9. Възраждане на българите и черковната им борба

Усилване на християнския елемент в Скопие през последните две столетия. Народност. Всегдашна слабост на гръцкото влияние в Скопие. Първа българска книжарница в Скопие. Новобългарски двигатели в. Скопския край. Владици от миналия век. Митрополити Захария и Анания. Търсене от населението български владика през 1830—33 г. Хаджи Трайко. Митрополити Гедеон, Генадия и Неофит. Борба за Кучевишкия манастир. Иконом Димитри народен кандидат за скопски митрополит. Митрополит Гаврил и епископ българин. Съграждане на новата черква «Св. Богородица». Братя хаджи Георги и ходжи Христо Попович и тяхната деятелност. Две течения в града и начало на гъркоманската партия. Монах Павел Хърват пръв български общински учител в Скопие. Гръцки владишки учител. Митрополит Йоаким. Деятелност на хаджи Георги. Владишка гъркоманска партия. Йордан хаджи Константинов Джинот и неговата деятелност в Скопие. Развитие на училищното дело. Изгонване на братя Попович през Кримската война. Гонение против Джинот. Зафир Малев, водител на народа. Стоян Костов и неговата деятелност като учител и обществен деец. Нови гонения срещу Джинот и отстранението му от града. Недоволства срещу владиката. Георги Карайовев като водител на народа. Борба с владиката. Събрания в града. Мехмед Къбразлията в Скопие. Владиката с народа. Владиката против народа. Въздигане на българското ново училище. Успех на учебното дело в епархията. Смърт на Йоакима. Митрополит Паисия. Протести. Неговото поведение. Владиката не изпълнява обещанията си. Отказване от Патриаршията. Българска община. Народни тържества по случай на екзархийския ферман. Скопската епархия невписана във фермана. Владиката организира сръбска пропаганда. Протести. Истилями. Скопската епархия се причислява към екзархийската черква. Екзархийски владици.

125

Споменахме на друго място, че от покоряването на Скопие до австрийското му разоряване той е бил по преимущество мохамедански град. Малкото християни са се губели между множеството мохамедани и не са били забележвани от пътниците. В околността, както и днес, християнският елемент е бил преодоляющ. [1] При възобновяването на града християнският елемент е излязъл повече на сцената и оттогаз досега той постоянно се усилва и по значение вече надминава мохамеданския, защото е усвоил главната част от търговията и занаятите. По число също тъй християнският елемент скоро
 

1. Един руски пленник, който къде края на XVII и началото на XVIII в. е изходил цялото турско царство, пише за Скопие между друго още, че населението на града е турско, но има и много християни, a около Скопие от три страни околното население е все българско (вж. М. Дринов, Първа българска типография в Солун, Период, списание, кн. XXXI. стр. 16).

126

ще се сравни с мохамеданския и ще го надмине по причини, които изложихме по-преди.

Християнският елемент в Скопие, както и в цялата днешна Северна Македония е по народност български. Това са потвърдили всичките по-известни пътешественици; това са потвърдили и ония, които днес толкова много оспорват българската народност в тия места, именно сърбите. Цял ред сръбски учени мъже, когато им се е падало случай да се произнасят било за границата между сръбския и българския народ, било за самото население в Македония, са се произнасяли ясно и открито, че Шар и Черна гора са граници между двата братски народа. [1]

Най-силното и най-важното доказателство, че християнското население в Скопие и в цялата епархия е българско, е самото население. При първото начало на Българското възраждане това население излезе на сцената като българско; зима най-деятелно участие във всичките борби, които трябваше да води българският народ, докато се отърве от чуждата духовна опека, и до днес го стои начело на националните борби, които се водят в Македония, и упорито защищава своята народност. Кратките бележки, които тук се излагат за тия борби в Скопие и в епархията, ще покажат всекиму най-ясно какво голямо е националното самосъзнание в този важен македонски град.

Никога в Скопие гръцкото влияние не е могло да вирее. Тук не е имало нито гръцки колонии, нито пък е могло да се появи някаква гръцка образованост. В първите векове на християнската епоха до навлизането на славяните Скопие е бил поримчен град. През средните векове той е станал славянски и гръцката култура е останала чужда за него. В църковно отношение градът всякога е бил независим от Цариградската па-
 

1. Вж.: Един отговор от К. в Български преглед, год. III, кн. II; Дримколов, Сръбските претенции в Западна България, С., печ. «Просвещение», 1897; Атанас (Шопов), Сръбските пратеници в Скопската епархия, С., печ. «Просвещение», 1897. Драгоценни бележки за това има в 2 статии на М. Дринов: Яков Трайков от София и Кара Трифон от Скопие (Юбилеен сборник на Славянската беседа) и Първа българска типография в Солун (Пер. сп., кн. XXXI).

127

триаршия, която е представлявала гърцизмът. До Юстиниана скопската черква е била подчинена на Рим, както забележихме по-напред; сетне тя е станала независима архиепископия. От славянското завладяване на града до българското покръщение официална църква не е съществувала в Скопие. След покръщението Скопската епархия била подчинена на българската църква. Борис изпроводил св. Климента за епископ на Величската епархия в Македония и после му заповядал да управлява черковно третия дял от царството му, който се простирал до Драч. Св. Климент се установява в Охрид и туря началото на Охридската българска църква, която в Самуиловото време стана независима и преживя всичките страшни преврати, докато почина едва в средата на миналото столетие. Скопие е бил под ведомството на Охридската църква и Скопската епархия е била една от най-главните епархии на Българската патриаршия през цели 4 века. Едва в началото на XIV век сръбският крал Милутин я отнел от Охридската българска църква и я присъединил към сръбската Пекска архиепископия, под чието ведомство е стояло до смъртта на Душана. Вълкашин. наново повърнал Скопската епархия под Охридската патриаршия около 1368 г. и така останало до втората половина на XVI в. В 1557 г. знаменитият турски везир Мехмед Соколоолу, херцеговински потурняк, възстановил Сръбската патриаршия, която била съвсем унищожена с падането на сръбското деспотство. Тоя везир поставил брата си Макария за пекски патриарх и освен сръбските епархии подчинил му няколко български, именно Скопската, Кюстендилската и Самоковската. Оттогава цели 200 години Скопската епархия е била под Пек. Това нещо е помогнало много да се запази черковнославянският език в тая епархия и да се запази българският й характер. [1]

С падането на пекската църква през 1766 г. и Скопската епархия мина за пръв път под властта на гръцката Цариградска патриаршия и остана под това ведомство волею и неволею
 

1. Глед. бележките на Дринов за Яков Трайков от София и Кара Трифон от Скопие в Юб. сборник на Сл. беседа, стр. 33, 34.

128

дори до 1872 г. Това е периодът на Българското възраждане и църковната борба.

Забележително съвпадение е, че тъкмо тогава, когато изглеждаше, че елинизмът постига своите цели, като завладява целия български народ, се появява възраждането на тоя народ. В 1767 г. всичките български епархии били подчинени на цариградската църква и тя се завзела чрез свещеното писание и чрез школите да ги погърчи, а 5 години по-напред в 1762 г. Паисий написва своята българска история, която е пръв важен подтик за събуждането на българския народ. И тъй, преди да се погребе съвършено българската църковна независимост, почна се възкресяването на българския народ!

Старобългарската черковна писменост не е могла да бъде окончателно унищожена в Скопие през време на турското робство, както това е станало в много други южно- и западномакедонски градове, нито пък е могла тук да си пробие път гръцката алфавита. Който е бил грамотен, той е знаел да чете само черковнославянските книги. В манастирите и в селата около града и по малките паланки сякога е имало килии, в които се е преподавало азбукето на ония, които са искали да стават попове или да водят тефтери. Епархиите на Пекската патриаршия са били запазени от гърцизма по-добре, нежели ония на Охридската. В половината на XVI в, Скопие е станал център на книжарска търговия. Около 1569 г. скопянинът Кара Трифон е имал словенска книгопродавница в Скопие, която е снабдявала с черковни книги всичките ония църкви в Македония, дето гръцкият език не е могъл да се вмъкне. Такова също заведение е имал Яков Трайков в София. Дринов, който изкара на свят тия най-първи български книжарници, е намерил в един псалтир, печатан във Венеция от софиянеца Яков Трайков, следующата много важна бележка:

[1]

1. Глед. бележките на Дринов за Яков Трайков от София и Кара Трифон от Скопие в Юб. сборник иа Сл. беседа, стр. 32.

129

записка казва, че пропътувал подвластните нему сръбски, поморски и български земи и пристигнал в Осоговския манастир, дето и писал това нещо в 1686 г. [1] А познато е всекому, че Осоговският манастир се намира в самата Скопска епархия.

Забележително е още това, че от Скопската епархия са излезли някои от най-първите нови български писатели. Такъв е бил дяк Велко Попович, от когото има останал ръкопис с различни избрани слова, писан в 1704 г. Сам писателят казва, че е родом от [2]. После идат хаджи Йоаким, който е учителствувал в Кратовско и е издал 1819 г. в гр. Будим своята книга «Различни поучителни наставления», и неговият ученик Кирил Пейчинович, който още в 1816 г. напечата в Пеща своя пръв труд «Огледало», преписано на простий язикъ болгарский Долнія Мисии, Скопский и Тетовскій, казва сам приснопамятният писател в предговора. [3]

Положително се знае, че в края на миналото столетие и в началото на днешното в Скопие, даже и в някои села в околията му, стари даскали са учили деца на азбуке и на псалтир и наустница. В град Скопие е достигнал голяма известност даскал Никола от Крушово, който е умрял в дълбока старост около 1838 г. и е бил даскал на цяло поколение от първата четвъртина на днешния век. Също тъй в манастира на село Кучевища е имало такова черковно българско училище, в което е получил първата грамотност днешният престарял пловдивски митрополит Натанаил.

От миналото столетие в народа не са се запазили никакви възпоминания за скопските владици. В един поменик, който се пази в църквата «Св. Богородица», стоят имената на следующите владици: Антим, Йосиф, Гаврил, Неофит, Генадия, Захария, Анания, Гаврил, Йоаким, Констандия и Доротей. Ние предполагаме, че това са владици, които са занимавали скопската катедра след скопското разрушение. Антим се споменува в един надгробен надпис от 1727 г., който се намира в двора на
 

1. Периодическо списание, кн. XXXI, стр. 17.

2. Там, стр. 17.

3. А. П. Шопов, Из новата история на българите в Турция, Пловдив, 1895, стр. 50.

130

старата църква «Св. Димитрия». За последователите му до Захария нямаме на ръка никакви бележки, нито пък в населението са останали някакви възпоминания.

Захария е добре познат скопски митрополит от началото на днешното столетие. Той е бил родом от Скопие [1] и е управлявал дълго време Скопскат а епархия. Преосвещеният Натанаил, който е запомнил този владика, предполага, че той е ръкоположен още от пекските архиепископи, но за това няма никакви данни. Известно е само, че Захария е бил добър църковен служител и народен пастир и че е служил на черковнославянски език в църквата. След дългогодишна деятелност Захария е бил преместен в Призрен, гдето е архиерействувал до самата си смърт, която го постигнала около 1828 или 1829 година.

На мястото на Захария е бил изпроводен от Цариград Анания неизвестно точно в коя година, но не по-рано от 1825. Той е бил по народност грък, но е знаел да говори и по малко български. В 1828 г. Анания е посетил селото Кучевища и е бил в манастирското училище, гдето митрополит Натанаил, тогава малко момченце, е учил азбукето. Децата са посрещнали владиката и той им раздал по 1 пара и им казвал: «уцете се деца, уцете се!» Българските първенци в Скопие не са били доволни от новия владика. Паметта на Захария е била още прясна в града и гражданите не са могли да се свикнат с новите фенерски архиереи, които са дохождали да печелят пари, а не да учат народа. Известно е, че х. Трайко, прочутият по онова време хазнатар на всесилния Амзи паша, е успял да накара пашата да поиска от Патриаршията сменяването на владиката, което е станало около 1829 или 1830 г.

Хаджи Трайко е бил български първенец и най-силен скопски чорбаджия и дълги години ходатай на християнското население пред политическата и църковната власт. Той е бил родом от Дебър, от околията Река. Спечелил е в Скопие голямо
 

1. Приятелское писмо на блъгарина къ гърку, написалъ И. Богданъ, исправилъ же и уредилъ И. Първанъ. Прага, 1852 г., стр. 2—4. Авторът на книгата И. Богдан е сегашният пловдивски митрополит Натанаил, от когото имаме на ръце допълнителни бележки за първите скопски владици от днешния век.

131

богатство и е бил пръв съветник на Амзи паша до самото му вдигане от Скопие. Ето що пише преосвещеният Натанаил в едно писмо за този първенец: «Прости и учени, богати и сиромаси, граждане и селяне за всякое нещо отидуваха при дяда хаджия да се допитват и за добро, и за лошово и в нужда да им помага или словом или делом. Името х. Трайково беше в уста и на голямо, и на малко по всякъде и в скопския пашалък, и вънка. Х. Трайко беше на пашата неотлъчен хазнатарин, съветник и вилаетски чорбаджия и, що одобреше он, това одобреше и пашата.»

След като е бил преместен Анания, х. Трайко заедно с други някои български първенци потърсили от Патриаршията владика от българската народност. Патриаршията пак изпроводила свой човек, съвършено приличен на предидущия. Това е бил Гедеон. Той пристигнал в епархията си през 1831 г. Скопските първенци го приели студено и никак не били доволни от него, заради това той скоро бил принуден да напусне епархията, в която е стоял около година време. Против него се повдигнали и селяните от Кучевища, понеже той искал да вземе управлението на манастира от ръцете на селяните. Той отлъчил от църквата трима селски първенци, един от които бил и бащата на пловдивския Натанаил. По настояване на населението Патриаршията повикала назад Гедеона и бързо изпроводила на мястото му Генадия, също тъй грък, както и предшественикът му. Той бил приет още по-зле и не можал да стои в Скопие повече от 6 месеца. Скопските първенци поискали вдигането му и наново настояли да им се изпроводи не грък, а българин, който да разбира езика на християнския народ, когото ще просвещава. Патриаршията, вярна на своите принципи, и сега не послушала народния глас и изпроводила в Скопие Неофита, който наистина не бил грък, но не бил и българин, а произхождал от азиатските караманлии, които имат матерен език турския. Същевременно от Патриаршията било писано на скопските първенци заплашително писмо, в което им се казвало, че ако не харесат и Неофита, то светата вселенска църква не може да им намери друг владика. Населението било недоволно и от него. Той се държал горделиво и заповеднически. Дохождал в Куче-

132

вища, за да подчини манастира под властта си. Гръцките владици извличали големи суми от манастирите, затова се стремили навсякъде да ги подчиняват направо под своята власт. Селяните първенци, вероятно подбуждани от скопските чорбаджии, ходили при Амзи паша да протестират срещу новия владика, но се завърнали по домовете си без успех. Неофит тръгнал да обикаля епархията си, ходил във Враня, оттам се завърнал в Тетово, гдето умрял от скоропостижна смърт.

Тогива скопяни много енергически потърсили българин владика и посочили лице, което целият народ одобрявал. Това бил Иконом Димитрий, родом от Скопие, който се ползувал с голяма почит в цялата епархия. Иконом Димитрий бил на прекарана възраст, овдовял свещеник и още от времето на Захария изпълнявал в митрополията длъжността протосингел. Той бил на времето си грамотен човек и знаел даже гръцки, но никога не служил на този език. Той бил прав човек, известен на мало и голямо в епархията. Отвсякъде се изпроводили писма до Патриаршията, в които настоятелно се искало, щото протосингелът да стане владика. Обаче фенерската църква не е нито помислювала да ръкоположи един човек, възпитан в духа на Захарин и обичан от народа, нямал върху си патриаршеските симпатии.

За голяма скръб на скопските българи от Цариград дошъл нов владика, пак не от българска народност. Той се казвал Гаврил и пристигнал в Скопие през есента 1833. Хитрите фенерски отци не послушали народа в Скопие, но не искали да го докарат съвсем до отчаяние. Новият владика знаел български и говорил на населението, че майка му е българка. Скоро след дохождането си той посетил Кучевища и обядвал заедно с афоресаните първенци, от които било свалено отлъчението. Във време на яденето, когато дошла реч за манастирския спор, Гаврил казал на селяните: «Дзанам, и я сум бугарин, майка ми е бугарка и нема да боравим на манастирот.» Не се мина много време и митрополитът прибрал при себе си епископ от българска народност, който се казвал Софроний Вратчански и бил родом от гр. София. Със своето мирно обнасяне и с епископа той е уталожил духовете. Изобщо Гаврил е бил умен и хитър

133

архиерей, който е умеел да се държи и с първенците, и с властта, и с Патриаршията. Служил в църквата и по славянски, и по гръцки. Без шум успял да вмъкне един свой псалт, по народност грък, който пеел, от една страна, по гръцки, когато владиката присъствувал в църква. По такъв хитър начин той довел на свои средства и учител, който почнал да преподава елински език частно.

В първите години на владичествуването Гаврилово скопяни си построили нова великолепна църква. В града имало две стари църкви, «Св. Димитрий» и «Св. Спас», но те били много малки. Ходатай за построяване на църквата бил хаджи Трайко. Той подарил пространно място на левия бряг на Вардар. През-1834 г. се получило позволение за градене нова църква. Турското общество в града възнегодувало. Хаджи Трайко уверявал турците, че на същото място е имало някога църква, че то е свещено място и той трябва да го отстъпи за църква. И наистина, като копали за темелите, намерили в земята древни икони и други църковни утвари. Скопяни вярвали, че хаджи Трайко отдавна закопал тия неща в земята, като имал отрано пред вид да прави църква и като знаел мъчнотиите, които може да срещне. Както и да е, църквата била почната през 1834 г. и свършена през 1835 г. Тази църква широка, висока, зидана от дялан камък, постлана с мрамор, с мраморен иконостас, със скъпи икони, била едничката не само в цяла Македония, но нямала равна на себе си далеч зад пределите й. Затова тя се прочула много и била слава на Скопие и гордост на хаджи Трайко, главния виновник за нейното съграждане. Резбата на горната половина от иконостаса била направена от прочутия по онова време дебърски майстор Станишев, същия, що е направил по-после крушовския иконостас, който и до днес се брои за най-красива работа от тоя род. [1] На 1 май 1835 г. новата църква била тържествено осветена и наречена «Св. Богородица».

Владиката е успял да спечели благоволението на хаджи Трайка едно със старанията си по направата на църквата и
 

1. За крушовското тембло пише G. Weigand (Die Aromunen, B. I, Leipzig, 1894—1895, S. 33). Той погрешно мисли, че са го правили власи.

134

друго, като се стремял всякога да бъде угоден на силния чорбаджия и на големците турци.

Малко по-късно, около 1835—1840 г., излезнали са на сцената по-млади сили, които били недоволни от поведението на хаджи Трайко. Те искали да се изпъди гръцкият владика и да се търси настоятелно на негово място българин. Начело на новото поколение се поставили двама братя хаджи Георги и хаджи Христо Поповичи, които са оказали голяма заслуга на Българското възраждане в Скопие. Те били големи търговци и добри патриоти. Работили с Виена, със Сараево и срещали по панаирите други търговци, срещали се в Белград с народни дейци и си поставили задача покрай търговските си работи да се посветят и на народното събуждане.

Незабележено се образували две течения в града: едното по-старо, начело с хаджи Трайко, и другото по-младо, начело с братия Попович. Хаджи Трайко имал със себе си няколко души от по-старите чорбаджии и неговите привърженици съветвали да се работи полека, да се не излиза в открита борба с Патриаршията, да се не въстава против владиката, който не бил лош човек. Те образували владишката партия, която полека-лека благодарение на голямата хитрина на гръцките владици и на влашкия елемент се обърнала по-късно от охранително-консервативна на гъркоманска — враждебна на Възраждането. Това обаче станало по-късно, подир смъртта на хаджи Трайко. Този старец, докато бил жив, не допуснал да се работи против народните интереси.

Около 1840—1841 г. Амзи паша бил дигнат от Скопие и заедно с него бил заточен в Цариград и хаджи Трайко. От това време тоя старец излиза от сцената на народните деятели. Със загубата на властта, която имал пред конака, той загубил и значение за скопските работи. През 1842 г. умрял и Гаврил и бил тържествено погребан в новата църква. В 1843 г. се въвели административните преобразования в Турско и с това се свършва първата епоха на Възраждането в Скопие, която се е състояла главно в искане българин владика за епархията и противодействие на стремлението на Патриаршията да се въведе гръцкият език в църквата. Населението не могло да на-

135

кара фенерската църква да му проводи пастир от рода му, но не дозволило да се погърчат църквите.

През това време и училищното дело в града направило една стъпка напред. Старият даскал Никола умрял през 1838 г. Той през целия си живот учил деца в частната своя къща и всичките псалтове и попове и грамотни скопяни били неговите ученици. Още преди смъртта на даскал Никола скопските първенци са усетили нужда от нов даскал; те не допуснали владишкия човек да учи децата им, а довели един калугер от дебърския манастир «Св. Иван», който се казвал монах Павел Харват. Монах Павел бил условен от църковните епитропи къде 1836 или 1837 г. за общински учител с 800 гр. годишна заплата. С това се турило основа на българското общинско училище в Скопие, което по-късно даде отлични резултати. Училището се поместило до църквата «Св. Богородица» в общинска къща и учението станало безплатно. Какво образование е имал монах Павел, не ни е известно. Също тъй не ни е известно дали той е въвел таблиците. Знае се, че учениците при монах Павел са учили църковни книги, но заедно с тях учили аритметика и нещо от история. Ами Буе, който е бил в Скопие през 1837 г., казва, че християните в града имали 3 училища, в които се преподавало география, история и философия, но повече нищо не ни казва за тия училища. [1] Вероятно едното е било общинското на монах Павел, другото е било на гръцкия даскал, а третото или на даскал Никола, или на друг килиотин.

Гръцкият даскал на владиката останал да преподава дома си частни уроци и учил децата на 2—3 чорбаджии, които по-сетне, ако и малко, оказаха голямо съпротивление на Българското възраждане.

И тъй хаджи Трайко оставил на българите една прекрасна църква и народно училище, пазил ги от турската власт и от гръцката църква, доколкото можал и доколкото позволявали неговите чорбаджийски понятия, но същевременно той оставил и зачатъци на една партия, която след неговата смърт стана антибългарска.
 

1. Ami Boue, Recueil d’itineraires, I, p. 211.

136

Във втората епоха работите почнали да се развиват по-бърже и взели строго определен характер. Хаджи Георги Попович, по-старият от двамата братя, оставил търговията в ръцете на хаджи Христо и се предал изцяло на народните работи. Той бил въодушевен патриот от категорията на Ангелко Палашев [1] във Велес, на Денкооглу в София и на много други първенци от оная светла епоха, благодарение на които българският народ можа да устои срещу много хитрия и силен със средства и опитност фенерски противник.

Главната цел на хаджи Георги била отначало да се доведе българин митрополит в Скопие, Обаче в това той не сполучил също тъй, както не сполучил и неговият предшественик в 1830—33 г. Фенерската патриаршия не допускала мисъл за българин, а изпроводила грък, достоен наследник на своя предшественик.

Новият владика се казвал Йоаким, той е владичествувал в Скопие от 1842—1868 г. Йоаким бил роден в Цариград и доста образован за времето си калугер. Надминавал своя предшественик по ум и хитрина. Той представлява добър образец на съвършен фанариотин: крайно мек и добър, когато има нужда да бъде такъв, крайно енергичен, когато го изисква времето, неразборчив в средствата, когато се касае да запази своите интереси, любезен и отстъпчив, когато противниците са силни, безжалостен гонител на същите хора, когато нямат подкрепа. Благодарение на тия свои качества Йоаким е могъл да устои против народа, можал е да го омаломощава и укротява и при малко по-благоприятни условия този човек можел да удуши българското движение. Обаче противната сила устоява с множеството си, с постоянството си и главно с въодушевлението от идеала, който я ръководел.

Първата грижа на Йоакима в Скопие е била да обезоръжи противниците си със своите ласкави обноски към тях. Особено внимателен бил към силните братя Попович. Той правил на първо време всичко, за да им угоди. Учил старателно български език, почнал да чете «Отче наш» на славянски в църква, по някой път пял ектении на славянски; но задържал гръцкия
 

1. Периодическо списание, кн. XL, стр. 564.

137

псалт от дясна страна в църквата, когато служил. От друга страна, владиката организирал противната партия на Поповичи, направил я да служи чисто на патриаршеските гръцки интереси и изкарал начело на тая партия сина на хаджи Трайка Ниче, който бил далеч по-некадърен от баща си. Душа на владишката партия станали братя Превле от арнаутско или влашко произхождение, но погърчени. Тези братя били преселени от Епир и се занимавали с търговия. Най-старият брат Яне Превле бил умен и хитър човек. Към тази партия се прибрали повечето влашки къщи и твърде малко български. При всичкото старание на владиката голямото болшинство преминало на страната на Поповича и неговата партия се нарекла «българска».

Хаджи Георги Попович държал в ръцете си яко църковно-училищните и други градски работи. Епитропите били негови човеци, също тъй градските мухтари; той имал на страната си християнските еснафи, които всякога съставлявали същинската сила на християните в града. Около хаджи Георги се сгрупирали по-видните младежи, които подир него взеха борбата на рамената си и я изведоха на благополучен край; такива са били тогава Зафир Малев, Гьоре Трайков, хаджи Кочо, Георги Карайовов и др. Те всички се възпитали в духа на хаджи Георги, който бил пламенен патриот, неустрашим, енергичен, щедър и готов на всякакви жертви зарад идеала, който въздигал духа му.

Хаджи Георги си турил грижа да намери достоен учител за Скопие. Преди това по негова инициатива било съградено ново училище в двора на църквата «Св. Богородица». Скоро се намерил такъв учител, какъвто търсили българите. Това бил велешкият ентусиазист Йордан хаджи Константинов, именуем от населението Джино [1] или Джинот, а сам се подписвал «многогоревностный Iордан х. Константинов Болгарскій Чинов» [2]. Скопските първенци по-напред осигурили училището със средства. Те образували основен капитал от 30 000 гроша, който бил внесен само от 4-ма граждани, именно: братя Поповичи, братя
 

1. Баща му се е казвал хаджи Константин Джино. Прякорът Джин трябва да е произлязъл от турската дума «джин», която означава неща като лош дух.

2. Цариградски вестник, г. II, 1851, бр. 44.

138

хаджи Кочови и Зафир Малев дали по 5000 гроша, а друг един скопски първенец, именуем Костадин Икономов, вложил сам 15 000 гроша и подарил на училището своята библиотека, която имала повече от 500 разни книги. [1] Какъв човек е бил тоя Икономов и какви са били книгите, които той е подарил на училището, не можехме да се научим. С тия пари и с приходите от църквата скопското училище било осигурено за дълги години. Освен това уредило се настоятелство на училището, което се състояло от църковните епитропи и Трайче Томкин Анастасков, който се наричал училищен настойник; последният имал главната грижа за стопанската част на училището. Този човек се посветил на училището и се грижил за него повече, нежели за своята собствена къща.

Йордан х. Константинов бил условен през 1848 г. за скопски български учител с годишна заплата 5000 гроша, които получавал от епитропите. Той е учителствувал в Скопие много години и е създал епоха там. Джино е бил преоригинален човек и екзалтиран патриот от типа на Раковски, чийто голям почитател е бил до гроба си. Той е играл важна рол при Възраждането не само в Скопие, ами в цяла Македония; бил е познат в цялата страна и навсякъде се ползувал с голямо уважение. [2] Джинот е бил учител, агитатор, проповедник и писател. Обиколил е много градове в Македония. Събирал стари надписи и паметници, проповядвал против гръцките владици и събуждал народа. Той е един от редките непреклонни, фанатизирани български патриоти, каквито е могло да роди тогавашното време. Сдружен със силния и влиятелния хаджи Георги в Скопие, той е почувствувал здрава почва под нозете си и се е предал с необуздана страст да буди народа. Положението му е било извънредно сгодно за деятелност. Джино е бил по-напред в град Велес. Той се е там родил около 1818 г., там е научил пръв път славянобългарска книга при славния даскал Митре, съвременник на скопския даскал Никола. После е учил в Солун гръцка книга и в Самоков при даскал Николай българска. Самоков
 

1. Цариградски вестник, год. II, 1851, бр. 59.

2. По-подробна биография на Джинот е напечатана в «Български преглед», год. III, кн. IV.

139

по него време е бил важен център на славянобългарското учение и той е дал много от първите народни труженици. В Солун той се запознал с Ланкастерската метода, а в Самоков видял българските таблици. Около 1840 г. той се завърнал във Велес и отворил дома си частно училище. Къде 1844 г. станал общински учител във Велес. През 1846 г, го виждаме, че пътува по разни градове из Македония и проповядва отваряне на български училища. Владиците го гонили по същия начин, както са гонили неговия съвременник Петко Славейков в Източна България. Като бил в Дойран, владиката го повикал при себе си и му казал: «Аз виждам, че си дошъл тук да размиряваш българите. До довечера да се махнеш от града.» [1] В 1848 г. се е настанил в Скопие.

Новият учител се заловил енергично да уреди скопското училище. Настоятелят и черковните епитропи му помагали във всичко. Джино въвел в училището подпълно Ланкастерската метода, което нещо беше направил тоже и във Велес през 1840 г, Направени били чинове, докарани таблици, устроена песочница и всичко, що е трябвало, за едно тогавашно училище. Учениците скоро усвоили новия ред, ходили из улиците смирно, пели църковни песни пред началото на обучението и вечер при свършване на уроците; почнали да пеят и в църква и всичко това възхищавало скопяните. Джино е обръщал голямо внимание на пението и краснописанието. Както в училището към учениците, тъй и към себе си той е бил много точен, редовен и строг човек. Водил е строг монашески живот, останал е неженен до смъртта си, хранил се е и е живял много скромно, но се е обличал хубаво и е мразил ония, които занемарват дрехите си и чистотата на тялото си. Винаги е имал чиста бяла риза, добре колосана, хубава връзка и красиви европейски дрехи. Йордан хаджи Константинов е имал ръст по-долу от среден, бил е сух и имал тънки приятни черти на лицето. Очите му са били живи и погледът остър. Той е бил човек много самонадеян, имал е хубав увлекателен говор и е пленявал простолюдието. Никога не е могъл да търпи противоречия, затова не е живял добре с
 

1. В Цариградски вестник, 1852 г., бр.95 и 96, в статията «Училище и учение» И. Х. К. разправя за това си пътуване.

140

велешките чорбаджии, които не са могли да го слушат безропотно. По тая причина той не е могъл по-сетне да се слага и с по-новите учители, които не одобрявали изцяло неговия начин на преподаване. Той е владеел добре гръцкия език, знаел е сръбски и руски. Чел е много и е имал голяма библиотека. Обичал е да се занимава със старини, затова е обикалял манастирите и търсил древни паметници. Той е изпроводил множество ръкописи в сръбската народна библиотека и е писал в «Гласник» статии; по-после той е бил редовен кореспондент на Цариградския вестник, дето срещаме от него множество дописки, описания на градове, манастири, писане на поучителни диалози и пр.

Всяка неделя и празник Джинот е държал слово в църквата, а подир литургия е събирал гражданите в училището и им е говорил оригинални, повечето иносказателни речи с патриотически дух. Много от тия речи после са печатани в Цариградския вестник. Тук привеждаме една за пример: лошавите и добрите страсти се препират на кои се пада правдата. Те хвъргат жребие. Случва се, че се пада на лошавите страсти, правдата не иска да стои при тях и бяга. Друг път се пада на добрите страсти. Правдата остава при тях, но лошавите правят протести, интригуват и успяват да прогонят правдата. Тогаз излиза дяволът и разказва на лошавите страсти, че те могат да преуспяват, докато владее между човеците простотия, неука, тъпост, затова те трябва да се грижат да поддържат тия неща в народа. А добрите страсти заедно с правдата плачат пред божия престол за изгубените славянобългари, които още стоят прости, неуки и затова са под господството на лошавите страсти. [1]

Джинот е съчинявал сцени и карал учениците да правят представления; това е ставало подир отпуск църква. Всеки е могъл да гледа, без да плаща нещо. И представленията му са били оригинални, патриотически. Някои от тях са правили такова впечатление на народа, щото са запазени в паметта на населението и до ден днешен. Един път напр. учениците представлявали следующето: един млад момък, облечен в черни
 

1. Цариградски вестник, 1852 г., бр. 89.

141

женски дрехи, представлявал спящата България. При нея идат един по един разни апостоли и проповедници да я будят. Дохожда един и говори: «Ставай, клета Българио! Ставай! Не е вече време за спане.» Но България спи тежък сън. Будачът заплаква и си отива. Дохожда друг и вика: «Ставай, майко Българийо! Събудиха се руси, сърби, гърци, само ти спиш.» Почва да я тегли; България едвам се разклатва по малко, но продължава да си спи. Дохожда трети и вика още по-силно, тегли я, плаче, сърди се и най-после с една тръба тръби на ушите й. България си отваря очите, будачът ликува със сълзи на очи и разправя как е време вече за събуждане и пр.

Всеки може да си представи как са действували на народа подобни сцени и да си обясни защо скопяни са били толкози предадени и послушни на своя учител.

Училището на Джино било разделено на три отделения. Първото отделение се наричало детовоспитное; в него са се учили малките деца да четат и пишат по таблиците и на песочницата. Второто отделение се наричало гимназиално, в него се е учило граматика (художнословесие), география, астрономия, всемирна и свещена история, числителница и алгебра и «собрания» от древни писатели; това се е продължавало две години; а който е искал да учи още, преподавано му е краснописание, търговия и пение. Третото отделение било церковное, в него са се учили децата черковен ред. През 1851 г. в първо отделение имало 120 ученици, във второ — 24 ученици и в трето — 35 ученици. [1]

Училището на Джино се е прочуло и в него са се събирали деца и от околните градове: Тетово, Куманово, Дебър, Река, Призрен. Макар че хаджи Йордан бил много строг учител, учениците му го обичали, с радост отивали в училището, за да слушат не само преподаването на учителя си, но и неговите възторжени проповеди, които са увличали младежта.

За 1852 г. Йордан х. Константинов е обнародвал пълна програма на скопското училище, [2] от която ние изваждаме следното по-кратко съдържание:
 

1. Цариградски вестник, 1851 г., броеве 44 и 59.

2. Пак там, 1852, бр. 68.

142

а)  М а л к и т е  д е ц а.

Буквар. Славянски присловници. Благонравница. География (Европа). Граматика (име съществително). Аритметика (4-те прости действия). Църковна история (до 5-то гонение). Свещена история (до израилските съдии). Катихизис. Пословици. Вексели и облигации.

б)  С р е д н и т е  д е ц а.

Буквар. Славянски разговори. Сръбски имена (сръбски език). Руски пространи катихизис. География (Турция, Русия и Германия). Пример добродетели (5 глави от първата част). Граматика (осемте части). Слова сръбски, славянски и руски, с правила. [1] Числителница (прости раздробления и тройно правило). Всемирна история (старите времена до Христа). [2] Църковна история (седемте събори). Свещена история (до иерусалимското пленение от Новуходоносора). Три слова за възкресение! преображение и успение Богородично. Енциклопедиите. [3] Кратка антропология. Нещо за планетите. Пословици и дневник чаршийски.

в)  П ъ р в и т е  (н а й – г о л е м и т е)  д е ц а.  Граматика Мразовича. Захаревича. Цветник. [4] Всемирна история с генеология, хронология и география. Физика. Стематография. Свещена история. Църковна история. [5] География с изображение на карти. За планетите. Митология (слишателно). Практическа аритметика. История на Кирила и Методия със свидетелства (ръкопис и слишателно). За старитите философи. Компас. Биография на знаменити мъже и философи (слиша-
 

1. Джино е знаел освен гръцки език още сръбски, руски и черковнославянски. Заедно с българската граматика той е учил децата същевременно сръбски, славянски и руски.

2. Във всемирната история на Джино се е вмещавала и българската, която се почвала 2000 г. до н.е.

3. От някого си Г. А. С. Б. и подарени от Александра Екзарха на училището.

4. От Цветника трябало да се изучат 50 листа «с писмом» и «слишателно”. Под думата с писмом се е разбирало, че ще се преписва, а пък слишателно е означавало, че ще се учи науст. При всичките други предмети е забележено учение «науст».

5. Също с «писмом» и «слишателно».

143

телно). Славянска граматика. Свещенослужене. Речник 500 речи славянско-руско-български с етимология. Български речи със славянско граматическо склонение. Писмо.

Тия материали не са били само за по една година. Вероятно 2-то и 3-то отделение са имали по двегодишен курс.

Всичко това е преподавал един учител с един помощник.. Какъв труд са носили тогавашните учители!

Джино развил твърде разностранна деятелност в Скопие. Той проповядвал по къщята, проповядвал в църквите, проповядвал в училището и чрез печата. И всичките му проповеди се съсредоточавали около вярата, народността и нравствеността. Той бил добър християнин, пламенен българин и високонравствен човек и е искал всички да бъдат като него. На първо място в своите проповеди той турял народността. Който се отрича от народността си, той не може да бъде добър човек според Джинот. Той е възхвалял името българин по различни начини и се е гордеел с него, като искал и другите да следват примера му.

Тая деятелност на Джино не е могла да не обърне вниманието на гърка владика в Скопие, Хитрият Йоаким вънкашно се е преструвал, че не обръща внимание на Джиновите проповеди, но търсил случай да му напакости и щом обстоятелствата му помогнали, турил в дело своите планове.

В неделни и празнични дни Джино държал слова в църквата, а след литургия събирал гражданите в училището и им говорил иносказателни речи в патриотически дух. В Цариградски вестник ние срещаме доста статии, написани от Джино в такъв дух. Много е за вярване, че той ги е говорил в Скопие и после ги е печатал.

Подобна е напр. статията «Минерва и девет музи и остри меч се разговарят ради изгубена Болгарія». [1]

В същия Цариградски вестник от 1852 г. ние срещаме една оригинална хронология, написана от скопския учител. Тя заслужва да се прочете, затова ние изваждаме по-голямата част от нея:
 

1. Цариградски вестник, 1851 г., бр. 48.

144

«От миробітіе лета 7360
«От Христа лета 1852
«От како е сляпа Болгарія лета 1852 (?)
«От како се отвориха училища в Болгарія 12
«От како не (ни) любят гърците лета 3505
«От како ни думат хондро-кефали лета 613
«От како ни принудила слепота гречески да учиме и во черквите гречески да служиме лета 202
«От како умрели нашите владици и патрици има лета 181
«От како ги храниме и облечуваме и им полниме кесиите на греческите гладници има лета 291
«От како е български пространи език има пред Христа лета 2000
«От как учителите болгарски како апостоли ги гонят от град в град има лета 13

Подобни хронологии не са били по угодата на скопския владика Йоаким, но той ги е търпял, както споменахме и по-горе, защото се боял да не би с гоненията си срещу автора да раздразни народа и първенците.

Една още по-оригинална и характерна статия, изляла изпод патриотическото перо на Джино, срещаме в 44-я номер на Цариградски вестник от 1851 г., на която съдържанието излагаме тук изцяло:

«Бог».

«Азъ оживуейки и живимъ като се услаждавамъ гледая народотъ нашъ пресладкій и ради това не ме остава неговата доброта да будемъ лукавъ. И ако ме пита нкой, школски человкъ ли си или Болгаринъ? Азъ полноотвтимъ Болгаринъ съмь. Че не е честно на моето Славяно-Болгарство да творимъ зло и лукавство; прави Болгаринъ не лаже, незавидуе, неблудуе, за печена кокошка врата не размнуе. Болгаринъ е произведенъ от Богъ Болгъ-а-ря рка-богата или ри, и прилегателно неправилно степенно:, болій, болшій, вышій, величайшій. По истина нема по величествено от Болгаринъ. Болгаринъ

чрезмерно ради, оре, се, торгуе, воинствуе, почитаніе своего царя и всичкото, колкото е узаконено Богу и царю.

Ради това азъ съмъ Болгаринъ, и моето благородно болгарство не ме допуща да не бъдамъ добъръ, за това имамъ вра и надежда и любовь о человчество и учителство, с което туне дломъ роду моему, и кой иска безлицеприятіе и безпристратие учитель, ето кой самь во пламени реченіе, распаленъ самь подобно етна и хекна и вулканъ диамантовъ венецъ ми кова. Нека служимъ роду моему, ако е и за крива Бога. Не е честно мене Болгарину да отчаявамъ и да вракямъ зло за зло. Болгаринъ прави и врны и благородны човкъ, Болгаринъ е любитель всякое добро, Болгаринъ е срамота да се отричува от своя родъ и языкъ, той Болгаринъ, който родо свой си хули името му е ни день ни нощь. Азъ самь Болгаринъ, плачемъ за нашите изгубени болгаре, които с во Долния Мисія, [1] затова сдолжни ме да ся жертвуваме за бракята наши пресладкій болгари.
многоревностнии Юрданъ х. Константиновъ Болгарскій Чиновъ.»

Тук му е мястото да отблъснем твърденията на някои сръбски писатели, че Джино е проповядвал сръбски идеи в Македония. Той е обичал сърбите, имал е сношение с някои учени в Сърбия, писал е две статии за св. Кирил в «Гласник», ползувал се е напоследък от сръбската литература, намерил е даже веднаж прибежище и покровителство в Сърбия, но всякога си е оставал на дело и по душа фанатик българин.
 

1. Скопската област пада в Долна Мисия.

146

Йордан х. Костандинов е пропътувал цяла Македония, [1] проповядвал е навсякъде събуждане, събирал стари паметници, правил е описания и е познавал добре страната. По всичките статии, писани от него, той нарича Македония и Долна Мисия страни български. Между многото му статии за градове и за манастири, обнародвани в Цариградски вестник, ние привеждаме тук част от една, писана в 1852 г. и напечатана в броевете 94, 95 и 96 на същия вестник. Тя е озаглавена «Училище и ученіе».

В първата й част се разправя, че българите са православни, богобоязливи, но прости и неучени; имат славянски обичаи, които той описва, па сетне продължава по следния начин:

«Иматъ ли Болгарете други сосди?»
«Има, но с достойни и тези за сожаленіе: Греци, Цинцаре, Куцоцинцаре, Тоскогреци, Гегогреци, Бугарогреци, Цинцаро-греци, всичките прости и неучени.»

Тук под името тоскогърци, гегогърци Джино подразумява погърчени или гърчеещи се албанци, под името бугарогърци — гърчеещи се или погърчени българи, и под името цинцарогърци — гърчеещи се власи.

По-нататък продължава:

«Охрид е (град) за сожаленіе, защото (Охридянит) се гнусатъ отъ своя болгарскій языкъ. Дано Богъ ги уразуми. Дебар, Кърчова, [2] Галикъ, [3]Река. [4] — Болгари в злохуди мста, страдаят от дивихъ арнаутовъ, но са големи майстори, иматъ прочутъ манастиръ св. Иоанъ монаси Болгаре. Тетово, Гостиваръ най прости Болгаре. Скопіе градъ старъ, великъ и чудесенъ, окресть него близу 20 монастира, зидани от србскій царе. (Скопянит с) стари Болгаре, но како (с се) вселили между

1. Гл. Цариградски вестник, 1853 г., бр. 113. И. Х. К. в един отговор на Радулов между другото пише, че е бил във Велес, Скопие, Прилеп. Охрид, Елбасан, Кавая, Берат, Кроя, Дебър, Кърчово (Кичево), Щип, Кратово, Куманово, Радовиш, Струмица, Мелник, Неврокоп, Тиквеш, Аврет-Хисар (Женско), Бабадаа (?), Веленде (Валандово), Пирава, Хурка, Дойран и Кукуш.

2. Кичево.

3. Вероятно Галичник.

4. Област по долината на река Радика, приток на Дрин; тя съставлява особена каза, подчинена на дебърския мютесариф.

147

тхъ 10 кущи арбаногегогреци [1] променили нрави и гостолюбія болгарскій. Народъ собранъ от разни мста, иматъ 3 церкви, глужба мешана болгарогреческа и безпорядокъ. Неучени. Незнаятъ що е добро учение. Иматъ 3 училища, но неуредени. Народъ ленивъ много-ядникъ, зангвиничавъ.»

По-нататък Джино говори за още много градове. Тук ще направим само извлечение: Враня е град български. Жителите му са стари българи, неучени, непостоянни и суеверци. Куманово е паланка, населена с българи, неучени, непостоянни и един другиму злочинци. Четат български, но безпорядъчно. Велес е чудноват град с 8000 българи славяно-пеони, неучени, излишно горделиви, мечтателни, непостоянни, суеверни, лъжливи. От друга страна пък били трудолюбиви, весели, песнопевци, играчи чудесни, духове неустрашими, бистроумни, непокорни. Имат училище, но неуредено. Жените са красиви във Велес. Прилеп е красен древнобългарски град. Щип град български и в църквите му се служи български. Тиквеш има много богати села, всички населени с българи. Струмица е населен с българи, които много са пропаднали в гърцизма. Дойран, Кукуш, Воден, Мъглен, Енидже-Вардар и Солун са градове, на които населението не е подпълно нито българско, нито гръцко, нито турско. «Можемо да речемо болгаре изгубени», казва Джино.

Тия сведения са събирани и писани още през 1846 г., когато Джинот обикалял Македония и проповядвал събуждането на българите.
 Наведените примери са достатъчни да ни покажат какви са били идеалите и стремежите на Джино и как е гледал той на населението в Македония.

Ако се взрем внимателно в деятелността на този патриот, ние ще видим в неговото лице един от ония апостоли, които напънаха всичките си сили да пробудят от сън майка България. Те й викаха, теглиха я, биеха й тъпани, свиреха й с тръби на ушите и всяко нейно разклащане, всяко разтваряне на очите посрещаха с пламенен възторг. Те бяха наистина разпалени
 

1. Гърчеещи се геги.

148

«подобно Етна и Хекла», те дълбоко вярваха, че «няма по-величествено от Българин», те бяха готови да служат роду своему, ако ще би «и за крива Бога». Тия апостоли не бяха яко учени мъже, но вярваха дълбоко в своите идеали, имаха пълна надежда в бъдещето на своя народ и бяха готови всякога да се жертвуват за своите братя «пресладкій Болгаре».

По-последното поколение, което завари майка България вече събудена, гледаше с недоразумение на захласнатостта на първите апостоли и понякога се подсмиваше на техните наивни вярвания, на тяхната твърдост и непоколебимост; но това поколение заборавяше, че за да се разсъни един дълбоко заспал народ, трябваше именно подобни труженици.

Йордан, подпомаган от скопските първенци, направил епоха в Скопие. В тази епоха Скопие се уякчи и кристализира духовно и национално и стана яка крепост срещу сърбизма, който в по-последните години направи, па и досега даже прави отчаяни усилия да си пробие път по долината на Вардар.

Гръцкият владика Йоаким е гледал със съкрушено сърце на всичките тия работи и не е стоял в бездействие. Той не е могъл открито да се опълчи срещу Джино, защото е знаел, че с това ще рискува със своето положение. В конака Джино е имал силен покровител в лицето на Зафир Малев, който е станал влиятелен конашки чорбаджия, а пред народа го е пазил големият авторитет на хаджи Георги и самата негова слава. Йоаким решил да събори изпърво братя Поповичи и тогава да пристъпи към по-нататъшна работа.

По-малкият брат, хаджи Христо, е отивал по търговски работи в чужбина. Той е бил някои пъти и в Русия. На връщане е донасял книги и ги е разпространявал между населението. Владиката почнал да пуща приказки, че двамата братя са руски агенти и подготовляват населението за бунт. Българските патриоти наистина са имали някакви сношения с Русия; вероятно те са били в преписка с одеската българска колония, която се е грижила по онова време за събуждането на българите. Когато преследванията срещу Поповичи се усилили, тогава те издействували от руското правителство да ги вземе под свое покровителство. Това е било около 1850 или 1851 г. Хаджи Георги

149

получил назначение почетен руски консул и почнал да дига руска бандера. Това обстоятелство подкрепило клеветите на Иоакима и турските власти почнали да гледат много подозрително и на Джино. Той се сматрял като опасен човек и щял да пострада много рано, ако да нямаше на страната си Зафир Малев. Тоя скопски първенец бил по-друг нежели братя Поповичи. Той не бил така буен като тях, нито имал тяхното образование, но бил не по-малък патриот. със своето спокойствие, със своя ум, с лоялното си държане гой спечелил уважението на турските първенци, а с щедростта си и с честния си характер спечелил почет от цялото християнско население. Той обичал Джино и го спасил от преследвания, ако и не за дълго време.

Така се продължавали работите до Кримската война. Щом се почнали неприятелските действия между Русия и Турция, скопското правителство арестувало братя Поповичи и ги изпроводило на заточение в гр. Сяр. Тогава дошъл редът и на Йордан хаджи Костадинов. Той държал веднаж в църква иносказателна реч за една мечка и едно село. Мечката постоянно правила пакост на селото, отнасяла кога овца, кога кон, кога вол. Селяните се ядосвали и постоянно се каниди да прогонят мечката, но от несговор не туряли в действие своята закана. Понякога викали, гърмели, но мечката знаела, че гърмежът е празен, и повече се одързостявала. Най-сетне един ден те дошли до отчаяние, събрали се на селската поляна и решили селски да излязат и да убият вредителния звяр. Мечката, като се научила за това нещо, видяла, че не ще може вече безнаказано да прави пакости, и се прокудила сама. Иносказанието било лесно изтълкувано от народа. Щом като името на мечката се замени с онова на владиката и вместо село се каже Скопие, работата излиза наяве: Джино подбуждал скопяни единодушно и енергически да излязат срещу владиката и той сам ще побегне от епархията.

Това накарало владиката да действува по-енергически срещу опасния учител. Мутесариф в града бил някой си Мехмед Али бег. В разгара на Кримската война владиката излязъл с нови клевети срещу Джино. Мутесарифът заставил българските първенци да махнат учителя от училището. Джино се оттеглил

150

в къщата на един от скопските граждани Божидар Ботуш и се прехранвал, като прибрал няколко по-богатички деца да гн учи. Той бил сроден вече със Скопие и не му се щяло да го напусне.

И тъй с началото на Кримската война благодарение на владишките интриги българите в Скопие се лишили от три енергични лица, които в късо време създали от мирното и тихо еснафско население един войнствен елемент, една събудена гражданска маса със съзнателно народно чувство. Сега не било вече работа за българин владика, желанията станали по-големи: Джино проповядвал българска патриаршия, а Поповичи мечтаели за българско царство.

Събитията, които последвали Кримската война, раздвижили целия български народ. Настанал един период на по-голяма свобода, на административни преобразования, на по-добра търговия и бързо се повдигна в българските градове доста интелигенция. Училища никнеха като гъби, черкви се правеха навсякъде. В Цариград се образува силна българска търговска колония, около нея се прибраха първостепенни книжовни и агитаторски сили и стана възможно да се открие явна борба иа Фенер. Това почувствуваха българските градове в Провинцията и всякъде се почна почти едновременно енергическа борба за черковна самостоятелност.

В западната част на българските земи Скопие и Велес стояха начело на народното движение; малко по-късно се присъединиха към тях Прилеп и Щип, а още по-късно дойдоха Битоля и Охрид и движението стана всеобщо.

Скопският Йоаким останал излъган в своите планове; той, ако и много хитър, не познавал добре народното движение в Скопие и мислел, че като съсипе отделни личности, ще омаломощи народа. Не излиза тъй. Българското общество било уякнало. Начело на народа се поставя Зафир Малев, който при въвеждането на мезличите през 1854 г. е избран от санджака да представлява християнския народ в конака. Той събра около себе си всичката младеж и владишката партия си остана такава нищожна, каквато си беше по-напред,

След войната братя Поповичи се завърнали в Скопие, но

151

били материално съсипани. Те не могли дълго време да стоят в града, защото турското население било много зле насочено срещу тях, затова се изселили в Сърбия, дето и досега има от тях потомци в Белград.

След отстраняването на Йордан х. Костадинов главното училище останало с един учител, който бил по-преди помощник на Джино. Владиката не можал да мисли за окончателно затваряне на българското училище, но желаел да се намери човек за учител, който да бъде лично нему предан и да въведе и гръцкия език като предмет на преподаване. Едва къде началото на 1855 г. се намерил подобен учител. Това бил Стоян Костов от Враня, възпитаник на Груевата школа в Пловдив. Новият учител бил посрещнат зле от българската младеж, защото го считали, че ще бъде оръдие на владиката. Зафир Малев обаче познал Костова хубаво и тогава се съгласил за уславянето му; по-нататъшните работи ни показват, че той не се излъгал с избора, а, напротив, владиката останал излъганата страна. Стоян Костов е бил хитър, потаен човек, който можал хубаво да се преструва. Той е бил по характер съвършено противоположен на предшественика си, също тъй както Зафир Малев бил противоположен на Георги хаджи Попович. Джино с огнени проповеди разгорещявал масата и действувал като революционер, същата посока държали и водителите на народа. След Кримската война борбата в Скопие се изменя и Зафир Малев й дава тих, мирен и лоялен характер. Тъкмо такъв път държал и Костов. Той успял в скоро време да спечели доверието на властите и се осигурил срещу клеветите на владиката.

Новият учител, докато да се закрепи на положението си, докато да се запознае с обществото и да спечели доверието му, имал нужда да угажда на владиката. Затова той въвел в начало и гръцки език в училището, което нещо предизвикало нови негодувания между българите. Обаче след малко време Костов безшумно прекъснал преподаването на гръцкия език и училището си останало чисто българско, както било по-напред. Не се минало много време и българските еснафи видели, че Костов е добър патриот и умее да работи добре. Той бил хитър и способен човек и по хитрина можал едничкият да се противоположи на

152

владиката. Той узнавал плановете му против българите и взимал мерки предварително да се противодействува.

Стоян Костов уредил училището много добре по същата метода, която имало тогава пловдивското българско училище. Първоначалното учение се свършвало на таблиците, а вторият курс, който отговарял на днешните наши долни гимназиални класове, завършвал образованието. В този курс се преподавало свещена история, всеобща и българска история, аритметика, българска граматика, турски език, краснописание и църковно пение. Обучението било много пригодно за времето си и тая школа принесла неоценими ползи на българския народ. Тя създала действителни борци и много добра за онова време интелигенция. Не се обременявали учениците с много науки, а учели това, което им било необходимо, за да станат развити граждани. Турският език се изучавал систематично и тогавашните деятели умеели добре да си служат с него. Даже до днес всички ония между нас, които владеят писмено тоя език, са от оная епоха.

В същото време се отворили още две основни училища в Скопие: едно в оная част от града, що е по десния бряг на Вардар, а друго в Чаира. В Чаира е имало и преди това училище, но то е било наустничарско. Сега и в двете тия нови училища се въвела Ланкастерската метода и те се турнали под надзора на Стоян Костов, който имал при себе си помощник учител.

Джино не е преставал да стреля срещу владиката и след като се оттеглил от общинското училище. Около него се образувал кръг от най-буйните българи и всяка вечер къщата му била пълна с посетители, на които той ту разказвал своите захласнати теории за древните българи, с които Александър Македонски покорил целия свят, понеже според него българите били известни 2000 години до н.е. на Балканския полуостров, ту негодувал против потаения нов учител, който не смеел зъб да обели срещу владиката, ту укорявал обществото, което било-много хладнокръвно към обществените работи и не смеело да изгони владиката. Всички тия работи съглеждал Йоаким и той се много боял от стария фанатик даскал и предприел нов поход срещу него. Почнал да го клевети в конака, че бунтува

153

народа против държавата, че учи населението да не дава даждие и пр. Най-сетне мутесарифът се убедил, че Джино е лошав човек, и решил да го отстрани от града. През нощта на 20 януари. 1857 г. жандарми взели Джино от дома му и го арестували. Тогава бил в града някой си стамбулски големец Тефик паша. Българските първенци се събрали и се застъпили за Джина пред пашата, като гарантирали, че той не е лошав човек. Властта обаче останала непреклонна. Джино трябвало да се отстрани от Скопие. Направена му била една милост с това, дето го освободили от затвора и му заповядали до три дни да напусне града. На 23 януари многострадалният възторжен патриот напуснал града, изпроводен от цялото население. Мало и голямо излязло да изпроводи своя учител и той напуснал Скопие подир 9-годишна деятелност не като злочест изгнаник, а бил изпроводен така, както рядко някой народен труженик се е удостоявал по него време. Само изпращането на Пърличева от Охрид, когато бил заточен в Дебър, могло да се равнява на Джиновото изпроваждане. Джино със сълзи на очи се простил със своите приятели и почитатели, с многобройните си ученици, с градските първенци и целия народ и тръгнал за Сърбия. [1] Едва се изминало един месец и Джино се върнал от Белград, снабден с препоръчителни писма от тамошния турски консул и от сръбското правителство. Мутесарифът го арестувал и го изпроводил в Призрен при валията заедно с писмата. След няколко време Джино бил интерниран в Битоля със строга заповед да се не връща вече в Скопие. [2]

С това се свършва Джиновата деятелност в Скопие. За понататъшните гонения, причинени от гръцките владици в Битоля н Велес срещу тоя човек, за неговите големи страдания, арести, заточване в Азия, изтезавания, при които му бе извадено едното око, читателите могат да прочетат повечко в неговата биография, обнародвана, както споменахме по-преди, в Български преглед. Тук ще кажем, че Йордан хаджи Констандинов Джино
 

1. Това изпровождане е много хубаво описано в тогавашния цариградски френски вестник Presse d’Orient и е преведено на български в Цариградския вестник, 1857 г., бр. 319.

2. Цариградски вестник, 1858 г., бр. 323.

154

е бил един от най-енергичните и най-много заслужилите деятели от първата половина на днешното столетие и гробът му във Велес заслужава да бъде отбележен с един паметник, достоен за неговата памет, за да напомнюва на младото поколение старите гиганти борци, които само гробът превиваше.

Джиновото изгонване от Скопие е навлякло обща омраза срещу владиката, понеже е било известно на населението, че по негови интриги старият даскал пострадал. Владиката, за да заглади греха си, почнал пак да хитрува, той вика на гости българските първенци, уверявал ги, че ще се държи с тях, че няма да им пречи нито в училището, нито в църковните работи, и за да ги увери окончателно в своята преданост към българското дело, отслужил сам тържествена литургия на българския народен празник Св. Кирил и Методия през 1858 г., празник, който фанатически гонели навсякъде гръцките владици. И до ден днешен на 11 май можете да познаете в цяла Македония, де населението се е отървало от гръцкото иго и е станало съзнателно българско. А тогава празнуването на Св. Кирил и Методия било много мъчно, понеже тоя празник се считал от духовната и светска власт като революционен празник, нещо като 1 май за социалистите днес.

През тази година за пръв път се прави опит в Скопие да се въведе сръбски учител. Неизвестно дали от страна на някоя патриотическа група в Сърбия, или това е станало от страна на гръцкия владика. Ще видим по-после, че скопският гръцки владика се опита сериозно да си служи със сръбската пропаганда още в онова отдалечено време.

Скопяни търсили учител за Прекомостката махала. Там дотогава бил учител някой си Стоян Якимович от село Пакошево, който се възпитавал в Сърбия, но бил добър българин, както голямо множество тогавашни българи, които получавали образованието си в Белград. Явил се някой си сърбин, който искал да се услови на негово място, и безропотно приел условията, които му предлагали първенците. Обаче, когато бил подложен на изпит, оказало се, че не разбира българска книга, затова бил отстранен и учител останал в Прекомостката махала даскал Блажо, ученик на Джино.

155

През това време почва да излиза на сцената като народен водител Георги Карайовев. Дядо Зафир остарял и почнал да се оттеглюва от обществения живот. Времето изисквало вече по-енергична борба, а за такава Карайовев бил много пригоден. Той бил умен, опитен и смел чорбаджия. Съединявал в себе си предприемчивостта на хаджи Георги Попович и предпазливостта на Зафир Малев. Той повел агитация срещу владиката по цялата епархия. В епархията били много недоволни от притесненията, които се правили на народа за събиране на владичнина. Владиката с помощта на властите изтеглювал годишно повече от 300 000 гроша от населението. С тия пари той живял разкошно и държал конака със себе си. Карайовев турил като главен мотив за борба с владиката тоя жизнен за селската маса въпрос.

В 1860 г. през пролетта владишките гавази заедно с един поп и един граматик тръгнали да събират владичнина, както правили всякоя година. Населението отказало да дава пари. В село Кучевища селяните пряко явили на владишките пратеници, че не дават пари на владиката, понеже не го признават за свой духовен глава. [1] По такъв начин навсякъде прогонили владишките човеци. Движението бързо преминало към околните градове и владиката бил поставен в твърде лошаво положение.

В същото време в Скопие се събрали най-видните първенци от цялата епархия да обмислят какво поведение трябва да държат занапред и как да се защищават от властта, от която владиката вече потърсил съдействие. Решено било, че на първо време ще се иска само изгонване гръцкия псалт от църквата. Колкото за движението в епархията, за да се не представи като бунтовническо, решено било народът да яви на властта, че той не въстава против законната владичнина, а против грабежите.
 

1. Подробности за това движение срещу владиката се намират в една брошура, озаглавена «Произшествия в Скопска епархия от 1860 до 1865 г.», която се намира в дядо Ботуш в Скопие. Понеже няма крайните листове, не знаех где и кога е печатана. Сетне стана известно, че неин автор е преосвещени Натанаил Пловдивски.

156

В един неделен ден във време на литургия присъствующият народ шумно протестирал против гръцкото пеене и на часа бил изпъден от църквата гръцкият псалт и били отстранени гръцките книги.

Владиката бърже съобщил на мютесарифа за станалото и го приписал на немирния дух на българите, кошо днес посягат срещу духовната власт, а утре ще се обърнат и срещу светската. Това било в началото на 1861 г. Властта била още в недоумение за работите, които ставали в града. Види се, че мюгесарифът не е имал инструкции от Цариград как да действува, затова се държал нерешително. Заплашвал българите, но не излизал с решителни постъпки срещу народното движение.

В един неделен ден се събрало голямо множество народ в църковния двор, били надошли и много селяни от околността, нарочно повикани от скопяните. Множеството се отправило демонстративно към конака. Явили се пред мютесарифа Георги Карайовев и още един друг първенец, Караяне и му казали, че народът се вълнува против владиката по две причини: едно, защото той иска в българските църкви в епархията да се пее гръцки и туря свои човеци за епитропи, а друго, защото със сила събира от народа много владичнина. Пашата успокоил множеството, като явил на представителите, че ще съобщи нуждите на народа в Цариград. Той заповядал същевременно да се разотидат събраните по домовете си.

Селяните обаче останали да нощуват в града и на другия ден заедно с гражданите отишли в митрополията. Владиката се много уплашил и решил пак да употреби лукавство. Той със засмяно лице посрещнал първенците народни, които влезнали в митрополитския дом, и им явил, че е готов на всичко, каквото пожелае народът, понеже той не иска да се дели от паството си, а иска да умре между него.

Още тоя ден било решено и потвърдено с писмо, че гръцкият език няма да се употребява в църквите на епархията, епитропите на скопските църкви били променени и поставени такива лица, каквито иска народът. Икономът владишки, който събирал владичнината и станал омразен на народа, бил променен. Определено било епитропите църковни занапред да събират

157

владичнината и те да я предават в митрополията. Така се свършило това движение, без особени лошави последствия за Йоаким.

Мнозина обаче от гражданите и от селяните не останали доволни и укорявали първенците, задето се съгласили с владиката, а не решили изгонването му, както искало населението. В това време се разчуло из града и околността, че скоро ще пристигне от Ниш великият везир Мехмед паша Къбразли, който пътувал из държавата, за да изучи положението на провинциите. Тогава българските първенци приготвили прошение срещу владиката, в което изброявали лошавините му и искали дигането му и освен това искали той да се замести с друг от български род. Обаче хитрият калугер и тоя път се избавил от опасността, която го заплашвала. Той повикал при себе си всичките градски и селски първенци и с клетва им се обещал, че ще върши всичко, каквото те решават занапред, само да го оставят мирен. Ако народът не остане доволен от неговото държание в бъдеще, владиката обещал с клетва, че сам ще напусне епархията. Тая постъпка обезоръжила първенците. Великият везир пристигнал в града през същата (1861) година и си заминал, тържествено посрещнат и изпратен от населението начело с неговия владика.

Като заминал везирът, Йоаким дал голямо угощение в митрополията, на което били поканени всичките градски и селски чорбаджии. На това угощение владиката според писателя на гореспоменатата брошура «с умилно лице казувал на гостите си: «каквото сакате, правете токмо оставете ме да умрем на ваши руки в Скопие».

Голяма част от населението и тоя път останало недоволно и мнозина проповядвали да не се дава владичнина. През 1862 г. в дните на великите пости станало в Скопие голямо събрание от представители на цялата епархия, в което се решило на владиката да се плаща годишно 120 000 гроша. Владиката приел и потвърдил това решение.

Възстановил се кратковремен мир между населението и владиката. Българите се възползували от случая и в цялата епархия отваряли училища и градили нови здания за училищни

158

помещения. В късо време учебното дело направило големи успехи.

Тогава и скопяни решили да съградят ново училище, понеже тогавашното съвсем не отговаряло вече на целта си. Станало голямо народно събрание, в което се решило направата на училището и още там събраните записали 21 000 гроша помощи. После в града били събрани още 25 000 гроша. Независимо от това населението от града и селата подарявало гора, камъни, вар и пясък; пренасяло безплатно материалите и с това се улеснило голямото предприятие. На есента през 1862 г. били турени основите на зданието и през цялото лято на 1863 г. то било правено. Целият град бил занят с работата на училището, затова нямало никакви спорове с владиката. И наистина благодарение на народното самопожертвование се издигнало прекрасно здание от много здрав дъбов материал, на два ката, с широки светли стаи, с дълги коридори. И досега това здание служи на населението и побира цялата педагогическа гимназия с кабинета и училищна стая.

През пролетта на 1864 г. се свършило училището, а скоро настанал край и на примирието. Тая година дошел в Скопие нов мутесариф, който се казвал Махмуд паша и бил много зле настроен срещу българите. Коварният владика, като узнал добре пашата, решил да се възползува от новото положение на работите и обсипал българите пред него с много люти и ниски клевети. Разказал му събитията, които преминали, и ги разказал така, щото пашата разбрал, че българите са станали непокорни, своеволни и че е необходимо да се омаломощят.

Махмуд паша събрал един ден скопските първенци и главатарите на народа от селата и много ги укорявал, дето се бунтували против владиката, който е царски човек. След това пашата по указание на владиката арестувал няколко души селски първенци, оковал ги в железа и ги изпроводил в Цариград като хора, които бунтуват народа. В Цариград народните първенци потърсили помощ и закрила от българската тогавашна община, но неизвестно по какви причини не получили никакво утешение от ней. Това нещо много опечалило злочестите човеци. Те били съдени от патриаршески съд, седели много време по цариградските затвори и подир големи неволи се освободили.

159

Подир тия постъпки на владиката народното негодувание срещу него наново се повдигнало. Обаче владиката успял с. други постъпки да успокои обществото. Той заминал за Цариград в началото на 1865 г. и останал там до началото на 1867 г. като член в патриаршеския синод. Управлението на епархията било оставено на онзи иконом, който по искането на народа влязъл през 1863 г. в митрополията. Скопските първенци взели почти всичката власт владишка в ръцете си и чакали само един знак от Цариград, за да се отделят от Патриаршията. През 1867 г. се върнал владиката от Цариград и се покорил на обстоятелствата, които заварил. Той оставил българите да се разпореждат, както намерят за добре, в цялата епархия. В това време окончателно била смазана патриаршеската партия по всичките градове из голямата Скопска епархия, която обземала тогава градовете: Тетово, Кратово, Паланка, Кочани и Враня. През месец февруари 1868 г. владиката умрял и бил погребан в двора на църквата «Св. Богородица», дето и досега се вижда гробът му, покрит с една широка мраморна плоча. И тъй Йоаким постигнал едно от желанията си: умрял в Скопие. Но другото, главното, към което той толкова се стремял, не било постигнато: той не можал да образува силна патриаршеска партия, която да противодействува на българите, а, напротив, при смъртта си оставил своите противници пълни господари на положението.

Много е спомогнал учителят Костов за спокойното и мирно развитие на скопските работи; той всякога съветвал скопските първенци да работят предпазливо и да се пазят да не възбуждат към себе си подозрение на турското население, понеже то е много силно в града и понеже с това си поведение те отнимат едничкото оръдие на гръцките владици, клеветата. Със своето мирно държане учителят умеел и себе си да пази от всякакви неприятности, било от градски неудоволствия, било от конашки преследвания. С такъв такт той можал да стои в Скопие цели 13 години и да принесе голяма услуга както на обществените, така и на училищните работи.

Подир смъртта на владиката населението от цялата епархия се вдигнало като един човек и потърсило владика от бъл-

160

гарска народност и не само това, ами скопяни искали, преди да се определи новият владика, да се представи на населениетс за одобрение. [1]

Патриаршията, както всякога,е била неискрена със своето българско духовно паство, така се показала неискрена и тоя път. Тя обещала на населението, че ще му удовлетвори просбата, и се завзела да търси някой българин с изпитана вярност към Патриаршията — пастир, който по кръв да е сроден с народа, когото ще просвещава, но не и по чувства. Изборът паднал върху Паисий, бивши врански епископ, и той бил изпроводен набързо в Скопие да вземе временно управлението в ръцете си и да се постарае да си приготви почва, докато бъде назначен.

Паисий е бил добре известен в Скопската епархия. Той е бил наистина българин по произхождение, родом от Кукушката каза, но по дух и възпитание бил чист фанариотски калугер и никакви български чувства нямало в него. Той бил няколко време дякон на Йоакима и станал негов любимец. Йоаким го направил епископ и го проводил във Враня, която тогаз образувала епископия, подчинена на скопския митрополит. Във Враня Паисий се отличил само с отрицателните черти на фенерските владици. Той бил голям сребролюбец, грабител и народен неприятел. Условено било с населението във Враня да получава годишно 33 000 гроша владичнина и да не получава нищо друго. Той взимал тия пари, но те го не задоволявали, затова наложил по 2 гроша на вула; освен това ограбил обществени църковни суми, [2] затова населението повдигнало срещу него големи протести и Патриаршията го дигнала оттам. По-късно той бил изпроводен за русенски митрополит, но и там не можал да се заседи и когато овдовяла Скопската катедра, той бил в Цариград.

Като се научило българското население, че се готви Паисий за владика в Скопие, протестирало пред Патриаршията. Ето заявлението, което проводила Кумановската община до патриарха по тоя случай:
 

1. Вж. Македония, г. П, бр. 20.

2. Пак там, бр. 4.

161

Ваше всесвятейшество.

След ни[ж]яишите ни до земли поклони долупотписаните ваши раби жители Кумановскій верный поданици на високіятъ девлетъ, зимаме смелостъ да явим покорно опщенародното ны следоюще желаніе. Като ся чу един глас че у`ш милостивата ни мати Велика Христова церква искала да удобри за Скопски метрополитъ Г. Паисія, днес Рушчушки митрополитъ, спшимъ предварително като явимъ защо от негово просвященство народатъ отнють не е благодаранъ, затова идемъ колнопрклоно да помолимъ Ваше Всесвятейшество щото да благоволи, та само реченій г. Паісся да не опредлява а освенъ него другиго кого иска нека определи, токмо определенію да знае да извършава Архиеписковските си дльшности на матерный ны славяно-българскій язикъ и да е кротъкъ, смиренъ и благонравенъ. В противъ случай наврно ще се породи распра противъ него както и въ другите епархіи противъ своите си Архипастири.

Сосъ надежда сме защото милостивата ни мати велика цьрква не ще отхвърли покорното ни прошеніе съ най дълбоко почитаніе и руколобизаніе.

Куманово 868 г. март. 2. [1]

Остаемъ на ваше всесвятйшество
покорній низяйши раби.

Въпреки народните протести Паисия дошъл в Скопие и се завзел да си приготви път за митрополит. Той най-първо се потрудил да спечели на своя страна учителя Костов, понеже скопските първенци по него време били на панаир в Сяр. Чрез Костова после лесно било да се склони Георги Карайовев. Паисия тръгнал по същия път, по който вървял предшественикът му. Той уверявал Костова, че е патриот българин и ще се държи с народа, че е готов да се отрече от Патриаршията заедно с цялото си паство, щом дойде времето за отричане. И Костов повярвал. Не само повярвал, но почнал да убеждава градските първенци, щом се върнали от панаира, да не противодействуват
 

1. Копие от това заявление се намира в кумановския учител Авксенти Георгиев, бащата на когото е бил дълго време водител на населението в Куманово и е загубил живота си в черковната борба.

162

на владиката, защото с него работата по-лесно ще се свърши. Сам Паисия дал клетва пред народните водители, че ще отива с тях в огън и вода, и успял да ги убеди да приемат безропотно назначаването му за скопски митрополит. За още по-голямо уверение Паисия дал обещание, че ще направи Костов свой секретар, щом бъде назначен за митрополит.

Тъй и станало. Патриаршията назначила Паисия за скопски митрополит, скопяните премълчали, а протестите на околните малки градове не могли да имат голямо значение. Скоро подир това Костов станал секретар в митрополията и всички се радвали, че работата е наред, и чакали само белег от българските борци в Цариград, за да се обявят отделени от Патриаршията заедно с владиката. Паисия служил славянски в църквата, държал се с българските първенци по всичките градски работи, а тайно организирал старите остатки от гърковладишката партия. Много от българите подозирали владиката в неискреност и били крайно недоволни от своите първенци, затова се появило разделение между българското общество.

Настанала 1869 г., през която църковният въпрос в Цариград се приближи към разрешаването си. Във всичките епархии българите зорко са следили що става в столицата и са били в постоянна преписка с тамошните водители. Цариградските вестници се четели с жадност навсякъде, а Славейковата Македония се поглъщала в македонските епархии. Най-сетне приближавал многоочакваният край на борбата. Турското правителство излиза с известните два проекта за образуване на полу-самостоятелна българска църква. Българските представители в Цариград приели единия от тия проекти. Това известие като гръм се разнася по всичките български земи и епархиите бързали коя от коя по-строго да се присъедини към проектираната нова българска църква. От македонските епархии най-първо Велешката излиза на сцената. След една упорита борба велешани единодушно се отрекли от Патриаршията.

Българските първенци в Скопие поискали тогаз от владиката да изпълни своето обещание и заедно с целия народ да се присъедини към новата църква. Приготвени били нужните писма за това. Лукавият фанариот отлагал, като измислювал

163

разни причини. [1] Дошъл празникът Св. Кирил и Методий, Пайсий служил тържествена литургия с цялото духовенство. Подир това дал богата гощавка на 150 души първенци вън от града. [2] Държали се речи и наздравици за преуспяването на българския народ и на българската църква. Обаче отказването се отлагало. Най-сетне почнали първенците да се догаждат, че владиката хитрува, че лъже населението само и само да се протака време. Еснафите станали крайно безпокойни и силно укорявали доверчивите първенци.

Не можло повече да се търпи това неопределено положение. На 14 септември станало голямо събрание от първенците и еснафите, в което се решило да се откаже народът от Патриаршията мимо Паисий и после да се изгони той, ако не дойде с населението. Направили се нужните писма, с които се явявало на турското правителство, че християнският народ в Скопие се отрича от духовната власт на Цариградската патриаршия и влиза в състава на българската църква, която се представлява от Иларион Макариополски в Цариград. Заявленията били в 3 екземпляра: едно за мутесарифа, друго за валията в Призрен и трето за Високата порта в.Цариград. Те се подписали и подпечатали от градските първенци, от махленските мухтари, от църковните епитропи, от еснафите и от селата. Една комисия, състояща от Георги Рогле, Симон Карпа, дядо Богдан, Ставре Сахатчия и Тодорчо Пържло, била опълномощена да подаде на властите народните заявления. В заявленията било казано, че народът престава да признава вече за духовен началник и митрополит Паисий и той няма право да представлява скопските християни в конака. [3] Заявленията били поднесени в конака, едното комисията предала на мутесарифа, а другите изпратили в Призрен и Цариград. Костов напуснал митрополията.

В това време Паисий бърже напуснал града и тръгнал по епархията да организира своя партия. В Куманово и Тетово той имал още преди привърженици. Сега трябвало да се насър-
 

1. В. Право, 1869 г., бр. 36. Дописка из Скопие.

2. В. Македония, 1869 г., бр. 38.

3. В. Македония, 1869 г., бр. 8. Дописка от 21 ноември.

164

чат и да се научат как да работят. Той оставил план на своите хора в Скопие за действие. Владишката клика явила на мютесарифа, че българите давали някакви заявления срещу правителството на европейските консули. Станали върху тая клевета дълги и широки изследвания, от които излязло наяве, че обвинението не е истинско. Гъркоманите се посрамили.

На 21 ноември, Въведение Богородично, станало едноцърквие и свещениците за пръв път изхвърлили името на Паисий и поменували в богослужението Илариона Макариополски, който се считал тогава глава на българската църковна борба.

В това време българите организирали независима от владиката община и избрали за председател архимандрит Аралампий, който почнал да кореспондира официално с Цариград и да се явява в конака по църковно-общински работи.

Владиката се върнал от епархията немного доволен. Там отивало зле за него, също тъй, както и в Скопие. Повечко привърженици той намерил в Куманово около един свещеник, който се отличавал извънредно много по лошавото си поведение. Подир неуспешните клевети на неговите привърженици неговото положение спрямо конака не било добро. Той се установил в митрополията и не отивал в църква.

Настъпила 1870 г. при най-добри предзнаменувания за българите. От цялата епархия населението явило на правителството, че се отделя от Патриаршията, не признава Паисий, а признава своя представител в Скопие архимандрит Аралампий.

На 1 март пристигнало в Скопие известие, че е излязъл султански ферман, с който се признава отделна българска независима църква. Тази новина била посрещната в града с неизказано възхищение. В един миг всичките еснафи напуснали работата си, християнските дюкяни от чаршията били затворени и грамадно множество народ се събрал в двора на съборната църква, дето станало голямо тържество. Държали се речи, пели се песни, станали хора и увеселението се продължавало до късно. На 2 март чаршията пак била затворена. Градските първенци с началниците на еснафите се явили при мютесарифа и го молили да поднесе на султана народната благодарност за издадения ферман. В църковния двор била

165

сложена грамадна трапеза, дето се гощавали всичките по-видни граждани. Народът донасял кой каквото имал за ядене и пиене и станало пълно народно пиршество. До вечерта в църковния двор свирили гайди, гусли, кларнета и когато вече се стъмнило, населението се разнесло по домовете си.

На 8 март станало едноцърквие. Служил архимандрит Аралампия с 15 души свещеници и дякони. Народът се явил в църква със зелени вейки в ръце като на Връбница. Подир богослужението станало тържествено църковно шествие през всичките християнски улици в града. Подир обед гражданите си правили посещения, като се поздравлявали един другиго с освобождението от фанариотското духовно иго. [1] Радостта на населението била неописуема, по всичките площади на града свирели музики и играли хора.

И наистина българският народ празнувал своето духовна освобождение от Черното море до Охридското езеро с еднакво въодушевление, каквото надали е изпитвал друг път. Това не били изкуствени демонстрации на шепа агигатори, а общонародно тържество. Целият народ се бори като един човек, сляха се в тази борба богати и сиромаси, учени и прости, големи и малки, мизийци, тракийци и македонци и излезе на сцената възроден български народ.

Паисий, който се боел от народно възмущение, напуснал града и тръгнал неволно по епархията.

Не се минало много време — на 10 март — в Скопие се получил самият текст от султанския ферман и скопяни с ужас забележили, че тяхната епархия не била вписана в него. В града се повдигнал голям ропот. Населението заключило митрополията и се готвело да прави шумни протести. Първенците удържали реда.

На 31 март мутесарифът повикал първенците в конака. Обаче с тях се стекло цялото българско население. Пашата прочел фермана и явил на скопяни с твърд и решителен глас, че тяхната епархия остава и занапред под ведомството на Патриаршията. Дигнал се шум и ропот между множеството. Пър-
 

1. В. Македония, 5 април 1870 г.

166

венците с мъка задушили виковете на народа. Мутесарифът заплашил, че ще вземе лошави мерки, ако не се подчинят на царската заповед.

На другия ден, 1 април, населението се събрало на събор в църковния двор и избрало 40 души граждани да протестират пред Високата порта, задето тяхната епархия не е включена в реда  на българските епархии, които образуват Екзархата. Същевременно бил избран Тодор Стефков да отиде в Цариград и да разкаже за народното негодувание на представителите на българския народ.

40-членната комисия почнала да събира печатите от всичките селски и градски общини на епархията за един голям протест. Правителството взело енергически мерки да не допуща правене на махзари. Селските кметове били заплашвани от конака със затвори. Правителството сменило Решид паша като недостатъчно енергичен да спре българското движение и проводило на мястото му друг мутесариф, който събрал скопските първенци и ги заплашвал със заточение, ако продължават да смущават народа. Но и това не помогнало. Духовете били така възбудени, щото никакви заплашвания не могли да уталожат справедливото народно негодувание.

През м. април цялата Вранска епископия се отказала от Патриаршията и признала новата българска църква. [1] Паисий бърже отишъл във Враня, но намерил митрополитския дом затворен. С помощта на конака той строшил вратите на митрополията и се наместил вътре. Населението протестирало.

Тук на хитрия фанариот дошла в главата една идея, която той експлоатирал с най-голямо старание и я оставил на наследниците си. Във Враня имало по него време сръбска агитация. Паисий повикал агитаторите и направил съюз с тях да действуват заедно срещу българското движение. Имало ли е сръбското правителство пръст в тая агитация, положително не знаем. Обаче от някои тогавашни дописки, изпращани до в. Македония от Белград, както и от едно изложение на някой си архимандрит Дионисий, който живял в Белград, изпратено до
 

1. В. Право, бр. 16, 1870 г.

167

Българската екзархия с дата 7 април 1871 г., се вижда, че проповедите на Милоевича са намерили отзив в някои влиятелни правителствени кръгове в Белград.

Паисий внушил на своите привърженици в Тетово, Куманово и Враня да поддържат сръбската пропаганда, а, от друга страна, внушавал на властите, че тия, които се делят от Патриаршията, искат и политически да се отделят от царството и да се присъединят към Сърбия. [1] В това време със съдействието на Паисий се отворило в Тетово сръбско училище. В тоя град владиката намерил привърженици в една богата фамилия, преселена от Призрен, която била представителка на сръбската пропаганда.

В Куманово той проводил сръбски учител да отвори също тъй училище и писал на своите хора да му помагат. Обаче населението изгонило учителя. В Скопие владиката намерил няколко бошняци, които временно пребивавали в града, и ги карал да доведат сръбски учители. С тия действия Паисий искал да раздели населението, но не сполучил.

От Враня владиката заминал за Криворечна паланка, но и там намерил всичкото население против него. Градските първенци му явили, че ще го имат за свой владика само ако той признае българската църква. Владиката искал да служи в църква, но гражданите не го допуснали. Той потърсил съдействие от конака, но и това не му помогнало, [2] и бил принуден да замине за Скопие, без да извърши нещо успешно.

В Скопие Паисий пристигнал на 17 юли и намерил митрополията заключена. На пътните врата висели грамадни конски букагии с голям катанец. Владиката се установил на хан, викал първенците и ги увещавал да отворят митрополията. Те му отговорили, че тя е народно здание, а той не е народен владика, затова няма право да живее в нея. Паисий се обърнал за помощ към пашата, но и последният не можал да му услужи, понеже се боял от смущения. Владиката преминал в частна къща.

Тогаз владиката проводил свои хора да отидат в Призрен
 

1. В. Право, бр. 16, 1870 г.

2. Там, бр. 23.

168

и да разправят на валията за смутовете в Скопие срещу него и срещу властта. Вероятно и мутесарифът е изложил работите в черни краски. Валията бил принуден сам да дойде в Скопие и да възстанови мир в града. Той пристигнал на 24 август, изслушал оплакванията на владиката и проводил заптии да строшат вратите на митрополията и да я предадат на владиката. Българските първенци се събрали и се явили пред валията с протест, задето им се отнима народният дом. Той ги приел много сурово и строго им говорил да се не бунтуват срещу църковната власт, защото ще бъдат зле наказани. На 26 август валията се върнал в Призрен. Няколко души граждани отишли във Велес и оттам телеграфически се оплакали срещу постъпките на валията пред Високата порта. На 27 август 300 души най-първи граждани отишли в конака и явили, че не са доволни от разпорежданията на валията, просили мутесарифа да съобщи на Високата порта народните желания. Пашата с благи думи успокоил гражданите, обещал им, че ще съобщи техните желания в Цариград, и ги поканил да се разотидат по домовете си. Обаче след два дена същият паша повикал няколко граждани и им казал, че той не признава българска община, нито български милет, не може да взима във внимание техните оплаквания, и ги заплашил със заточаване, ако не мируват.

Настанали критически дни за Скопие и за епархията. От Цариград се заповядало на пашата да употреби всички мерки, за да потуши българското движение, но било вече късно.

Владиката поискал да служи в съборната църква, пашата издал строга заповед да се не препятствува на владиката в богослужението, но тук той срещнал такъв отпор, който го заставил да отстъпи. В един момент целият град се повдигнал като един човек и махленските мухтари явили на пашата, че ще стане кръвопролитие, ако владиката пристъпи към коя и да е от градските църкви. Жени, деца и мъже напълнили църковните дворове, въоръжени с камъни и с дървета. Владиката не могъл да пристъпи към църквите. Той не смеел да се явява даже по улиците, защото щял да бъде побит с камъни. Митрополията се пазила от цяло отделение заптии.

Правителството решило да пристъпи към насилия. На

169

2 октомври били арестувани всичките български учители и училищата се закрили. Българската община протестирала телеграфически пред Високата порта. Паисий, който дал плана за арестуване на учителите, вярвал, че с това ще се сплаши народът, но излязло наопаки. Гражданите се събирали всеки ден в църковния двор и били много разпалени. Някои искали да нападнат митрополията и да я разрушат, други искали целият град да се събере и да се яви в конака. От Цариград обаче се получавали други съвети. Оттам дохождали успокоителни писма и се казвало на народа да постоянствува на своето решение, но да не прави смущения. На 16 октомври учителите били изведени от Скопие и откарани в Призрен, гдето останали цели три месеца. Първенците направили всичко, което им идело от ръка, за да не допущат демонстрации срещу правителството, понеже тъй изрично се заповядвало от привременното екзархийско управление.

В това време в Цариград заседавал народният събор, който се занимавал с уреждане на Българската екзархия. От скопската епархия в събора имало трима представители: архимандрит Дионисий от Враня [1], иконом Георги от Криворечна паланка и Стефан Костов от Скопие. Тия народни представители писали в Скопие, че на основание на 10 член от екзархийския ферман ще стават истилями в скопската епархия и ако 2/3 от християнското население се произнесе, че иска да бъде под ведомството на Българската екзархия, тогава епархията ще стане екзархийска. Заедно с това те най-настоятелно писали да не става нищо против турското правителство, защото ще се даде повод на Гръцката патриаршия да клевети българите като бунтовници и властите ще побъркат при правенето на истилямите. Скопските първенци събирали еснафите и им говорили да стоят мирни. Проводили свои хора по селата и по градовете да дадат наставления за предстоящите истилями.

Така се изминала почти цялата 1871 г. в големи тревоги. Къде февруари учителите били освободени и училищата отворени. През това време българите стояли навсякъде мирни, тър-
 

1. Вероятно същият, който рапортирал от Белград до Екзархията за подготовление на сръбски агитации в Македония. :

170

пели много неправди и чакали с нетърпение да дойде заповед за истилями. Владиката правил махзари, в които се казвало, че населението иска да си остане под Патриаршията, и ги провеждал със заптии по селата, дето със сила се заставлявали кметовете да ги подпечатват, и в същото време се занимавал деятелно с устройство на сръбски агитации във Враня, Куманово и Тетово. Във Враня той закрепил сръбско училище, също и в Тетово, а в Куманово опитите му не се удали.

Настъпила 1872 г. През януари скопската община за пръв път изпроводила помощ 15 лири в Екзархията. През февруари и март се направили нови заявления от всичките граждани на епархията до турското правителство, с които се иска настоятелно присъединяването на тази епархия към новообразуващата се екзархия.

Най-сетне през м. април дошла многоочакваната заповед да се правят истилями. Особени чиновници, пратени от Цариград и придружени от други чиновници от град Скопие, се разнели по всичките градове на епархията да преброят християнското население и да видят каква част от него иска да се присъедини към Българската екзархия. Паисий развързал кесията си и давал рушвети наляво и дясно, на чиновници, на заптии, на селски кметове и свещеници, но не сполучил. Всичкото християнско население на Скопската епархия поискало присъединяването към Екзархията. Изключение направили: около 60 къщи в град Тетово, около 150 къщи в град Скопие (между тях всичките власи), около 50 къщи в Куманово и твърде малко къщи във Враня. От всичките села на епархията едвам 10—11 успял да задържи владиката по разни начини. Не 2/3, ами 9/10 от населението се изказало явно за българската църква. Последният удар на патриаршеския владика бил нанесен. Българското църковно и национално дело победило в Скопие и победата била блестяща.

Не могло вече турското правителство да се противи на народните искания. То причислило Скопската епархия към екзархийската църква.

На 8 юни се събрали представители от цялата епархия в Скопие и пристъпили към избор на митрополит. Бил избран

171

владиката Доротей, понеже той бил препоръчан от Цариградското екзархийско управление.

На октомври 5 Доротей пристигнал в Скопие, тържествено посрещнат от народа.

С това се завършва колосалната народна борба в Скопие, която беше почната в 1830 г. Цели 40 години скопяни стояха твърди за своите народни и църковни права и трудовете им се увенчаха с успех. Тая борба кали българския народ в Скопската епархия и го приготви да отблъсне юнашки всичките посегателства, които по-сетне се направиха към народността на населението.

С това се свършва нашият преглед по църковната борба. Ще споменем само накъсо по-важните събития, станали отсетне в епархията.

По разни причини митрополит Доротей не можал да се задържи в Скопие и бил повикан назад. Неговото място зе митрополит Кирил, който остана в Скопие до началото на Руско-турската война, когато бе принуден да бяга из епархията си. През време на войната епархията се управляваше от наместници на митрополит Кирил. След войната турското правителство не дозволи на македонските владици да се върнат в епархиите си. Тогаз Паисий разви голяма деятелност с помощта на конака и успя да отнеме няколко села на Кумановската и Тетовската каза от Екзархията. Също тъй той обсеби цялата новообразувана Прешовска каза на границата на Сърбия. Този човек умря в 1891 г., като се бори до самата си смърт срещу българския народ и ако не го сломи, не е негова вина. Никакви човешки усилия не можаха да погасят народното движение.

Враня се загуби за българското дело, защото политически се присъедини към Сърбия. Цялата друга епархия остана предана на Българската екзархия до днешен ден.

През същата 1891 г., когато Паисий умря, турското правителство разреши на Българската екзархия да проводи наново митрополит в Скопие.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]