В 1873 г. едно прекрасно майско утро станах ранко, излязох на двора
да поомия, но слушам вън съседките са събрани и приказват, та се надпреварват
коя по-напред да разправи. Излязох и аз да чуя какво е това толко интересно,
та са се събрали така рано. Попитах ги, а тия ми казват: „Белким вие не
чухте тая нощ какво чудо стана у х[аджи] Ставрове? Влязъл един човек и
поискал да отиди при него да му кажи нящо. Те го поканили при него, но
той щом влязъл, изважда револвера и стрелил на х[аджи] Ставре да го убие,
но бог го запазил, та не го убил, но го ранил в дясната ръка. Изведнаж
дотърчали сина му и слугата, та хванали момъка и бой, та го съсипали. Пратили
до конака, та извикали заптиета, та им го предали (още там х[аджи] Ставри
го видел, че е с щивале [**] обут, а със селски дрехи
облечен и се съмнил, чи не е чист човек), на заптиетата казал, „дръжте,
това е комита” и тия като го свързали, че го почват бой с шашките
40
по улицата, а той пищял. Събуждат се всички. Дига се врява голема. Чухме и ние. Станахме и видехме от среща реката бият човек и го карат на конака. Отарчахме там та се научихме, ами вие как да не сте чули?”
Аз казах: „Заспали сме пръв сън, та затуй не сме чули” — и се повърнах. Скоро горе тичам при мъжа си, който още спеше. Влазям запахтяна (защото ме бодна на сърцето, чи в тази работа имат намясено и братята ми). Разправям всичко на мъжа и го гледам какво впечатление ще му направи, дали и той знае нящо по тая работа, а той остана зачуден. Казвам му: „Бил млад момък горкичкият, каква участ го чака. Кажи ми, Христо, не знаеш ли нещо, аз се съмнявам, чи и Георги и Михаил са вмесени в тая грозна работа. Тия вечери те се се събираха горе в малката стая и се тайно си приказваха, защото Георги не даваше горе да отива някой да ги служи, но сам носеше. Аз се съмнявах и полекичка подслушвах и чувах по нещичко. „Аз — казва [Христо], — нищо не зная, не видиш ли, чи се при дюлгерите стоя (защото си правяхме нова къща в това време, а пък живеехме близо до таткове в къщата на сестра ми, та аз почти се при мама си седях и виждах какво кроят братята ми с учителите заедно, а и малката ми сестра Евгения беше годена за учителя Берковски). Щом каза Христо, че не знае нищо, аз го оставих, та отидох у таткове! Срещам Георге на двора с ключовете отива на маазата. Питам го: „Ах, Георге, нощес какво е станало?” Зех да му разправям и му казвам: „Мене ме е много страх за вас. Тука сте и вие намесени”, а той се позасме и ми каза: „Чувай, како, ти днес да не ходиш често у лелине, да не се съмняват хората” и си отиде на маазата, а аз отидох при мама до оджяка. Пихме кайве и си поохкахме за тая работа. Тя ми казва, чи нощес бяха и тримата на свадбата у Тодюве (женеше са един наш роднина и съсед).
Ставам от при мама та отивам у лелине, а те живеяха близко. Отидох от заднята им вратня, влазям вътре и що да видя. Леля ми и братовчедка ми и двете оплашени. Питам ги „какво е това?”, а Мария, тя беше женена за Мирче Попов, ми казва: „Како, направихме работата, седни да ти казвам.” Тя знаеше, че аз нема да подумам никому. Тя ми расправи: „Како, всичкото са скрои снощи у дома. Момъка, когото хва-
41
наха, е Узунов. Снощи бяха са събрали всичките у дома. Бай Георгиве [50] бяха също, и учителите, и другите. Те по-рано го решили да убият х[аджи] Ставре, за да ги не преследва в комитетските им работи, да можат по-свободно да работят. Едни не се съгласявали, чи с това можи по-голямо зло да направят, а другите настоявали. Най-сетне ги убедили и тъй снощи бяха събрани тука. Преоблекоха Узунова в селски дрехи и с щивале. Мама им барем рече: „Ами, бива ли с щивале”, а те рекоха: „кой ще му види нощя краката”. Аз са позасмех и рекох: „Ами такъв бял селянин бива ли?” А те поискаха кюмюр, та го поначерниха, стъкмиха. Той каза „збогом”, а те му пожелаха добра сполука и го изпратиха. Те бяха приготвили Никола [51] да чака накрай града с бай Георгювия кон и щом свърши с х[аджи] Ставря да отиди там да възседне коня и да си отиди. От дома те отидоха на свадбата и там играли, пели с другите наедно и когато са чуло, чи изгърмяла пушка и хванали Узунова, дотърчал некой на свадбата та расправял. Тях ги поразило като гръм, но се мъчели да се показват весели и си продължавали да си седат със сичките заедно. После в 12 ч[аса] дойде си Мирчо и ми каза: „Мария, спукана я работата. Уловиха Узунова и х[аджи] Ставре е жив.” Ние с мама се разплакахме. Сега какво да правим? Мирчо казва, колкото има съмнителни книжа, изгорете ги и вижте какво [още] ще правите. Аз да отида да полегна. Изгорихме с мама колкото писма и книги дето имаше такива. После мама изкопа трап в задния двор. Тя му закопа папуцето. Тя долу ми расправя, а Мирчо горе пъшка под юргана и леля колкото пъти отидела горе, се я питал: „Бабо, няма ли нещо” (а не както Заимов [52] пише, чи леля ми е била покрита с окъсания юрган и се откривала та питала какво има, но [в действителност] Мирче е бил на кревата завит с копринен юрган). Но де го сега да дойди? После казвам на Мария: „Батю ти Георги не дава да прехождаме днес, да се не съмнели хората.”
Отидох си у дома. После си дойде и Христо за обед и ми каза, че учитела Заимов са го затворили, защото щивалите на Узунова били скоро закърпени и неносени. Те ги земали и тръгнали да питат по кундора-
42
джието [*] кой е кърпил тия щивали и чии са. Най-после се намерил [един], та казал: „Аз ги карпих и са на даскалчето Стоянче.” Ето затуй го отвели и затворили [53]. После обеда той пак отиде при дюлгерите, а аз у мамине. Там си беше брат ми Михаил. Той горил колкото книги имали от Х[аджи] Димитровите [54] и писма, песните на Братия Миладинови [55] ма домиля да я изгори, но я скътахме на тавана помежду двата ката. Подир малко време видяхме, че идат стотника и няколко заптиета. Води ги х[аджи] Стоил — гъркоманин, зет на х[аджи] Ставря. Като дойдоха, мама ги покани горе при Михаила. Поздрави ги и казва на х[аджи] Стоила: „Как тъй си са наканил да ни дойдеш на госте? Има години как не ни си стъпил в къщата, а сега дойде и доведе и други госте? А той се позасмя иронически и каза: „Дойде му реда та дойдох.”
Поседоха докато ги черпихме, после станаха да си отиват и се озартат като чи зайци търсят и си отидоха без да кажат нящо, а от дома отишли у лелине и всичко претаршували да търсят, но нищо не намерили.
Вечерта Берковски се завърна от училището. Дойде си и приказвахме, чи
ето ти едно заптие дойде и казва: „даскали, хада боюрун, каймакам бей чарчявер
сана” [**], а той стана сербес, зема си бастунчето
и тръгна. Мен ми дойде на ум, чи вътре в бастуна има шиш. Отарчах, та земах
бастуна му, без да ме види заптието [56]. Той каза:
„Сбогом, сбогом Евгение. Чакай ме, сега ще се завърна [57].”
Подир малко дойде и Мария разплакана и каза, че и Мирче хванали и закарали
[58]. Седеха горките да чакат да се завърнат, седеха
на вратнята, то се затамнява, а те се още чакат горкичките. Няколко пъти
ги молих да се приберат в къщи, но не щат. Най-после когато се вече стъмни
хубаво, Мария си отиде плачешком и Евгения се прибра в къщи с голем плач,
батюве си я утешаваха да не плачи, те ще ги пуснат, ние ще работим и молим,
за да ги освободят. И тъй се минаваха дните, а те още в затвора. Секи ден
пращахме за ядение на Берковски. Често му правехме орис с млеко. Аз пишех
малки
**. Учителю, хайде заповядай, околийският началник ще ти каже на тебе.
43
книжки да му казвам какво се говори. Утешавах го колкото можех. Завивах книжето на масурче, овита с конец, турна я всред чинията и отгоре изсипвам сутляша. Знаех, че Петър ще го изяде, че много обичаше, ще намери книжето. Пращахме го със слугата, а той пращаше дрехите си за пране и намирахме книженце, зашито помежду лицето и хастара. Пишеше той как ги испитвали, как казвал, чи не знае нищо и не познава тоя човек. Утешаваше Евгения. Също правеше и братовчедка ми. Пишеше по тоя начин на Мирча и той й пишеше. Михалчо [59] (брат му) занасяше и донасяше. Той беше малко момченце.
Сестра ми Евгения от плачение и грижи се разболя от сериозна болест. Тогава брат ми Михаил ги заведе в Пловдив — Евгения, мама и малкото [ми] сестриче Марийка, за да церят Евгения. Ние с Мария следвахме да пишем по тоя начин на Берковскн и на Мирчо и те ни пишеха какво ги питали, какво са отговаряли и как да се работи за тяхното освобождявание. Аз казвах това на мъжа си и на Георге и те се трудеха както требваше да им помогнат. Татко ми и той ходеше да моли големците да помогнат, та да ги избавят, чи са невинни в тая работа. Така са мина близо 2 месеца. Една събота надвечер бех отишла у лелине си, поседехме си и си приказвахме с Мария се затова. Ето Михалчо се връща от затвора, носил ядение на Мирчо, а той му дал за пране дрехи. Като ги пригледа, Мария видя долу на подгьнатото на панталона кораво — веднага распори и извади книга. Почна с нетърпение да я чете. Но какво виждаме? Мирчо издал цялата работа, както си е издал и всичките другаре и най-напред братята ми. Пише и: „Мария, кажи на бай Георге и на Михаила, когато ги питат да не отказват нищо, но да си кажат всичко както си е, защото напраздно ще е отказванието им, тъй като ние изказахме всичко и големците ни обещаха ако и другите си признаят, ще ги помилват и освободят.” Горка Мария, ръцете и са [раз]трепереха като листо. Покри я смъртна бледина и изохка. „А, Мирчо, Мирчо, колко си глупец, Мирчо, ти си вече цял предател.” [60] И зарида с глас. Мене, като чи ме прониза куршум. Испищях — „олеле, божичко, отидоха милите ми братя! Не стига дето Евгения отива, жертва за годеника си”. Леля ми и тя се разплака. Оставих тях, аз отидох при
44
татко, та му разправих за Мирчовото писмо. Той въздъхна, просълзи се и само ми каза: „Не плачи, добър е бог за всички.” Брат ми Георги беше на едно село. Там става нещо като панаир, казва се Боба конак. Това беше през месец. . . [*]
Тая нощ как съм прекарала с плач. Олеле боже, ако го хванат оттам, нема вече да го видим. Сутринта ставам рано, отивам пак при татко да видя той как е прекарал нощта. Тоя ден съм стояла се на вратнята да гледам на среща баира кога ще се зададе Георги. Ще да го позная по хубавия му бял жребец, що яздеше. Щом го видях, че иде, сърцето ми тъй силно затупа, като че искаше да изскочи от гърдите. Като пристигна, слезна от коня. Влязохме вътре. Той ме пита: „Какво има, що си толко пребледняла?” Аз се разплаках и му разказах Мирчовото писмо. Той само каза „глупец” и отиде при татко. Там той го молил, ако е възможно да избяга още тая нощ, но той не щя. Тая вечер се мина без да го потърсят. Сутринта ставам пак рано, отивам. Георги се миеше. Като ме видя, казва: „Како, свари ми скоро каве.” Аз му сварих с млеко каве. Той дойде до огъня с ключовете. Зема кавето да пие и ето ти заптието Халил Ибрам дойде и казва: „Георги Чорбаджи каймакам бей чаярявер” [**]. Георги отиде, каза на татко „збогом”. Целуна детенцето си, стисна мен ръката и каза: „Како, тебе оставям детенцето си.” Аз се разплаках, изпратих го до пътните врата. Още дома го молил заптието: „Георги чорбаджи — оставям те, побегни, аз ще пострадам малко за тебе, но нищо (той беше по-преди сеизин у дома и обичаше много Георге), но Георге пак не щял, защото си помислил, чи той ако избегне, Михаил лошо ще пострада за него и отиде заедно. Същия ден хванаха и другите, тоя ден беше тъмен и грозен за много майки, жени и сестри.
Надвечер си дойде и Михаил от Пловдив без да знае какво е станало в
Хасково. Слезна весело от файтона. Почна да ми расправя как Евгения я цери
д-р Рашко и Антониади [61], как ги оставил на добра
къща и как е ходил да моли владиката и първите граждане да поработят пред
пашата, та да се освободат учи-
45
телите. И те са обещали. Аз едвам го изслушах, заплаках и казах: „Всичко
е напразно. Мирчо е всичко изказал. Бате ти отзарана още хванаха и другите
и ги закарали в Пловдив в бричка и с белези [*] на
ръцете.” Той се поразплака, после ми каза: „Гладен съм. Днес не съм ял
нищо.” Аз скоро му попарих яйца с масло та му занесох и татко си дойде
от маазата. Още седна татко и Михаил два залъка хапна, ето ти го заптие
строго, намусено „хади конак [**]”. Татко го моли:
„Иди, кажи на каймакам бей да ми го остави тая вечер, а сутра сам ще му
го заведа.” „Олмас” [***] — каза заптието, тогава
дадоха му дрехи, та се преоблече. Целунах го с плач, испроводих го като
му казвах: „Не грижи се, бог е с тебе” (миличкият ми Михаил, той беше още
почти дете на 19 год[ини]). Като се върнах в стаята, татко останал на местото
си като прикован. Аз се тръшнах до него, заревах като изумена. „Татко,
сега какво да направим, изгубихме ги! Ама мама сега и болната Евгения като
се научат, какво ще стане? Навярно Евгения ще умре начаса. Ами мама, милата
ми майчица, тя трябва да полудее. Татко, ще отида утре в Пловдив.” Вечерта
отидох си, плача, моля Христо да ми позволи да отида в Пловдив при мамине.
И той склони, но там да не плача, ами да утешавам мама и Евгения. Аз сутринта
пак отивам рано при татко. Казвам му, чи ще отида. Той тогива прати, та
хванаха кола, зема едно наше момче да дойди с мене в Пловдив. Стана и той
да ме заведе до Каеджик [****], до железницата (тя
беше скоро свършена и от 2 дни беше зела да зима пасажири). По пътя до
Каеджик ние застигнахме една бричка. Вътре Михаил и 4 заптиета, водеха
го, с железницата да го пратят в Пловдив, в Каеджик. Когато да се качим
на трена, аз поисках да кажа „збогом” на Михаила и да го хвана за ръката,
но едно заптие ме изруга, но и аз не му помълчах. После се качихме. По
пътя той ми се показваше през прозореца да го виждам и аз се' на прозореца
стоях
****. Гара Раковски, на мястото на днешния Димитровград там е била най-близката железопътна гара.
46
да го виждам и утешавам. Като стигнахме в Пловдив, вече не го видях.
Аз отидох при мамине. Те като ме видяха, останаха в чудо. Питат ме „защо дойде”. Аз им казвам, чи съм се затажила и се мъча да се смея. Те се самняваха, чи трябва да има нещо, та затова съм дошла. После слязох долу. Дойде и мама да ме пита. Аз й казах всичко и, че са в Пловдив затворени. Тя се разплака, закъса, влезна горката в зимника да плаче да я не чуе Евгения. Аз отидох при нея, тя миличката ме пита: „Кажи ми, како, право защо дойде.” И аз трябваше да кажа като я молех, чи тя ще бъде благоразумна да не плаче, тъй като е слаба и болна и разказах всичко. Но как не ще да плаче, от камък ли е това сърчице и тъй си поплакахме. Аз, която щях да утешавам, а мене немаше кой да утеши. Дойде и мама. Тя почна да се моли да не плаче, чи ще й стане по-зле.
Ние бяхме до самата митрополия и често ходехме с мама при дядо владика
[62] да го молим да действува пред пашата да ги опростят.
Ходихме и у Стефанаки Гешев [63]. Той беше ааза в мезлиша
[*] и те ни позалъгваха, та се връщахме с надежда.
Един ден мама моли владиката да испроси от пашата да отиди мама да ги види
в затвора. И той й казал: „Ела утре на конака, чакай. Аз ще поговоря, дано
позволи.” Тя сутринта забра малката Марийка та отиде. Седяла там на двора,
срещу каушите, дето бяха затворени, чакала горката да й позволят да отиде.
По едно време Михаил без да знае, погледнал през прозореца и видел мама
седи с Марийка. И тя го видела. После уж пее песен показал на бате си —
„мама е долу, покажи се на прозореца да те види”. А той земал уж килимчето
си да изтърси през прозореца и го видяла. Те беха секи отделно затворени
и тъй мама си седяла до мрачина и никой не й казва нищо, а ние с Евгения
премирахме от страх да не са е измамила [с] някоя дума та и нея да затворят.
Аз ходих в Митрополията да питам дядо владика какво стана [с] мама, но
и той не се бяше върнал. И после той като излезал от мезлиша видел я вън
и казал й, чи днес не намерил време да продума на
47
пашата, но той ще й каже когато се позволи тогива да отиди да ги види. И тя си дойде в тъмно. Подир некой ден казаха й от Митрополията да отиди да ги види и тя пак с Марийка отиде. Тогава едно заптие, което знаяло българския [ги] водело долу в една стая. Видела Мирчо свири с цигулка прирешен, прикипрен. Като я видел, станал. „Лельо, какво правиш, не грижи се, ще ни пуснат. Мария какво прави”, а тя му казала: „Ця[лува]те, но не вярува от тебе.” После я завели горе при Георге. Тя поседяла малко. Той я утешавал, че падишахът е милостив, ще ги пуснат скоро, тъй като са невинни, оттам я завели при Михаила. И при него поседяла малко. И подир малко се върна до негде поутешена, а Евгения се повече отпадаше.
Тъй се мина три седмици. Секи ден им пращахме за ядение. Един ден момчето се върна и носи ядението назад. „Тях, каза, тая сутрин изпратили за Одрин.” Олеле, боже, тоя ден плачове до бога. На другия ден хади и ние за Хасково. Като дойдохме на Каяджик, научихме се, че тях откарали за Одрин. Довели също и Берковски от Хасково, та заедно го изпратили, него не знам защо не водиха в Пловдив. Като си дойдохме у дома, Евгения се тръшна много болна. Сега мама видя, че с плач нищо са не помага. Тя обърна всичкото си внимание към болната, отследваше д[окторс]ките церове редовно. Тя тръгна да пита от тая болест кой от какво е оздравял, почна разни церенията да прави, както за мазание отвън, тъй и за пиение. И тъй тя малко се посавзе и стана от леглото си и се пишехме на д-р Рашко как отива болестта и той пращаше рецепти. Тя следваше церовете си и от ден на ден тя почна да се поправя, макар чи болестта й беше не друго, но охтика. Но тъй като тя имаше здрава конструкция и беше млада, на 16 години, до някоя година са савсем поправи и не остана ни следа от болестта. А през това време братята лежаха в одринските влажни кауше [*].
По Димитровден татко ходи в Одрин с молба от сичките майки и жени да
даде на пашата да ги помилват и да иска да ги види. Но кой го слуша, не
едното, не другото му се позволи. И той се върна като
48
убит и заболя, та едва се свърна от смърт. (После нашите големци се
смилиха. Те направиха махзар [*], подписаха се заедно,
и каймакамина подписа, да молят в[еликия] везир да ги опростят) [**].
После през. декември мама, аз и майката на Симитчиев [64]
отидохме в Одрин, помолихме наш един приятел да измоли пашата да ни позволи
да ги видим. Той на драго сърце ни изслуша и отиде при пашата да го помоли
и той позволил. После доде човека, забра ни, та ни заведе на конака на
юзбашията [***] в стаята. Там ни казаха, чи трябва
по турски да говориме. Отиде едно заптие да ги доведе. Като им казало „майка
ви е дошла да ви види, хади елате”, те се преоблекли и дойдоха радостни,
а аз като ги видех, светна ми на очите, сърцето ми заблъска в гърдите и
не видях как прегърнах миличкия Михаил и го осипвах с целувки и сълзи наедно.
После и Георге, също и измъчената майчица ги прегръща и рида от сърце.
Тогава Георги седна до юзбашията и приказваха. А аз помежду Михаила и Берковски
и насреща гледах се Георге. Той беше тъй хубав, дето не можах да си отделя
очите от него. Той ме попита: „Защо толкоз ма гледаш, како?” Аз изпъшках.
„Ах, братко, колко си хубав, бива ли тука да чезнеш.” „Но, сестро, аз тука
разхубавях, чи се на сянка седа.” В същото време стисках ръцете на Михаила
и Берковски, но не намирах думи да им говоря. Те само питаха: „Кажи ни,
как е милата Евгения, има ли надежда за оздравявание?” Но аз им казвах
как тя почна да се поправя, да не се грижат за нея, но да пазат тяхното
си здраве. Макар чи ни беше запретено да говорим български, но юзбашията
беше добър човек и той, като чи са наскърби и не каза нищо. Тях си отведоха
и ние си тръгнахме, но са помолихме, чи и на другия ден пак да отидем да
ги видим. И ни се позволи. На другия ден пак ни заведе г[осподн]н К. Мавриди
[65], пак при юзбашията влезнахме. Доведе ги заптието,
но тоя път беше и Мирчо, поседехме, погледахме са, поприказвахме малко
и тия сами станаха без да им кажат „хади”. Ами сега как се разделя, почнахме
да се целуваме. Бог знаеше, можи, и за по-
**. Текстът в скоби е задраскан в оригинала..
49
следен път да е и плач, сълзи, не можем никак да се отделим. Тогава юзбашията почна да ни утешава: .„Хади, айол [*], хади, недейте плака, ялля [**] скоро ще ги видите.”
И тъй се разделихме. Те в затвора, а ние за в Хасково. Още щом си дойдохме, Евгения ни посрещна. „А видехте ли ги, майчице, какичко и за мене ли ги гледа? Казвай сега право здрави ли са?” „Здрави са, мила сестрице. Те та молят да не плачиш за тях, но да гледаш хубаво да се поправиш, че като си дойдат да изиграем весела свадба.”
Тъй се мина до Коледа, Христо отиде в Ц[аригра]д да молят, за да ги освободат но тех откарали в Ц[аригра]д. Казали му, чи са там затворени и чи скоро ще ги пращат на заточение. Той останал като гръмнат, после ходи да ги търси де са затворени да ги види. Намерил ги, измолил да ги види. Те като го видели, се зарадвали много, после поискали да им купи топли кожуси за по път и друго, каквото им е требвало. Той им приготвил всичко, занел им и са научил кой ден ще ги пращат. Отишел в затвора, та ги изпратил до морето. Простил се и ги изгледал, докато са качат на кораба и тръгнат, а той после са научил, чи те са пратени на вечно заточение. После си дойде на ден Ивановден и като убит. Ние го посрещаме и питаме — „кажи ми има ли надежда да ги освободат”, а той не знае какво да ни лъже.
После на трапезата като обедвахме, татко го нещо запита, а той въздъхна
и каза: „То са сварши. Изпратиха ги за Диарбекир [***].”
Олеле, боже, като сме писнали, къщата заглушихме и татко рони сълзи и на
моли да не плачем, чи бог е добър, пак ще ги видим, но кой го слуша. На
мама й препадна. Едвам я свестихме. После всичката си надежда обърнахме
към бога, чи той ще ги пази и един ден ще ни сабере да се радваме и да
забравим горчевините.