НАДПИСИ И КОМЕНТАР
V. СТРОИТЕЛНИ НАДПИСИ
Надписи:
— _55__
— _56__
— _57__
— _58__
55.
Варовиков блок, лявата страна и горният край отсечени, вис. 0,395. дъл. 0,644, деб. 0,344, намерен в с. Войвода. Според AEM XVII 200 произхожда от развалините на кулата върху могилата при същото село, след това бил зазидан в селската джамия, сега в Археологическия музей в София (инв. № 1090). Образ 138.
Издания. К. Jireček при К. Škorpil. AEM XVII, 1894, 200, № 73 ( = Отчет 5, № X); Успенский. ИРАИ X 230; № 2, препис с маюскули и факсимиле табл. 47, 2; Бешевлиев. ΠΗΙ, № 44 и е. 144, факсимиле и фото
Букви. Буквите са високи 0,033—0,047. С изключения на Ο и Ω всички букви имат квадратна, ъглеста форма.
Особени знаци. Сричката κε се предава чрез буквата К, на долната хаста, на която е прикрепена малка полегата чертица, както в № 1. Буквите ΤΗ, ΗΝ и ΗΣ са свързани.
Ортография. i = η, ο = ο и ω (само един път в р. 3).
1. ΤΗΝ може би трябва да се допълни като αὐ]τὴν, Успенский предложи τὴν πόλιν ταύ]την. — Подлогът на ἠσχύροσεν = ἰσχύρωσεν и на следващите глаголни форми е може би българският владетел.
2. Пред ἀ]ρχε̃ον = ἀρχαῖον е стояло съществително от среден род, напр. τὸ κάστρον. Допълването на Успенский ἀνανέωσεν ὅ τι ἀ]ρχαῖον ἦτο е малко вероятно. За новообразуваната форма ἦτο = ἦν вж. Увод, § 27. — Допълването ἀνυκο[δόμησεν = ἀνοικοδόμησεν = ἀνῳκοδόμησεν е предложено вече от К. Иречек в AEM XVII 201. За липсата на аргумента вж. Увод, § 27, срв Grégoire, № 339: Ἀνυκοδομή[θη ὁ ναὸς τοῦ Γεωργίου и т. н. За значението на глагола срв. LXX Arnos. 9, 11: καὶ ἀνοικοδομήσω τὰ πεπτωκότα αὐτῆς. След глагола е идвало навярно местоимението αὐτό.
3. За ἠσήγ]αγεν = εἰσήγαγεν срв. Const. Porph. De adm. 46, 105: ὅπως παραλάβω τὸ κάστρον καὶ εἰσαγάγω ἐν αὐτῷ, ὅνπερ περιφέρομαι, λαόν. За значението на λαός вж. при № 2, 28. За края Успенский предложи τοὺς ἄρχοντας.
207
4. Успенский допълни ἔδοκεν като παρέ]δοκεν. С тази дума надписът завършва.
*
Надписът е съобщавал очевидно за възстановяването на някаква крепост или град. Касае се може би за града, на който развалините се намират до с. Войвода в местността Асара, вж. ИРАИ X 57 и сл. Този град трябва да се отъждестви със споменатата Δίνεια у Лъв Дякон (138, 24—139, 2 = Извори IX 265). По начертанието на буквите надписът трябва да се датира преди строителните надписи на Омуртаг № 56 и 57.
56.
Колона от тъмен сиенит, вис. 4 м, обиколката долу 1, 72. Първоначалното местонахождение неизвестно, сега подпорна колона в църквата „Св. 40 мъченици" в Търново. Образи 139—141.
Издания. Хр. С. Даскалов. Открытія въ древней столицѣ болгарской, Терновѣ, Чтенія въ импер. обществѣ исторіи и древностей Россійскихъ при Московскомъ Университетѣ II, 1859, 15—16 (= MCб. VIII, 1892, 376), препис с маюскули; Π. Р. Славейков, Четири паметника, Български Книжици 1859, 410—411, препис с маюскули (А. Гильфердингъ, Собраніе сочиненій I, Петроград 1868, 41, заб. 2; К. Jireček, Geschichte der Bulgaren, Prag 1876, 146 = Исторія Болгаръ, Одесса 1878, 181—182 = История на Българите, София 1929, 103); X. М. Лопаревъ. Двѣ замѣтки по древней болгарской исторіи, Записки импер. русск. археол. общества III, 1888, 341—362; В. Η. Златарски. Два известни български надписа от IX век, MC6.XV, 1898, 131—138, препис с маюскули (= История I 1, 444—447); Успенский. ИРАИ VII, 1902, 2—6 факсимиле (Баласчев 222—229; факсимиле); Фехер. Паметниците 63—74 ( = Les monuments 144); Бешевлиев. ГНМ, № 10 и ПН I, № 10 и с. 78—85, факсимиле.
208
Превод
+ Кан сюбиги Омортаг, обитавайки в своя стар дом, направи преславен дом на Дунава и по средата на двата всеславни дома, като измери (разстоянието), направи на средата могила и от средата на тази могила до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунава има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омортаг кан сюбиги. Нека бог да го удости да преживее сто години.
Букви. Буквите са високи 0,03—0,055. Стилът на буквите напомня много на този в № 3. Буквата А се явява в две форми: с ъгъл в средата и триъгълник, долепен до една наведена наляво полегата линия. Буквите В и Δ лежат върху хоризонтална линия, която излиза от двата края на буквите. Буквата I е с две точки отгоре. Буквата Υ се явява ту като чашка ту като латинско V, ту като с продължена надолу дясна хаста. Отвесната хаста на Ρ слиза под реда.
Особени знаци. Буквите AV, ΗΝΚ, ΗΝ, НМ, ΝΠ са свързани. Сричката κε се изразява c К, на което на долната полегата хаста е прикрепена полегата чертица, а дифтонгът ου често с ȣ.
Съгласната N се изразява често с надредена чертица над буквите А, Ο, I, Н. За това съкращение, което се явява в папирусите от II в. от н.е вж. Schubart 174 и сл. Срв. Larfeld 278 и Gardthausen II 327. Числената стойност на буквите се посочва с ограждане на съответната буква с три точки, наредени отвесно една под друга, срв № 51 и 54.
Ортография. i = ι, η, ο = ο, αι = ε, οι = υ. Само началото на името Омортаг е издълбано с Ω, вж. р. 2—3 и 34—35.
1—3. Кръстният знак в началото на надписа представя т. нар. invocatio symbolica, с което започват и завършват обикновено официалните документи на византийските императори. Този обичай е бил възприет и от канцеларията на кана, за да се изрази изравняването на българския владетел с византийския император по отношение на знаците на царския сан, вж. Увод, § 33 и Treitinger 149 и сл.; 180 и сл.; 227 и сл.; Grabar. L'empereur 32 и сл.; Bréhier 58; Е. Mamboury. Mélanges H. Grégoire,
209
1949, 449 и сл. За съчетанието κα(ν)α συβιγη (вж. и ред 30), което се среща и в № 57—69. συβιγη е сложен първобългарски израз sü beg-i и представя домашната титла на българския владетел — Омуртаг, вж. Увод, § 45. — Формата κανα = qan-i е посесивен суфикс, за да се изрази тясната връзка между владетеля и съдържанието на надписа, вж. Gabain 97, § 193 и 158, § 360. Ωμο<μο>ρταγ = Ωμορταγ, p. 29—30, Ωμουρταγ, № 59, 1, Ομουρταγ, № 57 и 64 и Ομυρταγ, № 61. За други форми на това име вж. Златарски II, 292, заб.4; Moravcsik. Byz. II 217—218 с лит. Към това H. Grégoire. Byzantion XVII 114, заб. 33, който сметна името за иранско (Menges, п. т. XXI 107, срв. Beševliev. Protobulgarica). За този български владетел вж. Златарски I 1, 292—331. На формата Ωμορταγ отговаря Omortag в Einhardi annales (Pertz MGH I) 212; Fuldensis annal., п.т. 358, вж. и № 86. Буквата Ω- вм. Ο- в началото на името има чисто декоративно значение (срв. заглавките в ръкописите) и служи да изтъкне личното име (срв. големите букви при личните имена в надписи и ръкописи, вж. Larfeld 143; Schubart 173). За ο ~ ου във втората сричка вж. Увод, § 35.
3—10. За ἰς = εἰς = ἐν вж. Увод, § 31. — παλεὸν ὖκον = παλαιὸν οἶκον, за οι > υ (= ü) вж. Увод, § 25. Споменатият тук „стар дом" се отъждестви правилно с Плиска (по-точно с двореца в Плиска) от К. Иречек (Arch. 612) и Успенский (ИРАИ X 551 и сл.), както показва надпис № 57, 5—7. — μένον = μένων. Глаголът μένω има тук значението „обитавам", „пребивавам", както в новогръцки, срв. Moschos (PG87) 3096, 12: ἀδελφὸς μένων ἐν κοινοβίῳ. Theoph. II 759; Malalas 788; Πρωΐα 1567 s.v. За словореда при причастието вж. Увод, § 32. От редове 3—6 се вижда, че Омуртаг не е сменил резиденцията си, а е продължил да живее в Плиска. — Глаголната форма ἐπύησεν = ἐποίησεν има каузативно значение, вж. Kühner—Gerth I 99 и сл.; 108 и сл.; Brugmann—Thumb 536, § 535. Тук ποιέω е равно на κτίζω, както у Theoph. 244, 12; 248, 7; 368, 10 и др., срв. също и № 57. — ὑπέρφυμον = ὑπέρφημον, срв, Achmet. Oneir. 201, 19; εὑρήσει ὑπέρφημον ὄνομα ἐν πᾶσι. За елативното значение на прилагателните с представката ὑπερ- вж. N. Andriotis. Byzantinisch-Neugriech. Jahrbücher XVI, 1939—1940, 151; Στ. Καρατζᾶς. Mélanges Grégoire I 286 и сл.; 290: Schwyzer 1436, заб. 2 и II 518; Τζάρτζανος I 82. За прехода на η (= i) в υ (= ü) вж. Увод, § 25, срв. CIG, № 8858: Ὑπὲρ εὐχῆς Εὐφυμήου μονάχοῦ. — Тук ἰς = εἰς може да стои вм. клас. ἐν или да има значението на клас. ἐπὶ или πρός, срв. № 41, 7, вж. Blass—Debrunner 134, § 207, 1. — Δανούβην = Δανούβιον с изчезване на -ο- в окончанието -ιος и -ιον, вж. Увод, § 25. Формата Δανούβις се среща у Caesar. Nazian. XI cap. 144: παρὰ δὲ Ἕλλησι Ἴστρος, παρὰ δὲ Ἰλλυρίοις καὶ Ῥιπιανοῖς τοῖς παροίκοις τοῦ Ἴστρου Δανούβης; Geogr. min. ed. Müller I 419; II 496; Procop. De aedif. IV 5 и др., срв. също Theoph. 219, 14 и app. crit.; Jordanes ed. Mommsen 87, 17: Histrum, qui et Danubius dicitur, вж. подробно Κ. Müllenhoff. Steinbergers Zeitschrift f. deutsches Altertum 8, 1876, 26 и сл.; RE IV 2103 и сл., P. Kretschmer. Glotta XXIV, 1935, 1 и сл.; Фасмер. ЭСРЯ I, 552—553.
10—15. ἀναμέσα с род. падеж = клас. μεταξύ е новогръцката форма на елинистическото ἀνάμεσον, вж. Увод, § 31.— το̃ν δύο ὔκον το̃ν πανφύμον =
210
τῶν δύο οἴκων τῶν παμφήμων. — πάνφυμος = ὑπερφυμος. За прилагателните c παν- с елативnо значение вж. освен посочената по-горе литература за ὑπέρφυμος още и Jannaris 1134; Schwyzer I 437, срв. Ramsay and Bell 531 : + οἷτος ὁ πάνσεπτος κὲ πανσεβάσμιός ἐστιν τῆς πανυμνίτου κὲ παναχράντου κὲ πανμακαρίστου κὲ πανενδό[ξ]ου κ[ὲ ἀθ]λοφό[ρ]ου κ[ὲ] παν[ελίμον]ος κὲ παναμ[ώμο]υ κὲ παν[α]γίας Δεσπύνης ἱμο̃ν и т. н. За ν вм. μ вж. Schwyzer I 213 и сл. Близо до формата πάνφυμος стои παμφούμιστος, вж. Χατζιδάκις. ΜΝΕ I 550. Във византийските християнски надписи се среща много често за лица прилагателното πανεύφημος = famosissimus, което отговаря на πάνφυμος както по форма, така и по значение, напр. CIG IV, № 8646, № 8661 и др вж. Preisigke III 198; P. Koch. Die byzantinischen Beamtentitel von 400 bis 700, Jena 1903, 94 и сл.; C. Hanton. Lexique explicative и пр., Byzantion IV. 1927, 113 и сл.; Theoph. II 764. У византийските писатели се употребяват нерядко подобни епитети и за постройки, напр. Const. Porph. De cer. 761 15: ἐν τῷ περιφανεστάτῳ τρικλίνῳ τοῦ Ἰουστινιανοῦ. — Глаголът καταμετρέω е terminus technicus в койне за измерване на земни площи, напр. LXX Ez. 45, 1 : καταμετρεῖσθαι ὑμᾶς τὴν γῆν, вж. Preisigke s. v. При καταμετρήσας ce подразбира τὴν γῆν, срв. p. 23. — τὶν μέσιν = τὴν μέσην; ἡ μέση в значение „среда" се явява срв. късно в гръцки език, срв. Theoph. 450; 23: ἐξελθοῦσα εἰς τὴν μέσην τοῦ ἐμβόλξου. Β класическия гръцки език понятието „среда" се изразява, както е известно, с предикативното местоположение на прилагателното μέσος или по-рядко с τὸ μέσον. — Смяната на глаголните лица ἐπύισα = ἐποίησα (1 лице) срещу ἐπύησεν (3 лице в р. 7) не означава и промяна на действуващите лица, срв. Const. Porph. De adm. 8, 25—28: ὁ βασιλεὺς δηλοποιεῖ ὑμᾶς ἀπελθεῖν καὶ ἀποδιῶξαι τοὺς Πατζινακίτας ἀπὸ τοῦ τόπου αὐτῶν καὶ καθεσθῆναι ὑμᾶς (ὑμεῖς γὰρ καὶ πρότερον ἐκεῖσε ἐκαθέζεσθε) πρὸς τὸ εἶναι πλησίον τῆς βασιλείας μου, καὶ ὅτε θέλω, ἀποστέλλω, καὶ ἐν τάχει εὑρίσκω ὑμᾶς, вж. Увод, § 33. — τοῦμβα „могила", срв. Achmet. Oneir. 98, 14. βουνοὺς ἤτοι τούμβας. Καβοτούμβα като местно име y Procop. De aedif. 147, 31. За етимологията на думата вж. W. Meyer—Lübke. Romanisches etymologisches Wörterbuch. 2. Aufl., Heidelberg 1924, s. v.
16—19. 3a ἀπό c винителен падеж в средно- и новогръцки особено при имена от среден род вм. клас. с родителен падеж вж. Hatzidakis 224; Jannaris 1517; Thumb, § 166, срв. Const. Porph. De adm. ed. Moravscik 334, Preposition и особено Ursula Treu в Aus der byzantinischen Arbeit der DDR I, Berlin 1957, 17 и сл. — ἕος = ἕως с винителен падеж в средно- и новогръцки; у византийските писатели обикновено при имена от среден род, напр. Theoph. 234, 3: ἕως τὸ ἅγιον πάσχα, но Const. Porph. De adm. 21, 55: ἀνῆλθεν ἕως Κωνσταντινούπολη. За съчетанието ἀπὸ — ἕως срв. напр. Theoph. 115, 6 и сл.: ἀπὸ τῆς Χερσαίου ἕως τοῦ Κοπρεῶνος. — αὐλίν = αὐλήν е равностойна на οἶκος, както се вижда от p. 7—8, и означава „дом" или по-точно тук „дворец", срв. Moravcsik. Byz. II 80 с лит., към която още Златарски I 1, 256, заб. 2. — τὴν αὐλὶν τὴν ἀρχέαν = τὸν παλεὸν ὖκον αὐτοῦ. За μου вм. αὐτοῦ вж. по-горе При p. 15. — ἰσὶν ὀργηὲ μυριάδες βʹ = εἰσίν ὀργυιαὶ μ. За асимилацията на υ в ι в ὀργυιά вж. Увод. § 25. Една ὀργυιά е била равна в античността на 1,78 м, вж. W. Becher RE XVIII 1029 и сл. Освен тази атическа оргия съществувала е една
211
по-дълга, наречена царска, заета от Египет, която е била дълга около 2,100—2,134 м и се е употребявала и във Византия. Атическата оргия е съдържала 4 лакътя по 0,444, а царската — царски лакти по 0,535. Имало е и персийски царски лакът, дълъг 0,5328. Вж. Н. Nissen. Griechische und römische Metrologie (Handbuch der klass. Altertumswissenschaft I, 2. Aufl., München 1892), 835 и сл.; Φ. Успенский. ИРАИ I, 1898, 11 и сл.; L.Petit. ИРАИ VI, 1900, 50 и сл.; Fr. Lübkers. Reallexikon des klass. Altertums 8. Aufl. von J. Geffcken und E. Ziebart, Leipzig 1914, 1148—1150. В Гърция и досега народът си служи с оргия, която е дълга 1,83 (Πρωία s.v., Pernot 322). Коя от тези оргии се има тук предвид, е трудно да се каже. Във всеки случай едва ли се касае за атическата оргия. За именителния падеж ὀργηέ вм. родителен срв. Theoph. 451, 23: ἔπεσον δύο χιλιάδες Ἄραβες; новогръцки κάστρο σαράντα ὀργυιὲς τοῦ ψήλου, за това вж. Mayser II 1, 135; Jannaris 1304—1305; Thumb, § 43. За словореда срв. Const. Porph. De adm. 42, 70; καὶ ἀπὸ μὲν τοῦ Δανάπρεως ποταμοῦ μέχρι Χερσῶνός εἰσιν μίλια τ᾽.
19—21. За ἐπὶ = ἕως в р. 17 срв. Theoph. 403, 12: ἀπὸ τῆς Ἀφρικῆς ἐπὶ τὴν Σπανίαν, вж. Mayser II 2, 476; Werner 295. — ἰσην = εἰσιν. Метапластичната форма ὀργιές = ὀργυιές = ὀργυιαί се среща много често в средногръцки, вж. Увод, § 27. — За τὸ δὲ αὐτό = „споменатото" вж. Jannaris 1420; Psaltes 195; Mayser II 2, 74 и сл.; Const. Porph. De adm. ed. Moravcsik 334, Pronoums. За употребата на δέ без μέν в койне вж. Увод, § 32. — τουβίν = τουμβίον. За -ιν вм. -ιον вж. при Δανούβην, p. 9—10. За изчезването на μ пред β вж. Mayser I, 190; Dieterich 111 и сл.; Thumb, § 33, 3. Местоимението αὐτό при τουβίν показва, че тази дума е равнозначна на споменатата по-горе τοῦμβα. За умалителните на ιον вж. Hatzidakis 177; 362 и сл.; Jannaris 1036 и сл.; Psaltes 399 и сл.; W. Petersen. Greek Diminutives in -ιον, Weimar 1910 (вж. Glotta IV, 1912, 341); D. J. Georgacas. On the nominal endings -ις, -ιν in later Greek, Classical Philology, 43, 1948, 243—260.
22—23. μετρίσαντες τὶν γῖν = μετρήσαντες τὴν γῆν срв. р. 15. Причастието μετρήσαντες е в мн. число, ако и да се отнася до единственото число ἐπύισα. В случая се касае за т. нар. pluralis sociativus или maiestatis, при който такива несъгласувания по отношение на числата не са рядко явление, вж. Moulton 137 и сл.; Mayser II 1, 40 и сл.; Blass—Debrunner 175—176, 280; Schwyzer II 243. По-малко вероятно е да се приеме, че ἐπύισα трябва да се чете като ἐπύισαν, както предложи Златарски. — γράματα = γράμματα значи тук „надпис". За опростяване на геминатата вж. Увод, § 24.
24—26. ἄνθροπος = ἄνθρωπος — κὲ = καὶ „дори" концесивно. — За καλά (клас. εὖ = койне καλῶς) вж. Увод, § 27. За словореда при наречията вж. Увод, § 32. — ζο̃ν = ζῶν концесивно, вж. Jannaris 2155; Schwyzer II 389 и сл. — ἀποθνίσκι = ἀποθνήσκει е praesens gnomicus, вж. Увод, § 30. — ἄλος = ἄλλος, за гемината вж. по-горе. — γενᾶτε = γεννᾶται е също preasens gnomicus. Глаголът γεννάομαι = клас. γίγνομαι се среща в по-късния гръцки език, вж. Preisigke s.v.; Bauer s.v. Изразът ὁ ἄνθροπος κὲ καλὰ ζο̃ν ἀποθνίσκι κὲ ἄλος γενᾶτε може да се сравни с обичайната формула
212
в езическите и християнските надгробни надписи οὐδεὶς ἀθάνατος, οὐδεὶς ἀθάνατος ἐν τῷ κόσμῳ.
26—28. За ἵνα „нека" вж. Увод, § 30. Обикновено тази частица стои до глаголната форма, срв. № 41, 42, 43, 47. — Наречието ἔσχατον = ἐσχάτως има компаративно значение, както и новозаветния гръцки език, вж. Blass—Debrunner 42, § 62; Tabachovitz 38 и сл. — γηνομένος = новогр. γινωμένος с перфектно значение, вж. Thumb 211; Jannaris 996, 37. — ταῦτα, т. e. τὰ γράμματα. — θεορο̃ν = θεωρῶν. — Хаплологичната форма ὑπομνήσκετε = ὑπομιμνῄσκεται се среща и у византийските писатели, напр. Const. Porph. De cer. 405, 25: ὑπομνήσκει αὐτοῦ, вж. Увод, § 26. За употребата на ἵνα с indicativus срв. Theoph. 176, 22: ἵνα διατίθεται, вж. Увод, § 30. — πυίσαντα = ποιήσαντα. Свързването на глагола ὑπομιμνῄσκεσθαι с винителен вм. родителен или дателен падеж се среща и в класическия гръцки език, вж. Kühner—Gerth I 364, заб. 12; Blass—Debrunner 102, § 155 и 114, § 175, също Увод, § 28. — За αὐτό = τοῦτο (т.е. τὸ τουβίν) вж. Увод, § 28. — Изразът ἵνα ὁ ἔσχατον γηνομένος ταῦτα θεορο̃ν ὑπομνήσκετε τὸν πυίσαντα αὐτό напомня по смисъл отчасти заключителните формули в надгробните езически надписи ἐποίησαν μνήμης χάριν и на μνησθῇ ὁ γράψας в някои християнски, напр. SEG II 773, 772, 823 и др., и отговаря почти напълно на Διὰ τοῦτο ἐκελεύσαμεν γραφῆναι, ἵνα, ὅστις μεθ᾽ ἡμᾶς ἔσται, τοῦτο τὸ ὄνομα καὶ τὴν ἀνδρείαν καὶ τὴν δεσποτείαν τὴν ἡμετέραν ἐπιγνώσεται в Res Gestae divi Saporis 36—37 и отчасти на: „ .. я вечный камень приказал воздвигнуть и написал. Глядя на него, знайте, тот камень... я... эту надпись писавший, племянник его -Йоллыг-тегин" в Малкия надпис на Кюл-тегин (Айдаров 289) и на: „Я приказал написать (зто) для народа тюркского Бильге-кагана, я, мудриый Тоникук" в надписа на Тоникук (Айдаров 333).
28—30. Частицата δέ служи тук да въведе нова мисъл, вж. Kühner—Gerth II 274. — Изразът τὸ δὲ ὄνομα τοῦ ἄρχοντός ἐστην Ωμορταγ посочва не само името на автора на надписа, но служи същевременно и да го датира и отговаря както по място, така и по значение на ἶτο δὲ ὁ κερός, ὅταν ἐκτίστιν и пр. в № 58, 23—28. Той може да се сравни c византийски формули като Grégoire 219: + ἐγένετο ἡ πόρτα βασιλίας τῶν εὐσεβεστάτων ἡμῶν δεσποτῶν Φλ. Ἰουστινιανοῦ... ἔτους ιβ᾽ и т. н., вж. Увод, § 54 и Η. Fichtenau. Die Datierung nach dem Herrscher in der Zeit der Völkerwanderung, Studi storici in onore di Gabriele Pepe, Bari 1970, 127—148. — За гръцката титла на ἄρχων на българския владетел вж. Увод, § 49. — καννα = κανα: двойната N се дължи на литография, срв. обаче canna taban (Moravcsik. Byz. II 355).
30—32. ἀξιόσι = ἀξιώσῃ: глаголът ἀζιῶ с инфинитив има значение „позволявам", „разрешавам", срв. ὁ θεὸς ἀξιώσῃ με προσκυνῆσαι ὑμᾶς. ὁ θεὸς ἀξιώσῃ τὴν ἐμὴν μετριότητα προσκυνῆσαι τοὺς πόδας ὑμῶν Preisigke I 147, 26—34, срв. също новогръцката молба от остров Кипър: Ποῦ νὰ μ᾽ἀξιώση ὁ θεὸς νὰ λουτουρκηθῶ μέσ᾽στὴν ἁγίαν Σοφίαν (Φ. I. Κουκουλές, Διὰ τῆς Ἑλληνικῆς ἱστορίας καὶ τοῦ Ἑλληνικοῦ βίου. Ἐν Ἀθήναις 1922, 74). — Β койне coniunctivus aoristi се употребява често в пожелания, вж. Radermacher 166: Schwyzer II 316. Тази употреба е запазена и в новогръцки, но само във вкаменени изрази като ὁ θεὸς φυλάξῃ, вж. Thumb, § 121. — ζῖσε =
213
ζῆσαι, забележително е тук окончанието -σαι, което е необикновено за тази епоха, срв. № 57, 22. В първобългарските надписи инфинитивът се среща само при глагола ἀξιῶ. — За глагола ζῶ вж. при № 13, 4. — За целия израз ὁ θεὸς ἀζηόσι αὐτὸν ζῖσε ἔτη ρ᾽, който представя т. нар. πολυχρόνιον y византийците, вж. Увод, § 52.
*
Надписът е бил поставен, за да ознаменува постройката на нов великолепен дворец на Дунава. За спомен на това дело е била насипана могила, която се е намирала на еднакво разстояние между новия дунавски дворец и стария в постоянната резиденция на Омуртаг. Обичаят да се издигат могили за ознаменувана на някое важно събитие се среща и у други народи. Така Тамерлан издигнал в 1391 могила с надпис за спомен от похода му срещу Токтамиш (вж. H, Н. Поппе. Карасапкайская надпись Тимура, Труды отдела Востока II, Ленинград 1940, Государственный эрмитаж).
Споменатият в надписа стар дом се е намирал в Плиска, както се вижда от надпис № 57 (за това вж. там). Този град е отстоял от Дунава според надписа на 40000 оргии. Това разстояние се равнява на 71 км и 200 м, ако се вземе за основа атическата оргия (= 1,78), което е малко вероятно. Ако се вземе обаче за мярка царската оргия (= 2,100 или 2,134), което в случая е по-вероятно, разстоянието ще бъде около 84 км или 85 км и 360. По въздушна линия Плиска се намира от Дунава наистина на 84 км. На това разстояние отстоят, както изтъкна Успенский (или К. Шкорпил, вж. ИРАИ X 551), две точки: Кадъкъой (дн. Малък Преславец) и град Силистра. Той прие първата точка и изказа мнение, че това са развалините на т. нар. Горно Градище при Кадъкьой. Това мнение беше възприето от повечето изследователи, напр. В. Н. Златарски (История I 1, 326). Що се касае до могилата, която била издигната по средата на двата дома, Успенский (ИРАИ X 553) отъждестви с голямата могила при с. Мумджилар. Тази могила се намира на 46 км от Плиска и на 41 км от Кадъкьой. И двете отъждествявания се оказаха обаче погрешни, понеже извършените през 1948 г. разкопки при Кадъкьой не дадоха такива материали, от които да може да се заключи с положителност, че там се е намирал дунавският дворец на Омуртаг или изобщо някакъв първобългарски строеж, вж. Кр. Миятев ИАИ XVIII, 1952, 243 и сл.; С. Георгиев, п.т. 259 и сл.; Ст. Станчев, п. т. 285 и сл. Също така разкопките на Мумджиларската могила през 1930 показаха, че могилата произхожда по всяка вероятност от V в. пр. н. е, (вж. Г. Фехер. ИАИ VIII, 1934, 106 и сл.). Златарски (I 1, 329 и сл.), който прие, че в надписа става дума за гробница, изказа мнение, че тя се е намирала в малката крепост Ташламахле, Акаданларско (дн. Дуловско).
След като археологическите разкопки показаха, че локализирането на новия дворец в Кадъкьой трябва да се изостави, като най-вероятно негово място се явява град Силистра. Предприетите напоследък разкопки в този град разкриха типична първобългарска надстройка над античната крепостна стена, а недалеко от нея под една съвременна къща основите на градска врата с характерен първобългарски градеж, както
214
в Плиска (Ст. Ангелова. Крепостната стена на Дуросторум — Дръстър — Силистра, Археология XV, 1973, кн. 3, 83—93). От този град произхождат откъслеците от големия летописен надпис № 3, който е разказвал за делата на Крум и чиято грижлива изработка показва, че той е бил изложен на някакво важно място, като напр. дворец. Според т. нар. сказание на пророк Исай (Йор. Иванов. Богомилски книги и легенди. София 1925, 282) българският цар Испор бил съградил големи градове на Дунава град Дръстър, а във вътрешността град Плиска. Това сведение въпреки легендарния си характер не може да се пренебрегва, понеже то почива на истински исторически факти, а не е плод на авторска фантазия е представя очевидно късна реминисценция за някогашни строежи на български владетел (може би Омуртаг) в Силистра и Плиска. Ето защо това сведение може да се свърже със съдържанието на горния надпис. Заслужава да се изтъкне, че цар Симеон в отговора си на едно от писмата на императора Роман Лакапен посочва като пример само Доростол, т. е. Силистра, за това, че българските земи са били някога византийски (вж. Извори VIII 303). От това ясно се вижда, че Силистра е бил най-забележителният град след Плиска в пределите на Първата българска държава на север от Стара планина и единственият укрепен град още от старо време. Според Продължителя на Георги Монах (вж. Извори XI 139) Симеон бил намерил убежище в този град, когато бил разбит от маджарите в 895. Според Константин Багренородни обаче Симеон бил принуден да се скрие от маджарите в крепостта Мундрага (вж. Извори IX 214). Обикновено се приема, че в случая става дума за два различни града. Обаче тук не се касае нито за две различни места, нито за някакво противоречие в изворите. Напротив, те взаимно се допълват. Крепостта, или цитаделата, на Силистра се е наричала по всяка вероятност Мундрага. срв. Кремъл в Москва, Храдчане в Прага, Акропола в Атина и т. н. Продължителят на Георги Монах дава предимство на името на града, а Константин Багренородни — на името на крепостта. Симеон се е скрил следователно в крепостта на Силистра Мундрага. Златарски (I 1,325, заб. 4) допусна може би с право, че Мундрага е бил новият дом на Дунава, за който се говори в надписа. Това досещане на Златарски не е за пренебрегване.
Анри Грегоар (G. Kolias. Léon Choerosphactés, Athen, 1939, 27, бел. 2) предположи също, че Мундрага трябва да се отъждестви с новия дом. Според Анна Комнина (Извори XV, 62) в Силистра имало две крепости αἱ δύο ἀκροπόλεις τῆς ῥηθείσης πόλεως. Едната от тях може да бъде Мундрага, а другата някогашният римски лагер. Но не е изключено Мундрага да е първобългарското название на града Дристра — Силистра, срв. Тотхун за Анхиало, вж. Златарски, История I, 1, 386.
Същият град е бил навярно главната връзка между отвъд- и отсамдунавска България. Най-сетне тук се е намирало и седалището на патриарха през Първото българско царство. Всичко това показва голямото политическо и военно значение на Силистра, която е играла, както изглежда, ролята на втора българска столица. Ето защо напълнo естествено е тъкмо в този град да е бил построен дворец-резиденция.
На около 15 км източно от Силистра на един наносен остров на Дунава в румънска територия бяха разкрити от 1957 насам останките
215
на огромна първобългарска крепост, която по размери (2,5 ха) може да съперничи на т. нар. вътрешен град на Плиска (П. Диакону. Крепость X—XV вв. в Пъкуюл луй Соаре в свете археологических исследований, Dacia V, 1961, 479—501, и особено Petre Diaconu — Dumitru Viceanu. Pâcuiul lui Soare, Bucureşti 1972). Поради това Kp. Миятев (Архитектурата в средновековна България, София 1965, 44—47 и 236, заб. 26а) допусна, че това може да бъде Омуртаговият преславен дом на Дунава. В полза на това предположение би могло да се изтъкне обстоятелството, че в надписа не се споменава името на Силистра, както би трябвало да се очаква, ако се касаеше за този град. Развалините на Пъкуюл луй Соаре биха могли да принадлежат също на Мундрага, както приема А. Кузев (Die Festungen an der unteren Donau im XII.—XIV. Jh., Acres du IIe Congrès International des Études du Sud-Est-Européen, II, Athenes 1973, 418). Разбира се, и те могат да се означат като Силистренска крепост по името на най-близкия голям град. Бъдещите разкопки в Силистра ще допринесат може би за окончателното разрешаване на въпроса.
Тъкмо на средата между Плиска и Силистра при с. Кладенци, по- рано Кърк бунар, на височината между Буюклийската река и Шахинларската долина, на пътя от Пирликьой (дн. Градница) за Шахинлар (дн. Нова Камена) се намира укреплението Кърк бунар или Хисарлък. Вж. Ваклинов 96; Рашев 104. На запад от укреплението до самото село Кладенци се издига доста голяма могила с триангулационен знак, на склоновете на която е имало турски гробища, на юг от нея е съществувала група Девташлари, както при Плиска (вж. К. Шкорпил. ИРАИ X 505, срв. и с. 379). Местоположението на тази могила позволява да се отъждестви с могилата, спомената в надписа.
Съобщението за измерване на разстоянието между могилата и двата дома заслужава особено внимание. То показва, че у първобългарите в IX в. е имало землемери и че са правени измервания на земни площи. Това съобщение покрай големите строежи в Плиска свидетелствува за техническа култура у първобългарите.
Трудно е да се установи точната дата на надписа. Сравнен с надпис № 57, който носи датата 822, той изглежда по-стар от него, поне що се касае до палеографията му, която го приближава до откъслеците под № 3. Следователно надписът ще е издълбан пред 822 г.
57.
Колона от варовик, горе профилована, долу отчупена, вис. 3,83 (първоначално около 6,15), диам. горе 0,54, долу 0,75, височина на надписаната площ 2,55, изкопана в 1905 от Р. Попов в една нива близо до с. Чаталар (дн. Цар Крум), Шуменско, сега в Археологическия музей в София (инв. № 697). Образи 142—148.
Издания. Успенский. ИРАИ X, 1905, 543 и сл., факсимиле табл. 98 и фото (Баласчев 330 и сл. факсимиле); Златарски. История I 1, 441 и сл.; Фехер. Паметниците 60 и сл.; Бешевлиев. ГНМ, № 9; същият, Към прабългарските надписи, ГСУ ИФ XXIII, 1927, 7 и сл., факсимиле и фото на една част, и ПН I, № 11 и с. 85 и сл., факсимиле; К. Иречек в Из архива на К. Иречек, подбрал П. Миятев, II, София 1959, № 229, с. 320—326.
216
Превод
Кан сюбиги Омуртаг е от бога архонт в земята, гдето се е родил. Обитавайки стана на Плиска, съгради малък стан на Тича и премести (там) войската си срещу гърци и славяни. И направи изкусно мост на Тича заедно с малкия стан и постави в този малък стан четири колони, а върху колоните два лъва. Нека бог удостои поставения от бога архонт. Като гази (или да гази) добре с крака си императора, докато тече Тича и докато..., като владее над многото българи и като подчинява враговете си, да проживее в радост и веселие сто години. Времето пък, когато се съгради (това), беше по български сигор елем, а по гръцки 15 индиктион.
Букви. Буквите са високи 0,043—0,082. Буквата А е унциална и прилича на триъгълно байраче. На буквата В горната половина е по-малка от долната. На някои места тази буква стои върху хоризонтална линия. Буквите Е и С са полукръгли. Δ стои върху хоризонтална линия, както В. Κ има къси рамена, а Υ чашковидна форма.
Особени знаци. Звукът u се изразява с ΟΥ покрай ȣ. Цифрената стойност на буквата се означава с хоризонтална чертица над съответната буква.
217
Ортография. i = ι (η само в p. 19), αι = ε, οι = υ, ω = ο.
1—2. За κανα συβιγι и Ομουρταγ вж. при № 56, 1—3.
2—4. Вм. ἰς τὶν γῖν = εἰς τῆν γῆν = ἐν τῇ γῇ би трябвало да стои genitivus possessivus τῆς γῆς, понеже изразът се отнася до ἄρχον ἐστίν, срв. Fronton ed. Naber 241: ὁ μέγας βασιλεὺς ἄρχων πάσης γῆς καὶ θαλάττης. Тук би могло да ce касае за един вид attractio inversa под влияние на наречието за място ὅπου (срв. Jannaris 1443 и Schwyzer II 641). В случая има по-скоро надделяване на локалната представа: архонт „къде" пред обичайната посесивна: „на кое", срв. надпис № 87: + Σηβην ζουπανος μέγας ἠς Βουργαρήαν. — Наречието ὅπου, което тук стои вм. ἐν ᾗ или εἰς ἥν (срв. LXX Num, 35, 33 τὴν γῆν, εἰς ἥν ὑμεῖς κατοικεῖτε), се среща често така употребено в койне и късния гръцки език, напр.: Moschos (Migne. PG 87) 2914 А: εἰς τὸ ὄρος, ὅπου αὐτὸς εἶπεν. Kalinka, № 386: εἴ τις ἐν τούτω τῶ ἡρώω, ὅπου κεῖτε ἡ προγεγραμένη, θελήσι ἄλλον ἕτερον θεῖναι κτλ. За това вж. Jannaris 608; 2011; Dieterich 200 и сл.; Radermacher 75; Wolf 5; Psaltes 197; Schwyzer II 645, срв. също тук p. 23. Горният израз напомня следните формули, на които може би е подражание, Grégoire, № 276: Τὸν τῆς ὑφ᾽ἡλίῳ γῆς αὐτοκράτορα καὶ τροπεοῦχον δεσποτην ἡμῶν Οὐαλεντιανὸν τὸν αἰώνιον Αὐγοῦστον. BCH I 288: Τὸν γῆς καὶ θαλάσσης καὶ παντὸς ἀνθρώπων ἔθνους δεσπότης Φλ. Κλαύδιον Ἰουλιανὸν κτλ. CIG IV Ν 8792 Ῥωμανὸς γῆς δεσπότης. За това вж. Увод, § 49. — ἐγενίθιν може да бъде форма или от глагола γίγνομαι (έγενήθη), или от γεννάομαι (έγεννήθη), понеже и двата глагола имат едно и също значение. Двата глагола са употребени един до друг в № 56, 26—27. Изхождайки от простонародните гръцки текстове, като напр. Малала, трябва да се приеме, че се касае за втория глагол, вж. Merz 31, срв. Theoph. 469, 17: κελεύσασα ἐν τῇ ἰδίᾳ χώρᾳ ἕκαστον ἐν ᾗ ἐγεννήθη (разночетение ἐγενήθη). Aoristus passivi на -θην се среща много често в народната гръцка реч, вж. Увод, § 27. За краесловното или подвижното -ν вж. пак там. — Официалната титла на българския владетел на гръцки език ὁ ἐκ Θεοῦ ἄρχων (вж. също № 13, 14, 46 и 58) се явява тук за пръв път, за нея вж. Увод, § 49. Тя е била призната на Омуртаг пред 822, може би в договора от 819/820 (вж. № 43). В такъв случай надпис № 56 ще да е бил издълбан преди тази дата, може би във времето на императора Лъв V. За тази титла вж. още Η. П. Благоев. СбБАН 6, 1916, 58 и сл.
5—8. ἰς = εἰς = ἐν и τῖς = τῆς. Формата Πλσκας (gen.), ако не е издълбана погрешно вм. Πλισκας, представя опит да се предаде първоначалното славянско Пльска със сонантно Л. За етимологията вж. Фасмер. ЭРСЯ III 397—398 и Die Slaven 59 и 286, към това В. Бешевлиев, ИАИ XXV, 1962, 14—15. У византийските писатели името гласи Πλίσκουβα или Πλίσκοβα, което предава навярно старобългарския израз градь Пльсковъ, вж. подробно Златарски I 1, 319, заб. 2, към това В. Бешевлиев. Из късноантичната и средновековна география на североизточна България, ИАИ XXV, 1962, 1—18 с лит. Формата κάνπον = κάμπον се среща и в ръкописите на Теофан (вж. критичния апарат в изданието на de Boor към 229, 14; 291, 2; 322, 10; 376, 18). За ν вм. μ срв. πάνφυμος в № 56, 11. Κάμπος = лат. campus означава обикновено „поле" = πεδίον, срв. Theoph. 418, 26; 433, 5:
218
εἰς τὸν κάμπον Ἀγχιάλον и др., а по-рядко „лагер", „стан", castra, στρατόπεδον,
вж. Du Gange, s. v.; Sophocles s.v.; Zilliacus 218. Тук се касае за второто
значение. Вече Bury 368, 4 го тълкува правилно: „Doubtless κάμπος designates not
the whole κάμπος of Aboba, but the fortified enclosure of Pliska." Срв. също MGH
SS. I 183: eorumquae (= на аварите) regia quae, ut dictum est, Hringus, a
Longobardis autem Campus vocatur. В надгшса c κάμπος се предава навярно
тюркското „орду", „орту", „орда" (Gabain. Glossar 321 „стан, войска, дворец";
Айдаров 361). За тази дума, която се среща вече в Орхонските надписи (Кюл Тегин
48, Айдаров 302: „Враги огузы напали на наш лагер-орду"; Моюн Чору 20, Айдаров
347: „там я распорядился устроить свой беловатый лагерь и дворец — орду öргін"),
вж. подробно Liao 508—509; Κ. Η. Menges. Byzantion XXVIII (1958) 1959, 450—451;
Фасмер. ЭСРЯ III, 150. — За словореда ἰς τῖς Πλσκας τὸν κάνπον вж. при № 14,
1—2. — μένοντα = μένων: в късното койне, а особено във византийския говорим
език, акузативната форма на сегашното причастие действителен залог се вкаменява,
и започва да се употребява за всички родове и падежи (Увод, § 27), срв. Malalas
130, 11: Πρίαμος ἑωρακὼς τὸν Ἀχιλλέα, πέμποντα τινὰ Ἰδαῖον ὀνόματι (към toba
Wolf II 28). За значението на глагола μένω вж. при № 56, 6. За словореда при
причастието вж. Увод, § 32. — За ἐπύισεν = εποίησεν вж. при № 56, 7. -
Умалителното αὔλιν = αὔλιον (срв. p. 13), произведено от думата αὐλή, която
означава, както е известно, първоначално „двор", а преносно „жилището" в двора
(Liddell—Scott, s.v.) и по-късно „царски дворец", „царска резиденция", „царски
двор" (Sophocles, s.v.; Preisigke, s.v.; Mayser II 2, 29), не е равно на
първоначалната дума. То има тук наистина умалително значение „малък двор", а в
случая „малък стан" или само „крепост" в противоположност на големия стан на
Плиска, т. е. малък κάμπος. Свързването на αὐλή с тюркското aγyl (Златарски I 1,
256, заб. 2; Фехер. ИАИ III, 1925, 18 и сл.; В. v. Arnim. Turko-tatarische
Beiträge, Zeitschrift f. slav. Philologie X, 1933, 344—349; В. Тъпкова-Заимова.
ИИБИ 6, 1956, 43 и сл.; Миятев. Архитектура 33; 236), която означава „селище от
шатри", „село" (Liao 432), „кошара" (Айдаров 86, вж. също Фасмер. ЭСРЯ I, 96), е
погрешно. То се дължи на неправилно разбиране на гръцките текстове, в които тази
дума се среща във връзка с двореца на българския владетел, вж. В. Бешевлиев.
ИБИД XIV—XV, 1937, 75—79; Ив. Венедиков. Αὐλή, ИИБЕ XVI, 1968, 107—113. —
Τουτζα, както се вижда от p. 11—12, е име на река, която вече Успенский (ИРАИ X
547) правилно отъждестви с р. Тича, стб. Тыча (началото на IX в. в препис
от XV в.). В това име старобългарският звук ы е предаден на гръцки с ου,
както в по-старите славянски заемки в гръцкия език, напр. μαγούλα =
, вж.
Vasmer. Die Slaven 276—278. За етимологията вж. Ив. Дуриданов, Старите славянски
имена на реките Голяма и Луда Камчия: Тича и Дичина, славянски студии, София
1963, с. 186 и сл. Изразът ἰς τῖς Πλισκας τὸν κάνπον μένοντα ἐπύισεν αὔλιν ἰς
τῖν Τουτζαν съответствува точно на ἰς τὸν παλεὸν ὖκον αὐτοῦ μένον ἐπύισεν
ὑπέρφυμον ὖκον ἰς τὸν Δανούβην в № 56, 3—10.
219
8—10. Допълването μετίγαγεν = μετηγαγεν се основава на места като Menandr. 208, 27—29: οὗτος παραγενόμενος ἐν Παιονίᾳ τῇ χώρᾳ μετήγαγεν εἰς τὴν Ῥωμαίων αὐτόν τε τὸν Βαϊανὸν καὶ τὰς τῶν Ἀβάρων δυνάμεις. Malalas 351, 6: ἐν δὲ Κωνσταντινουπόλει μετήγαγεν αὐτούς. Theoph. 267, 33: διὰ τούτο ὁ αὐτοκράτωρ Μαυρίκιος τὰς δυνάμεις ἀπὸ ἀνατολῆς ἐπὶ τὴν Θρᾴκην μετήγαγεν. Тук би могла да се допълни и формата μετῖξεν = μετῆξεν, ако се приеме, че редът не е бил достатъчно дълъг за първата форма. За тази форма вж. Hatzidakis 176; Blass—Debrunner 50, § 75; Psaltes 219. — τὶν = τὴν δύναμις означава тук „войска", срв. Theoph. 354, 13 и сл.: Σουφιᾶν... συνέβαλε πόλεμον μετὰ Φλώρου καὶ Πέτρωνᾶ καὶ Κυπριανοῦ ἐχόντων δύναμιν Ῥωμαικήν, вж. също Mauricii Strategicon ed. Mihăescu 391 s. v. — За конюнктната форма του = αὐτοῦ вж. Увод, § 27. — За формата Γρικούς = Γραικούς, вж. при № 3, 2, а за Σκλάβους при № 41, 9. Пред Γρικούς в края на р. 9 трябва да се допълни ἰς τοὺς. Σκλάβους е без член, понеже той е стоял вече пред Γρικούς, срв. № 58, 13—14 и Увод, § 28.
11—12. Наречието τεχνέος = τεχναίως = τεχνικῶς принадлежи към иначе неотбелязаното новообразувано прилагателно τεχναῖος. За този вид прилагателни в средновековния гръцки език вж. Psaltes 297 и сл., а за наречията на -ως през същата епоха — п. т. 338 и сл. — За формата μέ = μετά вж. Hatzidakis 155; Jannaris 1608; Dieterich 124; Nachmanson 114, заб., a за свързването на този предлог с винителен падеж вж. Увод, § 31.— Допълването τὸ [αὔλιν е по смисъл най-подходящо. Допълванията μετ[ήνεγκεν или μετ[ήγαγον на Успенский, μετῴ[κισεν на Баласчев, μετό[πισθεν или μετό[πιν τὴν αὐλήν на Златарски, μετό[πισθεν τῆς αὐλῆς на Фехер не са оправдани в езиково отношение.
13—14. ἔστι[σεν = ἔστησεν. — αὐτό = τούτο, както в новогръцки, вж. Увод, § 28. — Формата τεσάρις = τεσσάρεις = τέσσαρας, която е образувана по подобие на τρεῖς, се среща в ръкописите на Теофан (вж. критичния апарат към 335, 13 в изданието на de Boor), а също и у други късни писатели, вж. Увод, § 27.
14—15. За допълването ἐ[πάνο το̃ν στύλον (= στύλων) срв. Theoph. 28, 25: στήσας καὶ πορφυροῦν κίονα καὶ ἐπάνω αὐτοῦ ἀνδριάντα ἑαυτοῦ. Const. Porph. De cer. 65, 19: κακεῖνας ἐπιτίθησιν αὐτὸ ἐπάνω τῆς σωλέας. De adm. 29, 250: Ἵστανται δὲ εἰς τὸ τοιοῦτον κάστρον καὶ κίονες πυκνοὶ, ἔχοντες ἐπάνω κοσμήτας и др. За ἐπάνω вж. Jannaris 1583, 3; Psaltes 336; Mayser II 2, 539 и сл. — λέον[τας или -τες, вж. Dieterich 156. — За усет у първобългарите към произведенията на пластичното изкуство говори и следният пасаж у Теофан (503, 21—24 = Извори VI 289): „Разгневен от това, злодеецът (= Крум) изпратил отред за грабеж в Свети Мамант, изгорил тамошния дворец и като натоварил на коли медния лъв от хиподрома заедно с мечката и змея на водохранилището и избрани мраморни статуи, завърнал се и взел с обсада Одрин."
16—23. За ὁ Θεὸς ἀξιόσι (= ἀξιώσει) вж. при № 56, 30—32. — За формата ἄρχονταν = ἄρχοντα (срв. № 58, 9) вж. № 42, 8. — За μέ= μετά вж. p. 12. — Освен καλο[πατοῦντα би могло да се допълни също καλο[πατῖν = -πατεῖν или дори καλο̃[ς πατοῦντα или πατῖν. Все пак наречието καλῶς би
220
било необичайно за езика на първобългарските надписи. — Допълването ἕος τρέχι =
ἕως τρέχει принадлежи на Успенский. За τρέχω = ῥέω вж. Jannaris 996, 234. За
словореда срв. Theoph. 452, 26 и сл.: ἕως ἄν ἐφανερώθησαν οἱ Ἑβραῖοι
κτλ.,
вж. Radermacher 28: Philitsou 517, § 357. За значението на ἕως вж.
Blass—Debrunner 233, § 383. След ἕος е следвал още някакъв израз, който е
изразявал описателно понятието „вечно". Срв. W. Реек. Griechische
Vers-Inschriften I: Grabepigramme, Berlin 1955, Nr. 1171: ἔστ᾽ ἄν ὕδωρ τε ῥέῃ
καὶ δένδρεα μακρὰ τεθήλῃ (Nr. 1171a: καὶ ποταμοὶ πλήθωσι, περικλύζῃ δὲ θάλασα)
ἠέλιός τ᾽ἀνιὼν φαίῃ λαμπρά τε σελήνη. Diehl. Inscriptiones latinae christianae
veteres I, № 792, 8: Comenciohis... patricius missus a Mauricio Aug... sie
semper Hispania tali rectore laetetur dum pali rotantur dum(que) sol circuit
orbem. Dionys. Halikam. VI 95: μέχρις ἄν οὐρανός τε καὶ γῆ τὴν αὐτὴν στάσιν
ἔχωσι. NT Mt 5, 18: ἕως ἄν παρέλθῃ ὁ οὐρανὸς καὶ ἡ γῆ. Α. Соловьев — Вл. Мошин.
Грчке повеље српских владара, Белград 1936, 47: μέχρις ἄν ὁ ἥλιος τὴν γῆν
ἐφορᾷ... Зимин. Памятники 31: „Дондеже сияеть солнце и весь мир стоить". Вж,
също Iv. Dujčev. Byzantinoslavica XV, 1954, 256 и сл. — πολούς = πολλούς, срв. №
14, 1. — За Βούλγαρις = Βούλγαρεις вж. при № 14, 40, срв. и № 58, 12. — Глаголът
ἐπέχω означава тук навярно „държа под себе си", „владея", срв. Xenoph. Conv. 8,
1: δαίμονος πάντα ἐπέχοντος. Const. Porph. De adm. 32, 59: θέλων μόνος τὴν ἀρχήν
ἐπέχειν, вж. Liddell—Scott, s.v. На израза τοὺς πολοὺς Βούλγαρις ἐπέχοντα
отговаря в № 14, 1—2 Το̃ν
πολῶν Βουλγάρον ὁ ἐκ θεοῦ ἄρχον. — За опростяване на двойната съгласна в
ὑποτάσοντα = ὑποτάσσοντα вж. Увод, § 26. — χέροντα κὲ ἀγαλιόμενος = χαίροντα καί
ἀγαλλιώμενον, номинативната форма ἀγαλιόμενος вм. акузативна е издълбана под
влияние на предходните причастия, които каменоделецът (или съставителят) на
надписа е сметнал погрешно за именителни падежи, срв. р. 6—7. — ζίσιν = ζήσειν =
ζῆσαι. За -σειν като окончание на аористния инфинитив вж. Увод, § 27. — ἔτι =
ἔτη. — ἑκατόν има тук преносно значение „много", срв. новогр. Ἐγὼ θὰ εἶμαι γρῃά,
μὰ καὶ σεῖς, ἑκατὸ χρόνια νὰ ζήσετε — ὁ θεὸς νὰ σᾶς πολυετῇ παιδιά μου — τέτοιο
πρᾶμα ποτὲ δὲ θὰ τὸ᾽ δῆτε (Τὸ Ἑλληνικὸν Διήγημα ὑπὸ Κ. Φ. Σκόκου. Ἀθῆναι I,
1928, 235); пословица: ἐκατὸ χρονῶ γάϊδαρος παρπατησιὰ δὲ μαθαίνει (Πρωΐα s. v.
ἑκατόν); Verg. Aen. VI 625: Non, mihi si linguae centum sint oraque centum etc.,
вж. Schwyzer I 593; N. Andriotis. Byz.-Neugr. Jahrbücher XVI. 1939, 114—116.
Редовете 16—23 съдържат същото пожелание или акламация за дълголетие, както № 56, 30—32, само че в много разширен вид. Тук се открояват две основни пожелания, към които са прибавени още други три, изразени граматично чрез причастия. Първото пожелание е „поставеният от бога архонт да гази с крака си добре императора". За това пожелание или акламация вж. Увод, § 52. Константин Багренородни в приведеното в Увода, § 52 описание на триумфално газене съобщава, че псалтът пеел между другото (611, 5—6): ὑποτάξαι ὑπὸ τοὺς πόδας αὐτῶν πάντα ἐχθρὸν καὶ πολέμιον,т. е. „да постави под краката им всеки враг и неприятел". Същото това пожелание е изказано в надписа с причастието (р. 21) τοὺς ἐχθροὺς αὐτοῦ ὑποτάσοντα, т. е. „да подчинява враговете си". Това пожелание-акламация се среща у Теофилакт Симокат (296, 27—297, 3) под разширения вид: ὁ θεός, ὁ κελεύσας σε βασιλεύειν ( = τὸν ἐκ Θεοῦ
221
ἄρχονταν в надписа) ὑποτάξει σοι πάντα πολεμοῦντα τὴν βασιλείαν... εἰς δουλείαν σου τοῦτον ὑποτάξει χωρὶς αἱμάτων ( = Theoph. 287, 15—20: ... ὑποτάξαι σοι πάντα ἐχθρὸν καὶ πολέμιον ἐμφύλιόν τε καὶ ἀλλόφυλον χωρὶς αἱμάτων...). Срв. също CIG IV 8642: ὦ μεγαλομάρτυς Δημήτριε, μεσίτευσον πρὸς θεόν, ἵνα τῷ πιστῷ σου δούλῳ τῷ ἐπιγείῳ βασιλεῖ Ῥωμαίων Ἰουστινιανῷ δοίη μοι νικῆσαι τοὺς ἐχθρούς μου καὶ τούτους ὑποτάξαι ὑπὸ τοὺς πόδας μου. Хрисувула на цар Иван Александър от год. 1341:... οἱ ἐν αὐτῇ μοναχοὶ... ἐκτενέστερον τῇ βασιλείᾳ μου ὑπερεύχωνται, ἵν᾽ ὑποτάξῃ αὐθωρὸν πάντα ἐχθρὸν καὶ πάντα πολέμιον καὶ Σκύθην καὶ Βάρβαρον, ἔτι δ᾽Οὔννους καὶ Ῥὼς καὶ τὸ Ξανθικὸν καὶ Γερμανικὸν ἔθνος (Дуйчев. Стб. кн. II 142). Тук принадлежат и Const. Porph. De cer, 382, 22: ὁ σωτήρ, ἀγαθοὶ δεσποται, πάντα ἐχθρόν σας δουλώσει πρὸ τῶν ποδῶν σᾶς. 318, 22: Χριστὲ ὁ θεὸς ἡμῶν... τοὺς γὰρ ἐχθροὺς ἡμῶν ὑποτάξας ἐν τῇ δυνάμει σου. Тези акламации стоят във връзка със следните места от псалмите: Ps. 109, 1: κάθου ἐκ δεξιῶν μου, ἕως ἄν θῶ τοὺς ἐχθρούς σου ὑποπόδιον τῶν ποδῶν σου. Ps. 8, 7: πάντα ὑπέταξας ὑποκάτω τῶν ποδῶν αὐτοῦ. Ps. 18, 48: ὁ θεὸς... ὑποτάξας λαοὺς ὑπ᾽ ἐμέ и Ps. 45, 4: ὑπέταξε λαοὺς ἡμῖν καὶ ἔθνη ὑπὸ τοὺς πόδας ἡμῶν. Срв. парафразите в ΤΝ I Cor. 15, 25—27; Eph. 1, 22 и Hb. 10, 13. В приведените текстове с ἐχθρός се означават навярно личните врагове, а с πολέμιος — външните неприятели. В надписа византийският император е причислен към последните и затова в израза τοὺς ἐχθροὺς αὐτοῦ ὑποτάσοντα не е дадено понятието πολέμιος. Авторът на надписа е съумял майсторски да парафразира акламацията ὑποτάξαι ὑπὸ τοὺς πόδας αὐτοῦ πάντα ἐχθρὸν καὶ πολέμιον като ὑπὸ τοὺς πόδας αὐτοῦ и πολέμιον е отнесъл към византийския император и го е отделил в особено изречение: μὲ τὸν πόδα αὐτοῦ τὸν βασιλέα καλοπατῖν или -τοῦντα. Тази акламация предава същевременно по описателен начин титлата victor ас triumphator = νικητής, τροπαιοῦχος в титулатурата на римските, сътветно византийските императори, срв. Const. Porph. De cer. 373, 3—5: νικητῶν βασιλέων πολλὰ τὰ ἔτη. ἐχθρολετῶν βασιλέων πολλὰ τὰ ἔτη. τροπαιούχων βασιλέων πολλὰ τὰ ἔτη, към това Treitinger 169 и сл.; 182 и сл.; Hunger 73—75, срв. и № 2, 6—9. Въведените с ἕως изречения са предавали описателно понятието ἀεί или πάντοτε при тази титла, срв. Const. Porph. De cer. 370, 4—371, 5.
Пожеланието τοὺς πολοὺς Βούλγαρις ἐπέχοντα, на което точното съответствие липсва между византийските акламации, може би трябва да се свърже със следната акламация у Константин Багренородни (De cer. 612, 7—8: αὔξει ἡ βασιλεία τῶν Ῥωμαίων. Срв. обаче № 14, 1 и сл.)
Двете причастия χέροντα κὲ ἀγαλιόμενος са също един вид акламации. Като израз те представят парафразата на TN. Matth. 5, 12: χαίρετε καὶ ἀγαλλιᾶσθε, а в граматично отношение типичен hendiadyoin за изразяване на понятието „щастлив", felix, beatus, εὐτυχής, съотв. feliciter, εὐτυχῶς. Като самостоятелни благопожелания те могат да се сравнят по смисъл с акламации като: Const. Porph. De cer. 217, 1: καλὰς ἡμέρας καὶ ἀγαθὰς ὁ θεὸς παράσχῃ τοῖς ὀρθοδόξοις δεσπόταις, п. т. 4: ὁ θεὸς καλὰς ἡμέρας καταπέμψει τοῖς δεσπόταις 295, 12; καλὰ τὰ ἔτη τῶν βασιλέων. Към това Alföldi. Insignien 89 и сл.; Ausgestaltung 86 и сл.; Treitinger 77 и сл.; 19; Kantorowicz. Laudes 20. В същност двете причастия трябва да се отнесат към втората основна акламация ὁ Θεὸς ἀξιόσι ... ζίσιν ἔτι ἑκατόν, в която те имат по-скоро значение на наречия. В тези пожелания се отразява
222
идеалът на византийския император за щастлив живот на земята, срв. Migne. PG 95, S. Joannis Damasceni Epistola ad Theophilum imperatorem 369 и сл.; Εἶτά φησιν ὁ πολυπράγμων βασιλεὺς τῷ προγνωστῃ καὶ μάντει· Τί ποιήσω, καὶ τί πράξω, ὅπως ἐν εὐζωΐᾳ καὶ εὐημερίᾳ καί τροπαιοφόρῳ νίκῃ διαβιῶναί με τὸν ἅπαντά μου χρόνον. За акламациите вж. Увод, § 52.
23—25. За ἶτο = ἦτο = ἦν вж. при № 55, 2. — κερός = καιρός = клас. χρόνος, за промененото значение вж. К. Dieterich. Bedeutungsgeschichte griechischer Worte, Rheinisches Museum 59, 1904, 226—237 и 60, 1905. 229—240. Καιρός в значението година се среща вече у Полибий и съвременните нему надписи и папируси, а също и у византийските писатели, напр. Theoph. 27, 10. За словореда ἶτο δὲ κερός и пр. срв. № 61, 5—6 и Menandr. 195, 13: ἦν δὲ ἐπίκλησις и пр. Глаголът стои в началото на изречението, за да изтъкне нова мисъл, вж. Philitsou 516, § 357. — За ὅταν ἐκτίστιν = ὅτε ἐκτίσθη вж. Α. Debrunner. Das hellenistische Nebensatziterativpräterum mit ἄν, Glotta XI, 1921, 23 и сл.; Blass—Debrunner 232—233, § 382; Radermacher 201; Moulton 262. ὅταν c indicativus aoristi се среща и y византийските писатели, напр. Theoph. 325, 14: ὅταν ἔφυγεν ὁ Χοσρόης, също 327, 15 и сл.; 488, 25. — За στ вм. σθ в ἐκτίστιν вж. при № 41, 10. — Изразът ὁ κερὸς ὅταν може да се сравни с ΤΝ. Matth. 9, 15: ἡμέραι ὅταν, а по употребата на наречие вм. релативно местоимение в съответен падеж и с р. 2—3. За наречията βουλγαριστί и γρικιστί, образувани с окончанието -ιστί, срв. Const. Porph. De cer. 69, 21: ῥωμαϊστί, De adm. 9, 25: Ῥωσιστὶ καὶ Σκλαβηνιστί, вж. Debrunner. Wortbildungslehre, § 353; Psaltes, § 472. Забележително е поставянето на името българи на първо място, срв. № 42, 5 и № 46, 2. — За значението на първобългарския летоброен израз σιγορ ελεμ, който се среща и в т. нар. Именник на българските князе под формата шегоръ алемъ, вж. Увод, § 54 и там приведената литература. — ἰνδικτιο̃νος ( = ἰνδικτιῶνος) ιε᾽ отговаря на 822, вж. Grumel 192—203 и 250. Забележително тук е датирането по индиктиони вм. от сътворението на света (срв. № 46) или от Рождество Христово (срв. № 43). В случая се касае очевидно пак за подражание на практиката на византийската императорска канцелария, в която датирането по индиктиони е било почти правило от VI в. насам, вж. K. Brandi. Der byzant. Kaiserbrief aus S. Denis und die Schrift der frühmittelalterlichen Kanzleien. Archiv für Urkundenforschung I, 1908, 43 и сл. C употребата на индиктиона Омуртаг е искал още веднъж да изтъкне равноправието си с византийския император, вж. Увод, § 53.
*
Първият издател на надписа Ф. Успенский прие (ИРАИ X 547 и сл.), че в него става дума за дворец, който бил построен в Преслав, а мостът — до северния вход на Върбишкия проход. Мнението на Успенский с малки промени беше възприето от всички, които са се занимавали с надписа (за това подробно вж. Аврамов. Плиска II 3—19). Според Успенский построяването на двореца на Тича означавало в същност преместване на столицата Плиска в Преслав. На това противоречи Златарски (I 1, 322—325;
223
2, 254—255), който прие, че в случая се касаело само за основаването на град Преслав. Подобно мнение изказа и Бъри (368 и сл.). Вж. още Г. Баласчев. Минало 4, 1910, 338; Г. Фехер. ИАИ III, 1925, 61. Срещу тези с нищо необосновани мнения се обяви В. Аврамов (Плиска II 3—94). Той, като обръща внимание на обстоятелството, че там, гдето е намерена колоната с надписа, има остатъци от големи строежи и че самата колона поради огромните си размери не е могла да бъде донесена допълнително отдругаде (т. е. е от Преслав), за което, би могло да се добави още, свидетелствува и несполучливият опит да се пререже колоната на две, а е била издигната на самото място, заключава съвършено правилно и убедително, че въпросната крепост е била построена там, гдето е намерена колоната, т. е. при Чаталар, сега Цар Крум (Аврамов. Плиска II 46 и сл.). Мнението на В. Аврамов беше потвърдено от разкопките в 1958 и 1959, извършени на десния бряг на р. Камчия (Тича) в местността Хисаря, два километра южно от селото Чаталар — Цар Крум. Те разкриха останките на крепост с прилежащо селище, вж. В. Антонова — Ц. Дремсизова. Аулът на Омуртаг край с. Цар Крум, Археология, 1960, 2, 28—39; Ц. Дремсизова. Проучване на аула на Омуртаг през 1959. Изследвания в памет на К. Шкорпил, София 1961, 11—128; В. Антонова. Нови проучвания в старобългарското укрепление при с. Цар Крум през 1959, п. т. 131—152; Рашев 107; Миятев. Архитектура 42—44 и заб. 25—26 на с. 236. Тези разкопки доказаха още, че думата αὔλιον е правилно изтълкувана като военен стан. В развалините на стана беше намерен и мраморен лъв (вж. Антонова. Пр. съч. 151—152), навярно един от тези, за които съобщава надписът.
Този военен лагер се е намирал почти на еднакво разстояние (около 20 км) от двата старопланински прохода — Ришкия и Върбишкия, а от окопа Еркесия, който в общи черти е следвал граничната линия, определена в 30-годишния мирен договор (вж. № 41), на около 100 км. Следователно той не е служил за защита нито на старопланински проходи, нито на българо-византийската граница, а е бил военна база, в която са били съсредоточени войски за евентуални операции, както се казва в надписа, срещу гърци и славяни.
Във всички известни досега първобългарски надписи гърците се явяват като неприятели на българите. За пръв път в този надпис се споменават като врагове и славяните. От пожеланието за дълголетие се вижда, че както гърците, така и славяните са имали за вожд византийския император, за когото се изказва пожелание да бъде винаги газен от българския кан. Следователно от надписа лъха явна враждебност срещу гърци, славяни и византийския император. Обаче в 822 г., когато надписът е датиран, отношенията между тогавашния император Михаил II и Омуртаг са били не само мирни, но дори най-приятелски. Според византийския хронист Георги Монах (ed. de Boor 796, 20 — 797, 8 = Извори VIII 56—57) императорът Михаил II бил поискал военна помощ от Омуртаг срещу въстаналия Тома Славянина, а според Генесий (Извори VIII 331) и Продължителя на Теофан (Извори IX 114—115) сам Омуртаг предложил помощта си. Според първия извор Тома Славянина, ако и да погубил много българи, бил принуден да се скрие и укрепи в Аркадиопол, а
224
според последните два той бил напълно разбит в сражението при Кедукт, което имало решаващо значение за края на въстанието (вж. Златарски I 1, 307—311; особено подробно Р. Lemerle. Thomas le Slave, Travaux et Mémoires 1, 1965, 255—297). Следователно в надписа не може да става дума за императора Михаил II, който освен това едва ли може да се смята за гръко-славянски вожд, а за друго лице, което би могло да бъде смятано също за византийски император.
В посланието на императора Михаил II до германския император Людвик Благочестиви се казва изрично, че във войските на въстаналия Тома е имало и славянски племена от Солунско (Извори VII 26 : sed etiam... partibus Thraciae, Macedoniae, Thessaloniae et circumjacentibus Sclaviniis). Самият Тома Славянина е бил провъзгласен за император от Антиохийския патриарх Йов (срв. Lemerle 288: Il n'est pas douteux que celui-ci, pendant deux ans ou plus, ait porté le titre de βασιλεὺς Ῥωμαίων). Всичко това подхожда най-добре на съобщението в надписа, че лагерът бил построен срещу гърци и славяни, и на пожеланието да бъде газен, т. е. победен императорът, понеже, както изглежда, Омуртаг е смятал Тома вече за византийски император.
При това положение на нещата изниква въпросът, кога е бил издълбан надписът — преди или след намесата на Омуртаг във византийската гражданска война. По всяка вероятност той е бил издълбан след окончателното завършване на строежа, който е започнал най-малко една година преди това. Очевидно походът на Омуртаг срещу Тома е бил предприет след строежа, т. е. в 822. Трудно е обаче да се установи дали това е станало през есента на 822, както прие Льомерл (пр. съч. 290—291), или през пролетта на следващата година, както прие Бъри (462—464), понеже 15 индиктион е започвал на 1 септември 822 и е завършвал по същото време 823. Така или иначе в горния надпис се е запазил отзвук от намесата на Омуртаг срещу Тома.
Хронистите Генесий и Продължителят на Теофан свързват помощта на Омуртаг с 30-годишния мирен договор (Извори VIII 331 : „Защото сключеният от императора Лъв 30-годишен мир почти навършвал вече първото десетилетие". — Извори IX 114—115: „Мортагон..., понеже искал да затвърди и направи по-здрав 30-годишния договор, сключен с предишния владетел Лъв"). В случая се касае за някакво недоразумение. Защото малко е вероятно 30-годишният мирен договор да е задължавал Омуртаг да оказва помощ при вътрешни размирици във Византия. Това е могло да стане въз основа на друг договор, най-вероятно с договора от 820 (№ 43), когато в Mала Азия се е надигало вече въстанието на Тома. Тогава може би е била призната и титлата на Омуртаг „от бога владетел", която така настойчиво се изтъква в началото на надписа.
Освен съобщението за постройката на стан и мост на Тича възприемането на византийската императорска титла и на византийски акламации надписът е единственият датиран по българско леточисление.
58.
Мраморна колона с надпис от 21 реда, сега загубена. Колоната е била видяна и надписът преписан от Blankenburg в Шумен през 1831 г.
225
Издания. CIG IV, № 8691b; В. Η. Златарски. Два известни български надписа от IX век, МСб, XV, 1898, 138—140 (= История I 1, 335, заб. 2); Успенский. ИРАИ X 230 и сл.; Фехер. Паметниците 75 (= Les monuments 145); Π. Ников. Кавхан Исбул, сб. В. Н. Златарски, 195 и сл.; Бешевлиев, ГНМ, № 11 и ПН I, № 12 и с. 98 и сл.
Превод
Кан сюбиги Маламир, от бога архонт: Неговият стар боила, кавханът Исбул, направи този водоскок и го даде на архонта. А архонтът даде на българите много пъти ядене и пиене, а на боилите и багаините даде големи подаръци. Нека бог удостои от бога архонта да проживее заедно с капхана Исбул сто години.
Ортография. i = η, ι; ο = ο (ω в р. 21); αι = ε, οι = υ.
1—3. За κανα συβηγη вж. Увод, § 45, а за Μαλαμηρ при № 13, 6 и за титлата ὁ ἐκ Θεοῦ ἄρχον Увод, § 49. Целият израз κανα συβηγη Μαλαμηρ ὁ ἐκ Θεοῦ ἄρχον, както и κανα συβηγη Ωμουρταγ в № 59—68 и κανε συβυγη, Μαλαμηρ в № 69, с които изрази започват възпоменателните надписи, не са nominativi pendentes, а напомнят само външно уводните формули на римските, съответно византийските императорски едикти и писма, в които глаголната форма λέγει е изпусната, напр.: Fr. Preisigke. Sammelbuch griechischer Urkunden aus Aegypten № 3924: Γερμανικός Καῖσαρ Σεβαστοῦ υἱὸς... λέγει, τὴν μὲν εὔνοιαν ὑμῶν κτλ. Const. Porph. De cer. 395, 19 и сл.: Αὐτοκράτωρ, Καῖσαρ εὐτυχὴς Λέων νικητὴς ἀεισέβαστος εἶπεν· τοῦ πρᾳοτάτου ἄρχοντος Ἀνθεμίου τὸν χαρακτῆρα κτλ,, обаче Латышев № 7: + Αὐτοκράτωρ Κ[εσαρ Ζήνων
226
εὐσεβὴς νικητὴς τροπεοῦχος μέγιστος ἀεισέβαστος· φιλοτιμησαμένη ἡ αὐτῶν εὐσέβια κτλ. Dittenberger IOG II, № 665 Ia: Ποσιδώνιος στρατηγός· τῆς πεμφθείσης μοι ὑπὸ τοῦ κυρίου ἡγεμόνος κτλ. Между приведените примери и първобългарските надписи едва ли има някаква връзка. Общото се дължи може би на писмовния стил в единия и другия случай.
3—8. παλεός = παλαιός. — αὐτοῦ = τοῦ ἄρχοντος. — За Ησβουλος вж. p. 13—14. — За βοηλας вж. при № 13, 6, а за члена при личните имена Увод, § 28. — За капхана вж. Увод, § 42, срв. и № 13, 6. — τὸ ἀνάβρυτον = Sailens. Fons aquam е tubulis emitens (Stephanus, Thesaurus Graecae linguae s.v.) „водоскок", „чешма" (Иречек, Пътувания 103), а не „водопровод", както тълкува Златарски и др. — Показателното местоимение τοῦτο показва, че надписът е стоял на самия водоскок или до него.
8—9. ἔδοκεν = ἔδωκεν. — За формата ἄρχονταν вж. при № 42, 8, за винителния падеж като заместник на дателния вж. Увод, § 29, срв. Scriptor incertus 337, 3: καὶ διδόντες χαρίσματα τοὺς ἄρχοντας τοῦ στρατού.
10—13. ὁ ἄρχον πολάκης = ὁ ἄρχων πολλάκις: за опростяването на геминатата вж. Увод, § 26. За формата τοὺς Βούλγαρης = Βούλγαρεις вж. при № 14, 40. Тук Βούλγαρης отговаря навярно на тюркското „кара будун" в Орхонските надписи, вж. Айдаров 93—94 и 362. — φαγῆν κὲ πῖν = φαγεῖν καὶ πεῖν: за тези вкаменени инфинитивни форми със значение на същестителни вж. Увод, § 27, срв. ΤΝ. Matth. 25, 35: ἐδώκατέ μοι φαγεῖν, срв. също Athen. 275 φαγησιπόσια, новогр. φαγοπότι. За формата πεῖν вм. πιεῖν вж. Увод, § 25.
13—16. Множественото число βοιλαδας (срв. Const. Porph. De cer. 681, 17: οἱ ἔξ βολιάδες) е образувано от βοιλας по подобие на старогр. φυγάς, φυγάδας и новогр. ψωμάς, ψωμάδας. За това вж. Schwyzer I, 128; Hatzidakis 385 и сл.; Dieterich 166 и сл.; Jannaris 288; Psaltes 168 и сл. Титлата βοιλας е означавала, както се вижда от следната титла βαγαινος (вж. при № 48, 1), една от двете класи благородници, и то по-висшите в първобългарската държава, вж. Увод, § 41. — При βαγαινους не е повторен членът, който стои пред първата група титли, вж. Увод, § 28. — Думата ξένηα = ξένια се среща в същото значение и у византийските писатели, напр. Theoph. 456, 19—20: καὶ ἐδωρήσαντο ἀλλήλοις ἥ τε Αὐγούστα καὶ ὁ Ἀαρὼν ξένια πολλά. За вида на тези подаръци вж. № 86 и 88.
16—21. За ὁ Θεὸς ἀξηόση ζίσιν ( = ἀξιώσῃ ζήσειν) срв. № 56, 30—32 и № 57, 22, за цялата акламация вж. Увод, § 52. — За ἄρχονταν вж. при р. 9. — ἔτι = ἔτη. — За ἑκατόν вж. при № 57, 23, а за μετά с винителен падеж вж. Увод, § 31. — καυχανων = καυχανον. Споменаването на капхана заедно с архонта в акламацията показва неговото високо служебно положение в държавата: той е управлявал, както личи от № 13, 6, заедно с кан Маламир, вж. Увод, § 42. Словоредът в акламацията се различава от този в № 56 и 57.
*
Водоскокът е бил построен навярно в Плиска. Големите подаръци, които са били дадени на боилите и багаините, както и угощението на народа показват, че водоскокът е бил голямо техническо постижение или представлявал хубаво украшение и необходимост за града.