А. Чилингиров - Завръщането на Васил Иванов

Коментари на А. Чилингиров, февруари 2020 г.:

Днес исках да изпратя на една моя позната необнародваната ми статия за художника Васил Иванов.

Той имаше в Бг съдба, подобна на съдбата на Ван Гог. За единствената изложба която му бяха позволили да покаже в София, като представител на "упадъчно абстрактно изкуство" беше забранена в последния момент, 1/2 час преди обявения за откриване час, беше забранена. По почти същия начин беше провалена негова изложба в Париж - в деня на оповестеното откриване, улицата, където е била подготвена изложбата, била затворена за движение. Той мечтаеше цял живот да има изложба в Париж. В Париж е бил настанен в дома на българо-руския пианист Юри Буков. Връща се в жилището, събира всичките картини от изложбата и изпаднал в помрачение на съзнанието ги запалва. Пожарната гаси пожара, изпращат го в София (наш общ приятел беше директор на Софийското представителство на Аир Франс), докарва го в София, но няколко дни по-късно умира, без да му се върне преди това съзнанието.

В България, но и в други страни имаше много почитатели и се ползваше с името на най-оригиналния съвременен български художник. По
покана мои приятели в 1969-7- г. дойде за изложби в Лайпциг, Изт. и Зап. Берлин. На последната не беше допуснат от българските власти да
присъства, но Берлин му хареса за месец и половина нарисува много стотици, предимно абстрактни, но и фигурални графики. И ми остави всички "за спомен", така че в момента имам, освен няколко закачени на стените в жилището ми, още много, 200-300, които съхранявам в кутии.

Преди няколко седмици е имало в София негова юбилейна изложба - освен на мене, той остави и на вдовицата си, видна балерина, много стотици и даже хиляди графики и няколко дузини картини - предимно пейзажи. Юлия ми донесе много луксозно издаден каталог за изложбата. След като в 1989 г. в Нац. галерия бяха показани негови картини от чужди сбирки, аз написах статия за публикуване в ежедневната преса и помолих Светлин Русев, тогава председател на СБХ и Зам. министър при Л. Живкова за съдействие при публикуване, но не получих такова и статията ми остана непубликувана.

Изпращам Ви я с втулка, заедно по-долу с линк в интернет-реклама за продажба на негови рисунки и картини - каквито имам тук със стотици - за информация.

https://cavalet.bg/collections/vasil-ivanov-kartini

Приятелите му бяха запазили като последен спомен за него образа на болезнено изтерзаното му, отслабнало и изпито до неузнаваемост тяло при разделата си с него, когато то, напуснато още дълго преди това от духа, намери най-после мир и успокоение, на каквито по-рано не му беше съдено да се наслаждава. Всички ние знаехме тогава, че това, което виждаме пред нас, не е той. Представата ни за него беше до такава степен свързана с неговия устремен към висините творчески дух, изявил се в творбите му, че за нас беше невъзможно да го отъждествим с жалките смъртни останки, които малко след това изчезнаха завинаги под земята.

Връзката ни с него обаче се беше прекъснала още преди години, при заминаването му за Париж, където той създаде някои от върховете на творчеството си, но и изживя една дълбока криза, която не успя да преодолее. Неговите рисунки и картини бяха отдавна престанали да се срещат по изложби и галерии. Само неколцина от приятелите му притежаваха картини от него, подобно на онези, стоплящи стените и на моето жилище.

И изведнаж той се върна отново при нас. Върна се в двадесет и двете картини, които един голям българин от Франция подари на своята родина заедно със сбирката си от изключителни произведения на световното изобразително изкуство. Върна се в обкръжение на най-големите съвременни художници - Матис, Ренуар, Валадон, Фламенк, Паскен. Така ние за първи път можахме да оценим истински неговото величие между тях: исполин всред исполини, равен всред равни.

В това обкръжение неговото присъствие се чувствува тъй естествено и закономерно, като че ли мястото му винаги е било там - нещо, което ние дотогава само интуитивно усещахме и едва отдалечаването му от нас ни позволи да го осъзнаем, да обхванем творчеството му в действителната перспектива. В тази перспектива той е отново близко до нас, всред нас, но вече не като един от нас, а като наш по-стар и по-мъдър, любящ брат. И аз започвам да се питам, дали той действително някога ни е изоставил и напуснал. Той, който беше винаги с нас, когато имахме грижи или трудности и винаги намираше някаква възможност да ни стопли и успокои, да възстанови нарушеното равновесие. Не бяхме ли ние, които го напуснахме и изоставихме в най-тежките мигове на неговия живот - сам всред един враждебен свят, който не можеше и не искаше да го разбере, свят без любов, без идеали и духовни стремежи, в който той не можа да издържи и катастрофира?

Той неуморно се стараеше с отчаяните усилия на волята си, посредством безпощаден тренинг да задържи своя неудържим дух в тъй ограничаващите рамки на своето несъвършено тяло и наистина постигаше невероятното. Резултат бяха онези мигове от вечността, изпълнени с една съвършена хармония, каквато ние сме свикнали тук, на нашата земя, да възприемаме единствено чрез музиката. Тази хармония рефлектираше и от неговите тъй странни композиции, които ние, неговите приятели, бяхме понякога облагодетелствувани да наблюдаваме как се раждат - или по-точно, как биват проектирани върху двуизмерната площ на материята: материализирани идеи, частици от Вечното, станали чрез него достъпни за нашите сетива. Ние виждахме, усещахме и съзнавахме, как То се превръща в материя, придобива форма и образ, става част от нашия свят - и все-пак по-различна от този наш свят: проникната от хармония, чужда на дисхармонията в нашите отношения и в нашата среда, изпълнена с ритъм, отличаващ се напълно от ритъма на нашето напрегнато ежедневие. Един идеален свят, който ние, изхождайки от представите на нашия свят, сме свикнали да отъждествяваме с мечтите и бляновете си, да търсим вън от нас, в далечното и неопределеното, вместо в самите нас - в дълбините на собствената си душа.

В композициите от последния му творчески период откриваме с изненада, до какво съвършенство е стигнало през последните години от неговия живот изявяването на тази абстрактна, свърхземна хармония. Всичко, създадено от него дотогава, изглежда като плах досег с онези далечни светове, които той започна да ни разкрива още в началото на шест-десетте години, и които след това постепенно се изявиха в онуй безкрайно многообразие на формите и тъй необятно разгръщане на

фантазията, често надвишаващи нашите възможности за възприемане. Тук, в последните му творби, пространството вече е организирано с такова съвършенство, постигнатото равновесие е тъй абсолютно, че ние започваме да изпитваме дори страх, като че сме изправени непосредствено пред Безкрайното, достигнали границата, до която е позволено на човека да се доближи в търсенето му на Вечния Идеал.

Тези композиции, представляващи най-пълния израз на абсолютната хармония, са създадени по време на най-дълбока душевна криза, създадени са като някакво убежище на художника от дисхармонията и от нарушеното му душевно равновесие в последните мигове, преди да го изгуби завинаги.

Но неговият творчески дух не се изявяваше само в тези тъй странни за нас форми. Твърде често той слизаше непосредствено до представите на нашия физически свят, до природата, която ни заобикаля, и която беше за него единствената естествена среда - средата, в която неговият пантеизъм добиваше пълен израз в сливането на личността му с нея. И тук границите между индивидуалното и абсолютното изчезват. Човекът се превръща в една неотменна и неделима частица от природата, слива се с нея в пълно единство, отговарящо напълно и на личния натюрел на художника.

От това тъй интимно общуване с природата оставиха следи немалък брой рисунки - миниатюри, които той създаваше още от петдесетте години, чак до последния си творчески период със същите живописни средства и същото неизменно съвършенство в техниката и израза, каквито виждаме отново на тази изложба. В тях той търсеше и намираше винаги първоизточника на своята жизнена философия. Върху тези миниатюри природата рядко е сама - вечна, сурова и ненаселена, както в първите ѝ (а може-би и в последните?) дни. Най-често той, човекът, е сред нея като нейна най- съществена и неделима част. Понякога дори това са двама, слели се в едно, като най-висш израз на единството с природата - израз, съществуващ само в мечтите и в любовта.

Развълнуван от спомените, които събудиха картините му, напускам бавно изложбената зала, но мислите ми дълго, много дълго не могат да се откъснат от него, човека, художника и приятеля ВАСИЛ ИВАНОВ - може-би най-трагичната фигура в съвременното българско изкуство.