Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско
Васил Кънчов
 

А. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница
 

XVIII. Град Неврокоп и Nicopolis ad Nestum

Местоположение. — Миналото на града. — Черковно-училищна борба. — Владиката Агатангел. — Злочинства на поп Георги. — Поп Харитон. — Епископ Тараси. — Илия Дуков. — Отцепването на цялата Неврокопска каза от Патриаршията и успехите на училищното дело. — Епископ Неофит Врачански. — Епископ Хрисант и погазване на българското движение. — Настоящото черковно-училищно положение. — Поведението на турците. — Църквите в града. — Nicopolis ad Nestum. — Старите римски бани. — Пазарът в Неврокоп. — Звънчарството. — Неврокопският панаир.


Неврокоп е заселен в полите на Пирин планина в едно ниско място. Заобиколен е от хълмове, така щото къщите не се виждат, докато човек не се приближи съвсем до града. От западната му страна изведнъж стръмно се издигат склоновете на Пирин планина. Те имат пленителен изглед откъм града. Върховете на планината са закрити от ребрата й. Тук на една тераса, висока до 50 метра, над града са построени казармите, а над тях на една остра и едвам достъпна скала стоят остатъци от стара сграда, която народът нарича Момина кула. Преданието говори, че тая кула е съградена от същата оная мома, която е съградила прелестната кула в Момина клисура. По-достъпните върхища са посадени с лозя. Една рекичка слиза от височините, прорязва и пои града. Вода има в голямо изобилие. Във всяка къща и на всяка крачка по улицата — чешма. «От вода нищо повече няма в Неврокоп», казват жителите на тоя град. И водата е превъзходна във всяко отношение. На север от града се протяга един висок рид и съвсем го закрива. Подножията му са покрити с турски къщи, около които има грамадни дворове, пълни с овощни дървета. Само откъм югоизток е открит градът и там се изтича всичката вода, която минава през града, та образува една доста голяма рекичка, която полека отива към р. Места, като пои множество ливади по пътя си.


233

От изток възвишенията пред Неврокоп са съвсем слаби и по тях са турските гробища с остатъци от древния манастир «Св. Богородица».

Неврокоп според народните предания до половината на миналото столетие е бил чисто турски град. Когато дошли турците, най-силно място в цялата котловина бил гр. Никопол в полите на Доспатите — право срещу сегашния Неврокоп. Подир дълговременна обсада и кръвопролитни сражения турците превзели Никопол и в гнева си го разорили до основата, а населението отчасти избягало, отчасти било избито.

Подир това турският военачалник се установил с войските си в големия  манастир «Св. Богородица», който бил на същото място, гдето са сега турските гробища до Неврокоп. Калугерите били зачувани от пашата, който ги покровителствувал до смъртта си. Главната част от войската стояла под чадъри на мястото, гдето е сега градът. Там имало хубави ливади, всред които всяка година ставал голям панаир. Пашата поискал да се възобнови панаирът и подир покоряването на ония места. Игуменът на манастира разпратил навсякъде, гдето се били учували човеци, известие да дохаждат на панаира. Изначало малцина се осмелили да слезнат от планините на панаира, но по-сетне почнало да се събира повече народ и панаирът се възобновил.

На мястото на военния стан се появили къщи. И понеже мнозина от турските войници водили със себе си жени, било техни, било заробени, тези къщи послужили като първо начало на днешния Неврокоп.

Когато покорителят на Никопол умрял, наследил го син му, който се отличил по своята кръвожадност. Той разрушил манастира до основа и пренел камъните му вътре във военното становище, гдето си направил големи палати.

Дълго време не било позволено на християни да се селят в града. Когато дошел на Илия Дуков дяда му, той заварил 9 къщи християнски. Това било през 1764 година. Заселените християни били слуги на бейовете и подир дълго слугуване получили право да си направят къщи край града.

Младият Дуко бил приет в града, защото знаел занаят —


234

семерджилък, а това било нужда за града, който се лишавал от занаятчии. Турците не се занимавали с никаква работа. Те повечето били спахии и живеели от своите спахилъци. Малко по малко надошли други занаятчии от околността, които добре били приети и съставили една малка българска махалица. Къде началото на сегашното столетие имало вече около 80 християнски къщи в Неврокоп, през 1809 г. българите си съградили малка църквица, но училище нямали. Затова Дуко проводил синовете си в Банско да научат книга. Те били вече книжовни.

Подир дълги усилия българите издействували позволение да си направят втора по-голяма църква. Това било около 1830 година. През 1833 г. се наченала църквата, но скоро се появила чума и народът се разбягал по планината. Подир връщането дълго време оставили недоправена църквата; така щото едва в 1841 г. тя била довършена. Изначало се пяло в нея по славянски, но драмският владика обърнал внимание върху Неврокоп и въвел постепенно гръцкото пеене.

Подир чумата през 1835 г. в Неврокоп имало до 100 християнски къщи. Те плащали вкуп 8600 гр. данък, който бил наложен на града с право: населението да си го разпредели помежду си, както намери за удобно. В това време коджабашия на християните бил бащата на Илия Дуков. От него са останали няколко листа от един тефтер, гдето било означено кой колкс трябва да плаща.

Богатството на населението се е оценявало на коне. Питало се колко коне чини къщата на едного, колко коне чини лозето му и пр. Събирало се после колко коне чини имането на всичките граждани и се търсело по колко гроша се пада данък на един кон.

Тоя начин на разхвърляне данъка трябва да е съществувал в Разлога и в цяло Мървашко. В Добриница до най-ново време се разхвърляло даждието по тоя начин. Това същото било и в Гайтаниново. Когато искали да кажат половин кон, казвали два крака и кракът бележили със знака . Наместо една четвърт казвали един крак.

За пояснение на всичко това извличаме тук някои данни от тефтера, който е писан в 1835 г.


235

Това значи, че богатството на Атанас Бояджи се оценило на 15 коне и три крака, на Лепу Мутавчи — на 9 коне. По такъв начин, като било оценено състоянието на всичките българи в Неврокоп, излязла обща сума 761 кон. Като се разделят 8600 гроша — наложеният данък — на 761 кон, ще се намери, че на всякой кон се падало по 11 гр. и 12 пари данък. От тия пари по 8 гроша отивали за царя, а останалите 3 гр. и 12 пари били за града и за коджабашията. Оттук следва, че Атанас Бояджи, един от най-богатите неврокопчани, плащал 15 3/4 х 11 3/10 = 178 гроша, а Лепу Мутавчи, среден човек по състояние, плащал 9 x 11 3/10 = 100 7/10 гр. Има обаче много къщи, които имат да плащат само по 2 или 3 коня.

През 1844 г. се заселили няколко къщи власи в Неврокоп. Те били бягали откъм Корча подир разорението на гр. Москопол. Неврокопските българи, като желаели да се увеличи християнският елемент в града, нарочно провождали човеци в Серска Джумая да канят власи да се заселят при тях. Не се минало обаче много време и българите видели какъв враг си
 

1. Къща.

2. Арач.

3. Широки отворени съдове, гдето ври мъстта.

4. Лозе, което може се прекопа в 1 ден от 6 работници.


236

довели сами. Ние по-долу ще имаме случай да кажем няколко думи за големите неприятности, които власите, съединени с гръцкия владика, направиха на българите.

Днес градът има 1310 къщи, от които 1070 са мохамедански, 220 християнски и 12 еврейски. От християнските къщи има 135 български екзархисти, 20 бълг. гъркомански, 55 влашки гъркомански и 5 цигански гъркомански.

Българите в Неврокоп водили тежка борба с гръцките владици и с техните съюзници — власите. Ако да не бяха власите тук, както и в Разлога, българите нямаше да срещнат никакви спънки при своето национално възраждане. Макар че в Неврокоп българите като малочислени нямаха оная сила, каквато имаха в други някои македонски градове, но те имаха това преимущество, че селата неврокопски са големи и населението в тях беше събудено, така щото гражданите всякога имаха силна поддръжка в тях.

Движението в Тракия против гръцкото духовенство рано се отрази и отвъд Родопите, т. е. и в Разлога, и в Неврокопско. Панаирите в Узунджово, в Неврокоп, и в Сяр много помогнаха на това нещо. Източна Македония всяка година се пълнеше от тракийски търговци. Така също и Тракия се наводняваше от македонци, които носеха железни изделия, звънци, памук и други продукти на местната индустрия, в Узунджово, Пловдив и Пазарджик. Но най-много на Неврокоп е влиял Пазарджик: оттам са всичките негови учители.

Отначало Неврокоп не е бил особена епархия. Той спадал в Драмската епархия и понякога драмският владика дохождал тук и прекарвал лятото. Имало е наместник, който управлявал казата. В ново време, когато борбата на българския народ с гръцкото духовенство в Македония беше в разгара си, Патриаршията назначи особен епископ в Неврокоп, комуто подир последната война подчини и Разлога.

Както забележих по-преди, в началото на сегашното столетие се е служило в старата църква по славянски. Тая църква е малка; почнала е да се прави през 1809 г. и е свършена на 1811 г. Но по-сетне, когато от Цариград почнаха да обръщат по-сериозно внимание за погърчването на българите, в Невро-


237

коп бил проводен гръцки учител и в църквата се въвел гръцки език. Помни се, че около 1830 г. апостолът в църква се е чел още на славянски, а всичко останало се чело вече на гръцки. Около 1855 г. българите се сетили за своята народност и почнали да работят за отварянето българско училище в града.

Драмски митрополит в това време бил Агатангел. Той много често посещавал Неврокоп и живял половината от годината в тоя град. По-преди тоя владика бил в Херцеговина и там научил славянска литургия. Агатангел бил хитър и себелюбив владика. Той преди всичко се грижел за своето положение, за своите частни интереси и затова гледал да угажда на първенците, за да може чрез тях да извлече повече пари от народа. Наместник на владиката в Неврокоп бил някой си поп Георги, родом грък, който поради грабежите си още досега се помни от населението. Той прекупвал владишките приходи за цялата каза и после грабил от народа с всякакви начини и затова си спечелил всеобща омраза. Той се отнасял с поповете грубо и ги подлагал на телесни наказания. Често пъти нареждал по 3—4-ма попове да лежат един до друг по очите си и с един дълъг прът сам лично ги биел редом всичките. Държал ги затворени на хляб и вода. Карал ги да го придружават пеши, когато той обикалял селата. Поп Прокоп от Гайтаниново, който още е жив, ходил 5 деня пеш пред коня на владишкия наместник по пиринските села. И всичко това Агатангел вършил, за да вдъхне страх в населението и да може да извлича повече пари. Достатъчен е бил най-малкият повод, за да си изтегли който да е поп. Щом се появело каквото и да е оплакване срещу някой поп, наместникът го повиквал на часа при себе си и ако злочестият човек не можел да се откупи, тежко му и горко. Така също се отнасял и с миряните. Особено когато се касаело до сватбите, той търсел всякога да намери някое родство между обръчените и макар че то било от 10-и пояс, поп Георги трябвало да вземе 5—10—15 лири, според състоянието на семействата. Неврокопските чорбаджии отдавна били против поп Георги, но не могли да му направят нищо, защото, от една страна, Агатангел го защищавал, а, от друга, поп Георги бил в най-добри отношения с местните власти. През 1859 г. неврокопчани


238

подали формални жалби срещу наместника изпърво на драмския епископ, а после на серския митрополит, но гласът им пак не бил послушан. [1] При всичко това около 1862 г. поп Георги паднал. Той си спечелил в Либяхово един достоен противник в лицето на поп Харитона, който по-после стана известен по своята деятелност в Сяр. Поп Георги обвинил поп Харитона в прелюбодеяние, последният дошел в Неврокоп и повдигнал давия против владишкия наместник, загдето хвърлял върху му клевета. Като не успял тук, той отишел в Цариград, подкупил някои влиятелни лица в Патриаршията и така изкусно повел работата, щото в скоро време оттам дошла заповед да се дигне поп Георги, а наместник владишки в Неврокоп да остане поп Харитон. Това известие много обрадвало населението.

Щом неврокопчани се отървали от поп Георги, решили да търсят български учител. През 1863 г. някои първенци отишли в Пазарджик и условили там Тодора Ненов за учител. Ненов се показал достоен за званието си. Въодушевен от пламенната борба, която се водеше навсякъде по Българско, той станал достсен проповедник срещу гърцизма. Българското училище било отворено в един хан. Владиката не направил спънка на делото, защото неврокопските първенци обещали да му плащат за града и казата ежегодно 75 000 гроша владичнина. [2] Владиката позволил същевременно да се пее от лява страна в църквите по славянски. Власите отначало само се подсмивали на българското училище в хана, но подир малко време те видели, че ханът почнал да се пълни с деца, а гръцкото училище се изпразвало, и захванали да клеветят Ненова. Владиката се показал хладнокръвен, но, види се, съчувствувал на власите и може би тайно ги е подбутвал против него. Още годината не се свършила и Ненов бил отстранен от Неврокоп чрез конака без обяснения. [3]

Минало се около една година време и неврокопчани довели от Цариград Атанаса Божков за учител. Тоя Божков не падал по-долу от предшественика си. Той отворил българското учили-
 

1. Вж. Цариградски вестник, 1859 г., № 432.

2. Вж. Македония, г. I, брой 15, 1867 г.

3. Пак там.


239

ще в една плевня и почнал да преподава на децата. В Неврокоп вече имало таблици, останали от Ненова, а Божков донел със себе си учебниците, които по онова време беше напечатал Груев.

Агатангел имал нужда да се сприятели с българските първенци, защото положението му в Драма било разклатено. Венчавал по някои български сватби на славянски, за което земал двойно по-скъпо, казвал даже в църквата по някоя славянска дума. През 1864 г. владиката с някои от българските първенци посетил българското училище. Тук той, за да се покаже предан на българите, изявил съжаление, загдето досега училището се помещавало в плевня, и заповядал да се пренесе то в една от стаите на градското училище. Това станало. Власите много се развълнували от тая постъпка на владиката и захванали да го клеветят в Цариград пред патриарха. Види се, владиката получил твърде енергически заповеди от Патриаршията, защото още същата година той почнал да се грижи за затварянето на българското училище.

В края на 1864 г. каймакаминът повикал българските първенци, повикал и някои от власите и ги разпитвал защо се гонят и преследват. Власите обвинявали българския учител в бунтовничество, българите го защищавали. Дигнал се в конака голям спор и нищо не излязло от събранието.

А. Божков правил превъзходни успехи. В гръцкото училище останали само децата на власите. Владиката почнал да дава такрири против него.

През 1865 г. или 66 г. по заповед от каймакамина няколко заптии дигнали българския учител от училището и му заповядали в най-скоро време да напусне града. Божков излязъл, съпровождан от много граждани и от учениците си, които плакали. Той се установил в Банско. Народът много се развълнувал от тая постъпка и в едно дълго писмо българите изложили всичките си страдания на Тъпчилещова в Цариград, с когото някои неврокопчани имали сношения. Тъпчилещов през 1866 г. изпровожда писмо до Илия Дуков, в което му явява, че едничкото средство за избавление от всичките тия неволи е да направят българите от града и казата един махзар до царското


240

правителство, в който махзар да явят, че не припознават вече гръцкия владика за свой духовен глава.

Писмото на Тъпчилещова било изпроводено чрез Верковича. Сам Веркович с едно пламенно свое послание към Дукова явява на българите, че те никога няма да добият правдини чрез владиците. Той ги съветва да послушат Тъпчилещова и да направят това, което той им пише. Веркович станал посредник между Цариград и Серския санджак. Той писал в Цариград за хода на работите в Източна Македония, агитирал между населението, насърчавал по-малодушните, помагал с пари, когато можал, и правил въобще всичко, що му идело отръки, за да помага на народа срещу притеснителите. Веркович оставил най-добри възпоминания подир себе си в тия места.

Неврокопчани направили махзар. Той бил подпечатан само от селата по левия бряг на Места. Ония села, що били по десния бряг на реката, още се държали с владиката.

След изпъждането на Божкова доведен бил за учител в Неврокоп Джансъзов. И той не бил честит да учителствува дълго време. Едвам се изминало година време и третият български учител със заптии бил изгонен от града.

Българите не се отчайвали. През 1867 г. те довели нов учител и заедно с него учителка. Те били Тома Попов и сестра му. [1] Попов умеел хубаво да се постави спрямо властите; и затова при всичките владишки интриги могъл да се задържи повече от 4 години в Неврокоп. Той продължавал учението по същата система, която държали предшествениците му. Отначало учили децата таблиците, после аритметика и св. история, по-после земеописанието на Груева, печатано в 1861 г., граматиката на Груева ог 1862 г., кратка всеобща история, преведена от Груева и напечатана през 1858 г. Най-сетне Попов преподавал отоманска и българска история.

През есента на 1867 г. в града станали големи смущения. В един неделен ден едно дете захванало да пее апостола по
 

1. Женско училище се отворило благодарение пожертвуванията на пламенния български родолюбец Тошкович, който за тая цел отстъпвал годишно по 3000 гр. на Неврокопската българска община (Македония, год. I, бр. 1).


241

български в църква. Някои власи повдигнали шум, българите ги нападнали и в църквата станал бой. Поповете хвърлили одеждите си и избягали. Някои от гръцките псалтове били бити. Влашките първенци се отправили в конака и наклеветили българите, че с оръжие в ръка нападнали църквата. Полицейските дознания не оправдали клеветата. Българските първенци били повикани в конака по тая работа; те заявили на каймакама, че не искат да дозволят в техните черкви да се пее по гръцки. Каймакамът им казал, че трябва да имат за това изпърво разрешение от властта. Двама първенци заминали за Цариград и успели да доставят такова позволение. Тогава владиката им позволил само от лява страна да пеят по славянски. Българите се съгласили, но поискали писмено от владиката неговото съгласие. Той не го дал. Българите предложили на власите по-старата черква, а тям да остане по-новата, но и това не било прието. Тогава се наченали нови смущения и сбивания в църквите. Каймакамът заповядал да се затворят и двете черкви. Българите протестирали в Цариград чрез събора. [1] Агатангел обвинил пред серския мутесариф неврокопските първенци в бунтовничество срещу властите. Няколко души били на часа затворени, а Илия Дуков изпроводен в Сяр. При стечението на много народ бил изкаран из хапсаната и вързан с бокаи и на кон изпратен в Сяр под силен конвой. В конака бил и владиката. Той се обърнал към Дукова и казал:

— Да си проклет! Където отидеш, да не се върнеш!

Дуков го изслушал много спокойно, обърнал се към него и му отговорил:

— Проклетията, владико, да падне на твоята глава, която върши беззакония!

Заптиите обиколили Дукова и прекъснали прощалните слова на двамата противници.

На вечерта Дуков спал в Гайтаниново. Тук населението го посрещнало много добре и нагостило както него, тъй и заптиите. Подир малко време и другите градски първенци били откарани в Сяр и затворени там.
 

1. Ср. в. Македония, г. I, броеве 14 и 15, 1867 г.


242

От Неврокоп се подигнали няколко души други граждани и дошли в Сяр и се оплакали на мутесарифа за големите несправедливости, направени на техните съграждани. Оплакването им не било взето във внимание и те направили дълга телеграма до великия везир, но и от телеграфната станция ги върнали, без да им приемат телеграмата. Тогава един от неврокопчаните отишел в Драма и предал готовата телеграма оттам. Скоро се получило заповед от министерството да се освободят затворените под поръчители и да се върнат свободно в Неврокоп. С голяма радост неврокопските българи посрещнали своите първенци. Тогава някои отчаяни фанатици решили да премахнат Дукова по византийски начин. Подали му кафе с отрова в едно неврокопско кафене, гдето кафеджията бил влах. Щом пил кафето, почувствувал се много зле и едва можал да достигне дома си. Силната натура обаче го спасила. Подир 2—3 деня Дуков оздравял окончателно.

В патриаршията били много недоволни от неврокопските работи. Там мислили, че владиката не умее да постъпва достатъчно енергично срещу българите. Агатангел, за да се оправдае пред началството си, завзел се да преследва всичко, що е българско. По селата се гонили българските учители, издадено било окръжно срещу поп Ненчовото евангелие, печатано в Русе. Един инок, именуем Исайя, бил изпъден от с. Търлис чрез властта, защото насърчавал народа да се учи български. [1]

Всичко това обаче не помогнало. През 1868 г. Агатангел бил дигнат от поста си и заместен с Тарасия, бивши протосингел на Агатангела. Тараси бил от гръцка народност. Той свършил курса на богословското училище в Халки и бил се вече отличил като върл гонител на българщината.

Затворените църкви били открити, но и двете предадени на гръцкия владика, който забранил да се пее в тях по славянски. Тогава българските първенци дошли до отчаяние и решили да прибягнат към униатството. Направен бил за тая цел нужният махзар, който, покрит с подписи, бил отнесен в Солун и предаден на католишкия духовен началник. Скоро обаче пър-
 

1. Ср. в. Македония, броеве 19 и 20, 1868 г.


243

венците, които направили това нещо, се разкаяли за постъпката си: може би са били раздумани от някои по-разумни човеци в Солун. Те успели с някаква хитрина да си вземат назад прошението и отишли в Цариград да търсят помощ. Скоро бил приготвен друг махзар до турските власти, с който българите от Неврокоп явявали, че за в бъдеще се отричат от духовната власт на гръцката патриаршия. Правителството не им противодействувало тоя път. В Неврокоп била изпроводена заповед да се види каква част от населението се дели от гръцката патриаршия и да се даде по-голямата църква на болшинството. Преброяването станало. Властта държала страната на гръцкия владика и се мъчела със заплашване да принуди човеците да се пишат под гръцкия владика, но не успяла. Отцепниците излезли повече от 3/4. За да не падне по-голямата църква в ръцете на българите, измислило се друго средство: една неделя в едната църква да се пее български, в другата гръцки, а другата неделя наопаки. Българите не се съгласили и протестирали. Правителството въпреки своето обещание отстъпило на българите по-малката църква. [1]

Българите си съставили отделна община и избрали за председател поп Харитона. Той бил човек без образование, но бил енергичен и хитър. Той умеел много хубаво да се държи с турските големци в града и да насърчава селяните със своя майсторски говор.

Неврокопчани имали сега двама водители. Там, гдето трябвало енергия, упоритост, риск, излизал насреща Дуков; там пък, гдето трябвало хитрост, захващал се поп Харитон.

В Неврокоп имало още човеци, отлични по своя патриотизъм, които били най-добри помощници на споменатите двама. Такъв бил например Георги Исирликлията, който донесъл първите черковни книги на славянски език в Неврокоп. Тоя човек съсипал всичкото си състояние през борбата едно с постоянни жертвувания по обществени работи, а друго, захласнат с народните дела, като оставил всичката си работа настрана. Той е сега един от най-бедните българи в града.
 

1. В. Македония, г. I, бр. 26.


244

От 1870 година се начева цветущият период на българското дело в Неврокоп. В това дело се разбудиха и околните кази, съседни на Неврокопската, именно Демир-Хисарската, част от Серската, Зъхна и Драмско. Главен център на движението в Демир-Хисарско станало село Крушево, в Серско — с. Г. Броди, в Зъхна — с. Скрижово и в Драмско — селата: Плевня и Просечен. Тоя период трая до тракийското въстание през 1876 г.

Ние видяхме вече, че събранието в Гайтаниново на 6 декември 1876 г. реши да се отцепи цяла половина от Неврокопската каза от гръцкия владика. Източната половина беше вече отцепена и така цялата околност излезе из ръцете на патриаршията. В тоя тържествен ден сам поп Харитон, председателят на Неврокопската община, служил литургия в Гайтаниново.

Оттогаз работите в Неврокоп взеха съвсем друга посока. Правителството вече не можеше нито да преследва, нито да пречи на българското дело, защото се боеше да не произведе с това за себе си по-големи неприятности. Напротив, поп Харитон спечелил голямо влияние в конака и бил припознат вече полуофициално за рухание реизи. Той свободно разгледвал всичките религиозни спорове в казата, ползувал се със съдействието на властите, когато ставало нужда, разполагал се в Неврокоп като владика.
 

Естествено беше, че българската община в Неврокоп доби такава сила, като се подкрепи от селата. Неврокопската каза тогава беше на върха на благосъстоянието си. Не бяха рядкост селяни с по 2—3 хиляди лири капитал. И такивато богаташи били пламенни патриоти. Подарявали по 50, по 100 лири на един път за обществена работа, а бивали са случаи, когато те залагали и по повече пари, само да се осигури успехът на делото, което тогава въодушевяваше всички. Сега такива патриоти в Македония почти не съществуват, старите се разориха, а нови подобни тям не се появиха. Търговията се опропасти, местната индустрия загина безвъзвратно, панаирите угаснаха, големите данъци съблякоха окончателно народа и богатата страна взима от ден на ден по-печален и по-грозен изглед.


245

Тук-таме пъква някой богаташ, но той се издига с помощта на лихварството, което е едничкият доходен занаят в страната, и такъв богаташ е язва за народа.

По-забележителните търговци от казата, които по право бяха членове на Неврокопската община и всякога й предлагаха услугите си, бяха: Никола Даскалът от с. Ковачовица. Той се съсипа по затворите. Караха го дори до Пловдив пеша. Разболя се, щом го освободиха, и умря. Способен, умен, енергичен и богат, тоя даскал беше страшилище за гръцките владици. Той заедно с Грозданова от Скребатно и още неколцина подобни тям държаха полите на Доспатите, които останаха девствени в черковно-училищно отношение. Никога там гръцкото богослужене и гръцките даскали не можаха да намерят почва за работа. При всичките теглила и до днес тия две села имат най-добрите училища в казата. Училището в Скребатно е по-уредено от Неврокопското. Грозданов бе заточен в Мала Азия. Там спечели добри пари, защото направи водопроводите на града, гдето беше затворен.

От западната половина по-забележителни бяха тия първенци, които ние видяхме на събора в Гайтаниново.

В това време в Неврокоп се устроило учителска дружество, на което членове били всичките градски и селскичители. В него се получавали всичките български вестници, купували се книги, учителите се съветвали помежду си. по разни въпроси и заседавали всеки пазарен ден по обед. В заседанията се събирал много народ и всеки жертвувал колкото му идело от сърце. Учителите давали 5% от заплатите си. В течение на две години това дружество направило един капитал от 20 000 гроша.

В същото време в Неврокоп имало и читалище, при което съществувала библиотека. Членове на читалището били всичките по-видни граждани и селяни.

Като се освободили българите в Неврокопско от гръцките владици, залегнали да си уредят училищата и цялата каза в най-скоро време се покрила с хубаво уредени първоначални училища. Понеже повечето села са големи, те могли да жертвуват и повече пари за училищата си. уаитаниново е давало по 70—80 л. годишно, Либяхово тоже; Скребатно е давало до


246

100 л., тоже Ковачовица; Белотинци [1], Старчища са плащали също по 60—70 л. за учителите. С една реч, появило се такова развитие, което, ако се продължаваше 10—15 години, щеше да даде най-бляскави резултати; но събитията в България убиха възраждащата се българщина в Македония.

В Неврокоп очакваха всеки ден да се получи от Цариград разрешение за български владика и за тая висока длъжност се готвел поп Харитон. Българите с ентусиазъм посрещнали през 1870 г. създаването на Българската екзархия. Трябваше само да стане народно преброяване според фермана и желанията на народа подпълно щяха да се удовлетворят. Но това нещо не стана.

През 1874 г. поп Харитон бил повикан в Цариград. Между народа се разпръснало слух, че председателят ще се повърне като владика в Неврокоп. Наместо това подир няколко месеца неврокопчани приели вест, че поп Харитон се изпровожда в гр. Берковица като епископски наместник на софийския владика. [2]

Около това време патриаршията проводила в Драма нов владика Неофит Врачански, който бил грък, но знаел български. Той трябвало да «умири духовете». Обаче населението се повдигнало срещу него и в с. Чиряшово селяните не го допуснали да служи в църква. [3]

Настана 1875 г. Догдето половината от българския народ още окончателно не бе се освободила от духовното иго на гръцката църква, другата половина почна да мисли за политическа свобода. Всяко дело, поченато преждевременно, няма добри следствия. Движенията на българите и техните следствия повредиха много на българския народ, вземено изцяло. Трябваше поне 10—15 години тихо развитие, за да укрепне младият организъм и тогава да се залавя за по-важни предприятия.

Настана една зловеща затиха на полуострова, която се последва от жестока буря.
 

1. През 1871 г. в това село е учителствувал изгоненият от Неврокопските власти учител Д. Попов (Македония, г. V, бр. 26).

2. Гл. в. Източно време, бр. 46—47 от 4 януари 1875 г.

3. Пак там, 1874 г., бр. 40.


247

Дойде 1876 г. Избухна тракийското въстание, раздухаха се най-грубите национални страсти и настанаха тежки времена за българите.

Тогаз гръцката патриаршия намери сгодно време, за да спечели всичко, що бе изгубила. Нека се ограничим тук със събитията в Неврокопско. Патриаршията учреди в Неврокоп отделно епископство, към което присъедини след Освобождението и Разлога. За епископ останал споменатият Неофит Врачански, който бил голям пияница и бездушен злодей. Той проводил свои човеци да съберат славянските книги и в двете неврокопски църкви и да ги донесат дома му. Няколко души граждани отишли дома му и взели със сила книгите си. Малко по-после владиката жестоко си отмъстил на тия смели мъже.

Щом се наченало въстанието в Тракия, Неврокопската каза се напълнила с башибозуци. Владиката пиянствувал с началниците на четите. По негово наощрение почнали да се арестуват българите. В едно късо време всичките по-видни българи от Неврокопско били затворени. Някои останали в Неврокоп, а други били отведени в Сяр. «Серските затвори, ми говореше един учител, бяха пълни само с попове, учители и български първенци.» Затваряли се само екзархийските привърженици; а ония, които оставали верни на гръцките владици, или никак не се търсели, или се освобождавали, щом владиката се застъпвал за тях. Мнозина от затворените се освобождавали подир 2—3-месечно лежене, разбира се, като плащали за това хубавичко, но най-важните лица останали в затворите дори до амнистията при възкачването на султан Хамида на престола.

От друга страна, селата бяха изложени на грабежи и насилия от страна на башибозуците, а защита не можеха нигде да намерят. При всичко това тогава българите не се поддадоха и нито едно село няма, което наново да подслони глава на владиката. Имаше в народа голяма надежда за по-добро бъдеще.

Щом се начена Руско-турската война, настана тишина в черковната борба. Потаиха се гръцките владици в Македония. Властите се усмириха. Всички бяха в ожидателно положение. Чакаха резултатите от войната, за да видят какво поведение трябва да държат. И гръцките калугери, и турските власти


248

еднакво се бояха от дохождането на русите, защото това дохождане не беше в интереса нито на едните, нито на другите. Българите се бояха да дигат врява, защото в таквиз мътни времена лошава си теглят непредпазливите.

Така се протака работата до Берлинския договор. Щом европейските държави туриха Родопите за граница на чисто турските области, настанаха повторно тежки времена за Македония.. Особено зле пострадаха пограничните места. Страната бе обявена във военно положение. Във всеки град имаше военни съдилища, които накараха всекиго да трепере само като чуе името си.

Турците обвиняваха българите за всичките злини, които постигнаха държавата, и охолно даваха ухо на клеветите от страна на владиците. Особено зле се наостриха те против българите, когато комитските чети напълниха половината от Македония. Името българин стана равнозначно с.бунтовник.

В това време за неврокопски владика бил назначен някой си Хрисант, който във всичко надминувал своя предшественик. Хрисант със своето поведение бил образец на деморализиран калугер. Първата му работа била да се сприятели с чиновниците от военното съдилище. Казват, че той нарочно събирал кьочеци от най-прочути циганки и се веселел с тях. Образувал си цяла компания и, кое с това, кое с подкупи, успял да достигне до такова положение, щото вършил в града и казата, каквото искал. От друга страна, каймакаминът се оказал противник на българите, защото бил бежанец от България, макар че наглед се стараел да пази неутрално поведение.

Почнали наново да се търсят първенците от селата, да се затварят и глобят. Някои били излагани на побой само и само да се принудят да признаят владиката за свой духовен началник. При това тежко положение цялата западна част на Неврокопската каза с изключение селата Гайтаниново и Старчища се подчиниха отново на владиката. Даже силни села като Либяхово и Белотинци преклониха глава пред тежката нужда; но източната част на казата не се поддаде. Мнозина селяни от ония места скъпо платиха за своето упорство: едни бидоха материално разорени, а други се съсипаха в заточение, но запазиха


249

духовно-училищната си независимост през най-критическите времена. Също и Разлог не се подчини, така ще то пак половината от цялата епархия беше срещу владиката.

Хрисант, като водил много разкошен живот, съсипал всичките черковни пари, що имала готови владишката община. Той се обличал много богато, имал голяма прислуга и се държал на голямо. В Неврокоп българите едвам дишали. Исирликлията се съсипал от затвора и осиромашал. Илия Дуков пък остарял. Освен това той бил принуден да се потайва, защото имал син офицерин в България. Българската община съществувала само по име. Обаче нито църквата, нито училището на българите не се затвориха окончателно.

Подир Тома Попов неврокопчани си условили за учител Ангел Иванов от Мусомица и един ходжа, които до най-ново време събирали децата на българските семейства. Но много български къщи под влиянието на страха се присъединиха към власите и минаха под владишко ведомство.

Когато българското правителство взе мерки да се спре върлуването на комитите, почна полека-лека и положението на българите в Източна Македония да се подобрява. Но докато не се вдигна през 1890 г. военното положение, никой не смееше да дигне гласа си явно против владиката.

През 1890 г. Хрисант биде дигнат от Неврокоп.На излизане из града той казал: «Сам Господ да слезе, не може тук да унищожи българите!» На негово място дошел за владика в Неврокоп Григори, един доста неспособен калугер.

След като се дигна военното положение, почна се наново движението в казата и за 2 години грамадното болшинство от християнските села се отказа наново от гръцкия владика.

Неврокопската община обаче далече още не можеше да се приближи до онова положение, което бе достигнала през 1876 г. Бяха се появили някои силни недоразумения между по-видните членове и всичко отиваше на зле. През 1890 г. от екзархията се назначи за председател на общината поп Никола Саев, един от най-добрите наши свещеници в Македония, който с примирителния си дух, с кроткото си поведение успя да въведе един по-добър ред в обществените работи. Българите нямат свой пред-


250

ставител нито в идарето, нито в мехкемето, нито в беледието. Това е голяма несправедливост. Гъркоманите съставят 1/10 част от християнското население и всичките християни, що са в правителството, са взети от тях. Причините на това са две: едно, че турските власти гледат на българите като на опасен за тях елемент, и друго, че с влашките първенци по-лесно се вършат всякакви шарлатании за обиране селското население.

Българските училища в града са много слаби. Българите имат отделни училища мъжко и женско. Общината през настоящата година си съгради отделно девическо училище, което ще служи същевременно и за канцелария на общината.

Мъжкото училище има един учител и женското — една учителка; и двете имат по 4 отделения със следното число ученици:

Гръцките училища са много по-добре уредени. Те получават богата субсидия отвън и са направили прекрасни успехи през тежкото време за българите. Сега гръцките училища имат 2 учители и 2 учителки. Мъжкото училище брои до 60 ученика, а женското до 55 ученички. [1]

И едно друго обстоятелство много лошо се отрази тая година на неврокопското училище. Учителят Григор Ангелаков беше се разболял от охтика и дълго време не посещаваше вече училището, а учителката сама преподаваше на момчетата и на момичетата. [2]
 

В Неврокоп аз се установих на хан. Ханджията беше един от по-интелигентните българи в града. Той ми предложи своята стая, за което аз му бях много благодарен, понеже намерих удобства, за да си почина от пътя.
 

1. Това е писано през 1892 г. Сега работите много се измениха и гръцките училища са съвсем слаби.

2. Следната учебна година числото на учениците и ученичките в Неврокоп надмина 100.


251

На 7 август обикаляхме с някои приятели града. Ходихме повечето из християнските махали, защото през турските тук е опасно да се минува. Турците в Неврокоп твърде малко са смекчили суровите си обноски с християните и често вършат безчинства, които повечето пъти остават ненаказани. Когато отидох в къщата на един мой познат, бях зрител на една сцена, която много ме разтревожи. В долния кат на къщата имаше малко дюкянче, в което между другото се продаваше и вино и ракия. Едвам бяхме седнали и в дюкянчето се чу силен женски глас, който изразяваше страх и отчаяние. Подир това настана глъчка, шум, чуха се няколко груби пияни гласове, които хулеха и викаха, колкото можеха. Чу се шум от стъкла, които се трошаха долу, и никой нямаше да спре това буйство. Подир малко се разбра, че няколко пияни турци насила се вмъкнали в дюкянчето, което тоя ден било затворено, защото дюкянджията бил повън нейде на работа. Дъщерята на ханджията, която била там наблизо, се уплашила и надала писък; но гостите не се смутили, а почнали да се разпореждат свободно в дюкянчето и да взимат, що им е потребно. Дохажда майката на момичето и с ужас гледа как се разхищава стоката им. Тя моли, вика да си отидат, но те я изругават и в яда си строшават няколко стъкла и преспокойно си излизат, като че ли нищо не са направили.

Тоя ден бях още в няколко къщи. От Неврокоп има 4-ма ученици в Солунската българска гимназия и 1 ученичка; също в Серското IV-класно училище има 4-ма. Посетих домовете на някои от по-първите граждани. По къщята забележих извънредна чистота. Приет бях навсякъде радушно. И тук, както и по цяла Македония, стените бяха покрити с множество руски картини, между които навсякъде личеше образът на императора.

Бях в старата българска църквица «Св. Арахангел», която е малка и нисичка. На вратата й стои написано 1811. Това е годината, когато е довършена. Повече няма нищо любопитно в църквата. Голямата църква «Св. Богородица» не можах да видя, понеже беше затворена. Тя изглеждаше 4 пъти по-голяма от българската. Освен това има още преимущество, че се на-


252

мира всред християнската махала. Тая църква е причината, гдето много български семейства се числят към гъркоманската община. В народа църквите играят голяма рол. И от това, в чии ръце се те намират, често пъти зависи съдбата на цяла махала или село. Един пресен пример имаме в селото Мачуково в Гевгелийската каза. Едва 1/10 от това село не е екзархийско. Девет години мачуковци водиха борба за църквата си и съсипаха 400 лири по давии и когато не успяха да я отнемат, принудиха се пак да признаят властта на гръцкия владика, който в замяна за това им позволи богослужението да се извършва на славянски.

Гърците в Македония са обърнали най-сериозно внимание върху образованието на жените и чрез тях покоряват мъжете. Има стотини българи в Македония, които са учили в гръцки училища и пак са останали българи. С жените не е така. Те повечето пъти излизат от училището надъхани с омраза против всичко, що е българско. Тям им вдъхват мисъл, че българското е просто, долно, грубо, неодялано, а що е гръцко, е хубаво, благородно, цивилизовано и с него човек може да се гордее. Образованието им е повърхно, но обръщат голямо внимание на вънкашните обноски на момичетата и на ръкоделието. При това ученичките работят в училището главно неща, предназначени за разкош, например: плетат възглавнички, шият цветя по кърпите си и плетат разни плетенки. С една реч, работят онова, що бие в очи. Аз съм имал възможност да срещна в Македония множество случаи, гдето жените на чистокръвни българи и добри патриоти посещават гръцките църкви, приемат гръцки свещеници, дават на децата си гръцко образование и постоянно водят борба с мъжете си. В Сяр има 4 души български общинари, на които жените не стъпват в българска църква. Един такъв случай се попадна и в Неврокоп. В едно от най-първите български семейства имаше двама братя женени. По-старият, който дълго време е бил председател на българската община, се е оженил за една влахиня и тя в късо време бе успяла вече да го постави под чехъла си. Напоследък се свести и като не успя да я вразуми, прогони я от къщата си. Тя по никакъв начин не се съгласяваше да се кръсти детето им от български поп.


253

На вечерта с председателя и с някои още българи се разходихме вън от града. Главният разговор се въртеше около градските работи. Най-тежко беше на българите, че турското правителство не ги зачита, макар че те имат огромно болшинство в казата. Каймакамът даже съвсем неприятелски се отнася към българските села, които се отказват от владиката. Той гълчи селяните, не им приема харзовалите и явно им говори, че екзархията не може да има никаква власт в Неврокопско.

На 8 август, придружен от един учител и един кираджия, отправих се да посетя остатъците от стария град Никопол и минералните води, които се намират наблизо до него. Към нас се присъедини и един дюлгерин от с. Ловча, който отиваше да се натопи веднаж в топлата вода, за да оздравее от някаква си болест, която много му пречела на работата. Тръгнахме към изток. Пътят водеше през буйни ливади, напоени с вода. За 3/4 часа стигнахме до р. Места. Тук тя е широка, разлива се на едно голямо пространство и се минува по един много лошав дървен мост, който се клатеше, докато ние ходехме по него. По моста минават само пешаци и ако имат коне, трябва да ги водят. Той е широк около 2 метра и дълъг до 200 метра. Коритото на реката е плитко. Познава се, че то много пъти е менявало мястото си. Кираджията ми разправи, че реката е добила името си Места от това, че често си мести коритото.

Аз мислех, че полето се протака само по десния бряг на реката; сега се оказа, че и по левия бряг на реката в полите на Доспат се образува поле, широко до 1/2 час, а някъде и повечко, само че това поле е много наведено и повече прилича на полегато планинско нанадолище от полите на Доспатите. Местността е много старателно обработена, както и цялото Неврокопско поле. Ние срещахме ту оризови нивя покрай реката Канина, гдето вървеше пътят, ту прекрасни зелени ливади, напъстрени тук-таме с елхови дървета, ту пшенични ниви, вече пожънати. Отивахме изпърво на север, после на изток, все по левия бряг на р. Канина и за 1/2 час дойдохме до с. Исирлък, гдето се начеват вече по-стръмните поли на планината.

С. Исирлък е съградено на старото място на разрушения град Никопол. То се дели на две части: Исирлък и Марчов


254

чифлик. Чифликът собствено лежи на самите развалини. Исирлък е до самия бряг на реката на изхода й из една планинска теснина. То брои 50 чисто български къщи и земята му е частно притежание. Селото отдавна вече е екзархийско, както и всичките наоколо му. Над него на един баир има развалини от стара малка църквица. Ханджията ни разказа, че там има камък с някакъв си надпис. Аз изгубих 1/4 час да прегледам всичките камънаци около развалината, но не намерих камъка с надписа. Имаше няколко мраморни плочи. По-напред е имало повече, но те са разнесени по къщята.

Селяните казват, че името на тяхното село произлязло от турската дума есир, което ще каже роб. Но по-вярно е, че е наименовано Хисарлък, от хисар, крепост, а после е изкривено на Исирлък.

Марчовият чифлик е 1/4 час на югоизток от Исирлък. Ние с учителя отидохме пеши до това село и щом се приближихме към него, видяхме развалините от стария град. Градът е бил на доста равно място. Над него към планината стои една висока могила, на която е имало особна крепост. Аз не можах хубаво да разгледам това място, защото трябваше до вечерта да отиваме до баните и да се връщаме назад в Неврокоп. Отидохме при селската църквица. Тук дойде при нас един млад момък от селото и ни отвори църквата. Тя беше съвсем нова, нямаше нищо за забелязване. До църквата има малка стаичка, която служи на селяните за училище.

И тъй на мястото на едновремешния укрепен град Никопол днес стоят 40 прости български къщици, които са чифлик на един неврокопски бей.

Младият момък ни заведе да обиколим остатъците от стените, които се запазили по-здрави на запад от селото. Тук наистина са очувани остатъци от старите стени 1—2 м високи, а някъде и повече. Стените били дебели около 1 1/2 метра. На някои места се виждат остатъци от кули. Водачът ни посочи няколко църквици: «Св. Неделя» на северната част на разрушения град, «Св. Константин», «Св. Богородица», по западната част, и други. Намираха се тук-таме части от мраморни плочи, от стълбове и други украшения, разбити и разхвърлени. Водачът


255

ни разправи, че стените си имат сайбия, който се явява във вид на едно грозно животно, нещо като драконите, изображавани по църквите. Аз го разпитах да ми каже дали се намерва някой писан камък. Той ми каза, че напред имало повече, но не знае как са липсали. Вероятно са ги зазидали някои селяни ло къщята си. Сега имало само два, но единият е зазидан пред вратата на селската фурна с писмото надолу и той не може да се чете, а другият е в двора на бейския конак и него аз копирах, доколкото можеше той да се копира. Камъкът е мраморна основа на стълб; буквите са изтрити и мъчно се познават; затова в копирането възможно е да има грешки. В чифлика имаше няколко турци, които дойдоха при мене и ми казаха, че и друг път са дохождали хора да гледат тоя камък, но не са разбрали, що писува.

Никакво предание не можах да науча за превземането на стария град и за разрушението му. Нужно е да се направят по-добри изследвания на това място. Твърде е възможно да се открият по къщите негде някои стари надписи.

Вътре и вън от разрушените стени се простират богати ливади от три страни. Само на север мястото става по-високо и там има ниви. Собствено планинските височини се начеват доста далече от Никопол; има около 1/4 място до тях.

Според Mannert [3] град Nicopolis ad Nestum трябва да е основан от римския император Траяна, и Птоломей го споменува в своите списания. Във византийски времена той се споменува с името Cristopolis. Това надали е вярно, понеже според
 

1.  ?

2. От редакцията на първото издание е написано: «Вж. бележката ни в края на статията.» Няма обаче никаква бележка. — Ред. на издателството.

3. K. Mannert, Geographi der Griechen und Roemer, B. VII, S. 280.


256

Акрополит Cristopolis се намирал на изток от Филипи, а Никопол лежи на север от тоя град. Освен това в околното население се е спазило и досега името Никопол за развалините.

Мястото е много водно. Всичките обработени ниви и ливади могат през цялото лято да се поливат.

От Исирлък на североизток върви тясно планинско устие, през което тече р. Канина. И двата бряга на теснината са стръмни. Ние отивахме по една тясна пътечка по левия бряг на реката, която течеше много дълбоко под нас. Устието около 1 1/2 км вървеше към североизток, после долината завъртя към изток и се малко поразшири. За половин час стигнахме до баните.
Баните са наредени по десния бряг на реката. Три отделни здания стоят близко едно до друго. Те са стара направа. Твърде е възможно да са въздигнати още от римляните. Зданията са иззидани от дебела стена и се делят на три части. От една страна на всяко здание стои къпалнята, която е кубелия. В средата стои кръгообразно вир с топла вода, заграден наоколо с мраморни плочи. Вирът по средата е много дълбок, по краищата по-плитък. До банята има стая за събличане. Вероятно тя е имала пригоди за почивка, но сега такова нещо не е останало. По-нататък стои дълъг обор за конете на гостите. Това съставя първия кат на зданието. Отгоре върху трите отделения има втор кат, в който се излиза по една каменна стълба от стаята за почивка. На тоя кат има три стаи, предназначени за жилища на посетителите. Водата в най-горната баня е най-топла и има около 50 С. В двете по-долни е по-хладна. Средната е 45 . На изворите трябва да е по-топла; те са около 200 м далеч от баните. Водата има слаб синпурен дъх.

Баните били съвсем запустени. От 15 години насам Неврокопското беледие малко ги е поправило и сега ги дава под наем. Наемателят взема по 20 пари на къпане. Лете дохождат тук много турски семейства и седят по 5—6 деня. Сега по причина на байрама бяха си отишли посетителите в града и на баните беше тихо.

След като се изкъпаха другарите ми, ние се завърнахме по тъмно в града по същия път, по който дойдохме.


257

На другия ден, 9 юли, беше понеделник — пазарен ден. Още отрано се стече голяма навалица народ в града. Напълниха се тесните улички с човеци и товарни добитъци. Напълни се цялата чаршия с продавачи и купувачи. На разни места бяха разставени разни местни произведения, като брашно, пшеница, грънци, паници, овощия, боб, дървета за постройки, чорапи и пр. и пр. Щом някой селянин продадеше своята стока, бързо купуваше, що му е потребно, обядваше на някой хан и си отиваше.

От местните произведения на Неврокоп първо място държат звънците. Едно време тоя занаят е бил в цветущо състояние и Неврокоп е снабдявал голяма част от Балканския полуостров със звънци. Сега са останали три звънарници в града. Аз бях любопитен да се науча нещо повече за тоя занаят.

Звънците се леят от една сплав, състояща се от мед, цинк и калай. На 400 др. мед турят 80 др. цинк и 50 др. калай. Всякой дюкян изработва годишно до 3000 оки звънци от разна големина. Продават ги от 13—18 гроша оката. Металът се лее с борови въглища. Неврокопските звънци са тесни, продълговати и малко сплескани. Наместо език вътре виси по-малко звънче. Неврокопските звънци издават ясен глас.

Тук наред с тия звънци се продават и други едни — ковани. Те са тънки, с издут мех и тесни уста. Издават глух, широк глас. Тия звънци се работят по някои доспатски села от ковани медни плочи, после свити и споени. Те се употребяват обикновено за едър добитък. Има и четвърти дюкян, в който сега по-малко се работят звънци. В тоя дюкян преди правили мартини. Но когато правителството запрети употребяването на оръжие с готови патрони, майсторите се принудиха да търсят в звънарството прехраната си. Позволено им е да правят пищови, които се пълнят с патрони.

От другите занаяти в Неврокоп по-важен е семерджилъкът. Трябва да има повече от 100 семерджийски дюкяни в града. От това явно се види, че тук конят, мулето и магарето са главните товарни животни. Кола много рядко се среща в някои села в Неврокопското поле. Воловете се употребяват тук изключително за оране. Биволи съвършено няма. Както пренасянето


258

на товари, така също и пътуването в цялата околност на Неврокоп не може да става с кола, понеже няма нито един коларски път, който да води от Неврокоп за друг някой град.

Подир обед аз слязох в гостната стая на моя хан, която беше пълна със селяни. Тук пред нас се изигра една сцена, която е достойна да се предаде на читателите.

На едно малко столче седеше един 60-годишен старец, селянин, прилично облечен. Той беше сух, с резки черти на лицето. Около него седяха и стояха няколко души по-млади селяни, които водеха със стареца разговор, приличен повече на спор. Старецът беше глух, затова околните му силно викаха, за да ги чуе.

— А бре, дядо! — викаше един, — що ще правиш ти с твоя манастир, като го делиш от народа? Кой ще стъпи в него? . . . Ще запустее бре? дядо, ще запустее! Крак селски няма да прекрачи вратнята, това хубаво да знаеш!

— Не ме мешайте, синко, във вашите кавги! И патриката, и екзархът за мене са все едно, все са християни. Манастирът е отворен за всички.

— Не е така! — провикна се други. — Така не става. Всичкото село се отказва от владиката, само ти искаш да се държиш с него; хубаво, дръж се, да видим догде ще я изкараш!

— Слушай, дядо — начена трети: ако манастирът дойде със селото, богатството ще потече в него! От цялата каза народът ще дохожда там, от Българско чак ще имаш гости и злато ще се събере в манастира, разбираш ли?

Старецът мълчеше упорито.

В това време влезе вътре дядо Илия Дуков. Селяните му станаха почтително и го поздравиха. Дядо Илия се обърна към стареца и почна да го упреква в слабодушие, загдето не записваше манастира заедно със селото на прошенията, с които се явяваше на властите за припознаване екзархийската власт.

Около стареца се събра цялото село и категорически му обяви, че ако той не последва примера на селяните, всички ще се откажат от него. Той беше принуден най-сетне да се съгласи с тях.

Ето каква беше работата. Селяните от Горна Сангартия,


259

3 часа на юг от Неврокоп, се бяха вече отказали от гръцкия владика. Над селото стои хубав манастир, в който селяните се черкуват. Той е подновен преди 40 години на мястото на стар разрушен манастир. Старецът, с когото се водеше борбата, беше основателят на манастира и досега негов настойник. Тапията за манастира е извадена на негово име. Той, надут от гръцкия владика, не скланяше да мине манастирът под екзархийско ведомство, а селяните го убеждаваха и най-сетне, кое с молба, кое със заплашване, го склониха и сега манастирът е екзархийски.

С дядо Илия Дуков аз се бях запознал още на първия ден, когато пристигнах в Неврокоп. Сега той беше дошел да ме повика дома си да си поговорим.

Нему беше много мъчно защо г. Шопов, като минал през Неврокоп, не се спрял повечко в града. Къщата на дядо Илия е на един кат, но хубавичко направена. Дворът е постлан с хубави плочи и на единия му край тече бистра студена вода из широк сопой. Дядо Илия е бил дълги години най-влиятелното лице от християните във всички градски и казалииски работи в Неврокоп. Ние споменахме вече неговото име на няколко места в борбата с гръцкия владика, гдето той като народен водител е играл първенствуеща рол. Сега старостта го е налегнала и той тихо и мирно очаква края на много трудния си живот. Обаче дядо Илия силно се интересува от хода на черковната борба и сега най-големият му идеал е да доживее да види в Неврокоп български владика. [1] Старецът наближава 90-те години. Той е нисък и доста дебел. Чертите на лицето му са правилни. Очите му запазили още своя блясък. Въобще старецът внушава към себе си почит и уважение.

Тук му е мястото да споменем нещо за Неврокопския панаир. Той е останал още от старите времена, както споменахме по-преди, и е ставал близо до манастира «Св. Богородица». Продължавал се е от 1 до 15 август. Мястото, гдето е ставало пазарището, се нарича Хирова ливада. До 1850 г. Неврокоп-
 

1. Дядо Илия бе честит да посрещне българския владика през настоящата година. В един брой на «Пловдив» пишеше, че старецът плакал от радост, когато видят владиката.


260

ският панаир е бил първият в Македония. По голямата търговия, що е ставала тук, можел да се равнява с него само Узунджовският и Серският панаир. От 1850 г. почнал да се въздига Прилепският. Къде 1855 г. тия два панаира съперничали един с друг. Понеже ставали в едно и също време, то заинтересовани търговци начнали да работят да се премести единият. Неврокопските бейове приели да се премести техният панаир и от 1857 г. той почнал да става от 25 август до 8 септември. От това време почнала да пада полека-лека славата на панаира. Прилепският го надминал. Неврокопчани направили още една голяма грешка, която почнала да отвръща много търговци. Кириите на дюкяните, гдето ставал панаирът, били подигнати до неимоверна цена: за 15 деня взимали за едно дюкянче 10 до 15 турски лири наем. Една година множество търговци дали клетва, че няма вече да се върнат на тоя панаир, гдето се отнасят тъй невнимателно към техните интереси. И наистина на другата година тия търговци не дошли, ако и да им се предлагали големи улеснения.

Най-главният удар на този, както и на другите панаири, докара отварянето на Солунското пристанище, което почна да притегля към себе си цялата македонска търговия. Нашите местни произведения не бяха дорасли, за да могат да конкурират с евтините австрийски фабрични произведения, и паднаха пред тях.

На Неврокопския панаир са се продавали от местните произведения главно следните: железни изделия от Мървашко, платнени произведения от Сяр, шаяци от Тракия, дебели вълнени кечета за постилка и завивка от Долен, звънци и сахтияни от Неврокоп, тютюн от Драмско, жива стока от Разлог, Пирин и Доспат, гайтани от Тракия и други някои по-маловажни неща. Сега от всички тия производства ни едно не може да вирее и естествено бе, че търговията трябваше да падне.

От Руско-турската война насам още повече падна панаирът и сега има само местно значение за Неврокопската каза и Разлога. Главната търговия на панаира се е ограничила в продаване жива стока. От местните произведения в доста ограничено количество се продават още доленските аби, неврокопските звънци и шалове, които се работят в Сяр.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]