В. Бешевлиев, Първобългарски надписи - Възпоменателни надписи

Първобългарски надписи

Веселин Бешевлиев

НАДПИСИ И КОМЕНТАР

VI. ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ НАДПИСИ

Надписи:

— _59__

— _60__

— _61__

— _62__

— _63__

— _64__

— _65__

— _66__

— _67__

— _68__

— _69__

— _70__

— _71__

59.

Колона от варовик, горе профилована, вис. 1,695, диам. горе 0,57, долу 0,63. Първоначалното местонахождение неизвестно. Каниц я видял в 1872 пред Чобан джамия в Провадия, сега в Археологическия музей в София (инв. № 624). Образи 149—150.

Издания. Könitz III 355, препис с маюскули. В. Н. Златарски. Един от Провадийските Омуртагови надписи, Пер. сп. 63, 1903, 94—107 (= История I 1, 307); Успенский. ИРАИ X 190, № 2, фото и факсимиле табл. 43,2; Kalinka 78, № 88, факсимиле; Баласчев 231, факсимиле; Фехер. Паметниците 78, № 2 (= Les monuments 146, № 2); Бешевлиев. ГНМ, № 1 и ПН I, № 1 и с. 65 и сл., факсимиле.

Превод

Кан сюбиги Омуртаг: Корсис, копанът, беше мой храненик. Като отиде във войската, удави се в река Днепър. Той беше от рода Чакарар.

Букви. Буквите са високи 0,06—0,07. Средната хаста на буквата А е наведена, започва от долния край на лявата хаста и достига до средата на дясната. Буквата В стои върху водоравна линия, излизаща от двете страни на буквата. Буквата Υ прилича на лат. V. Страничните хасти на буквата Κ са къси. Връхчетата на буквата Ȣ са съвършено къси. Средната част на буквата M е много издължена надолу. Буквата Е представя непълен полукръг.

Особени знаци. Буквите НГ, ΝΗ, ΝΗΓ, НП, ΝΠ са свързани. Над буквите Ρ (p. 2), N и A (p. 6) има надредни чертици. Κ. Krumbacher. BZ XVII (1908) 297 прие, че те са служили да подчертаят собствените имена, както в ръкописите, и препрати към L. Traube. Nomina sacra, München 1907, 46.

Ортография. i = η, ο = ο (ω само при личните имена и в окончанията на глаголите), αι = ε.

228

1. За хризмата, която не представя подражание на християнските надгробни надписи, вж. Увод, § 53, а за първобългарската титла на Омуртаг п. т., § 45. Срв. надписи № 56, № 57 и № 58.

2. Буквеният комплекс ΩΚΟΡΣΗΣ е бил погрешно четен като Ωκορσης вм. ὡ ( =

ὁ) Κορσης, както ясно показва ὁ κολοβρος в № 65. За члена при личните имена вж. Увод, § 28. Името Κορσης е първобългарско. Опити за тълкуването му при погрешното четене Ωκορσης вж. Moravcsik. Byz. II, 350 и Menges 108. — Длъжността κοπανος се среща само тук. Златарски (Пер. сп. 63, 96) прие, че се касае за военна служба, а Фехер (Паметниците 83 и сл.) я сближи с маджарското Kupan = Koppány (име на княз от времето на Арпадите). Успенский (ИРАИ X 199) и Бъри (334, заб. 3) приеха, че първата буква κ- е била погрешно издълбана вм. ζ- и че тук трябва да се чете ζοπανος. Това предположение е невероятно. Думата напомня само външно на гръцкото κόπανος „тласкач", „ударник", без обаче да е идентична с това. Свързването с καυχανος (вж. напр. UAJ 26, 1954, 258: Moravcsik. Byz, II 163) е също така съвършено неприемливо. Защото е невероятно споменаването на тази най-висша длъжност, без да се посочи същевременно и съсловната принадлежност на лицето. По същите причини трябва да се отхвърли тълкуването на Menges 92 като qap(a)γan (Айдаров 104). По-скоро би могло да се свърже c gъpan (Bemeker. Slavisches Etym. Wörterbuch, I 368 Фасмер. ЭСРЯ III 195 и сл). Засега значението на тази дума остава неизвестно. Вж. още Markwart. UJ IX 1929, 85; P. Skok. Jugoslav. istoriski časopis II, 1936, 5.

2—4. За израза θρεπτ}ος ἄνθρωπος вж. Увод, § 48. — Употребата на μου, което подема κανα συβηγη Ωμουρταγ от началото на надписа, е характерна за късногръцки, вж. Dieterich 193 и сл.; Radermacher 74; Mayser II 2, 67 и сл.; Thumb 83 и сл. — ἐγένετω отговаря на ἶτον в останалите възпоменателни надписи (вж. № 61 и 63—66). Затова „беше", а не „стана", вж. Witkowski. Ber. 267.

4—6. κὲ ἀπελθὸν ἠς = καὶ ἀπελθὼν εἰς. — За φουσάτον — φοσάτον срв. № 14, 5 и 61, 5. Членът пред тази дума показва, че се касае за добре известно понятие, което не може да бъде друго освен „войска". За прехода на ο в ου вж. Увод, § 25. Формата φουσάτον се среща и в ръкописите на Теофан, вж изданието de Boor II 786 s. v. За краесловното -ν в ἐπνήγην = ἐπνίγη вж Увод, § 27. За честата употреба на aoristus passivi на -ην в койне вж п. т. — Словоредът τὸν ποταμὸν τὸν Δάναπρην се среща много рядко у класическите писатели, напр. Thucyd. VII 82, 3: τὸν ποταμὸν τὸν Ἐρινεόν, също 80, 5 (срв. коментара на Classen-Steup към това място), а по-често у по-късните, напр.: Hermas, visio. I 1, 2: τὸν ποταμὸν τὸν Τίβεριν; Synaxarium 387, 22 и сл.: κατὰ τὸν ποταμὸν τὸν Ἴστρον, Const. Porph. De adm. 45, 158 ὁ ποταμὸς ὁ Ἔραξ, вж. Krüger 50, 7, 1 и Kühner—Gerth I 601 и сл. — За името на река Днепър Δάναπρης вж. Tomaschek. RE III 736 и сл.; RE IV 209S Marquart. Streifzüge 189 и сл.; Фасмер. ЭСРЯ I, 518. За склонението на Δάναπρης вж. Psaltes 166.

7. За ἦτω = ἦτο вж. при № 55, 2. Буквата Ω има тук чисто калиграфско значение, срв. Ωμουρταγ, ὡ Κορσης, ἐγένετω. Частицата δέ служи да въведе нова мисъл, вж. Kühner—Gerth II, 274. Забележителна е предикативната

229

употреба на genitivus possessivus в израза ἦτω δὲ γενεᾶς, която ce среща и в новогръцки, вж. Увод, § 29. γενεᾶς е без определителен член, срв. Xenoph. Cyr. I 2, 1: ὁ δὲ Καμβύσης οὗτος τὦν Περσειδὦν γένους, вж. обаче № 61, 5. За словореда вж. при № 57, 23. — Τζακαραρης е първобългарско родово име. Изхождайки от случаите y Const. Porph. De adm. 40,3: πρώτη ... τῶν Καβάρων γενέα, δευτέρα τοῦ Νέκη κτλ. 48: ἀπὸ τῆς γενεᾶς τοῦ Ἀρπαδῆ и др., би могло да се приеме (срв. Menges 102), че Τζακαραρης е родителен падеж от един именителен Τζακαραρη или дори Τζακαραρ. Обаче в новогръцки при такива случаи стои нерядко и именителен падеж, напр. μεγάλο πλῆθος Τούρκοι, вж. Thumb 29 и сл.; Philitsou, § 44; Γ. Ἀναγνωστόπουλος. Ἀθηνᾶ 34, 1922, 234. Завършекът -αρι или -αρ в Τζακαραρη или Τζακαρ се тълкува обикновено като тюркското är, ir или äri „хора", вж. W. Radioff. Die aittürk. Inschriften der Mongolei II: Die Inschrift des Tonjukuk, Петербург 1899, Glossar 88 и Опытъ словаря тюркских наречий (Versuch eines Wörterbuches der Türk-Dialekte), Петербург 1888, 1445; Gabain. Glossar 298 s. v.; J. Marquart. Streifzüge 44; Komanen 26, заб. 2; ИРАИ XV, 1911, II, заб. 1; J. Deny. Mélanges Etude Boisacq I, Bruxelles 1937, 311; Menges. Igor 53; Айдаров 15. Според Menges (101 и сл.) ar, är представя старинен колективен суфикс. Следователно основата на родовото име трябва да е гласяла Τζακαρ = čakar (за съчетанието τζ = č = ч срв. ιτζιργου, вж. Psaltes 134 и сл.; Schwyzer I 332, 7). Според Фехер (ИАИ V, 1928—1929, 139) „чакар" съответствува на осм.-турск. čakyr „ястреб". Тази етимология се отхвърли от Menges (103 и сл.), който свърза името с čaqar „укрепено място", „крепост". Вж. също Moravcsik. Byz. II 307—308. За значението на първобългарските родове вж. Успенский. ИРАН X 214 и сл.; Златарски. Пер. сп. 63, 98 и сл.

*

Надписът е единственият писмен извор, който съобщава за български военни действия в областта на р. Днепър. В. И. Златарски (Пер. сп. 63, 102 и сл. и История I 1, 307, срв. Бъри 366) прие, че те са били насочени срещу маджарите, които по това време изглежда, че са се спускали вече към Днепър. Той датира надписа между 818 и 820 или 823. Според Г. Баласчев (232), който отхвърля мнението на Златарски, походът е бил предприет срещу славяните, Jireček. Serben 194. Напоследък И. А. Божилов (One of Omurtag's Memorial Inscriptions, Bulgarian Hist. Review, 1, 1973, 71—76) застъпи гледището, че походът е бил насочен срещу хазарите. Надписът се споменава накратко от К. Иречек в AEM X, 1886, 193 и Пътувания 859.

60.

Мраморна колона, горе профилована, вис. 1,82, диам. 0,57. Първоначалното местонахождение неизвестно. В 1872 Каниц я видял пред голямата джамия в Провадия. После е била пред турското училище пак там. Сега в Археологическия музей в София (инв. № 665). Образ 151.

Издания. Könitz III 354, препис с маюскули; Νικόλαος Ὀδησσός 290, № 27; Škorpil. AEM XVII 199, № 72, препис c маюскули (= Отчет 4, № VIII); Успенский. ИРАИ X 190, № 3, фото и факсимиле табл. 43, 3

230

Kalinka 77, № 87, факсимиле; Баласчев 229, факсимиле; Златарски I 1, 31 Фехер. Паметниците 78, № 1 (Les monuments 146, № 1); Бешевлиев. ΓΗМ № 2 ( = ПН I, № 2 и с. 69 и сл.), факсимиле.

Превод

Кан сюбиги Омуртаг: Негавонаис, зера таркан беше мой храненик. Като отиде във войската, той се удави в река Тиса. Той беше от рода Кубаир.

Букви. Буквите са високи 0,06. Буквата А е с полегнала средна хаста. Буквата В в р. 2 стои върху хоризонтална линия. Останалите букви не се различават съществено от тези в № 59.

Особени знаци. Буквите ΝΗΓ, р. 5 и ΝΠ, р. 6 са свързани. Над буквата Ρ в p. 1 има надредна чертица, вж. № 59.

Ортография. i = η (ι в редове 4, 5 и 7), ο = ο (ω само при личните имена, срв. № 59), αι = ε.

1. За хризмата при № 59.

2—3. Буквеният комплекс ΩΝΕΓΑΒΟΝ..Σ трябва да се разчлени ὡ Νεγαβον.. ς, а не Ωνεγαβον.. ς (ὡ = ὁ), срв. № 59. Νεγαβον[αη]ς е първобългарско лично име, което може да се сравни по отношение на окончанието с Ηραταης (№ 47, 27) и с Μαρμαήν (Const. Porph. De adm. 32, 93), а за началото с Νεγυν, № 87, 89, също и с Νέβουλος (Moravcsik, Byz. II 210 и Nesundicus (п. там 355). — ζερα ταρκανος е сложна първобългарска титла, на която първата част се среща само тук. За втората част вж Увод, § 46.

3—5. За тези редове вж. № 59, 2—5.

6—7. За словореда τὴν Τήσαν τὸν ποταμόν срв. Moschos (Migne. PG 87) 107: τοῦ ἁγίου Ἰορδάνου τοῦ ποταμοῦ, Herod. I 43: ἐς τὸν Ὄλυμπον τὸ ὄρος. Menandr. 170: ὁ Φάσις ἡ πόλις и др., които случаи са сравнително редки, вж Kühner—Gerth I 602. За речното име Тиса вж. Tomaschek. АЕМ XVII, 200 J. Melich. Über den Flussnamen Tisza, Teiss, Streitberg-Festgabe, Leipzig 1924, 262 и сл.; S. Szàdeczky-Kardoss. The Name of the River Ticza, Acta Antiqua Academiae Scientiarum Hungaricae 2, 1953, 77—115.— 3a ἦτο δὲ γενεᾶς вж. № 59, 7. — Κουβιαρης именителен или родителен падеж ед. число ж. р. от именителен Κουβιαρη или Κουβιαρ (срв. № 59, 7) е име на първобългарски род. Основата на името е гласяла навярно Κουβι-, вж обясненията за това при № 59, 7. Според Menges (104) основата Κουβι може да се тълкува различно, но най-вероятно изглежда свързването ѝ с тюркското quba „жълтеникав", „червеникав", „рус", вж. също

231

Menges. Igor 12; Элементы 75; Introduction 35. Това родово име напомня първобългарското лично име Κούβερ (вж. Извори VI 158—166), което е може би от същия корен. Вж. също Menges (104), който е наклонен да приеме това предположение и тълкува Κούβερ „< qu᾽är (quba- *quby + är) или quv'är". За родовите имена изобщо вж. при № 59.

*

Съдържанието на надписа се свързва от К. Иречек. Пътувания 859; Успенский. ИРАИ X 213 и сл.; Златарски I 1, 315 и сл.; Баласчев 230; Бъри 365, с военните действия на българите срещу франкиге. Следователно надписът може да се датира между 827 и 829. Вж. също Ch. I. Brătianu. „Bulgaria de dincolo de Dunare" in izvoarele bizantme, Omagiu lui Ioan Lupaš. Bucureşti, 1943, 127 и сл.

61.

Мраморна колона, горе профилована, вис. 1,84, диам. горе 0,35, долу 0,42, намерена в Плиска при разкопките на голямата базилика, сега в Археологическия музей в София (инв. № 640). Образ 152.

Издания. Успенский. ИРАИ VI, 1901, 216, факсимиле, и X 190, № 1, фото и факсимиле, табл. 41,1; К. Шкорпил. Отчет 16, № ХХИ; Баласчев 236, факсимиле; Фехер. Паметниците 80, № 7 (= Les monuments 146 № 7); Бешевлиев. ГНМ, № 4, и ПН I, № 3 и с.71 и сл., факсимиле.

Превод

Кан сюбиги Омюртаг: Шун, жупан тарканът беше мой храненик и умря във войската. Неговият род беше Кюригир.

Букви. Буквите с високи 0,04—0,07 и приличат на тези в № 57. Буквата А представя триъгълник, прилепен към една хаста, наведена наляво. В и Δ стоят върху една хоризонтална линия. Буквата Κ има къси рамена. Ο е обикновено по-малко от другите букви. Ȣ е с дълги връхчета. С е почти дъга. Буквата Υ се явява в три форми: чашковидно с наведена наляво или дясно опашка.

Особени знаци няма.

Ортография. i = ι (рядко η), ο = ο, αι = ε.

1. За този ред вж. при № 59. Формата Ομυρταγ, ако не представя каменоделска грешка, може да се сравни с № 53, 3 κυπε покрай κουπεσι в № 54, 4. Белегът υ е гласял в IX в. ü. За редуването на υ с ου при имена и други думи от чужд произход у византийските писатели вж. Увод, § 25 и 35, също Psaltes 53 и сл.

232

2—3. Буквеният комплекс ΟΧΣΟΥΝΟΣ трябва да се раздели ὁ Χσουνος, а не Οχσουνος, вж. за това при № 59. Съчетанието σχ означава навярно звука ш. Личното име е първобългарско. — ζουπαν ταρκανος е сложна първобългарска титла, на която първата част се среща самостоятелно в № 87, у Константин Багренородни (De adm. 29, 67) ζουπάνους γέροντες (също 32, 120 и 34, 8) и под формата ζωπαν в № 53, 7 (за ο ~ ου вж Увод, § 35). За тази дума вж. F. Miklosich. Lexicon palaeo-slavenico-graeco-latinum. Wien 1862—1865 s. v.; Etymologisches Wörterbuch der slavischer. Sprachen. Wien 1886 s. v. župa; J. Peisker. Die älteren Beziehungen der Slaven zu Turko-tataren und Germanen, Berlin 1905, 101; 120; 160; K. Brugmann IF 11, 1909, III; C. Jireček. Serben 74; 115; 127; Menges. UAJ 31, 1959, 178. Moravcsik. Byz. II 131—132; Yasmer. Die Slaven 183 и ЭСРЯ II 66. — 3a втората част вж. при № 46, 4.

3—4. За θρεπτὸς ἄνθροπος вж. Увод, § 48. — За ἶτον, което отговаря на ἐγένετο в № 59, 60 и 62, вж. при № 55, 2, а за краесловното -ν вж. Увод, § 27 и за формата φοσάτον вж. при № 14, 5—6.

5—6. Изразът ἧτον δὲ τὸ γένος αὐτοῦ, който стои вм. ήτο δέ γενεάς в останалите възпоменателни надписи, напомня на изрази като TN. Luk 1, 5; καὶ τὸ ὄνομα αὐτῆς Ἐλισάβετ; LXX, Num. 26, 59: καὶ τὸ ὄνομα τῆς γυναικὸς αὐτοῦ Ιωχαβεδ. За словореда вж. при № 57, 23. — Κυριγηρ е първобългарско родово име в именителен падеж без гръцко окончание. Успенский (ИРАИ X 216) сравни несполучливо това име с Κουτούργουροι (Procop. De bello Goth. IV 5) и Κοτρίγουροι (Agath. 290 и сл. и Menandr. 458). То може да се сравни по-скоро, що се касае до завършека, с тюркските племенни имена като Altziagiri (Jord. Get. 63, 11), Κοτζαγηροί (Theophyl. Sim. 260, 19—20, към това Moravcsik. Byz. II 164), Κοτράγηροι (Menandr. 170, 22; Moravcsik. Byz. II 172). Суфиксът -гир е характерен за тунгузите евенки, у които с него са образувани множество племенни имена, напр. Горагир, Дулигир, Киндигир, Курекагир, Манегир, Самагир, Чапогир, Юкагир, Хирогир и др. Вж. Κ. Н. Menges. Byzantion XVII, 1945, 270 и сл. и Introduction 52; 112; Ο. Pritsak. Stammesnamen und Titulaturen der Altaischen Völker, UJ XX. 1952, 82; Γ. M. Василевич. Ессейско-чирингдинские эвенки, Сбор. муз антропол. и этнографии XIII, 1951, 154 и сл. Според А. Ф. Анисимов. Религия эвенков, Москва 1958, 153, родовите имена, образувани със суфикса -гир, са произведени от имена на животни, напр. Горагир от гуран „див козел". Според Menges 105 и сл. основата на Κυριγην значи „храбрец". Γ. М. Василевич привежда в Совет. этнография, 1946, кн. 4, 36 и 46 и сл. основата курз куры у евенките (към това А.П. Окладников. Истор. журнал 1943, № 10, 56 и сл.). Характерното за евенките окончание -гир показва, че заселилите се в Северна България първобългари не са били еднородна етническа група, което се вижда много добре и от различната ориентация на техните гробове, вж. Д. Ил. Димитров. Погребалният обред при раннобългарските некрополи във Варненско (VIII—X в.), ИАИ XXXIV, 1974, 51 и сл. и особено 91—92. — Някои езикови различия в горния надпис показват, че редакторът или съставителят не е бил същият, както на останалите надписи от същата група. Въз основа на буквите надписът може да се датира към 822 г.

233

62.

Три откъслека от мраморна колона с диам. 0,52, намерени в гробищата до североизточната част на окопа при Плиска. Сегашното им местонахождение неизвестно, навярно загубени. Образ 153.

Издания. K. Škorpil. АЕМ XVII, 1894, 199, препис с маюскули (= Отчет 3, № VII; Успенский. ИРАИ X 192, № 8, факсимиле, табл. 43, 8; Баласчев 235, факсимиле; Фехер. Паметниците 79, № 3 = Les monuments 146, № 3; Бешевлиев. ГНМ, № 3 и ПН I, № 6 и с. 73 и сл., факсимиле).

Превод

Кан сюбиги Омуртаг: . . . . . . . . . . беше мой храненик и като отиде във войската, загина във войната. Той беше от рода... дуар.

Букви. Буквите са високи 0,052—0,062. Буквата А е с наведена наляво средна хаста. Буквата Δ прилича на кирилско Д. Буквата Р е с малко колелце.

Особени знаци. Буквите ΝΗ и ΝΠ са свързани. Буквата Ο в р. 6 е издълбана като продължение на средния триъгълник на буквата М.

Ортография: i = η, ο = ο, αι = ε.

За тълкуването на надписа вж. № 59—61.

2. В началото Томашек (АЕМ XVII 199) предложи да се допълни βοηλᾶν... βούλου. Това допълнение не е приемливо, понеже в началото на реда би трябвало да стои някакво лично име, както в другите надписи от същата група. Освен това началото на реда не се чете сигурно.

6—7. За израза ἀπέθανεν ἠς τὸν πόλεμο ν срв. W. M. Ramsay and G. L. Bell. The Thousand and One Churches, London, 1909, 545: ἔνθα κῆτε Φηλάρετος Ἀκύλα ἀπέθανον ἰς τὸν πόλεμον μηνὶ Μαήου λʹ, ἰνδ. δʹ, също BZ VI, 1897, 265: ... καὶ ἐσφάγη ἐν τῷ πολέμῷ.

*

Нито войната, за която става дума в надписа, нито датата могат да се определят със сигурност. Освен това първият издател К. Шкорпил не е напълно сигурен в принадлежността на трите откъслека един към друг. Може би те принадлежат на два различни надписа, с което би се обяснило съществуването на двата загубени сега реда 2 и 3, които са много дълги за лично име и титла.

63.

Откъслек от варовикова колона, вис. 0,29, диам. 0,36, намерен близо до с. Могила, отгдето е бил пренесен в Нови пазар, сега в Археологическия музей в София (инв. № 664). Образ 154.

Издания. Н. и K. Škorpil. АЕМ XIX, 1896, 240, факсимиле (Отчет 8, № XV); Успенский. ИРАИ X 192, № 7, фото и факсимиле табл. 43, 7; Kalinka 80, № 90, само колация; Баласчев 345, факсимиле; Фехер. Паметниците 79, № 4 = Les monuments 146, № 4; Бешевлиев. ГНМ, № 7; ИИД XI—XII, 1931—1932, 341 и ПН I, № 7 и с. 74 и сл.

Превод

Кан сюбиги Омуртаг: жупанът беше мой храненик и като се разболя, умря. Той беше от рода Ермиар.

Букви. Буквите са високи 0,06 и приличат на тези в № 62.

Особени знаци. Буквите ΝΚ, ΝΗ и MΗ са свързани.

Ортография: i = η, ο = ο, αι = ε.

За тълкуването на надписа като цяло вж. № 59—61.

3. Калинка допълни името Δορπα]νός, което е неприемливо, понеже по подобие на другите възпоменателни надписи тук трябва да стои някаква титла. Затова в АЕМ XIX 240 се допълва βαγαι?]νος, а в ИАИ III 79 ταρκα]νός, срв. и ИИД XI—XII 341. Тези допълвания обаче не са съгласувани със запазените остатъци от букви, които могат да се допълнят най-добре само като ζουπανος, срв. бележките на Калинка към този ред и колацията на Eug. Bormann у същия. За формата ζουπανος срв. № 87.

6. Първоначалната форма на първобългарското родово име Ερμηαρης е гласяла навярно *Ερμηαρ или "Ἐρμη, вж. за това при № 59. Последната форма съответствува напълно на в Именника на българските князе (срв. АЕМ XIX 240; ИРАИ X 216; J. Marquart. Komanen 26, заб. 2). В. Томашек (АЕМ XIX 240) посочи на аварското лично име Ἐρμίτζης (Chron. Paschale I 724). Менгес (106 и сл.) го сравни с монгол. ärämägäj „мъжествен", „храбър" и с аварското племе Ἐρμηχιόνες (Theoph. 239, 21), към това вж. H. W. Haussig. Byzantion XXIII, 1953, 425). Вж. също К. Jireček. Serben 190, заб. 1.

64.

Откъслек от мраморна колона, вис. 0,64, диам. 0,31, намерен близо до с. Суютли (дн. Върбяне), Новопазарско, отгдето в 1900 е бил пренесен в Нови пазар, сега в Археологическия музей в София (инв. № 643). Образ 155.

Издания. Н и К. Škorpil. АЕМ XIX, 1896, 238, факсимиле (= Отчет 6, № ХIII); Успенский. ИРАИ X 191 и сл., № 6, факсимиле и фото табл.

235

43, 6; Kalinka 79, № 89, само колация; Баласчев 233, факсимиле; Фехер. Паметниците 80, № 6 (= Les monuments 146, № 6); Бешевлиев. ГНМ, № 5 и ПН I, № 4 и с. 72 и сл., факсимиле.

Превод

Кан сюбиги Омуртаг: Славнас багатур багаинът беше мой храненик и като се разболя, умря.

Букви. Буквите са високи 0,04—0,06 и небрежно издълбани. Те приличат на тези в № 56 и № 61 с изключение на буквата Θ, на която средната хоризонтална хаста излиза от двете страни на колелцето.

Особени знаци няма.

Ортография. i = ι, ο = ο, αι = ε.

За тълкуването на надписа вж. № 59—61.

2. Буквеният комплекс ΟΣΛΑΒΝΑΣ трябва да се чете ὁ Σλαβνας, а не Οσλαβνας. Личното име Σλαβνας напомня името Σκλαβούνας, вожд на славянското племе севери (Theoph. 436,15 = Извори VI, 272, към това Moravcsik. Byz. II 278 и Vasmer. Die Slaven 79) и Слав в апокрифния български летопис (Йор. Иванов. Богомилски книги и легенди, София, 1924, 281). Според това би могло да се приеме, че починалият е бил славянин. Предложените за него етимологии от Tomachek. AEM XIX 238, турск. arslan; J. Markwart. UJ IX, 1929, 84, заб. 5; Menges 108; Фехер. ИАИ III 87, се градят на погрешното четене Οσλαρνας и Οσλαβνας. — За βαγατουρ βαγαινος вж. при № 48.

5. За този ред срв. следните два Малоазийски надгробни надписа Ramsay—Bell 545: ἔνθα κῆτε Ἀκύλας ἀπέθανεν Ἀπρηλήου ιαʹ, ἰνδ. ιʹ (около 750—770 г.), и 555: ἔνθα κατάκητε Παῦλος· ἀπέθανε μηνὴ Ἀπριλίου γʹ (около 850—900 г.). Забележително е, че в този напие и следващите № 65 и 66 не е посочен родът на починалия. Може би той е бил посочван само на знатни лица, членове на прочути родове, или на тези, които са загинали в сражения.

65.

Мраморна колона, горе профилована, вис. 1,25, диам. 0,32, намерена в голямата базилика до Плиска, отгдето е била пренесена в с. Суютли (дн. Върбяне), Новопазарско, за улей на чешма, а оттам в Нови пазар, сега в Археологическия музей в София (инв. № 641). Образи 156—158.

Издания. Успенский. ИРАИ X 191, № 5, фото и факсимиле табл. 43, 5; Баласчев 327, факсимиле; Фехер. Паметниците 79, № 5 (Les monuments 146, № 4); Бешевлиев. ГНМ, № 6 и ΠΗΙ, № 5 и с.73, факсимиле.

236

Превод

Кан сюбиги Омуртаг: колобърът, ичиргу колобърът беше мой храненик и умря вътре.

Букви. Буквите са високи 0,06 и сравнително грижливо издълбани. Те приличат по форма на тези в № 61. Буквата В стои върху хоризонтална линия. Υ се явява в две форми: като чашка и с долна хаста, обърната наляво. Буквата Ζ е пресечена по средата с хоризонтална линия.

Особени знаци няма.

Ортография. i = ι, ο = о, αι = ε.

За тълкуването на надписа като цяло вж. при № 59—61.

2—3. Тълкуването на ὁ κολοβρος е несигурно. То би могло да представя лично име, което е малко вероятно, или литография на думата κολοβρος в р. 3. Формата ιζουργου се среща и в № 47, 15—16. За значението на тази дума вж. Увод, § 43. За κολοβρος п. т., § 44.

5. ἔσο = ἔσω = εἴσω вм. ἔνδον „вътре" в страната, т. е. не в сражение, срв. № 59—62 и Малов 57, № 37: „Я умер внутри тюргешского государства." — ἔσω се среща често в койне, вж. Увод, § 27. За смесването на ἔσω с ἔνδον вж. Hatzidakis 210 и сл.; Dieterich 183; Blass—Debrunner 69, § 103. Срв. Theoph. 387, 7: παρακαλοῦντες καὶ τοὺς ἔσω τὸ αὐτὸ ποιεῖν.

66.

Варовикова плоча с отчупен долен ляв край, дъл. 1,67—1,88, шир 0,61—0,82. Надписното поле, което се намира на горния край на плочата, е високо 0,62 и широко 0,73. Намерена е вторично употребена като похлупак на каменен саркофаг източно от южната апсида на голямата базилика до Плиска през 1970. Сега в Археологическия музей в Шумен (инв. № 15 318). Образ 159.

Издания. Ст. Михайлов. Археология XII, 1970, кн. 4, 1—8 = Une nouvelle inscription protobulgare dans l'ancienne capitale Pliska, Byzantion XI, 1970, 2, 421—433 c табл. II; В. Бешевлиев. Нов възпоменателен първобългарски надпис, Сборник в памет на Ал. Бурмов, София 1973, 412—418 = Eine neue protobulgarische Gedenkinschrift, BZ 65, 1972, 394—399, фото табл. XII.

237

Превод

Кан сюбиги Омуртаг: Турдачис, кандидатът беше мой храненик. Той умря вътре.

Букви. Буквите са високи 0,05—0,065. На буквата В двата полукръга са издълбани отделени един от друг.

Особени знаци няма.

Ортография. i = ι, ο = о.

За името, вж. P. М. Бартикян. У истоков армяно-болгарского сотрудничества. — Сб. Ваклинов. София, 1984, 43—45.

За тълкуването на надписа вж. № 65, а също и № 59—61.

2—4. Арменското лично име Τουρδατζις се среща тук за пръв път. — Византийската служебна титла κανδίδατος се явява в първобългарските надписи тук също за пръв път. Корпусът на кандидатите, наречени така, понеже носили бяла униформа, е бил учреден от римския император Александър Север (208—235) или Гордиан III (238—244). Във византийския императорски двор кандидатите са били личната охрана на императора или императорската гвардия. Те стояли постоянно в двореца с изключение на случаите, когато е трябвало да придружават императора. Кандидатите взимали дейно участие в разните церемонии в императорския двор и присъствували на приемите на чуждите посланици. Имало различни кандидати: пехотинци, конни, на хиподрома и др. Те принадлежали към т. нар. βασιλικοὶ ἄνθρωποι и били канени заедно с другите императорски придворни на устройваните от императора угощения. Вж. Grosse 96—98; REX 1314; Bréhier 84; 132—133; 136; R. Guilland. Etudes sur l'histoire administrative de l'empire byzantin: Le titre de candidat. Candidatus, κανδίδατος. Polychronion. Festschrift Franz Dölger zum 75. Geburtstag, Heidelberg 1966, 210—225.

*

Титлата кандидат е била очевидно заета у първобългарите от византийския дворцов церемониал. Каква точно е била службата на кандидатите в двореца на българския владетел, е трудно да се каже поради липса на други данни. Все пак може да се приеме с голяма вероятност, че тя ще да е била подобна на тази на кандидатите във византийския императорски двор. Срв. Увод, § 52.

67.

Откъслек от варовикова колона, вис. 0,72, диам. 0,435, намерен до с. Калугерица Шуменско, сега в музея при Мадарския конник (инв. № 1381). Образи 160—161.

Издания. В. v. Arnim. Vorbericht über eine Studienreise durch Bulgarien (Anzeiger der Akademie der Wissenschaften in Wien, phil.-hist. Klasse, Jahrg. 1932, Nr. IX) 2—3, факсимиле; Бешевлиев. ИАИ VII, 1933, 399 и сл. и ΠΗ Ι, № 8, с. 75, фото; Фехер. Сб. Мадара, София 1934, 388 и сл., фото.

238

Превод

Кан сюбиги Омуртаг: - - - - тарканът беше мой храненик и умря в - - - - -

Букви. Буквите са високи 0,055—0,065. Буквата А има формата като в № 61.

Особени знаци няма.

Ортография. i = ι.

За тълкуването на надписа вж. № 59—61.

В края на последния ред би могло да се допълни τὸν πόλεμον или τὸ φοσάτον, а също τὶν, след което е следвало някакво име в женски род.

68.

Откъслек от варовикова колона, вис. 0,11—0,25, шир. 0,13, деб. 0,24, намерен в Плиска, сега в Археологическия музей във Варна (инв. № III 590). Образ 162.

Издания. Успенский. ИРАИ X 241, № 11, препис с маюскули и факсимиле, табл. 46, 9; Бешевлиев. ПН II 42, 49, фото.

Букви. Буквите са високи 0,05—0,065 и приличат на тези в надпис № 60. Буквите ГН в p. 1 са свързани. В р. 2 първата запазена буква може да бъде и Т.

Този откъслек е по всяка вероятност част от възпоменателен надпис от времето на Омуртаг.

69.

Мраморна колона с повреден долен десен край, горе профилована. вис. 1,36, диам. 0,38, намерена в турските гробища при с. Насърлие (дн. Радко Димитриево), Шуменско, отгдето е била пренесена в Шуменското окръжно управление, сега в Археологическия музей в София (инв. № 642). Образи 163—164.

Издания. Н. и K. Škorpil. AEM XIX, 1896, 239 и сл., факсимиле; Успенский. ИРАИ X 191, № 4, факсимиле табл. 43, 4; Баласчев 334. факсимиле; Фехер. Паметниците 80 (= Les monuments 146, № 8); Бешевлиев. ГНМ, № 8 (Към прабългарските надписи, ГСУ ИФ XXIII, 1927, 3 и сл. и ПН I, № 9, с. 75 и сл., факсимиле).

239

Превод

Кан сюбиги Маламир: Чепа боготор боил беше кулубър и храненик на архонта. Той, като се разболя, умря. Това се постави за негов спомен.

Букви. Буквите са високи 0,036—0,06 и небрежно издълбани. Те не лежат на една линия. Буквата А прилича на триъгълник, долепен до хаста, наведена надясно. В е издължена и стои върху хоризонтална линия. Буквите Е и Σ са предимно с прави ъгли. На буквата Θ средната пресечена хаста излиза от двете страни на колелцето. Дясната хаста на Υ е наведена наляво.

Особени знаци няма.

Ортография: i = ι, ω = ο, αι = ε.

1—3. Формата κανε вм. κανα се среща и в надпис № 54, 3, вж. за нея там. Тук тя би могла да се тълкува и като сближаване стб. — συβυγη = συβηγη с лабиализация или дисимилация на звука i? — За Μαλαμηρ вж. при № 13, 6.

4—8. Τζεπα е първобългарско лично име, което се среща тук за пръв път. Опити за етимология y Menges 108 и сл. За отбелязване е липсата на гръцкото номинативно окончание -ς. — За βογοτορ = βαγατουρ вж. при № 48, 1, Срв. Const. Porph. De adm. 32, 127: Ἀλογοβότουρ = αλο βογοτουρ вж. Moravcsik. Byz. II 64. За вокализма вж. Menges (95), който прие, че в случая се касае за пълна лабиализация. Обаче тук може да се касае за славянски вокализъм а > ο, което изглежда по-вероятно, вж. J. Markwart. UJ IX, 1929, 84, заб. 5; Бешевлиев. Славянизми 100 и Slavistik 4. — κουλουβρος = κολοβρος вж. 14, 7. Според Menges 90 редуцирано произношение. Тук се касае по-скоро за гръцка транскрипция на стб. кълоубръ, вж. Beševliev. Slavistik 7. Целият израз βογοτορ βοηλα κουλουβρος е без член, понеже е nomen praedicativum, срв. № 14, 7—8: τὸν κανα βοιλα κολοβρον. За значението на κολοβρος вж. Увод, § 44.

9—11. За словореда τοῦ ἄρχοντος θρεπτὸς ἄνθροπος, който е характерен за първобългарските надписи, срв. № 14, 1—2.

240

15—16. Допълването на тези два реда е несигурно. Даденото допълване е само exempli causa, срв. обаче за ἐπεμβάλλω Grégoire, № 333, също ἐπιβάλλω, п. τ. № 163, № 227⁶.

17. ἠς μνημόσυνον αὐτοῦ отговаря точно на евангелския израз ΤΝ Matth. 26, 13: ὅ ἐποίησεν αὕτη εἰς μνημόσυνον αὐτῆς, също Marc. 14,9; Petri evangelium 12, 54: εἰς μνημόσυνον αὐτοῦ; надгробните надписи: AEM XV 1892, 207: τῶν γοναίων μνιμόσυνον ἔστησαν; Beševliev. Spätin., № 96: μνημόσυνον ἐποίησαν τῷ πατρί и др. Същият израз се среща и в ненадгробни надписи, напр. CIG IV 8621: εἰς μνημόσυνον ἀείδιον τῆς αὐτῶν; 8634; 9525 и др. Срв. също Theoph. 26, 19; 500, 9; Malalas 183, 5; Const. Porph. De adm. 29, 144; Psaltes 311. Редакцията на горния надпис се различава значително от тази на Омуртаговите надписи от същата група. Той е съставен в трето лице, а не в първо, както в по-старите. Началото е, както в Омуртаговите надписи, а краят може да се сравни със заключителните формули на християнските надгробни надписи от по-старата епоха.

70.

Варовиков блок с повреден десен край, вис. 0,41, шир. 0,40, деб. 0,235 намерен при малката църква на югоизточния склон на Шуменската крепост (вж. ИРАИ X 440 и табл. XCVII, № 8), сега в Археологическа« музей в Шумен. Образ 165.

Издания. В. Бешевлиев. ИАИ XX, 1955, 282, № 9, фото.

Буквите са високи 0,065—0,10 и запълнени с червеникава мазилка.

Името Остро... е вероятно славянско, срв. Остро-мир (вж. Fr. Мiklosich. Die Bildung der slav. Personennamen, Denkschriften Wien. Akademie 10, 1860, 298, № 269), но не е изключена възможността да бъде и от друг произход, срв. Prise, frg. 21: Ὄστρυϊ, и Theoph. 117, 26: Ὀστρύς (G. Vernadsky. Südost-Forschungen VI, 9141, 62, смята името за иранско). — Богоін представя очевидно славянската форма на първобългарската класова титла βαγαινος със закономерно застъпване на неудареното а със о, срв. поганъ от paganus, вж. Vaillant. Manuel 31,18, вж. също Beševliev. Slavistik 4 и сл. От старобългарската форма се вижда, че ударението в βαγαινος е падало върху -os.

Надписът е вероятно надгробен и един от най-старите кирилски старобългарски надписи. Той произхожда от IX в., когато още са съществували двете първобългарски класи боили и багаини, срв. № 5; 13—14 вж. също Увод, § 39.

71.

Правоъгълна плоча от сив глинест варовик, вис. 1,02—1,035, шир. 0,55—0,58, деб. около 0,10, намерена върху гроб в разрушена църква в местността Селище в Преслав, сега в Археологическия музей в София (инв. № 3962). Образ 166.

241

Издания. Ст. Станчев. Надгробният надпис на един преславски болярин от Хв., Исторически преглед XI, 1955, 4, 61 и сл., и „Надгробният надпис на чъргубиля Мостич от Преслав", Надписът на чъргубиля Мостич, София 1955, 3—42, фото и факсимиле.

Буквите са високи 0,03—0,065. За палеографските особености на надписа вж. В. Иванова. Надписът на Мостич и Преславският епиграфски материал. Надписът на чъргубиля Мостич, 43—144.

1. Изразът отговаря напълно на уводната формула в християнските гръцки и латински надписи: ἐνθάδε (или ἔνθα) κεῖται (или κατάκειται) = hic jacet. Началото на надписа е съгласувано следователно с християнските надгробни надписи. Следващите редове обаче напомнят все още гръцките първобългарски надписи.

2—3. Името , което се явява тук за пръв път, изглежда славянско както по основа, така и по окончание. Обаче паралели за това име липсват в славянските езици, вж. Станчев 10 и сл.; Иванова 61 и сл. По окончание то може да се сравни с първобългарските лични имена: Ζβηνίτζης, сина на Омуртаг (вж. Moravcsik. Byz. II 129), Σιγρίτζης, пълководец на цар Симеон (вж. п. т. 275), Τελέτζης, български владетел (вж. п. т. 304), и Ἐσχάτζης (вж. п. т. 126), аварското Ἐρμίτζις (п. т. 125), хазарското Βαλγίτζις (п. т. 86) и куманското Κιτζῆς (п. т. 160). Но не е изключена възможността името да бъде иранско, срв. Μαστας, Μαστούς (L. Zgusta. Die Personennamen griechischer Städte der nördlichen Schwarzmeerküste, Praha, 1955, 115—117; Μαστιος 312), със славянския преход на неударено а в о, вж. Бешевлиев. Славянизми 101 и Slavistik 4 и сл. — е очевидно славянизирана форма на ιτζιργου βοιλας (вж. № 14, 6—7). Славянската форма показва следните фонетични особености спрямо ιτζιργου: началното i е изпаднало, а второто е застъпено с ь, както в родителния падеж от гръцкото Δημήτριος (вж. Vaillant. Manuel 31), при r има метатеза, а краесловното ударено (?) и е запазено непроменено

242

(срв. Vaillant. Manuel 31). Втората част идва вероятно от βοιλας със застъпване на οι с , а не от βουλιας, което представя по-скоро гръцка транскрипция на . Бешевлиев. Славянизми 101 и сл. и Slavistik: и сл. Посочванията, че Мостич е бил при Симеон и Петър и че оставил , в р. 7—9 показват ясно, че ιτζιργου βοιλας не е титла, а длъжност, вж. Увод, § 43. — Причастието отговаря на γενάμενος в гръцки надгробни надписи, напр. Beševliev. Spätin № 227: Ἐνθάδε κατάκιτε Σολομῶν ... γενάμενος κόμης τῶν καθωσιομένων δομεστικῶν καὶ βικάριος Θράκης.

4. Формата представя транскрипция на гръцкото Συμεών. Словоредът съответствува на № 46, 3: ἐπὶ Συμεών ἐκ Θεοῦ ἄρχοντος.

6—7. род. падеж мн. число с ь вм. ъ, вж. Vaillant. Manuel 35; 153.

9. Съюзът „и" е предаден тук и в р. 11 c ї вм. , както е в р. 5

10—12. Формата е старинна, вж. Vaillant. Manuel 197. Изразът съответствува на ἐτελεύτησε (τὸν βίον) в християнските надгробни надписи.

*

Надгробният надпис на Мостич се различава съществено от гръцките възпоменателни надписи на Омуртаг, но стои сравнително близо до надписа на Чепа № 69 от времето на Маламир и е съставен по подобие на гръцките християнски надписи. В него не е дадена обаче датата на смъртта и липсва монашеското име на Мостич. Станчев (14) допусна възможността Мостич да е същият онзи ἠτζβόκλια = ἠτζιργουβούλα y Константин Багренородни (De adm. 32,118), който е бил изпратен от цар Симеон през пролетта на 924 срещу сърбите (вж. Златарски I 2, 475—477).

[Previous] [Next]

[Back to Index]