8. Исторически преглед  [1]

Дарданите и тяхната земя. Враждебност на дарданите към македонското господарство. Покоряване на македонското царство от римляните. Покоряване на Дардания от римляните. Най-стари сведения за гр. Скупи. Значение на гр. Скупи под римското господарство. Местоположение на стария град. Поримчване на града. Стари пътни съобщения. Римски остатки. Пленяване от готите и сарматите. Най-стари сведения за християнската черква в Скупи. Пленявания от източните готи и от хуните. Разсипване на града от голямо землетресение. Мнението на английския археолог Еванс за преместване на града. Скопие като Юстиниана Прима. Нахлуване на славяните и пославянчване на града и на Македония. Скопие в пределите на Българското царство при Бориса. Скопие като политически център на Западна България през Самуиловата епоха. Роман, синът на цар Петра в Скопие. Скопие под византийска власт и въстанието на Петър Делян. Време на Асеновците. Дохождане на Костандин Асен в Скопие и неговият хрисовул. Сръбско владичество. Времето на Душан Силний. Крал Вълкашин и крал Марко. Покоряване от турците. Военно-значение на града през първите векове на турското господство. Търговско значение на града през XVI и XVII в. Разоряване от австрийците. Възобновляване. Времето на Амзи паша. Подигане на българския елемент. Значение на града през днешното столетие и в последно време.

1. За съставяне историческия преглед се ползувах главно от следующите книги: К. Mannert, Geografie der Griechen und Roemer, Landshut, Kruell, VII, 1812; J. G. v. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, zweite Auflage, 1868; К. Иречек, История на българите, Търново, 1886; W. J. Tomaschek, Die alten Thraken, Wien, 1893; W. J. Tomaschek, Zur Kunde der Haemus Halbinsel. II, Die Handelswege im 12 Jahrhundert nach den Erkundigungen der Arabes Jdrisi, Wien, 1887; Ст. Новаковић, Срби и турци XIV и XV века, Београд, 1893; Ст. Новаковић, С Мораве на Вардар, друго изданье, Београд, 1894; Ami Boue', Itine'raires; После от една статия под надслов «Die keiserlichen in Albanien 1689 von Hauptman Gerba», поместена в списанието Mitteilungen der К. К. Kriegs Archivs, Neue Folge II Band, 1888; от изучаванията за Скопие на английския учен Еванс, които са обнародвани в английско археологическо списание. Много интересният очерк на г. Еванс е преведен от г. Бъчваров, учител в Цариградската семинария и необнародван още. Ползувах се от ръкописния превод на г. Бъчваров.

89

Скопие държи място между най-старите градове на Балканския полуостров. В старо време е бил познат под името Скупи или Скопи (Skupi, Skopi, ) и е бил главен град на областта Дардания, населена от илирийска племе дардани. Скупи обикновено са го наричали византийските писатели, а Скопи — римските.

Дарданите са захващали областта около Черна гора, долината на Лепенец, Косово поле, Скопското поле, Тетовското и Кумановското хълмодолие, долината на Българска Морава дори до Ниш. Точна граница не е имало. Много често други илирийски и тракийски народи са се вмъквали в районите на Дардания и местата, които те са завземали, са наричани с техните имена. Понякога и Сардика е отбелязвана в пределите на Дардания.

Дарданите не са били известни на по-старите елински писатели. Те излизат на сцената във II век пр.н.е., след нашествията на келтите. Тогава се явяват вече и дардански князе. Страбон говори за дарданците, че са били прост и нечист народ, живеели са в подземни дупки, покрити с бунище, но са обичали музиката, всякога имали при себе си музиканти и сами свирели на флейти и тамбори. Според други свидетелства Дарданите са били

90

непостоянни, лесно раздразнителни и готови за грабеж. Такива, казва Хан, каквито са сега техните потомци арнаутите.

Дарданите са имали укрепени градове. Близо до с. Нерези, срещу гр. Скопие, в склоновете на Водно планина Еванс е намерил остатки от стари дардански укрепления. Пръв между техните градове е бил Скопие, седалище на техните князе.

Когато македонските царе разширили на север пределите на господарството си и превзели Пеония със Стоби [1], те са се срещнали с дарданците и постоянно са били във враждебни отношения с тях. Македонските царе често са воювали с дарданците, побеждавали са ги, но не са могли да ги покорят. Щом македонците са имали разправия с някои други свои съседи, веднага дарданците са ги нападали.

Особено станаха опасни дарданите за македонското господарство, когато то се обърка във война с римляните. Филип V, македонският цар, завзе в 216 г. пр.н.е. Бела зора [2], един от най-силните градове на Пеония, за да може да държи в ръцете си вардарските теснини срещу дарданците; по-после той нападнал дарданите в самата им земя и ги разбил. Но щом се оттеглил на друга страна, те пак навлезли в македонската държава и я опустошавали.

През това време дарданите са били постоянно в най-добри отношения с римската република, защото са считали македонските царе за общ неприятел. В 200-та година пр.н.е. намираме дардански пратеници при римския консул Сулпициа в Драч, който воюваше с Филипа V.

Когато римляните победиха Филипа в 197 г. при Кино-Кефале и после сина му Персей при Пидиа в 168 г., те станаха господари на македонските земи. Дарданският княз поиска от своите съюзници да му дадат Пеония, понеже някога е била под дарданска власт, но римляните не желаеха да усилват ония, които имаха намерение да покоряват.

В 81 г. пр.н.е. дарданците са взели участие при второто ограбване на Делфи, извършено от келти и илирийци. Понеже римляните се броели като покровители на делфийската светиня,
 

1. От Стоби има сега само развалини до устието на р. Черна.

2. Днешният Велес.

91

възползували се от това и проводили войски срещу тях. Римските войски съсипали някои от нападателите на Делфи, но дарданите се спасиха, като подкупиха римския военоначалник Луцио Сципио. Обаче с това те не можаха да се отърват от римската беда. Няколко пъти после това римляните са провождали войски срещу тях. Дарданците са се били храбро, знаяли са военно изкуство, имали са тежко и леко въоръжени войници, но не са могли дълго да противостоят на римската сила.

Първият римски император Октавий Август окончателно е присъединил Дардания към римската държава около 35 г. пр.н.е. След това той е имал в Рим илирически триумф.

Свършва се първият най-древен период на Дардания и се наченва вторият период на римското владичество, който е оставил дълбоки следи в тая земя и в нейния главен град Скупи.

След покоряването дарданците са станали мирен народ, предаден на земледелие, скотовъдство и рударство. В по-последно време дарданците са давали добри войници на римската държава. Сам император Клавдий (268—270 г.) е бил от тия места.

Град Скупи се споменува за пръв път от Птоломея, който е живял във II в. от н.е. В Пейтингеровите таблици той се означава вече като важен град. През време на римското владичество е достигнал до високо положение, понеже географическото му местоположение между околните провинции е било много важно.

«Ако разгледаме местността, в която се намира тоя град — пише Еванс, — ще се убедим, че той е имал в старо време превъзходно местоположение както в стратегическо, тъй и в търговско отношение. Бил е естествен ключ на голяма част от западна Илирия. [1] Проходът на Лепенец [2] е свързвал този град с Далматинските пристанища, от една страна, а, от друга страна, с панонските градове. Откъм Тетовската долина на р. Вардар той е свързван с малко познатите илирийски провинции, някогаш може би важни със своята рудна индустрия. Снижени гористи склонове, за които някога погрешно се е мислело, че са продължение от Балканите, свързват тая местност

1. Областта Илирия е обхващала земите на сегашна Албания и Черна гора.

2. Качаникският проход.

92

с долината на Българска Морава и оттам със стария Несус [1] и по-нататък с важната Дунавска твърдина Viminacium [2]. На юг проходите на Вардар са свързвали Дарданския град с големия пеонийски град Стоби и по-нататък с македонските полета и със Солун. И така старият град Скопие е бил заселен на един кръстопът, откъдето се разстилат големи естествени пътища през западната с т рана на полуострова. За пътищата, които водят от средния Дунав към Егейско море, град Скопие е имал такова значение, каквото Сердика за военния път към Цариград. Юстиниан, като направил дарданската столица за седалище на новообразуваната илирийска префектура, напълно оценил важната рол, която е имала да играе неговата родина и любимият му град.»

Още от началото на II в. в Скупи е имало римска колония. Колонистите му са били от тоя римски легион, който е квартирувал в Дарданияи Горна Мизия с главна квартира във Viminacium. През III и IV в. Скупи е бил вече политически град с римска култура и с римско гражданско управление. Романизацията на града и на околността е направила голям успех
 

1. Сегашният Ниш.

2. Около устието на Морава

93

през последующите векове, заради това гръцката култура не е имала тук никаква почва. Никакви паметници не се срещат от нея. Имена на лица, на длъжности, на занаятия и други подобни, които се срещат по паметниците или в историческите бележки от цялата епоха дори до нахлуването на славяните, хубаво определяват романския характер, който е добил град Скупи през време на римското владичество. «Моите изследвания — пише Еванс — ме карат да вярвам, че първобитното население на Дардания през III или IV в. от нашата ера се е поримчило. Римски надписи се срещат по най-отдалечените места на тая страна и процентът от местните (стародардански) имена в тях са сравнително по-малко, отколкото в римските паметници из Горна Далмация (Dalmatia Montana).»

Във време на римското владичество градът е бил свързан чрез добри пътища с околните провинции. Един важен път го е свързвал с Ulpiana главен град в Косовската равнина [1] и оттам тоя път се е продължил на север към Панония и към Далмация, дето под римското владичество процъфтяха много градове. Еванс е намерил остатки от един римски път, който според разказа на селяните е продължавал, от една страна, към Охрид (стария Лихнидос), а, от друга страна, към Прилеп, вероятно за Битоля (в старо време Бутел, Пелагония и Хераклеа Синтика). Остатки от друг голям друм се виждат още по южно направление за Бела зора и Стоби. А имало е също така пътища за Сердика и за Несус.

Градът Скупи е бил украсен с храмове, с бани и други подобни сгради. Намерени са остатки от статуя на императора Галиена и множество надгробни камъни. Наблизо до града е имало желязна рудница и мраморна каменоделня; също така недалеч от града е и златната рудница, за което споменахме попреди. Всичките остатки показват, че благосъстоянието на Скупи е било добро по снова време.

В половината на III в. са се появили на Балканския полуостров откъм Черно море готите, които опустошили Тракия,
 

1. Сега село Липлян.

94

Македония, Тесалия и достигнали до стените на Цариград. Тогава се появили от север сарматите, които опустошили Панония и Дардания и дошли до стените на Скупи. Тук около-258—260 г. от н.е. те били победени от Галиен, тогава римски военачалник, а по-сетне император; вероятно затова гражданите на Скупи са въздигнали паметник на Галиена, а може би и от страх, както бележи Еванс, понеже същият Галиен е заповядал да се избият жителите на някои мизийски ближни градове поради един войнишки бунт срещу него.

Християнството много рано се е промъкнало в Скупи и още в първо време този град е станал седалище на епископи. Константин Велики (306—337), като направи ново разделение на царството, направи от Дардания особена префектура с главен град Скупи. Този град стана важен административен и черковен център.

Пръв път се споменува скопски епископ в местния сьбор, който е станал в 347 г. в Сердика. Макар че Дарданската провинция е принадлежала към източната половина на империята, скопските владици постоянно са били привързани към Рим и папският престол всякога е скъпил с тях. Това се е продължавало, докато Юстиниан не образува` самостоятелна архиепископия в града. Скопските владици още преди Юстиниана са имали върховенство над другите епископи в Дардания; те са претендирали даже черковно господство над Сердика. Един скопски владика Йоан е писал писмо до римския папа в 492 г., с което в качеството си на епископ «на най-свещения град Скупи» изисква върховенство не само върху дарданските епископи, но и върху епископията в Сердика, който е бил тогава главен град на Средна Дакия.

През IV в. град Скупи се е въздигнал твърде много и е станал голям военен център. Император Теодосий, след като изпъдил западните готи от Тракия, които опустошаваха Балкански полуостров през 378 г., се установил в Скупи и оттам издавал разни постановления. 10 години по-после св. Полин от Нола пише, «че Скупи е един от най-важните илирийски градове», които св. Никита от Рамасия щял да посети на връщането си от Италия.

95

Заедно с другите илирийски градове Скупи е бил излаган на беди от нашествията на хуните и на източните готи преа V в., които нашествия са обърнали цели области от Балканския полуостров на пустиня.

В началото на VI в. страшна катастрофа е съсипала много дардански градове, а с тях заедно и Скупи. Това е било голямо землетресение в 518 г., което е описано от един тогавашен писател Comes Marcellitis. 24 дардански твърдини са се разрушили в един миг от страшните удари на подземната сила; 2 от тях са съсипани изцяло с жилища и с жители, в 4 други твърдини са опропастени половината от жилищата с жителите, в 11 — една третина от населението е изгинало, а в 7 — една четвъртина. Останалите жители са избягали по околностите. Столицата на Дардания, големият град Скупи, била съвършено разорена, но жителите й се спасили благодарение на това, че малко преди землетресението избягали от града, за да се избавят от едно варварско нашествие. Земята се била разпукнала на някои места и от пукнатините излизали пламъци като из разгорещена пещ. Отворила се една пукнатина 30 мили дълга и 20 крачки широка, която погълнала много от бягащия народ. Планини се разцепили, скали се отместили от местата си и дървета се изкоренили от земята.

Изследователят на скопските древности Еванс мисли, че подир тази катастрофа е преместен градът на сегашното място. «Стените на Скупи — пише археологът — са престанали да бъдат защита за гражданите. Целият град е бил обърнат на развалини. Старият град, ако и съсипан от катастрофата, но историческата му важност продължавала да живее; в това време трябва да отнесем неговото пренасяне от старото на новото място. Първобитната илирийска твърдина е била преместена по-долу до полето от едно население, което е било доста способно за построявания. Според изискванията на времето потребни са били за градовете по-силни укрепления. Естествено е било за ония, които са искали да преустроят града да потърсят по-високо и по-запазено място. Такова са намерили близо до стария град, височините над самия Вардар, на които още днес стои византийският Акрополис.»

96

Девет години след катастрофата е дошъл на власт великият император Юстиниан, именно в 527 г. Една от главните му грижи е била, както ни е известно от историята, да поднови разрушените от варварите градове. Той е подновил и дарданските градове, а особено е обърнал внимание на Скупи, който е възвеличил като негов любим град, понеже е бил родом от околията му и като най-важна твърдина в източната част на Римската империя. Не остава вече съмнение, че подновеният Скупи е същият Юстиниана Прима, наречена така от името на императора.

Наистина последната дума на историята не е казана още относително мястото на Юстиниана Прима, но след изучванията на Хан и Еванс мъчно може вече да се оспорва, че Скопие не е бил подновеният от Юстиниана град. Между другите доказателства в полза на Скопие главни и неопровержими са: съществуването на сегашните български села Таор и Бадер с остатки от твърдини, които съвършено отговарят на старите Tauresium и Baderiana, описани от историка Прокопия като отечествени места на императора. Прокопий пише: «при европейските дардани, които живеят зад границата на епидамците, има едно село именуемо Таурезиум, находящо се близко до крепостта Бадериана. В това село се е родил цар Юстиниан. Около него въздигна той стена във вид на четвероъгълник. и на всеки ъгъл постави по една кула и тъй се образува Тетрапиргум (четверокулие) и тъй се наименува мястото. А пък наблизо до това село съгради той (Юстиниан) един прекрасен град, който нарече Юстиниана Прима, и то като възнаграждение на страната, която го е отхранила.»

Еванс е посетил село Бадер и е намерил основи от стара крепост, която без друго е старият Тетрапиргиум. Сега, като се взима пред вид това нещо и като се знае, че Прокопий, описващ и най-малките градовци, възобновени от Юстиниана, не споменува нищо за многоважния град Скупи; като се взима пред вид, че Юстиниан е утвърдил тук независима черква, която не е била друго, а продължение от «най-светата черква на Скупи», имеюща от време още върховенство не само над Дардания, ами и над Средна Дакия, дохажда се до вярно заключение, че Скупи се е

97

обърнал за малко време на Юстиниана Прима, и то главно в официалните актове. [1]

Не ще е зле да приведем тук описанието на новия град, изложено подробно от Прокопия: «там съгради той (Юстиниан) един водопровод и снабди града с изобилно текуща вода. Освен това той въздигна множество грамадни постройки, достойни за основателя си. Не е лесно да се изброят храмовете на боговете и да се опишат грамадните палати на архонтите, величината на градските врати, хубостта на пияцата, източниците, улиците, баните и пазарищата. Накъсо казано, то е един голям многолюден и с всичко надарен град и достоен да бъде главен град на тая страна. Освен това той (царят) го определи като седалище на илирийския архиепископ, като най-голям между градовете на страната.»

Според постановленията на Юстиниана архиепископията на неговия любим град получила независимост и обхванала ония места, които и по-напред скопските епископи имали под властта си. Така щото новият град в черковно отношение държал същото положение, както и старият, само че сега неговите права се определят с императорски укази. Архиепископите на Юстиниана Прима продължавали да се намират в най-добри отношения с папския престол, както и по-напред скопските черковни началници се броеха особено привързани към римската черква. Папа Григорий Велики в 602 година поканва с едно писмо Йоана, архиепископ на Юстиниана Прима, да посредствува, ако стане нужда, за някакви работи между епископите от Шкодра и Диоклеа.

Новото въздигане на града в такова величествено положение давало надежда за блестяща бъдещност и за развитие на още по-голяма култура, но това не се сбъднало. Дардания малко време се е ползувала от мира, осигурен от великия император. Скоро подир неговата смърт настанаха тежки времена за тия места. Славянски пълчища като скакалци напълниха
 

1. Отъждествяването на Юстиниана Прима с Охрида датира от XIII в. Охридските български архиепископи са усвоили титула на Юстиниановата архиепископия, за да дадат по-голяма важност на значението и независимостта на своята черква.

98

Балканския полуостров, завзеха цялата Мизия, Дакия, слязоха в Дардания и поплениха много от нововъздигнатите градове. Заедно с другите е пострадал и Юстиниановият град, който скоро почнал да се нарича със старото си име. Вероятно още при живота на Юстиниана са се употребявали и двете имена, както е доказано, че са се употребявали съвременно и двете имена на Липлян: Улпиана и Юстиниана Секунда. Като е умрял императорът, старото име, запазено яко в народа поради големите исторически традиции, е взело връх, а новото се е загубило. Новото име е било свързано с правата на архиепископията, но езическите славяни, които са опленили и завзели тия места, разрушили са и християнската черква и за време поне са прекратили официалното й действуване.

В края на VI в. Теофилакт споменува, че Скупи бил ограбен от едно славянско пълчище и много от гражданите му били вземени роби. През тоя век цяла Дардания и Македония бяха потопени от безбройните славянски пълчища, които не заминаха като някой ураган подобно на готите и на хуните, ами се настаниха в новозавзетите страни и ги пославянчиха.

Еванс предполага, че около 695 г. славяните окончателно са завзели Скупи. В тая година отбележват византийските историци, че много бежанци от Дардания са намерили спасение в Солун.

Славяните малко са изменили името на стария град. От Скупи те го направили Скопие или Скопье, но затова пък те са окончателно изменили латинската физиономия на града и на провинцията му, като са го пославянчили.

И така от началото на VIII в. се начева нова славянобългарска епоха за Скопие и за цялата му околност. Славяните сляха голямата част от Дардания с Македония, като ги пославянчиха съвкупно.

Пославянчването на града и на околността му не е станало лесно. То се е продължавало векове, защото има паметници, които свидетелствуват, че в много по-късни времена в Дардания се е срещало влашко население, остатки от старото романско. Наистина много народ е погинал в славянските нашествия, както и в нашествията преди славяните, много народ е побягнал

99

no планините и горите, но не е било възможно да се изтреби цялото население. Славяните са заварили в крепостите население, което по-после са задушили със своето преодоляющо множество. Дали са му своя език, а са получили от него култура.

И тъй Скопие не е имал време да подпада на гръко-византийската цивилизация, както стана с много други градове в полуострова, гдето игото на Византия се продължи дълго време след Юстиниана. Подир римската епоха на Скопие се наченва направо славянската без преход. По тая причина в Скопие няма гръцки паметници. Еванс между голямото множество латински надписи е намерил само два гръцки.

Славяните са образували изначало отделни независими господарства, които от време на време са се съюзвали срещу останалите византийски владения, като са се стремили да завземат цялата страна дори до Бяло море, но са срещнали непреодолим отпор в солунските стени, в якостта на които се запази византийската власт. През VIII в. се споменува независимото славянско господарство Бързития, което е обхващало страната около Битоля, Прилеп, Велес, Скопие, Тетово, Кичево, Ресен и Охрид. Още тогава българските князе се опитаха да прострат своите владения към тия места, но не сполучиха.

Обаче не се минува много време, и ние виждаме едноплеменните славянски княжества от Мизия, Дардания и Македония слети в едно българско господарство. Имаме здрави исторически доказателства, че във времето на Бориса, още преди покръстването му, скопската област е влизала в състава на българското царство. Борис е имал поход в сръбските земи, който се е свършил несполучливо за него. Българският княз е бил принуден да свърже мир с тогавашните сръбски владетели и те го довели дружески «до българската граница Раса (сега Нови Пазар)» [1]. Значи в Борисово време не само скопската околност, но и околността на Прищина и Призрен вече били в състава на българското царство.

Има много основания да се вярва, че още в Крумово време Дардания съставлява част от българското царство. Крум е вла-
 

1. К. Иречек, История на българите, Търново, 1886, стр. 185.

100

дял Сердика, долината на р. Стримон и сегашната Сърбия. Не е възможно Скопие, пък и земята на бърсяците да не са били в състава на широката Крумова държава. Византийските царе в Крумово време са запазили само някои южномакедонски крепости, а сръбските владения през IX, Х, XI и XII в. не надминуваха пределите на сегашния Новопазарски санджак, старата област Раса, както това ясно се вижда от историческите бележки на мнозина тогавашни писатели. [1]

Известно ни е, че Крум е пленявал християнските епископи и преселвал християнски жители от Тракия и Македония в Северна България. Омуртаг е преследвал люто християнската църква. В това време именно е пропаднала Скопската или Юстиниановата архиепископия, макар че християнството не е могло съвсем да бъде изкоренено, както и романизираното местно население не е могло да се унищожи тъй скоро. След покръстването на българите християнството се е съсвестило в тоя град. Скопие е станал наново черковен център, но скопската черква не е могла да играе особена рол, понеже българските господари централизирали черковното управление в Преслав. С това се нанесло смъртоносен удар на папското влияние в Скопие и в Сердика, което беше толкова силно в тия места преди славяните.

За положението на Скопие в българската епоха, която се продължава до края на XIII в., има останали къси сведения, които показват, че той е продължавал да бъде важен град, но не могъл да се възвиси до положението, което достигнал в римската епоха. Причината на това се крие в променчивите събития, които следват през тази епоха в Балканския полуостров. Не е могъл да се закрепи мир вътре в страната, нито яко да се закрепи едно владичество. Постоянни променявания на границите, постоянни войни, разрушения на градове и опленяванин на пели области са били обикновени явления тогава и търговията и благосъстоянието на градовете не са могли да се повдигнат, както в дългия вековен период на римското владичество.

«Под властта на българските князе Скопие продължавал
 

1. Ст. Новаковић, Србске области Х и XII в., Гласник, XLVIII, стр. 110—111.

101

да бъде граждански и черковен център — пише Еванс. — В XI в. византийските хроници го наричат даже столица на България.»

Особено се повдигнало неговото значение във времето на цар Самуил, когато центърът на българското царство се пренесе в западния дял на българските земи. Самуиловото царство обгърна земите от Дунава между Видин и Белград дори до Солун и Сяр. Център на господарството е била областта на бърсяците с градищата Скопие, Прилеп, Битоля, Преспа и Охрид. Това е била средаточната земя на царската фамилия на Шишмановците. [1]

Тази епоха от нашата история, извънредно важна за нас, не е още добре изучена. Нови паметници донасят нови осветления, които не се съгласяват в много точки с това, което доскоро ни беше известно за Самуиловото време.

Още в Борисово време Българското царство се е делило на две големи половини, източна с Мизия и Тракия и западна с Македония и Илирия. Когато източната половина от царството биде покорена от Цимисхия с помощта на русите, западната остана свободна под управлението на Шишмановци и оттогава тя почна да се нарича България, а източните провинции се назоваваха Мизия и Тракия.

Според византийските историци Шишмановците са се провъзгласили независими господари на България, щом умря цар Петър и падна източният дял на царството. Според арабския историк Яхъя Антиохийски Самуил Шишманов се считал васал па Петровия син Роман дори до смъртта му. [2]

В 978 г. ние виждаме Роман, сина на цар Петър, в Скопие. Той успял да се избави от византийското робство и бил приет добре от Самуила и поставен в Скопие. Според Яхъя Антиохийски Самуил го признал за цар и останал негов военноначалник. Следователно Скопие е станало столица на Западното българско царство и Роман станал български цар. А според византийските
 

1. К. Иречек, цит. съч., стр. 244, 245. Това твърдение на автора не се поддържа вече от нашата историческа наука; вж. История на България, т. I, С., 1961, стр. 140. — Хр. Хр.

2. Барон Розен, Император Василий Българоубиец, Извлечения из летописи Яхъи Антиохийскаго, С.-Петербург, 1883.

102

летописци Самуил поставил Романа само като началник на Скопие. Една силна подкрепа на твърденията на арабския историк намираме в един важен старобългарски паметник, именно в хрисовула, даден от цар Константина Асеня на скопския манастир «Св. Георги». [1] В тоя хрисовул цар Константин казва буквално следующето:

Вероятното е, че Роман като син на цар Петра се е броил цар български, стоял е в Скопие, а фактически господар на държавата е бил юначният Самуил. Според арабския историк Роман не е предал Скопие на византийците, а е паднал роб в ръцете на Василия Българоубиеца в едно сражение, което станало в 991 г. [2]

Тъй или инак Скопие е бил един от най-важните центрове на Западното българско царство и такъв е останал през цели столетия за българските земи на запад.

След като Василий Българоубиец съкруши окончателно
 

1. P. J. Safarik, Pomatki, II издание, стр. 23—27.

2. Яхъя пише: Цар Василия срещна българите и ги обърна в бягство и взе в плен царя им и го възвърна в тъмницата, из която беше бягал. Комитопул (тъй се нарича често пъти Самуил), началникът на войските му, управляваше българското царство (Барон Розен, пос. съч.. стр. 23).

103

Западното българско царство през 1018 г., голямата и съществена част от земите, които влизали в неговите предели, останали както в гражданско, така и в черковно отношение едно цяло, известно на всичките тогавашни историци под името «България». Политическият център на тази България останал във важния военен град Скопие, дето Василий назначил особен управител «дук на България», както предполага Иречек. Духовен център на страната останал си е град Охрид. Ето защо византийските хроници от XI в. наричат Скопие «столица на България», а Охридския архиепископ наричат «архиепископ на България». [1]

Под византийското иго Скопие е бил център на голяма епархия, която е била подчинена на Охридската архиепископия.

Дарданските българи не са носили безропотно византийското иго. Скоро подир смъртта на Василия II Българоубиеца
 

1. Византийските писатели от времето на Самуила почват да именуват днешната Македония с името България. Тъй се е наричала през средните векове и Албания до Адриатическо море (В. Макушев, Исторические разыскания о славянах в Албании. Варшава, 1871, стр. 3). Кедрин пише, че Самуил, като опустошил Лариса и много други места в Епир и Тесалия, отвел жителите им «вътре в България и ги поселил в Преспа» (В. Макушев, пос. съч., стр. 4). Един пътепис от 1096 г., който разправя за пътуването на кръстоносците под началството на Роберт Нормански, казва: «От Драч (край Адриатическо море), дето войската се събра, удариха кръстоносците през България». . . По-после същият пише: «От Солун през Македония стигнали Филипинската долина.» Види се, че името Македония се е запазило само в крайморската част, която не била подчинена на дука на България, нито на архиепископа на България (Rad Jugoslovenske akademje znanosti i umetnosti, кн. 42, стр. 87). Никита Хониат, като пише за убийството на младия цар Алекси Комнин (1183 г.), казва, че в това позорно дело взел участие «Йоан Каматир, по-после архиепископ на главния град на България», подразбира се Охрид (Никита Хониат, История, т. 1, Спб., 1860, стр. 150). Още по-късно Никифор Грегора, като разправя за епирския деспот Тодор Ласкар, че искал да се провъзгласи в Солун за цар, пише: «Помаза го на царството тогавашният архиепископ на България — пак се подразбира охридският (Никифор Григора, Рим. история, т. I, СПб., 1862, стр. 24). Доскоро костурският митрополит се титулираше «Екзарх на всичката стара България». Много често охридските архиепископи и в последно време са се подписвали: «Архиепископи на всичка България» (Архимандрит Антонин, Из Румелий, СПб., 1886, т. II, стр. 142) и пр.

104

един от потомците на Самуила, внукът му Петър Делян, повдигнал въстание в Ниш и разбил гърците, завзел Скопие и цяла Македония до Солун. Подир предателското ослепение на тоя храбър Самуилов потомък българските земи в Македония пак изпаднали под византийската власт.

Подир това се наченват опустошителни нашествия в българските земи от разни иноземни народи: нормани, кумани и печенеги. Норманите, които навлезли откъм Драч в 1081 г., завзели и град Скопие с голяма част от Македония, но скоро били изгонени от тия места. По-късно Скопие и околността му са били опленени от куманите, за което ни свидетелствува един пасаж от споменатия български хрисовул, издаден от Константина Асеня на скопския манастир «Св. Георги», в който се казва:

Скоро след възобновлението на българекото царство се Петра и Асеня Скопие с околната страна влязъл в пределите на новото царство. Знаем положително, че цар Калоян (1196—1207) завзел цяла Македония заедно със Скопие, Ниш, Призрен, Велбъжд и целите им области.

В славната епоха на Асеневците градът е добил пак известно търговско значение. В една грамота, която Асен II дал на дубровчаните, за да търгуват свободно низ широкото му царство, между другите търговски градове се споменува и Скопие (Г. Раковски, О Асеню первому, Белград, 1860, стр. 56). Новото българско царство бързо се издигна при Асеневците и бързо почна да пада едно поради вътрешни несъгласия и разврат на дворяните, друго поради татарските нашествия. Византийският император Ватац е успял да превземе Скопие и за малко време

105

пак го усвоили българите. Последният български цар, който владял тия места, е бил Константин Асен (1268—1277), от когото ми е останал гореспоменатият важен хрисовул. Тоя цар е сам посетил Скопие, понеже в хрисовула му се казва, че каго слязнал царят в «долната земя», достигнал до манастира «Св. Георги», създаден от светия цар Роман на Вирпино бърдо, срещу гр. Скопие, над р. Серава. Тогаз архимандрит Варлаам, игуменът на манастира, изнел пред царя всичките правила и хрисовули, които манастирът имал от по-предните владетели. Царят ги прочел и потвърдил и дарил манастира с още нови земи и богатства.

Естествено е, че в шествековния славянобългарски период на Скопие при толковато чести изменения градът не е могъл много да процъфти. Арабският географ Идризи, който е писал за търговските пътища на Балканския полуостров в XII в., споменува и за Скопие, като говори за големия път от Драч през Охрид, Кичево, Полог (Тетово). «От Болог (Полог) — казва той — има един ден път на изток до важния град Искофиа, който притежава много ниви, лозя, плодови градини и върти търговия.» Около края на тоя период и началото на сръбското владичество трябва Скопие да е изпаднал доста много, понеже Никифор Грегора, който го е посетил около 1328 г., нарича го «градец». «От Струмица за 3 дни — пише той — стигнахме градеца Скопие, който се намира вече в пределите на тривалите. . . Тук намерихме и краля на тривалите, на когото всички се повинуват.» [1]

От края на XIII в., след 1281 г., наченва сръбското владичество върху Скопие, което се продължава почти 3/4 столетие. Столетие, важно по това, че през него бързо се издигна сръбското могъщество на Балканския полуостров, завзе за един момент господствующо положение и бързо се разпадна и изгуби, съсипано от вътрешни неуредици и после от турската сила, която погази целия полуостров.

Повдигането на сръбското господарство се почна с дохождането на власт на Стефан Урош II Милутин (1281—1321). Този
 

1. Никифор Грегора, кн. 8, гл. 14. Руският превод.

106

княз излезе от същинските сръбски предели на Раса [1] и възползувай от слабостта на Византия и злощастията на българите, които тъкмо тогава бяха изложени на нашествията на татарите, разшири държавата си към македонските предели. В скоро време той е завзел гр. Скопие и цяла Северна Македония. Той се е погрижил за поправяне на църкви и манастири в града и околността и неговият пример бе следван от наследниците му. Той е подновил 3 църкви в самия град, именно «Св. Троеръчица» и «Св. Константин» вътре в Скопие и «Св. Георги» на Серава. В 40-годишното си господаруване Милутин разширил пределите на държавата върху Босна, Зета и Албания, достигнал Адриатическо море и оставил на наследниците си силна държава. Милутин като завзел Скопие, присъединил Скопската епархия към Пекската архиепископия.

Стефан Урош III (1321—1331) е продължавал делото на баща си с успех. Той нанесъл силен удар на българското господарство с победата си при Велбъжд (1330 г.), дето българите бидоха нападнати вероломно и изгубиха и боя, и царя си, който падна убит в лютата битка. Урош III е също тъй въздигал и подновявал манастири в околността на Скопие, която се обърнала на малка Света Гора.

Стефан Душан (1331—1355) доведе сръбското господарство до върха на величието му, като покори цяла Македония. Той направи Скопие свой престолен град и се венча в него през 1346 г. за цар на сърбите, ромеите и българите. Той въздигна сръбската църква на патриаршия със съизволението и благословията изпърво само на двамата български патриарси от Търново и Охрид, по-сетне — и на цариградския патриарх. На новата църква се присъединиха [2] три български епархии: Скопската, Нишката и Велбъждската. Останалите епархии в Македо-
 

1. Вилхелм, архидякон Щирски, описва същинските сръбски земи от XII столетие. Той бил проведен като посланик при цар Мануила около 1168 или 69 г. и го намерил в Охрид, отдето Мануил воювал със сърбите. «Сръбската земя е планиниста, гориста и мъчно достъпна — пише пратеникът, — тя лежи между Далмация, Унгарско и Илирия (Rad Jugoslovenske akademje znanosti i utnetnosti, кн. 42, стр. 110).

2. По-правилно е да се каже «подчиниха». — Хр. Хр.

107

пия продължаваха да съществуват под скиптъра на охридските патриарси, макар че политически бяха под сръбската власт.

В Душаново време Скопие е станал важно средище на сръбската държава и се въздигнал в търговско отношение. Тогава са се въздигнали големи търговски стоварища на венецианците и дубровчаните. А саксонци са повдигнали рударството в околността на града. Душан по примера на предшествениците си е продължавал да обла годетелствува църкви и манастири.

Тримата сръбски владетели образували голямо господарство, но не могли да организират силна и трайна държава. Душановото царство се състояло от един конгломерат от малки отделни княжества в Македония, Албания, Епир и Тесалия, които само силната ръка на господаря държала в покорност. Щом изстинала тази ръка, и господарството се е разложило на съставните си части. След Душановата смърт неговите преки наследници останали пак само с чисто сръбските земи отвъд Шар. В Македония, Албания и Епир се образували отделни княжества, независими едно от друго, които с вътрешни междуособени борби се изтощили, за да бъдат по-сетне лесна плячка на османците. [1]
 

1. Днешните сръбски шовинисти основават своите претенции върху Македония на исторически права, като твърдят, че тя е била сръбска част във времето на силните Неманичи. На друго мнение са учените изследователи на сръбската история. Един от най-добрите познавачи на южнославянската история Тимотей Флорински ето как се отзовава за сръбското царство:

«Сръбското царство се е явило на Балканския полуостров, тъй да се каже, случайно. Ние положително знаем, че Душан е мислил за гръко-сръбско царство, т.е. за обширна монархия, средоточие на която трябвало да стане Византия, а сръбските земи трябвало да влязнат в тая монархия само като съставни нейни части. Понеже величественият план — да се създаде такава монархия, не се удал, то наместо нея и остана сръбското царство, в което обаче сръбският елемент не можал да вземе първенствующо и господствующо значение ни в етнографическо, ни в културно отношение. Наред с него е стоял гръцкият елемент, видимо равноправен, а на дело по-силен и по-влиятелен. На събора в Скопие през април 1346 г. Душан се е коронясал не за сръбски цар, а за «цар на сърбите и гърците». Тъй се той и подписваше в своите сръбски и гръцки хрисовули. Само в малко грамоти при титула на царя наред с имената на тия два народа

108

Град Скопие заедно с ония градове, които образуваха едно време страната на бърсяците, с притурка на костурската котловина, съставиха едно особено княжество под властта на Вълкашин, който е бил челник при двора на сръбския крал, после бил провъзгласен за деспот и десет години след смъртта на Душана се провъзгласил за крал. Този македонски господар около 1368 г. повърнал изново Скопската епархия под ведомството на охридската българска църква. Той е погинал в 1371 г. в прочутата битка при Чермен на Марица. Него наследи син му Марко, възпяван от християнските народи като особен герой и наричан често «български крал», понеже владеел центъра на българските земи в Македония. Крал Марко станал васал на турците и им помагал в сраженията срещу другите християнски господари. Той погинал във войната на турците срещу влашките войводи и кралството му скоро станало плячка на новите завоеватели.

Град Скопие е паднал под турците още преди погинването на крал Марко. Турци според народното предание са били в Скопие на лагер преди Косовския бой (1389 г.). Според сръбски източници Скопие е бил покорен от турците на 6 януари 1391 г. [1] Хамер в своята Османска история ни разказва, че султан Бая-
 

се нахождат имената на българите и на албанците. . . Следователно царството Душаново не е имало национален характер. То не е било сръбско-царство в същинска смисъл на тая дума. Пъстро по етнографическия състав на населението си (сърби, гърци, албанци, румъни, българи), то не представлявало политическо цяло в своите части и по вътрешното си единство. . . Изобщо царството на Душана е представлявало оригинално господарство, състоящо от области, почти с нищо несвързани помежду си и управлявани от полунезависими управители, поставени от царя. Мощната, силната и симпатична натура на царя е служила като главно, ако не единствено звено, което е съединявало тия разделени земи в едно царство. Няма нищо чудно, че щом тая мощна личност излезе от сцената, на часа Душановото царство се «разпръснало на хиляди късове», както сполучливо бележи един съвременен византийски летописец. При Уроша, приемника на Душана, то (царството) се състоеше само от някои сръбски земи (гл. Памятники законодательной деятельности Душана. Киев, 1888, стр. 11, 12).

1. Ст. Новаковић , Срби и турци XIV и XV века, Београд, 1893,. стр. 222, 223.

109

зид току подир Косовската битка заповядал да се преселят в Скопие турски колонисти.

Турското господство се продължава вече 5 века върху Скопие и е оставило своя отпечатък на града. Населен с турски колонисти от Азия, той е станал чист турски град, какъвто го намираме до средата на XVII век. Що е станало с многобройното християнско население, ние не знаем от паметниците, познати досега, но можем да се досетим, като погледнем на участта на други важни градове, които турците искали да направят големи военни средища и здрава опора на своята власт. Когато покорили Пловдив, турците изпъдили християните, които населили Станимъка и околни някои села. От Търново голяма част от населението откарали в Мала Азия. Султан Мохамед, завоевателят на Цариград, като покорел някой важен град, разделял населението на три части: бедни, средна класа и боляри. Първите оставял да работят земята в околността, вторите обръщал в робство и ги разделял между своите войници, а третата отчасти избивал, отчасти потурчвал, отчасти пращал по Азия или в Цариград. Подобна участ ще да е сполетяла и Скопие. Според местни предания градът е бил превзет със сила и турците сочат гроба на Айдар баба в калето като гроб на един от юнаците, отличивши се при превземането на крепостта. Исторически бележки за това превземане няма. Много е вероятно, че турски войски са минали през града, когато са отивали за Косово като през земя тям подчинена, понеже крал Марко, господарят на Скопие, бил техен васал и като са видели военното значение на крепостта, оставили са гарнизони в нея и са я завзели. В такъв случай те без кръвопролитие са изселили християните и са ги заместили с турци. Много християнски родове, които са имали състояние, са бягали от Македония, от Албания и от Раса в Рагуза, Венеция и по други християнски земи.

Както и да е, турците направили от Скопие важна крепост, която много им послужила в по-последните войни. От Скопие те водели своите походи срещу Босна и срещу осталите полу-независими сръбски земи. Турските султани, докато покорили Босна и Сърбия, често са дохождали в Скопие и оттам са взи-

110

мали мерки за по-нататъшни войни; те са се грижели за поправка на укрепленията му и управителите на града са били главните началници на пограничните военни сили.

В 1402 г. се споменува началник на Скопие Пашаит [1], вероятно този началник е същият Игит бег, когото султан Баязид проводил с войски срещу Босна подир Косовския бой. [2] По-после, след Баязидовото погинване, под името Паша Игит началникът на пограничния скопски край е взел деятелно участие в междуособните войни на султана Муса и брат му Мохамед. [3] Изначало той заедно с началника на Кюстендил Юсуфе бил на страната на Муса, после и двамата са се отделили от жестокия Муса и са отишли на страната на брата му, който надделял и завладял сам турския престол подир кървавата битка, която станала през 1413 г. около Ихтиман.

Забележителен е упадъкът на християнските господари в Балканския полуостров през това време. Подир ангорската катастрофа, дето Тамерлан разклати из основа турското царство, настанали люти междуособни войни между Муса, Мохамед и Сюлейман, синове Баязидови. Тогава останалите още християнски владетели, наместо да се съединят срещу турската сила, те помагат ту на единия, ту на другия турски претендент. Сръбският деспот Стефан заедно с християнския началник на Южна Македония Богдан, заедно с турския началник на Скопие Игит паша са воювали рамо до рамо срещу Муса и са утвърдили силата на султан Мохамед I, закрепили са турското царство. И наистина християнските главатари по онова време са били страшно развалени, те са така съсипвали народа, както и турците, и ние виждаме, че за простото население е било все едно дали турци или християни го владеят. То е грабено безчеловечно и от едните, и от другите. Променяване на вярата между християнските първенци е било обикновено нещо. Болярските дворове са били развратени и не са почитали вярата. Голяма деморализация се е пръскала от Византия по
 

1. Ст. Новаковић, Срби и турци XIV и XV века.Београд, 1893, стр. 290.

2. J. v. Hammer, Geschicte des Osmanischen Reiches, Zweite Ausgabe, Pesty, 1834, B. I, S. 183.

3. Ст. Новаковић , пос. съч., стр. 350, 351.

111

целия полуостров и е приготвила добра почва за турците. [1] От това време до възцаряването на султан Мохамед II Скопският край е бил мирен. Мохамед I е живял добре с християнските господари на Босна и Сърбия, син му Мурад имал борби с унгарските владетели в Северна България.

Султан Мохамед II (1451—1481) си турил задача да покори целия полуостров. На 1453 г. той почнал своя план с покоряването на Цариград. След това трябвало да се очистят Сърбия, Босна и Албания. В тия войни Скопие е бил за турците от голяма важност. Началник на града и главатар на пограничните войски в това време е бил Иса бег, внук на прочутия турски военачалник Евренос.

През 1455 г. Иса бег писал на султан Мохамеда, че Сърбия лесно може да бъде покорена. Султанът тръгнал със своите войски на поход и покорил Ново Бърдо. [2] В 1458 г. султан Мохамед е бил пак в Скопие, отдето се е разпореждал с военните действия. Началникът на Скопие е навлязъл в Сърбия, опустошил много места и занел големи плячки на султана. [3] По-късно, когато сръбските владения били съсипани, от Скопие същият султан е действувал срещу Босна. В 1465 г. турските войски са тръгнали от този град и са съсипали Босна. Сам султанът е ръководил похода, а Иса е взимал най-деятелно участие в покоряването на страната. [4]

Едно цяло столетие Скопие е бил за турците военен град от първостепенна важност, затова в него е имало голям гарнизон и укрепленията му са държани в изправност. Султан Мохамед въздигал тук укрепления, по-после султан Баязид II в 1483 г. е стоял в Скопие и е въздигал и поправял крепости по долината на Морава.

Щом турската власт завзела целия полуостров и се укрепила
 

1. Това твърдение на Васил Кънчов не може да се приеме. «Деморализацията» не се е пръскала от Византия, а е произлизала от вътрешното състояние на феодалните държави на Балканския полуостров. — Хр. Хр.

2. J. Hammer, op. cit., S. 434, 435.

3. Ib., S. 446.

4. Ib., S. 473.

112

яко в него, военните действия са отстъпили по крайнините му, в Унгария, Влашко и Русия. Тогава е настанал мир в страната. Търговията се възобновила и опустошените области от дългите войни почнали да се населяват изново. Тогава е настанала нова епоха за Скопие. От военен център градът се обърнал на търговски и процъфтял в късо време. През XVI и XVII в. градът достигнал до голямо благосъстояние и бил един от най-богатите градове в целия полуостров. Той е достигнал през това време онова значение, което е бил имал още под римската власт. Старите пътища са били поправени и сношенията на Скопие с Босна, с Адриатическо море, с Белград и със София са били подновени.

В началото на XVI в. славянинът Петанчич, който е изпълнявал разни посолски длъжности при Владислава Чешки и унгарския крал, е написал важна книга за пътищата в Балканския полуостров, дето се говори за Скопие следующето: «Скопие, главен град на Дардания, на межда на Македония, град производителен, изобилствува със земя и с всякакви драгоценни произведения, пълен с богатства, особено свърталище на първенци, мие се от голямата река Вардар.» [1]

Малко по-после, през 1559 г., някой си венециански пътник намерил града още по-величествен; той пише, че Скопие е голям град с 28 000 къщи, 4 прекрасни джамии, покрити с олово, много кожарни заведения, които са главната тамошна търговия. Изкарва много восък, който се пренася през Леш за Анкона и Венеция. Има много евреи, а християни има само дубровчани, които са накупили много евтино земя, насадили лозя и търгуват с вино. [2] От това описание се вижда, че градът ще е имал тогава повече от 150 000 жители. Може би това число е преувеличено с нещо, но други писатели от онова време го изкарват още по-голям. Барският архиепископ Марин Бици, като говори за католическата енория на Скопие, явява, че в града е имало 40 000 къщи — повече от 200 000 жители! И наистина.
 

1. Rad Jugoslovenske akademje znanosti i umetnosti, кн. XLIX, стр. 127.

2. Starine, Zagreb, кн. XX, стр. 253.

113

безчетните турски гробища около Скопие явно ни показват, че тоя град е бил многолюден.

Още по-късно ние имаме друго, много по-точно описание на града от английския пътешественик д-р Браун, който е обикалял турските земи през 1669 г. [1]

«В града има, пише д-р Браун, 700 кожари, които изработват кожи в дълги големи корита и ги изнасят повън за продан. В Скопие има няколко надгробни паметници и много хубави къщя, каквито що са къщата на кадията и къщата на емира. Емирът е от Мохамедовия род и баща му се е ползувал с голяма почит в ония крайове. В двора на емировата къща има забележителна чешма, направена по особен начин така, щото изгледва като крепост с кули наоколо и от върховете на кулите изтича силно водата. Богатите къщи са постлани със скъпоценни килими; таваните са украсени с триъгълни, четвероъгълни и други фигури, позлатени и изписани с разни краски, без да се съглеждат обаче образи на човеци или на животни. В града има прекрасен безистен, покрит с олово; има много улици, покрити с дъски, и много добри търговски къщи вътре в града и около града, между дървета и живописни брежлинки и долинки. В Скопие има много джамии. Най-хубава е една, построена на висока брежлинка, с широк трем отпред, който се крепи на 4 мраморни стълба. Близо до нея се намира дървена кула с часовник, отдето имах много хубава гледка на града. Има и един свод, който изглежда да е древна работа, и изпод него тече малка рекичка. — Малко далеч извън града се намира величествен водопровод с около 200 сводове, съзидан от камък; той е направен през един дол и е прекрасна древност, която отличава тоя край. Когато Мохамед I е превзел този град, той го е населил с много азиатци и така му е дал тип на турски град. Скопският санджак подпада под румелийския или гръцкия бейлер бег. Тукашната търговия се води с Белград, със Солун и с много други места.»

1. Ст. Новаковић, С Мораве на Вардар. Путне бележке, друго издание, Београд, 1894, стр. 51.

114

източник, който говори за Скопие. Това е описанието на Хаджи Калфа [1] на България, Тракия, Македония и Босна. За Скопие турският писател казва следующето:

«Ускуб, на запад от Кюстендил, хубав град. Поради красотата му е старите гръцки книги е наричан невеста на Гърция. От Цариград до Скопие има 16 дни, а по права линия има 368 мили. Най-дългият ден е 15 часа и 12 минути, най-краткият — 8 часа и 48 минути. Реката, що минава край града, иде из планината откъде Тетово. Освен това в Скопие има още много вода, която е докарана с водопровод. В Скопие има доста джамии, безистен, хубави места за разходки, яка крепост и един часовник още от времето на неверниците, най-хубав от всичките в християнските земи. Той бие часовете деня и нощя и гласът му се чува два часа наоколо. Особен часовникар се грижи за неговата наредба. От тоя град са излезнали много учени човеци. Намира се между Тетово, Кратово, Щип и Велес.»

1. Хаджи Калфа или Кятиб Челеби, както е бил известен на турците, е забележителен турски писател, който е живял през първата половина на XVII в. и е умрял в 1655 или 56 г. От него е останало описанието на Румелия (България, Тракия и Македония) и Босна, намерено в ръкопис от немския учен ориенталист Hammer. Той е превел този труд на немски и го е издал в 1812 г. под название Roumeli und Bosna. В кн. XVIII на Споменик на Сръбската кр. академия г. Ст. Новакович е напечатал преведена част от тоя труд.

2. К. J. Jirecek, Die Handelsstrassen und Bergwerke von Serbian und Bosnien wahrend des Mittelalters, Prag, 1879, S. 61.

115

ги пренасяни сол и платове и други фабрични изделия и колониални стоки.

Наистина преобладающето население в града е било турско, но се е имало и местно християнско население. В града е имало постоянно православен епископ. Турците са заварили в града много християнски църкви, от които някои са били преобърнати в джамии, а други разсипани. Развалянето на църквите е продължавало и след покоряването на града. Покойният Ястребов е намерил в една ръкописна книга бележка, в която се казва, че в 1535 г. били разсипани църкви в Скопие. [1] За християните са били запазени само 2 малки църквици — «Св. Димитри» в еврейската улица и «Св. Спас». В околността на града са били подновени манастири. [2]

Скопие е бил същевременно седалище на католически архиепископ, комуто са били подчинени католишките общини в Ново Бърдо, Янево, Прищина, Призрен и Дяково. През 1671 г. в тия места е имало 2169 католици с 8 свещеници.

През това време Скопие е продължавал да бъде и важен административен център. Той е бил главен град на голяма област (санджак). В неговия санджак според Хаджи Калфа са влизали кадилъците: Тетово, Качаник, Прилеп (околията Мариово спадала към Прилепския кадилък). При санджака Скопие Хаджи Калфа притуря и кадилъците Битоля, Лерин, Костур, Хрупища, Биглища, Населица, Серфидже, Сари Гьол, Джума Пазар, Егри Буджак, Острово и Ланка, като бележи, че те припадат към санджака на Капудан паша. [3]

В тоя състав Скопската област завзима същите ония предели, които имала по-напред Вълкашиновата държава. Турците обикновено са се придържали до старите разделения, които
 

1. Гласник Српскога ученог друштва, кн. 57, стр. 45.

2. Манастирът «Св.Никола» на десния бряг на Треска, близо до устието й, е бил подновен в 1630 г., във времето на скопския митрополит Симеон, както това се вижда от един надпис в черквата на манастира (Гласник, кн. 57, стр. 53).

3. Капудан паша се е наричал началникът на морските сили в Турция. Вероятно от тия кадилъци той е получавал прихода за флотата.

116

се намирали във време на покорението. Ние виждаме това нещо и на много други места в държавата. [1]

Според други данни от същото столетие Скопският санджак е бил поделен на 20 зиамета (големи спахилъци) и 344 тимари (малки спахилъци). [2]

След тривековно цветущо положение настава за Скопие голяма катастрофа, която може да се оприличи само на онази, която градът претърпял в римско време от страшното землетресение. Както тогаз, тъй и сега той бил разсипан до основа. Само жителите му голи се спасили.

През 1683 г. турците били разбити под Виена от полския крал Ян Собески и потеглили надире. Австрийските войски преследвали турците и в 1688 г. превзели Белград и скоро подир това паднала в ръцете им важната крепост Ниш. Тук австрийските войски се разделили: и една част от тях тръгнала към Драгоман и Видин, друга под началството на генерал граф Пиколомини заминала за Косово поле. Към Пиколомини се присъединили голямо количество арнаути. Имало и цели отделения сърби. На 13 октомври австрийските войски завзели Качаникския проход и се появили на Скопското поле. В град Скопие имало около 8000 души турска войска, която излязнала срещу неприятеля. В турската войска имало християнски войници. През нощта на 14 октомври в австрийския лагер станали големи увеселения, на които се гърмяло с пушки и топове. Турците се уплашили да не би да са нападнати ненадейно и побягнали. Един отряд кавалерия приследвал бежанците, избил мнозина от тях и заробил 200 души турци и евреи, освен това освободили много християнски фамилии, които пашата държал в лагера си. На 15 октомври бил изпроводен граф Цаки да на-
 

1. Важни са бележките, които Хаджи Калфа прави по някъде за населението на кадилъците: тъй напр. за кадилък Битоля той казва: жителите са българи; при костурския кадилък бележи: в планините има сърби и власи. Има се пред вид вероятно Пинд планина, която още и до днес е населена с много власи. За Хрупища пише, че е населена с българи. За Джумайския кадилък (Егри Буджак) говори, че селата му са повечето турски, каквито са и днес.

2. К. Иречек, История на българите, Търново, 1886, стр. 561.

117

прави рекогносцировка около Скопие. Последният намерил града напуснат от населението и войската и явил на Пиколомини, че в Скопие човек не се вижда, но има много припаси и много търговски дюкяни, пълни със стока. Пиколомини с войската се доближил до града и разположил лагера си близо до него, без да взима в съображение опасността от чумата, които върлувала тогаз в Скопие. Изначало той мислил да остави една част от войската да презимува в града, но като взел пред вид големината на града и малочис леността на войската, с която разполагал, изменил плана си и заповядал да се изнесе храната на магазиите на Скопие и после да се запали градът. Тази заповед била изпълнена. На 15 октомври бил запален грамадният и богатият град Скопие от няколко страни и обърнат на пепелище. Тази варварска постъпка на австрийския генерал с нищо не се оправдава; той е извършил едно грамадно престъпление, като е унищожил богатството, а с това и бъдещето на един голям град, гражданите на който в нищо не са били провинени пред австрийците.

Един от австрийските офицери прави следующето описание на Скопие, преди да бил запален:

«Скопие е разпространен град, немного по-малък от Прага или почти колкото него; той не е укрепен, защото няма наоколо нито стени, нито окопи, а има само една малка твърдина с един неголям окоп, около нея и на известни места малки насипи. Тук имаше много великолепни джамии и други големи здания, които са направени по ориенталния начин на турците от дърво, само основите и до първия кат са зидани от камъни и тухли. Около града имаше много прекрасни градини с фонтани, които даваха прекрасен изглед на това място. Градът лежи в голяма равнина, много плодородна и добре обработена. В него имаше до 60 000 жители, между които до 3000 души евреи.»

Австрийските войски се оттеглили къде Качаник. Унищожителят на Скопие не го преживял дълго време. Той се разбо-

118

лял наскоро, вероятно от чумата, и на октомври 28 умрял в Призрен. От това време и щастието на австрийското оръжие се повърнало надире. Австрийските войници почнали да грабят населението и то се повдигнало срещу тях. Арнаутите, които изкачало помагали на австрийците, също тъй станали враждебни. Командата преминала върху херцог фон Холщайн. Той имал още някои малки успехи. Завзел на 15 ноември град Щип, който бил опленен и изгорен като Скопие и после напуснат. На 10 декември бил завзет и оплячкан гр. Велес от капитан Синоски, който имал 100 души австрийски кирасири и 400 души местни християни (Raizen). На връщане той имал сбиване с един отряд еничари, бил ранен смъртоносно и умрял.

Изглеждало, че турската държава е на пропадане. Това дало кураж на подчинените да се повдигнат на много места. Тогава е станало и повдигането на Чипровец и Кутловица. В тоя критически момент бил поставен за велик везир Мустафа Кюпрули, един мъж от знаменития род на Кюпрулиите, които много пъти оказваха най-големи помощи на държавата. Наскоро са били образувани нови войски и към Скопие били изпроводени силни отряди. Тук дошли едно отделение добре въоръжени кримски татари под своя хан Селим Гирай и друго отделение царски войски под началството на Коджа Галиб паша, сераскер на Морея, родом от град Скопие. [1] Съединените турски сили завзели опустошения град и тръгнали към Качаник, дето се срещнали с австрийците. Станали две сражения, в които австрийците били победени и бързо очистили цяла Македония и по-после Стара Сърбия. Австрийските войски били малко и не могли да се одържат и в самата Сърбия. Войната се свършила несполучливо и целият Балкански полуостров останал пак под турците.

От един документ, издаден в тая война, виждаме, че австрийското военно началство е имало правилно понятие за етнографията на страната. След смъртта на Пиколомини на негово място бил назначен генерал Ветерани. В назначителното писмо, издадено от главнокомандующия Лудвиг Баденски, е казано
 

1. Hammer, op. cit., S. 838.

119

между друго, че след неочакваната смърт на Пиколомини нему се поверява командата «на Ниш и на всичките новозавоювани части от България» [1].

Тази война е оставила дълбоки следи във всичките земи, додето били достигнали австрийски войски. Градовете били разрушени, много население било погинало, много християни се изселили и заминали заедно с австрийските войски, като се боели от свирепствата на турците. Много население е погинало от чумата, която е върлувала тогава в Северна Македония. Градът Скопие не могъл вече да се повдигне до първото си положение, защото работите на полуострова не благоприятствували за мирно и търговско развитие. Настанали тежки времена, настанали големи междуособици в турските провинции и предното благосъстояние изчезнало, загубили са се рагузинските търговци, големите пътища станали непроходими вследствие на разбойничеството.

Градът Скопие почнал да се възобновлява, но повдигането му вървяло съвсем мъчно. Твърде малка част от старото население се върнало в града. Грамадна част от турците погинали от чумата и от другите злочестини на войната. Християнският елемент се усилил в града и почнал да взима все по-видно положение.

В продължение на XVIII столетие Скопие все е останал незначителен град. Едва в началото на днешното столетие той начнал да се повдига благодарение на умното управление на скопските наследствени паши, които възстановили мир и спокойствие в града и с това помогнали да се поднови търговията с Босна. В 1812 г. градът имал 15 000 жители според показанията на един френски консул Баса, Ами Буе в 1840 г. му дава 10 000 жители [2], а английският пътешественик Тозер през 1865 г. оценява населението му на 21 800, от които 13 000 мохамедани, 3000 християни и 800 евреи. [3]
 

1. Mitteilungen des К. К. Kriegs-Archivs, Neue Folge, II Band, 1888, S. 159.

2. Ami Botte, Recueil d’itineraires, Wienne, 1854, p. 211.

3. H. F. Tozer, op. cit., B. I, S. 366.

120

През втората половина на миналото столетие в град Тетово се повдигнал един арнаутски род, който добил пашинско достойнство и подобно на много други родове, които тогава се повдигнали в Турция, управлявал самостоятелно Тетово и често воювал с други родове в околните градове. Родоначалникът на тетовските паши бил някой си Реч Пала [1], арнаутин от Люма. Неговите наследници били всякога верни на султана и му помагали като ленни васали в разни войни. Наследникът на Реч Пала Асан паша разширил владенията си със сила. Неговият син Реджеб паша зимал участие в потушаването на въстания в Сърбия и в Гърция. Той управлявал 50 години. Имал няколко синове, между които един бил Амзи паша. Амзи паша е бил с войските на баша си срещу гръцките въстаници, отличил се много, затова могъл да подействува в Цариград да го направят скопски паша. Обаче еничарите, които тогава били в Скопие, не го приели. [2] Те мъчили населението, обирали богатите граждани без разлика на вяра, убивали, когото им скимне. Амзи паша взел от баща си войска и обсадил града, подир няколко сбивания той влязъл в Скопие и страшно наказал ония еничари, които уловил. Едни от тях били избити, а други изпроводени със синджири в Цариград.

Амзи паша си построил хубави конаци в Чаира и оттам управлявал града. Под негово управление бил големият Скопски санджак, който се състоял от 14 кази: Скопие, Качаник, Тетово, Кичево, Дебър, Кюстендил, Мелник, Струмица, Радовиш, Щип, Кратово, Куманово, Крива Паланка и Кочани. [3]

Амзи паша е бил разумен управител. Той се е грижил за по-
 

1. Г. Тосков, Тетовските паши. СбНУ, кн. IX, стр. 404—422.

2. Известният немски пътешественик Е. Griesebach, който бил гост на Амзи паша, разправя, че неговият род около 200 години господарувал в тоя град (Reise durch Rumelien und nach Brussa im Jahre 1839, B. II, S. 230). Много е възможно някой от рода на Реч Пала да е господарувал в Скопие преди Амзи паша.

3. Според Тосков Абдуран паша, който в Тетово наследил баща си, бил пръв между другите си братя. Ами Буе пък говори, че Хасан паша е бил истинският началник на санджака, а Амзи управлявал вместо него. На дело Амзи паша е имал най-голяма власт.

121

вдигането на града, за усилването на занаятите и търговията и е покровителствувал християните. По тая причина в неговото време българското население на Скопие се е увеличило и разбогатяло. По-богатите хора от селата са прибягвали в Скопие, дето са намервали сигурност за живота си и за имота си; търговията на града в скоро време бързо се повдигнала и понеже работите в Сърбия в това време се били вече умирили, то скопските търговци потърсили чрез Сърбия виенския пазар за своите стоки. Благосъстоянието на християнското население се подобрило много, повдигнали се няколко рода доста високо и се появили в тях по-високи стремления. Ето защо ние виждаме българското население от Скопие в първите редове на народно-църковно-училищната борба още в най-първите години. Между ближните човеци на Амзи паша е бил и българинът Хаджи Трайко, негов хазнатар и пръв народен водител на българското движение, за което ще говорим на друго място.

За подробно характеризиране на тогавашното положение както в града, така и в санджака, ние ще приведем тук това, що е написал Гризебах, който, освен че е бил добър ботаник, но изобщо се отличава като добър наблюдател и справедлив оценител. «Градът се отличава твърде много от другите румелийски градища — пише Гризебах в 1839 г. — Той наистина няма повече от 2000 къщи, но повечето от тях са видни и показват имотност на населението, особено ония, които са покрай Вардар.» За санджака говори следующето:

«Тази област е разпространена около 10 географически мили от север към юг и 30 мили от изток към запад; има около 300 квадратни мили пространство и обема повечето плодородни изобщо добре обработени и гъсто населени с българи равнини с климат подобен на ломбардския, в които отлично виреят пшеницата и оризът. В Кратовските планини се добива среброносна оловна руда. В цялата провинция господарува мир, ред и сигурност с изключение земята на албанците, които живеят в Шар планина и в Дебър; тия последните места само номинално са подвластни на пашата. Могъществената фамилия, която управлява тази страна, се представлява понастоящем от трима братя и както твърдят, тя е една от най-богатите фамилии в цялото цар-

ство. Най-старият, главата на фамилията, е Амзи паша, Абдуран паша живее в Тетово, което управлява като свой дял, Хасан паша е началник на войската, от която 2000 души стоят в Скопие и 1000 в Тетово.» [1]

Амзи паша е очистил владенията си от еничарите и от разни грабители, затова населението го е обичало. Воювал е и срещу арнаутските разбойнически дружини.

Спрямо султана Махмуд Амзи паша се е държал много добре. Той не е правил опити да се превъзгласява за независим господар, както мнозина паши правели в настоящото столетие, но в същото време е управлявал съвършено независимо пашалъка си. Когато в 1831 г. Мустафа паша Шкодралията се повдигна против султана Махмуд, Амзи паша е бил на страната на султана и е помогнал на великия везир Рашид паша, който е разбил Шкодралията при гр. Прилеп. След умиряването на арнаутите Амзи паша е бил получил титлата «везир» или «учтулия паша».

Султан Махмуд, който си поставил за задача да унищожи всичките паши, които владеели по наследство градове и области, и да централизира властта в ръцете си, потърсил възможност да отстрани Амзи паша от Скопие. Затова му предлагал да го направи Румелийски бейлербей, но Амзи паша с благодарност отхвърлил тая почест и предпочел да седи на по-малкото, но по-сигурното си място. След време между Амзи паша и брат му Абдуран се появили големи крамоли, които докарали работата току до открити сражения. Войските на противниците се срещнали, но сблъскване не станало. Централната турска власт се намешала в разпрата на братята и с голяма хитрина работата били доведена дотам, щото и двамата потърсили правосъдие
 

1. Е. Griesebach, op. cit., B. II, S. 233.

123

в Цариград, за което били длъжни лично да се явят пред султана. Те били помирени и се върнали назад, но властта им била подкопана. Около 1840 г. турското правителство успяло по мирен начин да отстрани могъщите паши и ги задържало в Цариград.

Амзи паша е поправил големите водопроводи, които били много разсипани. Той е помагал на джамиите, позволявал е да се правят черкви и се е отличавал като хуманен управител, затова е оставил подир себе си най-добри възпоминания, особено между християнското население. В негово време градът е бил посетяван от чума, която болест страшно върлувала между турско население.

За управител на града бил изпроводен някой си Кьор Мехмед бей, който довел със себе си редовна войска. Скоро подир него дошъл Омер паша, който се завзел с въвеждане нов ред в областта, какъвто се диктувал от Цариград. Против новите реформи, особено при събиране на низами, се повдигнал бунт в Тетовската околност. Около един юначен албанец, Дервиш Царе, се събрали множество арнаути и отхвърлили реформите.

Бунтовниците превзели Тетово и потеглили за Скопие. Пашата с низамите се затворил в крепостта и оттам се бранил с артилерията, която имал при себе си. Множество от скопските турци съчувствували на бунтовниците, но не смеели явно да им помогнат, понеже пашата заплашил, че ще разори турските улици с топовете. В това време пристигнала на помощ редовна войска откъм Велес. Дервиш Царе посрещнал низамите при р. Пчиня. Там станало кърваво сражение, в което царската войска победила. По-късно бунтовниците били нападнати в Тетово и разбити и в областта се възстановил новият ред.

През 1843 г. станало новото административно деление на Турция на нови санджаци и мюдурства. Тогава Скопската област се обърнала на санджак, който завземал градовете Скопие, Тетово, Гостивар, Куманово, Паланка, Кратово, Щип, Радовиш, Гилан, Прищина, Пек и Дяково. Центърът на областта се пренел в Призрен, а в Скопие и Пек били поставени паши. [1]
 

1. J. G. v. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, Wien, 1867. S. 80.

124

При новия режим градът е продължавал да се уголемява и търговията му се е увеличавала. След като се умири страната, Скопие е почнал да търгува главно с Босна и с Виена. Появили са се добри търговски къщи и благосъстоянието се е подигнало. Всичките манифактурни стоки, които не са могли да се получат на мястото, са дохождали от Виена с големи кервани, а във Виена са изпровождани главно сахтияни. Колониални стоки са дохождали от Солун и от Серския панаир, също тъй с кервани.

Немският пътешественик Hahn е посетил град Скопие за пръв път през 1858 г. Той е намерил доста богати градски първенци, които разполагали с хубави къщи, добре мебелирани. Според него населението на града достигало до 20 800 души: 13 000 мохамедани, 7000 християни и 800 евреи. [1] Число, което дава и Тозер.

Отварянето на Солунското пристанище е повредило доста много на развитието на Скопие. Новите граници не му дозволяват да стане първостепенен търговски град, но затова пък той стана важен военен център, какъвто беше в първите векове на турското владичество и ако съдбата на турското царство ще се разправя с война, Скопие ще има да играе голяма и видна рол. Додето турците удържат тая важна позиция, те ще бъдат господари в Македония.
 

1. J. G. v. Hahn. Reise von Belgrad nach Salonik, Wien, 1868, S. 111.
 
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]