Прабългарски епиграфски паметници
В. Бешевлиев
 
2. Прабългарите
 

Около IV в., а може би и много по-рано, в западните покрайнини на планината Кавказ към Азовско море са обитавали голяма група или групи тюркоезични племена, известни на византийски, латински и арменски автори под името „българи”. Къде са живеели преди това и какво точно означава тяхното име, са въпроси, на които отговорите

15

при сегашните наши знания могат да бъдат предположения или догадки с различни степени на вероятност. Обикновено се приема, че те ще да са дошли от някои по-източни краища на обширната средноазиатска площ. Според по-старото, но погрешно тълкуване името българи идва от името на реката Волга. По-приемливи изглеждат някои нови тълкувания, като „смесен народ”, „размирници”, по името на някакво животно и пр.

Също така не е сигурно дали българите са били еднородни тюркоезични групи или разнородни. Последното ще да е по-вероятно. Във всеки случай те не са били хуни, както някои погрешно приемат. Българите са били може би обединение от различни тюркски племена, които са възприели името на управляващото племе, както това често се е случвало с други тюркски или сродни племена в огромната Централна Азия и както е случаят с днешното название българи, което българските славяни са наследили от управляващото ги някога едноименно тюркоезично племе.

Според арменската география на Ананий Ширакаци от втората половина на VII в. българите в кавказките земи се делели на четири племена, които се наричали според имената на тамошните реки: Купи-булгар, Дучи (или Кучи)-булгар, Олхонтор-блкар и Чдар-болкар. Племето Олхонтор се отъждествява с българите уногундури, които под предводителството на Аспарух основали в 681 г. българска държава в Долна Мизия и Мала Скития (дн. Североизточна България и Добруджа).

Обаче много години преди тази дата след разпадането на хунската държава на Атила в 453 г. се появяват българи по поречието на р. Тиса в т. нар. тогава област Панония (дн. Източна Унгария). Тези българи, които преди това влизали в състава на хунската държава, са били или откъснати и увлечени от хунския устрем на запад, или са напуснали доброволно селищата си и се присъединили към хуните. Дали са били едно от споменатите четири български племена при Кавказ, или са били нещо отделно от тях, е неизвестно.Сьщо така няма сигурни сведения, дали са образували своя държава или са влизали в някакво държавно обединение с германското племе гепиди, на които те били верни съюзници в борбите с готите и лангобардите. Дълго време тези българи преминавали Дунав и оплячкосвали богатите византийски земи, особено

16

т. нар. префектура Илирикум, която по онова време обхващала приблизително западната половина на Балканския полуостров. Те са били привличани често като наемници във византийските войни, водени под началството на пълководците Велизарий и Нарсес в 6 в. за отвоюване на Италия от остготите, които били образували там своя държава. Край на самостоятелността на панонските българи, каквато и да е била тя, поставили съюзените с лангобардите авари, които в 567 г. се опълчили срещу държавата на гепидите в Панония, завладели я и създали там своя аварска държава. През следващите години 568 и 569 Албоин, кралят на лангобардите, отвел със себе си много българи и гепиди и ги заселил в днешна Ломбардия, гдето чак до 15 в. се среща името на българите било като местно, било като лично име. Все пак голям брой българи останали да живеят в Панония под аварска власт, където през 631/632 г. един техен вожд претендирал за аварския престол, но бил победен и прогонен заедно с привържениците си в Бавария, гдето били избити.

В 538 г. за кратко време се появила нова вълна българи на Балканския полуостров под началството на двама вождове. Те дошли откъм Азовско море, минали през Мала Скития (дн. Добруджа) и навлезли в Долна Мизия. Тук след първоначални успехи били разбити и прогонени. За тях съобщава хронистът Теофан, който взел това сведение от една по-пълна версия на хрониката на Малала. В достигналата до нас съкратена версия на същата хроника името българи е заменено с хуни.

Останалите в Кавказките земи българи образували държавно обединение, начело на което застанало племето уногундури. В състава на това обединение влизали и сродните с тях котраги. Византийските хронисти наричат тази България „голяма” за разлика от „малката” Дунавска България. Според хрониста Никифор Кавказка България била завладяна от аварите, които все пак й оставили някаква самостоятелност. Същият автор съобщава, че в началото на VII в. владетелят на уногундурите Кубрат прогонил аварския гарнизон от страната и възстановил нейната независимост. Това е станало може би по внушение на византийския император Хераклий (610—641), който по онова време воювал с аварите и имал интерес да им отвлече вниманието далеч от себе си или да отслаби тяхната мощ. След прогонването на аварите между Кубрат и Хе-

17

раклий били установени най-приятелски връзки и дори Кубрат бил удостоен от императора с високата титла патриций.

Според византийските хронисти Кубрат имал пет синове. Докато той бил жив, те управлявали съгласно тюркския обичай отделни крайгранични области. След смъртта му под натиска на нахлуващите на запад хазари те били принудени да напуснат родната си земя с изключение на най-стария син Батбаян и да дирят нови селища за управляваните от тях български групи. Единият от синовете, който се наричал Алцеко или Алциок, се озовал с хората си чак в Италия в областта Кампобасо, гдето името българи било запазено дълго време. Вторият на име Кубер отишел при аварите и станал с хората си временно техен поданик. По-късно той се отцепил от тях и се опитал безуспешно да основе своя държава с център Солун. Третият син, наречен Аспарух, след един престой от десетина години в Бесарабия в т. нар. Онглос.т. е. Ъгъл, разбил византийските войски на императора Константин IV (668—685), преминал Дунав, дошел в Мизия и поставил начало на днешната българска държава.

При управлението на кан Крум Дунавска България се превърнала в мощна държава на Балканския полуостров, трета по значение след Византия и държавата на франките в Европа. Тя разширила значително територията си на юг и запад, а във времето на Крумовия син и наследник Омуртаг границите се разпрострели още п`о на запад. Тогава се създава голяма материална култура, за която говорят красноречиво монументалните строежи в столицата Плиска, Мадара, Силистра, на дунавския остров Пъкуюл луй Соаре и др. В сравнително дълъг мирен период — от 816 до 831 г. — българската държава твори редица материални и духовни блага. Като съвършено естествена последица от това се явяват и множество прабългарски надписи, достигнали до нас само отчасти.

От езика на прабългарите са дошли до нас само десетина думи и два надписа с гръцки букви, за които ще говорим по-нататък. Повечето от думите са лични имена и титли, предадени в надписите на гръцки език, които се срещат отчасти и у други тюркски народи. В днешния български език има също малко остатъци от езика на прабългарите. Малкият брой думи обаче не може да даде цялостна представа за този език. Приема се, че той заедно с днешния

18

чувашки е образувал особена група всред останалите тюркски езици и че в него е имало един не тюркски слой. В достигналите до нас прабългарски думи се забелязват следните две фонетични особености, които се споделят и от чувашки. Първо, това е т. нар. ротацизъм, т. е. срещу звука С в другите тюркски езици в прабългарски се явява Р, напр. думата шаран, която е наследена от прабългарски, гласи в османо-турски сазан, на прабългарски колобър „водач”, османо-турски колагуз и т. н. Второ, звукът j- в началото на думите е преминал в С-, напр. на прабългарски сарак- ([сарак-]тон), на старотюркски jaraq „въоръжение”. Освен това звукът Е е клонял повече към И, напр. биг = бег в титлата сюбиги, ичиргу = ичреки „вътрешен”, Исбул, срв. на османо-турски еш „другар” и др.


[Previous] [Next]
[Back to Index]