В ГОЛЯМО ДУШЕВНО ВЪЛНЕНИЕ. [114]
Аз и тая година пак дойдох с 64-годишна възраст да събера и да запаза туй, което с голям труд сме събрали през целия ни другарски живот с моя Христо, цели 35 години. Ще си позвола да кажа истината, който имот стана причина ние двамата често да се поскарваме, защото той бе заслепен от своите амбиции, че не виждаше, че върви на опропастяване, че борчовете растат от година на година по-големи и лихвите ще погълнат всичко. Нас ни крадяха най-безбожно неговите доверени — дядо Геню с бабата си и неговите трима синове. Те са поддържали семействата си се от чифлика, яли са баници и кокошки и се изтягали в механата да пият, а работата е куцала твърде много. Аз колкото пъти отивах да поседа някои месец, всичко забележавах, а ми и казваше един стар съсед, който ги нагледвал какво правят. Мене се късаше сърцето и забележавах тез работи на Христо, но той веднага кипваше, като че му бръквам в очите и тъй произлазяше поскарване. Мене ми тъй много тегнеха тез дългове, като че съм предчувствувала, че те ще останат аз да ги оправям. Каква хубава цена имаше корията и воденицата. Само тях, ако бе продал, всичко щеше да се разплати, та и той да почине, но той бе малко флегма и не се грижеше, нето си помислюваше, че ако той умре как ще се разправям аз, при всичко, че съм тъй слаба и болничава. Караше я днес за сутра и тъй той си свърши без да усети, че краят на живота му иде, та поне то-
124
гава да каже две думи. Но както и да е, той си прекара живота с по-малко тревоги, ами аз от 10 г[одини] как живея, как се разправям, това никой не можи да знае. Само аз сама зная, но пак благодарение на моята лека подвижност, която имам от малка и се запази и до старост, а най-много на моя характер, на моето приспособяване към всичко окръжающе ме. Да, аз най-много устоявам по двете тия причини, а надеждите, които храня за добър живот на последните ми години — те ме насърчават още повече да се боря с несгодите, които ми се изпречват тука най-много помежду таз неразбрана сган, които само гледат как да ни напакостат, кой кое може да заграби. Защото сега в моите последни обиколки по нивята аз навсякъде видях големи неправди — навсякъде заграбена земя от съседите, дървета немилостиво сечени и т[ака] нататък. Продадохме от земята уж да ми поолекне, но нали и моят довереник гледаше повече за своя полза, нададе нивите на разни голтаци повечето на записи, само той да може повече да глътне, както го и направи. Зема си 2000 л[ева], а мене остави да си губа здравето, да хода сега да ги търся един по един за записите и да събирам данъците им, защото бирникът търси мене. Но как тъй, че нито един [не] дойде да донесе сам и да попита как ще направим с данъците и другите {задължения].
Моите деца от София ме питат в сяко писмо — кога ще си дойдеш. Ах, и те не могат си представи тяхната мама, тяхната жадна мама за „мамо” — как мъчно тука прекарва едно, с объркани работи, второ, с големите неправди и трето, с каквото ми се попадне храна не за моя слаб стомах, от което откак съм дошла на няколко пъти ме хваща диария и аз нощя в тъмнината излазям, та се скитам да търся място и се връщам треперяща, а ако те ме видяха в туй ми положение, биха ме горчиво оплакали, биха се пазили да ме не огорчат нето с една думица, защото сяка тяхна малко тежка дума аз не я чувам с ушите си, но право на душата ми пада и как болно се свива моето сърчице, което само за тях тупа, което блика от любов само за тях. Аз себе си съм забравила от преди 10 години и живея само за тях, да ги гледам, че напредват, да им се радвам, да се обичат помежду си, както сме се
125
обичали н ние братя и сестри, също и снахата, която доживях да вида да обича кака си като по-стара сестра, а тя да е има като по-малка сестрица. Тъй желая моята душа за това копнея аз да гледам винаги любов помежду им, па с мене, че не щяли „мамо” да ми кажат, ако и да ми е много жал, защото съм жадна за мамо, но аз пак ще гълтам това мълком да не ме забележат, па най-после може и да не заслужавам като другите майки да ми казва снахата „мамо” и да ми доставя това голямо удоволствие. Да, заслужавам това невнимание, защото и аз съм небрежна към себе си. Аз малко падам човек без амбиции. Когато оная нощ ми бе много тежко и аз дълго време лежах будна и си мислех за всичко, а най-после ми се втълпи лошо в ума и си казвам: „Боже, пази ме да не ми се случи някой удар и си умра тука. А тогаз жалко за грижите, които полагам, да умра далече от моите скъпи деца, да не мога да ги видя и да ги целуна за последно сбогом.” Аз плаках и се молих на бога от това да ме пази и тъй съм заспала, но като се събудих, как лошо се уплаших — аз съм натиснала дясната си ръка и тя изтръпнала като дърво. Рекох си: „Олеле, божичко, отиде ми неуморната ръчица, отидох си мърцина!” И тогаз почнах с лявата да я разтривам бързо, но доста мина, докато се оправи, и после от страх не щях да заспя, но станах, та седях и мислих: „Боже, де е сега моята скъпа майчица и моят тъй добър татко да видят тяхната много мила Теофанка, тяхната най-голяма утешителка в скръбните им години, когато изгубиха двама синове за 6 месеца и аз станах като секретарка на бедния си татко.” И ако ме те сега виждат тука сама затворена, тям ще [им] се къса сърцето, но дано не ме виждат да са си спокойни там, защото немалко милости и тревоги прекараха на тоз свят. Последната нощ аз ги сънувах: аз бях в бащината ми премила къща, пълна със скъпи спомени, те бяха там, те искаха да ме женат и водат със себе си; аз бях хубаво младо момиче натруфено, но аз не знаех за кого искат да ме дадат, но само се замислях и им рекох: „Мамо, татко, ами нали аз бях жената за Христо, а сега го няма тука, ами аз някога имах деца Недялка и Изаичо — де ли са те сега. Не мамо, не татко, не ща да ме давате никому и да ме водите, ами нали аз съм на 64 г[оди-
126
ни] — срамота и грехота е това за мене. Я да помисля де са децата ми, та да си отида при тях, аз не мога без тях.” И тъй се събудих. Оная нощ аз сънувах и безутешно плаках, че умрял някъде моят братец Георги. Аз се късах да плача и нар.еждам, а моята мама ме утешаваше, че да се радваме сега на Михо, че той остана. Аз скочих и казвам: „Мила мамичко, де е да го вида. Аз не съм го видяла двайсет год[ини].” И тя ми показа срещу тях, до реката минаваше към моста. Аз извиках: „Михаиле, братченце, спри се да те вида.” Но той не ме чу. Отподире вървеше една жена, уж негова и аз й викам: „Чувай снахо, хубаво да гледаш и пазиш Миха, че той ни е едничък останал братец.” А тя ме поизгледа и си отмина. Тая нощ аз пак бях младо момиче и се кичех пред огледалото. Но аз виждах едно хубаво валчесто румено лице и се чудех, как това да съм. аз, която никоги не съм имала таквоз лице. Но някак ми бе приятно. Това го гледах в татковата къща, долу в малката стая, където си бе окачено огледалото и която стаичка бе моето моминско кътче. Там си редях и си канех дружките, които черпех по много сладко. Е, ех, хубави спомени от детински безгрижни години! Излязох, отидох да си видя новата дрешка пред огледалото в татковата стая, че то бе по-голямо. Там бе мойта мила мама и аз й казвам: „Мамо, виж, добре ли ми стои дрехата.” А там се намери една моя по-стара братовчедка Тонка лели Радина. А тя ми казва: „Теофанке, защо сама си я шиеш! Дай я тука шивачка да ти я ушие.” А аз рекох: „Не съм навикнала да ми шият други.” В туй время влязоха двама млади и красиви хора. Единият бе с майка. Дошли да ме искат от мама (нали майките ни женеха). А аз рекох: „Я се махайте бре, нахалници. Аз съм шестдесет и четири годишна старица. Никой ми не трябва, докато си имам тъй хубава, добра дъщеря, която ме гледа, а сега пък моя Асе, моята лелена надежда, за която съм мечтала. Ето, че порасна и свърши с учението. Настани се и сега аз съм вече най-честитата помежду много майки. Ето моите трудове се скъпо възнаградиха. И после излязоха си те и аз отидох на вратнята. Виждам моята близка дружка Латка. Засмя ми се, а аз й викам: „Латке ма, защо не четеш добри научни книжки?” А тя се смее: „Ха, да ми се смеят, като им не
127
разбирам.” Рекох й: „Ами чети тез, които са лесно разбираеми. Сега е вече съвсем друго. Сега е срамота като влезеш в общество и като разговарят, да не разбираш нищо, па и момците искат що-годе по-ученки.” И като се събудих, рекох си — ето, че аз живея два живота, единият — деня, помежду живите, но пълен с грижи, а другият — нощя с мъртвите помежду моите родители и моите мили братя и сестри и с моите дружки на младини и някогашните съседки. С една реч повтарям миналия живот. Ами днес, днес е лошо, че още от нощес ме е пак хванало диария и ме измъчва. Уж щях работа да върша, хора да викам и се оправям, а аз днес пазя стаята и клада печката, па да видим как ще мине деня и нощеска и кой ли ще дойди да ме води. Но макар и да се измъчвам, аз пак не искам да отида — се ми се ще да си поживея помежду децата ми. На, сега не бива да оставя Недялка, моята милинка Недялка, дето тъй рано я застигна злото, та остана сама без другар. Сега аз ще се радвам на моя Асе, че той постига това, дето съм мечтала толкоз години. Аз в душата си се гордея, че съм отгледала туй скъпо чадо. Сега си имам вече и аз снаха, за което малко съм вярвала, чи ще доживея да вида спътница, другарка на моя Лее. А пък си имам и три пиленца — внучета, на които се тъй много радвам — да видя пораснала моята красавица Божанка, Любко — понаумнял, а пък мъничкото ми славейче Верченце — да попорасне, че бива ли сега да ги оставя, когато ще има толкоз радости да гледам и си поотдъхна от бурния живот, що съм преживяла. Па не се знае, може и мене да е орисано да си отида измъчена, защото кой ли от моите мили можа да поживее да дочака радост. Всички си заминаха уморени от тоя свят. Рано-рано се покосиха от световните несгоди. Съдбата бе за тях тъй жестока, чи на сяка стъпка ги преследваше с разни мъчнотии. Не им даде почивка нито по годинка, докато не им останаха сили за борба. Да, всичко било празна дума да робуваш за народ, та един ден да се помни името с добрините. Кой ли е тоз народ, който да разбира и оцени добрите хора. Всичко рухна, отиде. Само горките им деца останаха сами да се скитат и оправят без средства. Сега спирам, защото ако река всичко .да опиша, то няма свършвание. Само по себе си се
128
разбира мъката ми, като се земат предвид моите напреднали години и моето положение от дете до преди десет г[одини] как е било. А и сега какво достигнах — всички мои познати и близки останаха вдовици, но нито една не се е тъй самопожертвувала, да си остави спокойствието и да се хвърли в село за разправии. Стига толкоз! Сега ще си полегна да почина, ако някой рунтю кален се не домъкне да ми дрънка, да го чакам. Сега ще си изям постната чорба, що варих на печката и лягам.