856). В
202
своя трактат За изобретяването на езиците, [23] датиран от 856 година, той пише:
„След еврейската, гръцката и латинската азбука била изнамерена от философа и космограф Етикус, родом скит от благородно потекло, азбука, която достопочтеният презвитер Йероним непрестанно разпространявал в свой вариант чак до родината на самия Храбан, понеже възжелал да увеличи известността на тия букви с мощта на своята ученост и трудолюбие“.
И Храбан изобразил буквите в своя трактат. Забележителното е, че те твърде приличат на по-късните глаголически букви, на глаголицата, и този факт се признава днес от редица автори. [24] Изводът е, че Храбан Мавър приема като вярно цитираното от нас сведение в текста на труда на Етикус за неговата народност, времепоявата на творбата му и по-късната намеса на Йероним в нея. Храбан е достатъчно голям учен, за да не се заблуждава, още повече, че сам той е използвал в прочутото си съчинение De Universo (За вселената) някои части от труда на Етикус. [25] Изобщо Храбан приема, а не отхвърля твърдението на Йероним, че Етикус е писател от IV век от благороден скитски произход. Нещо повече: той твърди за него, че е изобретател на прототипа на по-късната азбука на славяните - глаголицата. Така ние идваме до въпроса за Етикус като създател на праглаголицата. За Храбан е несъмнено, че азбуката на Етикус е тъкмо «скитска» - а това значи славянска - и че тя е съществувала още в началото на V век, когато Йероним я разпространявал и поради това се е запазила във всички славянски области на запад от Скития, чак до заселените с германци райони, от които е произлизал Храбан. Ние даваме тук копие на праглаголическите букви на Етикус, но не според по-късната им версия, представена в трактата на Храбан, а по обнародвания от Вутке лайпцигски препис от превода на Йероним.
Фактът, че според сведенията на Йероним и на Храбан, Етикус Истер бил изнамерил глаголическите букви, а също, че според по-късно разпространеното сред хърватите предание творец на тяхната глаголицата е Йероним, се приема безусловно от учените, оспорващи автентичността на Етикус. [26] Никой досега не е
203
оспорил сходството между азбуката на Етикус и по-късната глаголица, напротив - всички го потвърждават. На това основание такъв задълбочен изследвач като Пертц още през XIX век обявява Етикус категорично за славянин. [27]
От друга страна, свидетелства за употребата на азбуката на Етикус откриваме предимно по територията на запад от долното течение на Дунав, чак до населените с германци райони. Така ние сме намерили цял свод на едно от помещенията на много стара черква близо до гр. Инсбрук, изписан със съвсем подобни на Етикусовите глаголически букви. Такъв факт потвърждава свидетелството на Храбан, че изобретената на изток азбука на Етикус се е разпространила с посредничеството на Йероним чак до германските предели. Нещо повече - в контекста си Храбан явно допуска, че философско-космографското съчинение на Етикус е било написано на роден славянски език със същата тази азбука, а далматинският латинец Йероним го е превел на латински.
Показателно за несъстоятелността и тенденциозността на тезата за фиктивността на Етикус е тъкмо обстоятелството, че Льове и другите антиславянски настроени изследвачи не могат да не приемат глаголическия, т. е. славянския, облик на поместваната в края на латинските преписи от съчинението на Етикос азбука, а в същото време, според ангажимента си, трябва да твърдят, че авторът на тази славянска азбука не е славянин; освен това те твърдят, че Йероним наистина разпространявал сред славяните на запад от Скития глаголица, но невъзможно било това да е вършел той и т. н. - до такива дълбоки противоречия се стига само и само да се отнеме от славяните най-ранният тяхен засвидетелствуван от историческите извори учен. За да сме докрай добросъвестни във възпроизвеждането на критикуваната от нас теза на Льове, трябва да кажем, че той добре съзнава безизходността на противоречието, в което изпада, като от една страна настоява изрично за важността на подобието между Етикусовата азбука и славянската глаголица, а, от друга - отказва на Етикус славянска принадлежност. Затова Льове прибягва до такова жонгльорство - той се позовава на едно изследване от 1939 година, [28] явно вдъхновено от тогавашната германска политика към славяните, в
204
което известни факти се обръщат наопаки и в крайна сметка излиза, че наистина споменатият Виргил - Лъжеетикус според Льове - е изредил глаголическите букви в края на труда си, но това било в края на VIII век, когато вече тия букви били налице, създадени предварително под влиянието на франки-мисионери върху основата на меровингското писмо и италианския курсивен минускул в областта на аквилейския патриархат и полуостров Истрия. [29] Това не само не спасява теорията на Льове, а я довежда до краен абсурд - от една страна да се приема разпространението на праглаголицата през IV-V век от Йероним [30] и популяризирането и като славянско писмо, а от друга - да се твърди на същата страница у Льове [31], че това писмо било съставено през VIII век във „венетскоистрийската област“ във връзка със северноиталианската писмена традиция и оттам - от запад - наложено сред славяните.
Разкриването на това дълбоко противоречие в тезата на Льове е достатъчно да я направи коренно неприемлива. Освен тази констатация обаче ние ще прибавим от себе си още едно възражение срещу всички автори, които, подобно на Льове, отхвърлят, че от IV век нататък с посредничеството и усилията на Йероним на запад сред славяните се е разпространявала праглаголица, която по собственото му нееднократно признание, потвърдено от Храбан, Йероним взел именно от Етикус Истер.
ТРЕТО ВЪЗРАЖЕНИЕ
За силата на убеждението сред славяните, че ползваната от тях особено в хърватската сфера глаголица им е завещана от Йероним, свидетелствуват не само приведените от Пертц [32] и от самия Льове [33] източници, а и един почти домашен за нас, българите, автор: познатият доктор по философия и учен от началото на XVIII век Яков Пеячевич (1681-1738), който в труда си по история и география на света с Тезиси по обща философия (Загреб, 1714) пише следното:
„Днес от всички езици най-широко се е разпространил славянският, наричан сега илирийски - от Адриатическо море почти до Китай и Тартарския океан [Тихия океан - б. а.]. Първоначалната форма на езика се е разпаднала на много разновидности, в това число тези на Далмация, Виндик [източната
205
част на Вюртемберг и западната на Бавария - б. а.], Бохемия, Полония, Московия, България и много други. Буквите на този език са два вида: кирилски, изнамерени от св. Кирил, почти подобни на гръцките, и далматински или йеронимски, чийто автор е Йероним“. [34]
След като хърватската традиция тъй многократно повтаря, че Йероним е създал „далматинските“ славянски букви, значи, че това е станало през IV-V век - времето на Йероним. Но това означава също така, че още тогава на Балканите, и дори в найзападната им част, е имало славяни, за които тези букви били предназначени съобразно езика им. И най-после означава, че оставеното от самия Йероним сведение за автора на преведения от него на латински език трактат, Етикус Истер, съставил азбука на своя език, е вярно. Ако по Йеронимово време в Далмация е имало нуждаещи се от азбука славяни, на които той я дал, още преди това в източния край на Балканския полуостров трябва вече да е имало славяни, от които той я взел, за да я даде на западните.
Йеронимовото сведение е вярно изцяло, включително и в тази част, която утвърждава скитския произход на Етикус, който не е друг, а именно славянски, защото по времето, когато е оставено сведението, както ще докажем по-долу, едното е тъждествено на другото, Поради това естествено е Етикус Истер да се счита за славянин. Затова и съставената от него азбука на родния му език по-късно била възприета с посредничеството на Йероним от западните славяни. Славянската принадлежност на Етикус с всички произтичащи от нея следствия ние ще докажем с редица доводи.
3. ДОВОДИ В ПОЛЗА НА СЛАВЯНИНА ЕТИКУС ИСТЕР
Льове и подобните му отрицатели на Етикус са особено слаби в анализа на сведението от Йероним, че Истер бил „родом скит, от благородно потекло“. Позовавайки се на едно място в значително по-късната, едва от 7 век, Historia Brittonum (Британска история), според което „скитите са скоти“ [35], т. е. шотландци, Льове се надява с „един удар“ [36] (mit einem Schlage) да реши загадката за скитския произход на Етикус, на когото вече със сигурност трябва да се гледа като на „ирландец“. [37] Според него
206
тия две-три думи в Британската хроника могат да обезсилят твърдението на един от най-учените хора от първите векове сл. Хр., Йероним, спечелил си огромен авторитет и меродавност. И трябва да повторим - Британската история е от VII век и поради това не може да бъде достоверна в сведенията си за събития от IV век - века на Етикус и Йероним. Така че ние отстояваме верността на Йеронимовото твърдение за скитския произход на Етикус в смисъл - славянски, и преминаваме към нашия
ПЪРВИ ДОВОД
За да разберем какво означава през четвърти век и в речника на Йероним думата «скитски», трябва за разлика от Льове да си послужим с данните, до които са достигнали и други науки, а не само историята на староирландската литература. Така историците ни дават решение на въпроса. През IV-VI век, т. е. тъкмо интересуващият ни период, историческите извори наричат днешна Добруджа Скития (Scythia) [38]. И забележителното е, че именно в Скития е бил град Истрос (Histria), лежащ северно от Томи (Кюстенджа) - известен и днес под това име. Римският историк Амиан Марцелин го споменава като „някога твърде могъщия град Истрос“ [39] - в латинска транскрипция Histria. Твърде вероятно е по името на този град като негов роден Етикус да е получил прозвището Истер, а не по името на Дунав/ Истър, или по името на древното селище Хисторио [39а] близо до Дуросторум (Силистра), както мисли Вутке. [40] Затова, когато авторът Йероним през IV-V век говори за Етикус като за „родом скит“, това означава, първо, че той произлиза от Скития, т.е. Добруджа, и отникъде другаде. Биха ни възразили, че той може да е роден в Скития, но защо да бъде славянин? Може да е друг - гот, грък, римлянин, дакиец или тракиец, но едва ли толкова рано е имало тук славяни, а дори да е имало, защо „скит“ значи непременно славянин? Отговор първи: ако не е бил славянин, как ще обясним, че е изнамерил азбука, много подобна на по-късната славянска глаголица? Отговор втори: пак историческата наука свидетелствува, че през периода IV-VI век, към терминологията на който се е придържал естествено и Йероним като съвременник, „славяни, българи [...] се съобщават в изворите
207
под общото название скити или гети“ [41]. Това е изключително важно. То означава, че ако е съществувала традиция в изворите да определят славяните, а и българите, като скити особено през VI век, както уточнява Велков, [42] то тази традиция се е кореняла в поранните автори на същия период, като например Йероним, който от своя страна е означил един славянин като Етикус с термина „скит“ и виждаме по-късно, най-вече през VI век, тоя начин на означаване да е станал стил. Между другото върху основата на такива факти като съчинението на Етикус можем да съдим, че славяните са населявали Добруджа през по-ранно време от досега допусканото. В заключение - роденият по собственото му изявление в Хистрия, т.е. Истрос, скит Етикус Истер, тъкмо по силата на означението си като „скит“ според утвърдените термини на тогавашната епоха, подхвърлени по-рано от самия Йероним, е славянин. Но има още много доводи в полза на това.
ВТОРИ ДОВОД
Когато четем съчинението на Етикус, много силно впечатление ни прави следното: в първата, философска част на труда си, като говори за божественото творчество, той поддържа (с. 9 от изданието на текста от Вутке), че дяволът е първото създание на Бога, а донякъде под влиянието на индийския мислител от I век сл. Хр. Ярха(с) приема господството на несправедливостта и злото в света. Тия места от произведението на Етикус звучат съвсем като тезите на по-късното българско богомилство. Това ще проличи фактически, когато представим самия текст. Той съдържа и една космология за мястото и движението на слънцето и луната, както и за разположението на другите небесни тела към тях, която също откриваме по-късно в богомилските митове; a богомилството се явява като славянобългарска балканска ревизия на християнството. Наличието на идейни елементи у Етикус, подсказващи по-късното богомилство, показват, че Истер е бил сроден на исконното славянско християнство.
ТРЕТИ ДОВОД
Че науката отдавна е установила тъждеството между Скития от IV век и днешна Добруджа доказват от друга страна и изследванията на философско-теологическата традиция по тия земи.
208
Има дълга редица ранни християнски автори, т. н. скитски монаси, „чието отечество бе Scythia minor [Малка Скития], днешна Добруджа“ [44]. Между тях са Йоан, Леонций, Ахил и Мавриций, прочутият Дионисий Екзигус (Dionisius Exiguus, т.е. Дионисий Мали - създател на летоброенето по новата ера, едно от важните постижения на европейската цивилизация), Йоан Максенциус, [45] четиримата подписали специалното догматическо послание до живеещите в Сардиния африкански епископи [46] и авторът на известното съчинение Примери на светите отци (Exempla sanctorum patrum). [47] Скитските монаси отдавна са влезли в историята на философията, теологията и литературата, като произхождащи от пределите на днешна Добруджа. Това е категорично доказателство, че определението «скит, скитски» през оная епоха се е давало върху основата на местопроизхода на човека, т. е. ако е бил родом от Скития, са го наричали скит. Щом това, както личи от горните приведени примери, се е отнасяло за едни, как би могло да не се отнася за друг, означен също като «родом скит» - Етикус Истер? Туй е важен довод в полза на факта, че Етикус по силата на оставените от него данни за месторождението му произхождал от град Хистрия (Истрос) в днешна Добруджа.
ЧЕТВЪРТИ ДОВОД
Ще
започнем с парадокс: особено ярък, обширен и оригинален довод в полза на
славянската принадлежност на Етикус е по наше виждане едно от основните
произведения на старобългарската литература - О писменехь Чръноризца Храбра
(За буквите на Черноризец Храбър). Парадокс, защото това знаменито
съчинение започва тъкмо с изричното твърдение
,
[48], т. е. „преди, прочее, славяните нямаха книги“, което значи, че не допуска
мисъл за славянско писмо по-рано от IX век на Балканите - времето, когато е
възникнало с помощта на създадената от Кирил и Методий азбука и в нейна защита.
А ние отстояваме славянско писмо още в IV век като творение на Етикус Истер! Та
преди всичко трактатът О писменехь Чръноризца Храбра ни опровергава още
от началото си, а ние търсим в него най-оригиналното потвърждение на тезата
си... И ще го намерим, като точно в това е и парадоксът.
209
За да стане всичко ясно, ще започнем оттам, че натрупаната огромна научна литература по О писменехь Чръноризца Храбра, връх на която е ценното и опиращо се на много нови преписи проучване на К. Куев Черноризец Храбър, все пак засега не ни дава ключ за всички възможни варианти анализ на текста, който независимо от своята краткост и недовършеност, се оказва при търпеливо изследване все още докрай непретърсен и благодатен. И когато му направим нов разбор, се озоваваме пред положението, че това съчинение ни дава решение и на въпроса за Етикус Истер. Дотам стигаме по следния начин:
1. Не е наше откритие, че в
О писменехь бойко се полемизира с
противниците на Кирило-Методиевото писмо. С това са съгласни всички. Ние ще
обърнем обаче внимание на един термин в края на произведението, където се казва:
,
т. е. „Има и други възражения, които другаде ще кажем“. Новото, което
внасяме в превода тук, е категоричното предаване на старобългарската дума
ѿветъ
като възражение, както например е у Йоан Екзарх, [49] а не както се превежда
обикновено с отговор [50]. Следователно в края на творбата
О писменехь
Чръноризца Храбра е наблегнато, че тя е остра полемика, която ще продължи.
Да, потвърждават всички изследвачи, това е гореща полемика срещу триезичниците,
всевъзможните отрицатели на Кирило-Методиевото дело и пр. [51] Но авторът на
О писменехь Чръноризца Храбра има още един пряк противник, на когото се
противопоставя, освен на всички досега известни. За да узнаем кой е той, ще
трябва да се върнем на системата и реда на развитите в трактата му негови „ѿвети“,
т. е. възражения.
2. След като изобличава триезичниците, според които християнска книжнина може да се пише само на езиците от Христовия кръст, а именно еврейски, гръцки и латински, авторът на О писменехь изведнъж преминава върху историческия ред на възникване на езиците и заявява:
, т.е. „Бог не е сътворил първо еврейския език, нито римския, нито елинския, а сирийския“ (подч. мое - Б. П.). Това е типично възражение - а кому е отправено? То не е в пряка връзка с тезата на триезичниците, защото
210
те твърдят, че горните три езика са свещени не по реда на възникването си, а защото са били употребени при смъртта на Христос. Значи тук се възразява на друг противник в спора.
Кой е той?
Това е Маурус Храбан. В цитираното вече съчинение За изобретяването на езиците той дава критикувания в О писменехь ред на поява на еврейски, гръцки и латински език, по-точно - смята еврейския за най-ранен език. [52] Срещу тази негова теза за най-ранния език се бори авторът на трактата О писменехь, като смята за пръв сирийския - езика на Адам.
Но главното е, че Маурус Храбан дава азбуките на отделните езици, буквите, с които се пише на тях (litteras, characteres) [53].
Това е, което предизвиква вниманието на неговия опонент, автора на О писменехь. Той така и нарекъл полемиката си - За писмената, за буквите на Черноризец Храбър, на Maurus (Черноризец) Чернец - почернения, монаха, калугера, Храбан (Hraban). Известно е, че Храбан е бил монах, абат във Фулда, а старобългарското означение за монах е чрьноризьць [54] (черноризец) поради черното облекло. Знаейки за монашеството на Маурус Храбан и водени от съответствуващото значение на гръцки език на името Маурус, на старобългарски език са превели веднага това име по най-естествения начин - като Черноризец. А Храбан (Hraban) в течение на няколкото века, които отделят първата поява на О писменехь през IX-Х век [55] от първия запазен препис - Лаврентиевския (XIV век) - е бил побългарен на Храбър, защото от един момент нататък при писмената традиция на преписвачите едно словосъчетание и имесъчетание като Черноризец Храбан в заглавието О писменехь Чръноризца Храбра им е изглеждало като грешка вместо Чръноризца Храбана, поради възможната им незапознатост с името и труда на Храбан (Hraban) [55а]. И те са започнали да пишат Храбър на мястото на Храбан. Така че първоначалното заглавие О писменехь Чръноризца Храбана е станало О писменехь Чръноризца Храбра (За буквите на Черноризец Храбър). А по съдържанието си съчинението е полемика именно срещу изложението за езиците и азбуките в Изобретяването на езиците от Маурус Храбан. Така че според нас в заглавието на
211
трактата О писменехь се има предвид Храбан, побългарен впоследствие волно или неволно на Храбър, а самият трактат е написан от друг старобългарски автор, който не може да е Черноризец Храбър, т. е. Храбан.
3. И така, не срещу първенството по времепоява на еврейския език според Храбан се воюва толкова в О писменехь, а против друго - на четвърто място в разяснението си Храбан помества сведението за буквите на Етикус и ги изобразява. Това е, което предизвиква автора на О писменехь. Затова той открива и полемиката си с Храбан с израза „Преди, значи, славяните нямаха книги“. Понеже правилно смята, че твърдението на Храбан за азбуката на Етикус и самото нейно изображение са пряко доказателство за съществуването на „скитско“ (славянско) писмо още през IV в., авторът на О писменехь се чувства задължен да анулира веднага това доказателство, като го отрече и отхвърли още с първите си думи. Но защо? Нима той не е заинтересуван и горд като представител на славянската общност и култура от такова нейно ранно завоевание като делото на Етикус Истер?
4. Преди да отговорим на въпроса, трябва да знаем следното: много са нещата в текста на О писменехь, които ни убеждават, че този полемичен текст воюва с труда на Маурус Храбанус, като отхвърля прокараната там идея, че „скитът“ Етикус създава азбука, която после Йероним разпространил. Ако в съзнанието на автора на О писменехь „скитски“ не бе тъждествено със „славянски“, той не би обърнал внимание на труда на Храбан. Фактът, че му е обърнал внимание, доказва, че е извършил това по линия на славянска заинтересуваност; че за него сведенията на Храбан за скита по рождение Етикус се отнасят всъщност до един славянин от IV в. и неговата славянска азбука. А за нас това е най-важното. То свидетелствува, че славянската принадлежност на Етикус се потвърждава косвено от такъв важен документ, като старобългарското сказание О писменехь Чръноризца Храбра, появило се само десетилетия по-късно от За изобретяваме на езиците [56] като негово българско противодействие.
5. Връщаме се отново на въпроса: Защо българската култура от IX/X в. в лицето на автора на О писменехь Чръноризца Храбра се
212
бори срещу Храбан и не допуска сведението му за Етикус да се приема като достоверно. И то как се бори!
А. Първо, като напомня за търсеното от Кирил сходство между неговите и гръцките букви. [57] А Храбан твърди, че буквите на Етикус са напълно оригинални, без влияние отникъде. Подчертаната прилика с гръцките букви означава, че в О писменехь става дума за кирилицата, а не за глаголицата, макар за Кирил да се твърди, че бил изнамерил глаголицата. Кирилицата обаче е подобна на гръцкото писмо. [58]
Б. Понеже Етикусовите букви никак не приличат на гръцките, противопоставяйки им кирилските, авторът на сказанието О писменехь иска да внуши, че кириловото е първото славянско писмо, защото преди него друго с подобен произход и особености не е имало.
В, Известно е, че броят на Етикусовите букви според Храбан е 23. Такъв брой почти е равен на числеността на буквите в гръцката азбука - 24. И авторът на О писменехь Чръноризца Храбра изобличава и Храбан заедно с други, когато пише:
[59], т. е. „други казват: защо ли е сътворил 38 букви, като и с по-малко може да се пише същото, както гърците пишат с 24?“ С други думи, на това място в О писменехь е взета на прицел азбуката на Етикус относно броя на буквите, или по-точно: понеже се полемизира срещу азбука от 24 букви, ние разбираме, че е визирана азбуката на Етикус според сведението на Храбан.
Г. На противопоставянето в О писменехь Чръноризца Храбра на Храбановата теза за предимството по времепоява на еврейския език обърнахме вече внимание и той бе първата следа, по която установихме, че сказанието О писменехь е целенасочена и последователна полемика срещу За изобретяването на езиците от Храбан.
И отново - защо се е стигнало до тази полемика?
213
6. Защото авторът на О писменехь Чръноризца Храбра е бил изцяло ангажиран с Кирило-Методиевото писмо и налагането му като с важна политическа мярка на върховната държавна власт в лицето на, както сам пише,
[60], т. е. „на гръцкия цар Михаил, българския княз Борис, моравския княз Растица, и блатенския (на Блатно, днешно Балатон) княз Коцел“ Като идеолог на властта авторът на О писменехь поддържа съответно, че възприетото от нея Кирилово писмо е единственото и първото славянско писмо, „такъ разоумь братие б҃ъ е҆сть далъ словенѡмъ“ [61], т. е. „така, братя, Бог е дал разум на славяните“. Той би омаловажил и подценил това събитие, ако приеме от Храбан, че то има далечен предтеча в лицето на Етикус и неговата азбука. Затова се бори срещу Храбан. За него защитата на Кириловите букви е политическа дейност, доколкото тяхното утвърждаване и разпространение е въпрос и на политическа официална инициатива на властта в славянските държави, на първо място сред които е поставена България с нейния княз Борис. Туй, което е санкционирано от княза, е славянската азбука. Това е основната идеологическа позиция на О писменехь Чръноризца Храбра. И ако има сведения, че по-рано е съществувало друго славянско писмо - те трябва да се отхвърлят. У Храбан това писмо е подобно на глаголицата - и затова според нас авторът на О писменехь Чръноризца Храбра дава да се разбере в реда на борба срещу Храбан, че Кирил е съставил не глаголицата, защото би значило, че е повторил Етикус, а кирилицата, т.е. азбуката му няма нищо общо с никоя предишна, и е първата и единствена славянска азбука. Това трябва да се има предвид, когато се решава все още откритият въпрос, глаголицата или кирилицата има пред очи като Кирилово писмо авторът на О писменехь Чръноризца Храбра [62], независимо от най-последните усилия за решение в полза на глаголицата. [63] Ние бихме подчертали дори, че появата на О писменехь в смисъла на полемика срещу Храбан е била възможна само след създаването на кирилицата, за да може тя да бъде противопоставена като оригинален факт и постижение на глаголицата, за стародавността на която се е
214
знаело според популярността на Храбановото съчинение, преписите от Йеронимовата версия на труда на Етикус Истер, или пък от такива факти на съпротива срещу глаголицата, като съчинението на далматинеца Тома Архидякон. В него се заявява, че братът на Кирил, Методий, използвал за нуждите на славянската литургия „готски букви“ [64] - така Тома нарича глаголическите писмена, свеждайки ги до готската азбука.
7. Като се стреми да обори сведението на Храбан за автора от IV век Етикус и неговата азбука, трактатът О писменехь с това доказва, че създателят му схваща тази азбука като славянска, оттук и Етикус като славянин. Това за нас е важното - че в съзнанието на един толкова забележителен старобългарски писател като автора на О писменехь Чръноризца Храбра, Етикус Истер е със славянска принадлежност; едно доказателство, с помощта на което заключаваме, че Етикус Истер, родом от гр. Хистрия (Истрос в днешна Добруджа), е най-ранният известен на нас философ на славянските народи [*].
*. Латинският текст от трактата на Етикус и встъплението на Йероним, заедно с техния български превод, са дадени в приложението към статията на Божидар Пейчев в сп. Философска мисъл 1979, № 4, с. 63-65. През 1980-те и 1990-те години в българската научна литература, без изобщо да се споменава трудът на Б. Пейчев, се подкрепя противната на него теза, поддържана главно от залцбургския славист проф. Ото Кронщайнер, който с редица публикации прокарва идеята, че създател на глаголицата и неин главен разпространител, а също покръстител на славяните в Българска Моравия, е „ирландецът Виргил“ (!?) - вж. напр.:
Virgil als geistiger Vater der Slawenmission und der ältesten slawischen Kirchensprache в: Virgil von Salzburg, Missionar und Gelehrter, Salzburg 1984, c. 122-128
и бълг. превод на същата статия
Виргил - духовен баща на покръстването на славяните и на най-стария славянски църковен език в: Die slawischen Sprachen 8 /1985, c. 133-142.
За тази своя „неуморна дейност в полза на българския народ и българската наука“ авторът получи титлата «почетен доктор» на Шуменския университет (която впоследствие, след скандала във връзка с неговото предложение в България да бъде въведена латинската азбука, му беше отнета) - бел. ред.
215
Азбуката на Етикус Истер със сведението за него и труда му (според Лайпцигския препис в изданието на Вутке)
216
БЕЛЕЖКИ
1. Armand D’Avezac, Ethicus et les ouvrages cosmographique intitulés de ce nom - Mémoires presentes par divers sa vants a L'Academie des inscriptions et belles lettres, I ser., II, Paris, 1852, c. 230 сл.
2. Heinz Löwe. Ein literarischer Widersacher des Bonifatius. Virgil von Salzburg und die Kosmographie des Aethicus Ister, Mainz-Wiesbaden, 1951-1952.
3. F. Kunstmann, в Münchener gelehrte Anzeiger, 1854, c. 249.
4. C. L. Roth, в Heidelberger Jahrbücher, 47 (1854), c. 270 сл.; 48 (1855), c. 100 сл.
5. H. Wuttke, Die Kosmographie des Istrier Aitikus im lateinischen Auszuge des Hieronimus. Aus einer Leipziger Handschrift, Leipzig 1853.
6. H. Wuttke, Die Aechtcheit des Auszugs aus der Kosmographie des Aithikos, Leipzig, 1854.
7. K. Pertz, De cosmographia Ethici libri tres, Berlin, 1853.
8. Wuttke, Die Kosmographie, c. LXXV.
9. Wuttke, Die Aechtcheit, c. 62.
10. A. von Gutschmid, Kleine Schriften. 5 (1894), c. 418 an.
11. B. Krusch, MG. SS rer. Merov., 7. c. 517 cn.
12. K. Hillkowitz, Zur Kosmographie des Aethicus, Diss., Bonn, 1934.
13.
A. Ebert, Allgemeine Geschichte der Literatur des Mittelalters im Abendland, l2 (1889), c. 608 ff.;
M. Manitius, Geschichte der lateinischen Literatur des Mittelalters, 1 (1911), c. 229 cn.
J. F. Kenney. The sources for the early history of Ireland 1, New York 1929, c. 145 cn.
G. Dottin, Le philosoph Aethicus et les Celtes insulairs - Revue des etudes anciennes 25 (1923), c. 144 cn.
14. Hillkowitz, c. 6, 6en. 2.
15. N. Busch, Zur Kosmographie des Aethicus Ister - Mitteilungen aus der livländischen Geschichte 21, Riga, 1921, c. 195 cn.
16. Löwe, op. cit., c. 7.
17. Wuttke, Die Kosmographie, c. 1.
18. Започва книгата на Етикус, преведена и издадена издадена от Йероним презвитер; книгата е из Космографията, което значи описание на cвeтa; Едикти на Eтукyc философ, космограф.
19. Пак там: Извлeчeниe от книгата на Eтикуc философ, космограф, родом скит от родители c блaropoднo потекло. Оттук прочее произхожда етическата филocoфия като ocтaнaлa от мъдреците (философите).
20. Löwe, c. 8-17.
21. Пак там, c. 18-27 cn.
21a. Появилите ce след първото публикуване на тази студия мнения на някои автори гравитират около тезата на Hillkowitz (вж. по-горе, бeл. 12, излoжeнa отново от него и във втората част на труда му: Zur Kosmographie des Aethicus, Teil 2, Frankfurt/M, 1973), според която времепоявата на Етикусовия труд ce oтнacя към VIII век. Тезата на Löwe за Виргил като автор (c иpлaндcкия си акцент cъвceм не нова - вж. по-горе статията на G. Dottin
217
в бел. 13) ce отхвърля, a ce поддържа основателността на скитския произход на Етикос, локализиран около брега на Черно море в съвременна Добруджа - вж:
Vittorio Peri, La „Cosmographia" dell’Anonymo di Histria e il suo compendio dell’VIII secolo, в: Vestigia, Studi in onore di Giuseppe Billanovich. Storia e letteratura, 163, Roma 1984, с. 503-558 и особено 558;
Otto Prinz, Untersuchungen zur Überlieferung und zur Orthographie der Kosmographie des Aethicus, в: Deutsches Archiv für Erforschung des Mittelalters, 37/1981, c. 474-510 и особено 508-510 - бел. авт.
22. Пак там, с. 5.
23. Migne, PL 112, кол. 1579-1580, De inventione linguarum.
24. Löwe, с. 70.; Manitius, Literaturgeschichte l, с. 299; Wuttke, Die Kosmographie, c. LXXVI, LXXII, бел. 1, LXXIII бел. 2; Peгtz, с. 156 сл.; Fr. Saniek, Bosansko-humski krstjani i katarsko-dualisticki pokret u srednjem vijeku, Zagreb.
25. Wuttke, с. LXIX.
26. Löwe, с. 69.
27. Pertz, с. 151 сл.
28. M. Hocij, Die westlichen Grundlagen des glagolitischen Alphabets - Sudost-deutsche Forschungen 4 (1939), с. 509 сл.
29. Löwe, с. 70.
30. Пак там.
31. Пак там.
32. Pоtthast. Reg. Pont. Rom. 14, 485.
33. Löwe, с. 70.
34. „Hodie omnium latissime pater lingua Sclavonica, nunc Illyrica dicta, cum a mari Adriatico ad ipsam prope Chinam, & Tartaricum Oceanum in usu sit. Est matrix lingua in multas propagines diffusa, puta Dalmaticam, Vindicam, Bohemicam, Polonicam, Moscoviticam, Bulgarica & plures alias. Ejus duplices sunt characteres, Cyrilliani a S. Cyrillo inventi, figura penesimiles Graecis, & Dalmatici, seu Hieronymiani, quorum author D. Hieronymus“: Jacobus Peiaczevich. Veteris & novae Geographiae Compendiosa Congeries. Zagrabiae, 1714, с. 59.
35. Scithae, id est Scotti - Löwe, с. 27.
36. Пак там.
37. Пак там.
38. B. Велков, Градът в Тракия и Дакия през късната античност (IV-VI век), София 1959, с. 89 и сл. Основен извор за провинцията Скития е Хиерокъл, Synecdemus, 636, 9.
39. Пак там, с. 91. Вж. и новото издание с приложена накрая историкогеографска карта, на която се вижда Скития и Истрос: V. Velkov, Cities in Thrace and Dacia in late Antiquity, Amsterdam, 1977, с. 107, 108 сл.
40. Wuttke, Die Kosmographie, c. LXXIX. Всъщност сам Етикус пише (с. 78 от текста му у Вутке), че е роден в Хистрия (Histria), т. е. Истрос.
218
41. В. Велков, с. 236.
42. Пак там.
43. Пак там, с. 234 и сл.; 245 и сл.; Löwe, S. 60; W. Krafft, Die Anfänge der christlichen Kirche bei den germanischen Völkern 1, 1, 1854.
44. B. Altaner, Kleine patristische Schriften, Berlin 1967, с. 377. Вж. и посочената там литература.
45. Пак там, с. 494 f.
46. Пак там, с. 503 сл.; Migne, PL 65, кол. 442-451.
47. Altaner, с. 489 сл.; Вж. още Б. Пейчев, Философският трактат в Симеоновия сборник, София, 1977, с. 7 сл.
48. K. Куев, Черноризец Храбър, София, 1967, с. 188.
49. П. Динеков, Д. Петканова, K. Куев, Христоматия по cтaрoбългaрcкa литература, София, 1967, с. 101.
50. Б. Пейчев, Възприемане на Аристотеловата философия в средновековна България - Философска мисъл, 1978, № 8, с. 94.
51. К. Куев, цит. съч., с. 72 и сл.
52. Migne, PL 112, кол. 1579-1580.
53. Пак там.
54. K. Куев, с. 39-40.
55. Пак там, с. 20 сл.
56. Храбановото съчинение е датирано 856 r. Вж. Migne, PL 112.
57.
- К. Куев. с. 189.
58. К. Мирчев, Стaрoбългaрcкu език, София, 1972, с. 15.
59. К. Куев, с. 189.
60. К. Куев, с. 191.
61. К. Куев, с. 191.
62. Пак там, с. 54-55.
63. Б. Велчева, Которые буквы создал Константин Философ - Славянские культуры и Балканы, София, 1978, с. 57 сл.
64. Toma Arhidakon, Historia Salonitanorum Pontficum, ed. F. Racki. 1894, c. 49. От друга страна, Йероним, разпространителят на Етикусовите праглаголически букви, е дал съвети на Улфила, създателя на готската азбука, при извършване на неговото дело — Вж. К. Куев, с. 72, бел. 2. А това означава, че Улфила е ползвал глаголицата на Етикус-Йероним, а не обратното - готската азбука да е образец на глаголицата - както се е заблудил Тома.