Аз на 17-и' април си добих момиченце [68]. Каква
голяма радост е била за всички ни, а най-много за тате си, добрия Христо.
Като че му подариха едно царство. С какви големи грижи е заобикалял малката
си дъщеря, като вярваше, че с детенцето ще се намалят моите плачове, защото
те бяха секидневни и насмалко си бях растроила здравието, което си остана
тъй за през всичкия ми живот. На кръщавката на детето, то бе малка свадба.
Сам са разпореждаше, сам е черпил тостите, да благославят драгата му дъщеря,
която нарекоха Недялка. Още на месеца купи хубава крава да има мляко за
мене и по-после за детето. Хванахме и кърмачка да кърми 3 месеца детето,
че бях слаба, имах малко мляко. После го хранихме с биберон краве мляко,
а като стана по-голямко, купуваше от Одрин от нестле [*]
най-хубав [**]... Това дете беше като ангел утешител
на цялата ни фамилия. Дядо и баба с нея си позабравяха грижите, а пък лелите
и те бяха неразделни с нея. И тъй аз пак си поплаквах на често,
**. На това място листът е скъсан.
52
но Христо ме мъмреше, че аз с това принасям голяма вреда на детенцето си. И аз уж се мъчех да не плача, но с`е не можеше. Също ми пишеха и братята ми. Ако жаля детето си, да оставя вече плача — и те отдалече не малко се радваха и я благославяха. Тъй си я карах аз, кога плач, кога смях. А Христо, той са бе посветил за нас как по-добре да ни угажда за всичко.
Мойта дума бе свята за него, а аз от него много нещо се ползовах от знание. Той обичаше да ма учи и съветва за всичко, после аз като прочитах, питах го за много неща и думи, които не разбирах. Аз бях много свободна, ползовах се с таквас широка свобода, дето по онова време нито една жена [не] е имала. Той бе узнал още от рано моята душа и моето сърце. Затова ме беше оставил пълна господарка на волята ми, също и на къщата ни. Аз се разполагах както щях в къщи. Той не криеше нищо от мене, ние си живеехме повечето щастлив домашен живот, не ходехме да търсим по госте веселбите, както имаше обичай зиме да се събират вечер да се веселят. Ние и двамата жалехме моите скъпи братя и не ни даваше сърце да гуляем. Всичкото ни ходене беше у таткове и по некой път у близки роднини.
Тъй си живеехме до въстанието [*], после зеха да настават грозни дни, в маазата зеха да правят произвол, кой що закачи не дава пари, чи са комити. Братята писаха, искат повече пари, за да избягат, но откъде пари? Аз плача, карам Христо да намери да им прати, както и направи. Взеха с лихва пари, та им пратиха, но догде получим писмо де са, колко сме треперали. Най-после получихме и от двамата, и от Берковски, чи са излезли двамата в Русия, а Георги в Триест. Тогава се успокоихме.
Най-после в разгара на турците башибозуци през Хасково минаваха бесни
орди с барабани, с пушечни гърмежи са заглушаваше въздуха. Един ден се
научихме, чи са готвят кърджалиите да нападнат града, да избият и ограбят
всичко. Ах, боже, какъв страх и трепет е било. Ние всички бяхме събрани
у таткове. Никой не смее да се покаже. Най-после са реши Христо, като покани
и близкия съсед Яне Сакънтиев и още
*. Априлското въстание, 1876 г.
53
един. Отидоха на телеграфа, та дадоха телеграма до в[еликия] везир,
че и Хасково чака зла участ от кърджалиите, без да са виновати граждането
в това нещо. Подписват са тримата и наистина таз телеграма спаси Хасково.
Тамам в Министерския съвет са я занесли на везира и като са я прочели,
той се е ядосал много и питал: „Кои се разпореждат с тези работи?” Тогава
са дали телеграма до Хасковския каймакамин да вземе мерки и запази града,
че той ще бъде отговорен, ако нещо стане. Тоя ден беше ужас. Ак бонар [*]
е било сборното място на всички кръвопийци — цял ден са чуваха тъпани,
пушкане и диви оргийни гласове. Тогаз каймакаминът и всичките големци отиват
да ги посрещнат и ги измолват таз вечер да преспят в конака, а че на другия
ден да правят каквото щат. И тия склонили и като навлезли в конашкия двор,
заключили ги добре. А че на другия ден са сабират от редовните войски,
та ги обезоръжават и си ги пратят отдето са дошле [69].