После като се мина и това, тая зима прекарахме пак като другите, догде дойде време, та се почна войната турско-руска. Това лято бедният Христо повечето прекарваше на полето при аргатина, който работеше нивята ни, за да го не гледат турците и му скърцат със зъби. Това лето на неколко пати го викаха. Дойди вечер некое заптие: „Хади, при каймакам Ячарявер” и той иди. Аз остана със слугинката да чакам и щом са забави, почна да плача, а тя ма утешава: „Не плачи, ма како, той ще си дойди бати.” Тя беше мома на 16 г[одини] от Клисура. И чуем, че хлопа вратата, тя припка да отвори и казва: „Ето, иде си бати”. Като си дойди, питам го защо са го викали, а той ми кажи, че имало телеграма на френски, та да им я прочете. Друг път друго, и тъй на плашеха и мъчеха. Като го
54
видех, че дойди река: „Боже, благодаря, пак се завърна.” Също и той са радва, че пак мина премеждие. На есента се разболя от шарка големата [ми] сестра [70] и са помина. Но това лято бесеха много нещастници селяне и граждане [71]. После като се помина кака, на трита й деня правим помен у тех. Седнали сме с некои от роднините да я поменуваме, че дойде нашата слугиня Кица. Почна да казва: „Я излезте вън да видите какво е чудо. Разтичали са заптието и ловат граждане. Ей сега заведоха Михалчо Пискалев.” [72] Ние с мама извикахме: „Олеле, те са хванали и Христа.” Той бе отишел на маазата. Отидохме у мамине с плач. Татко горкият го видяхме на двора. Мама извика: „Христа са хванали, че си хващат когото си щат.” Милата ми майчица, моят Христо й бе много драг и мил зет. Татко влезна в къщи, облече си кюрка и отива за маазата, аз извиках: „Евгения, ела ма сестрице, да изпратим татко, чи бог знае ще ли са завърни и той!” И тя дотарча. Изпращаме го двете и са кръстим: „Боже, запази го.” Върнахме се в стаята и клюмахме глави. Чакаме какво ще чуем. Мина се половин час, ето, иде си Михалчо братовчед ни. Хвърли ключовете на маазата. „На, сварши се вече всичко, бате Христе и калеко ги откараха на конака, по-напред забраха бате, уж каймакаминът го вика, а щом дойде калеко, хади и него забраха. Той ми каза: Михалчо, затвори, чоджум, И си иди. И аз си дойдох.” Ах, леле, боже, плачове, писаци. Какво е това, боже, зло, дето на приследва. Останахме без никого. Барем тоз седемдесетгодишен старец защо го земаха. Ами сега де да са денем? Тичайте бре, да са молим на големците, пусти ум, те на лъжат п нке ги вярваме. Един ден ходихме в конака в Мерлиша, водим и тержиманка [*], тя да говори за нас турски. Тя влезе, та ги пита да влезем ли вътре. Те казали нека влезни на Христаки ефенди жената. И аз бедна, влязох.
Околовръст на мендера седат големци и каймакаминът. Някои ма попитаха:
„Какво, казъм.” Те всички ма познаваха от дете. Аз заплаках и заговорих
по турски криво-лево. „Ефендимиз, защо зехте Христаки и баща ми, какво
са сгрешили? Аз вярвам, че вие знаете, че те не са виновни в нищо. Моля
ви, смилете са и
55
ги пуснете. Ами баща ми, тоз старец, едвам ходи.” Те всички: „Хади, къзъм, не плачи, ние ща са питаме и ще ги пуснем, не бойте са, няма нищо да им сторят.” Аз им благодарих и си излязох. Върнахме се дома с надежда.
На другия ден пак отидохме в конака, молихме се да ги видим. Тогива седнахме на юзбашията в стаята, чи дойдоха татко и Христо. Имаше и други жени, отишли да видят мъжете си. Татко и Христо бяха бледни като восък. Те са уплашили защо ги извикаха без да им кажат, че ние сме дошли. Тогива какво може да се говори, много набрано, но сърцето трепери, а устата немеят. Аз питам Христо: „Кажи ми какво ще да правим, като нямаме никак пари”, а той горкият: „Не бой се, добър е господ за всички.” „Татко миличък, кому ни оставяте самички в тез времена?” А той казва: „На бога, чадо, той да ви е на помощ.” Казаха, че на другия ден ще ги карат в Пловдив: Моли на татко да не идем да ги изпращаме, че няма да ни оставят да ги доближим и ще на блъскат заптието. Простихме се, целунахме се. Христо ми поръча, да пратя Недялка сутринта да я види. Тъй се разделихме с плач и с отровени сърца...
Татко извади пръстена си да дава на мама за спомен, но тя го нещя и целунахме са и са разделихме без надежда, чи ще са видим пак. На сутринта обвих хубаво Недялка, беше [на] 3 години. Кица я зема на гърба си, та я занесе да я види татко й, но като се завърна ни казва, че много добре сме направили, дето не сме отишли. Ония жени, които били отишли, било ужас, те пищяли, искали да доближат своите си, а заптиетата ги мушкали назад, било пълно със заптиета и войници. Тя застанала на страна, та като минавали Христове да се качат на колято, можал да види; Недялка, та й са позасмял, а тя се провикнала: „Тате, къде?” и това е било всичко, после ги накачили на колято и им турнали белези по двама за ръката и ги откарали в Пловдив.
На третия ден получихме писмо от Христо, пишеше, чи ще ги карат в Одрин, та да им приготвим пари и дрехи да им ги занесем в Каяджик когато минават.
Ами сега, де ги парите? И ние намерихме търговец, продадохме, имаше събран анасон и фасул, та приготвихме парите и дрехи.
56
Подир 2 дни отидохме с една бричка в Каяджик. Мама, аз, Недялка и Паскалица. Там беше всичката паплач от града. Турци, евреи, цигане, хаскер [*], свят събрано, чакат комитите да видят, като че не знаеха съграждането си. Най-после зададе се тренът. Ние треперим как ще доближим да ги видим, като минаваше видях Христе през едно малко прозорче. Даде ми знак да отида от другата страна и аз щом спря, нямах време да търся края му, но се проврях отдолу с детето и минах. Но оставят ли, божичко, да доближиш? Те чак в дъното на хамбарите, а ние няколко шага [**] далече от трена. Жени пищят, заптиетата ги тласкат, навалица чудна. Аз с Недялка в ръце и мама с бохча, та стоим като вкаменени. Едвам ги видяхме — станали прави и вързани с въжета едни зад други — Христо, татко, Костадинчо и брат му Димитър [73]. На едно познато заптие подадохме бохчата с парите и той им я даде. Татко показа, бохчата да я видим, че са я земали. Моят милият Христо, бе цел мъртвец — бледен, отслабнал, с разкопчана яка — и до днес си го въображавам тъй... Те бяха вързани с въже над лактите един за друг по петима... Той само заплака, като ни видя, а татко се провикна: „Хаджийка, Теофанка, моля ви, недейте плака, гледайте се добре.” Машината изпищя и ние с климание главите се простихме и разделихме и всичко са изгуби минутно. Ние се върнахме за дома убити с малко душа. Пред нас караха 5-ма нещастника за бесилката. . . вързани също като нашите. . . „Ах, боже, дали и нашите мили ги не чака същата участ?”
По пътя се нагласихме да не кажем дома, че са вързани, за да не плачат Евгения и Марийка, но нали малкото видяло, то още от среща са похвали. „Лелинко, тати и дядо вързани с важе за ръцете, ей тука” — като показва мястото. Още един добър плач.
Е, ами сега? Жито има пълен хамбар. Ще мелим брашно, крави 5 доим, ще
имаме масло и мляко, ами пари никак нямаме, пък ще трябват. Най-много за
черкова. Съгласихме се всички 40 литургии да отслужим, дано бог ги запази
здрави. Тогива мама ходи с бате Вакрила [74], неколко
дни отваряха маазата. Съб-
57
рахме до 2000 гр[оша]. После простина там мама и вече не ходи. Лежа доста болна.
Подир някой месец получихме писмо от Ангора [*]
от Христо. Пише ни, че са пристигнали здрави и че са свободни. Там са намерили
дядо Антим [75], поп Тилева и други, пратени преди тях.
Пиши ни да не плачем, и се грижим, но колкото ни е възможно да гледаме
да се запазим в тези усилни времена. Ние им пишехме и те нам. Тъй се минаваше
времето. Черковата ни бе най-голямото утешение. Заран, вечер, се там, а
от братята нямаше вече писма. Ние си го знаехме, чи те са с войската. Може
и да са бият, се питахме и разпитвахме до де са вече русите дошле, дали
падна Плевен.