Част 1
За мене тя е любимата ми баба, но, както и за всички българи, и младата жена, чийто образ изпъква от историческото писмо, писано на „Радецки” — другарката и спътницата на Ботев в последните месеци от живота му.
Венета Стоянова Минчева Визирева е родена във Велико Търново в 1847
година. Точната дата на раждането й не е засвидетелствувана от някакъв
документ; приема се тази, която е отбелязана на плочата на гроба й в Търново.
За нея и досега се сочат различни съобщения, проникнали в различно време
(някои в по-късни документи). В акта за раждането на дъщеря й Иванка е
посочено, че е на 27 години, както го намираме в книгата на румънския учен
акад. проф. Константинеску Яш. [10] Поради това той
съобщава като дата на раждането на Венета 1849 година. [11]
Но в този акт най-напред е написано, че е на двайсет и седем и после поправено
на двайсет и осем години. [12] Според свидетелство от
Търновската община през 1885 г. за материалното й състояние, в което е
казано, че Венета е на 35 години, би трябвало да се приеме, че е родена
в 1850 г. А Ив. Клинчаров пише, че когато Венета се събрала с Ботев, била
на 22 години (Христо Ботев, С., 1910, с. 44). От това съобщение излиза,
че Венета ще е била родена в 1853 г. Не се знае какви подбуди са извикали
и посочването в свидетелството на Търновската община, или пък оня, който
е трябвало да извади удостоверението, е определил „приблизително” тази
възраст. Клинчаров пък може би е имал пред вид възраст-
10. P. Constantinescu — Iasi., Din activitatea Hristo Botev si a altor revolutionari bulgari la Bucuresti, Bucuresti, 1950, с. 68.
12. В. Xристу, Нови сведения за Христо Ботев, сп. „Читалище”, XXVII, 1948—1949, кн. 3, с. 169.
14
та, на която тя е отишла в Букурещ, и е посочил нея, когато говори за събирането й с Ботев.
Съображенията ни да се приеме за рождена дата на Венета 1847 година идват от всички спомени за нея на близките на сестра й Мариола и други, че се е омъжила на 17 години, т. е. в 1864 г. Че е встъпила в брак в 1864 година се вижда от писмо на Търновската община до Българската община в Букурещ, което поместваме по-нататък. Като се има пред вид, че обикновено още на следната година след брака е било нормално да се роди дете във всяко младо семейство и като се знае, че синът й Димитър е роден в началото на 1865 г., когато тя е била на 18 години, датата 1847 г. естествено е приемлива. Посочената й възраст в акта за раждане на Иванка, според поправката, също е потвърждение на твърдението, че Венета е родена в 1847 г. (пресметнати са напълно навършени 28 години , без да се брои 1876 г.).
За баща й Стоян Минчев Везирев, търновски търговец, нямаме много сведения. Бил е заможен човек и чрез брака си се свързва с друго заможно семейство, от което произхожда майката на Венета. За родословието й по майчина линия имаме сведения, които стигат до дядо й Пенчо Рашев. По занятие кожухар, Пенчо Рашев бил измежду заможните търновски занаятчии. Жена му Иванка Кермекчиева е сестра на благодетеля на народната просвета Петър Кермекчиев. Те имали четири деца: две момчета и две момичета Единият син на Пенчо Рашев е Панайот Рашев, бъдещият букурещки български владика, а другият — Тодор, поминал се в Търново в 40-те години на миналия век. Дъщерите им били Юца, омъжена за Москов, и Кица, омъжена за Стоян Минчев Везирев. От брака на Стоюн и Кица Везиреви са четирите им деца: три момичета и едно момче. От тях Мариола е най-голямата, след нея е Венета и Анастасия и най-малък е бил брат им Кирил, по-късно д-р Кирил Рашев или както го наричали д-р Кируш Рашев.
За детството и моминските години на Венета не разполагаме с много данни. Пък и какво можеше тя да разказва за ранната си младост, когато по-късните преживявания са изместили всичко друго и за които винаги и тя, и другите са предпочитали да говорят. Като всяко момиче и тя е трябвало, според патриархалните традиции, да се готви да бъде домакиня и майка. Пак по то-
15
гавашните разбирания, на момичето не е било необходимо да учи, и тя е останала без образование. Но после средата, в която е живяла, и всички, които са я заобикаляли, са повлияли да се проявят и развият духовни способности у нея, които не винаги се дължат на училището.
А и за моминство в пълен смисъл на думата при тогавашните строги нрави не може да се говори, защото и то е прекъснато много рамо. Тя е трябвало да се омъжи на 17 години (в 1864 г.) и не по свой избор и сърдечно влечение, а по избора на родителите й. Задомили я за богатия търновец Дончо Стефанов Петров, когото родителите харесали. Той бил „прибран човек, не се губел по механите” като други мъже. От гледище на родителите, жената е трябвало да бъде предоволна от този избор. И наистина, семейството живеело не само добре, но дори и охолно. Дончо Петров бил сарафин и печелел много. Но у младата жена доста рано в брачните години нещо се прекършило. Само материалното благополучие не е могло да я изпълни със задоволство и със сляпа покорност към господаря на дома. А в нейните очи той наистина бил пълновластен господар, човек с „ориенталски дух”, както някога са се изразявали за такива лица и характери. Богатият търновец се отнасял с жена си като с „някаква си там ханъма”. Не споделял нищо с нея и ако Венета със страх го е запитвала за нещо около работите му, той троснато й отговарял „да не се бърка в мъжките работи и да си гледа тенджерите”. Дончо Петров бил наистина с тежък характер, несговорчив, мълчалив, затворен в себе си. Както и да се мъчела да му угоди младата съпруга, той винаги недоволствувал. „Сърцето му беше студено”, казваше за него баба ми Венета. А и внукът му професор Христо Гандев ми довери, че дядо ни Дончо е имал „гръмлив характер”.
Но нима в онова време той е бил единственият мъж, който се е отнасял така с жена си? За колко много други е разказвано, че са проявявали още по-голям деспотизъм в семейството си, но че съпругите им са носели безропотно такъв семеен хомот, стига само да са били материално осигурени. Венета обаче не е могла да се помири с отношението му към нея. Тя отрано е проявила характерната у нея черта да пази човешкото и женското си достойнство, да не се оставя да бъде третирана като „ха-
16
нъма”, да се измъчва от мисълта, че между нея и съпруга й не се е създала духовна връзка, която е най-главна предпоставка за добър семеен живот. Дори и когато година след техния брак се ражда синът им Димитър, мъжката рожба, която тъй силно радва и нея като всяка майка, блазнена от мисълта, че детето й ще расте при добри условия — дори и тогава Венета не е могла да се помири с положението си на съпруга, безропотно зависима от мъжа. Тя търпяла, мълчала, също затворена в себе си, но накрая не издържала и стигнала до твърдото решение да се раздели с мъжа си.
А за да се реши на такава смела постъпка в онова време, при тогавашните нрави и пълна зависимост на жената от мъжа, тя е имала упование, че ще намери опора у вуйчо си Панарет Рашев. Брат й Кирил, забягнал млад в Русия, взел руско поданство, но на своите се обаждал само от време на време. А владиката, освен писма, често им изпращал пари и армагани. На няколко пъти той канил Венета да му гостува със сина си, но Дончо Петров не искал и да чуе да пусне жена си да се шляе из Букурещ. Само за едно излизане на младата Венета от Търново по това време ни свидетелствува в свои спомени някогашна нейна и на Иванка съседка, четири години по-млада от Иванка. Тя пише:
„Майка ми Мариола Хаджидимитрова заедно с мъжа си Хаджи Димитър Хаджистанев са ходили още през турско в София. Тя — майка ми — ми е разказвала, че в София се видяла с Венета, която била бременна. Последната била за кратко време в София и пребивавала в една много бедна и малка стая, в която имало маса, покрита с книга. Венета била много омъчнена”. [13]
Как може да се обясни такова „кратко пребиваване” на Венета в София,
на която мъжът й, както се казва, не давал да прекрачи прага на къщата,
а и в „турско време”? Навярно той е ходил в София по свои работи и е решил
да заведе там и жена си. Но в чуждия град сигурно тя не се е почувствувала
добре, а дори е била угнетена.
Майката е знаела, че дъщеря й не е щастлива в брака си, но на нейните
оплаквания отговаряла, че такъв й
13. Люба Михайлова (по мъж Димитрова) — Спомени (мое притежание).
17
е бил късметът, че това си е женското тегло и че имало и по-лошо. Когато Венета й съобщила непоколебимото си решение да напусне мъжа си, майката не само че не дала съгласието си за това, но започнала да я увещава да остане при него. Знае се, че в такива случаи майките по онова време са съдили дъщерите си да не помислят дори за подобно нещо, като са употребявали заплахи и всички средства, за да преломят волята и намерението им. А Венетината майка не е могла да стори нищо повече от това, да моли настоятелно дъщеря си да не прави тази неразумна, според нея, стъпка в живота си. Накрая решила да я пусне да замине при вуйчо си, като смятала, че той ще я вразуми и тя отново ще се върне при мъжа си. Но, както ще се види по-нататък, останала излъгана.
Тук трябва да се поправи една неточност, проникнала в някои изследвания във връзка със семейството на Ботев, поддържана като възможна версия дори до последно време, че Венета отишла с малкия си син в Букурещ след смъртта на мъжа си. Причината за това е писаното от Захари Стоянов, че „Венета е родом от Търново, гдето била женена по-напред за друг мъж, Дончо Петков тютюнджията, който се поминал и тя отишла в Букурещ при вуйка си”. [14] В това съобщение на Захари Стоянов, освен неточно предадено фамилно име на мъжа — Петров е станало „Петков”, занятието сарафин е заменено с „тютюнджия”, както и други някои данни за родителите на Венета, на първо място подлежи на преоценка казаното и другаде у него, че Венета била вдовица, когато отишла в Букурещ. [15]
Онези, които се позовават на това твърдение у Зах. Стоянов, изтъкват, че при написването на биографията на Ботев той е вземал сведения и от съпругата му Венета, което наистина е така. И те продължават, че трябва да се приеме за вярно писаното от него, че когато Венета е встъпила в брак с Христо Ботев, тя е била вдовица,
Не знаем точно кои и какви сведения е дала Венета на Зах. Стоянов и
дали тя му е казала, че е отишла в Букурещ след смъртта на мъжа си. След
като е излязла книгата му (Опит за биография на Хр. Ботев), той и е подарил
един екземпляр с автограф: „На госпожа Ве-
14. Зах. Стоянов, Христо Ботев, Русе, 1888, с. 257—258.
18
нета Ботева, почетен дар от автора”, подпис и дата. Този екземпляр сега не може да се издири. Тя не може да не е знаела какво е писал Зах. Стоянов за нея и нито в печата, нито пред някого е опровергавала съобщеното от него. Това обаче не означава, че е приемала всичко, писано от Зах. Стоянов, и че се е съгласявала с него, както неведнъж е давала да се разбере, но никога не е излизала с официални опровержения за каквото и да било в биографията.
Трябва да имаме пред вид на какви изпитания е била подлагана жената на Ботев след завръщането си в Търново, какви критики, не пощадили и нея, са били отправяни, когато се е обсъждало в Народното събрание да й бъде отпусната пенсия и при други случаи, за които ще стане дума по-нататък, за да разберем желанието на Зах. Стоянов да не „налива масло в огъня”, да не дава храна на мълвата и клюката, които при тогавашните нрави са имали най-често пакостно отражение. Та дори и да е знаел нещата в действителност, както ги е научил от нея или от други съвременници, той не е искал те да бъдат изнесени в книгата му от 1888 година. Тази деликатност, както и ред други съображения да не бъде подхвърляно на изпитания семейството на Ботев, както изглежда, са го карали в ущърб на истината да представи отиването на жената като вдовица в Букурещ.
Запазен е документ, от който се вижда, че Дончо Петров е правил официално постъпки, за да се разбере дали Венета окончателно е решила да се разтрогне бракът помежду им.
В копирната книга на градската община е изведено писмо с дата 30 август 1870 година, изпратено до Букурещката българска община: „От нашите съграждани из енорията на църквата Св. Спас някой си Дончо Петров и неговата жена Венета Минчева (племенница на Негово Преосвещенство Господина Панарета) бракосъчетана в 1864 г. и в малко време след бракосъчетанието си, като поживяха и в мир и в съгласие отпосле нагрозени помежду си остават и до днес разногласни и непримирими. От двамата речени съпрузи, жената като случи, да се отдели от мъжа си намерва са сега в града ви при Негово Преосвещенство за когото горе споменах. Нейния мъж поменатият Дончо винаги, като безпокои чрез жалования градската наша община моли да я допита, каква е
19
целта на жена му с него и ще му бъде ли жена занапред или не...” Писмото завършва с молба, ако Венета се отдели от мъжа си, да бъде заведена в книгите на Букурещката община. Общината в Търново ще чака за отговор, след което ще даде отпустително писмо на Дончо Петров. [16]
Не се знае какъв отговор е изпратила българската община в Букурещ, но той ще е утвърдил категоричното решение на Венета за анулиране на брака и Дончо Петров ще е бил освободен от брачната връзка.
Когато той разбрал, че тя вече няма да се завърне при него, доста по-късно се оженил повторно за търновка — Мариола. След Освобождението известно време продължавал да се занимава със сарафство, но както и други тогавашни търговци, занаятчии и хора с различни професии при новосъздадената социална и икономическа обстановка пропадали, и Дончо Петров бил принуден да скъса със сарафството и да стане пътуващ книжар. В късните години на живота си той е живял оскъдно, продал голямата си къща и се настанил в друга, по-малка. Починал е в Търново в 1907 г.
От втория си брак Дончо Петров имал три деца: две момичета — Стефана и Леса, и едно момче — Петър. Синът му Петър (неженен) бил убит в Балканската война, а Леса, когато се готвела да се задоми, умряла от „испанската болест” в 1918 г. Най-голямата му дъщеря Стефана, родена в 1889 г., се омъжила за артиста Стефан Гандев от Жеравна (родственик на Раковски), когато трупата, в която играел, гостувала в Търново. Сега тя е на 87 г., живее в София и е държалива. Стефана Дончева Петрова, по мъж Гандева, е майка на професора по история в Софийския университет д-р Христо Гандев. [17]
Времето е заличило и заличава онези предразсъдъци и неблагоприятни за семейството на Ботев обстоятелства и поради тях предпазливо давани с добро намерение сведения, които днес могат да стоят в разрез с това, което е било в действителност.
Но да се върнем към разказа гч, за да проследим по-нататък живота на
Венета след отиването й в Букурещ.
17. Тези сведения дължа на братовчед си Христо Гандев, за които му изказвам благодарността си.
20
Въпреки волята на майка си, един ден, когато Дончо Петров отсъствувал
от Търново по работа, младата му жена грабнала бохчичката си с най-необходимите
й вещи, взела тригодишния си син Димитър, простила се със склонилата да
я пусне майка, която я изпратила до прага на къщата, благословила я и й
пожелала „на добър път”, и се озовала в Букурещ. Това е станало в края
на 1868 г. Помърморил вуйчо й, владиката Панарет Рашев, че е оставила мъжа
си, но се съгласил да остане да живее при него. Размислил е може би, че
и за нея, и особено за сина й не е щяло да бъде по-добре в поробената родина
,отколкото тук, в свободна страна. А направил си е може би и „тънката сметка”,
че вече шейсетгодишен ще предпочете свой човек — сестриницата си, да води
домакинството му, вместо да го остави в чужди ръце, и най вече, че тя ще
държи ключовете. Една снимка, направена в 1869 г. с фирмено означение на
фотографското ателие в Букурещ, която поместваме тук, ни показва Венета,
облечена в рокля, ушита в Букурещ от атлаз, подарен й от вуйчо й, и вече
четиригодишния Димитър, настанили се и заживели при владиката в румънската
столица. Сам вуйчото настоял да направи снимката, за да я изпрати на майка
си в Търново. Започват нови страници от живота на Венета, отначало безбурен
и спокоен, после изпълнен с най-приятните и най-силни изживявания, но и
с не малко изпитания, а и с волева устойчивост да ги преодолява и превъзмогне
всички несгоди.
Панарет Рашев е роден в Търново през 1808 г. Светското му име било Панайот Йоаниди (според някои светското му име било Петър, а за временно приетото от него фамилно име се смята, че може би е елинизувано от Иванов, навярно от името на дядо му). Както казахме, негови родители били Пенчо и Иванка Рашеви (Иванка по баща Кермекчиева). Баща му бил заможен кожухар и дълго време градски бирник. Имал брат Тодор, който се поминал рано, и две сестри Юца и Кица, които също не живели дълго. Първоначалното си образование получил в Търново, по неволя в гръцкото училище, където е станало и елинизуването на името му. Баща му искал той да получи по-високо образование. Чрез българина — Хелифаря, който произхождал от преселници от с. Ар-
21
банаси, човек с влияние пред Високата Порта, бил препоръчан на принц Александър Гика, тогава управител на Влахия. Панайот станал негов възпитаник и постъпил в института „Св. Сава”, гдето изучил гръцки и румънски език. За да се усъвършенствува, по-сетне Гика го изпратил да се учи в Атина и Париж. Станал учител в елинското училище в Търново, но след една година преминал в Цариград, гдето се настанил като учител по френски и гръцки в патриаршеското училище във Фенер. През 1845 г. бил ръкоположен за дякон при патриаршията под името Панарет. През Кримската война (1854 г.) бил ръкоположен за митрополит на Погонянската епархия в Букурещ. Управлявал имотите на епархията до 1863 г., когато по заповед на принц Куза, заместник на Гика, били отнети всички манастирски имоти в полза на държавата. По това време той се обявил за българин и останал да живее в Букурещ. Това раздразнило Цариградската патриаршия и тя поискала от румънското правителство да й предаде Панарет. Но с помощта на Христо Георгиев той можал да остане в Румъния, а и с ред ловкости да запази около 20 000 дуката.
Като останал без епархия, Панарет дал 1200 жълтици, а останалите българи — 800 жълтици, за да купят къщата, в която дотогава живял Панарет. Заради дадената помощ, една част от къщата била проспособена за параклис на българската колония в Букурещ, където на долния етаж се помещавало и българското училище там. До смъртта си Панарет служил на българската колония в Букурещ, без да поддържа каквито и да било връзки с Патриаршията.
Митрополит Панарет Рашев се поминал на 21 март 1887 г. в Букурещ. Тялото му било балсамирано и пренесено в Търново, където бил погребан в църквата „Св. Константин”. Там сега се намира и направената му приживее в Букурещ статуя. [18]
Панарет Рашев бил много богат, но не бил скъперник, а харчел с широка
ръка. Под крилото му Венета и детето заживели така, както едва ли другаде
биха могли да живеят. Вуйчото облякъл сестриницата си в „кадифе
18. Сава Велев, Златна книга на дарителите за народна просвета, книга I, Пловдив, 1907, с. 97—110. (Съобщението на стр. 97 в тази книга, че Панарет Рашев имал и друг брат Петко, не може да се потвърди ни от роднини, нито по други сведения).
22
и коприна”, а и към Димитър се отнасял с обич. Той пък бил кротко и послушно момченце.
В богато обзаведената митрополия имало много прислужници, кочияш, каляска, коне. На трапезата се слагали обилни и вкусни ястия; обичал дядо владика да си похапва, но и да гощава. Не минавало и ден без гости на трапезата. Разбира се, това са били заможни и богати хора от българската емиграция в Букурещ, а и знатни румънци и духовни лица с висок сан. Венета по цял ден „не подгъвала крак”, нейната ръка се чувствувала навред. Сръчна и с вроден вкус, с усет и умение да подрежда, да създава приятна и приветлива обстановка и атмосфера в дома си — такава съм я запомнила и аз от най-ранно детство.
Не мога да не си спомня без особено умиление, макар тя да беше вече стара жена, чийто образ е все още пред мен, как всяка сутрин приготвяше застлана със снежнобяла покривка маса, поставяше на нея лъснатия, като златен, самовар и нареждаше стъклените чаши, в които ни наливаше ароматен чай, запарен и приготвен най-изискано преди да бъде поднесен. След като майка ми беше починала, баба Венета отново съживи осиротелия дом и внесе в него топлина и уют. Та можел ли е да не оцени тези нейни качества, които тя е доразвила при стоенето си в Букурещ, вуйчо й, за когото с времето сестриницата е станала повече от необходима и той я е оградил с още по-голямо внимание?!
А каква беше тя? Какъв портрет може да й се направи и да се разкрият основните черти в характера й. Когато моят живот започваше, тя вече беше прехвърлила петдесет и пет години. За младините й и за нея през цялото време преди да я видя мога да съдя само по спомените й, които ми е поверявала, и по онова, което са писали други за нея,
Зах. Стоянов например пише, че тя била „не дотолкова хубавица”. [19]
Обикновено при такива случаи за жени, към които биографът е добре разположен,
дори и да не намира нещо изключително в образа им, предпочита да говори
като във фолклора, че са „хубави”, „хубавки” и пр. А за нея той не е искал
да преувеличава и направо
19. Зах. Стоянов. Христо Ботйов. Опит за биография, Русе, 1888, с. 255.
23
е отсъдил — „,не дотолкова хубавица”. Дали е така и доколко е така, да оставим читателя, който заедно с нас ще съди за външните й черти на младини единствено по портрета й от 1869 г., да прецени това. Лице наистина, което не поразява с нещо рядко или необикновено, спокойно и почти момичешко, лицеизраз без нагласа и преднамерено позиране, общи черти благоприятни за ония, които обичат да гадаят по тях за дух и характера на човека, лице, което не оставя неблагоприятно впечатление и у ония, които придирчиво се вглеждат в него. Портретът й от по-късно време (вж. таблото — Ботев с майка си, жена си и децата си) допълва тези представи.
Тя харесваше хора с кестеняви коси и кафяви очи, като нейните.
Както личи и на снимката от онова време, Венета е стройна, но не много висока. С правилно сложен и гъвкав стан, пъргава, чевръста, а и сръчна, тя, както ще видим, не се е спирала пред никаква трудна домакинска работа и за всичко е намирала време и сили. Тези качества беше запазила и в късната си възраст, преди да я налегнат последните старчески години. А с проницателния си поглед виждаше всичко и всяваше респект.
По характер тя беше корава българка и сърцата жена. Не беше студена и ни най-малко — затворена за чуждото страдание и нещастие, но беше строга, дори сурова, когато и на мене даваше урок по възпитание. Баба Венета не приказваше много, мразеше хвалбите и празнодумството. Не обичаше преструвките и глезотиите. Не ме е милвала, нито ме прегръщаше, а да ме целува — това й беше съвсем чуждо. Но някогашните баби и майки не са проявявали подобни нежности, колкото и да са обичали децата си. Те мъдро са знаели, че дете, което е носено все на ръце и е расло на скут, се разглезва. И Венета не е била излишно нежна към децата си, но не скриваше, че с такава здрава педагогика е отгледала и сама, без баща възпитала деца, с които се гордееше. Да добавя сега, за да не се изтълкуват неправилно тия мои думи — тя не е била прекалено нежна, но грижлива майка, изпълнена с голяма обич към децата си.
У баба Венета, не само според нас, близките й, а и по преценка на търновци и други, които са я познавали, имаше изострено социално чувство, засилено и доразвито след съвместния й живот с Ботев. И когато е била ма-
24
териално добре, и когато е живяла в оскъдица и лишения, тя е била отзивчива към всеки, който е изпитвал нужда или е страдал, и с каквото е могла и доколкото е могла, обичала е да помага на другите.
Изпитала разкоша при вуйчо си, тя не беше суетна нито по отношение на начина на живот, нито в обноските си и излишното труфене. Но да реди всичко с вкус, както вече споменах и както на много места ще подчертая, да се облича с вкус и по прилика, това беше нейна неизменна черта.
Беше винаги спретната, когато стоеше в къщи, а когато излизаше „между хората”, на кадифеното й контошче и богато надиплената рокля от тежка матова коприна не трябваше да има нито косъмче. Караше ме да я оглеждам най-внимателно, тъй като моите „очички виждали”. Аз съм родена и израсла в София и се учудвах защо баба ми не ходи с шапка, както бабите на моите съученички, а връзваше на главата си чембер, като всички стари жени от народа. Престраших се един път и я попитах защо не носи шапката си, която знаех, че има. Тогава тя ми разказа, че тази шапка й е купила от Женева леля ми Иванка, когато баба ми е ходила с баща ми при нея в Швейцария, тъй като по това време Иванка нещо боледувала. И допълни, че тогава носила тази шапка, защото била по-млада и била щастлива между двете си „най-добри от добрите деца”. Но че вече била стара, скръбна и не било прилично да се кичи с шапки. И не пропусна да ми напомни, че и аз ще остарея като нея някой ден и ми даде поръка да „остарея прилично” и да се обличам според възрастта си. По дрехите и гизденето хората съдели за човека, заключаваше тя. „Остарей прилично” — още ми звучат в ушите тези нейни думи, казани твърдо, почти заповеднически. Тогава се подсмихвах, като я слушах да ми казва, че и аз ще остарея като нея. Но ето че дойде това време и когато и аз стигнах до нейната възраст, виждам колко е била права и прозорлива умната ми баба.
Но да продължа разказа си за времето до запознаването й с Ботев. За него може да се говори и пише само по онова, което тя ни е разказвала с поглед назад, и по съвсем оскъдни сведения от биографи и изследвачи на Ботев.
25
Следващите четири-пет години протичат спокойно за нея и Димитър и ден по ден се изнизват. Тя неуморно и с умение ръководи голямото домакинство на вуйчо си. А той, както казах, е много доволен от нея и към сина й проявява голямо „благоволение”. Обикнал го и когато ходел в чужбина, на него носел най-много подаръци. Доволна и щастлива била Венета, че синът й расте край нея и че нищо не му липсва. Когато той навършил 7 години, бил записан ученик в румънско училище; такава била волята на владиката и майката не се противопоставила. Междувременно, докато Венета била в Букурещ, починала майка й, а баща й се бил поминал по-рано, още когато е била в Търново.
Кога точно се е поминала майка й, не може да се установи. Но три години след като е отишла в Букурещ, на Венета се наложило да замине за Търново, за да се погрижи за къщата, останала празна след смъртта на майка й. Това научаваме от кратки писма, запазени в архива на Панарет Рашев.
На 21 май 1871 г. тя изпраща писмо на вуйчо си, в което му казва, че на 15 е получила от г-н Костадин Кичов 200 гроша и щом взела парите, тръгнала към Търново на 17 същия месец. Венета се кае, че минала през Свищов, защото похарчила много пари — 360 гроша, без да разбере за какво ги е похарчила. Пристигнала в къщи, тя се разтъжила много, като видяла къщата „на този ред”, за поправянето на която нямало да й стигнат и 500 гроша. И че в Търново се почувствувала като чужденка („ябанджийка”). Изказва опасение да не я обърне болестта й и да легне в дрехи. (От това може да се съди, че в Букурещ тя ще е преболедувала доста сериозно). По-нататък споделя тревогата си, че няма кой да поправи къщата, защото „не се седи вътре”. Но все пак го моли да не му е жал, че не може да му праща писма, защото, както знае, е „безписменица”. И го поздравява „заедно с детето”. [20]
В друго съвсем кратко писмо на малък лист, писано с букви от черковнославянските
книги, с дата 1 септември 1871 г. тя го осведомява, че получила писмото
му от 20 (вероятно август) и от „господина Димитрия Янулова
20. НБКМ - БИА. ф. 8, ар. сд. 2, л. 76.
26
4 турски лири”. И му съобщава, че ще се върне след „виноберма”. За ратайкиня, за която й е писал да намери, тя го моли да пише до X. Пера още веднъж за каква цена трябва да бъде условена.
Накрая не забравя да спомене пак и малкия си син; когото винаги води със себе си, че, както е изразено в писмото, „Димитрето ми го тресе, дано би дал бог да му мине треската”. [21]
Запазена е и разписка с дата 7 юли 1871 г., че е получила от Димитър Янулов четирите турски лири, които вуйчо й й е изпратил по него в Букурещ. [22]
Трябва да се отбележи, че тези писма са писани от малко грамотни хора.
Нямаме сведения за друго излизане на Венета от Бу курещ и за евентуално отиване повторно в Търново преди Освобождението. Като се вземат пред вид събитията в живота й през следващите години, не би могло да се допусне това, иначе все щеше да бъде запазено някакво писмо или друг документ, защото при всяко отлъчване от Букурещ до средата на 1875 г. тя не може да не се обади на вуйчо си.
Тогава Венета е в най-хубавите години за всяка млада жена, в които тя не е безразлична към повече или по-малко тревожни мисли за личен живот, за лично щастие. Но, улисана във всекидневната работа и грижата за детето си, не е дала да се разбере, че има право да даде воля на чувствата си. Тя е оставала безразлична към средата, в която се е движел вуйчо й, и на тези, с които се е събирал — хора „тежки” и в напреднала възраст. Чужди й са били техните делови или делнични разговори на банални теми.
Но, доброволно приела този начин на живот, тя не е проявявала неблагодарност и се е помирявала до момента, в който спонтанно, но всеотдайно е показала, че не е угаснал пламъкът в сърцето на жената. Идва преломният момент в живота й, който ще я тласне в съвсем друга посока и ще изиграе решителна роля в бъдеще за нея и за детето й.
Димитър в румънското училище учи уроците си и играе с другарчетата си
румънчета. Но нали в долния етаж
21. НБКМ — БИА, ф. 8, арх. ед. 2, № 78.
22. НБКМ - БИА. ф. 8, арх. ед. 2, № 77.
27
на дома се учат български деца от учители българи — Димитър обичал в свободното си време да разговаря и играе с тях и се чувствувал като в родна среда. Всеки път, щом се откъсне от къщи, ако те са на двора, той е при тях. А това радвало и майката.
През септември 1874 година в училището идва нов учител. Раздвижват се учениците, те се срещат с „много строг даскал”, но добър преподавател, който ги учи на неща извън уроците. И децата го обичали. Тази промяна в долния етаж намира отзвук по различен начин и в горния. Всеки от обитателите му различно ще посрещне вестта за новия учител — детето по разказите за него на българските ученици, майката отначало с нескрито любопитство да го опознае, владиката — знае се как!
Нали неведнъж, като виден представител на „Добродетелната дружина”, Панарет Рашев е бил нападан от революционното крило на българската емиграция. Колко пъти в хумористичния вестник „Тъпан” (1869—1870), в чието редактиране е вземал участие и Ботев, в „Будилник”, хумористичния вестник, издаван от Ботев (1873), в Каравеловия „Независимост” (1873—1874) е бил прицел на безпощадни нападки, в които не го щадял и Ботев, като го карикатурял и му прикачвал различни епитети! За това е знаела и сестриницата му, намирали се и „злодумци”, от които научавала за всичко, което се пишело за вуйчо й. И по-късно ще разказва на Зах. Стоянов как владиката се е дразнел от онова, което се пишело срещу него, и как е реагирал.
„Колко е той видял и патил от бъдещия свой зет — пише за него Зах. Стоянов. — Какви скандални истории е дигал той отгоре му. Един път без време го накарал да избяга от Букурещ във Виена. Племенницата му Венета, съпруга по-после на Ботйова, разказва, че когато дядо Панарет получавал вестниците на Каравелова, а по-после на Ботйова, три пъти хвърлял вестника и пак го земал. Вечерта, каквито добри ястия и да имало, той не харесвал нищо”. [23]
Младата жена нямала причина да ненавижда вуйчо си; към нея той бил
винаги внимателен и щедър. А про-
23. Зах. Стоянов, Христо Ботйов, Опит за биография. Русе 1888, с. 255.
28
явявал милосърдие и към други. В нейните очи той бил благ човек, не викал, не хокал, винаги изслушвал оплакванията на хората и намирал думи да ги утеши, давал и пари на сиромаси. Разбира се, и той, като всеки човек, имал слабости. Обичал да си угажда и да живее нашироко. Но тези негови слабости не й се виждали непривични, поради сана и положението му. Пред нея вуйчо й не бил критикуван от някого в дома, а и не всеки би се решил да отвори уста пред сестриницата му срещу Панарет Рашев — епископ Погонянски.
По-късно, когато се запознава с неволята, но и с пламенния дух на хъшовете и с Ботев, и когато живее с него, тя добре разбира, че нападките срещу владиката не са отправяни само към личността му, а и към групата на „старите”, към която той принадлежи.
Скрити за нас остават запознаването на Венета с Ботев и първите им срещи. На мене, малката й внучка, по-късно девойка, тя не е разказвала за това, не е откривала първите си сърдечни трепети по него и пред никого от близките си. И тя, като всяка жена, до смъртта си е пазила някои спомени, които не е споделяла с никого, за да не наруши обаянието от тях и да не подхранва чуждото любопитство към съкровени за нея чувства и изживявания в младостта й.
Запознанството им е станало, когато Ботев е бил учител в българското училище в Букурещ. Предава се по различни спомени, някои с претенция за разказани от нея, че на един празник, когато владиката по обичай след църковната служба приемал гости от българската колония в Букурещ, дошъл и Ботев. В този ден и самата Венета, пременена, поднасяла сладко и кафе на гостите. В един момент погледите им се срещнали и пламенният поглед на Ботев към нея решил съдбата им. Или, според други, че когато тя минавала край печатницата на Каравелов, Ботев, който седял с другари пред нея, се заглеждал у владишката сестриница и че един ден я настигнал, обяснил й се и оттогава започнала сърдечната им връзка.
Но във всички подобни сведения — различни, неточни или със свободни притурки, единодушно се подчертава взаимната любов на Ботев и Венета още от първите им срещи. Тя не отслабва, а се усилва още повече през
29
време на краткия им семеен живот и отеква все така дълбока и пламенна
в писмото на Ботев от „Радецки”.
Малко трябва на младото сърце, за да се запали. Един поглед, един жест, две думи, казани случайно или многозначително, могат да вземат главата на единия и на другия, или й на двамата. А може ли да се устои на обаянието, което е извиквал Ботев с цялата си осанка и духовна мощ?
С малко отклонение да кажем няколко думи за физическия му образ. Той тъй много се е в дълбал в съзнанието на всеки българин, че не е необходимо да се описва в подробности. Но по определения от различни лица — от Зах. Стоянов, от Ботеви сподвижници, четници, близки и приятели, [24] са се появили някои противоречия, с които нека оставим да се занимават, както това правят, нзследвачите на Ботев.
Жената, у която женските способности да долавя и задържа трайно образи,
особено образ на любим човек, с когото е живяла, най-вярно може да говори
за Ботев. Нейните описания за образа и личността му, за които ще се споменава
и по-нататък, съвпадат с едни от направените от съвременниците му, а отричат
други. Тя потвърждаваше казаното от Ст. Заимов [25]
и други, че е бил висок, строен (но не с исполински ръст или пък пълен),
със здраво и гъвкаво телосложение, с ръце развити и силни; изобщо той е
бил силен физически, пъргав, подвижен. Имал е широки плещи и „когато заставаше
на вратата, изпълваше я цялата” — казваше баба ми. А косите, брадата и
мустаците — тъмнокестеняви, дори „рижи”; брада и мустаци — възредки, както
пише и Ст. Заимов, очи — също тъмнокафяви, големи, дълбоки, поглед очароващ.
Нос — малко изгърбен в горната част. Глас — гърлест, който внушава, и слово,
което завладява. Образ изцяло пленителен. „А и мъчен за разбиране, но все
пак го разбирах и той знаеше това; огън сякаш излъчваха очите му, когато
заговореше, винаги ми се струваше, че има нещо свръхчовешко в него” — завършваше
унесено баба ми и тия нейни думи са се врязали дълбоко в паметта ми.
24. Ал. Бурмов, Ботев през погледа на съвременниците си. С., 1945, с. 24, 54, 57, 80, 105, 110, 111, 216, 227, 247, 292.
25. Ал. Бурмов, пос. съч., с. 80—81.
30
Докато Ботев бил в училището, в сърцето на Венета се разгаря любов, която дотогава тя не била изпитвала и която все по-пълновластно я завладявала. Но заедно с това у нея заговорва и българката, проявява се с всичка сила и дълбоко вроденото майчино чувство, но вече не само към детето й, а и към зрели мъже на нейна възраст или по-големи от нея.
От всички съвременници се знае, че Ботев е давал душата си за хъшовете, че с тях е поделял всяка пара, че бил готов да гладува и да даде залъка от устата си, стига да може поне с малко да задоволи нуждите и глада им. Поддръжник на тактиката за помощ на въстанието с чети и отвън, той скъпи всеки български емигрант, който при даден знак е бил готов да тръгне за родината и да пролее кръвта си за нея.
Ботев не е останал безразличен към младата жена, споделя любовта й, отвръща на чувствата й с нежност. Когато тя разбира теглото на хъшовете, за които той непрестанно мисли и говори, започва скрито от владиката да носи за тях нещо за ядене или чорапи, ризи и други дрехи. Грижела се е да поддържа чисти и спретнати и дрехите на Ботев. А това нейно отношение към хъшовете още повече засилва обичта на Ботев към Венета. Да си припомним тук думите на Зах. Стоянов: „... Ботйов обикнал тая жена заради нейния добър характер, за симпатията й към него и към голите му другари хъшлаци”. [26]
Сестра й Мариола, която също е живяла известно време при вуйчо си, както говори внучката й Мария Паскалева, разказвала, че Ботев бил луд по Венета. [27]
Не остават обаче тайна за владиката и помощта, която е оказвала на хъшовете,
и срещите й с Ботев, с когото вече се разбрала, че ще се задоми. Когато
Ботев напуснал училището през ноември 1874 г., тя не прекъсва връзката
с него и не спира да дава на хъшовете храна и дрехи. Водена от родолюбие
и изпълнена с жал за обреклите се на лишения хъшове, когато при мисъл за
тях залците започнали да й присядат, тя, без да му мисли какво би станало,
ако владиката научи, започнала да от-
26. Зах. Стоянов, Христо Ботйов, Русе, 1883, стр. 255.
27. Институт за история — БАН, Биогр. материали, арх. ед. инв. № 286 — 1954.
31
деля от храната, която се приготвяла в дома, и тайно да я праща по доверен човек, слуга в митрополията. Но станало така, че тъкмо този „доверен” човек престанал да изпълнява нарежданията, които били негови задължения, „вирнал глава”, защото знаел тайната й, и тя се скарала с него. Озлобен, по-късно той издава всичко на владиката,
Но дали доносът е излязъл само от прислугата? Намесили се и външни „доброжелатели”, които били много „загрижени” за доброто на владиката и за държането на сестриницата му. Тук се преплитат и имената на други двама българи, известни дейци в създалите се групировки сред българската емиграция в Букурещ. Единият от тях е Маринчо Бенли (М. Бенлиов) от Шумен (1809 — 1 окт. 1875), търговец в Букурещ, виден член на Добродетелната дружина, принадлежащ към групата на „старите”, но „все пак се е ползувал с уважение и всред привържениците на младата партия” [28], познат като благодетел, който поддържал млади способни българи да се изучат, и бил дарител за народната просвета. [29] Другият — Иван Грудов от Габрово, търговец в Букурещ, принадлежащ към крилото на либералната буржоазия, член на ТЦБК и на други организации на българската емиграция в Румъния.
М. Бенли, подпомогнат по-после от Ив. Грудов, започва да отправя най-силни нападки срещу Венета. Не е обяснимо откъде произлиза лошото отношение на двамата към нея, дали с това са целели да уязвят владиката или Ботев, или пък са имали някакви лични намеререния по отношение на Венета; досега биографите на Ботев не са могли да определят подбудите за крайно оскърбителните им нападки срещу нея.
Но Венета не се е стреснала от злословията им. Тя отговорила на тях
с предълго писмо до вуйчо си, в което не само се отбранява, но му и подсказва,
че двамата не са негови доброжелатели и че не се ръководят от добри намерения.
С голяма горчивина и несдържани гневни чувства, тя пише на вуйчо си:
28. Вж. М. Димитров, Хр. Ботев, Събрани съчинения, т. II, 1940, с. 284.
29. С. Велев, Златна книга на дарителите за народна просвета, кн. I, Пловдив, 1907, с. 460—462.
32
Букурещ 23 май 1875 г.Многоуважаемий ми вуйчо,
От как съм станала на крака, се си се канех да Ви пиша и да Ви разкажа какво съм притеглила и тегла в тая пуста къща, но мислех, че ще си дойдете скоро и търпях. Сега е вече не за търпение, защото Вашите приятели, особено дядо Маринчо, когото аз имах на място Вас като баща, ми направиха такива добрини, щото по-добре беше да влеза в гробът, нежели да слушам такива тешки думи и подигравки. Вуйчо, аз не съм мислила, никога, че ще ме уставите да бъда предмет на подигравка на сякиго и по цели дни да плача и да проклинам дните си и часовете си, но сега са вече уверих, като виждам, че Вие по желанието на Вашите доброжелатели няма да си дойдете скоро и че тие доброжелатели искат и мене, както и да е, да истират от тука. За това аз ще да бъда благодарна през всичкият си живот на дяда Маринча и ще да го благославям заедно с детето си. Аз виждам, милий вуйчо, че тие хора ви желаят толкова добро, щото са намислиле да Ви пропратат да са не чюете и не видите, а мене да натират, та по лесно да усвоят синко, каквото имате и каквото сте уставиле. За това тие говорат за мене такива думи и за това критикуват вас на сякаде. . . Но аз Ви казвам, вуйчо, че няма да пристъпа от тука нито една крачка и няма да дам нито един ключ от вратите, що сте Ми оставиле, дордето си не дойдете. А ако си не дойдете, то аз ще да тръгна да ви намера, пак каквото щете, правете с мене”
По-нататък Венета се оплаква на вуйчо си, че дядо Маринчо, като
увлякъл и Иван Грудов, започнали да я нападат и клеветят, да я излагат
пред кочияша и пред прислужниците, за да я „разнасят по махалата”. В хулите
срещу нея, пише тя, я обвинявали, че „изпояла маслото” и др. Че такива
обиди „и най-последната жена на света не би търпяла”.
Но тя не се побояла нито от клеветите, нито от заплахите им. Като му припомня, че досега той никога не е видял нищо лошо у нея, че тя се е грижила да пази това, което й е доверил, а те са му взели „зимъска дървата насила”, младата жена му дава да разбере тяхното недо-
33
брожелателство към него, да го предварди да не се доверява повече на тях, отколкото на нея.
Тя се опасява, че щом в негово отсъствие са започнали такива нападки и заплахи срещу нея, ще ги поддържат и пред него. И загатва за оня с „бялата глава”, който „е дошел сега при вас”, а по-надолу говори какво е казал дядо Маринчо „преди да тръгне”, с което дава да се разбере, че сам Маринчо Бенли е ходил при Панарет Рашев, а това съвпада с казаното в две запазени писма от него, за които ще стане дума по-надолу.
Венета бърза да го предварди от злодумства, които могат да я злепоставят пред вуйчо й. И по-нататък прочувствено разкрива горчилката, заседнала в душата й, припомня, че е жертвувала младините си и се е отрекла от света и живота, за да се запази от похитители имуществото му, а сега да бъде обиждана и заплашвана, че ще трябва да напусне дома му. И пак го предупреждава, че се е „уверил твърде много на тях”.
В края на писмото си тя пише: „Правете, вуйчо, каквото Ви учи бог и Вашият ум”, но го моли да не подлага на изпитания детето й и нея, която винаги го е почитала и почита като баща. [30]
В това писмо проличава характерната за Венета черта — твърдостта й да противостои на клевети и да се отбранява срещу тях. Това тя ще прави и по-късно, след завръщането си в Търново.
Опасенията й, че може чрез доноси срещу нея пред владиката да се породи остър конфликт между тях тъкмо във важен за нея и за Ботев момент, навярно са продиктували това нейно писмо. Когато се очаква те да се свържат, трябва ли да се остави да се породят усложнения, които биха могли да провалят плановете им?
Малко светлина за острата й реакция срещу тия клевети хвърлят запазените
две кратки писма на М. Бенли до владиката, който по това време е бил във
Виена, макар че те са повече делови и в друг тон, и в тях няма открити
нападки срещу Венета. Написани на листове за писма малограмотно, с някои
църковнославянски букви или използуване на букви според произношението
им в
30. Писмото е публикувано от Н. Жечев, Документи за Христо Ботев и Ботевото семейство. — Известия ка Държавните архиви, кн. 9, С., 1965 с. 122—124; то се намира в НБКМ — БИА, ф. 8, а. е. 2, л. 80—82.
34
латиницата, а не в българската азбука, и с особен правопис, с недоизказани напълно думи, които трудно се разчитат, без пунктуация и почти без главни букви в началото на изреченията или пък неуместно употребени на други места.
В първото писмо от 24 април 1875 г. М. Бенли уведомява владиката, че е получил писмото му от 13/25 този месец заедно с двете полици на господин Николас Христа, едната за 600 наполеона от 7 април с падежа, а другата от 900 наполеона от 2 май, че ги е наредил добре и взел лихвите, които не му изпратил, защото намислил да дойде самин във Виена да се видят и поизприкажат, като ще бъде готов към 15 май. След това му пише, че ако има „потреба” за пари от полиците, да му пише, за да му ги изпрати чрез Евлогий Георгиев. И има много да му пише, но не може да му го изкаже както устно и затова се решил да си изпълни братското желание да си поговорят по-нашироко.
Дава му още няколко сведения, че конете не са продадени, понеже му давали малка цена за тях, че лозето и градините са работени, че са засели различни семена, зеленчуци „и други такива потребни неща”. Накрая има и няколко реда за Венета:
„Госпожа Венети оздравя, сестра й си отиде. Дума и тя ще си върви за Търново. Нейна милост боледува три месеца, не рачи да вика от нашите доктори, чух, че дохождала едно” (Тук писмото прекъсва, не е запазен другият му лист, на който ще е продължено. Цитатите тук предаваме на днешен правопис, на книжовния език и с поставена от нас пунктуация).
Второто писмо е от 2 май 1875 г. Написано е на двоен лист с избледняло
лилаво мастило, запазено е изцяло. Изписани са цели две страници и на третата
— само няколко реда с поздрави и подписа на М. Бенли. С него му съобщава,
че е получил писмото му от 14 миналия месец и отново повтаря, че относно
полиците, за които пак му пише, е направил нужното, като ги е променил
за още 6 месеца и че е получил „файдата” (т. е. лихвата), но не я е пратил,
защото се нарекъл сам на 15 май да дойде във Виена, само да се видят, та
да си нзприкажат „из устом” и ако той не може да дойде дотогава, да му
пише да прати парите. И пак отделя няколко реда за сестриницата му:
35
„Госпожа Венети пред мене да че нейна милост не може да остави къщата сама, дорде не се върнете светиня ви. На другите рекла, че ще върви на Търново, на мене каза, мога да ида да се разходя до Плоещ, не може да й разумеете, иска да каже нещо, ама не смее да до-рече; тука са много за писане и се празни работи.”
(Цитатът е също на книжовен език и правопис, но без възстановяване
на изпуснати думи; пунктуация също наша).
Следват същите сведения за лозето, градините и конете, като в първото писмо. [31]
В документ, написан на румънски от д-р Н. Василиадис до владиката, с дата 2/14 май 1875 г., се вижда, че той е сключил заем от него и срещу него е броил на Евлогий Георгиев известна сума и че дава полица на владиката за другата сума. Тези данни съвпадат с писаното в писмата на М. Бенли, който говори за полиците на г-н Николас.
В документа се казва, че д-р Василиадис е броил на г-жа Венета 2480 леи. [32]
От писмата на М. Бенли се вижда, че владиката, който е отсъствувал дълго време от Букурещ, го е упълномощил да се грижи за уреждане на паричните му вземания и за имота му. От тях проличава защо той се е вмесвал във всичко, което се върши в дома на Панарет. От тях научаваме, че Венета е боледувала три месеца и че сестра й си е заминала за Търново. Със загатванията си, че и тя ще си върви в Търново, а после, че не може да остави къщата, докато не се върне вуйчо й, и с други нейни недоизказани мисли, за които подхвърля М. Бенли, е целела да се запази в тайна истинското й намерение за свързването й с Ботев.
И тя е искала писмото й да стигне до вуйчо й, когато при него ще бъде
довереното му лице М. Бенли, та ако може с него да омекоти удара срещу
нея от евентуални клевети на М. Бенли пред вуйчо й. [33]
31. Двете писма се намират в Народната библиотека — фонда на Панарет Рашев: 1) НБКМ — БИА. ф. 8, арх. ед. 2, л. 14; 2) НБКМ — БИА, ф. 8, арх. ед. 2, л. 15.
32. АБАН, ф. 34 к, арх. ед. № 906.
33. Н. Жечев в посочената публикация на нейното писмо предполага, по почерка и по други съображения, че то е написано от Стефан Ботев или дори от самия Ботев, но, както сам казва, за да се изясни този въпрос, налага се да се направят допълнителни изследвания. За това ще си кажат думата специалистите.
36
Доколко владиката се е повлиял от подхвърлянията срещу нея на двамата „доброжелателни не се знае. Писмото й обаче, писано с такава откровеност и възмущение, навярно е могло да му подскаже дали с право са й били приписвани нередни постъпки. Но той не може да й прости връзката с Ботев. И озлобеният слуга, с когото се е скарала, и отвън същите или други лица са могли да разкажат на владиката това.
Когато вуйчо й се завърнал от Виена, последиците от тези клевети на всички тях не закъснели да се изсипят върху главата й. „Дядо ти владика ме повика в стаята си, вика и крещя по мене, и по Христю”, разказвала Венета. Той започнал да я заплашва, да прави, всичко възможно, за да сломи упорството й. Но нито острите му думи, нито загатванията му, че ще гладува, нито хулителните думи, казани за Ботев, не са могли да й повлияят. Тя мълчаливо слушала, не е искала да се покаже неблагодарна за грижите на вуйчото за нея и детето й, но слушала най-вече гласа на сърцето си. Та Венета е била млада, нямала ли е право да си намери и тя другар, все така ли да живее при вуйчо си и да вехне! А че давала от храната, това ни най-малко не се отразявало на изобилието и на разточителното пилеене в дома. Давала я на народни хора, а не на „хрантутници”. Много й се искало да вдигне глас срещу ония, които на думи били силни, когато говорели за поробена България, и да защити тези, които са обрекли живота си да служат на освободителното дело.
Веднъж в Търново тя пренебрегнала еснафските предразсъдъци, сега втори път ще се откаже от всичките удобства във владишкия дом и ще предпочете да сподели грижи, ако трябва и лишения, с любимия си мъж.
Въпреки категоричната забрана на владиката да се среща с Ботев, Венета сполучила да се измъкне тайно, да се види с любимия и да му разкаже за „голямото викане” на вуйчо й и гръмогласните му заплахи, които не останали скрити от цялата прислуга, и за това как тя престанала да се държи към нея с уважение. Как вуйчо й й забранил да се среща с този „харамия”, за когото я предупредил, че ако научи, че пак продължава срещите си с него, да му се маха от очите. Ботев я изслушал и веднага отсякъл: „Иди си вземи Димитър и тръгвай с мен още сега!”
37
Тя чула само това „Иди си вземи сина” и сякаш камък паднал от сърцето й. Като че топла вълна я обляла, че така просто и по човешки той приел детето й. Идело й да му целуне ръка, но от радост и вълнение мълчала — „просто като че бях онемяла”. Облекчила се майчината душа, че Ботев с отворено сърце разсеял всяко съмнение у нея. Но не бил дошъл удобният момент да отиде при него. Казала му, че по-добре е това да стане, когато владиката замине за странство; той я послушал и се съгласил да бъде така.