Бях десет години женена и нямах деца. На десетата година [66] ми се роди моята хубава дъщерка Недялка, нейното дохождание като че бе пратена от бога за голямо утешение на цялата ни фамилия, защото в това време бяха на заточение моите скъпи братя Георги и Михаил и годеника на хубавата ми сестрица Евгения. Цялата ни къща бе потопена в дълбока скръб и подир 2 години се роди Недялка. То не бе дете за нас, но ангел утешител. На всички ни бе тъй драго и мило, то бе дете за радост, още на 3-тия ден се засмя и вече нейната усмивка често играеше на хубавите й устнички, то никога не плачеше, ако не е гладно, винаги заспиваше със смях и се събуждаше пак с една сладка усмивка. Когато заспеше, аз вързувах на люлчицата й хубав букет от разни цветя и тя като се събудеше, гледаше на цветето, радваше му се, гугукаше и се смееше като простираше слабичките си ръчички, за да улови цветето. Ние с татко й не можехме да се нагледаме и нарадваме на хубавата си малка дъщеричка, нейните хубави големи кестеняви очи светеха като брилянтчета, над тях тънки вити веждички, а устица, родени само за усмивка. Дядо й и баба и също се радвала; а най-много леля й Евгения, която за нея бе най-голямо утешение, тя всеки ден идваше да прекара няколко по-весели часове с малката Недялка.
Но аз, аз, нейната майка, макар че толкоз много се радвах ма детенцето си, не можах да забравя моите мили два братя като соколи да гинат по азиатските затвори. Аз пак всеки ден плачех и нареждах пред малката си дъщеря, когато останех сама с нея, макар че във всяко писмо моите братя ми пишеха да не плача, да не тъжа, че и те се много радват на малкото гълъбче, аз за [ради] нея трябва да бъда по-благоразумна, да не тровя детенцето си с млякото си, но уви, де тоз кураж, [сега] още като чета и плача.
И тъй мойта малка растеше слабичка, но тя проговори много рано и проходи на годинка. Когато отидехме у дядове и тя сядаше на коляното му и му чуроликаше като славейче с тънкото си гласенце, почна да го кани да го черпи, като вземеше две керемидки н го кани: „Дядо, на' сладко”, а той я целува — „ох, дя-
51
довото ангелче”. Като стана на две години, щом ме види, че заплача, тя почва да ме милва: „Мамичко, защо плачеш, за вуйчетата ли? Мълчи, мълчи мамичко, те ще си дойдат скоро” и аз неволно спирах да плача и не можех да се наситя да я целувам. Тъй си растеше слабичко, кротичко, по цял ден си играеше с кукличките си, докато стори 7 години и я заведохме на училище, и там също е била тихо и мирно дете с всички другарки с добром. Често пъти като си дойда ще ме моли: „Мамичко, дай ми вехти дрешки да занеса на бедно момиченце” и с радост ги занася и подарява. Като свърши 10-те години, оправи се, почна буйно да расте, превари връстниците си, но какви [ли] грижи не полагахме с тате й с отбрана храна и разни за усилване, и тъй колкото растеше, оправяше се и хубавееше.