Част 2
1875 година е паметна за Венета. А за Ботев — една от от най-напрегнатите и изпълнена с ред събития и промени в живота и дейността му. Още през ноември 1874 г., като отстъпил своето място на брата си Стефан, той напуснал учителствуването, за да се посвети изцяло на пряката революционна дейност. Но връзката му с Венета не се прекъсва. В края на същата година започва да издава вестник „Знаме”, който спира в средата на септември 1875 г. От края на август 1874 г., когато е участвувал в общото събрание на БРЦК, Ботев се отдава на непосредствена организационна работа, като участвува и в общото събрание на комитета в края на декември 1874 г. През пролетта на 1875 г. става разривът в отношенията между Ботев и Каравелов. А на 12 август 1875 г. е свикано Общо събрание в Букурещ, за да бъде избран нов 5-членен революционен комитет. В неговия състав влиза и Ботев. Но поради известни различия с останалите членове, той си подава оставката на 30 септември 1875 г.
Междувременно обаче е ходил в Одеса, откъдето по решение на Събранието е трябвало да доведе Филип Тотю, за да възглави готвените чети за България. И на 20 септември същата година се връща от Одеса с Филип Тотю. Но като напуска Централния комитет, който след излизането му фактически е престанал да съществува, Ботев не се отказва от дейността си за водене на освободителната борба. Около него се сплотява революционната емиграция, а последвалите събития го изтъкват като главен двигател и вдъхновител на борбата за свобода.
В различно време пак през 1875 година той проявява и активна творческа дейност. Издава вестник „Знаме”, взема участие и в списването на „Тъпан”, който наново започва да излиза през юли 1875 г.
39
На 1 януари 1875 г. Ботев отпечатва Стенен календар за 1875 г., както и двата си превода: „За славянското произхождение на дунавските българи” от Д. Иловайски в самото начало на 1875 г. и „Кремуций Корд”, драма от Н. Костомаров, излязла след септември същата година.
В края на годината издава Стенен календар за 1876 година с портрета
на Левски, а към края на лятото или началото на есента — единствената излязла
през живота му сбирка „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова”,
книжка първа, Букурещ 1875 г. През същата година е написал и стихотворението,
което от ранно детство ни е карало да потръпваме, стихотворението, посветено
на другия титан на българската революция Васил Левски, станало всеизвестно
със заглавието “Обесването на Васил Левски”.
И сред тази трескава дейност с различни прояви, която не се изчерпва с всичко това, Ботев увенчава сърдечните си влечения с брачна връзка с Венета. Трябва само да се избере моментът, в който ще се съберат двамата, за да се избягнат нежелани сцени в дома на владиката. И тоя момент не закъснява. Панарет Рашев заминава за Карлсбад (Карлови Вари — Чехословакия). Време, най-удобно за Венета да напусне спокойно дома. в който е живяла дълги години. На същия слуга, който я е издал, тя предала по опис всичко, което е било по-ценно, и свободно е могла да изпълни решението си.
В късни старини баба ми често страдаше от главоболие и имаше повече нужда да се навърта някой около нея. Когато веднъж, останала сама в къщи, й слагах хладни кърпи на главата, с болка, но и разнежена от грижите за здравето й, тя се унесе в спомените си и заразказва. Започна с това, че ме жалела, като ме виждала да раста без майка, че знаела какво е майката, особено за едно момиченце, и че съжалявала, задето ме е гълчала, за което отпосле се каела. Беше се върнала майчината й нежност от младини. И продължи разказа си как се е събрала с Христю (тя винаги го наричаше така — Христю).
„В едно сандъче си сложих само най-необходимото; всички копринени дрехи, кадифета, фистани и гиздила
40
оставих, защото знаех къде отивам и нямах нужда от такива разкоши”. Домъчняло й само за едно контошче от кадифе, гарнирано с кожи от белка; тези кожички били донесени подарък от владиката от Русия. „Много ми приличаше това контошче, а и топло ми държеше, но и него оставих, като го огънах в бохча и го покрих с много орехова шума. След години, когато пак се върнах при дядо ти владика, то беше още там и добре запазено. От него направих на сина си и на дъщеря си калпачета — мене ме беше слана попарила и ми беше чудно как съм жалила някога за такова нещо.” Натоварила на една каручка сандъка си, повела за ръка Димитър и обърнала гръб на владишкия дом.
Прехласната слушах баба Венета и ми се струваше, че тя разказва някакъв
роман. Не можех да си представя, че разказва за себе си и че тази стара
моя баба, вече с тежка походка, е била млада, влюбена и любима на младия
и красив Ботев, който гледаше от портрета в стаята й. Изцяло бях на нейна
страна, беше ме много яд на „дядо ми владика” и се възхищавах в себе си,
че не го е послушала. Попитах я какво е казал той, когато се е върнал и
разбрал какво е направила. По-късно научила, че вуйчо й останал като гръмнат,
но нищо не продумал, мълчал дълго, а после казал, че съм била умряла за
него, но защо съм взела и Димитър със себе си, та и детето да тегли. Явно,
тъгувал за него, а като видял, че не съм му взела новите дрешки, които
той наскоро беше купил, тогава се развикал, че съм била вирнала глава,
та и „на детето не съм взела дрехите”. Наканил се да ги изпрати, но по-после
се отказал, защото „току-виж оная вироглавата ще вземе да ги върне”. Че
щяла да ги върне, той познал; тя била толкова огорчена и обидена от приказките,
които й изприказвал за Христю и за нея, че и малкото, което взела със себе
си, й тежало.
Нейното желание било да се венчеят по обичая в църква, но Ботев не искал и да се помисли за това. Дадената от него дума била по-силна от църковния обред. И тя разбрала, че повече трябва да вярва на думата му и да се уповава на обичта и взаимното доверие, отколкото на формалния църковен брак. Верният й усет не я излъгал, че може да има доверие в него.
41
Но хубавият народен обичай бил спазен. Вечерта била направена сватбена трапеза, на която се събрали хъшовете, гощавали се, пели се песни, играли се хора. А както пише Зах. Стоянов, „доктор Странски, съотечественикът на младоженека, присъствувал още и като кум, и като побащим, и като свидетел”. [34]
Младото семейство се настанило да живее на ул. Щербан Вода № 17 (в 1890 г. — № 49, а след 1921 г. — № 51), където била печатницата на вестник „Знаме”, В средата на август в къщата на младото семейство живял Михаил Сарафов, а и Кирил Ботев. [35] Но майката на Ботев и братята му Стефан и Боян не са живели там. Майка му пристигнала в Букурещ след заминаването на Сарафов за България към края на август същата година. А през януари семейството се преместило в друга къща на ул. Румеора № 15 (сега Димитри Ончул № 23). Каква е била обстановката в това жилище на Ботевото семейство тъкмо през този месец, най-точно е описал Иван Андонов: „ ... влязохме в къщата му, която се състоеше от една стая с едно малко килерче до нея. В стаята имаше само един креват, до него един шкаф, пълен с книги, и една малка масичка ... Грубата сиромашия беше ударила своя отпечатък в жилището на безсмъртния поет, публицист и велик революционер; всичко около нас беше потънало в най-голяма мизерия.” [36]
Разкошът и охолството във владашкия дом биват заменени, и да не вземем
в най-силния им смисъл думите на Андонов, с най-скромна обстановка, в която
постепенно ще бъдат внесени някои подобрения. Но Венета умее да се пригажда,
без да роптае, към всички условия, стига сърцето да е пълно. А детето,
като всички деца, също свиква с всичко, само да е с майка си. Но как то
ще погледне на него отначало. Още преди да се съберат, Ботев често е запитвал
майката как е момчето й, как върви в училище. С майчина гордост тя му казвала,
че е добро и умно момче, че „говори като дърт” и когато му разказвала за
някои умни приказки на сина й, Ботев споделял радостта й. След като у нея
се било разсеяло
34. Зах. Стоянов, Христо Ботйов, Русе, 1888, с. 257.
35. Ал. Бурмов. Христо Ботев и неговата чета. С., 1974. с. 578—579.
36. Ал. Бурмов, Хр. Ботев през погледа на съвременниците си, С., 1945, с. 58.
42
съмнението дали той, ерген, ще се съгласи да приеме детето и след като разбрала, че Ботев е чужд на всякакви предразсъдъци, тя била напълно спокойна за истинския сговор в малкото тричленно семейство, който действително съществувал в него.
А Димитър не бил съвсем малък, десетгодишен, той не можел отначало да не изпита известно смущение пред него. Момчето като че се слисва, когато за пръв път застава пред този едър, брадат и мустакат мъж, за когото е чувало от българските ученици, че е строг учител, и с известна предпазливост, дори недоверие, се е отнесло към него. Скоро обаче всичко това се разсейва, стопява, и „мъжете ще се сприятелят” и ще станат напълно свои. Но за това — по-нататък.
А как ще погледнат на този брак близките му, хъшовете? Зах. Стоянов пише, че брат му Стефан не бил доволен, че „той погледнал от практическа гледна точка зрение, искал щото брат му да вземе за жена такава някоя, която да може да го храни поне” [37] Не бил безразличен и Ботев към това какво ще кажат хъшовете. И Зах. Стоянов отбелязва: „Сам Ботйов чувствувал, че женитбата му ще произведе реакция в хъшовската среда, та по тая причина той пише на Драсов в писмото си от 25 юни 1875 г. ... “Безпаричието ще ме принуди да се оженя, за да мога да работя, но недей мисли, че моята шея влиза в хамут”. [38]
Скоро обаче всички ще се убедят, че жената не само не е попречила на Ботев да се грижи за близките си, а и на съвместното му дело с българските емигранти. Напротив, допринесла е за онова, което Ботев пише на Драсов — да може изцяло да се отдаде на работата си.
И преди женитбата си, и след нея той не забравя близките си — Стефан
е учител в букурещкото българско училище от ноември 1874 г., когато Ботев
му отстъпва мястото си, той подпомага майка си и най-малкия си брат Боян,
дошли след брака му и настанили се в дома на Евлоги Георгиев, в който майка
му е заела мястото на загиналата му главна икономка. Отделя средства и
за Стефан, който му помагал в печатницата. Кирил, който още отпреди бил
в Букурещ, помагал на брат си в рабо-
37. Зах. Стоянов, Христо Ботев, Русе, 1888. с. 257.
43
тата му, разпространявал издадените от него календари и книги и бил учител в Гюргево, а когато се формира четата на Ботев, той се включил в нея. До смъртта си Ботев никога не е преставал да се грижи за близките си, макар че сам той бил постоянно материално затруднен.
Така Ботев, както казва народът и както пише Зах. Стоянов, „запушил комин”, заедно с Венета свил семейно гнездо. И предвижданията му в писмото до Драсов се сбъднали — можел всецяло да се отдаде на работите си, когато вече му била отнета грижата за това къде ще спи и яде, грижа и за ред други битови нужди, които му създавали излишна пилеене на време. А хъшовете, както, и преди, не престанали да му бъдат постоянни гости. „Почти всеки ден, казваше баба ми, на обяд или на вечеря имаше по някое или по няколко от момчетата” (тя винаги наричаше хъшовете „момчета”, не обичаше името „хъш”, защото с него ги зовели във влашкия дом, но не с добри чувства към тях). „Христю, ако имаше два гроша, единият ще даде на тях”, казваше тя, а камо ли да ги остави гладни, ако му гостуват. А те, изгладнели, се нареждали около софрата и ядели, та „ушите им пращели”. Венета не отказвала и да ги пере и кърпи, да се грижи за угледния им вид. А домът им станал нещо като българско „консулато”. Някой от хъшовете направил „беля”, с друг се случили някои неприятности или някого затворили — всички тичали при Ботев. И той бягал по учреждения при различни лица, за да ги оправя, и успявал да уреди работите им. Случвало се, идвал някой с по-сериозно оплакване, Ботев обличал редингота, налагал корава шапка и право при Брътиану в министерството, където винаги бил добре приет, и сполучвал да оправи работата. Той почти винаги успявал да защити сънародниците си пред румънските власти и да ги спаси, но отпосле така ги хокал, че страх обземал жена му, като слушала „гръмовния” му глас. В такива моменти Ботев, който бил винаги благ и добър към нея и Димитър, като че не бил същия човек.
Ботев гледал да не оставя семейството си да търпи лишения. И когато е имало, голямата тенджера с мръвки вряла на огнището, както тя обичаше да се изразява с битово оцветена реч. А когато е нямало нищо, или съвсем малко, те двамата се задоволявали с какво да е, но той се грижел детето да бъде винаги добре нахранено.
44
Често, когато позакъснеел, при връщането си в къщи питал: „Детето нахранено ли е?”
Когато през една коледна ваканция бяхме на гости у баба в Търново, тя ни поднесе една изненада. Беше сварила бобена чорбица, отгоре поляна със суров зехтин, както я правеше, и с люта чушка, както я е обичал нейният Христю, и ни насипа в пръстени грънчарски панички. Баща ми я попита защо не като друг път — в порцеланови, а в пръстени панички поднася чорбата. „За да си спомниш за ония дни в Букурещ, каза тя, когато ни събираше и една обща паница и ако отсипехме на тебе повече бобец, ние двамата гонехме с лъжиците бобчетата в чорбата. Ех, хубаво време беше тогава!” — добави баба ми и ни подкани да започваме, докато чорбата е топла.
Тук му е мястото да отбележа една подробност за вкусовете на Ботев. Баба се дразнеше много, когато се пишеше или говореше, че Ботев пиел, че се губел по кръчмите и други подобни твърдения. Докато са живели заедно, тя не е запомнила той да е пил. Ако на софрата имало вино, обикновено, когато е идвал гост, и Ботев за компания е сръбвал, чашата му оставала винаги недопита. Не обичал да ходи и по кръчмите, освен по работа, и да си губи времето в тях или където и да било. Това са на „хак ерине” приказки, вмяташе тя турския израз за не на място приписвани навици на Ботев. Не е ставало никога и дума той да е пушил. Но, ако е имал една страст, тя е била кафето. Особено когато работел в печатницата или пишел на масата, той пиел кафе с чаени канчета, за да се ободрява.
Баба Венета имаше чувство за хумор. Умееше духовито, понякога с тънка ирония, да разказва за слабостите на някого, а хубаво и картинно предаваше някои спомени от живота си. И сред тях най-много обичаше да извиква ония, които са свързани с краткия им, но щастлив живот с Ботев. Случвало се е понякога, загрижена за това, какво ще се яде на другия ден, тъй като в къщи не било останало нищо, да попита Христю какво ще готвят. А той, облегнат на джамала, си сърбал кафето от големия филджан (тази чаша за кафе без дръжка баба ми пазеше като скъп спомен), замислен за нещо свое, или пък „дращел” нещо на някакво листче, пъхвал небрежно листчето в джоба си и през смях започвал да
45
декламира: „Не пей ми се, не смей ми се, Венето”, па я грабвал и развеселен я завъртал из стаята. А на нея не й било нито до песен, нито до смях, но и тя се заразявала от неговото безгрижие и то й разсейвало тревогите за утрешния ден.
Че Ботев е изпитвал постоянни материални затруднения, личи от негови писма, като това, което е изпратил на 12 февруари 1876 г. до Тодор Пеев в Бръила. В постскриптума в края на писмото той пише: „Поздрави Драсова и му кажи, че аз съм заминал вече от Букурещ и съм оставил брата си, жена си и работниците си само с 50 фр. Ако Г-му [господство му; т. е. господина, б. м. В. Р.] разполага с пари, то нека да бъде добър и ми изпроводи 40 фр. по следующия адрес: Veneta Botiof, Str. Rumeora № 15, Bucuresti. С това Г-му като човек ще да си заплати дълга, а като приятел ще да ми направи и той едно добро.” [39]
При голяма заетост, разказваше баба ми, Христю обикновено хапвал надве-натри и хуквал да си гледа работата. Но имало е вечери, когато Ботев, оставил постоянните си грижи навън, се отморявал в семейството си и в разположение на духа им декламирал. „Христю, като се върнеше от печатницата, макар и уморен, отделяше време и за нас. Обичаше да ни декламира с вдъхновение. Слушахме го със затаен дъх, особено когато декламираше стихотворението за Хаджи Димитър”.
От малкото си спестени пари Венета е дала една сума за печатницата, която Ботев купил, а за изплащането на останалата по-голяма част от сумата по полица имал постоянни грижи. [40]
Нищо обаче не е могло да смути живота на семейството. Венета се оказала
не само добра съпруга и домакиня, но всякак се стараела да не пречи на
мъжа си в работата му. Тя никога не му държала сметка къде ходи, защо понякога
се губи дни и нощи или пътува по народните работи. Доколкото той й е поверявал
или е слушала от разговорите му у тях с негови сподвижници, тя е съчувствувала
на делото им, защото е знаела за какво
39. Христо Ботев, Събрани съчинения, т. I, С., 1971, с. 520.
40. Ботев купил печатницата за 5000 лв., като от тая сума внесъл 1200 лв., приблизително толкова, колкото е дала Венета, както свидетелствуваше баща ми и както се вижда от документите на БЦБО, който посочваме по-нататък.
46
те работят и какво подготвят. Разбира се, големите и конкретните планове не са й били известни, а и не е било необходимо тя да ги знае. И Венета мъдро не е настоявала мъжът й да я посвещава във всичко. Достатъчно било тя с всяко свое действие да спомага да има сговор в семейството й, изградено на взаимна обич и крепено с доверие и пълно разбирателство.
И когато била в напреднала бременност, работата не й тежала. Щастлив се чувствувал и Ботев, че ще стане баща. Пак в същото писмо до Тодор Пеев той пише: „Аз утре заминавам за Триест и на прощаване ти казвам, че ако ти искаш да ми направиш едно добро, т. е. да печаташ „П. Списание” у мене, то споразумей се с брата ми и захвани.” И, като му съобщава, че при него печатането ще струва по-евтино, добавя: „Това би било наистина добро за мене, защото с това ще да се поддържа брат ми, който не може да ме последва, и моят наследник, който наскоро ще се яви на света . . . (Видиш ли, че в редовете на човечеството аз няма да оставя празно място). [41]
Няколкото месеца (последни от живота му) в 1876 г. са най-неспокойни и изпълнени със събития за Ботев, но и очаквано радостно събитие за него и жена му. Те са времето, когато, както пише в споменатото писмо до Т. Пеев, „въпросите [са] решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени”. И на твърдото му решение да излезе „на борба със стихиите”. [42]
А на 20 април заминава за Русия за оръжие, хора и пари — в Одеса, Николаев и Кишинев, отдето се връща на 1 май. На 5 май издава първия брой на в. „Нова България”. В началото на май прави последни приготовления за организирането на четата, която ще поведе през Дунав.
По това време, на 12 април 1876 г., се ражда дъщеря му. Но малко му
оставало да й се радва, защото наближавал уреченият ден, когато завинаги
ще се раздели със семейството си. Жена му не подозирала нищо. Само, както
тя разказваше, „В последно време Христо не догъваше коляно, обикаляше града,
събираше хората, хортуваше им възбудено. Беше като пиян и не се сещаше
да тури залък в уста. Бузите му хлътнаха, а от умората се
41. Христо Ботев, Събрани съчинения, т. I, С., 1971, с. 519.
47
изрязаха сенки под очите му. Чудех се какво става с него.”
Зах. Стоянов пише, че два дена преди да тръгне от Букурещ, Ботев отишъл
в съдилището „Илфов” и заявил, че му се е родило дете. Вечерта членовете
на комитета обещали на Ботев, че в негово отсъствие ще плащат на жена му
по 100 франка месечно, а в случай че загине, ще й отпуснат пенсия. На другия
ден доктор Георги Странски от Калофер кръстил дъщеря му на името на майка
му. [43]
Дошъл часът на раздялата. На 13 май след трогателното прощаване с майка си, която според Зах. Стоянов знаела къде отива, но го заклела да не взема със себе си Кирил, Ботев трябвало да се приготви за още по-тежка раздяла със семейството си. Той нищо не бил казал на жена си. Излязъл рано сутринта и се върнал привечер. Казал й, че ще пътува за Бръила и Галац, а може да отскочи и до Гюргево, и че ще се бави няколко дена. Не било за пръв път да тръгва за някъде и сега тя повярвала, че ще ги остави за малко. Преди да тръгне обаче, той на два пъти се връщал да целува Иванка. „Нещо парнало по сърцето” Венета, защото винаги, когато заминавал за някъде, Ботев се сбогувал много топло с нея, а този път се простил някак набързо и като че избягвал да я гледа в очите. Но тя отдала това на унесеността му през този ден. Последните думи, които й казал, били: „Гледай Иванка” и вратата се хлопнала след него.
По-късно, след като научила за трагичния му край, тя ще си припомни
всеки негов жест, ще преценява всяка негова дума и поглед и ще си обясни
държането му през оная неизлечима от паметта й привечер. Ще си спомни и
най-дребните неща, на които тогава не е обърнала внимание, и на една дребна
подробност. Когато Ботев поискал да му даде зимно бельо и тя му забелязала,
че вече е топло, защо му е сега, той бързо скроил отговор, че не искал,
когато се съблича, да го задяват другарите му, които през цялото време
носели такова бельо. Дори и тогава през ума й не минала сянка на съмнение,
че се готви за дълъг път по места със сурови природни условия,
43. Зах Стоянов, Христо Ботйов, Русе 1888, с. 319—320.
48
Никой нищо не й казал и когато четата напуснала румънския бряг и, водена от Ботев, слязла на българския и потеглила към Врачанския балкан. И изведнъж, когато го очаквала да се завърне от обиколката до Бръила и Галац, като гръм я сполетяла вестта, че е загинал.
На „Радецки”, между Никопол и Оряхово, когато параходът се спирал сред Дунав за 1—2 часа, Ботев написал писмото до жена си Венета и друго — до приятелите си. [44] Двете писма предал на Димитър Горов, търговец в Гюргево, отзивчив към дейността на революционерите, който с жена си се качил на парахода, за да изпрати четата до Бекет. Но като слязъл на румънския бряг, бил задържан от румънските власти. Когато бил освободен, предал писмото на д-р Странски, а той го занесъл на Венета. Така че Венета получила писмото, след като вече знаела за гибелта на Ботев.
След страшната вест, всичко потъмняло за нея. Тя вече няма да го види да се появи, да прекрачи прага на стаята, да внесе оживление, да заговори, да сподели с нея преминалата през деня улисаност на разни страни, да се полюбува на Иванка, да поразговаря с Димитър. Мислите й като рояк връхлитат и се мятат безпомощно в осиротелия дом. Тя знае твърдо да понася лишения и изпитания, но сега ударът е потресаващ: с голяма мъка и напрегната воля ще събере сили да го понесе, но забрава не иде и през целия си останал живот Венета няма да забрави любимия си съпруг. Остава й само надеждата, която расте край нея — децата й. С неизлечимия спомен за него, тя ще се отдаде цяла на тях, на тяхното бъдеще. И ще изпълни с чест най-хубавия си дълг на земята.
А духът му ще бъде винаги с нея; тя до последен дъх ще слуша прощалните му заветни думи от писмото, писано на „Радецки”:
„Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
44. Н. Обретенов. Спомени
за българските въстания, С., 1942, с. 270.
49
Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият теХристо
17 майя 1876.
„Радецки”(На гърба на писмото Ботев саморъчно е написал: „Това писмо да се предаде на жена ми Венета X. Ботйова, в Букурещ).
Колко пъти ще й бъде четено това писмо! Колко пъти, когато бях ученичка,
ме е карала да й го чета. Тя го знаеше наизуст, знаех го и аз и понякога
едва ли не съм проявявала отегчение, че трябва много и много пъти да го
повтарям. А тя ще седне привечер в един кът на стаята, ще ме повика, ще
извади писмото, което винаги носеше със себе си, ще ми го подаде и ще ме
подкани: „Чети, прочети ми го още веднъж”. Аз чета бавно, а тя следи всяка
дума и като че я попива. Понякога ще ме спре за малко, ще се замисли, а
погледът й плува нейде в далечината. И пак ще продължа до края. Когато
отекнат последните му думи „и помни любящият те Христа”, тя ще въздъхне
и изпълнена с умиление, мълчалива, ще остане неподвижна, вдадена в мислите
си.
Милата ми баба! Сега добре разбирам какво е било за нея това писмо. Че „любящият” я Христо, който в най-напрегнати минути е мислил за нея, за семейството си, с писмото си е влял нови сили, за да я крепят в по-нататъшния й път.
А тя знае, че и във второто писмо, писано от „Радецки” на Иван Грудов, Иван Кавалджиев и Георги Странски, той, като изразява възторга си пред знаменитото събитие, завършва, като им напомня за семейството си:
„Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва” се сбъдва.50Но колко по-весел и по-спокоен щях да бъда, ако зна-
ех, че вие няма да оставите жена ми и детето ми да теглят черно тегло! Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето отечество.Странски! Иди у дома, поздрави жена ми, детето ми и помни, че ако бъда жив, то аз ще бъда най-признателният твой приятел...” [45]
Тепърва пред Венета ще се изправят ред трудности и изпитания. И
на първо място — материалните затруднения. Когато тръгнал за Гюргево, Ботев
не е могъл да й остави нещо. Разчитал е на обещанието на приятелите си.
Наистина, тя била подпомогната на няколко пъти от Българското централно
благотворително общество.
В сметките на Българското централно благотворително общество (БЦБО)
с дата 10 юли 1876 г. е отбелязано, че на Венета е била отпусната парична
помощ 40 франка, а с протокол на БЦБО от 7 август 1876 г. — 15 турски лири.
От касовия дневник № 6 от 8. IX. 1876 г. в точка 2 от протокола на Обществото
решението гласи: „Да се изплати на жената на [Хр.] Ботев [Венета] сумата
23 турски лири за онова, що имала да взема от реченото [от] г-на Ботева”.
От 10. IX. 1876 г. е открит следният документ: „По решение на Настоятелството
на Ц. Общество г-н И.Кавалджиев ще брои на Венета Ботева фр. 521.10 — петстотин
и двадесет и един и десет бана. Букурещ. Септември 10. Председател Киряк
Цанков. Секретар И. Вазов.” [46] Другият документ е
разписката от Венета Ботева: „Долуподписаната за издължение, що бях дала
взаимообразно г-ну Хр. Ботеву днес приех от Бълг. Цент. Благотворително
общество чрез г-на Ив. Кавалджиев франка 521 и с[антима] 10, или петстотин
и двадесет и един и сант. 10 и за знание давам това. Венета Ботева, 11
септември 1876 г. Букурещ.” [47] За самоличността на
Венета Ботева като свидетел се подписал Стати И. Станков. Разписката е
писана от Ив. Кавалджиев, който е подписал името на Венета Ботева. Запазена
е и следната заповед: „БЦБО в Букурещ. 18 октомври 1876 г.
45. Христо Ботев, Събрани съчинения, т. I, С., 1971, с. 522.
46. Документът е писан от Иван Вазов, запазен в архива на Ст. Стамболов, сега в НБКМ — БИА, II Д 1494.
47. НБКМ — БИА, II Д 1494. Това ще е сумата, която е дала на Ботев при купуване на печатницата.
51
По решение на Централното общество г-н Ив. Кавалджиев ще брои за сметка на Обществото на Венета, жената на Ботева, за изравнение на дълга, франка четиридесет и пет и четиридесет бани (45,40/100). Подпредседател Олимпий Панов. Секретар И. Вазов.” От почерка се разбира, че този документ е писан от Ив. Вазов, като секретар на БЦБО в Букурещ. [48]
Но това не стигало, за да се издържа тричленното семейство. Нуждата заставила Венета да се обърне към вуйчо си. В нейно писмо от декември 1877 г., което беше открито през 1964 г., се вижда в какво тежко материално положение се е намирала, за да се принуди да се обърне към него, макар той, дори и като е знаел колко голямо е теглото й, да не е разтворил милостива десница. Тя му пише:
„Уважаемий мой вуйчо!Като не приехте последното ми писмо, аз бях се отчаяла и не смеях да повторя молбата си, но според едно Ваше питане, което ми отправихте преди няколко дни по дякона, осмелявам се да Ви отговоря с настоящото си покорно писмо и бъдете, моля Ви, мислостив да ми прочетете скромните думи.
Ваше Преосвещенство сте казали да продам, каквото имам, и Вие да ми помогнете малко, та да си отида в Търново. Но питате ли ме, че каквото имах да стори що-годе сичко изпродадох и заложих! Остават ми два железни кревата и един гардероб, които няма да се продадат нито за 5 жълтици; ами ако си отида, няма ли да ми потрябва нещо от покъщнина? Освен това знаете, че кириите до Търново са скъпи и за една нищо и никаква кола ще трябва да платя най-малко 250 франка. Ако беше се свършило с 5—6 жълтици, то би си продала и ризата от гърба само да си отида и отколе да съм напуснала Букурещ; няма кому да се облегна. Най-сетне Ви казвам за последен път, че ако седя в Букурещ, трябват ми сега 100 франка да си купя дърва и да платя четири жълтици кирия на къщата, дето седя, и да си отида, пак трябва да платя до Гергьовден; ако ли тръгна за Тър-
48. НБКМ — БИА, II Д 1104.
Документът е намерен в архива на Ст. Стамболов.
52
ново, с малкото си покъщнина, то ми трябват двойно и тройно разноски.
И тъй пресметнете, мой уйчо, и едното, и другото, та което намерите за по-сгодно, него ще направите; аз съм готова днес да тръгна и каквото ще да става, ако ще да умра по пътя. Ваше Преосвещенство, като искате, можете да направите синко, само ако не желаете да ме видите по-зле. Инак Ви моля да пратите дякона днес-утре барем да ми обади, та и аз да си зная и да Ви не досаждам вени с нищо.
Ваша покорна сестриница Венета [49]
Букурещ
... декември 1877 г.”
Какъв е бил резултатът от това писмо, не се знае досега. Баба ми не обичаше да говори за мрачните дни в живота й. Всеки сам си носи теглото — я е учела народната мъдрост. Но навярно вуйчо й е смекчил сърцето си, защото тя останала в Букурещ, а и по-късно той я подпомогнал и възвърнал благоволението си към нея.
През много затруднения протича по-нататък животът на тази издръжлива майка, докато дочака да види децата си така, както е желаела. Част от грижата й е отнета, когато Димитър, заедно с Боян Ботев, бил изпратен със средства на БЦБО да се учи в Русия. Останала сама с малката си дъщеря на ръце, изпълнявайки с любов заръката на Ботев „гледай Иванка”, Венета дочакала в Букурещ свободата на родината си.
Веднага след Освобождението тя решила да се завърне в Търново, където смятала, че ще може да се изхранва. Както се вижда от писмото й от декември 1877 г., владиката се бил съгласил да й помогне малко, за да си отиде в Търново. А този път той й изпратил пари по калугер и с поръка веднага да заминава.
Завърнала се в родния град около средата на 1878 г., след като били
изминали десет години откакто го напуснала. Големи промени в него нямало,
но те се чувствували у хората там, както навред в страната. Тя дошла
49. Тр. Вълов, Новооткрито писмо от Венета Хр. Ботева, Работническо дело, бр. 154, 2 юни 1964 г. (АБАН, ф, 34 к. № 904).
53
да си отдъхне, но я очаквали и нови грижи и тревоги. Отначало се настанила да живее при сестра си Мариола в къщата й в „Долната махала” (отсетне „Асенова махала”, а сега — „Асенов квартал”).
Мариола била омъжена за Хаджи Никола Цанков, заможен кожар. Били бездетни и осиновили едно момче на загинали родители от с. Добри дял. Двуетажната им хубава къща над самата река в основата на „Трапезица” е запазена и сега на ул. Индустриална № 7 (предишен № 9), съвсем близо до моста между „Царевец” и „Трапезица” и недалеч от стария мост, който се намирал по-надолу. Мястото е много живописно и е било особено приятно за малката Иванка. Но наскоро те го напуснали и се настанили в бащината къща на Венета на ул. „Пролет” под бившата търговска гимназия (къщата сега не е запазена).
Скованите от предразсъдъци търновци не прощавали на Венета нито първото
й заминаване за Букурещ, нито завръщането й с детето от мъж, с когото не
била венчана. Първата ръка, която й е протегната покровителствуващо, била
на учителката-пенсионерка Иваничка. Венета не обръщала внимание на клюките
и страненето от нея; главната й грижа преди всичко била Иванка. Запретнала
се да работи „чуждо” (по чужди къщи), за да я гледа, и както винаги, работата
не й тежала: „Честно си изкарвах прехраната и мислех само за Иванка, да
е сита и топло облечена през зимата. Хич не обръщах внимание на одумките
и подмятанията”, говореше тя. Освен това, като бедна жена на поборник,
по разпореждане на окупационните власти, на първо време била подпомогната
със скромна помощ от държавата, тъй като още не бил издаден закон за отпускане
на пенсии. Но към края на 1879 г. тази помощ била спряна и Венета се намерила
отново в затруднено положение. Тогава търновецът Киро Тулешков, приятел
на Ботев още от ученическите години в Одеса, купил от Венета печатарската
машина на Ботев и на 16. I. 1879 г. я настанил в помещението на турската
кадийница, сега читалище „Надежда” [50]. Тази машина
сега се пази в Къща-музей „Христо Ботев” в Калофер.
50. И. Кулелиев, Биографични материали, Институт за история — БАН, секция „Възраждане”, арх. сб. инв. № 291 — 1954 г.
54
При тези материални затруднения Венета се обърнала отново към митрополит
Панарет Рашев със следното писмо:
„Добродетелни ми вуйчо, у БукурещС голяма скръб прихождам да ви поздравя и напиша краткото си [писмо] съвременно (вм. същевременно) като ви заявя и помоля следующото.
Известно ви е мисля чрез вестниците, че аз получавам една малка помощ от Търновското ковчежничество заради малолетното си сираче Иванка.
Като сега се прекрати и тази малка помощ, аз нямам от къде [да получа] средства, [за] да мога да си приготвя потребните нужди като дърва, брашно и пр. за зимно време, та осмелявам се и коленопреклонно припадам пред вас, добродетелни ми вуйчо, да се смилите над мен бедната, да помогнете на скръбта и нещастието, като ми проводите една най-малка помощица, което заради мен ще бъде най-голямата утеха, на която помощ ще зарадвам извънредно и ще считам себе си най-щастлива между другите сироти нещастни.
Уверена на човеколюбието ви, че ще ме съжалите и ще ми опростите ако съм ви някога прегрешила, имам чест да съм на вас, благодетелни ми вуйчо, във всякакъв случай най-покорната на заповедите ви.
Венета Рашева [51]
6/ 9 ври 1879 г. Търново” [52]
Какъв е бил резултатът от това писмо не се знае.
51. Инст. за история — БАН, секц. „Възраждане”, арх. сб. инв. № 56 — 1955, преписано от оригинала в АБАН.