Теофана Златарова. Цената на свободата
съст. Величка Филипова, Светозар Златаров

СПОМЕНИ НА ТЕОФАНА ЗЛАТАРОВА
 

14. ВЪГЛАРЕВО, 1908 Г., АВГУСТ
 

Боже мой, ето ме и таз година пак в моята малка стаичка. Тя ме посрещна пак тъй приветливо, но тя надали почувствува, че аз дойдох с голяма празнина в душата. На моята тежка верига, що влача в живота, се притури още една брънка. Преди три месеца аз изгубих драгия си многообичан зет. С него аз изгубих един най-добър син, една яка опора, що ме крепеше във всичко, що бе готов винаги да жертвува своето спокойствие, за да съм аз спокойна. Обществото изгуби един полезен член. Моята мила и скъпа нежноотгледана дъщеря изгуби своя многообичан примерен другар, който бе готов винаги да й угажда, да я обича, да я пази като зеницата на очите си. Дечицата му, един тъй нежен татко, всецяло за тях живееше и се грижеше да ти отгледа с благ начин, да им остави добър пример, да ги осигури с добро бъдеще. Ах, милия, какви хубави мечти, какви хубави планове кроеше. Но що стана, де отидоха. Таз грозна съдба, таз немилостива смърт как хищнически го грабна от ръцете ни! Как го изпуснахме, колко слаби бяхме пред нея, та тъй неусетно го изгубихме. Де отиде тоз тъй много полезния човек, тоз пълен с енергия човек? Как й се даде? Де отидоха неговите големи планове? Да. Те всички рухнаха с него заедно, всичко от основите се разтресе и развали. Само ние, ние двете, майка и дъщеря, останахме да чернеем, да оплакваме него и всичко вкупом — да се мъчим да отглеждаме децата, да се грижим за всичко, за работи много по-големи от силите ни, защото животът си иска своето. Не може да се кажи, нищо ми вече не треба. Най-напред ще огладнееш и ще треба да се нахраниш и тъй всичкото ще си върви поред, а работите не чакат, поне да се съвземеш, но още от първия ден се загрижиш да се уреждат. Защо ли ненаситната смърт не остави младия полезен човек, а мене [да] бе прибрала, да се не скитам по железници и по воловски кола, със слабото старческо тяло да хода и влача краката си. Оставила съм милата си дъщеря сама, без роднини, сама с горчивата си скръб, с две малки деца. Оставих я да се урежда без ничия помощ, неопитна за нищо в живота, без да има кой да й каже две сладки утеши-

109
 

телни думи, без да има кой да я насърчи с някоя по-нежна дума и да я упъти за всичко, що остана да оправя. Бедната ми дъщеря ще се мъчи да се оправи със световните несгоди, а пък аз съм дошла тука вече шейсет и две годишна старица да се мъча да уреждам тукашните дертове, да се разправям с четиридесет неразбрани хора, които секи един от тях гледа на мене с негодувание, като на някоя щастливица и секи му се ще, ако може да ме глътне. Те не могат да разберат моята мъка, моята тежка мисия. Но боже, съдба, природа — аз пак не падам в отчаяние. Аз имам защо да ви благодаря. Вие сте ми дали една звезда, една светлина на моята душа, която ме не оставя съвсем да се препъвам в тъмнина. Да, аз имам на що да се надявам и радвам — това е моят син, това е моето скъпо съкровище, то е моят блян, то е моите галени мечти, които съм пазила в сърцето си, за когото съм събирала всичко най-хубаво в душата си и съм чакала с радост да порасне и един прекрасен ден да вида в него всичко това да оправдае моите надежди. Сега той вече порасна, почва, стъпя в пъта на живота и нека бъде благословен от бога и мене. Да живее здрав, щастлив, да постигне всичко, що съм мечтала и което той желае, та дано и за мене поне в края на живота ми настанат тихи, спокойни дене, да си успокоя телото и духът, да седна и аз на едно място помежду милите си чеда и драги внучета, да слушам със спокоен дух веселите им безгрижни приказки. И сега при мен е моят малък осемгодишен внук, моят Любко. Той ми е другарче. Без него аз не можех се затвори. То е умно дете. С него аз си приказвам — то ми разправя своите детински впечатления от селокия живот. То се радва на всичко, що види да се работи. То се радва и на нашата малка къщица, като е определя: спалня, трапезария и кухня и ме пита: „Нали бабо, тука е по-добре, че няма стълби да те болят краката?” Радва се, че ядем грозде от наше, че няма да даваме пари. То вече бедното разбира, че вече няма тате и трябва да се прави икономия. Секи ден ме пита: „Бабо, събра ли пари да платим вашия и нашия борч да си стане наша къщата. Бабо, защо така дядо купил чифлика и умрял. Оставил тебе да се мъчиш. А пък и тати направи хубава къща да живеем и да даваме под наем да зимаме парички, че и той умря. Оста-

110
 

ви мама да носи черно и сама да ни гледа и да плаща борча. Ах, ах, дядо барем живял шейсет и пет години, ами тати защо умря толкоз млад. Да бе живял колкото дядо, ние щяхме да пораснем, щяхме с Божанка да сме оженени, па и Верка щеше да е мома, та на мама не щеше да е толкоз жално. Ами защо, ма бабо, с мама го пуснахте да отиди да се оперира, защо не му рекохте — Иванчо, недей ходи, чи е страшно операция — може да умреш. Ех, ех, тез доктори, тез доктори, дето го пратиха. Той тях послуша, та отиде. Тате, тате, защо ги послуша, та сега да си нямаме тате, па и ти да не ни се радваш. Бабо, нали тати ме вижда сега и ако съм добър, той се радва, пък като не слушам, той казва — ех, Любко, ти пак ядосваш баба си и майка си. Кажи ми бе, бабо, ако съм добър, кога умра ще отида ли при тате? Ами и ти, мама, Божанка и Верка, нали всички ще отидем при него и при дядо? Тогаз защо ти се плачеш? Не плачи, ма бабо, аз ще стана добър като него да помагам тебе и на мама. Аз ще направа и другата къща да живеем в нея, дето тати щеше да я прави. Всичко ще стане, бабо. Само ти не плачи, не се кахъри, та да си здрава, да се радваш на вуйчо и на сватбата му, па и на булката му. Ами на сватбата му, бабо, ще се премениш ли? Мама ще хвърли ли черните дрехи?” Аз му казвам: „Да, пиле.” А той ще изхвръкне от радост: „Но аз искам тя да облече бели хубави дрехи, като Божанкините. И моите, нали ще са бели — ние ще сме шафер и шаферка. Ами Верка, бабо, какзо ще е? Тя ще седне във файтона до Божанка и мене. Нали не бива до булката? Те с вуйчо ще са, а ти и мама в друг файтон?” Аз му река: „И това сме.” А той милия: „Ами малко ли сме бе, бабо? Нали пък ще дойдат и лелине Марийкине. На, сега станахме много, нали бабо? Те най-много ни обичат, сега вече да не плачеш.”

Когато се научих, че моят скъп Асе е назначен за учител не в София, а в Пловдив [111], като че ме гръмнаха с куршум в сърцето. Изведнаж ми притъмня на очите. Идеше ми да си късам месата да ме няма. Като че умът ми се помрачи — не можех нищо да мисля. Също като лъвица в клетка се мятах, когато й отнемат малките рожби, тъй аз в моята стая плачех, късах се и ходех в нея като опарена от болка и си нареж-

111
 

дах: „Защо, божичко, и това ми се отнема? Защо не могат да разберат щастливите хора нашето окаяно положение? Защо тъй ни оставят майка и дъщеря сами с многото ни грижи и мъчнотии, та много ли щеше да бъде, ако бе помежду нас моят многообнчан син, моят скъп Асе. Аз съм го отделила от тринайсета годинка и се съм тъжна за него. Защо не ми го оставиха да бъде близко при мене да му се порадвам, да го погледам и да му угаждам, че е слабичък? Да го вида да се посъвземе, че той мисли подир 2 години пак да ме остави и да отиде да се специализира. Ами аз вярвам ли, че ще съм жива да го посрещна?” Малкият ме гледаше и с плач молеше: „Недей ма, бабо, плака.. Ние ще отидем да се молим да го преместат. Ще кажем, че тате е умрял, та да ни остават вуйчо при нас да си е. Да има и ние на кого да се радваме, те ще ни послушат. Бабо, сега не плачи!” Да, аз се мъчех пред него да ме плача, но как съм минала нощта, сама си зная с какви измъчвания, боже, че много голяма душа съм имала, та утрая на тези мъки. Сутринта щях да си тръгна за Хасково и оттам за София, но малко се по-съвзех и рекох да чакам. Бях сигурна, че Асе ще ми пише да ме утеши и тъй стана. Аз получих от него писмо да не се грижа, че има надежда да го сменят подир 1—2 месеца. Туй ме малко поутеши. Подир 2 дни пак получих писмо разправяне подробно. Моли ме да бъда благоразумна, да не плача и да се надявам, че скоро ще се съберем. Ах, тез нежни писма, като че сладък балсам, падат на душата ми и ме крепят! И винаги го благославям, бог здраве да му дава и да го упътва към сяко добро — да подстигне, което всичко желае той и аз.

Днес аз получих писма от моите скъпи деца. Асе ми пише, че го е наскърбило моето писмо, за дето толкоз много съм плакала. Пак ме съветва да не се отдавам само на чувствата, че не е голямо зло, дето не ще е при нас. И милата ми нещастна Недялка и тя ме насърчава, че има надежда да преместят Асе в София. Тя ми пише да гледам скоро да си свърша и се прибера, че й е тежко като остава сама. Но ах, боже, как да бързам? Ако бе моя домашна работа, аз щях деня и нощя да бързам да работа, да свърша и отида, но нали имам пред себе си 40 простаци селене, а не само про-

112
 

стаци, но и немарливци, как боже, да се оправя с тях. Колко пъти ходи човекът да ги подсеща и сама ходих, но те се хитруват и не мърдат да се разплатят. А аз трябва да се разплата с община и бирници, но откъде да ги зема. Боже, боже, какво да права, към кого да се обърна да ми помогне? Немам си вече много добрия зет, моя от 8 години помощник, нямам си братец да се оплача, да ме посъветва що да права. Тука секи гледа за свой интерес да може да докопа някоя хубава нива с малко пари. Нали пак ме наду плач, че плачи и нареждан, че измъчвай се без да помогне ни най-малко. Благодарение на миличкия Любко, той като ме видя и разбра защо плача, седна до мене, прегърна ме. Замоли ме: „Не плачи, ма бабо! Това не е кахър. Слушай: кахър е дето е умрял дядо и тате, а това е работа, бабо — тя ще се свърши. Не се плаче за това. Слушай сега, като си отидем в София, ти ще си седнеш в кюшенцето и мама и Тодорка ще работят, те са млади. Аз ще кажа на мама колко си се морила тука, а ние с Божанка ще те слушаме. Ще видиш, че Верка ходка и ще й се радваш, като я гледаш. Ще прекараме зимата, а догодина ще дойдем двамата с вуйчо. Ние сме млади, ще приберем и ще го продадем, да си седнем вече да не дохождаме в това Кюмюрджи. Ах, дядо, дядо, защо ли си купил тоз чифлик да се мъчи баба? Хали купил си го, но защо не си живял да го оправяш. Недей ма, бабо, плака. Мисли си за вуйчовата сватба! Гледай да си здрава, та и на Божанка сватбата да видиш, да се радваш. Нали я обичаш? Тя, мойта сватба ще е далеко още. Не можеш отрая. Но ти ще ме гледаш с тате от небето и какво — ще си приказвате за мене. Бабо, когато не можеш да заспиваш, аз ще ти приказвам да те приспивам.” Аз като го слушах, наново заплаках от радост, че едно 8-годишно дете умее тъй да ми нарежда и ме утешава. Прегърнах го до сърцето си и го целувах и благославях. То ме гледа: „Но не плачи де, бабо!” Аз му казвам, че сега аз плача от радост, че си имам една близка душица, която ме разбира и утешава. Това си ти, скъпо дете. Без тебе, аз кой знае какво бих станала. Секи ден милото ме пита: „Бабо, нали сега не си болна. Ами нищо ли те сега не боли?” „Да, Любко, здрава съм, баби. Не се грижи за мене. Аз ще живея да ви отгледаме, ще помагам на

113
 

мама, та да не й е тежко сама. Тя ще си има мама, която си е обича и жали твърде много, че много рано се зачерни и тъжно ще живее.”


[Previous] [Next]
[Back to Index]


111. 1908—1909 г.