Ж. Д.: Бих искала да използвам случая, за да Ви задам няколко въпроса във връзка с една тема, макар и тя в момента да не е вече тъй актуална, както преди две години и половина: темата за Атон.
За мене темата Атон никога не е престанала да бъде актуална. Преди повече от 45 години тя беше първата тема, с която се сблъсках във връзка с интересите ми към старото българско изкуство. На нея беше посветена първата ми книга, която излезе в България още в 1964 година, първата ми статия в българско научно списание и в научно списание извън България - и в Германия, и в Русия. Това беше тема на първата международна конференция, на която участвах преди 30 години и на последната конференция преди десетина години. На същата тема бяха посветени и последните три мои големи книги, чието издаване по едни или други причини беше осуетено. И всичко това, макар че интересите ми винаги са били твърде много по-широки, за да се каже, че Атон е бил главната тема на моите научни изследвания. Но където и да ходя, накъдето и да отправям погледа си, винаги стигам накрая до Атон.
Ж. Д.: Преди две и половина години цялата българска общественост беше конфронтирана с въпроса за внезапно попадналата в НИМ Паисиева история. В продължение на месеци тази тема не слизаше от първите страници на вестниците, но и след връщането на ръкописа в Зографския манастир, откъдето преди това беше отнет, много въпроси останаха неизяснени. Интервюто, което Вие тогава дадохте за един софийски вестник, ме кара да мисля, че знаете за случая повече от това, което казвате в него.
Напълно съм съгласен с Вас, че и след връщането на Паисиевата история много въпроси останаха неизяснени - макар че неизяснените за мене въпроси сигурно не са едни и същи с неизяснените за българската общественост. Един от основните въпроси, които не можах да си изясня по отношение на въпросната случка е: как тази българска общественост се остави да бъде до такава степен манипулирана от определени личности, и то независимо от толкова богатия си опит, който придоби през последните десетилетия. Също както по време на така наречения “възродителен” процес, на нея се внушаваше да подкрепя в името на някакъв криворазбран патриотизъм престъпните действия на тези личности, в основата на които не се криеше нищо друго, освен лични материални интереси от най-долна проба. Също така не можах да си изясня напълно дали в основата на действията на някои от тези тъмни личности беше залегнало едно престъпно невежество или не по-малко престъпното им намерение да манипулират по определен начин в своя полза най-широки кръгове от българската общественост. Лъжи се сервираха под формата на всепризнати истини. Беше разигран цял един сценарий, за да се залъжат наивните читатели, че им се представя най-чистата истина.
Ж. Д.: Какво точно имате тук предвид?
Още начина, по който се представиха първите съобщения за тъй “странното” появяване на завитата във вестник книга в Националния исторически музей. В този смисъл беше предадено и Вашето съобщение във в. Новинар придружено дори със снимка на разтворената книга, макар и не на първата и страница! Правеха се догадки какъв ли ще е този ръкопис, откъде може да се е взел и т. н., и т. н. Чакаше се експертиза, създаваха се най-различни хипотези. А достатъчно беше само да се погледне първата страница на книгата - разбира се, ако това е оригиналът - за да се види там елипсовидният печат на библиотеката на Зографския манастир. Или пък да се погледне цветната репродукция от същата страница, поместена на 142 стр. от том пети на издадената от БАН многотомна история на България, която се намира положително не само в кабинета на директора на музея, но и в частната библиотека на всеки български историк-специалист и любител. Между впрочем тази снимка е моя, макар че името ми не се споменава никъде - за автор на тази снимка, както и на още четири други снимки от Атон в този том, там се споменава името на фотографа Михаил Енев, а при направената от мен още навремето справка в издателството, хонорар за тях е получил служителят при МВнР Христо Маринчев, чието име се появи накрая и във връзка с Паисиевата история. Въпросните мои снимки бяха присвоени от известни служебни лица по един престъпен начин още в 1981 г. заедно с много голям брой други мои снимки. Впоследствие над 2400 мои черно-бели негативи ми бяха върнати, но не и цветните диапозитиви, които
2
от тогава чак до сега се използват многократно. Но това е вече друга тема. А за установяване на идентичността на тъй тайнствено попадналия в НИМ ръкопис можеше да се направи справка и в не много по-малко разпространената в България книга на Йордан Иванов “Български старини из Македония”, излязла в две издания преди 1944 г. и в две репринтни издания през 70-те години, където на стр. 626 също е репродуцирана заглавната страница на Паисиевата история. Вместо това се изказваха различни предположения като най-долнопробна пародия на евтин криминален роман. И когато в резултат на “експертизите” се оказа, че в случая съвсем не се касае за някакъв-си досега неизвестен на науката препис от Паисиевата история, а за ръкописа от библиотеката на Зографския манастир, идентифициран от Йордан Иванов като неин оригинал и публикуван от него още преди 75 години, се разигра следващият вариант от комедията с участието вече на “честни български патриоти”, измъкнали с риск на живота си от ръцете на гърците тази българска светиня. В печата се появиха с едри букви изказвания на “най-компетентните” фактори всред българската общественост:
“Ръкописът е собственост на Гърция, ако тя го изиска, ще го върнем, но това би било акт на зла воля спрямо България”.
Такива твърдения може да се правят или само от пълни невежи, за които не би трябвало да има място всред най-авторитетните български институции, или пък от престъпници, които знаят много добре истината, но искат да я замътят достатъчно, за да могат да си уловят рибата. Разбира се, тези твърдения се възприемаха безкритично от българската общественост, за която нямаше съмнение, че щом тази книга се намира в един манастир в Гърция, то тя е собственост на гръцката държава - по аналогия с българските манастири, чиято собственост в България беше преминала по времето на “народната” власт върху българската държава. А нещата стоят в действителност много по-иначе. Защото Зографският манастир в цялата си над хилядолетна история никога не е бил гръцки, а още по- малко собственост на гръцката държава. Той, както и останалите атонски манастири, никога не е бил подчинен и на Цариградската патриаршия, а е имал автономен статут, признат от всички византийски императори. Но и българският цар Иван Асен II признава автономията на тези манастири, когато през XIII век българската държава заема по-голямата част от Балканския полуостров и Атон влиза в нейните граници. Тази автономия бива призната и от турските султани, а и от Гърция, в чиито граници след 1913 г. е включен също Атон, но като автономна област със свое самоуправление и с особен статут. Въз основа на този статут гръцката държава е длъжна да се грижи за сигурността и за имуществото на атонските манастири, още повече, че нейни представители са подписали и всички международни спогодби, отнасящи се до закрилата на движимите и недвижимите паметници на културата, обявени в особени списъци, в които влизат и ръкописите от Зографската библиотека - включително и Паисиевата история. Тази подробност беше скрита от българската общественост. Тя беше предмет на разговора ми с един висш служител във Външното министерство в София, който водих още през септември 1997 г., малко след появяването на съобщенията за новата “придобивка” на Националния исторически музей, беше и основната тема на интервюто, което дадох пред журналисти от “168 часа”. В това интервю, продължило над три часа и записвано на магнетофон, имаше и много други сведения, които, също както подробностите около статута на Зографския манастир, бяха филтрирани и отстранени от текста, всред който трудно можах да позная няколко свои думи. Причината, че не реагирах на това тъй изопачено предаване на мислите ми беше, че вестникът трябваше да излезе в същия ден, когато летях обратно за Германия; беше събота, самолетът ми излиташе рано и будките за вестници бяха още затворени. Ксерокопие от статията получих с над двумесечно закъснение, а тогава беше вече късно да подхвана отново този въпрос. При тази ситуация беше странно, че все пак няколко мои думи стигнаха до българския читател и дадоха нова насока за търсене на виновниците за този инцидент, а накрая това трябваше да признае по Българската телевизия и началникът им.
Ж. Д.: Не можете да кажете общо за цялата българска общественост, че е била манипулирана във връзка с Паисиевата история.
Това е вярно, макар и само едно нищожно малцинство, предимно интелектуалци, да не беше съгласно с разпространената в печата версия - но в това число беше също така и президентът Петър Стоянов. На мене ми направи твърде силно впечатление писмото на едно младо момиче до софийски вестник,
3
поставящо под съмнение патриотизма на българските шпиони, при все че то беше запознато само с половината от истината. Туй писмо стана за мен един от главните поводи да дам своето интервю с останалата част от истината. Защото в дадения случай съвсем нямаме на лице романтични герои- идеалисти, един вид български “д-р Зоргевци”, а най-елементарно мислещи некадърници, които за прикриване на своите чисто меркантилни цели, са готови да компрометират целия български народ и да пожертват неговите най-големи културни ценности.
Ж. Д.: С какво може да докажете такива твърдения?
Имам твърде богат личен опит. По време на моите многобройни пътувания в Гърция през 70-те и 80-те години моите пътища на няколко пъти се кръстосаха с пътищата на представителите на “специалните” служби, за които Зографският манастир представляваше особен интерес - разбира се съвършено различен от моя спрямо него. Но ето, че отново стигаме до Атон.
Ж. Д.: Все пак бих искала да зная как попаднахте на Атон и как можахте да предприемете, и то не само едно, а значителен брой пътувания в Атон по времето, когато той беше недостъпен за огромното мнозинство българи; но дори и за българските научни работници беше неимоверно трудно да се доберат до там на мене ми е известен само един единствен случай, когато на трима български специалисти от Института по стара българска литература при БАН беше разрешено да посетят за много кратко време манастира с научна цел, както и за две или три пътувания на няколко художници-реставратори и архитекти от Националния институт за паметниците, като нито едно от тези пътувания не е продължило повече от 3-4 дни.
Аз Ви казах, че още от самото начало на моята научна работа Атон е представлявал за мен особен интерес. През 1978 г. едно от най-големите издателства в ГДР, издателство “Унион”, издаде съвместно заедно с още по-известното западногерманско издателство “Ц. X. Бек” (C. H. Beck) моята голяма книга върху българското средновековно изкуство - междувпрочем тази книга аз подготвих по поръчка на тези издателства и тя остава и до днес, повече от 20 години след излизането и, най-обширния (а на Запад по всеобщо признание и най-значителният) труд върху старото българско изкуство. За нея излязоха навремето над 30 положителни рецензии в най-авторитетните европейски списания, докато появяването и в България се премълча - там излязоха само две (макар и също положителни) рецензии в един вестник и едно полунаучно списание, но разпространението ѝ се ограничи, а малко по-късно излезе и пълна забрана за мои публикации в българския печат, макар и до 1990 г. да съм бил непрекъснато български гражданин. Книгата ми вече беше дадена за печат и берлинското издателство беше убедено в нейния успех, когато директорът му, проф. Хуберт Фензен, ми предложи да подготвя за неговото издателство една също тъй голяма книга и за атонските манастири с мой текст и мои снимки. Доколкото подготовката на тази книга щеше да бъде свързана с пътувания на Запад, а моят задграничен паспорт беше валиден само за ГДР, аз му казах, че осъществяването на книгата зависи изключително от българските власти, които единствени са в състояние да разширят валидността на моя паспорт. Писмото, което получих в този смисъл от берлинското издателство, занесох няколко дни по-късно лично на тогавашния зам. председател на Комитета за култура и изкуство проф. Пею Бербенлиев, с когото се познавах от много години и който през време на дейността ми в Националния институт за паметниците на културата в София 1964-1966 година ми беше непосредствен началник - а като такъв и достатъчно добре запознат с качествата и с възможностите ми. По време на продължителния ни разговор проф. Бербенлиев ми каза, че ще направи всичко възможно да получа съответен паспорт, но от своя страна аз трябва да поема задължението да дам срещу заплащане в размер на 50 % от тарифата за авторските хонорари дубликати от негативите на всички направени от мене фотоснимки на произведенията на българското изкуство в Атон - по тогавашните цени това представляваше 5 лева на негатив, една повече символична цена, с която аз се съгласих, понеже целта ми не беше да печеля пари от тази си работа, а разноските ми се поемаха в голяма степен от авторския хонорар, заплатен от издателството, което пое също така за първите две от пътуванията ми пътните разходи за самолет и влак от Берлин до Гърция (по тогавашните цени общата сума, включително спален вагон първа класа до Атина, беше за отиване и връщане около 170 лева). В края на юли 1977 г. вече притежавах паспорт, през март 1978 г. сключих
4
договор с издателството и в началото на юни заминах за Гърция. За следващите дванадесет години пътувах 11 пъти в Гърция, обикновено по за един месец, като прекарах общо стотина дни в Атон, а през останалото време обиколих цяла Гърция, включително Беломорска Тракия, Западна Македония, Епир, Тесалия, Пелопонез и някои от островите. Имах възможността да проуча и направя фотографско и архитектурно заснимане на почти всички паметници на архитектурата, изградени по време на Първото българско царство в целия обширен район на Българската автономна патриаршия - за тази цел предприех пътувания също в Югославска Македония и Албания. Освен първите две пътувания в Гърция, пътните разноски за които пое Берлинското издателство, както и пътуването ми в Албания, за което самолетният билет беше заплатен от издателството на Италианската енциклопедия, а разноските в страната носеше Албанската академия на науките, всички останали пътувания бяха за моя сметка. Наистина, впоследствие системата на заплащане на моите материали от страна на Комитета за култура беше изменена в моя полза, като не се ограничаваше само с фотоматериалите, а сключих контрактация за монографични изследвания за някои от паметниците, заплащани обаче също в размер на 50 % от тарифата за авторските хонорари. Общо за работата ми през тези 12 години, съставяща 4 монографии с над 800 страници текст и почти толкова снимки (черно-бели негативи бхб и 6х7 и увеличения 13х18 и 18х24) ми бяха изплатени 5600 лева - сума наистина символична за нейния огромен размер; според неофициалния курс по онова време туй бяха по-малко от 1500 $. Тъкмо в деня на последното ми пътуване за Атон на 16 септември 1989 г. излезе поредното постановление за насърчение на млекодобива в България, според което тази сума съставляваше приблизително прихода от две и половина овци за същия период. Ако и по добре известните на всички причини това постановление не можа да бъда реализирано, то дава все пак известна представа за съотношението в заплащането на моя и на т. нар. “производителен” труд в НРБ. При това последната ми работа, монографията за архитектурата и стенописите на Зографския манастир, остана незавършена и естествено незаплатена, също както не ми беше изплатен хонорарът за последния мой завършен и предаден труд за иконите на Захари Зограф в конака на Зографския манастир в столицата на Атон Карея. А още преди това, в началото на 1986 година, договорът ми с издателство Български художник за издаване на голямата ми монография за стенописите на Захари Зограф (340 стр. текст и над 400, предимно цветни илюстрации) беше анулиран едностранно от издателството, и то когато книгата ми беше дадена за печат. Но също така завършената и дадена през 1989 година за печат книга за изкуството на атонските манастири в издателството на ГДР не можа да излезе поради ликвидирането на издателството малко след това. Същевременно сумата, която аз дотогава лично бях инвестирал за моята работа (апаратура, фотоматериали, храна, пътни и хотел) съставляваше вече над 15 000 $, с която по онова време можеше да се купи например тристаен апартамент в центъра на Солун и днес да се живее само от наема му. Когато веднаж казах на един мой колега от Западен Берлин, проф. Виктор Елберн, какви огромни хонорари получавам за работата си в България, той ме запита на шега какво ще правя с толкова много пари. Отвърнах му също на шега, че поне хлябът ми е осигурен. Тогава той ми разказа следния анекдот: Аврам и Сара намерили една марка. “Боже мой, колко много пари - възкликнала Сара - какво ще правим с толкова пари?” “За 10 пфенига ще купим хляб, а за 90 вино” отвърнал Аврам. “Че какво ще правим с толкова хляб?“ - запитала Сара.
Ж. Д.: Защо се получи това положение и как се стигна до забраната за публикация на Вашите научни трудове в България?
В дъното на всичко това беше моят конфликт с известни специални служби в България, на които беше поверено и да се грижат за българското културно наследство в атонските манастири. Както е известно, тези служби контролираха също и целия български печат и всички научни институти. Забележителното е обаче, че същите тези лица, които тогава прокараха решението за забрана на моите публикации, и сега са на челно място в някои от научните сектори, като например по изкуствознание и история, а и някои от действащите лица от специалните служби сега са на високо платени служби в частния или получастния стопански сектори.
5
Още при първото си пътуване в Атон през юни 1978 г. забелязах огромни различия между съществуващите у ръководните фактори в областта на българската култура и изобщо у българската общественост представи за състоянието на нещата в Атон и действителното положение - като казвам ръководни фактори имам предвид главно ККИ, творческите съюзи и БАН, но не и МВнР, респективно Комитета по въпросите на БПЦ (по онова време, ако не се лъжа, още Дирекция на вероизповеданията), който беше си осигурил монополно право в България по всички въпроси, засягащи Атон и специално манастира Зограф. С течение на времето, при следващите ми пътувания в Атон, тази моя констатация се превърна в затвърденото убеждение, че от страна на определени личности се налага в България една напълно съзнателна дезинформация по всички тези въпроси. И не само това. Оказа се, че в същото време от тях се провежда една програма, изработена с точността на генералщабен план и имаща за цел да поддържа и раздухва до крайна степен естествено съществуващите лични разногласия между българските монаси в манастира, стигащи често до най-сериозни конфликти, които можеха да станат причина за гръцка намеса във вътрешните работи в този манастир, но също и за изостряне на българо- гръцките двустранни отношения. Всред българската общественост се разпространяваше убеждението за едно с нищо непреодолимо враждебно отношение на гръцките власти спрямо българския манастир и спрямо българските посетители на манастира - независимо от това дали те са “смирени” поклонници, научни работници или политически лица. Че такова отношение съществува в определени кръгове всред гръцката общественост, е несъмнен факт, но поне през годините на моите пътувания в Атон това не се отнасяше нито за съответните правителствени служби в Гърция, които регулираха достъпа на чужденци в автономната Атонска рупублика, нито пък до най-широките кръгове от гръцката общественост и интелигенция, включително по-голямата част от научните работници, които повече или по-малко вече симпатизираха на България. Едновременно с налагането на убеждението за нежелание на гръцките власти да допускат български посетители в Атон, се създаваха неверни представи по отношение на процедурата за издаването на разрешения за посещение на Атон, получавани от Министерството на външните работи в Атина и от Министерството на Северна Гърция в Солун, впоследствие преименувано на Министерство на Тракия и Македония. За да спре потока на туристи от Запад, гръцкото правителство беше въвело контролно число за броя на посетителите - в даден момент туй число не трябваше да надвишава 40 и в този смисъл в двете министерски канцеларии, в Солун и в Атина, се съставяха списъци за посетителите и на желаещите се даваха съответни дати, като броят на дните за индивидуалните посещения беше ограничен на четири. Също така, за да не се допусне посещението на Атон от престъпници и друг вид нежелани посетители, в това число и от така наречените “хипита”, които бяха плъзнали по цяла Южна Европа, от гръцките власти беше установен редът, желаещите да посетят Атон да представят удостоверение от консулството на съответната страна, че то няма нищо против посещението на Атон от въпросните лица. От тази процедура бяха освободени повече или по-малко известни чужди учени-специалисти, но и представители на църквата, които можеха да поискат и получат разрешение за по-продължително посещение на Атон чрез гръцките посолства и консулства в чужбина. Това обстоятелство беше използвано от МВнР, което нареди на българското консулство в Солун да не издава на никой български гражданин такова удостоверение, ако пътуването му не е координирано с МВнР. В ККИ на това се даде обяснението, че за проучването на паметниците на българската култура в Атон при съществуващите тъй големи ограничения (според версията на МВнР), трябва да се даде предимство отначало на един съвсем тесен кръг от български научни работници и чак след пълното проучване на тези паметници да се разшири достъпа в Зографския манастир. Но тъкмо намесата на официални представители на българската власт при конфликтите в манастира в края на 60-те и началото на 70-те години даде повод на гръцките власти да ги заподозрат в действия противни на конституцията на Атон и да ограничат до крайна степен не само техния достъп в Атон, но и достъпа на всякакви български граждани със служебен паспорт - все пак това беше още по времето на диктатурата на хунтата в Гърция. В същото време обаче, за представителите на също тъй комунистическата страна Югославия такива ограничения не само че не съществуваха, но и дейността на югославските научни работници се улесняваше, макар и все-пак в рамките на определеното контролно число.
6
За съществуващите в Атон климатични и хигиенични условия, затрудняващи извънредно много посетителите за по-дълго време, това ограничение не беше особено фатално. Югославските учени имаха възможност, при наличността на идеалните за изследователска работа научни бази в Хилендарския конак в столицата на Атон Карея и в самия Хилендарски манастир (където се намираше и единствената в целия Атон баня ! ), да дойдат с колата си чак до границата на монашеската република, придружени от техния консул в Солун, уредил предварително всички формалности по издаването на разрешение за четиридневен престой, и несмущавани от никого да прекарат тези четири дни в интензивна научна работа. При по-важни случаи, когато съответната задача не можеше да се изпълни от един или двама научни работници, пристигаше цяла група, която - както и при случаите с единични посетители - биваше посрещана още на самата граница на Атон от един представител на манастира, поел грижата за тях до края на посещението им. Във връзка с изследователската работа на югославските научни работници, а това бяха изключително сърби, трябва да добавя тук една малка подробност, неизвестна не само на широките кръгове от българската общественост, но и на повечето специалисти.
Основаният от сръбския крал Стефан Неманя през XIII век Хилендарски манастир, превърнал се през следващите два века в средище на сръбската духовна култура, бива запуснат и изоставен след турското нашествие. От края на XV век нататък манастирът се заселва изключително с български монаси и запазва българския си характер чак до края на миналия век, когато намиращото се в извънредно тежко материално положение братство на силно задлъжнелия манастир се обръща към българската държава с молба за подкрепа. Получил отказ за помощ от страна на българското правителство, Хилендарският манастир иска и получава финансова подкрепа от сръбската държава, под чиято юрисдикция той преминава през 1896 година, от когато започва и заселването му отново със сръбски монаси - при предаването манастира на сърбите там е имало само един монах-сърбин. След междусъюзническата война в 1913 година малкото останали български монаси биват изгонени от него, а сърбите пренасят целия архив на манастира в Белградската национална библиотека, където той изгаря през 1941 година по време на една бомбардировка. Така че Хилендарският манастир представлява неразривна част и от българската културна история, а по-голямата част от неговите художествени ценности - стенописи и архитектурни паметници - са произведения на български майстори, чиито имена при това са известни.
Непосредствено след първото си пътуване в Атон аз представих в Комитета за култура подробен доклад, в който обръщах внимание за всички тези обстоятелства, включително и за организацията на научната работа в Хилендарския манастир. Няколко седмици по-късно имах възможността да повторя моите констатации и пред един от ръководните фактори във Външния отдел на ЦК на БКП, проявил интерес към някои мои впечатления от Гърция, които бях споделил с един мой познат, поел междувременно отговорна служба също там. По това време за мене още не бяха съвсем ясни причините за налаганата дезинформация от страна на МВнР и по-специално Дирекцията на вероизповеданията. Аз считах, че това са предимно идеологически съображения т. е. страх от прекомерно засилване на някакви процърковни кръгове или просто превантивни мерки за да не се създадат такива. Под ръка ми е тук публикуваното през 1998 година предложение на министъра на вътрешните работи А. Югов и помощник министъра за ДС Р. Христозов от 3 VIII 1949, чийто член 10 гласи:
“На Дирекцията на вероизповеданията да се обърне по-голямо внимание. Човека, който стои начело на казаната дирекция да бъде другар, отговорен пред ЦК. Това се налага, тъй като Дирекцията на вероизповеданията ръководи не само духовенството, в което влизат всички чужди църкви и секти, а така също и малцинствените групи в страната”.
Но за изтеклите 30 години след това предложение деструктивната дейност всред българската църква беше успешно приключила и църковният апарат се намираше вече изключително под контрола на тази дирекция. С “човека, който стои начело на казаната дирекция”, Любен Попов, имах възможност да се запозная още през юни 1978 г. в Атина, където той беше тогава български посланик. Малко след това той пое тази си длъжност, която възглавяваше през време на всичките мои пътувания в Атон до 1989 година. Познавах и неговия пръв помощник, но в действителност активното лице в тази дирекция, Христо Маринчев, и то още от времето, когато беше в дирекцията на Националния исторически музея в София, преди Бербенлиев да го махне от този му пост.
7
С него ми предстоеше да имам един от най-сериозните конфликти през целия си живот, но тъкмо този конфликт ми помогна да разбера кои са действителните причини за провежданата в България политика по отношение на Атон.
По всичко изглежда, че както моят доклад пред Комитета за култура, така и разговорът ми във Външния отдел на ЦК, не останаха в тайна за отговорните лица в МВнР, а именно зам. министъра по културните въпроси Мария Захариева и ръководството в Комитета по въпросите за БПЦ, наследил Дирекцията по вероизповеданията. Ако и второто ми пътуване в Атон през юни 1979 година, подготвено и протекло без знанието на МВнР и на Комитета по въпросите за БПЦ, да премина отново успешно, твърде скоро след това можах да усетя върху себе си действията на тази дирекция, и по-точно на отговарящия именно за Зографския манастир Христо Маринчев, насочени умело срещу мене. Така предвиденото от мене посещение на Атон през октомври същата година не можа да се състои. И в Солун, и в Атина съответните служби отказаха да ми дадат необходимото писмо за издаване на “диамонитириум” (разрешение за посещението на Атон), въпреки че само три месеца преди това ми го бяха обещали. При срещите ми с тогавашния гръцки губернатор в Атон, проф. Цамис, и с проф. Милонас, гръцки правителствен комисар за гръцките паметници извън страната, към които се числеше Атон, научих, че срещу мене имало донос, че съм български шпион и идвам в Атон с диверсионни цели. Разбира се, и на двамата беше съвсем ясно, че това е най-обикновена клевета, но до пълното изясняване на въпроса не ми беше разрешено да замина за Атон и аз можах да пътувам отново за там едва през май 1980 година. Не беше трудно да се разбере откъде идва този донос. През 1978 година в Зографския манастир дойде нова група български монаси, един от които, и то несъмнено най-интелигентният между тях и при това племенник на патриарх Максим, монахът Порфирий, поискал от гърците политическо убежище и им дал известни “сведения”, между които и горепосочените клевети срещу мене. При едно от следващите си пътувания аз дори можах да го видя в българското посолство в Атина, където “беглецът” Порфирий бе дошъл на доклад.
Но това беше само първото предупреждение към мен от страна на Комитета по въпросите за БПЦ да не се бъркам в неговата работа. При посещението ми в Атон през 1981 г. вече последва един твърде сериозен удар срещу мене. Преди да мина обаче към описанието на тези събития, изострили до крайна степен отношенията ми с МВнР и довели до конфликт, трябва да спомена и още един случай, който, ако и да не се отнасяше пряко към мене, трябваше да ми покаже, че този комитет и специалните служби в НРБ, работещи в най-тясна връзка с него, няма да се спрат пред нищо, за да попречат на работата ми.
В 1981 година се печаташе и предстоеше да излезе в издателство “Народна Култура” една голяма монография за манастира Зограф от Асен Василиев и Атанас Божков. Няма да влизам в подробности за качествата на тази монография. Ще спомена само, че тя беше пълна с фактически грешки; от двамата автори само първият беше се потрудил да събере някои материали за художествените паметници на манастира, и то предимно по време на пътуването си през Втората световна война, докато написаните с гръмогласен патос глави на втория автор нямат никаква научна или художествена стойност. Именно този автор заемаше твърде висок пост в йерархията на ръководството на българската култура по времето когато книгата се даваше за печат и дори получи възможност за официално посещение на манастира в тази си роля, без обаче да е в състояние да направи каквито и да е проучвания там. Илюстрациите почиваха главно на снимките на Асен Василиев и Никола Божинов от 40-те години и имат предимно информативна ценност, но са много лошо напечатани. (Ако се не лъжа, между снимките имаше и някои от Юлиян Томанов, който по това време беше в затвора и затова името му не се споменава никъде.) Добра или лоша, книгата обаче беше много важен принос към българската култура, който за първи път трябваше да запълни една празнота в българското изкуствознание, като можеше да даде много необходими за българската културна общественост сведения. Но тук се намеси МВнР, т. е. Комитета по въпросите за БПЦ и спря разпространението на книгата още преди тя да излезе от печатницата, като се иззеха и сигналните екземпляри, а МВнР дори отказа да даде един екземпляр за служебния архив на ККИ. МВнР никога не даваше подробно обосновани обяснения за своите действия, а и този път беше дадено само лаконичното указание, че книгата се спира,
8
понеже щяла да нанесе вреди на отношенията между България и Гърция и да утежни положението на Зографския манастир. В същото време обаче в Гърция продължаваха да излизат значителен брой “научни” трудове с фалшифицирани данни по отношение паметниците на българската култура там. В Института за македонски изследвания в Солун бяха на щатна служба огромен брой научни работници, чиято основна задача беше да установят гръцката принадлежност на всички архитектурни паметници в Беломорска Тракия и Западна Македония, и то не само средновековните, а и построените от Българската екзархия през последните три десетилетия на XIX и първото десетилетие на XX век. По моите сведения само в края на 70-те години предстояха да се защитят над 60 научни дисертации на тази тема. Колкото това и да е странно, в библиотеката на този институт се намираше един екземпляр от книгата на Василиев и Божков, дошла там по неизвестни за мене пътища само няколко седмици след отпечатването и. Благодарение любезността на един от сътрудниците на Института (и естествено с разрешение на директора!) за мене се направи ксерокопие на цялата книга заедно с илюстрациите. Този случай ми послужи за основание да обърна внимание не само пред ръководството на ККИ, но и пред ръководството на Външния отдел на ЦК и пред тогавашния българския посланник в Атина, проф. Николай Тодоров (впоследствие академик и председател на Великото народно събрание след 1990 г.), за истинския характер на дейността на Комитета по въпросите за БПЦ и да изложа най-подробно своето мнение за възможния краен ефект от тази дейност, за която, повтарям, по това време нямах никакво приемливо обяснение. На всяко от тези три места аз показах ксерокопието от книгата и посочих разликата в отношението на властите в Гърция, Югославия и България спрямо Атон. Дали тези разговори са изиграли някаква роля при вдигането на забраната върху книгата през 1984 г. не ми е известно. Ще се радвам обаче, ако съм допринесъл и аз това.
Но ето и споменатият по-горе случай, при който конфронтацията между мене и Комитета по въпросите за БПЦ достигна връхната си точка. Пътуванията ми в Атон през 1979 и 1980 г. не бяха особено резултатни само за работата ми по отношение на някои от паметниците на българската култура в Зографския манастир. Така през юни 1979 г., не бях допуснат в библиотеката и архива на манастира под предлог, че отсъства библиотекарят, а с него и ключа, а през 1980 г., отсъстваше пък друг от монасите, за когото ми се каза, че държал ключа от втората брава. Едва по-късно разбрах, че това отношение към мене не изхожда от някаква лична неприязън на монасите, а им беше налагано от страна на Комитета по въпросите за БПЦ. През 1981 г. най-после получих отново достъп в библиотеката, а игуменът ми отвори и архива, където заснех някои важни материали. Същевременно, необезпокояван от никого, заснех стенописите в двете църкви и в двата параклиса в Зографския манастир, но така също и в параклиса “Св. Иван Рилски” и в нартекса на съборната църква в Хилендарския манастир, където се намират някои от най-забележителните произведения на български художници от XVIII и XIX век. Заедно с някои снимки от манастира “Ксиропотам” и на иконите от Захари Зограф в Конака на Зографския манастир в Карея броят на чернобелите снимки на средноформатни филми (6х6) беше над 2400, а на цветните над 500. Работех с две съвършено еднакви фотокамери “Пентакон Сикс” и един набор фотообективи. Болшинството снимки бяха направени от статив, така че аз само сменях камерите, а чернобелите и цветните снимки бяха направени при напълно идентични условия. Цветният фотоматериал се състоеше изключително от обратими (диапозитивни) филми и то в по-малката си част производство на фирмата ОРВО/ГДР, а в по-голямата си част Агфахром. Тези филми получих от директора на западно- берлинското представителство на концерна Байер-Фарма (IG Farbenindustrie), който по този начин се отзова на молбата ми да спонсорира предстоящото издание на моята книга за изкуството на атонските манастири. За тази цел от заводите на АГФА-ГЕВЕРТ ми предоставиха безвъзмездно 100 цветни обратими ролфилма с една пробна емулсия, устойчива при тропически условия, т. е. при температури над 35°, при които обикновените филми не издържат. Номерът на тази емулсия, 1760, е отбелязан на всеки кадър от диапозитивите - този номер се сменя при производството на филмите всеки ден. И тъй, след завръщането си в Солун подир дотогава най-успешната си атонска експедиция аз имах със себе си непроявени към 100 дълги (по 24 кадъра) чернобели ролфилми и към 45 цветни филми (по 12 кадъра). За мене беше обаче проблем как да запазя тези филми от горещините - беше минала средата на юни,
9
а през тази година бяха измерени рекордно високи температури, при каквито обикновено емулсията на цветните филми не издържа; така при първото мое пътуване на Атон през 1978 г. голяма част от цветните ми снимки, заснети на фотоплаки 9х12 КОДАК, се повредиха. След завръщането ми от Атон в Солун аз потърсих българския консул - предишният консул Осенски, когото познавах от миналите си пътувания беше сменен с един нов, М. Петров, с когото още не бях се запознал. С посещението си аз исках от една страна да изпълня задължителния за български граждани ритуал от представяне в българското консулство, а от друга да го помоля да предаде при случай на монасите от Зографския манастир един екземпляр от неотдавна излязлата в Германия моя книга за старото българско изкуство. По време на разговора ни стана въпрос за моята работа, но и за загрижеността ми за заснетите материали. Консулът Петров ми каза, че за него не представлява никакво затруднение да изпрати в България с дипломатическия куриер моите филми, а аз ще ги получа при завръщането си в София от Христо Маринчев в Дирекцията на вероизповеданията. Успокоен от тъй благоприятния развой на събитията, аз му предадох на другия ден една торба с всичките близо 145 филма и продължих пътуването си в западните гранични райони на Гърция Костур, Лерин, Преспа, Янина и Арта, където в продължение на близо две седмици заснех и проучих значителен брой архитектурни паметници.
След завръщането ми в София на 10 юли се свързах с Христо Маринчев в Дирекцията на вероизповеданията, но на моя въпрос той отговори, че не знае за никакви филми. Обиколих всички инстанции на МВнР, но никъде никой нищо не знаеше нито за мене, нито за моите филми. При повторното ми запитване на 17 юли той ми заяви, че дипломатическият куриер бил задържан на границата от гръцките власти, които конфискували филмите. На въпроса ми какво може да се предприеме от българска страна при това положение, отговорът му беше (цитирам по памет): “Какво ще се направи каквото се прави винаги: случаят ще се премълчи ! ” Тъй като това обаче не засягаше само моята лична работа, т. е. снимките, които аз бях заснел по договор с германското издателство, а и снимките, които също по договор бях задължен да предам на Дирекцията за пластични изкуства при ККИ, веднага се свързах по телефона с една от сътрудничките и е описах случая. Тя от своя страна незабавно се свърза със зам. председателя на ККИ Бербенлиев, който прекъсна командировката си в Плевен и веднага се върна, така че още преди обяд можах да се срещна с него, а той пък се срещна с намиращия се по това време също в София български посланик в Атина, проф. Н. Тодоров.
Междувременно аз можах да се свържа и с Външния отдел на ЦК, където бяха в течение на моята дейност. При тази ситуация, при която всички бяха уплашени от опасността за международен скандал, аз трябваше да ги успокоявам, че най-голямото алиби за моята дейност в Гърция представляват снимките ми от Атон, които са направени по договор с германско издателство и за чието заснимане аз притежавах писмено разрешение от гръцкото външно министерство. Със смъртта на Людмила Живкова три дни по-късно суматохата стана пълна. На никому не беше вече до моите снимки независимо от писмените обяснения, които дадох и пред ръководството на ККИ, и пред ЦК на БКП. В края на краищата П. Бербенлиев, и Цв. Николов, представляващи тези две инстанции, както и посланикът в Атина, проф. Н. Тодоров, ми казаха, че е най добре да се обърна сам като частно лице към гръцките власти, представяни от техния консул в София, и след като му изложа случая, да помоля да ми се върнат филмите. Още на следващия ден получих среща с гръцкия консул в София г-н Канелопулос, когото запознах най-подробно със случая. След като ме изслуша, той ми каза, че този случай му се вижда много невероятен, още повече, че не е осведомен по дипломатическа линия за подобен инцидент, но обеща да направи запитване до Атина за пълно изясняване на въпроса и да ми съобщи за резултата чрез гръцкото посолство в Берлин. В края на февруари 1982 г. получих в Берлин покана от гръцкото посолство да се явя там във връзка с моето запитване. В посолството бях приет най- официално от посланика и консула и те ми предадоха отговора на гръцкото Министерство на външните работи, който гласеше, че описаният от мен инцидент не се е случил на гръцка територия и никакви гръцки служби не са иззели моите филми. Две седмици след това, по съвет на проф. Бербенлиев, аз връчих подробно писмено изложение по този въпрос лично на зам. началника на Външния отдел на ЦК Цветан Николов и го помолих да изиска случаят да бъде разследван от съответните инстанции. При следващото ми пътуване за Атон през май същата година аз се отбих в София и запитах по телефона
10
неговата референтка, Сийка Динева, дали има някакъв резултат от разследването за моите филми. Тя ми каза, че моите материали са били взети от една служба, която не е подчинена на ЦК, но ръководителите и, като признак на добра воля, ще ми върнат филмите, за което трябва да отида на следващия ден, 12 май, в МВнР.
В определения час пред министерството ме чакаше един негов служител, който ми се представи под името Коларов, съветник на министъра, и чийто външен вид не оставяше място за никакво съмнение, че имах пред себе си един събрат и колега на известния литературен герой Авакум Захов. Наистина, форматът му не отговаряше напълно на неговия прототип, но абсолютно задължителните за всички изпълнители на тази роля мустаци, както и измачканият му и изцапан костюм, бяха напълно според стандарта. В ръцете си държеше много издута от съдържанието и стара кожена чанта, от типа на тези, с които до преди няколко десетилетия дребните чиновници отиваха на работа. Още същия ден научих, че това не е бил кой да е, а самият (бивш) началник на разведката в Гърция; след провала му там бил прекаран през границата в багажника на колата на посланика - жена му се похвалила на своята най-добра приятелка за тоя геройски подвиг на своя съпруг, тази пък приятелка разправила за случая на своя приятелка, от приятелката на която беше стигнало до ушите и на една моя приятелка, която “под най-голям секрет” ми разказа за него. По време на разговора ни той ми заяви, че моите филми били изпратени по погрешка в една служба, която веднага ги е проявила, и ми предаде един голям пакет, съдържащ според думите му всички мои чернобели негативи, на брой над 2400, като поиска разписка за получаването им. На въпроса ми къде са моите цветни филми, отговори, че били повредени при проявяването им, а при сбогуването ме предупреди да не предприемам в бъдеще никакви пътувания в Гърция без уведомяване на специалните служби. Седмица по-късно заминах отново за Гърция, като преди това помолих по телефона в ЦК да предадат моята благодарност за оказаното съдействие за връщането на негативите ми и добавих, че не мога да приема обяснението, което ми се даде за повредата на цветните филми, а бъдещето ще покаже, че съм прав.
Независимо от връщането на моите филми, натискът срещу мене се засили. Наистина, аз продължих работата си в Атон - само през 1982 г. пътувах благодарение съдействието на гръцкия консул в София два пъти и имах възможност да подменя голяма част от “изгубените” ми цветни снимки. Със закупената от мене най-съвършена и модерна фотоапаратура (две камери АзаШ Реп!ах 67 с 6 обектива) и извънредно мощна електронна осветителна апаратура направих през 1982 и 1984 г. ново пълно заснимане на стенописите в двете черкви на Зографския манастир (около 350 чернобели и цветни снимки), както и на стенописите на Захари Зограф във Великата Лавра (над 400 чернобели и цветни снимки), на такова високо техническо ниво, на каквото и досега още няма снимки от Атон. Не беше така обаче положението с ръкописите и архива в Зографския манастир. Под давлението на Маринчев, на мене се спря достъпа до тях. По такъв начин не можах да направя и заснимането на Драгановия миней, за което ме беше помолил проф. Кодов - ръкописът, един от най-ценните за българската културна история, беше нападнат от лишеи и се разпадаше, а от него не съществуват никакви снимки. (При пътуването ми през 1981 г. аз бях заснел само една миниатюра от него; чернобелият негатив е при мене, но цветният диапозитив беше между отнетите от специалните служби.) Същевременно фотоматериалите, които бях приготвил за тези цели и донесъл в манастира, трябваше да пропаднат при изтичането на срока за употребата им - цената на цветните фотоматериали, загубени по тази причина, беше около 400 DM, а на чернобелите над 5000 DM - това бяха 100 двойни чернобели ролфилми, достатъчни за 2400 снимки 6х6 и 1500 м документален филм, с които можеха да се направят към 40 000 снимки, т. е. да се заснеме почти целият архив, за което аз разполагах и с достатъчно време. За тази цел бях донесъл в манастира още в 1979 г. професионална репродукционна апаратура с висока производителност, при която за осветление се използваха силни петромаксови лампи, а така също инсталация и химикали за проявяване на заснетите документални филми. При последното си пътуване изгорих документалния фотоматериал и химикалите в печката на Зографския манастир, докато фотокамерата и чернобелите ролфилми върнах в Берлин и пазя досега за спомен. А какво се крие в архива на Зографския манастир, може да се разбере само от един пример: През 1981 г. аз заснех 16 страници от сметководната книга на манастира за 1800-1803 година.
11
Те съдържаха сметките за строежа на църквата, включващи всички похарчени средства за материали и за продукти за работниците (общо и поединично), както и за надниците на всички строители поименно. Това е не само единственият документ за стойността на строителните материали и хранителните продукти от тази епоха, с който разполага историческата наука, а и неопровержимо доказателство за идентифицирането на строителите, и то не само на тази църква, но и на останалите църковни постройки на Атон през първите две десетилетия на XIX век. Тези строители са от български произход, и за тях досега българската наука не знае почти нищо.
Към края на 1984 година дойдох отново в София, за да направя постъпки за продължаване валидността на моя паспорт за Западна Европа, което ми беше отказано. Тъкмо тогава обаче съдбата на моите “повредени” цветни снимки се изясни. По време на престоя ми в София директорът на издателство “Септември”, Трайчо Велчев, ми предложи да съставя календар “Старо българско изкуство” за издателството му. Тъй като моите снимки бяха в Берлин и аз нямах възможност да ги дам за печат, Велчев ми предостави да използвам за целта снимки от архива на издателството. Когато влязох в архива, първото нещо, което видях, беше един отпечатан малко преди това фотоалбум със цветни снимки от Зографския манастир, съставен от Л. Прашков и издаден по вътрешна поръчка от Комитета по въпросите на Българската православна църква при МВнР. В 20 от общо 21 цветни снимки в албума аз познах някои от моите снимки, за чиито автори там се посочваха Христо Маринчев и Михаил Енев (по това време заемащ службата на фотограф в художествената академия). Едновременно с албума бяха отпечатани и значителен брой фотокартички от мои снимки, като на “авторите” беше заплатен хонорар в размер от 1465 лв. една значителна по това време сума, като се има предвид, че тя беше заплатена за по-малко от 5 % от откраднатите от мене снимки. Тази сума се равняваше на повече от една четвърт от общата сума, която аз получих от ККИ за моите четири монографии и 800 снимки в продължение на 12 години. Че това са моите снимки, се потвърди от справката, направена от мене в архива на издателството, където се съхраняваха оригиналните диапозитиви. Повечето от тях бяха направени върху филми АГФА 50 8 с номер на емулсията 1760, т.е. специалните филми с пробна емулсия, които бях получил от фирмата, а останалите бяха заснети на филми ОРВО, чийто номер не е отбелязан. Но тъй като предварително бях маркирал и двете си фотокамери “Пентакон Сикс”, маркировката ми личеше на всички диапозитиви. Освен това, към всеки цветен диапозитив аз имах чернобял негатив, заснет по същото време и при същите условия, които са неповторими не само при външни снимки, където конфигурацията на облаците и осветлението практически се сменя всеки няколко минути. Същото важи и за репродукциите на стенописи, икони и ръкописи, където се образуват сенки и рефлекси, които почти е невъзможно да бъдат повторени при други условия.
По нареждане на зам. председателя на ККИ проф. Бербенлиев, директорът на издателството събра комисия, която разгледа диапозитивите и състави протокол за резултатите, потвърждаващи моите наблюдения - протокола на комисията заедно с писмото-отговор на издателството, където се съобщава и за авторския хонорар, заплатен на Христо Маринчев и Михаил Енев за снимките, аз притежавам в оригинал, а в ксерокопие саморъчно написаната от Михаил Енев декларация, в която Маринчев и Енев удостоверяват с подписите си, че цветните диапозитиви са направени заедно от тях по време на пътувания в Света гора. Междувременно излезе и том V от многотомната история на България, в който бяха отпечатани още пет от моите снимки (включително на първата страница от оригинала на Паисиевата история в библиотеката на Зографския манастир - тъкмо при сравнението на тази снимка с чернобялата, която направих по същото време и при същите условия, може да се види въз основа на сенките от лявата страна на полето, че и двете са заснети при абсолютно идентични обстоятелства). В бележките за авторството на снимките там се посочва като автор Михаил Енев, но в издателството ми съобщиха, че хонорарът е изплатен на Христо Маринчев.
През следващите години се появиха и други от моите снимки в различни издания, за чийто автор се посочваше Михаил Енев (включително на иконите на Захари Зограф в Конака на Зографския манастир в Карея - и при тях рефлексите изключват всякакво съмнение, че са направени при идентични условия с едновременно заснетите от мене чернобели снимки). Моите снимки бяха показани и в една голяма фотоизложба в сградата на МВнР.
12
Доколкото ми е известно, Михаил Енев успял дори да се промовира въз основа на откраднатите от мене материали. Той имаше и нахалството да излезе на националната конференция за Захари Зограф през януари 1991 г. в Самоков с доклад на същата тема и с използване на диапозитиви от моите снимки - след като декларирах пред председателя на конференцията, проф. Атанас Божков, че няма да изнеса моя доклад, ако Михаил Енев и Любен Прашков не сменят темите на докладите си, използващи откраднати от мене снимки, и двамата изнесоха доклади на други теми и без диапозитиви.
Още от началото на 80-те години до мене стигнаха някои сведения за ефорията “Зограф”, която се посочваше в писмото на директора на издателство “Септеври” като непосредствен възложител за изданието на албума с моите снимки. Кога е учредена или възобновена тази ефория (фондация) не можах да узная. Узнах обаче, че неин председател е председателят на Комитета по въпросите на БПЦ при МВнР Любен Попов, а секретар неговият заместник Христо Маринчев. Двамата бяха единствените служители в тази фондация с месечна заплата 1000, респ. 500 лв. доста висока за това време, като се има пред вид при това, че и двамата получаваха същевременно заплати в почти същия размер и като служители в МВнР. Но това не беше единствената им привилегия като “настоятели” на ефорията “Зограф”. Длъжността им беше да събират доходите на Зографския манастир в България и да ги препращат към манастира. Че в случая се касае за доста значителни суми, разбрах при един разговор с тогавашния директор на Националния исторически музей, к.и.н. Анчо Анчев, който ми каза, че само той плаща всеки месец на ефорията 21 000 лв. наем за Германския манастир при София, използван като склад за фонда на музея. От монасите в Зографския манастир пък знаех, че получават “по милост” от тъй “внимателния” към тях Маринчев хранителни продукти, при които се касаеше за няколко пити мухлясъл кашкавал и развалени рибни консерви. Наистина, в началото на 80-те години беше закупена за нуждите на манастира една голяма и доходоносна сграда в центъра на Солун, чиито високи наеми трябваше да покрият всички нужди на манастира, а хотела към нея ръководителите на ефорията използваха по време на командировките си в Гърция. За сградата научих от проф. Бербенлиев, че била закупена с държавни средства от ръководството на ефорията - че посредничеството при покупко-продажби на недвижими имоти е особено доходно занимание, можах да науча едва след 1990 година.
Аз написах изложение, адресирано до няколко от най-важните български институции, доколкото те имаха връзка с пряко или косвено подчинените на тях виновници за открадването и препродаването на моите снимки - деяния, за които наказателният кодекс на всяка цивилизована страна предвижда строги наказания. Тези адресанти бяха: Секретариатът на ЦК на БКП, ККИ, МВнР, Външният отдел и Контролната комисия при ЦК на БКП. Екземпляри от моето изложение аз предадох лично в секретариатите на титулярите на посочените служби до средата на януари 1985 година, без да получа какъвто и да е отговор от някоя от тях. През 1987 г. предадох едно копие от изложението и на резидента на ДС в Берлин, ген. Л. Варадинов, с молба да направи запитване по този въпрос и в своята служба, но и от него не получих отговор.
Ж. Д.: А как стои въпросът с Паисиевата история, за който споменавате във Вашето интервю пред в. "168 часа”?
Един ден, по време на моето пребиваване в София, зам. председателят на ККИ проф. Бербенлиев ме повика в кабинета си за разговор на важна тема. Без уговорки и заобикалки той още веднага постави пред мене въпроса дали смятам за възможно да се направи копие на намиращата се в Зографския манастир Паисиева история. Аз разбрах за какво става дума и заявих, че считам едно евентуално подменяне оригинала на историята с фалшификат не само за глупост, но и за напълно безсмислено и твърде вредно за престижа на България, а в случай че стане известно, което не подлежи на съмнение, може да има страшни последици за монасите и за манастира. Казах, че между културните съкровища в манастира, ръкописа на Паисиевата история, независимо от значението и за българската културна история, считам за най-малко ценен от гледна точка на историята на изкуството. Добавих и че считам самото насочване към този ръкопис за най-голямо престъпление към българската култура, при положение че някои от най-ценните български старини там, като Драгановият миней и Радославовият псалтир, се оставят на произвола на съдбата и се допуска тяхното унищожение.
13
За мен беше ясно откъде изхожда предложението за подменяне ръкописа на Паисиевата история с фалшификат. Ясно беше също кой може да измисли това и с каква цел - след шума, който моето изложение несъмнено е повдигнало всред институциите, до които то беше адресирано, виновниците за открадването на снимките ми, присвоили ги изключително за лични материални облаги, трябваше да докажат по свой начин “патриотизма” си. А за самото извършване на подменянето не съществуваше никакъв риск. Маринчев държеше всички български монаси по един или по друг начин в ръцете си - специално библиотекаря Пахомий, той изнудваше със сестра му, която се намираше в България. Така че не беше нужно да се търси “специалист”, който да проникне в манастира и да изнесе от там Паисиевата история - при съвършената организация на сигурността в Атон това беше невъзможно да се направи. А и напълно излишно. Това можеше да направи именно отговарящият за неприкосновеността на поверените му ценности библиотекар. А както впоследствие се развиха събитията, явно че го е и направил - за пътуващия често до Солун Пахомий то не представляваше никакви затруднения, гръцката митническа контрола на пътниците от Зографския манастир се извършваше в параходчето и за него не беше мъчно да скрие в дрехите си не особено големия предмет, който след това от Солун трябва да е бил докаран по дипломатически път и в България.
Обстоятелството, че впоследствие бившият монах от Зографския манастир архимандрит Поликарп пое на себе си изнасянето на ръкописа от манастира, е напълно естествено. Независимо, че той и Пахомий не можеха да се понасят и не си говореха, Поликарп беше също зависим от Маринчев и при положение, че поради преклонната си възраст нямаше намерение повече да ходи в Зографския манастир, за него също така не представляваше особено затруднение да поеме вината върху себе си и по този начин да освободи Пахомий от отговорност. Но “патриотичният подвиг” на Маринчев & Сие се оказва с един “малък” и непредвиден недостатък. По-нататъшното развитие на нещата аз виждам по следния начин. Малко след донасянето на Паисиевата история в България пада от власт комунистическият режим и замесените в грабежа не знаят какво да правят с плячката си. След като са наясно, че тя вече няма да им донесе никакви материални облаги, звания и ордени, те я подхвърлят в НИМ, за да видят как ще реагира българската общественост, готови при благоприятен за тях развой на събитията да се представят за герои, спасили българската реликва от лапите на гърците. За тази цел се създава цяла кампания в “патриотичния” печат, като на българската общественост се предлага лъжливата теза, че собственик на ценностите в манастира Зограф е гръцката държава, а те със своя акт връщат Паисиевата история на българския народ. Но сметката им и този път не излиза. Макар и не особено наясно с действителното положение, българската общественост и ръководните фактори в българската държава се застъпват за връщането ръкописа на Паисиевата история и той бива върнат на неговия законен собственик, манастира Зограф.
Ж. Д.: Чувала съм за някаква фондация "Свети Йоан Кукузел” можете ли да ми кажете нещо и по този въпрос?
По време на второто ми пътуване в Атон през юни 1979 година тогавашният представител на Зографския манастир в съвета на старейшините в Карея, йеромонах Йоан, ме запита дали бих могъл да му изпратя адреса на цар Симеон II в Испания и ми разказа следната история:
Неотдавна старейшините на манастира “Велика Лавра на св. Атанасий” решили да направят опит за прекратяване на многовековната вражда между техния манастир и Зографския манастир, като изпратили за тази цел делегация със съответните пълномощия и подаръци за българския манастир. Всичко вървяло добре и посрещането, и връчването на подаръците - до момента, когато гръцките монаси от своя страна замолили българските монаси да им дадат малка частица от една от най-ценните реликви в Зографския манастир, черепа на многоуважаваната от гърците светица преподобна Матрона Хиоска. Само като чули това, зографските монаси скочили и закрещяли: “Как? Та вие за туй ли сте дошли? Веднага да си вървите. Не щем никакво помирение с вас ! ” И светите старци си отишли дълбоко опечалени. А една от причините да искат помирение с българите била, както те съобщили след това на йеромонах Йоан, с когото единствено поддържали връзка, да се постигне сътрудничество между двата манастира относно реставрацията на грозящата да се срути килия на св. Йоан Кукузел, намираща се недалече от Лаврата, като предполагали, че българските монаси ще проявят също интерес за спасяването на сградата от
14
разрушение поради българския произход на добре известния и особено почитан от гърците като светец певец и църковен композитор от XIV век, монах във Великата Лавра. След този си неуспех старейшините от Великата Лавра поискали съдействието на йеромонах Йоан да потърси благочестиви българи-емигранти, но задължително некомунисти, които биха дали необходимите средства за тази цел, а именно около 5000 $. Йоан решил да пише по този повод на царя и да го помоли за сътрудничество в този смисъл, а за това му беше нужен и адресът.
Този случай аз споменах в моя доклад и в отделна паметна бележка пред Комитета за култура след посещението си в Атон, а по време на разговора с тогавашния зам. председател Бербенлиев аз още веднаж изтъкнах важността на едно такова мероприятие, като дори предложих да се заема с организирането на този проект в качеството си на живеещ в чужбина българин-патриот, поддържащ връзки с български музиканти. Бербенлиев обеща да докладва въпроса пред ръководството на Комитета и да сондира отношението на МВнР по него. Единственото разногласие между нас беше по отношение участието на българската държава в проекта. Моето становище беше, че той може да се реализира по частна линия, като дело на български музиканти, независимо от мястото където живеят, а становището на Бербенлиев - че трябва да бъде преди всичко дело на българската държава, под каквато и форма да се проведе. В края на краищата Бербенлиев наложи своето становище, като каза, че това е единствената форма, за която той би могъл да се застъпи и да помогне за реализирането на проекта. До следващото ми пътуване през 1980 г. нищо не ми се каза по този въпрос.
От своя страна през това време аз обсъдих проекта с някои български музиканти, между които и н.а. Алексис Вайсенберг, с когото поддържах приятелски контакт и се срещах често по време на пътуванията ми през следващите години в Мюнхен, Зап. Берлин, Рим и Цюрих. Всички, с които говорих по този въпрос, приветстваха най-горещо това начинание и обещаха подкрепата си. Моето предложение беше да се основе една общобългарска фондация под името “Св. Йоан Кукузел” с председател Борис Христов и секретар мене. Влязох в писмен контакт с Борис Христов и си разменихме по този повод няколко писма писмата на Борис Христов и копия от моите писма се съхраняват в архива ми. В България работите в това направление обаче изглежда бяха ударили на камък. Бербенлиев отказваше да ми даде подробности и отлагаше това за след някакви предстоящи разговори на по-високо ниво в МВнР. Независимо от липсата на зелена светлина, която би ми развързала ръцете, аз продължих да действам по набелязания си план. По време на едно от следващите си пътувания в Атон, а именно през второто ми пътуване в 1982 г. (месец септември) аз отидох специално за тази цел в манастира “Велика Лавра”, с чийто секретар, йеромонах Максим, преди това вече бях успял да си създам здрави приятелски връзки, като бях направил дори пълно фотозаснимане на въпросния обект и подготвил проектодокументация за реставрацията му, която междувременно предадох на проф. Бербенлиев. При пристигането си в манастира аз помолих секретаря да ми уреди среща по този повод с игумена и старейшините. Срещата се състоя още на същия ден - от гръцка страна присъствуваха игуменът и двама старейшини, както и секретарят на манастира, който водеше протокол от разговора ни. Аз се представих като частно лице, какъвто бях в действителност и като какъвто бях вече добре известен в Атон след многобройните ми посещения. Казах на представителите на манастира, че след разговори с известни български музиканти в чужбина, между които и Борис Христов, чието име вече беше стигнало и до Атон, е било взето решение за учредяване на фондация “Св. Йоан Кукузел”, имаща за цел възстановяването и поддържането на килията му, а така също и издаване на съчиненията му, по-голямата част от които се съхраняват в архива на манастира. Единственото условие, поставено от нас, беше, реставрацията да бъде извършена от български реставратори, чиито успехи в това направление бяха добре познати и в Атон, а при завършването на работите по реставрацията да бъде поставена паметна плоча на български и гръцки език с името на великия и тъй обичан в Атон българин. Като лична моя молба към старейшините на “Великата Лавра” поисках разрешение за времето до свикването на Съвета на старейшините да направя някои проучвания в архива на манастира за издирване на документи във връзка с изписването на църквата и да заснема стенописите на Захари Зограф, като ми се позволи безвъзмездно и тяхната публикация. Това разрешение ми беше необходимо във връзка с подготвяната от мене монография за тези стенописи, за която малко
15
преди това и точно четири години след подаване на заявка, сключих за издаването е договор с издателство “Български художник”.
Ще допълня само, че през 1979 г. проф. Павел Милонас, който заемаше тогава длъжността представител на гръцкото правителство за всички гръцки паметници на културата извън територията на Гърция (освен Атонските манастири, това са гръцките манастири в Синай, Ерусалим и Кипър, както и сградите на Цариградската патриаршия), ми съобщи, че при искането му на такова разрешение за публикация на стенописите и архитектурата във “Великата Лавра” старейшините му поискали сумата 100 000 $ и той бил принуден да се откаже от проекта си.
За стенописите в самата църква, т. е. вътре в наоса и вътрешния нартекс, забраната за фотографиране е еднозначна и може да бъде нарушена само при особени обстоятелства и то с решение на Съвета на старейшините при необщежителните манастири (идиоритмичните) или от игумена при общежителните (киновиите). За фотографиране на стенописи на външните стени на църквата, т. е. вън от църквата, не съществува забрана. При съборната църква във Великата Лавра обаче това правило се интерпретира твърде гъвкаво, понеже външният нартекс на църквата, където са стенописите на Захари Зограф, е остъклен и de facto стенописите вече не са извън църквата, а вътре. Така при първото ми посещение на Великата Лавра през 1978 г. аз заснех, макар и на не особено високо техническо ниво, тези стенописи по време на обедната почивка, но някои от монасите ме видяха и ми беше наредено незабавно да напусна манастира. Този път обаче, също както при предишното ми посещение на манастира, когато заснех някои от композициите в долните регистри, забраната беше интерпретирана благосклонно в моя полза казаха ми, че става дума за заснимане „екзо” (извън), а за него няма забрана. На въпроса ми може ли да ми се даде достатъчно висока двукрила стълба за заснимане на горните стенописи, игуменът ми отговори: «В нашия манастир има много стълби изберете си която желаете.» Така че, що се отнася до заснимането на стенописите, каза ми се, че мога веднага да започна работа, а за проучвания в архива и за решението по въпроса за фондацията, трябва да изчакам становището на Съвета на старейшините, който трябваше да се събере на следващия ден. Два дни по-късно ми беше обявено тържествено благосклонното решение на Съвета, с което се даваше зелена светлина за работата на фондацията “Св. Йоан Кукузел” с приемането на поставените от мен условия и ми се позволи не само да издиря търсените от мене документи, между които се оказа писмото на брата на Захари Зограф, Димитър, до манастира, но и след откриването им да ги заснема и публикувам.
При завръщането си в България няколко дни по-късно се срещнах в София със зам. председатела на Комитета за културата проф. Бербенлиев и му предадох решението на старейшините на манастира за работата на фондацията “Св. Йоан Кукузел”. Още на следващия ден той е имал възможност да се срещне със съответните фактори в МВнР (доколкото разбрах, разговорът се е водил в кабинета на зам. министъра на МВнР Мария Захариева) и ми предаде тяхното решение: абсолютно ми се забранява да предприема като български гражданин каквито и да е действия в това направление при заплаха да бъдат взети срещу мене съответни мерки в случай, че не се съобразя със забраната.
Малко след това започна нова серия от действия срещу мен и моята работа. Както научих много по- късно, в Института за изобразително изкуство при БАН е било прокарано решение името ми да не се споменава в никакъв научен труд и да се забрани отпечатването на каквито и да е материали от мен в българските издателства, а след изтичането валидността на задграничния ми паспорт за Европа през 1984 година, тя не беше продължена. Всички мои постъпки за продължаване валидността на паспора ми удряха на камък. Към края на 1984 година заминах за тази цел за България, но и там продължаване срока на паспорта не беше разрешено. При завръщането ми в Берлин през януари 1985 г. обаче заварих две бързи писма и една телеграма от Рим, изпратени от издателството на Италианската енциклопедия във връзка с подготовката на една енциклопедия на средновековното изкуство, с които ми се предлагаше поста на главен консултант по въпросите на балканското средновековно изкуство и се настояваше за незабавното ми заминаване за Рим. Въз основа на тази покана само след три дни ми се изпрати от България нов паспорт, валиден за Италия (но не и за Гърция и Западен Берлин ), така, че можах незабавно да поема новата си длъжност - бързината, с която българските власти този път реагираха, се дължеше на обстоятелството, че след атентата върху папата отношенията с Италия бяха вече до такава степен развалени,
16
че от българска страна не беше никак желателно тези отношения още повече да се замразят. Но за мене въпросът с фондацията “Св. Йоан Кукузел”, въпреки всички усложнения, съвсем не беше приключил. Напротив, в Италия аз вече имах възможност отново да се заема с този въпрос тоя път обаче съвместно с Борис Христов, с когото се срещнах във Флоренция няколко дни след пристигането ми. Борис Христов изслуша най-внимателно моя разказ за последното развитие на нашата фондация и дори си водеше записки с имената на замесените лица. Както и в писмата си, които преди това ми беше писал, той имаше големи съмнения в искреността на гърците. Съветът му беше да не се отказвам въпреки тъй сериозните пречки и ми обеща да се включи сам в играта с целия си авторитет, като дори имаше идеята да постави този въпрос пред ЮНЕСКО за това свое намерение той даже ми беше писал в едно от писмата си, където се позоваваше и на своето познанство с киноартистката Мелина Меркури, негова голяма почитателка, която по това време беше министър на културата в Гърция.
“Грешката ти е, че си се хванал да вършиш тази работа с комунистите” каза ми той. “Не трябваше да им казваш нито дума по този въпрос - сами щяхме да си свършим работата. Че какво са пет или десет хиляди долари - и двадесет можехме да намерим ! За Иван Кукузел си заслужава! А какъв ортаклък искаш с комунистите? Да ставаш ортак с тях е престъпление ! ”
Сам Борис Христов имаше по това време също сериозни неприятности с представителите на българската власт. Къщата му, една грамадна вила в Рим, която той подари на българския народ, за да живеят и учат там млади и талантливи български певци, не се използваше за своето предназначение. Възмутен, той ми каза:
“Напълниха ми къщата с ченгета - иди след това, та разправяй на италианците, че българите немали нищо общо с атентата срещу папата ! ”
В същия смисъл премина и следващият ни разговор няколко месеца по-късно в Рим, където и той беше дошъл за един ден. Тъй като Борис Христов по това време беше много загрижен за болестта на съпругата си, каза че няма възможност да ми отдели време за продължителен разговор. Късно следобед на същия ден обаче се срещнахме съвсем случайно на улицата до парка пред вила Медичи. Той бързаше за някаква важна среща, но това не му попречи да се спре “съвсем за малко” и разговорът ни на улицата продължи повече от час и половина. Последните му думи бяха окуражителни:
“Никога няма да се предаваш и да казваш, че не можеш да свършиш работата! Това беше най-важният за мене съвет, който преди много години ми даде диригентът Виторио Гуи: «Не казвай никога, че не знаеш някоя роля, а напротив, че ти е добре позната! ». Даде ми още един съвет, който аз пък ти предавам като завет.”
И Борис Христов ми разказа следната история, която му разправил Виторио Гуи малко преди смъртта си.
Това било вече в средата на 70-те години, когато той трябвало да дирижира някаква-си опера в постановка на Мария Калас. По време на една от репетициите Гуи получава удар и пада, но е при пълно съзнание и чува последвалия разговор между Калас и ръководството на операта. Тя казала: «Разкарайте този от тук и докарайте друг - диригенти под път и над път ! » А преди това Гуи беше направил толкова много за Калас, която под негово диригентство имаше някои от най-големите си успехи, като лондонската “Норма”, с която тя успява да се наложи пред английската публика, спектаклите на “Медея” във Флоренция, на “Навуходоносор” в Неапол и на “Парсифал” и “Тристан” в Римската опера (в които пее също и Борис Христов ! ). «Борисе казал му Гуи, ако на пътя ти се изпречат един вълк и един грък, стреляй по гърка - с вълка ще се разбереш ! » “А с комунистите ще се разбереш по-трудно дори отколкото с гърците” - добави Борис Христов.
Това беше последната ми среща с него. Болестта на жена му, а малко след това и неговата болест го извадиха от строя. Видях го отново едва при погребението му в София, където се беше събрала цялата комунистическа върхушка, дошла отново на власт. Мене не ме допуснаха да вляза в храма и по време на службата аз бях застанал непосредствено пред главния вход на Александър Невски, така че бях свидетел как той трябваше да премине под звуците на коронационната сцена от “Борис Годунов” последните метри от своя земен път в обкръжението на тези, които цял живот не можеше да понася и считаше за причина на всички беди на българския народ.
Но след последния ми разговор с Борис Христов също и аз повече не можах да намеря сили за борба за осъществяването на идеята на фондацията. Разредих и пътуванията си в Атон. По причини, за мене по онова време твърде трудно обясними, издателство “Български художник” ми съобщи с писмо от 12 II 1986 г.,
17
че анулира едностранно договора за книгата ми за стенописите на Захари Зограф във Великата Лавра, при все че ръкописът и снимките ми бяха готови за печат. А в 1990 година и издателството престана да съществува.
Сега, когато си правя равносметка за всички тези събития, виждам, че и старците от Великата Лавра, и Борис Христов са имали пълно право, като не искаха да се свързват с българския комунистически режим. Атон надживя и комунистическия режим в България, както толкова много други режими през повече от хилядолетното си съществувание. Не зная в какво състояние днес се намира полусъборената още тогава паянтова постройка килията на Иван Кукузел. Но за нея ми е по-малко жал, отколкото за всички други художествени ценности в манастирите, предадени на червояд и на унищожение от различни лишеи и бактерии, завладели книгохранилищата и музеите там. Защото духът на Иван Кукузел не е в сградата, обитавана от него в краткия му живот, а е в неговата музика, за която се намериха други, които да я разнасят по света.
Ж. Д.: Позволете да ви задам още един, последен въпрос: Какво стана след всички тези събития с вашите материали за Атон снимки и изследвания?
Малко преди да бъде ликвидирано, берлинското издателство ми върна снимките за моята голяма книга за изкуството на атонските манастири заедно с ръкописа, при който вече беше привършила редакционната работа. Също и макетът беше вече готов, а за някои от снимките бяха направени и пробни отпечатъци, които се намират при мен. Издателство “Български художник” също ми върна през 1986 г. целия материал от монографията за стенописите на Захари Зограф във Великата Лавра - отредактирания ръкопис заедно с чернобелите снимки и цветните диапозитиви.
Докато моят ръкопис беше при рецензентката, професор Вера Динова-Русева, тя успя да си препише текста от писмото на Димитър Зограф до старейшините на Великата Лавра, което аз открих в архива на манастира, след като прегледах всички документи за годините 1851 и 1852 - една твърде трудна и изискваща много часове работа. При това аз бях първият чужденец, на когото беше позволено да работи в архива. Това писмо аз давах в приложение към текста на моята монография във факсимиле, в гръцки оригинал и в български превод и то представляваше много голям интерес за българското изкуствознание, тъй като обясняваше защо стенописите там са изписани от Захари Зограф, а не от брат му Димитър, до когото всъщност е била отправена поканата от лавриотските старейшини. Въпросната рецензентка публикува съдържанието на това писмо малко по-късно в една своя статия в сп. “Изкуство” с неверното и заблуждаващо читателя указание, че то се намира в Народната библиотека в София, като дори даде сигнатурата му, отнасяща се обаче до друго писмо, присвоявайки си заслугата за първа публикация на документа.
Както вече Ви казах, за издаване на мои научни трудове след 1982 година съществуваше пълна забрана. Изключения съставляват само една моя статия в провинциален вестник от 1984 г. и докладите ми на двата конгреса по Българистика, които нямаше как да се махнат от протоколите на конгресите. За резултатите от моите изследвания в архива на Зографския манастир, от които става известно, че цяла поредица от църкви, и то най-забележителните постройки на XIX век в Атон, са работа на едно българско строително ателие с първомайстор Павел Йоанов от с. Кримин, Костурско, което след това построява и църквата в Рилския манастир, аз написах голяма студия. Ръкописът обаче ми беше върнат от редактора на сборника, където трябваше да излезе, д-р Тодор Кръстев, който, доколкото ми е известно, и сега завежда катедрата по история на архитектурата във ВИАС. В силно съкратена форма аз предадох тези резултати в доклада си пред VI Конгрес по Балканистика в София през 1989 г., останал непубликуван. По молба на един известен български историк на архитектурата, аз му дадох преди две години да прочете тази студия и текста на доклада. Неотдавна същият историк публикува в една статия от свое име някои резултати от моите изследвания, като при това е имал възможност да се ползва също от непубликувания мой личен дневник от пътуването ми в Албания през 1986 година, давайки в статията си цитат от този мой дневник, от който ми е известно, че в бившата ДС се намира ксерокопие, без да съобщи нито моето име, нито източника на въпросния цитат. Поисках от главния редактор на списанието да публикува моите обяснения във връзка с тази статия, но нито те бяха отпечатани в списанието, нито получих някакъв отговор на писмото си.
18
Що се отнася до моите материали и архитектурни заснимания от Атон, както и от останалите ми пътувания, те се намират тук, в моето берлинско жилище. Същото се отнася и за чернобелите и цветните ми фотоснимки освен отнетите ми през 1981 година.
Ж. Д.: От мое име и от името на читателите Ви благодаря за Вашите тъй изчерпателни отговори!
Берлин, април 2000 г.