Прабългарски епиграфски паметници
В. Бешевлиев
 
3. Български рунни надписи
 

От края на XVII в. насам стават известни множество загадъчни надписи в Северна Монголия, на брега на р. Орхон, областта на горното течение на р. Енисей и долината на р. Талас, написани с черти и резки, т. е. с т. нар. тюркски руни (от герм. Runne „тайна”), различни от германските. Всички опити на времето да бъдат разчетени останали безрезултатни. Били изказвани най-различни предположения за тяхната етническа принадлежност. Най-сетне в 1893 г. на датския езиковед В. Томсен [6] се удало да намери ключа и да прочете надписите. Оказало се, че техният език е старотюркски. По-нататък с тяхното четене се занимавали мнозина учени, предимно руски. Изследванията, главно на Орхонските надписи, установиха, че се касае за паметници от края на 7 в. до първите години на 8 в. и че са отчасти надгробни надписи, издълбани в чест на тюркските владетели и сановници Кутлуг-каган или Илтериш, Билге каган или Могилян (734), Кюл-тегин (731) и техния съвременник, мъдрия военачалник Тони-кук. В тези надписи се разказва подробно за събития, свързани с живота и дейността на споменатите лица. Това са най-старите тюркски писмени паметници с историческо, съдържание. По-късно бяха открити и други старотюркски рунни надписи.

19

Рунни тюркски надписи бяха намерени и в Югоизточна Европа: по камъни и стени на Маяцкото градище, недалеч от Воронеж [7]; на бъклици, пазени в Новочеркаския музей [8]; по камъни в градището Хумара, в Северен Кавказ [9]; по стените на градището на Каракент [10], недалеко от последното и другаде. Тези рунни надписи, които са по-различни от Орхонските, още се разчитат.

Надписи с руни има и върху някои съдове от т. нар. златно съкровище от Над Сент Миклош (сега в румънска територия), което днес се намира във Виена. [11] И на тези надписи четенето пръв установи В. Томсен. [12] Обикновено те се смятат за български, обаче унгарският тюрколог Ю. Немет [13] прие, че те са написани на печенежки език, с което мнозина специалисти се съгласяват.

Рунно писмо е имало и унгарското племе секели, което е живеело в Трансилвания до около XV в. Всички рунни писмена се различават доста във фонетично отношение и начертание. Затова напоследък се говори за две различни рунни области: Азиатска — на изток от р. Талас, и Европейска — на запад от тази река.

Една трета група образуват многобройните рунни знаци, които се намират по камъни, глинени и други предмети в някогашните предели на България. Те се срещат навсякъде, гдето е имало прабългарски строежи, като Плиска, Мадара, Преслав, Силистра, на дунавския остров Пъкуюл луй Соаре, върху един каменен блок в Шудиково, Югославия, и в скалната църква при Басараб, Северна Добруджа, където образуват цели надписи. От тези паметници се вижда, че рунното писмо е било добре известно и на прабългарите, за което има и писмени сведения. Арабският писател Ибн ал-Надим [14] съобщава, че както дунавските българи, така и тези от Волга били едни от онези народи, които си служили с писмо от резки. Това твърди и Черноризец Храбър в прочутата си възхвала на славянското писмо, която започва с думите: „И тъй славяните нямаха по-рано писменост. Но, когато бяха езичници, те четяха и гадаеха с черти и резки.” От само себе си възниква въпросът, кои славяни е имал тук предвид Черноризец Храбър: всички славяни или определена група славяни. Поне засега не е известно славяните да са имали писмо, съставено от черти и резки. Ако се вземе предвид, че Черноризец Храбър е живял и писал в България, едва ли бихме сбъркали, ако приемем, че под славяни се разби-

20

рат българските славяни или още по-точно самите българи. Наличието на рунни надписи в България и употребата на някои знаци за магически цели се покриват напълно с думите на Черноризец Храбър в началото на възхвалата, че българите чели и гадаели с черти и резки.

На прабългарските рунни знаци пръв обърна внимание К. Шкорпил най-напред в Сборника за наука и народни умотворения (VIII, 1892, 40), а после в Известията на Руския археологически институт в Цариград (X, 1905, 250—280 и таблици XCIX, L и LI), познат под името Абоба—Плиска. Там бяха обнародвани над 138 знака, известни дотогава. В този брой влизат много варианти и съчетания, така че истинският брой е много по-малък. По-късно към тях бяха прибавени и други, намерени не само в Плиска, но също в Мадара, Преслав и другаде [15]. Такива знаци бяха открити върху петте страни на каменен блок от развалините на малка църква в Шудиково [16] на десния бряг на р. Лин в подножието на планината Тифрана, Югославия, докъдето е достигала в 9 в. българската държава.

Поради обстоятелството, че тези знаци се срещат обикновено единично, изказано беше предположението, че това са каменоделски знаци, цифри или тамги (на османо-турски дамга), т. е. отличителни знаци, печати. Някои изследователи обаче, като напр. К. Шкорпил и др., изказаха мнение, че това са буквени знаци от някаква прабългарска азбука. В полза на това мнение говореше обстоятелството, че върху един каменен блок, намерен в Бяла, Варненско, са издълбани пет знака един след друг, върху една плоча от Кърки жаба (дн. Аспарухово, Михайловградско) шест, а върху блок от тронната палата в Плиска седем, които очевидно представляват вече надписи, а не каменоделски знаци, тамги или цифри. Най-сетне предположението, че голяма част от прабългарските знаци са всъщност букви, се оказа напълно вярно след откриването на повече от 60 надписа с прабългарски знаци или руни в скалната църквица при Басараб (Мурфатлар), [17] Северна Добруджа. Тук в един скалист рид от мека креда недалеко от Кюстенджа са издълбани две църквици една над друга, на които по стените са надраскани с остър предмет разни изображения и рунни надписи, а също старобългарски на кирилица. Проучванията на тези рунни надписи от специалисти тюрколози по рунно писмо, каквито досега не са на-

21

правени, ще разкрият звуковата стойност на руините знаци и ще установят тяхното съдържание. Обстоятелството, че те са надраскани по стените на християнска църква, показва, че ще да са издълбани след приемането на християнството в 865 г. За сега чрез сравняване помежду им могат да се установят някои общи съчетания от знаци, които представят цели еднакви изрази и морфологични елементи. В старотюркското рунно писмо [18], към което принадлежат и първобългарските рунни знаци, е забележително, че всеки рунен знак означава по начало една сричка, т. е. една определена гласна или съгласна, съответно съчетание от съгласна,свързана с гласна пред нея, напр. знакът  = Ч може да отбелязва сричките АЧ, ЯЧ, ЕЧ или само Ч. Много съгласни имат различни знаци според това, дали са свързани с предноезична или задноезична гласна. Посоката на писмото е отдясно наляво, рядко отляво надясно. В края на някои надписи от Басараб под последния знак се намира тамга. Най-сетне някои руни с едно и също значение се явяват в различни варианти. Ето защо един или няколко знака могат да означават една или повече думи.

В Добруджанските надписи, сравнени с по-старите три рунни надписа и с този от Шудиково, прави впечатление отсъствието на широко разпространеното съчетание IVI, което иначе се среща по най-различни предмети, като камъни, глинени съдове и пр. Това дава основание да се предполага, че това съчетание представя някакво религиозно езическо понятие, което противоречи на християнството и затова не може да стои в християнски храм. И обратно, честата употреба на рунния знак в руините надписи от Басараб навежда на мисълта, че той изразява някакво християнско религиозно понятие. Този знак се среща сравнително рядко върху камъни от Плиска и другаде. Забележително е, че същият знак  се явява в старотюркските рунни надписи от Орхон, Енисей и Талас, които се състоят от стотици рунни знака, само четири пъти с вероятното значение „възвишение”. Тази разлика в употребата на двата знака в старите рунни надписи от Плиска и другаде и Басарабските и като се вземе пред значението на  в старотюркските надписи, позволяват да се приеме, че този знак в християнските рунни надписи означава „всевишен” или „господ”, а IVI в езическите „Тан-

22

гра” или „Тенгри”, т. е. небесният или висшият бог на тюрките и българите. [19]

Прабългарските руни са били използвани, както гръцките букви, освен за писмо още за цифри и каменоделски белези, а също за обозначаване на притежание, както германските руни. Най-сетне, пак както германските руни и гръцките букви, някои прабългарски знаци са имали и магическо значение, за което Черноризец Храбър изрично съобщава. Обаче трудно е да се разграничи отделната им употреба. С по-голяма вероятност може да се установи употребата им като магически знаци. Тук ще споменем най-напред една седмолъча розетка, намерена в Плиска. [20] На лицевата страна се намира известният знак IVI, който в случая означава небето или небосклона. Н а обратната страна, която в средата има кукичка за надяваме на връв, се намират във всеки от седемте лъча знаци, които по всяка вероятност означават известните тогава седем главни звезди: Слънце, Луна, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера и Сатурн. Тези звезди са играли важна роля в древната магия и по името на всяка една от тях са наречени седемте дни на седмицата в Асирия, Вавилон и Рим, а също и у старите германци. Розетката е била сигурно магически уред за предсказване на бъдещето, каквито са добре известни от древността. През кукичката на обратната страна се вдявал конец или връв, чрез който розетката се въртяла. Знакът или по-скоро денят, на който се спирало въртенето, показвал дали това, което ще се предприеме на посочения ден, ще бъде успешно или неуспешно. Тридесет и петият отговор на папа Николай I по допитванията на българите [21] съобщава, че българите, когато отивали в сражение, имали обичай да съблюдават дни и часове, за да има сражението щастлив изход. А в седемдесет и седмия отговор се задава следният въпрос: „Вие разправяте, че някой от гърците взимат затворена книга в ръце, и един от тях, взимайки една съвсем малка клечка, я тиква в самата книга, и ако от де и да е се добие някаква двусмислица, твърдяли, че по този начин могли да знаят, каквото желаели. Вие, обаче, се допитвате, дали това трябва да се спазва или отхвърли.” [22] От този въпрос се вижда, че гадаенето е било широко разпространено, и то официално, за да бъде предмет на запитване до папата. И освен това споменатото гадаене не е било много различно от гадаенето с розетата.

23

В Преслав е била намерена кръгла бронзова пластинка с диаметър 2 см с халкичка за окачване. На лицевата страна е врязан знакът IVI, а на задната шест пъти знакът V, и то така, че образува привидно кръст. [23] Както знакът IVI, който е бил белегът на небето съответно на висшия бог Тангра, така и самостоятелният знак V са отблъсквали според вярването на българите злите сили, т. е. те са имали апотропейчно или отблъскващо значение подобно на кръстния знак у християните. Затова първият знак е врязан върху един пръстен от Престовац, Югославия, а вторият върху елипсовидната плочка на златен пръстен, намерен във Видин. Не по-друго значение е имал знакът IVI върху керемиди, тухли, каменни блокове и глинени съдове и предмети. Върху керемидите той е служил за гръмоотвод. Арабският писател Ибн Фадлан съобщава, че волжските българи имали особен страх от гръм. „Ако гръм удари къща, те не се приближават до нея и я изоставят, а също и всичко, каквото има вътре, хора, имущество и друго, докато времето я срути. Те казват „Тази къща е от онези, на които бог се е разгневил.” [24] Следователно постройките, в основите на които са вградени каменни блокове с горния знак, са стояли под мощната закрила на висшия бог. Същият знак е бил поставян и на глинените съдове за здраве. Във връзка с това стои може би и петдесет и третият въпрос на българите до папа Николай I, с който питат дали е позволено да се поставя знамението на светия кръст върху трапезата, на която не присъствува свещеник или дякон, и да ядат. [25] Знакът IYI е издълбан върху един каменен блок, намерен в Бяла заедно с други; два, поставени от двете му страни. Същият знак с още няколко е издълбан и върху блока, намерен в Шудиково. Заслужава да се изтъкне, че два от трите знака върху блока от Бяла се срещат и върху блока от Шудиково. Общи знаци има и между блока от Шудиково и розетката. Тези общи знаци обединяват паметниците и показват техния единен произход. Може би знакът IVI върху двата блока, които са стояли в гранични области, са служили също за магическа отбрана или защита.

И така бронзовата пластинка със знака IVI e била амулет, който е предпазвал носителя й от болести, уроки и пр. За носенето на амулети съобщава изрично 79-ият отговор на папа Николай I: „Вие заявявате, че у вас има обичай немощните да носят някакъв амулет, окачен под шията,

24

за да си възвърнат здравето.” [26] Споменатият по-горе амулет има наистина халкичка за носене.

Очевидно прабългарските знаци не са били създаден в България, а са били донесени от българите от тяхната стара родина. Това се вижда не само от обстоятелството, че същите или подобни знаци се откриха в Южна Русия, в земи, обитавани някога от тюркски племена, като хазари и други, но и от наличието на пълни или близки съответствия с рунното писмо на старотюркските надписи от Орхон, Енисей и др.

След създаването на двете старобългарски азбуки, глаголица и кирилица, които почиват на фонетичния принцип — за всеки звук отделен белег, и възприемането на старобългарския език за църковен, съответно писмен, българското рунно писмо е било принудено да се оттегли. Това е станало обаче, както изглежда, с известни отстъпки в негова полза. Паякообразната рядка буква за X в глаголицата и кирилските букви ь, ъ и ж приличат извънредно много на първобългарските рунни знаци със същото начертание. За произхода на тези букви, когато нито прабългарските знаци, нито надписите от Басараб бяха още известни, са изказвани най-различни, малко вероятни мнения, като напр. че произхождат от коптската азбука и т. н. Сега, когато са налице прабългарските руни, много по-вероятно е да се приеме, че първообразът на споменатите букви се крие именно в тези рунни знаци, които са били, както се вижда от думите на Черноризец Храбър „черти и резки”, добре известни на създателите на старобългарските азбуки.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


6. Dechiffrement des Inscriptions de l’Orhon et de l’Jenissei, Copenhague, 1894.

7. Артамонов, М. И., Надписи на баклажках Новочеркаскаго музея и на камнях городище, Советская археология, 19, 1954, с. 263—268.

8. Пак там, с. 267.

9. Кузнецов, В. Л., Надписи Хумаринского городище, Советская археология, 1, 1963, с. 298—305.

10. Хабичев, М. Л., О древнетюркских рунических надписях в алански катакомбах, Советская археология, 2, 1970, с. 64—69. Срв. също А. М. Щербак, О рунических письмености в юго-восточной Европе, Советская тюркология, 4, 1971, с. 76—82.

11. Nemeth, J., The runiform inscriptions from Nagy Szent-Miklos and the runiform Scripts of Eastern Europe, Acta Linguistica Academiae Scientiarum Hungaricae, 21, 1971, c. 1—52.

12. Une inscription de la trouvaille d’Or de Nagy Szent-Miklos, Copenhague, 1917, c. 325—353.

13. Nemeth, J., пос. съч., c. 9. Вж. обаче С. Г. Кляшторный, Хазарская надпись на амфоре с городища Маяки, Советская археология 1, 1979, 275.

14. Ibn Fadlan’s, Reisebericht von A. Zaki Yalidi Togan, Leipzig, 1939, c. 194.

15. Дончева-Петкова, Л., Знаци върху археологически паметници от средновековна България VII—X век, С., 1980.

16. Pudic, Iv., Sudikovski znaci, Naucno drustvo Bosne i Herzegovine, Codisnjak — III, Centar za Balanoloska ispitavanja, Saraevo, 1965, c. 179—185.

17. Besevliev, V., Beobachtungen ueber die protobulgarischen Runeninschriften bei Basarab, Известия на Народния музей — Варна, XIII, 1977, с. 49—55 с литература.

18. Айдаров, Г., Язык Орхонских памятников древнетюрской письменности VIII века, Алма-ата, 1971, с литература.

19. Бешевлиев, В., Значението на първобългарския знак IVI, Известия на Народния музей — Варна, XV, 1979, с. 17—24.

20. Пак там, 20 и сл.

21. Дечев, Д., Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите, С., 1940, с. 65.

22. Пак там, с. 103.

23. Бешевлиев, В., Първобългарски амулети, Известия на Народния музей — Варна, IX, 1973,53—63.

24. Ibn Fadlanis, пос. съч., с. 64 и 185.

25. Пак там, с. 81 и сл.

26. Пак там, с. 105.