А. Ч., май 2018 г.: Случайно забелязах в една моя папка НЕПУБЛИКУВАН НА БГ ЕЗИК ДОКЛАД ПРЕД ЕДНА МЕЖДУНАРОДНА КОНФЕРЕНЦИЯ В РИМ. ... пагинацията не е важна, понеже не отговаря на публикувания оригинал, чието заглавие е коректно посочено. ... Докладът ми мина тогава с голям успех, а организаторите платиха не само пътните /във валута/ а и нощувките с храната в най-луксозния Римски хотел. И след това ми изпратиха екземпляр от протоколния том + 10 сепарати. Много мили американци! Текстът бях предложил, заедно с още 10 други мои публикации, за издаване в изд. на БАН - отговорът беше, че биха го издали срещу заплащане от мене на 3000 дм, което предложение отхвърлих, а в издадения от мене сборник, този доклад не беше включен. ... Критериите на БАН бяха ПАРИ - за плащане заплатите на мързеливите си сътрудници, които пълнеха всички кафенета в околността.
КУЛТУРНИТЕ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ РИМ И БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ И АНТИЧНАТА ТРАДИЦИЯ В БЪЛГАРСКОТО ИЗКУСТВО [*]
Асен Чилингиров
(Доклад, изнесен на международната научна конференция на тема РИМ, ЦЕНТЪР НА КУЛТУРАТА НА АНТИЧНОСТТА ДО ХV И ХVI ВЕК , състояла се от 25 до 30 ноември 1985 г. в Палацо Матеи, Рим. Италианският оригинален текст под заглавие RAPPORTI CULTURALI FRA ROMA E BULGARIA DURANTE IL MEDIOEVO E LA TRADIZIONE CLASSICA NELL ARTE BULGARA е отпечатан в протоколите на конференцията: ROMA CENTRO IDEALE DELLA CULTURA DELL ANTICO NEI SECOLI XV E XVI. DA MARTINO V AL SACCO DI ROMA (1417-1527), a cura di Silvia Danesi Squarzina, Milano 1989, c. 59-68. Тук се дава в български превод от автора с малки съкращения и с допълнени библиографски бележки.)
Xрониката на Теофан Изповедник съдържа едно кратко сведение от 767 година, чието значение за историята на архитектурата от следантичната епоха все още не е достатъчно оценено. В това сведение се отбелязва, че за възстановяването на изградения от император Валентиниан и впоследствие разрушен водопровод на Цариград император Ираклий довел множество строители 1000 зидари и 200 мазачи от Мала Азия и Черноморското крайбрежие, 5000 майстори-строители и 200 керемидчии от Тракия, както и 500 тухлари от Елада и Беломорските острови [1]. Това означава, че в началото на последната трета от VIII век, от което време няма сведения за никаква по-значителна строителна дейност във византийската столица, някои византийски провинции от централната част на Балканския полуостров са в състояние да предоставят тъй значителен контингент от висококвалифицирани работници. При това е интересно сравнението с Елада и Беломорските острови, откъдето са дошли само 200 строителни работници и то от най-ниско квалифицираната специалност на строителния бранш.
Съобщението в хрониката на Теофан не се съгласува с всеобщо възприетото в науката убеждение, че носител на античната строителна традиция в Европа след падането на малоазиатските провинции на Римската империя под арабско владичество остава единствено византийската столица. На това неоснователно убеждение противоречат обширните и отчасти все още непълно публикувани разкопки в централната част на Балканския полуостров, преди всичко южно от Стара планина и по Черноморското крайбрежие, както и в югозападните области на полуострова.
Включени между 148 година преди и 46 година след новата ера в границите на Римската империя, балканските провинции Македония, Тракия и Мизия преживяват през първите четири столетия от нашата ера своя най-голям дотогава стопански и културен разцвет. По такъв начин разположената северно от Стара планина провинция Мизия, една опустошена и обезлюдена от продължилите столетия войни област, е в състояние още при управлението на император Нерон отново да произвежда достатъчно количество хранителни продукти и да се превърне в един от главните доставчици на зърнени храни за Рим [2]. Заедно със също така увеличеното аграрно производство на провинцията Тракия южно от Стара планина, рудодобивът тук бива поставен на нова база и със своето значително производство на суровини води до разцвет на занаятчийството, достигнал своя връх по време на управлението на император Траян [3].
Започналите през III век нападения на готите, а по-късно също на хуните, аварите, славяните и прабългарите, не са в състояние да прекъснат напълно този стопански и културен разцвет на големите градове южно от Стара планина. Докато военните укрепления и производствените центрове северно от Стара планина след многократни подновявания и отстранявания на разрушенията през IV до VI век постепенно биват изоставени и напуснати също както и обширните, гъсто населени със славяни области от Епир и Тесалия до Пелопонес в Гърция голяма част от градовете в централната част на Балканския полуостров южно от Стара планина надживяват епохата на Великото преселение на народите. Тези градове се превръщат в центрове на асимилация за новозаселилото се славянско население и запазват в значителна степен своята антична култура. В течение на VIII и IX век включени в новооснованата българска държава в централната част на Балканския полуостров, те стават пазители и продължители на античната строителна и художествена традиция до зрялото средновековие.
Археологическите разкопки в тези градове доказват една почти непрекъсната строителна традиция от античността до края на средновековието. Разчистените в последните години развалини на стадиона и градския театър във Филипопол (Пловдив), както и на Римските терми в Одесос (Варна), построени през II век, дават достатъчно ясна представа за високите художествени качества на тези постройки, отнасящи се към най-забележителните творби на римската провинциална архитектура. Необходимо е тук да се отбележи, че застроените върху една площ от 7000 м2 терми в Одесос до XI век не са били разрушени и че ширината на свода при тяхната палестра е била 14 м при дължина от 60 м.
Също и раннохристиянската църковна архитектура в балканските провинции изживява голям разцвет. Само в сегашните граници на България са разкопани до сега над 100 църковни постройки, строени от IV до VII век. Ако към тях се прибавят и раннохристиянските постройки от съседните земи, които до началото на XI век са се намирали в границите на Българската държава, както и на Солунската област, това число ще се удвои. Значителен брой от тези черкви са били използвани след множество преустройства през цялото средновековие. Заедно с широко известните примери от Солун тук трябва да бъдат споменати редица черкви от Сердика (София), Месемврия (Несебър), Левке (Голямо Белово) и Севастополис (Перущица), чиито развалини са запазени до днес. Към тях трябва обаче да бъдат причислени и още не малко постройки, които не са преживели средновековието и турското владичество.
Едно друго важно обстоятелство, с което съвременната наука не се съобразява е, че до 535 година централната и западната част на Балканския полуостров са подчинени в църковно отношение на Рим [4]. В 535 година Юстиниян създава една независима от Рим и Цариград архиепископия, в която се включват северните епископии, докато южните поставя под управлението на Солун, който също отначало е независим от Цариград екзархат. Докато за една част от тези земи, а именно Солунската област, независимостта от Цариград трае до VIII век, за останалата западна част от Балканския полуостров, която в течение на VIII и IX век бива присъединена към България, това откъсване от сферата на влияние на Цариград продължава до XI век, тъй като след покръстването на българите в 864/865 година и последвалата го краткотрайна зависимост на българската църква от Цариград, Рим и отново от Цариград, българската църква се отделя от Цариградската патриаршия и в 919 година обявява своята пълна независимост, която едва в 1018 година отчасти и в 1037 година напълно загубва, макар и не за твърде дълго, като бива подчинена на Цариградската патриаршия.
Този период от време за Солун и неговата непосредствена сфера на влияние от 535 до 733 година, а за централната и западната част на Балканския полуостров до 1037 година има особено голямо значение за историята на изкуството. Балканските земи остават незасегнати от иконоборческите вълнения в източните византийски провинции и Цариград и продължават да следват доиконоборческата художествена традиция. Античната строителна традиция тук може да бъде най-точно проследена, тъй като тя е поставила своя отпечатък върху всички произведения на изкуството. От това време датира цяла поредица от църковни постройки в централната и западната част на Балканския полуостров, както и в архиепископските, митрополитските и епископските центрове Солун, Юстиниана Прима (Царичин град), Стоби, Сердика и Филипи. Тяхната зависимост от римските образци не може да бъде отречена, макар че това обстоятелство често бива премълчавано в науката, като за образци на тези постройки се сочат никога несъществували и само предполагаеми постройки от византийската столица, за каквито липсват всякакви сведения. Най-характерен пример тук е първоначалната постройка на “Св. София” в Солун. Изградена по всяка вероятност през втората трета на VI век, тази най-голяма по размери християнска сграда след старата базилика “Св. Петър” в Рим, бива разрушена по време на едно земетресение и малко след това, но във всеки случай преди 730 година, бива заместена от сегашната сграда на същото място. Тук трябва да се подчертае, че планът на първоначалната постройка, както и редица подробности относно нейния тип и нейната строителна история още не са публикувани и че за сега не може да се очаква никаква публикация за тази базилика. Тези подробности, както и планът на черквата, макар и в най-общи черти, са били добре известни на един тесен кръг от специалисти, когато преди половин век Калига прави разкопки и изследвания при по-късната постройка [5]. Силно манипулираните данни от тези разкопки е трябвало да докажат зависимостта на втората сграда от Цариград. През 70-те години бяха проведени отново разкопки, които потвърждават резултатите от старите разкопки, но и тези резултати биват прикрити.
Първоначалната сграда “Св. София” в Солун обаче е оказала силно влияние върху архитектурните форми и типа на редица по-късни сгради в централната и западната част на Балканския полуостров. Липсата на сведения относно редица подробности, засягащи солунската черква, оставят за сега някои въпроси открити. Все още не може да се каже определено в каква степен по-късните постройки са повлияни непосредствено от Рим и чрез посредничеството на “Св. София” в Солун. Ние имаме достатъчно основания да допуснем, че на първо място това се отнася до една група от митрополитски черкви от централната част на Балканския полуостров всичките големи базилики и с един и същ патроциниум, Божествената мъдрост, строени явно през втората половина на IX век. Към тях принадлежат “Старата митрополия” в Несебър, чийто патроциниум едва напоследък беше установен [6], “Св. София” в Сердика (София) [7] и “Св. София” в Охрид. Всички тези черкви показват еднакво членение на корабите посредством пробити от арки стени една архитектурна особеност, която още Краутхаймер с право свързва с прабългарската дворцова архитектура [8]. Разпространеното в науката схващане, че “Старата Митрополия” в Несебър в нейната сегашна форма представлява всъщност само преустройство на една постройка от V век с колони между корабите, изградена по образец на базиликата в Студийния манастир, Цариград [9], се оказа след последните изследвания вследствие несъмнения единен строеж като несъстоятелно. Разпределението на олтарното пространство при “Св. София” в София от друга страна противоречи изцяло на тезата за изграждането на съвременната сграда още през VI век под влияние на Цариград и може да е възникнало единствено под непосредственото влияние на римската църква и нейния специфичен ритуал, запазен в традицията на църковното строителство в централната и западната част на Балканския полуостров чак до началото на XI век.
Още по-ясна е непосредствената връзка с римската архитектура, която показват две от най-значителните църковни постройки, изградени в началото на широкообхватната строителна дейност, последвала покръстването на българите Архиепископската базилика в Плиска [10] и Епископската катедрала в Главница, (Главиница) [11], двете от началото на 70-те години на IX век. При Архиепископската базилика в Плиска откриваме един нов вариант от архитектурния тип на старата базилика “Св. Петър” в Рим, но също така и за първи път в централната част на Балканския полуостров смесено деление на корабите посредством колони и стълбове. Още на пръв поглед се забелязва изобилието на архитектурни детайли колони, корнизи, портали и т. н. които наподобяват античните и за разлика от църковната архитектура на Цариград тук се явяват не само при вътрешната украса, а и на фасадите, а така също и декоративната зидария, състояща се от сменящи се редове от мраморни квадри и тухли, която ще има голямо значение при по-нататъшното развитие на българската архитектура.
По-малко забележителен и на пръв поглед дори конвенционален е архитектурният тип на Епископската катедрала в Главница основания от княз Борис I град на Адриатическото крайбрежие при античната Аполония, предвиден за бъдеща столица на България, но не доизграден и по-късно изоставен. Тук откриваме един твърде разпространен вариант на кръстокуполната черква с четири свободно стоящи подпори-колони и удължено източно рамо, но със синтрон и квадратна пристройка към север като разширение на олтарното пространство във връзка с функцията на тази черква като седалище на епископ. Нови и необикновени са камбанарията и порталите, както и богатата пластична украса. Също такава камбанария откриваме обаче при малката черква “Св. Комба де Банде” [12] (santa Comba de Bande) в Испанска Галиция една постройка също от 70-те години на IX век, построена от италиански майстори, което ни кара да се усъмним в правилността на възприетото в науката мнение, че камбанарията на българската черква е резултат на по-късни преправки. Богатата пластична украса на Епископската черква в Главница се явява като предшественик на най-значителната постройка на Първата българска държава, завършената малко преди 907 година Кръгла черква в Преслав [13]. При последната, антикизиращите и класицистични тенденции в българската архитектура от IX и X век се проявяват с пълна сила. Тук срещаме отново цяла поредица от форми и орнаменти, заети от късноантичното изкуство, при които античните образци не са само механично наподобени, а по-нататък развити, пресъздадени и отново почувствувани. При пластичните корнизи на външните фасади и по перистилите срещаме фризове със силно стилизирани три-, пети седемлистни палмети, гроздове, акантови и лозови листа. Античният орнамент е доразвит и творчески преобразен, за да може да отговаря на изискванията на епохата.
Не само архитектурните форми и орнаментиката на българските сгради от втората половина на IX и X век следват античните образци, но също така мястото и разположението им е в духа на античното изкуство. За първи път след античността се появява отново колоната с чисто декоративно предназначение срещаме я често по перистилите на атриите и по порталите от Архиепископската базилика в Плиска, от Епископската чeрква в Главница и Кръглата черква в Преслав. Разчленяването на вътрешните стени в отделни полукръгли екседри при последната представлява също една особеност на римското антично изкуство, която няма да срещнем в съвременното византийско изкуство. Антично е и предпочитанието към кръглите и овалните форми, характерно за българската архитектура от IX и X век. То показва още при пръв поглед различието спрямо полигоналните апсиди и тамбури, както и по отношение на силно разчленения силует на цариградските църковни постройки. Тази любов към кръглите и овалните форми остава и занапред особено характерна за българската църковна архитектура и се забелязва при болшинството български средновековни черкви чак до черквите в Несебър от XIV век.
Една от най-важните особености на класицистичната насока в българското изкуство на X век е възвръщането към човешкия мащаб като единица мярка при архитектурата, но и при композицията на стенописите и орнаментите. По такъв начин се цели уравновесеност и хармония, като се изоставя помпозността и силния контраст на ярките цветове, за да се открие идеалът на красотата в хармонията на пропорциите, в уравновесения ритъм на отделните части и в съотношението им с цялото, както и в хармоничното съчетание на цветовата палитра а това са особеностите на италианския ренесанс изявени четири столетия по-късно.
Ако антикизиращият стил в българското монументално изкуство на IX и X век развива по-нататък естетичните и художествените принципи на късноантичното изкуство и не представлява някаква заемка от византийското съвременно изкуство, то това се дължи на обстоятелството, че младото поколение български скулптори и художници намира своите подбуди и импулси в античните образци по българските земи от Истрос, Марцианопол и Никополис ад Иструм до Филипи, Стоби и Юстиниана Прима, богати на антични паметници от най-високо художествено качество. Съответно на класицистичната насока от IX и X век, българските художествени творци възприемат античните форми във вид на съзнателно творческо пресъздаване, типично за тази епоха и само за този художествен ландшафт. Такива форми са немислими при съвременните цариградски постройки. Също така до последния ренесанс на античното изкуство във Византия през XIV век няма да открием там никакви колони и ордери, както и фризове с пластична украса по фасадите на сградите. Докато връзката с античното изкуство в Цариград и изобщо във Византия се проявява единствено в областта на книжната илюстрация и на приложното изкуство, в България класицистично-антикизиращата насока обхваща всички области на архитектурата и монументалното изкуство.
Участието на италиански строителни ателиета в границите на българската държава не се изчерпва с изпълнението на някои отделни поръчки по време на краткотрайната зависимост на българската черква от Рим в края на 60-те и началото на 70-те години на IX век. Ние откриваме редица доказателства за продължителна дейност на италиански майстори-строители в България, дейност, оставила дълбоки следи в местната строителна традиция, най-вече в югозападните области на Българската държава. Най-ясно забележима е тази дейност не толкова при архитектурните форми и в строителната техника, колкото при някои по-малко натрапващи се на погледа подробности, досега пропуснати от изследователите. Така например, при болшинството сгради от югозападната част на Балканския полуостров от края на IX и от X век като мярка не се използува гръцката стъпка. Както Марсел Рестле доказва в труда си върху ранновизантийската и средновековна архитектура в Кападокия [14], по време на цялото средновековие тази мярка остава извънредно константна и варира само между 30,4 и 31 см. Вместо тази мярка в югозападните области на Балканския полуостров се използва италианската мярка брачо да лана, чиято дължина е 68,3 см [15]. Това може да бъде проверено днес на всички постройки, запазили първоначалните си размери, като на черквите в Главница, Костур, Преспа, Охрид и още много други малки черкви в Западна България.
Също така лесно доказуемо е и участието на италиански художници при изписването на фреските в множество черкви от същата тази област. Повечето от тези фрески обаче не успяват да надживеят българската политическа и църковна власт и биват унищожени или покрити с нови стенописи още непосредствено след завладяването им от Византия през XI век. До нас са стигнали само отделни фрагменти от стенописите на черквите “Св. Георги” в Горен Козяк [16], Македония, както и “Св. Архангели” и “Св. Стефан” в Костур, където преди повече от 30 години беше разкрита почти цялата първоначална стенописна украса на нартекса, която все още не е публикувана [17]. Както при изображението на евангелист Матей от “Св. Архангели”, така и при стенописите в “Св. Стефан”, откриваме творби на едно художествено ателие от Южна Италия. Това личи съвършено ясно от своеобразната иконография и от твърде характерния стил на стенописите, но и от латинската палеография на гръцките им надписи.
Тясната връзка с античността и с Рим остава по време на цялото средновековие като специфична черта на българската култура. Тази връзка може да се проследи не само по времето, когато в IX и X век българските художници и строители създават своя собствен стил върху основите на античното изкуство, но също така и през XIII век, по време на втория голям разцвет на българското средновековно изкуство. Не без значение е фактът, че някои от най-забележителните паметници на архитектурата и монументалното изкуство от Втората българска държава възникват по времето, когато българската църква през първите три десетилетия на XIII век е в уния с Рим и малко по-късно, след добиването на нейната самостоятелност. Към тези паметници принадлежат на първо място черквите “Св. Петър и Павел” и “Св. Четиридесет мъченици” в Търново с техните традиционни архитектурни форми и стенописи, както и с многобройните им антични пластични сполии, чието приложение тук също както при класицистичните български постройки от X век е дълбоко обмислено и отговаря на реставрационните ренесансови идеи на българските владетели.
БЕЛЕЖКИ
1. THEOPHANIS CHRONOGRAPHIA, edit. C. de Boor, II, Lipsiae 1883, c. 44018-24; ГИБИ III/1960, с. 273); по този въпрос виж също: А. Чилингиров, ТРАДИЦИЯ И НОВИ ИДЕИ В БЪЛГАРСКОТО СРЕДНОВЕКОВНО ИЗКУСТВО (ПЪРВИ МЕЖДУНАРОДЕН КОНГРЕС ПО БЪЛГАРИСТИКА, София 1981, ДОКЛАДИ. БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА И ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО Й СЪС СВЕТОВНАТА КУЛТУРА, 1. КУЛТУРАТА НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ, с. 18-19).
2. Corpus Inscriptionum Latinarum, Berlin, Nr. 3608; H. Dessau, INSCRIPTIONES LATINAE SELECTAE, Nr. 986.
3. Велизар Велков, РУДОДОБИВАНЕ И МИННО ДЕЛО В ДРЕВНА ТРАКИЯ (ГОДИШНИК НА НАЦИОНАЛНИЯ ПОЛИТЕХНИЧЕСКИ МУЗЕЙ, София, 2/1972, с. 23-40).
4. Подробности и библиография по този въпрос виж в моето изследване: ПРОБЛЕМИ НА ЦЪРКОВНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ И НА ХРИСТИЯНСКОТО ИЗКУСТВО В ЗАПАДНАТА ЧАСТ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ ПРЕЗ РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ - в същия том, с. &&&&
5. M. Kalliga, DIE HAGIA SOPHIA VON TESSALONIKE, Würzburg 1935.
6. Velizar Velkov, MESAMBRIA - MESEMBRIA - NESSÈBRE. Situation, recherches, notes historiques (NESSИBRE, I, Sofia 1969, c. 24).
7. За софийската Св. София виж моето изследване: ЗА ДАТИРАНЕТО НА СОФИЙСКАТА ЧЕРКВА СВЕТА СОФИЯ И НЕЙНИТЕ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ, КАКТО И НА ТЕХНИТЕ ПОДОВИ МОЗАЙКИ - В СЪЩИЯ ТОМ, С. &&&&
8. Richard Krautheimer, EARLY CHRISTIAN AND BYZANTINE ARCHITECTURE (=PELICAN HISTORY OF ART. Z 24) Harmondsworth, Penguin Books 1965, c. 224.
9. Виж преди всичко Stefan Bojadžiev, L'ANCIENNE ÉGLISE MÉTROPOLE DE NESEBAR (BYZANTINOBULGARICA I, 1962, c. 321-346,
10. A. Tschilingirov, DIE KUNST DES CHRISTLICHEN MITTELALTERS IN BULGARIEN, Berlin / Mьnchen 1978, c. 315-316, с библиография.
11. Пак там. За черквата в Главница виж моята статия APOLLONIA (ENCICLOPEDIA DELL ARTE MEDIEVALE, II, Roma 1991, c. 175-177, с библиография). Виж също монографията на Heide und Helmuth Buschhausen, DIE MARIENKIRCHE IN APOLLONIA IN ALBANIEN (=BYZANTINA VINDOBONENSIA, 8, Wien 1976)
12. Paolo Verzone, WERDENDES ABENDLAND, Baden-Baden 1967, c. 243 сл. Датировката на тази черква, както и нейният единен строеж, към който принадлежи и камбанарията, се потвърждават от един документ от 982 година, според който през 872 година княз Алфонс II, крал на Леон, предал съответната област на някой си Одуариус, „digno bellatori”, със задължение да я отбранява; последният предал от своя страна част от тези земи на своя братовчед, дякон Одоинус, заставяйки го да поднови двете тамошни черкви, едната от които е посветената на мъченицата св. Комба. Построената от италиански майстори от Аквилея каменна сграда е с план, подобен на плана на черквата при Аполония, но със значително по-малки размери и със засводен среден кораб вместо купол.
13. A. Tschilingirov, DIE KUNST DES CHRISTLICHEN MITTELALTERS IN BULGARIEN, c. 32-34, 319, с библиография.
14. Marcell Restle, STUDIEN ZUR FRÜHBYZANTINISCHEN ARCHITEKTUR KAPPADOKIENS, Wien 1979, c. 134-135.
15. За мярката braccio da lana и нейното съотношение към другите мерки за дължина виж: Bartolomeo di Pasi da Venetia, TARIFFA DE PESI E MESURE CORRESPONDENTI DAL LEVANTE AL PONENTE, DA UNA TERRA A L’ALTRA, E TUTTE LE PARTE DEL MONDO, CONDA NOTICIA DELLE ROBE CHE SE TRAZENO DA UNO PAESE PER ALTRO, Venetia 1521; TARIFA ZOÈ NOTICIA DY PEXI E MEXURE DI LUOGI E TERRE CHE S’ADOVRA MARCADANTIS PER EL MONDO. PUBBLICATA DAL REGIO ISTITUTO SUPERIORE DI SCIENCE ECONOMICHE E COMMERCIALI DI VENETIA CELEBRANDOSI L’XI CENTENARIO DELL’UNIVERSITÀ DI PAVIA, Venetia 1925; Erich Schilbach, BYZANTINISCHE METROLOGIE (=BYZANTINISCHES HANDBUCH IM RAHMEN DES HANDBUCHS DER ALTERTUMSWISSENSCHAFT, 4, München 1970, c. 50).
16. За черквата в Горни Козяк и нейните стенописи виж: З. Расолкоска-Николовска, АРХЕОЛОШКИТЕ ИСТРАЖУВАЊА НА ЦРКВАТА СВ. ЃОРЃИ ВО ГОРНИ КОЗJАК (ЗБОРНИК НА ШТИПСКИОТ НАРОДЕН МУЗЕJ, IV-V/1964-1974, Штип 1975, стр. 125-39); същ., ИСУС ХРИСТОС АНТИФОНИТИС ОД ЦРКВАТА СВ. ЃОРЃИ ВО ГОРНИ КОЗJАК (АРХЕОЛОШКИ МУЗЕJ НА МАКЕДОНИJА, ЗБОРНИК 1967-1974, ЗБОРНИК ПОСВЕТЕН НА ДИМЧЕ КОЦО, Скопjе 1975, стр. 217-29).
17. Виж моята студия: ÜBERLIEFERUNG UND INNOVATION IN DER MITTELALTERLICHEN KUNST BULGARIENS [ТРАДИЦИ И НОВАТОРСТВО В БЪЛГАРСКОТО СРЕДНОВЕКОВНО ИЗКУСТВО] (ARTE MEDIEVALE 4, 1/1988, c. 65-99 - репродукции от стенописи в костурските черкви "Св. Стефан", "Св. Врачи" и "Св. Архангели" на с. 75-78).