Отчасти за живота на моя премил незабравим братец Георге. Той е роден на 1850 г. По-малко е три г[одини] от мене. Аз едвам помня радостта, когато се роди. Той растя като дете много здраво и пъргаво. Като постъпи 7-ма година, заведоха го в училището да почне, после аз го водих две г[одини] със себе си на девическото училище, то се позволяваше, имаше и др[уги] няколко момчета. Там той дружеше повечето с момичетата и те го обичаха, че бе добро дете, не знаеше като др[угите] попръжни, но бе любезно с всички. После вече го заведоха в мъжкото училище и следва каквото е било тогива до 13 г[одишна възраст]. После го заведе татко в Пловдив, остави го там да следва и там 3 г[одини] в гимназията следва. Оттам като си остана дома, постъпи в маазата при татко да се учи търговия. В това време татко ни покрай другата търговия събираше и анасон за в Румъния и Георги изяви желание да отиде в Букурещ и продаде анасона и го прати татко, като го виждаше, че то е живо, пъргаво и не са лъжи, а той като млад търговец радостно отиде. Продал анасона, прати парите, а там той позачул, че за България вече се готви комитет, и той е земал още тогава присърце тази новина за него и неговата пламенна душа е огрявала тези надежди за свобода. После като се завърна, той пожела да отиде в Италия, в Триест и там да по-
129
стъпи в тър[говско] училище. И татко го прати на драго сърце (понеже бе по-рано изгубил двама синове за една година). В Триест стоя 2 год[ини]. Като се завърна, остана си при татко да си търгува и постоянно ходеше навсякъде по работа, но още тогива е поговорвал със селяните по-разбранички, че и ние трябва да се по-стреснем и поприготвим, че наближава и за България свободата, но това е тайна. В това време условиха за учители Мирчо Попов, Заимов и Малейчо [116]. Тогава се съживи читалището, сабираха се сяка седмица, държаха се разни сказки и на 1872 г. условиха Берковски за гл[авен] учител. Тогива той като по-буен почна да държи по-живи сказки и да подбутва народа чрез сказките си. Освен учителите, държали са сказки и двамата мои братя Георги и Михаил. В това време дохожда Васил Левски. Ходил е в училището, говорил с учителите да са саберат по-интелигентните младежи и са основе комитет и от всички първи са били приели 2-та братя Георги и Михаил. После това е било завладяло Георги всецело и той, понеже имаше работа със селяните, като е ходел по селата да си гледа частната работа, той по-напред е събирал по-надеждните селени и им е говорил, устройвали се комитети, съветвал ги е как тайно да работат. Водил е понякоги и от учителите да ги запознава с хората. С една дума, той изцяло са предаде да работи за скъпата свобода на България (от която не видя никаква облага). Понеже в татковата къща не можеха свободно да се сабират и говорят, те почти сяка вечер се събираха в къщата на Златаров. Там ся разискваше, крояха планове разни, там до си-тос пееха разни народни песни, всички млади, въодушевени, с пълна надежда за сполука.
Помежду всички Георги беше герой неустрашим, добър ездач на най-добри коне, научен да се въоружи с неговите сребърни пищове и с острата сабя и пушка на рамо. Тъй ходеше той до Одрин, Пловдив и по селата. Това бяха неговите спътници, другари. Той ги владееше още от 14-тата си Тодинка и от нищо са не боя-ше. Колко пъти зиме по дълбог сняг и лют студ, той тръгва по селата и не ще да знае, че неговата мила майчица го моли да не закъснява нощя да ходи, че и вълци има, а той се смее и казва: „Мамо, не бой са, Георги са от вълци не бои.” И как ние, сестрите сме
130
го изпращали с молитви на ума: „Боже, пази ни милия братец, да си го изпращаме и посрещаме с радост.” При всичката негова храброст, той имаше душа благородна, сърце милостиво, харакатер благ, тих, миролюбив. Той не обичаше саморазправа, той обичаше по мирен начин да убеди хората и да разберат кое е правото, та него да поддържат. При това той беше истински християнин и умре такъв. Телесно смело мога да кажа, че бе мъж красавец, ръст среден с хубаво и съразмерно телосложение, очи малко маслиневи, хубави, големи, вежди много черни, дълги, със сериозен поглед, нос прав, уста тънки, хубави с постоянна лека усмивка, коса гъста, черна, после и мустаци много хубави, черни, големи. Той бе сладкодумен, със свободен говор, донейде оратор, говореше внушително, не можеш да го не слушаш когато говори. Особено за мене, като по-голяма сестра, той бе моя радост и мойта гордост до последните си дни. Аз обичах често да го виждам и слушам и никоги не бих ся наситила на неговата дума. На двайстата си г[одина] той ся залиби за хубавата черноока 15-г[одишна] девойка Кичка Желязкова и ние всички с радост погледнахме на любовта му и го сгодихме и оженихме, но за жалост тя на годината доби момиченце и до год [117] се помина, като остави него в дълбока скръб и малко сираче. Подир това той ся предаде всецяло в народното дело. Скоро дойде и Узунов в Хасково по комитетски работи и тогива някой от комитета са поискали да ся убие гърка х[аджи] Ставри, за да могат свободно да работят и тогива са решили Узунов да отиде дома му да го убие. Преоблачаха Узунов една вечер в селски дрехи и отива с револвер. А конят на Георги е бил оседлан готов вън от града, държал го е тяхен човек да чака Узунов, като убие гърка, да избяга и ся качи на коня, да си иди по работата. Георги е жертвувал имот и живот, без него учителите с празни джобове не биха могли нищо да направят. На тях селяните немаха доверие в ония времена, а Георги е бил за тях свят, неговата дума имаше тяжест помежду селените. Кой не познаваше х[аджи] Иванча Минчев? Той беше баща за сиромасите селене, той им свърши парична работа в нужда и ги чака, когато ся олеснят .да му си заплатет. Затова и младият Минчев сякой обичаше и почиташе, че не е
131
син на лихвар баща и секи гледаше с доверие на него. После с несполуката на убийството [на] х[аджи] Ставри, Узунов го хванаха същата вечер и затвориха, а на другия ден хванаха и учителите и тех затвориха. Но за забележване е какви българи гъркомани имаше тогава в Хасково. Те бяха мнозина — Балабанов, х[аджи] Калин, Джяртовци, но най-върли бяха Джангоровци, предатели на братята си, от тях малкия. . . [118]
Затова още същия ден той тръгна с няколко заптиета и един онбашия и той на напред ги предвождаше. Най-напред дойдоха в бащината ни къща. Майка ми ги покани с: „Добре дошле, заповедайте, хаджи, как тъй, та ни идеш с толкоз госте?”, а той с една ехидна усмивка й каза: „Сега му дойде реда да ви дойда. Де са Георги и Михаил?” А тя каза: „Георги е на маазата, а Михаил е горе” и те се качиха. Михаил ги посрещна, черпихме ги каве, поседяха малко. Кой знай какво са говорили. После станаха да си отиват, като ся озъртаха на лево и десно, но нищо не казаха. Оттам отидоха у Мирчо Попов, но там претрашували сън-даци, долапе и си излязли. И тъй този изверг българин ги е водил по всички съмнителни къщя да търсят кой знай какво. Още същата вечер хванаха Попов и Берковски и ги затвориха. Георги си ходеше и работеше почнатото дело. Михаил отиде в Пловдив да моли владиката и по-влиятелните българе — първенци да ся зазвземат пред пашата да освободат учителите. Цял месец стояха в Хасковския затвор. Пращахме им храна, дрехи за преоблачане и им пишехме какво става навън и да отказват, че познават тоз човек. През това време два пъти са викали Георге в конака да го питат не знае ли нящо за тъз работа: „Кажи, Георги ефенди, ти трябва да знаеш защо ся [направи опит да се] убива х[аджи] Ставри.” А той съвсем спокойно е отговарел: „Не знам нищо по това кой и защо искат да го убиват, защото ако ние искахме да убием х[аджи] Ставре, защо у дома му, когато той постоянно ходи по селата и на къра най-добре ся убива. Но защо ни е неговата смърт?” Те пак са настоявали: „Кажи, кажи, Георги ефенди, ти трябва да знаеш и познаваш човека.” „Не мога да кажа за работи, които аз не знам.” После са извадили Узунова от затвора, та го завели при Георге. „Ами я погледай тоз човек дали не си виждал някъде?”
132
При появяването на Узунов, Георги малко е трепнал, като го видял [с] превързана глава от боя, що го били у х[аджи] Ставрюве, но е надвил и ся е показал равнодушен. При питането им: „Я го виш добре, Георги, дали не си го срещал някаде” и Георги го загледал и казвал: „Не мога да си припомня таквоз лице да съм срещал, а пък и малко ли хора срещаме случайно и де ще ги запомним. Затова, моля ва, не мя принуждавайте за работи, които не зная.” После си затворили Узунов, но и него са питали: „Не познаваш ли тоз човек?” и той е отричал. И тогава Георги си излязал и си отишел по работата. Но една вечер, помня си, бе събота, аз бях у Мирчове и дойде си Михалчо от затвора (носил ядене на Мирча и донесе дрехи за пране). Мария, братовчедка ми, ги претърси и намери в панталона писъмце зашито. Тя го прочете и какво да пише — Мирчо ся признал и изказал другите всички, в [числото] Георги и Михо, и пише: „И кажи па бай Георге и Миха и те да ся самопризнаят и ще нъ освободат.” Тя са разплака, горката, също и аз отидох при татко, та му казах какво е направил Мирчо, а Георги бе на село и на другия ден си дойде. Аз го чаках целие ден на вратата и щом ся зададе от върха на Ямача, познах го по хубавия му кон. И щом влезна дома, пита мя: „Какво има, како?” Аз с плач му казах, че Мирчо ги е издал. Той са ядоса и ми каза: „Не плачи, нема защо” и отиде при татко, та си поговориха. Тая вечер не го търсиха, а на сутринта аз му сварих каве с мляко и го каня да пие. И той с ключовете в ръка тръгва на маазата и ето ти заптие: „Хади, Георги ефенди, вика та каймакаминът!” И той зе сбогом от татко и от мене и аз тичам с плач до вратнята да го изпратя, а той ся обърна и каза: „Не ставай дете, како, не плачи!” Михаил бе в Пловдив с мама и сестрите Евгения и Марийка, заведе ги за церене.
Заптието е молило: „Георге, моля та, хади качи ся на коня и избягай, нека аз за тебе лежа някой месец затвор”, но той не щял като си е мислил, че може татко да пострада за него. И тоз ден ги събраха и откараха вечерта за Пловдив. Същата вечер се върна Михаил от Пловдив и него дойдоха да заберат. Той, горкият, се върна весел и ми разправя, че са обещали да работят за освобождението на учителите. Аз му казах,
133
че Георге го земаха и откараха за Пловдив. Той ся попари и поиска дрехи, та ся преоблече и седна да позакуси и хоп, заптието дойде и го забра и на сутринта за Пловдив, но него с железницата. Аз цяла нощ плаках и молих Христе да ма пусне да отида в Пловдив и той ся съгласи. Сутринта татко ма заведе до Каяджик. Там видяхме и Миха. Доведоха го двама стражаре в бричка и аз, като го видех, хванах ръката му за сбогом. Стражарите изкрякаха, но аз им казах: „Че какъв грех от това?” После него [го] качиха на трена, също и аз ся качих, а татко ся върна в Хасково. По пътя до Пловдив аз постоянно стоях на прозореца и Михо често погляваше да го виждам. Като пристигнахме в Пловдив, не го видех. Аз си наех пайтон, та отидох в къщата, дето бе майка ми и сестрите ми. Те нищо не знаяха, само мя питат: „Кажи защо дойде!” и аз на другия ден им казах, че братята ги хванаха и доведоха. Боже, какъв плач и скръб е било, само бог ни знаяше. Оттам подир три сед[мици] ги заведоха в Одрин и ние се върнахме в Хасково. В Одрин стояха седем м[есеца]. Там ходихме с мама двете да ги видим, заведе ни един наш човек, а там наш приятел грък измоли пашата да ни позволи да ги видим. И един ден ни заведе в стаята на стотника и тях доведоха, но попреди им казали, че „майка ви и сестра ви дойдоха да ви видят” и те ся облякли чистичко — и дойдоха весели, засмяни. Целувахме ся. Но, боже, като че ни светна на очите. Михо седна помежду мама и мене и Берковски до мене да ме пита как е Евгения, годеницата му, сестра ми.. А Георги, милият Георги, седна до стотника и приказва с него и приятела ни, а ние да си приказваме помежду Берковски. Аз с сърце стискам ръката на Михаила, говоря му и гледам насреща Георге. Видя ми се оправен, бял, а той мя попита: „Како, защо толкоз мя гледаш?” „Ах, братко, не мога да ти ся нагледам колко си оправен и бял, хубав.” А той ся засмя: „Видя ли, че не ни е зле, затова не плачи вече за нас.” После те станаха и ние си излязохме, като ся помолихме, че на другия ден пак ще отидем да ги видим и стотника ся съгласи. Той бе много добар турчин. На другия ден пак отидохме и тях пак ги доведоха, пак тъй седнаха. Тогава Михо ми каза: „Како, батю не е оправен, ами е подбухнал и побледнял. Той при-
134
доби една болест, която го задавя и на колко пъти става ни плаши и от смърт ся връща. Затова кажи на тате и бай Христа, нищо да не жалят, но да работят чрез големците пред в[еликия] везир, та дано ни освободат, че няма да ни бива.” После станаха, земахме си сбогом с плачевни целувки и ся завърнахме в Хасково. Всичко разправих на татко и той почна да ходи да моли първенците турци да го помилват и поработят на освобождението на синовете му и другарите им. И те обещаха и направиха до в[еликия] везир, като ся подписаха всички и от нас да ся занесе в Щариград] да ся даде на в[еликия] везир. В това време тях ги откарали в Ц[ариград] да ги пращат на заточение. Христо, когато отиде в Ц[ариград], казали му, че те са там и ще ги пращат на заточение. Той тогива отишял в затвора, поискал да ги види и те му позволили. Като влял при тях, те горките, са израдвали, като го видели. Тогаз ся питали какво ще им е нуждно за по път, като зимно време през януари ще им трябва топли дрехи. Тогива Христо им купил кожюси и дебели калнуни за краката, дебели ръкавици, снабдил ги с всичко потребно и с пари. Когато да ги водят отишел пак в затвора и с тях заедно ги е изпратил до морето докът да ся качат в парахода. Там ся се простили и с плач разделили. Той бе зет, но те се обичаха повече от братя. После тях като откарали в Диарбекир, а той ся завърна в Хасково на ден с[вети] Иванов ден. Боже, боже, какъв плач и писак е било, като ни каза, че са ги изпратили на заточение. На бедната ни майчица припадна, та едвам я свестиха, а той, бедният остана като устрелен на мястото си, не знаеше как и с какво да на утеши. Само каза да ся молим на бога, той да ги запази по този труден и мачителен път, по който, бедните, ги водат. Първен Христо ни каза, че за 4 г[одини] ги пращат, здраве да е, те скоро ся минават. Но как ся минават, боже мой! Скръбните дене са много дълги и тежки и ние обърнахме всичката си надежда към бога, да му ся молим да ги запази здрави, та един ден пак да на събере. Подир един месец получихме писмо от Георге и Миха, че са пристигнали здрави и че там са им станали поручители от тамошните граждане, та са ги освободили от затвора и тогава им казал пашата: „Вие сте вече тукашни, пратени сте на вечно за-
135
точение, ако щете търсете си работа. Свободни сте вътре в града да ходите,
но не и отвън.” Като получихме това писмо, едно ся зарадвахме, че са здрави
и свободни, а друго — пак ся попарихме, че са на вечно заточение пратени
и бог знае дали нявга ще ся видим, което бе изгубено. Почнахме да им пишем
и да получаваме секи две седмици писма от тях. Пишеха ни за разни тамошни
обичаи и работи, как живеят тамкашните хора, какви обичаи имат, а главното,
че са добри хора както християните, тъй мюсюлманите и как гледат на тях
не с лошо око, но със съжаление. Татко ни пращаше пари за поддържание и
на тримата и на Берковски като зет. По едно време поискаха пари, та да
почнат търговия. Прати им и те почнаха да събират лисичи кожи, та да ги
пращат в Цариград до наш приятел търговец на кожи. Но когато ги пратиха,
не ги одобриха и направиха загуба. После мина време и поискаха да съберат
говеда и да направят суват [*], после да ги заколят
и да направят кайсерска пастърма много хубава. И затова им пратиха пари,
събраха говеда, хванали си говедар и тогава са дали свобода на Георге и
Миха да ходят по околността на Диарбекир. И те като търговци са ходили
свободно да купуват говеда и да ги нагледват. Берковски е станал помощник
на инжинера. В това време е избягал Заимов, таман когато заклали говедата
да прават пастърма и ги пребират всички, та ги затварят в затвора и цяла
година черняха 64 д[уши] в един затвор. Там ся поболил Берковски от ревматизъм
в краката, та добрият Георги на гръб го е изнасял навън. Всички са заболяли
от треска и малкият ни брат Михо, само Георги е бил по-здрав, та ги е гледал
като грижлива майка децата си, утешявал ги е и насърчявал. Хр{истово] воскресение
правиха в затвора, пишеха ни в едно писмо: „Ох, мили сестрици, да бе ва
бог направил на птички, да хвръкнете и дойдете да кацните на малкото прозорче
на тъмницата ни. На В[елик]д[ен] сутринта и ние като всички християне станахме
рано да ся черкуваме. Малкото кандил-це балщукаше пред една малка Христова
икона, а нашите другаре свещеници служеха и пееха, като славеха Хр[истово]то
возкресение, а ние от сърце бога молехме: „Боже, помилуй ни, та пак да
посрещаме твоето слав-
*. Място за пасене на добитък.
136
но возкресение в милата наша страна, с милия ни татко и майчица, с драгите
наши сестрици, които е те сега проливат горещи сълзи за нас.” Ах, прочитахме
и целувахме тези техни писъмца, които са те улавяли [*]
и тези сладки думи, които те са изговаряли. Подир една година ги освободиха
да си ходат по града и до баните вън от града. Тогаз ся вече говореше и
пишеше за освободителната война. Тогаз Георги писа на бате си Христе да
им пратат повече пари не знам защо, но той разбра, че те ще избягат, та
им изпрати по-скоро. Като получили парите, Георги е казал на другарите
си: „Хайдите да избягаме, че пак ще зло да патим”, то тие не щяли, не ся
решавали. Тогаз той подкупва от кюрдите водача, изпраща Михаила и Берковски
в Александрия [**] до руския консул, а той с руския
параход да ги прати в Одеса. А Георги остава три-четири дни после, за да
не ся съмнят и ги търсат. Питали го де са Михо и Петър, а той казвал: „Отидоха
на Баните” и после заедно с Пъшков [119] и Луканов
[120] от Ловеч преоблача ся с кюрдски богати дрехи
като бей с хубав арабски жребец (той го бе купил по-рано), а двамата като
негови хора и те с коне. Подкупва и кюрда водача да го водат до града,
мисля Хаван и оттам на морето. Не можеше да опише по какви местности са
минавали чюдни. На едно място пътували в една гора само закуми [***]
нацъфтяли. На третия ден го застигват пътници. То било един каймакамин,
който го бил виждал и познавал. Той като го видял, изтръпнал; казал си:
„Сега вече няма спасение”, но ся е силил да има присъствие [на] духа и,
видя се кюрдските дрехи и гъжва [****] са го изменили,
та не го е познал. Цяли три ч[аса] заедно са пътували и приказвали (той
говореше много добре турски). Питал го е каймакамина: „Къде отиваш?”, а
той е казал, че по работа отива, а това са негови хора. И той е питал каймакамина
за къде отива; той казал, че го местат другаде за такъв. После надвечер
ся разделили и си пожелали щастлив път. Тогава си е отдъхнал свободно.
Вечерта стигат в града, продава коня и на другия ден дохожда парахода за
**. В действителност Александрета (Искандерун).
137
Австрия [*] и той ся качва и после излазя в Триест
при нашите приятели. Тогива получихме телеграма: „Георги пристигна благополучно
тука” също и от Михо получихме от Одеса, че са там излязли, да не ся грижим.
После ся събраха в Румъния. Там живеха няколко месеца, докът ся почне войната.
Тогава ся записват доброволци — Михаил при един генерал за преводчик, а
Георги и Берковски — доброволци. Когато минали в България, Георги го хванало
силен ревматизъм в краката и останал в една болница. После е останал в
Ловеч с другарите си, а Михо е следвал с генерала Вениаминов [121]
до свършванието на войната. Немалко мъки и студове е прекарал в Балкана.
На едно място е паднал конят му от [граната] и той лежал натартен и вечерта
са го намерили и прибрали. Когато ся превзе Плевен и тръгнаха насам руските
войски и той заедно с генерала си е минал в Пловдив. Като са стигнали и
остановили, тогаз е поискал разрешение да дойт ди в Хасково да на види,
а той му е дал отпуск. Като си дойде в Хасково, ние бяхме се прибрали у
мамине като последни сиромаси, понеже турците всичко ни ограбиха до шюшка.
Когато ни казаха: „Михаил си дойде”, ние изтърчахме и го срещнахме на двора
и о, боже, каква радост! Като че слънце ни огрея — прегръщане, целуване,
радостен плач до забравене. Влязохме в къщи — не можем да ся нагледаме.
Надойдоха роднини, приятели, да го видят и той разправя жядно на всички
за войната, за тяхното тегло, а ние опоени слушаме. А в това време тичат
на двора и викат: „И Георги си иде!” Ние всички изприпкахме до пътните
врата и той довтаса с хубава руска катана и той на нея като елен. Пак прегръщане,
целувки, радости неизказани, като че са скъса черната завеса пред очите
ни и огреяха две светли слънца. Влязохме в стаята и о, боже, това дали
е в действителност или само сладък сън! Но не, това е на яве, това са нашите
мили, скъпи братя, за които пет години проливахме горчиви сълзи. Това е
нашият сокол, неустрашим брат Георги, а това е по-малкият ни братец, който
по-слабичък телом растеше, но у кого[то] имаше даровит ум и ние го пазехме
като крехко цвете Да ся не пречюпи. И той, той отрая на толкоз мъки и
*. По това време част от италианското адриатическо крайбрежие все още е австрийско владение.
138
незгоди и бог пак ни го праща да му ся радваме. Но за жалост у това крехко цвете ся вгнездил лош червей и полекичка го подяжда, а ние, опиянени от щастие, нищо не забележихме, а само че Михаилчо изстинал на Балкана и кашля, но то ще му мине. И тъй, събрахме ги тези скъпи изгубени диаманти, сега на чакат вече радости. Те на утешават да не жалим за нищо изгубено, че всичко ще ся намести; нашите ся завърнаха. И ние всичко прежалихме, нека е отишло; ако не бе това, щяхме ли да видим милинките си, нали бяха навечно заточени. Ах, сега да ся завърни татко и Христо от Ангора, а че тогава ще е наш светът, ще си поживеем ние на свободата както си щем (а горко ни, горко! Какво още на чакало, сега скъпите жертви ще идат). Живеехме си ние сега весело. Сяка вечер ни разправят Георги и Михо за тяхното петгодишно тегло, как са прекарали разни неволи и приключения. Минаха тъй около две седмици. През това време се чува, че Сюлейман паша се бунтува с кърджалието да нападнат българските села, а в Хасково съвсем малко имаше руски войски. Тогава Георги отиде в Пловдив да помоли да изпратат кавалерия в Хасково за усмирява-не турците. И дойдоха два отряда кавалерия. Тогава отиде с едните Георги да води на местото, а с еднна отряд отиде малкият брат Михаил. Ние много плакахме и не ги пущахме, но сяки други си гледат отдалече. И като отидоха, немалко куршуми са пищяли над главите им, но бог ги запази и ся завърнаха здрави.
После ся избираха за градския съвет и за админи[стративно] то управление. Целият град е бил за тях. На тях граждането гледаха като на светии — Георги са избра в админ[истрация]та, а Михаил — председател на гр[адския] съвет.
После през март ся завърнаха и татко, и Христо, заедно с другарите си
заточеници от Ангора. През май м[есец 1878] Михаил ся разболя — повръща
кръв. Туй, което бе събирал през петте г[одини] по тъмниците и по балканските
студове, сега излязе на яве и ние чак сега ся стреснахме и разбрахме, че
той е болен. Той остави службата и отиде в Франция в Канна [*]
да ся цери, а и Георги почна да купува земи турски; те
139
почнаха да ся изселват, а той обичаше земледелието и почна да купува иринджийските [*] земи за чифлик. След завръщането на Миха от Франция те и двамата купиха много земи и гори, направиха си хубава къща в Иринджик. В [18]78 г. ся ожениха и двамата и си живеяха повечето време в чифлика. Добре им бе, докле настана Стамболовия режим. Почнаха да ги приследват, да им пакостят, появиха се лоши хора, завистници.
През време на Съединението Чардофоновската [122] чета бе в Хасково и много им пакости. През войната със Сърбия земаха им много реквизиции и от храни, и от добитък и тъй си отиде. После ся разделиха двамата братя. Михаил отиде в българското Иринджик — там бе чифликът купен турски, а Георги остана в турското село в новия чифлик. После паданието на к[няз] А. Батенберг подбраха няколко граждане, като нощя [ги] нападнаха и там изловиха. Георге го земаха от чифлика му — рано си бил станал и излял на харманя да види работниците си и видял, че ся гушат солдати, питал ги: „Какво търсите?”, а те казали: „Тебе ще водим в Хасково.” Тогава отишъл и сега запасният п[олковник] Янков [123]. Тогаз Георги му казал: „Ела, бе Янков, що стоиш там?” (Те бяха приятели). А той казал: „Абе, бай Георги, мене ся падна тебе да вода, ще ви арестуват, има заповед” и той го помолил да го почака да ся облече и после тръгнал с него за в Хасково, дето ги затворили. Той бе председател на Комисията постоянна. Тогава градиха затвора и често на шега казваше: „Дали не ще бъда честит да лежа в тоз затвор”, а то скоро ся изпълни. И Миха щяли да земат, но той бе болен, та го оставиха. Георгюве заведоха в Пловдив, а оттам в Пазарджик. Там стояха четири месеца горките. Мама и татко колко ся плакали и казваха; „Ох, боже, затуй ли страдаха от турците толкоз много за тъз свобода, аче и сега пак те лоши, пак да страдат от нашите си!”
След завръщанието от Пазарджик подир някой месец го кани за кум Т. Шишманов
и той прие. Помня, аз применила ся бях и отивам и аз в неделя като кума.
Като влязох в двора, мама ме посрещна с плач и казва: „Олеле, щерко, Георге
го търсят да го аресту-
*. От с. Юренджик — сега с. Крепост, Хасковски окръг, състав на част от Димитровградската община.
140
ват!” Влязох в къщи. Татко и той огрижен, жена му, децата се изпоплашили. „Ами де е Георги?” — питам. Мама, тя настрана ми каза: „Той ся скри тук у съседите.” Отидоха да питат коменданта защо ги търсят Георге и Мавров. Той казал: „Нека си гледат сватбата и после нека дойдат; ще им кажа да ся не месят вече в нищо.” После дойде си Георги, отидохме в черква, венчяха младоженците, но нам бе тъмно пред очите. На другия ден щях да водя момичката си в София в гимназията. По едно време той мя вика и ми говори: „Како, хади да не ходи Недялка в София, ами аз да я заведа в Русия, в Одеса, та и аз под тоз предлог да ся махна оттука.” Чи ми ся напълниха очите и аз склоних. Татко й бе в Кюстендил и аз с братя решавам, стига той да ся избави. Отидох си да й кажа, че вуйчо й ще я води в Одеса, тя припна от радост и аз й приготвих. На заранта станах много рано; отидох да го питам ще отива ли, а той ми каза: „Сестро, обещаха ни, че не ще ни закачат, затова си оставам, чи ако отида, бог знае кога ще ся завърна.” Аз си заведох детето в София, оставих я и като ся върнах, отбих ся в чифлика им. Там беха мама и татко, при жена му. Казаха ми, че Георги замина за Одеса и други някои [неща]. Прибрахме всичко, дойдоха дома да живеят жена му със 7-те си деца, но мина някой ден и Георги си дойде — в Харманли на станцията го спряли, не го оставили да замине и таз зима до март прекараха дома, после си отидоха в чифлика. Мина ся доста време. Една вечер бех си горе и чювам долу вика Георги: „Како, сестро, изляз!” Като слязох, видех го с ата си на двора. Казва ми: „Аз отивам [в] чифлика, но забравих нящо. Прати слугинята да кажи на мама да ми го прати с момчето на Симонова дюкян, аз там ще чякам.” Аз го молих: „Георги, моля те, братче, късно е, остани, утре си иди, че мя е страх. Ти имаш неприятели.” А той каза: „Трябва да си отида, чи Катерина ще се грижи. Казах й, че ще си отида — тя ще ме чяка” и си излезе с коня. Аз го изпратих и ся помолих богу да го пази. На другия ден ся научихме, че Георги го земали и завели в Пловдив. Аз ся качих на един файтон, та отидох да видя истина ли е. Заварих Катерина че плаче и ми разправя как дошли и без да знаят защо, земали го. Като ся върнах, тато отиде в чифлика, а пък аз отидох вечерта при управителя (бе Милков-
141
ски) да го питам защо е Георги пак откаран в Пловдив, а той нищо не
ми каза, уж че и той нищо не знаял. Помолих го да пише да го освободат
и той ся обеща. Мина ся две-три седмици, пак отидох. Казвам му: „Г-н Милковеки,
моля та, кажете ми, за бога, какво е грехът на моя брат. Само той ли бърка
в очите на мнозина? Бил ни си приятел, най-добре го познаваш.” Той ми отговори
много надуто и студено: „Той, когато отивал за чифлика си, тука на някоя
врата пил вино и казвал: „Коня ми таз вечер кръв ще пие” и по шосето като
вървял, псувал княза.” Тогива си излязох. Отидох при татко и му казах,
че тез хора не мислят добро. Той тогива отиде в чифлика, а Катерина отиде
в Пловдив. И тогава го държаха седем м[есеца] интерниран. Таз зима му измряха
седемдесет глави едър добитък, коне, кобили, свинете му зян зебиль [*]
сториха. И двата пъти отстраняването му причини голями загуби. Житото му
изкрадоха от нивята и харманя. Подир седем м[есеца] ся освободи, та си
дойде, но що завари — загуби голями. През всичкото Стамболово ми[нистерст]во
той нямаше мира, измъчиха го, горкия, по разни начини. Каквото и да заловяше,
се ще му са изпречат спънки да не може да си поправи положението, отвориха
му ся дългове. Най-после го хубаво зароби Манол Джангозов, като го накара
да му стане поручител да купи правител[ствени]те жита; и цените бяха хубави
— ще имат много печала, та и на него да отдели част от печалата. И той,
горкият, мислеше, че всички хора са честни като него; стана му поручител.
Мина ся няколко време, Манол фалира с няколко хиляди лири, изгорели сега.
Георги бе му поручител за 30 000 лири. Ами сега, хади на него ся стовареха.
Пъшка горкият няколко години под тоз хомот, плаща лихви. Хади стана подрятчик
[**] с други съдружници и те го закачиха с 6—7 хиляди
лева. Зароби ся бедният, но пак ся бори и не пада духом, се с надежда,
че ще може да ся справи. Като падна Стамболов, в Стоилово време бе окр[ъжен]
управител в Хасково. Малкият брат, като ся бори няколко години с болест,
помина се през [18] 91 г., като остави млада жена с 4 деца и лошо положение,
а Георги ся бори с разни злини
*. Напразно, за нищо (си измряха).
142
през целия си живот. Той не можа да си поотпочини; той бе баща на голямо семейство. При всичките си неволи той пак бе щедър. Неговата трапеза бе за всички, които го познават, неговата блага душа и богато сърдце не го напущаха. Той сякоги имаше госте да му гостуват с недели, той секоги бе весел пред приятелите си и пред своите си. Той често караше децата си да му пеят и сам придружаваше да пее. Неговата мъка той сам я носеше и таяше. На жена си от нищо не отрече; тя си живя добре, непритеснена. Неговите пло[вдивс]ки роднини сяко лято с месеци гостуваха на чифлика, макар че знаеха неговото положение. Неговият шурей Тончо не че малко парици му изяде и той си мълчяше и търпяше. Само един път ми ся оплака, че има голяма закачка у шурея си големия, а не смее да си ги иска, „а пък Тончо тъй ми си горат парите и се мя закача”. Мен ми домиля, та му рекох: „Братко, що ги жалиш, та си не търсиш парите. Ти си имаш толкоз дечица!” В Радославово [124] время пак си пострада; се му ся пакостеше. После, когато стана Рачо Петров м[инистъ]р, [125] повика го да го направи окръжен управител в Ловеч. Той не щяше, но ние го измолихме да склони и отиди, понеже му казваха, че подир изборите ще си го преместят в Хасково и той прие, та отиде, но много му беше тежко да ся дели от децата си. Неговото здраве бе разклатено вече, той често боледуваше. И там в Ловеч е бил посрещнат много добре. Там неговите деарбекирски другаре не ся го оставяли никак, сам той прекарал много хубаво. По изборите оставил е всички свободни, не ся е месил никак и те ся биле много доволни, молили ся го да остане за дълго време в Ловеч, но той е казал: „Не мога без децата си, а да ги доведа е много трудно.” И той дойде си в Хасково управител. После като мина Каравелов, [126] пратиха го в Шумен за малко време и после в София, когато ся закри Хасковският окръг. От Шумен си дойде в Хасково и си нареди чифлика. На граждането бе много жално, че ся лишават от такъв добър гражданин, а и немо му беше тежко много. При тръгвание каза: „Бог да заплати на тез хора, дето мя направиха на старо време да стана чиновник и да ся пренасям с толкоз деца в друг град. Аз на младо време не щях служба, а сега се принудих да съм чиновник” — и на очите му заблещяха сълзи.
143
Мнозина го изпратиха до Каяджик. Ние двете сестри останахме като сираци без братец. После и аз отидок в София при дъщеря си и момчето ми бе там ученик. Ние често ся събирахме. Той и там имаше много приятели — стари и нови. Него всяки го обичаше, нямаше човек, който да го познава и да не го обича. За неговата блага душа откровенна, неговата сладка дума превличаше всички да го обичат. Всички знаяха, че той не е користолюбив и не иска нищо незаслужено. Аз често му говорех: „Братко, всички говорат, че мнозина с твое име направиха богатство”, а той казваше: „Сестро, аз виждам, че ще умра сиромах, но поне честен. Моята съвест е чиста, спокойна. Аз щя остава на чедата си борчове и честно име. Името Минчев с гордост да носят. Нека ся трудят и бог не ще ги остави. А тези богати нека ся радват на парите си и да ся примиряват със съвестта си, че то е тяхно.”
В София той имаше много работа. Той често обикаляше окръга, в което село имаше разпра помежду селяните, той ще ги помири да не ходат в съд. И затова селените го обикнаха за скоро време. През летото зема отпуск за един м[есец] и си дойде в Хасково. Приятелите му не могат да ся нарадват: „Абе, бай Георги, не на бива без тебе — ето, зехме да ся цепим.” Той ги събира всички, говори им, дава им наставления да ся слушат, да не ся делят, че е зле за тях. В чифлика си завари работите много лошо. Нагледникът му излязе невежа: направил му чудни разноски, отворил нови дългове. Той го изпъди и ся опретна сам, милият ми брат. Два пъте ходих да ги вида, но той от работа съсипан, деня ся не спира, с вечер като си поседне, кара децата да му пеят: „Я ми попейте, Радке, па аз да ва послушам” и те с радост му пеят. Заран в зори видиш го пак на харманя нарежда снопе заедно с аргатето. Намираше време да дойди и на Кюмюрджи да нагледа и нашите аргате, да ги посъветва, позаобиколи харманя и всичко, което трябва. Те с бате си добре си разбираха от положението и си помагаха братски във всичко. Като ся помина бате му Христо, немо му бе много тежко. Немаше [го вече] човека, пред когото си открива[ше] болката. Като си мина отпуска, той си отиде с децата и после пак дойде за малко да си намери човек за чифлика. Тогава той ни
144
бе драг гостенин на двете сестри не можехме да му ся нарадваме, а децата ся чудеха как да услужат на вуйчо си, а той сяка вечер ги кани: „Ха, Ганке, хаде попейте ми, обичам песни да слушам” и те готови, запеят и той им придружява. Когато да си отива, те ся попариха, а той им казва: „Аз по Нова година пак ще ви дойда на госте и после една година оставям службата и ся прибирам вече.” Бедничкия, не му било писано вече да се завърни в Хасково. Той през тез дни е заобиколил всички роднини и приятели за последен път. На сутринта, когато си отиваше, не можяхме да си отделим очите от пайтона. Мен мя кани: „Хади, како, заедно да отиваме в София.” Аз му казвам: „Не мога, Георги, още, че си имам работа”, а той: „Ами аз, аз как оставям всичко разхвърлено, не бива — служба е.” Изпращам го и му казвам: „Георги, близо при нас къща хващай, често да ся виждаме.” Когато си отиде, аз подир десет дни отидох в София. Още същата вечер дохожда с децата да ме види. Подир някой ден отидохме и ние на празника на жена му Екатерина, но какво ти близо, то нема пристигане. Като отидохме, аз казвам: „Ех, братко, това ли е близо?!” А той се смее и казва: „Абе, сестро, чи това е София. Нищо, ние пак ще ся виждаме.” Но пуста орисия, нали го намери болест, чи много често боледуваше, а също и аз постоянно болна, не можяхме както аз мислех да ся виждаме често, та весело да прекарваме. Но той горкият, на последно място дохождаше да на вижда, че бех болна. И като никой път, предпоследното му дохождание аз бех сама у дома и той поседе, говорихме си. Аз на него изказах болките на сърцето си, той мя утешава, а и той ми разправи и ми изказа своите болки, що тегнат на душата му.
Подир три дни на кръстопоклонна неделя дойдоха с Екатерина късничко вечерта. Бе именният ден на дъщеря ми и цял ден ся надявах кога ще дойдат (боже, каква беше тая наша братска любов, толкоз много превързани!). Аз ги питах „Защо тъй закъсняхте?”, а той ми разправя, че много госте им дохождали през деня, даже и едни оставили на Мичо. Поседяха доста, приказва весел, зема детето на коленете си, попя му и стана да си отиват. Аз го спирам да постоят, а той каже: „Не, че децата ще заспят гладни.” Станах да си
145
отиват, изпратихме ги, изгледах ги докът ся заличат. Боже, това бе последното
ми братско изпращане! Когато си отишли, вечеряли и после казал: „Зле ми
е, Катерино, пак ще мя втресе.” Легнал си. После тя станала рано, та му
дала хинин и подир час дала му още половин грам и подир половин час му
станало много зле, припаднало му, ударило го огън в главата. Веднага повикали
д[окто]ра Христов. Той дошъл, свестявал го, предписал лекарство и му станало
по-добре. През деня пак много зле му станало, пак повикали д[окто]ра, пак
друго лекарство предписал. До вечерта му станало по-добре. И аз, клета,
не зная, че брат ми умира, ами през това време съм била при д[окто]ра Сарафов.
Болеше ме гърло, та отидох да го види. На другия ден ся научих, че брат
ми е много болен. Ох, как съм тичала и плакала до дома им! Отидох. Той
имаше силен огън. Дойде му пот, после пак тръпки студ и после пак огън
и пот. На другия ден по-зле и пожълтя цял, тъмно жълт. Ох, то било пуста
черна жълтеница. На четвъртия ден още по-зле и на петия ден в 11 ч. през
деня предаде богу душа. Ох, миличак, нищичко не издума. Да рече: „Мене
е много зле, аз ще умирам” или „Да дойдат децата да ги видя”. Последните
5—6 часа бе забравен [*]. Боже, боже, какво сърце!
Раздирателна картина бе — седем деца като писнаха, жена ся къса, сестра
— всички в един глас пищим, но Георги не чюва. Той си лежи тих, спокоен,
чюжд за световните тревоги. На другия ден го изпратихме с много приятели
до вечното жилище и го предадохме на черния студен гроб. Той отиде там,
дето всички ще отидем. Той е вече спокоен, не го тревожи банката, че срокът
наближява, не го плаши вече и ненаситният Гешев, че му е наложил запор
на имотите, а последните месеци бе турил ръка и на заплатата му, което
му бе много тежко и жално, че лишява децата му да не може за В[еликден]
да ги зарадва по нящо новичко. Това той ми ся оплака; ако не стана и тоз
запор причина, та предизвика болестта и смъртта. Той почина, ами ние, останалите,
как ще го прежалим, когато помислим с какви мъки и тревоги прекара живота
си тоз юнак, който ся не бояше от турското въже на бесил-
146
ката, който ся не бояше от турския куршум и ятаган, ами ся писа в редовете на Освободителната война. Тоз, който жертвуваше имот и живот за свободата на България, на таз мила Татковина. Най-после каква му беше наградата от тез свободни братя — пак гонения и интернирания, докът го заробят да падне под дългове и прекара тревожен живот, да преклони глава пред лихварите и да свърши живота си преждевременно, като остави жена със седем деца и 50 000 л[ева] борч да ся чюдят какво да правят и как ще ся избавят, бог да им е на помощ.