Бесилките
Събиране оръжието на българите
Турците бягат
6-ти януари
7-ми януари. Освобождението
Една сутрин, когато отивах на чаршията, видях близо до „Стойновия мост”
няколко души майстори под надзора на заптии (стражари) — дървета набиваха,
нещо правеха. Отбих се в чаушевото [**] кафене.
211
— Бе, чауш! Какво правят там до моста? — попитах кафеджията Тодю Василев Чауша.
— Бесилка — отговори със слаб глас чаушът, на когото, забележих, от страх трепна устата.
— Не думай! Това прилича на касапница.
— Да, касапница, но не за добитък, а за човеци. Колко ли хорица ще загинат на нея. Снощи говореха някои, че колкото души има уловени от Старозагорско и Каяджичени, щели да ги обесят — каза чаушът, като тъжно въздъхна и погледна към бесилката.
При такива неприятни новини кафето, което пих, ми се видя безвкусно.
Отпаднал духом, с глава, назедена надолу, тръгнах за чаршията.
Бесилката беше направена от три дървета, като проста касапница, само че беше доста висока и на горното пряко дърво висяха четири големи железни халки за прикачване на въжета.
Отворих дюкяна си, но стои ли се в него! Жаден бях за новини. Исках да се науча нещо по бесенията, затова отидох в дюкяна на братовчеда си Иван Стайков Шекерджията. За жалост него нямаше там. Види се, и той бе тръгнал из чаршията за новини. Когато подир обяд пак отидох при него, разправи ми, че нея вечер с одринския трен водели неколцина души българи да ги обесят. Ако и да знаях, че ще бесят, но като ми каза, че жертвите ги водят вече, сърцето ми се сви от болка. Бързо станах и отидох в дюкяна си, с надежда дано се успокоя. Затворих вратата и взех да се разхождам на длъж из него. Сърцето ми силно тупаше, а мислите ми! Те се бяха така объркали, щото не знаех за какво по-напред да мисля. Колко ми се искаше да затворя дюкяна, да отида у дома, да не слушам и да не гледам, когато бесят. И тази свобода нямахме ние българите, когато искахме да затворим дюкяните си. Защото случайно ако някой дюкян биваше затворен и най-простият турчин питаше околните, де е стопанинът и дали не е избягал при русите. С една дума, да отвориш дюкяна си беше зле, а да го затвориш, по-зле...
Картината, която неволно видях през прозореца, бе печална.
Най-напред вървеше тълпа деца, после осъденият, заобиколен от стражари, с пушки на рамо. Облечен бе-
212
ше в долни дрехи, риза и гащи, оплескани с червена пръст. Навярно е бил в някоя керемидарница или грънчарница. Косата му, не видяла гребен, беше само плява; очите му, изскочили из орбитите си, стоеха като стъклени, неподвижни и безчувствено гледаха напред. По загорялото му и немито лице тук-таме течаха струи от пот. Двете му ръце бяха вързани с въже отзад, а с босите си крака, голи до колене, не вървеше, а подскачаше като пребит.
В очакване по-скоро да минат моя дюкян, тълпата се спря пред него. А когато един от съседите, турчин, хасърджия [*], се покачи да прехвърли на ъгъла на навеса на чорбаджи Иванчовата маза едно въже, тълпата нададе радостен вик.
— О, Боже! Нима срещу моя дюкян ще бесят! — си помислих и страшно се уплаших, а очите ми се напъл ниха със сълзи от милост и състрадание към брата-мъченик.
За да не гледам, когато бесят, оттеглих се на дъното на дюкяна и обърнах гръб ...
Как са обесили и мъчили нещастника, не видях. След малко тълпата отиде да гледа другите обесени...
Дойде време, когато обикновено затварят дюкяните. В нашата улица, като по команда изведнаж започнаха да ги затварят. Затворих и аз моя и с един приятел тръгнахме за дома.
Обесеният още висеше на въжето. До него стояха двама стражари и няколко души турци и туркини, които го гледаха. Един от по-младите турци, като ни видя, за да се пошегува с нас, извика: „Дръжте и тези комити да обесим!” Ние се престорихме, че го не чуваме и ускорихме хода си. Улиците бяха пълни с турци, туркини и немирни, закачливи деца-турчета, дошли да гледат. За тях това беше тържествен празник.
Когато минавахме през площада „Упъ-капан”, приятелят каза, че и на хаджи Калиновата маза виси един обесен. Страх ме обзе да погледна натам. Бързахме да минем площада. И когато вече влизахме в улицата, една беззъба стара туркиня, като ни видя да бързаме и не погледнахме към обесения, спря ни с думите:
— Гяур, бак орада! (невернико, гледай там), като ни посочи обесения.
213
И ние, покорна рая, погледнахме към обесения и отминахме.
Сегашната главна и широка улица, която води от Вароша, българската махала, за пазаря, тогава беше една крива и тясна улица, с високо до 30 сантиметра и широко до 1 метър тротоарче, по което едвам двама души се разминаваха, а долу, в по-широката част на улицата, свободно минаваше само една кола. Когато се случеше да се срещнат две коли, едната се отбиваше в близката улица или в нарочно оставените за тази цел широки места в улицата, да се разминат. От високите прегради, като не я огряваше добре слънце, повечето време през годината улицата биваше мокра и кална.
Пътят ни за дома беше през тази улица, но ние от страх, че ще се срещнем с турците, които се връщаха от голямата бесилка при „Стойновия мост”, тръгнахме из другата улица и през „Гика-махле”, за дома. Жените от нашата махала с децата си бяха излезнали на черковния площад да посрещнат коя мъжа си, коя брата си или сина си, които се връщаха от чаршията. Всеки се страхуваше за живота на близките си. Майка ми и сестра ми много се зарадваха, като ме видяха да се връщам жив и здрав.
— Георги, и нашият кумец обесиха! — едвам можаха да изговорят майка ми и сестра ми, силно задавяше от плач.
Като гледах тях и всички жени и деца, които плачеха и на мен очите се напълниха със сълзи.
Отдалеч се виждаше голямата бесилка, заобиколена от турци, които се наслаждаваха от страданията на четворицата обесени. Един от тях беше нашият кумец Иван Стойчев, който имаше дюкян на гарата и за дето неволно е посрещал русите [198], го обесили. Кумеца, като снажен и пълен човек, два пъти му се скъсвало въжето и пак го прикачвали, доде да издъхне.
От този ден не се минаваше вечер да не обесят някой българин, само че бесенията не бяха така шумни и весели. За турците те бяха станали нещо обикновено. Много пъти вечер, като се връщахме от чаршията, виждахме под някоя стряха или на голямата бесилка да виси някой нещастник.
При голямата бесилка винаги присъствуваше и „От-
214
чето”, архимандрит Хрисан, архиерейски наместник, да чете молитва на осъдените.
Разправяха, че Дженгозката, една не на себе си жена, която турците наричаха „дели-каръ” (луда жена), при всяко бесене, едничка жена се одързостявала да стои до голямата бесилка, да утешава осъдените и, когато ги сваляли от въжето, разпореждала се да не ги слагат един върху друг в колата. За това нещо тя се оплакала на каймакамина, който дал заповед на стражарите по-човешки да се отнасят с осъдените.
Обесените не ги държаха много на въжето, набързо ги сваляха и погребваха на „сиромашките гробища”, от което може да се предполага, че някои от тях живи са погребани. Разказваха, че когато вече взели да покриват с пръст един обесен, той се свестил и поискал да стане, но българинът, който го погребвал, дал му знак да лежи, покрил го с малко пръст и когато си отишли стражарите, дигнал го и го скрил в околните български къщи.
През това време, т. е. от започването да бесят до идването на руските войски, сестра ми държала списък в кой ден колко души обесват. И знаете ли колко души обесиха само в Хасково? — шестдесет и двама.
Отде бяха тези нещастници и каква им беше вината, никой не знаеше. Пък и за питане ли бе каква им е вината, когато се знаеше, че за едно най-малко подозрение за клевета или само за това да се каже за някого, че е от Стара Загора или от селата начаса го улавяха, закарваха го в Одрин, уж да го съдят и след някой ден, с присъда, закачена на шията му, обес-ваха го за удоволствие на турците и за назидание на българите ...
СЪБИРАНЕ ОРЪЖИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ
От ден на ден работите се влошаваха. Всекиму бе мрачно и страшно на душата. Всеки чувствуваше, че нещо лошо иде, че някаква грозна буря се е надвесила над нас и скоро ще се разрази ужасна, смъртоносна. Турците бяха станали нервозни и не знаеха вече какво да правят с българите. Едничките бесения не ги задоволяваха вече, вземане живота на няколко души
215
гяури беше малко за тях. Те може би искаха с един замах да унищожат българския народ. Но това ката не можаха да направят, прибягнаха до друго средство.
Една сутрин, когато хората спокойно си отиваха на работа, няколко души стражари се разтичаха да ловят по-първите и по-будните българи, стари и млади, които закараха в Пловдив и оттам, с други уловени от околните градове и села, заточиха в гр. Ангора — Мала Азия.
От Хасково заточиха: хаджи Иванчо Минчев, зетя му Христо Златаров (баща на професор д-р Ас. Златаров), Карабибера, братя Костадинчо и Димитър Христодулови, челеби [*] Георгаки, Димитър Мишков и Васил поп Христов. От тях челеби Георгаки и Карабибера умряха там.
И след заточаването на толкова души българи турците пак не се успокоиха. Сега пък страхът, че българите имат оръжия, не ги оставяше на мира. И една сутрин глашатаят разгласи из пазаря и в българските махали следното: „По заповед на каймакамина, известява се на християнското население, че кой каквото оръжие има, било пушка, пищов, ятаган или голям касапски нож, да ги предаде на правителството. У когото после се намери, на пътната му врата ще бъде обесен. Това известявам, да не каже някой не чух, не разбрах, ха-а-а!”
Още в същия ден се съставиха няколко комисии от българи и турци и с
коли тръгнаха от къща на къща да събират оръжието. За всяко дадено оръжие
комисарите записваха в особен списък името на лицето и вида на даденото
оръжие, като завързваха за него малка книжка, да се знае на кого е, за
да може после да си го получи. Празна работа. Преди колата да стигне до
конака, турците разграбваха оръжието, та и най-последният турчин се снабди
с оръжие. Това беше и целта на правителството: да обезоръжи българското
население и да въоръжи турското, от страх да не въстане при наближаване
на руските войски. И така, у българите не остана никакво оръжие, освен
у някои решителни хора, които с риск за живота си бяха го скрили в земята.
216
Сега, да разправям ли за турската реквизиция? Ти, читателю, от младото поколение, не можеш си представи какво нещо беше турската реквизиция. То не беше реквизиция, а същинско обиране, оголване на българите.
Когато потрябваше нещо за войската, каймаками-нът повикваше в конака българските мухтари — градските агенти, и по-първите и по-богати българи и им казваше:
— Чорбаджилар! Да видим сега колко сте верна рая на много милостивия наш баща — падишаха. Той иска от вас да му доставите в няколко дена толкова оки сухари от чисто бяло брашно, толкова оки ориз и толкова коли, готови да носят припаси на войската. Разбрахте ли! — биваше последната дума на каймакамина, на която българите добре разбираха значението.
— Много добре, ефенди, ще гледаме да се отсрамим пред падишаха, комуто аллах да продължи живота на многая лета — отговаряха смирено призованите.
От конака българите отиваха в общинската стая, в старото училище в черковния двор, повикваха още неколцина от махалата да сметнат какво и колко се иска от тях и разпределяха на всяка къща по колко гроша се пада да даде. Разбира се, повечето даваха богатите и в определеното време всичко биваше готово и се предаваше на надлежното място. При всичко, че добри надници се плащаха, пак мъчно се намираха колари да карат колата. И онзи, който биваше принуден да отиде с колата, се прощаваше с домашните си, защото съмнително беше, ще се завърне ли здрав и жив. Едни коли отиваха в Казанлък, други в Пловдив и София.
... На 30 декември надвечер се пръсна слух, че на другия ден каймакаминът с всички чиновници, т. е. турското правителство, щял да напуща града. Значи градът остава на произвола на съдбата ...
Късно вечерта в града пристигна един отряд черкези и кавалеристи, наречени „Казак-алай”, които отива-
217
ха за Одрин. Тези неканени гости се настаниха на квартира из българските къщи. Нам се паднаха четирима душе черкези, които настаниха в старата къща. в другия двор, дето живееше Гарабедаа, който беше избягал. Благодарихме на бога, за дето имахме тази стара къща, та ни оставиха свободни в голямата.
Мръкна се. Глъчка и шум се носеше из махалата — цял военен лагер представляваше. Черкези обикаляха от къща на къща да искат едно друго, крадяха и всяваха страх и трепет у хората. От страх да не би у дома да дойдат някои черкези, с камъни и дървета подпънахме пътната врата и оная, която водеше в другия двор. Така малко успокоени, четворицата: аз, майка ми, сестра ми Мария и брат ми Михалчо се прибрахме в стаята да вечеряме. Казвам да вечеряме, ко яде ли се в такова време! Страхът ни душеше за гърлото и не можехме да се успокоим. Раздигнахме трапезата, духнахме газеното кандилце и се наредихме край огнището да се греем. Колко бива весело, приятно, макар и в тъмно, срещу огъня. Огънят топли и разговорите биват сладки при него; само, ах! този страх да го нямаше! По едно време, когато огънят почна да ни приспива, чухме пак шум наблизо и след малко тичешком дойдоха у дома съседките Мария и Фанка — момичета, сестриничета на сахатчията Ангелия и Банка — жената на Василко Духлев. . .
На двора се чуха женски гласове и след малко в стаята влязоха леля ми хаджи Иванчовица с дъщерите си Теофана Златарова, Марийка и Евгени, годеницата на Берковски. Леля ни разправи, че бягали от черкезите. Баба Кика, техната съседка, я съветвала да заведе дъщерите си нейде, защото един от техните гости-черкези я питал коя е къщата на чорбаджи хаджи Иванчо.
На запитването й, защо му е, той отговорил, че [хаджи Иванчо] имал хубава мома, годеница на един комита.
— А-ха, да видим! Додето е този револвер в ръцете ми... — каза Евгени, като посочи револвера си [принадлежал] на Берковски.
Като поседя малко, леля си отиде от страх да не ограбят черкезите къщата ми. С нея си отидоха Банка, Мария и Фанка. При нас останаха Теофана с де-
218
тето си Недялка и Евгени. Духнахме кандилцето да не свети в стаята и на светлината на огъня почнахме тихо да се разговаряме, И когато така пазехме тишина, Недялка се събуди и заплака.
— Мълчи, пиленце, мълчи, гълъбче, че ще дойдат черкезите да ни заколят — я умиряваше майка й.
След малко Недялка заспа и ние се успокоихме. И когато почнахме да говорим за възможно нападение от страна на черкези и Евгени разпалено казваше: „додето е револверът, живи няма да се предадем, ще стрелям на похитителя си, че и на мене си”, някой почука на прозореца и чухме женски глас ...
— Шшт! — каза Киряк, като чу, че някой чука на прозореца и бързо излезе вън.
След него излязохме и ние. Насреща по височините бе се показала друга турска войска. От страх пак се върнахме в стаята. Веселото ни настроение за миг изчезна. Пак някои поискаха да бягаме, пак Киряк взе да ни утешава, че няма опасност, че и тези войски бягат, и пак стаята се преобърна на черква. Застанахме на прозорците да гледаме войските, които бяха пръснати във верига. С погледи, устремени към тях, трескаво следяхме и най-малкото им движение.
Но в тази минута само ние ли гледахме към тях, само ние ли треперехме от страх да не са войските на Сюлейман паша и само ние ли чакахме да видим най-малкия знак да започнат да стрелят и да бягаме? Не! Не бяхме само ние. Хиляди български очи от скрити места гледаха, хиляди сърца тревожно тупаха и хиляди хора се готвеха при първия гърмеж да бягат вън на полето.
След малко войските се събраха на едно място и наредени почнаха полека да слизат надолу в града. Със затаен дъх ние ги следяхме. И колкото от една страна те представляваха величествена гледка за очите ни, толкоз повече те ни всяваха в сърцата ужас, гледайки лъсналите се на рамената им пушки и щикове, които като някоя исполинска змия бавно се смъкваха надолу
219
по снега. Когато войските стигнаха до поменатия кладенец, те се спряха.
Защо се спряха? Какво им беше намерението?
Страшни тревожни минути прекарахме.
— Радвайте се, войските бягат. Телликаянци и на тях показват пътя за Одрин — чухме гласа на Киряка.
Бързо и ние излязохме при него вън да гледаме.
Войските още стоеха на същото място, после се обърнаха надясно и тръгнаха към чаршията.
По-сетне, след дохождането на русите, се научихме, че кавалерията, артилерията и разпръснатите на части по няколко души войници, които заминаха към Одрин, били части от разбитата Сюлейман пашова армия, която руските войски, под командата на генерал Гурко, разбили при Пловдив и им пресекли пътя за отстъпление към Одрин. Но някои от тях успели, та избягали през Хасково за Одрин, а сам Сюлейман паша с главните си сили избягал през село Бяла черква и Чепеларе за град Енидже и оттам — за Кавала на Егейско море.
Всичките, които сега заминаваха за Одрин, били откъснати от тия войски, дошли до Родопите и преди да влязат в града, предпазливо настъпвали, от страх да се не натъкнат на руски войски.
Преди турците казваха, че ако падне Плевен, на пътя си за Цариград русите ще срещнат по-укрепен град — Одрин. И действително, свидетели очевидци бяхме, когато през лятото хиляди българи насила ги караха да работят ангария „табии” — укрепления около Одрин.
Макар и да не разбирахме тогава тези неща, но все пак се сещахме, като гледахме да бягат толкова войски надолу, че са разбити.
При все това стряхът от Сюлейман паша не нн оставяше на миоа. Той беше се вживял в сърцата ни.
Мръкна се. Слава богу! И този ден останахме живи и здрави.
През нощта валя сняг и студен пронизителен вятър духаше. Цялата нощ прекарахме неспокойно и почти не спахме. Едно радостно чувство ни бе обладало,
220
нервите ни бяха възбудени и ни се струваше, че вън се разиграва някоя драма. Боже, мой! Каква нощ, нощ пълна с тайнствености! Същата тайнственост ни бе обладала, каквато обладава християнското сърце през Рождествената нощ. Както преди 20 века се роди Спасител мира, така и ние сега очаквахме нашите спасители — русите, които бог ги изпращаше да ни освободят от турското робство. Мислите ни отлитаха далеч, там към Пловдив, отдето руските войски, без да обръщат внимание на реки, планини, сняг и студ, бързо идеха към нас, за да ни кажат: „Свободни сте!”
До късно през нощта се чуваха нейде далеч отчаяни човешки гласове. Наши приятели, с Киряка начело, ходиха към Пловдивското шосе да видят какви са тия гласове. Те били на турски бежанци. Горките, как ли са измръзнали в тия нощни студове! Когато ние за малко излизахме вън на кьошка и нощният студен вятър ни пронизваше, едно християнско нежно чувство, чувство на състрадание и милост ни обладаваше и се питахме, какво е положението на тези нещастни жени, деца и старци, оставили домовете си и в тези студове тръгнали да бягат към Одрин и Цариград?
О, много тежки и непоносими са жертвите на войната!
Съмна се. Една особена тишина се забелязваше из града. Беше така тихо, като че ли жива душа нямаше. Нямаше да се чува за черкези обирници, нямаше вече да бягат турски войски. И турци, и черкези, и разбитите войски, подгонени от русите, като силен порой се стекоха надолу към Одрин.
Стана пладне. Чакахме, чакахме русите, но гладно не се стои. Жените постлаха в стаята дълъг месал, начупиха къшеи хляб, туриха няколко саханя с ястия и насядахме като на сватба, да обядваме. Него ден за пръв път ястието ни беше разкошно, празнично. Бяха сготвили две мисирки.
Тъкмо привършвахме обяда и жените по обикновено бяха се разприказвали, една от тях изпусна хляба от ръката си, изправи се на колене, разпери ръце и с широко разтворени очи извика: „Чакайте! клепалото клепа!” И както се изправи, така остана да слуша. Като че ли електрически ток мина у нас и всички взеха да слушат.
221
В това време вън на коридора се чу тичане и доде да се научим що има, вратата силно се разтвори и се показа сестрата на Димитра.
— Мари, какво сте се затворили тука? Мари, русите идат! — каза силно възбудена.
В миг оставихме и хляба, и вилици и като замаяни излязохме вън на коридора, като викахме: „Русите идат, русите!”
— Шшт! мълчете — каза един от мъжете, които се бяха събрали на кьошка.
Отидохме при тях и напрегнахме уши да чуем радостната новина. Клепалото продължаваше да клепа. Няколко месеца не бяхме го чували, та сега ни се виждаше нещо странно.
— Защо ли клепат? — запита леля хаджийка.
— Не знаем, хаджийке — каза един.
— Дали не е за русите?
— Хайде бе, да отидем да видим — обади се Юрдан.
— Я си седете тука, я. Това е игра на черкезите да накарат хората да излязат от домовете си — каза брат му Димитър.
— Каквото ще, нека става. Ще отидем да видим — заварих няколко души от околните къщи, излезли да излизат.
След тях и аз излязох при „яновчината чешма”, дето заварих няколко души от околните къщи, излезли преди нас. Клепалото още клепаше и така силно, щото личеше, че който го чука, с всичка сила удря чуковете.
— Гледайте, гледайте! Един черкезин насреща — обади се един, като показваше с ръка.
Обърнахме се да гледаме към срещната махала, дето един конник войник, облечен в сив шинел, с камшик в ръката и наведен над седлото, силно препускаше. Ето го, прегазва реката, възви към Паскалеви и след малко се повърна към черквата „Св. Богородица”.
— Брей! това не прилича на черкезин. Бе русите, русите идат! — силно извика Киряк.
Тези магически думи ни събудиха от дълбок сън, дадоха ни кураж, забравихме и страх, и турци, и черкези, и като стадо, пуснато на свобода, тичешком отидохме при черквата, дето на площада заварихме няколко души, заобиколили един човек, съвсем друг, който
222
с едната си ръка държеше юздата на коня, а с другата се ръкуваше с нашите.
Това беше руски войник кавалерист.
— Добре дошли, добре дошли! — казваха му на шите.
След малко войникът поиска да се качи на коня, но нашите не го оставяха.
— Стой, братушка, оставете братушка — казваше войникът, турил единият си крак на стремето и се мъ чеше да възседне коня.
Думата „братушка” пръв път тогава чухме.
— Къде, братушка, защо си отиваш? — питаха на шите, като го теглеха за шинела, за ръцете и не го оставяха на мира.
В това време пристигна друг войник и, когато поискаха и него да смъкнат от седлото, той замахна с камшика си и даде възможност на другаря си да ре качи на коня, после препуснаха конете към чаршията и се изгубиха от погледа ни.
— Отидоха си. Ами сега!
— Работата да не излезе като летошната, когато дохождаха до гарата Раковски — забеляза някой.
— Защо ли идват, когато ще си ходят? — обади се друг.
— Не разбрахте ли думата му? Струва ми се да каза, че сега ще дойдат много души.
И когато стоехме като приковани на едно място н се питахме какво ще бъде положението ни, ако русите дойдат в Хасково и си отидат, някои извикаха: „Идат, идат! Гледайте, русите идат!” Всички се обърнахме и приковахме погледи към пътя, който води за чаршията, отдето на ъгъла на улицата се показаха няколко души наши българи, а след тях... о, щастлива минута! показа се един офицер, последван от отряд кавалерия, авангард, който първи стъпваше в Хасково.
С думи не мога да изкажа, с перо не мога да опиша това, което чувствувахме в тая минута, като виждахме идването на освободителите.
Отрядът стигна до моста, дето стърчеше бесилката, и един от нашите, който вървеше близо до офицера, с ръка посочи към нея.
Ето ги, вече прегазват реката и отстоят стотина крачки от нар, а ние, с разтуптени от радост сърца и
223
с очи, пълни със сълзи, стоехме като замаяни, гледахме гн да се прибрижават и не знаехме как по-сърдечно да посрещнем многоочакваните наши освободители. Но това вцепенение, този магически сън не трая повече от минута. Защото, когато войниците слязоха от конете си й един от нашите се затича, та пригърна офицера, всички, колкото души бяхме там, последвахме го и взехме да ги поздравляваме с „Добре дошли!” Офицери, войници, за нас разлика нямаше, а наред ги поздравлявахме като освободители.
Няколко души от нашите уловиха конете да ги развеждат, а войниците, стройно наредени, задрънкаха шпорите на ботушите си и влязоха в черквата.
— А-ха, братушка, виж турците какво направиха черквата, казваше един на офицера, като му посочваше счупените и съборени неща в нея.
Офицерът нищо не каза, а само изгледа черквата. Какво ли ще си е казал на ума. „Благодарете, за дето не са я изгорили.”
Войниците се наредиха на средата на черквата, а ние, застанали около тях, с жадни погледи ги гледахме и се чудехме: „Сън ли е това или на яве?”
Поп Димитър започна да чете благодарствени молитви за благополучното пристигане на русите.
Черквата се напълни с народ. Голямата набожност на русите не избегна от погледа ни.
На свършване пак ще повторя. С думи не може да се изкаже и с перо не може да се опише радостта, която чувствувахме в тази минута. Само този, който е бил очевидец, само той може да знае тази радост. Събитието бе велико, минутите бяха тържествени! След петвековно робство, нам, щастливо поколение, се падна тази чест с очите си да видим ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ.