Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство
Венета Рашева-Божинова
 
3. Иванка Ботева

Част 2
 

Но нима тази млада жена, която природата не е лишила от нищо най-хубаво и ценно и което тя богато е доразвила, е могла да остане затворена и недостъпна за всичко, което е вън от сериозните й научни занимания и обществена дейност? Нима ще й липсват естествените женски и човешки влечения? Тя не прави изключение, не е закърнила ни най-малко сърцето си, разумът не го е изсушил, нито го е убил. Но тя не се е поддавала на моментни увлечения. Запазила е женствеността си, но с

112

естественото си държание с мъжете е стопявала различията между нея и тях, когато е трябвало да избегне нежелани емоции.

Напълно еманципирана, свободна в отношенията си с приятели и познати, без фалш и преструвки, без скрити намерения да ги „оплита” и ни най-малко да търси любовни авантюри, тя е могла да намира благополучно разрешение, когато е била задиряна от млади хора, които тайно или открито са хранели надежда да я видят като своя съпруга. А тя е била харесвана не от един, особено от интелигентните й познати не само като Ботева дъщеря и с образованието си, а с всичките си качества, взети в цялост. Докато е следвала, връзките й с младежите са били приятелски, сърдечни, но без да е изживяла някакво дълбоко и сериозно увлечение. Като не е търсела любовните игри, и по-късно тя непринудено е показвала симпатиите си към ония от тях, които са й били приятни, но не само външно. А е изпитала и най-силно любовно увлечение към човек, с когото не е могла да се свърже.

Сред ценните и неподправени спомени за Иванка от годините, които е пракарвала в Търново преди и по време на женитбата й, са оставените от инженер Петър Абаджиев от Севлиево, човек с жива интелигентност и боравещ с перо. Завършил Брюкселската политехника, той е бил участъков инженер в Търново, после в Севлиево, а след това в София на различни служби. Името му е свързано с изграждането на първите язовири и електроцентрали у нас. Неговите спомени от 1948 г., запазени у мене и лично записани от мене с допълнения в 1953 г., са живо разказани, както са били запазени в бистрата му памет, неизневерила му и в късните години на живота, когато поради крайно намаленото си зрение, той като че по-съсредоточено възпроизвеждаше миналото, най-яркото и скъпото от него. Свързал се с чисто приятелство с Иванка и баба Венета, той разкрива някои интимни черти у Иванка, прави й бегла, но точна характеристика, не пропуска да отдели внимание и за майка й, която се е отнасяла с нескрито разположение към него.

„С Иванка Хр. Ботева, пише той, се запознах в 1903 г. във В. Търново, където служех каго инженер при техническото окръжие. По онова време всички живущи в Търново се познаваха, понеже живееха „обществено”, тъй като разходките по единствената главна улица и алеята „Света гора” бяха, както и забавите им в „Читалището” и военния клуб, създава-


113

ха условия на лесно запознаване и дружески отношения между всички ..., към което се прибавяше и искреното гостоприемство на местното гражданство към живущите в Търново чужденци. Всички се чувствуваха между свои — живееха задружно.

През зимата всички младежи посещаваха вечеринките и се забавляваха с песни, танци и игри до зори. Иванка посещаваше с майка си както вечеринките, така и дневните забави в читалището. Весела, любезна, но винаги сериозна, тя бе спечелила симпатиите на всички младежи, които я държаха в съзнанието си и никой не можеше да я подцени в отношенията си с нея.

Иванка с майка си не дружаха с много семейства. Живееха самотно, изглеждаше, че баба Венета се чувствуваше по-добре с Иванка насаме.

В началото на пролетта получих в едно пликче 2 картички с букети цветя — карамфили, рози и незабравки, под които прочетох следните слова: „По случай настъпващата пролет Ви изпращам горните цветя — има си хас да не разбирате езика на цветята”, и с подписа на Иванка Хр. Ботева, на което аз не закъснях да отоворя с една картичка илюстрована с образа на една хубава девойка ...”


И той от своя страна й изпраща своите поздравления и благопожелания по случай настъпващата пролет. По онова време в чужбина, а и у нас, младите са се занимавали много със значението на цветята, тълкувано като израз на чувства, симпатии, разположение, приятелство, неприятни представи и пр.; в тефтерчета на майка ми и брат й от времето на студентството им в Женева съм имала случай да чета списъци на цветя с подобни тълкувания на значенията им. В този обичаен жест за младите хора проличава свободния и непринуден израз на дружески отношения у Иванка, без тя да е държала на обичайния етикет за инициатива най-първо от страна на мъжа.

Когато след няколко дни инж. Абаджиев е поканен да посети дома им и е представен на баба Венета, той ще може да надникне не само в домашната обстановка на двете жени, да се поразвесели заедно с тях поради пониженото настроение на баба Венета, че този Великден козунаците й не излезли сполучливи, но и в дълъг разговор, в който тя се вмесвала с „кратки отривисти фрази” да долови „тъга и то голяма” към хората ..., фалшиви и занимаващи се с „доноси и клюки”, поради което предпочела да живее в самота с Иванка, най-скъпото и същество след загубата на непрежалимия й Христю.

„Тя бе горда и неотстъпчива в скрупулите си при отношенията си с хората” — допълва той.

114

При други посещения у тях, тя, по изключение, се отпуска пред него да разказва някои спомени за много заетия с народните работи Ботев, който по цели нощи работел, затворен в стаичката, където пишел, за това как понякога се понасял гръмливия му глас и декламирал с часове ... За посещения при него от непознати хора, с които спорели надълго и нашироко, без да й е доверявал онова, за което са говорели, макар да е бил много мил и сърдечен към нея.

А, както вече споменах, Иванка е декламирала пред него стихотворения на баща си. Когато веднъж при подобни декламации Абаджиев попитал какво е декламирал Ботев, баба Венета отговорила, че не може да си спомни всичко, което е чувала от него. Но в паметта й останали стихове, които е запомнила, и между тях „стихове от някаква поема”, както говори Абаджиев, които тя подканила Иванка да издекламира. Прозвучали обичани от бащата, заучени и пламенно представяни от дъщерята редове, от които запомнил само няколко и дълго си приповтарял” „Старий Дунаве! Славянска реко! — Кажи, ти ли си задела в дълбочините на Черното море името и славата на Славянското Дацко племе?”

Запазил е в този спомен някогашният приятел на Ботевото семейство, макар и само началните редове, на повестта „Кърджали” [104], преведена от брата на Ботев — Стефан Ботев, която Хр. Ботев е печатал в подлистници в „Знаме” (1875 г.), запомнени от майката от устата на бащата и предадени на дъщерята.

В разговори с инж. Абаджиев Иванка често се впускала да говори за баща си, който „с кръвта си запечата всичко, което беше писал и говорил”, да развява схващанията му за устройството на обществото, които са станали нейни, но на които не е чужда и майка й, прозряла с усета си за справедливост смисъла на Ботевите идеи.

Но как ще може да се чувствува в провинцията в онова време една млада жена като Иванка, когато средата и всички условия са я ограничавали. А когато по-късно, омъжена, ще иска да намери мястото си в обществена работа, в началото на брачния й живот с огорчение ще понесе изказани с консерватизъм съжаления от мъжа й
 

104. Кърджали, крайдунавска повест от М. Чайковски, превел: Ботьов, Пловдив, 1884.

115

за такава дейност на жената. В Батошевския манастир, където младото семейство отишло на разходка с наскоро сключилата брак съпружеска двойка — Петър Абаджиев и жена му, и където имало и други семейства, сред приятните часове, прекарани там, Иванка се почувствувала силно засегната от мъжа си. Когато по едно време П. Абаджиев забелязал, че се е отделила от другите и плиска на чешмата с вода очите си, той отишъл при нея и видял, че била плакала и бързала да заличи следите от сълзите си. На въпроса му какво я е докарало до сълзи, тя отговорила, че мъжът й пред компания се е изказал против обществената работа на жената: „Как може да мисли и говори така моят мъж? Това никога няма да му простя. Жената само за кухнята ли е годна? Нима аз за това учих ,за да затворя знанията си само в семейството си. Не, не, аз никога не ще допусна това, аз съм дъщеря на Ботев и ще трябва заради него да направя подвиг.” [105]

Когато Иванка се е установила за постоянно в Търново, колкото и да би могла сама да направи избора си на съпруг по свои влечения, не е могла да се противопостави на властната майчина воля. Венета, която е знаела (или е научавала) за всяко „харесване” от страна на дъщеря си, или за ония, които са я харесвали и са й предлагали ръката си, е трябвало преди всичко да каже майчината си дума. Тя се е тревожела, че дъщеря й е вече на възраст, която на времето се е смятала за доста напреднала за една мома, и неведнъж я е подканвала да се омъжи, но не се е съгласявала това да стане само по избора на Иванка.

А дъщерята не е изживявала същата тревога, че закъснява с омъжването, дори, както казваше пред мене внучката на леля й Мариола — Мария Паскалева, Иванка не искала да се омъжва. Но когато е помисляла за това, не е могла да противостои на майка си. Еманципацията и личното влечение се сблъскват с голямата привързаност към майката и нейната инициативност или одобрение във всичко, което засяга детето й. Та Иванка никога не е мислела да дръзне и пренебрегне майчината
 

105. П. Абаджиев, Спомени; вж. и Институт за история — БАН, секц. „Възраждане”, арх. сб. инв. № 289 — 1954.

116

воля; дъщеринският дълг към оная, която с толкова труд и лични жертви я е отгледала и образовала, я възпира от всяко самостойно действие.

В този кръг на хладни преценки от страна на майката, която придирчиво е гледала и на евентуални женихи на дъщеря си, и на изгледите, според нея, за бъдещето й, са затворени известните ни досега моменти, бихме казали и изпитания, от интимния живот на Иванка.

По мнение на всички, които са я познавали, навсякъде, където и да се е намирала, тя е блестяла с хубостта си, с интелегентността и културата си и е привличала вниманието на окръжаващите я. Не се знае колко копнежи е предизвикала, но не ще са били малко ония, които скрито или явно са се ласкаели от мисълта да им бъде другарка в живота.

Публицистът, общественик и дипломат Димитър Ризов е водил кореспонденция с Иванка в продължение на няколко години. Запазени са четири нейни писма и четири илюстровани картички до него, с дати от 1898 г., когато тя е в Швейцария, до 1904 г. включително, едно от които вече цитирахме. [106] Ризов не само е искал да я привлече за сътрудничество в издавания от него вестник „Христо Ботйов”, а дори е ходил в Търново да й предлага ръката си, но е бил отклонен. По-късно, оженен, той е имал случай да си „отмъсти” на Иванка, като й казал: „Някога вие ме отблъснахте, но аз се ожених за черногорка, която много прилича на вас!” [107]

Не останал равнодушен към нея и революционерът, един от основателите и ръководителите на ВМОРО и съратник на Гоце Делчев — Гьорче Петров. В оставени спомени от отдавна починалия Аргир Манасиев накратко е предадено и следното съобщение:

„Преди да заминем за Македония, през 1902 г. (месеца не мога да си спомня) бях повикан от Тома Давидов, който ми предаде пакет с пари и писмо и ми заръча да замина за Велико Търново, за да ги предам на Гьорче Петров. Последният бе интерниран във Велико Търново след арестуването на Борис Сарафов. [108] Гостувах
 

106. НБКМ — БИА, II В, 7064, 7065, 7066, 7067, 7068.

107. Институт за история — БАН, Сбирка ръкописни трудове, арх. сб. инв. № 50 — 1954.

108. Аргир Наков Манасиев, Тома Давидов (р. в Ловеч), Борис Сарафов — дейци на македонското революционно движение.

117

на Гьорче Петров в продължение на няколко дни. Един ден той ме покани да посетим дъщерята на Христо Ботев — Иванка. Тя беше мома и живееше при майка си и брат си, ако се не лъжа, гимназиален учител. Долових, че Гьорче Петров питаеше известни чувства към Иванка.” [109]

Сред особено ценените от нея приятели е и бележитият, блестящ с таланта си на театралната сцена, артист Сава Огнянов. Не е известно кога, при какви обстоятелства и по чий почин са се запознали двамата. А той е един от четиримата синове (Сава, Александър, Иван и Богдан) на Мария (Мина) Горанова, смятана за „първо либе” на Ботев. Връстник на Иванка, Сава Огнянов (1876—1933) не я е познавал, както и тя него, в юношеските години. Но те и двамата знаят за взаимните симпатии на Мина и Ботев, за посвещението, което той й е направил при първото издание на стихотворението „Пристанала”, знаели са и за роднинството им и че те също чрез тях са по-далечни роднини.

През 1896 г. Огнянов следвал три семестра архитектура в Мюнхен, но се прехвърлил в мюнхенската драматична школа на Ото Кьоних, а после в Берлинската драматична школа и в 1901 г. завършил образованието си по драматичното изкуство. От 1902 г. играл в София в трупата „Сълза и смях”, от която в 1904 г. се формира Народният театър.

Дъщеря му Жозефина Огнянова—Темелкова ми разказа, че още когато бил студент в Германия, между него и Иванка Ботева е имало кореспонденция. По-късно те са могли да се срещат в София, където тя го е гледала на сцената и е слушала рецитациите му. Когато му се наложило да прекара известно време в Търново, той не скривал симпатиите си към Иванка и говорел с възторг за нея. Както е разказвал Андрей Протич като съвременник и свидетел, искал да се ожени за нея. И този път обаче баба Венета отсякла „не” и посъветвала Огнянов да напусне сцената и да завърши изоставеното следване по архитектура. [110] Тя се е показала в момента много строга към него — към човека, който заедно с високо талантли-
 

109. Съобщение, направено ми лично писмено от Боян Мирчев от София, за което му изказвам благодарността си.

110. Институт за история — БАН, секц. „Възраждане”, арх. сб. инв. № 50 — 1954.

118

вите актьори от първото поколение не само поставяха на най-здрави основи Народния театър, но и създаваха име и обществен престиж на българския актьор

А Иванка е дала израз на хубави чувства към Огнянов и големия му талант, като му е подарила в София хубаво подвързани Ботеви стихотворения с надпис на френски, както някога Ботев е посветил „Пристанала” на Мина Горанова. За съжаление, тази книга е изчезнала по време на бомбардировките над София. Автографа на Иванка предава по памет дъщерята на Огнянов — „На моя любим приятел, вдъхновен изпълнител на стихотворенията на незабравимия ми баща”. Подарила му е също с надпис и снимката си, която е запазена от дъщеря му. [111] Баща ми не е споделял разбиранията на баба ми за професията на актьорите. Огнянов му е харесвал много и по-късно той се възхищаваше на голямото му изкуство на сцената и беше негов почитател.

Има известни догадки, че Пенчо Славейков е бил също един от обожателите на Иванка. Как подобна перспектива е действувала на Иванка, не е ставало дума с ония, които са я познавали отблизо, но майка й се чувствувала горда, че ако той стане съпруг на дъщеря й, това ще вбеси злоезичниците от Търново, еснафската и консервативна в разбиранията си, но претенциозна среда, която неведнъж е оскърбявала Иванка.

При срещи със Славейков Иванка най-напред е изразила недоволството си от отрицателното му мнение за Ботев в някои негови статии. Била е недоволна, че големият български поет може да засяга баща й, от което и тя самата се е чувствувала още по-засегната. Пенчо Славейков казал, че ще се поправи. И наистина, Иванка е могла да прочете по-късно статията му „Жив е той, жив е...” в „Мисъл”, XVI, 1906, кн. 5, стр. 291–299 и да направи сравнение с рецензията му статия „Христо Ботев” от Д. Т. Страшимиров, 1897 г.

За Пенчо Славейков и Иванка Ботева знаем от Илия Янулов следното: „Пенчо Славейков ухажваше много Иванка. Той й поднесе някои свои съчинения с чудесни надписи. Една от тия книги остана в семейния архив на Димитра, тъкмо с най-хубавия надпис, и стоеше при пис-
 

111. Лично съобщение, направено ми от дъщерята на Огнянов — Жозефина Огнянова—Темелкова, за което й изразявам благодарността си.

119

мото от „Радецки”. Иванка имаше към големия български поет, нещастен поради своя физически недъг, истински човешки симпатии, но за брак не можеше да става дума.” [112]

С положителност може да се каже, че до срещата си с д-р Аджаров Иванка не е преживявала никакво сериозно увлечение.

През есента на 1953 г., след като бях завършила командировката си от БАН в Търново за издирване на материали за Венета и Иванка, отидох в Пловдив, привлечена от желанието да се срещна лично с д-р Аджаров, който живееше там. На позвъняването ми в дома му ми отвори младо момиче. След като се представих и почаках малко, бях въведена в кабинета на д-р Аджаров. Престарелият вече 82-годишен, но още с красива осанка, с брада и мустаци, каквито е носил на времето, но вече побелели, д-р Аджаров беше седнал на стол с висока облегалка и с домашно кепе на главата, извезано със сърма. Очаквах, че ще бъда приета сърдечно, но през време на целия ни разговор разбрах, че този стар човек не беше забравил накърненото си мъжко достойнство на младини и причината за развалянето на годежа му с Иванка. Но нека, преди да предам по-нататък разговора си с него, да опиша всичко, което зная от баща си и от други съвременници за осуетения брак на Иванка и д-р Аджаров.

През май 1901 г. Венета и Иванка Ботеви били поканени от съпругата на Каравелов Наталия да й гостуват в Белград. Известно е, че Любен Каравелов и Христо Ботев са починали като скарани. До Освобождението Венета се държала резервирано, но веднага след като се завърнала в родния си град, а Каравелов преместил печатницата си в Търново, ледовете се стопили. След смъртта на Каравелов двете жени още повече се сближили. По-късно Венета е гостувала на Наталия, когато тя е отишла да живее в Белград. И този път поканата й била приета с удоволствие.

На път за Сърбия, Венета и Иванка се отбили във Видин да се видят със сина и брата Димитър, който бил преместен във Видинската гимназия „все по свое желание”, а в същност по наказание за „бунтарски прояви”. След Освобождението Видин е бил място, където се из-
 

112. Ил. Янулов, Спомени.

120

пращали на служба държавни чиновници, смятани от властта за неблагонадеждни. Такъв бил случаят и с Димитър Рашев, който от своя страна станал във Видин център на всички недоволници. Чиновниците, които били изпращани там, и тези, които им съчувствували, образували общество, което наричали „комуна”. Членове на тази „комуна” били и д-р Хр. Аджаров, и Стоян Христов. Тук именно Иванка била запозната от брата си с двамата членове на тази „комуна”, които ще играят съдбоносна роля в живота й.

Д-р Христо Аджаров е роден в 1871 г. в Калофер. Завършил медицина във Виена, след двегодишна служба в Пловдивската държавна болница, бил изпратен да се специализира по хирургия във Виена. След завръщането си оттам, бил назначен за началник на хирургическото отделение в Плевен, а после преместен за управител на Видинската първостепенна болница.

Скромен, културен и красив, д-р Аджаров се харесал на Иванка, а и тя на него. При всекидневни обеди, вечери и разходки те разговаряли много и постепенно се сближили. Породилата се симпатия между двамата преминала във взаимна любов и при одобрението на баба Венета и сина й Иванка и Аджаров се сгодили. „Комуната” устроила излет до Белоградчик. С нает файтон четиримата — Венета, Иванка, Димитър и Аджаров, а и Стоян Христов със служебната си кола, отишли в Белоградчик.

Там ги чакали изненади — шумно посрещане от много народ. Всеки искал да види семейството на Ботев — тримата събрани заедно. Били настанени в частна къща, а Аджаров и Христов — в единствения хотел в града. На другия ден разгледали останките от крепостта и белоградчишките скали. Годениците се чувствували особено щастливи в майските дни сред природните забележителности на малкия град.

Последвал хубав обяд в гостилницата. Пред присъствуващите на обяда и гражданството се говорело все за Ботев. На връщане посетили пещерата край с. Рабиша, за която Венета и Иванка били много слушали. На другия ден се завърнали във Видин. След няколко дни Венета и Иванка ,вместо за Белград, отпътували за Букурещ, за да поръчат булчинска рокля — дар от годеника.

Много наскоро д-р Аджаров бил преместен в Плов-

121

див; тук бил израсъл, тук живеели родителите му, тук го чакала клиентела, а развитието на града обещавало добра работа и той бил много доволен, че се връща там. На път от Видин за Пловдив Аджаров се отбил в Търново, където гостувал на годеницата си. Тук възникнал малък спор, който отпосле се оказал фатален. Майката и дъщерята загатнали, че предпочитат да бъде преместен в Търново. Той искал да ги убеди, че Пловдив е по-подходящ град за кариерата му, но отстъпил. Отпътувал за София и помолил д-р Ораховац, който възглавявал тогава Дирекцията на народното здраве, да го премести в Търново. Ораховац отговорил: „Ние по-добре знаем кой за къде е, а Вие не се водете по женски ум!” И Аджаров отпътувал за Пловдив, за да заеме службата си.

Между него и Иванка започва нервна размяна на писма с повторение на едни и същи чувства и мисли. Обичат се много и не могат един без друг, но Иванка не може да иде в Пловдив, защото майка й не иска да напусне Търново, нито да се раздели с дъщеря си. Влюбеният Аджаров й писал да избяга, за да се венчаят — Иванка не се съгласила. Душевната й мъка се изразявала в думите, които не един път е отправяла на Аджаров: „Как да я напусна сега, когато ме е отгледала без баща от четиридесетдневно дете?” „Как ще я напусна, когато е направила толкова много жертви и е изтърпяла толкова мъки за мене”, отговорила тя и на своя приятелка, която също я съветвала да избяга.

Така изминали месеци само в размяна на писма. Най-сетне Аджаров й писал, че тя няма право да го държи в това положение и че я освобождава от ангажимента й към него. Към това писмо приложил годежния пръстен и всичките й писма до него. Годежът бил развален, но никакви остри думи помежду им не били разменени. Връзките им продължили чрез писма, защото Иванка се надявала да склони майка си да се преселят в Пловдив. Постепенно писмата разредели, тонът им станал по-хладен и накрая съвсем престанали.

Изминало повече от година. Иванка не преставала да убеждава майка си. Най-сетне Венета склонила да напусне Търново и да отиде с дъщеря си в Пловдив. Измъчената, но вече щастлива Иванка, писала, че майка й е готова да отиде в Пловдив. Отговорът се забавил дълго и той съдържал вестта, че Аджаров току-що се бил оженил.

122

(Може би по този повод Иванка на илюстрована картичка до Д. Ризов от 16. IX. 1902 г. е писала: „Имаше малко „разочарование”, но за него никой не е виновен, разбира се”.)

„И когато се завърнах от сватбената си разходка до Тулча, и влязох с младата си булка в нашия дом, заварих писмото на Иванка, в което тя, щастлива, ми разказваше за решението на майка си. Сама виждате, продължи да разказва д-р Аджаров при срещата ни през 1953 г., какво направи със своето упорство баба ви Венета. Веднага писах на Иванка, че вече всичко между нас е завинаги свършено. За упреците никога не съм й се сърдил, защото я разбирах ...” Тук д-р Аджаров въздъхна, промени разговора, но пред него оживя споменът за прелестната дъщеря на Ботев. Той я обрисува така, както е отнесъл образа й от онова време:

„Иванка беше много красива, с весело и румено лице, с енергична походка и жестове. Учила в Швейцария, тя отлично владееше френски език, беше с голяма култура и със социалистически убеждения. Имаше добра душа и беше обичана от всички. Където и да се появеше, нейното превъзходство над останалите се чувствуваше. Не беше надменна, а проста и сърдечна с хората. Желаеше да има много деца — наследници на великия й баща, пред паметта на когото се прекланяше. Съжаляваше, че не се е родила момче. Изказвала беше желание пред мене, както тя, така и нашите деца да включат във фамилното си име и името на Ботев, като се наричат Аджарови—Ботеви.”

За баща ми Димитър Рашев той се изказа най-ласкаво, че бил разбран, умен и прекрасен човек и че е запазил за него хубав спомен. Когато в разговора ни вметнах, че човек, който обича истински, издържа на всички изпитания, или нещо подобно, старият лекар се раздразни и не се сдържа да ми каже, че нямало на кого да приличам; на баба си, искаше да каже. Разбрах, че не беше изчезнал споменът му по несбъднатото и че Иванка е оставила незалечими следи в сърцето му след толкова изминали години. Д-р Аджаров почина в Пловдив през 1960 г.

Така голямата любов на Ботевата дъщеря била пренесена в жертва на дъщеринския дълг. Венета, на която целият живот е бил верига от усилия и унижения, за да

123

изгради щастието на милата си Иванка, този път наранила жестоко сърцето на детето си, единствено поради голямата си привързаност към родния град.

Късно било за упреци и съжаления. Иванка останала при майка си в Търново.
 

Пет години след годежа на Иванка с Аджаров, тя се омъжила за д-р Стоян Христов, единственият свидетел на онези незабравими минути от живота й. Тогава Христов бил във Видин началник на тамошния клон на Българската земеделска банка и учел френски при брат й Димитър Рашев.

Д-р Стоян Христов Милчев е роден на 1 януари 1873 г. в с. Клисура, Горноджумайско (сега Благоевградско). Както е известно, въпреки че Горноджумайска околия била освободена в 1878 г., по-късно тя отново била включена в границите на турската държава. Тогава, заедно с хиляди други бежанци, напуснали Пиринския край, се преселило и семейството на Ст. Христов и се настанило в малкото село Осоица, близо до гара Саранци (Софийско). Там Стоян завършил основно училище, прогимназия в Новоселци (сега гр. Елин Пелин) и гимназия в София. Отначало работил като финансов чиновник в София, а през 1898 г. бил назначен за държавен бирник в Берковица.

През цялото време на чиновничеството си той мечтаел да продължи образованието си. След като си спестил малко пари, особено когато бил на служба във Видин, заминал да следва икономика в Брюкселския университет. И тук, както във Видин, била образувана „комуна” от български студенти, отишли да събират наука. Христов завършил университета през март 1905 г. с отличие и звание лисансие, а няколко месеца по-късно защитил докторската си теза по икономическите науки на тема „Кредитът в България”. [113] Автор е на няколко книги и различни статии, предимно по икономически въпроси.

След завръщането си от Белгия д-р Стоян Христов бил назначен в Българската земеделска банка в София. Тук той посетил стария си приятел Димитър Рашев, който по това време се бил установил в София и бил оженен.
 

113. Спасина Хисарлъшка, Велико Търново, юни 1974 г., с. 6.

124

Другарските връзки били възстановени и Христов започнал често да посещава младото семейство. При продължителни разговори със съпругата на Рашев (майка ми) той разбрал, че е бил харесан за съпруг на Иванка Ботева. Христов от своя страна дал да се разбере, че е възхитен от Иванка и би се чувствувал щастлив да свърже живота си с нея. Останало да се узнае какво биха казали за този проект Иванка и майка й. След дълга кореспонденция между София и Търново се изяснили всички въпроси. За баба Венета и за всички други изборът бил приемлив, защото в лицето на избранника виждали човек, който сам с упорит труд и със способностите си се е изучил и проявил в областта, в която работел.

Христов заминал за Търново. На 30 октомври 1905 г. той посетил Ботеви и в този ден Иванка Ботева и д-р Стоян Христов се сгодили. Уговорили да не се дава гласност на годежа, докато не се приготви сватбата. Баба Венета искала да направи голяма сватба. Решено било венчавката да стане на 8 януари 1906 година. Христов пристигнал в Търново за коледните празници и гостувал в дома на годеницата си до деня на сватбата. От София дошли брат й Димитър с жена си, чичо й генерал Кирил Ботев, братовчедът майор Стефан Дрянков и много приятели и познати, поканени от Венета Ботева. В навечерието на сватбата пристигнал и кумът Георги Михайлов, Кирил Ботев ангажирал полковата музика, която свирила през целия ден в дома на баба Венета. Била приготвена богата трапеза за многобройните гости. Сватбеният обред минал при голямо веселие, държали се речи, музиката на няколко пъти изсвирила „Тих бял Дунав”. При тази песен, както младоженката, така и майка й и всички били трогнати до сълзи. Тя извикала спомена за онова време, когато бащата на хубавата млада жена се простил завинаги с нея — още като бебе и заминал да се пренесе в жертва за свободата на отечеството.

Вечерта младоженците заминали за Букурещ по желание на Иванка. Там те обходили всички места, които били свързани с живота на Ботев — Българското училище, къщата, където се помещавала печатницата, хотел „Габровене”, където на 12 август 1875 г. се е състояло общото събрание на БРЦК, в което участвувал и Ботев и на което бил избран в петчленния комитет. Посетили и други места в румънската столица. Но отпуската на

125

младия и щастлив съпруг бързо свършила и трябвало да се връщат. Наложило се да престоят в Гюргево, поради натрупване на ледове по Дунава. А в Русе останали два дена на гости у кума и кумата, след което се върнали в Търново, за да може Христов отново да поеме службата си. Баба Венета, която била много щастлива по онова време, ги посрещнала весела и засмяна.

Сред многото поздравителни телеграми от различни места по случай сватбата на Иванка и д-р Христов, незапазени днес, е била и следната телеграма на калоферци:

8. I. 1906 г.

Телеграма

до Иванка Хр. Ботева Калоферските граждани, събрани днес по покана на д-во „Ботев” за избиране комитет за издигане паметник на великия наш съгражданин и Ваш баща Хр. Ботев, считат за свой най-приятен дълг да Ви поздравят по случай встъпването Ви в брак и Ви пожелават семейно щастие, здраве и дълголетие

От дружество „Ботев”


Иванка отговорила на поздравленията им със следното писмо:

До Господин Председателя
на дружество „Ботев”
гр. Калофер

Уважаемий Господин Председателю,
Веднага след венчаването ми на 8-мий того, заминах от Търново, та нямах възможност да получа още същия ден Вашата толкова любезна телеграма, с която, от името на Калоферските граждани, ме поздравявате по случай встъпването ми в брак.

Днес, когато се върнах в Търново, аз имах рядкото щастие да приема и прочета Вашата телеграма, която ми достави такова голямо удоволствие.

Поздравите и благопожеланията, които ми отправихте, ми са много мили и аз Ви моля, уважаемий Господин Председателю, да предадете на членовете на д-во „Ботев” и на Калоферските граждани моите най-искрени благодарности.

126
Скъпо ценя тяхната доблестна и високо патриотична инициатива за въздигане паметник и овековечаване паметта на техния велик съгражданин и мой незабравим баща Христо Ботев. На благородната инициатива на добрите Калоферци от сърце пожелавам пълен успех. Нашата национална задача още не е завършена, общите отечествени интереси на целокупна България и днес все още имат голяма нужда от горещ патриотизъм, от еднаква енергия и самоотверженост. Нека паметника, който ще въздигнете, да напомнюва на идещите поколения тая нужда, да сгрява сърцата и да култивира в тях любовта към отечеството.

Приемете, уважаемий господин Председателю, уверението в отличните ми към Вас почитания.

Иванка Хр. Ботйова—Христова

г. Велико Търново
24. I. 906 г.


Това писмо е намерено в една книга преди години, след като Никола Начов бил предал на читалището в Калофер свои книги. Сега то се пази в библиотеката на калоферското читалище.
 

За да не разделя веднага майката и дъщерята, Христов успял да нареди да останат за по-дълго време в Търново, като предприел ревизии в клоновете на Българската земеделска банка в околните градове. Било пролет и Иванка, която още от Швейцария обичала излетите, го придружавала в обиколките му. Навсякъде, където се появявали, били посрещани сърдечно. Когато били в Севлиево, заедно с друга приятелска съпружеска двойка (на инж. П. Абаджиев), посетили Батошевския манастир. Навред хората искали да видят дъщерята на Ботев, за която знаели малко, или само онова, което са чели в писмото на Ботев от „Радецки”. Иванка била във възторг от всичко българско:

„Иванка, натура сантиментална и възприемлива, пише Ст. Христов, се възхищаваше от всичко хубаво в нашата българска природа, което срещахме при излетите, реки, планини, гори, красиви пейзажи. Тя почти не намираше нищо, което да не е хубаво за нея в българската природа.” А и у народа, отдаден на мирен труд. „Прос-

127

тият народ, е казвала тя на съпруга си, е добър и честен, но ако има безчестие и зли хора сред него, те не са виновни за това, а околната среда ги е направила такива. На нас, просветените, се пада отговорността да ги просветим”.

По-късно Иванка с мъжа си посетили и село Осоица, за да навестят стария баща на Христов (майка му била починала отдавна).

В реда на спомените на д-р Ст. Христов е очертан в пълнота образът на Иванка. А по-нататък той отбелязва:

„Природният закон за наследствеността по един демонстративен начин така видимо и с такова сходство се проявява в случая между бащата и дъщерята. Баба Венета разправяше, че походката, както и гласът на Иванка наподобяват гласа и походката на бащата. Аз пък от моя страна ще добавя, че почеркът на Иванка извънредно много прилича на почерка на баща й, като че една ръка ги е писала. Това може да се провери много лесно чрез едно сравнение на двата почерка. Съжалявам много, че толкова писма от Иванка до мене като годеник, които доскоро пазех, загинаха при събарянето на къщата от въздушните нападения и не мога да посоча нито едно, но все ще се намерят Иванкини писма у някои от близките й роднини, за да се установи и тоя факт, така много интересен. Иванка като мома се подписваше тъй, какъвто е подписът на бащата, със същите извивки и характерни черти. Колчем мина край. бюста на Христо Ботев в Борисовата градина, веднага си спомням за почерка на Иванка, като че ли тя го е написала на бюста на баща си. (Тя наистина е наподобявала напълно подписа на баща си, както се вижда и от автографите й на фотокопията тук).

Иванка се обличаше просто, но елегантно. Мразеше труфилата и изобщо изкуствените разхубавявания, както и прекалените модни новости. Нейният принцип в това отношение бе: най-семплото е най-красиво, стига да умееш да си служиш с него.

Иванка владееше много добре френски език, говоримо и писмено; значително бе напреднала и говореше немски, а ползуваше се и с леснина от руски език”. [114]
 

114. Д-р Ст. Христов е оставил много спомени, оеобено за Иванка, писани приживе на 24. IX. 1945 г. и други пак от него, които жена му е предала в 1968 г. (Христов е починал в София в 1961 г.) и които се намират в Института за история — БАН.

128

Що се отнася до фамилното име на Ботев, и майката, и дъщерята са държали то да се пише и в техните имена така, както го е писал самият той — Ботйов (Ботйова, Ботйови). Тази форма е поддържал и Ст. Христов и сам е ходил в редакции и е писал във вестници то да бъде запазено с нея. Знае се, че в миналото дълго се е писало по това име и от наши езиковеди, докато окончателно се приема то да бъде нормализирано като други имена в съвременния български литературен език с форма Ботев, както вече неизменно се пише.
 

Много наскоро след женитбата си Иванка споделя със съпруга си своята отдавнашна мечта — да събере и издаде всичките съчинения на баща си. Тя отдавна работела за това. Но по онова време не било лесно да се справи с всички трудности, особено поради обстоятелството, че е жена. Сега, когато имала другар, който би могъл да я покровителствува и да й бъде в помощ, тя била уверена, че ще успее да я осъществи. Д-р Стоян Христов естествено ще трябва да отстъпи от прибързано изразеното мнение за обществени прояви на жената, и двамата с ревност и в съгласие се залавят да осъществят замисленото от Иванка дело.

По този въпрос тя била вече говорила с Иван Клинчаров, който също възнамерявал да издаде съчиненията на Ботев, но поискал разрешение от семейството му, както и прякото участие на Иванка в редактирането им. А идеята била възприета възторжено и от Ст. Христов. Той вече се бил проявил с книги, предимно в областта, в която работел. [115]

В началото на септември 1906 година Иванка и Ст. Христови заминали за София, където Ив. Клинчаров ги очаквал. Настанили се в хотел „Континентал”, на ъгъла на ул. „Клементина” (сега „Ал. Стамболийски”) и „Леге”. Вместо да се погрижат да си уредят по-спокоен живот в удобно жилище, те заживяват на бекярски начала с мисълта преди всичко да изпълнят поставената цел.
 

115. Няколко думи за с. Осоица, Берковица, 1898, 48 с.; Ръководство за селскообщинските управления по службата на земеделческите каси, С., 1900, 84 с. (II изд., С., 1903, 104 с); И по-късно е издал книгите: Необходими реформи в земеделческия кредит, С., 1914, 41 с.; Реферат върху дейността на Съюза на акционерните дружества в България през първите десет години от съществуването му, С., 1930), 30 с.

129

На два пъти и баба Венета им гостувала в София, но се настанявала у нас, защото не е могла да живее в хотел.

Двамата съпрузи започнали заедно с Клинчаров да проучват и подреждат литературното наследство на Ботев. Когато се пораждало съмнение относно авторството, Иванка с увереност отгатвала дали някоя творба е написана от Ботев. Всяко листче е минавало под нейното око. Тя не се съгласявала да се извращават думите на баща й, нито коментарите да отиват по-далеч от написаното в текста. Не позволявала да се тълкуват мислите на баща й, нито да се заемат окончателни позиции по още, както тя казвала, не напълно изяснени и изследвани въпроси. А самата тя ни най-малко не се съгласявала да ги предрешава. Клинчаров не бил винаги съгласен с нея, но тя налагала мнението си. В продължение на два месеца тримата работили всяка вечер до късно през нощта, но до пълно доверие между Иванка, от една. страна, и Клинчаров, от друга страна, не се стигало. Затова всеки път те едновременно парафирали приетите текстове. Колкото работата напредвала, толкова Иванка ставала нетърпелива и горяла от желание да види първата кола излязла от печат, за да повярва, че изданието ще види бял свят, както казвала.

И тримата желаели то да добие колкото може по-добър вид. А по това време единствено Държавната печатница е можела да даде по-качествена работа. Но оттам им било отказано, под предлог, че не печатат частни издания. След като обаче настояли твърдо и се мотивирали, че случаят е по-особен, тъй като се отнасяло за съчиненията на Хр. Ботев, накрая успели да ги убедят. Печатницата им предложила да дадат своя хартия, а за самия печат да депозират в аванс нужните суми. Първото условие било прието, защото се намирала хартия на кредит у Янко Икономов срещу полици, подписани от Иванка и д-р Ст. Христов. Но тъй като нямали налични пари, второто условие било неприемливо. След дълги преговори най-сетне всички пречки били преодолени и печатането на Ботевите творби започнало. Междувременно Иванка изпратила последния портрет на баща си, за да бъде уголемен и художествено изработен във Виена.

Тя се канела след издаването на съчиненията да замине с мъжа си за Будапеща и Виена, за да видят биха ли могли да издирят нови сведения за преминаването на

130

парахода „Радецки” до Козлодуйския бряг, било от печата, било от архивите на Дунавското параходно дружество, било от живи съвременници, а и да съберат сведения от европейския печат за минаването на Ботевата чета в България. Със същата цел те възнамерявали да посетят и други градове — столиците на балканските страни — Букурещ, Белград, Атина и др.

Тъкмо излизала шестата кола от съчиненията на Ботев, на 25 октомври 1906 г. Иванка неочаквано заболяла от Гърло. Тя и преди страдала от болки в гърлото, но този път заболяването било тежко. Първият лекар, когото намерили, бил д-р Досев, който обърнал сериозно внимание на заболяването и посъветвал Иванка да постъпи в клиника. Тя постъпила в клиниката на д-р Стефан Сарафов. След прегледа д-р Сарафов също изразил загрижеността си и уверил съпруга на Иванка, че ще бъдат положени всички усилия за спасяването й.

Лечението продължило под личното ръководство на д-р Сарафов, който се консултирал с редица свои колеги като д-р Михайлов, проф. В. Молов и др. Била поставена диагноза „синя пъпка” (антракс). След първоначално подобрение, настъпило бързо влошаване — Иванка почти се задушавала. Лекарският консулт се спрял на опериране на гърлото като последно средство. Лекарите поискали съгласието на майката и на съпруга на болната. Понеже Венета Ботева по това време била в Търново и нямало време да се получи отговор, братът — Димитър Рашев дал съгласието от името на майка си.

Вместо очакваното подобрение обаче, след операцията настъпило влошаване на състоянието на болната. След няколкодневни мъки, при висока температура, предполага се поради отравяне на кръвта, на 7 ноември 1906 г. през нощта Иванка починала.

Когато настъпило влошаването, извикана набързо, от Търново пристигнала майка й, уви, безпомощна да спаси чедото си. След смъртта на Иванка тя телеграфически наредила в Търново да бъдат приготвени два гроба в една обща гробница.

Тялото на Иванка бива пренесено у нас. Била съм съвсем малка и не съм могла да си дам сметка за всичко, което е станало. Това, което се е запечатало в паметта ми, е, че до спалнята ни стая беше седнала баба ми. Тя удряше главата си, после с две ръце по скута си, а след

131

това, като скачаше от стола уж да тръгне занякъде, пак сядаше и продължаваше да се бие по главата и коленете. Спомням си и ковчега, поставен в гостната ни стая, и преминаващите край него близки и почитатели на покойната ми леля, дошли да се простят с нея.

Опелото било извършено в църквата „Св. Седмочисленици” в присъствието на много граждани, всред които бил и министърът на народното просвещение Шишманов.

Ковчегът с тленните останки на Иванка бил пренесен на гарата за изпращане в Търново. От катафалката до вагона той бил носен на ръце от група работници, дошли да се поклонят пред останките на Ботевата дъщеря. Те помолили близките й да им разрешат да дежурят през цялата нощ край мъртвата. Началникът на гарата с готовност разрешил на работниците да отдадат по този начин почитта и преклонението си пред паметта на Ботев.

На сутринта тялото на покойната било изпратено за Търново с влака. Научили за кончината на Иванка, почитатели на Ботев в Плевен излезли на гарата, за да изкажат съболезованията си, а близките й, които придружавали покойницата. Скоро вестта, че от София към Търново се движи влак с останките на Иванка Ботева, бързо се разнесла от служителите по железниците. Навред по гарите, където спирал влакът, а дори и там, където той не спирал, се стичали обикновени хора и с ридания го посрещали и изпращали. Множество търновци очаквали на гарата влака с ковчега.

А на погребението се стекъл целият град. От дома й до гробищата се проточила дълга траурна процесия. Катафалката, теглена от четири коня с черни покривала, бавно преминавала по главната улица на Търново, следвана от голямото множество почитатели, а от двете страни по тротоарите хиляден народ отдавал последна почит на Ботевата дъщеря. Пред девическата гимназия, където някога се е учила и учителствувала Иванка, били наредени всички ученички. Процесията спряла, катафалката и улицата наоколо били затрупани с цветя — тъжна раздяла с любимката на девойките, на младите сърца, закърмени с поезията на Ботев.

По волята на Венета, дъщеря й била погребана в южния гроб, в иззиданата обща гробница с два гроба, като северният бил запазен за нея.

Прекъснат е рано един млад живот, а с него и друг, зародил се под сърцето й.

132

Надживяла възрастта на баща си с малко повече от две години, Иванка не е могла да види завършено издаването на съчиненията му. Отпечатването им било временно спряно. Съпругът й не е могъл да встъпи в нейните права. Венета Ботева настояла да се продължи работата, като синът й Димитър заместил Иванка. Така Ст. Христов, Рашев, съпругата му и Клинчаров продължили да редактират материалите. Клинчаров започнал отново да изопачава текстовете и да им дава свои тълкувания. Въпреки че всеки текст се одобрявал съвместно и се парафирал от него, от Христов и Рашев, било установено, че Клинчаров дава материали и без да са парафирани от другите. Тогава те отишли в Държавната печатница и унищожили няколко коли. Клинчаров завел дело. Поетът Д. Полянов предложил той да прередактира текстовете на Клинчаров, тъй като не одобрявал редакцията му. Делото завършило със спогодба. През 1907 година съчиненията на Ботев били издадени. На отделен лист върху гланцова хартия — портретът, на Ботев с подписа му и под него датите на раждането и смъртта му: 25 декември 1847 — 20 май 1876. Следва заглавната страница, на която е отпечатано:

ХРИСТО БОТЕВ, СЪЧИНЕНИЯ
Какой свтильникъ разума погасъ —
Какое сердце биться перестало!...
Н. А. Некрасовъ.
Нова и пълна редакции от Иванка Хр. Ботйова—Христова и Ив. Г. Клинчаров

с писмото на Ботйов до жена му Венета, биографически чертици за Иванка Хр. Ботйова, 3 портрета, 3 карикатури из в. Будилник, 280 обяснителни бележки към текста, един календар за 1875 и др.

СОФИЯ
Държавна печатница
1907


Редакторката не доживяла да види осъществена заветната си мечта да излязат от печат събрани съчиненията на баща й. Но заслугата за това дело е изцяло нейна, защото тези, които го довършили, са били вдъхновени от нея.

Но как баба Венета ще преживее загубата и погасналата майчина надежда да дочака внуци и да се радва на

133

голямо семейство на дъщеря си? Още тръпна при погребението на Иванка, когато след него остава сама между четирите стени, тя се отдава напълно на прелялата в гърдите й мъка. Връхлетяла я е скръб, каквато след смъртта на Ботев тя не е изживявала. Тази корава жена, за която няколко пъти казах, че не се отдаваше на плач и хленчене, като че изгубва от духовната си сила и сега ще ходи сутрин и вечер на гроба на милата й Иванка и тихо ще рони сълзи. За да не бъде сама, сестра й Мариола изпратила при нея внучката си (от осиновения й син), тогава шестнайсетгодишна ученичка, а по-късно учителка, Марийка, по мъж Паскалева, която е сега на 86 години и живее в Търново. Тя разказва, че четиридесет дни след смъртта на Иванка живяла при баба Венета. Неутешимата майка не можела да си намери място от скръб. Вечер и през нощта тя заставала над леглото на сестрината си внучка, дълго я гледала и плачела. Лицето й й напомняло за нейната Иванка. Това започнало да плаши девойката, а и сънят й бил смущаван, пък тя трябвало да се готви и за предстоящи изпити. Едва изтраяла тези 40 дни, след което се прибрала у дома си.

Тази неподдаваща се на отчаянието жена, когато загубва най-скъпото си чедо, като че изменя на себе си и стига до най-мрачни настроения. Когато наскоро след голямата загуба познатият на семейството инж. Абаджиев, минавайки през Търново, я посещава, намира я в особено състояние на безнадеждност: „Загубих моя Христю, му казва тя, живеех само със спомена по него — такъв, какъвто беше той, няма друг. Утешавах се с Иванка, която бе всичко за мене. След нейната смърт нямам нищо, което да ме утеши ... Самотията ме души и не знам защо живея ... Иска ми се да падне гръм, да загина, къщата ми да изгори издъно и аз с нея!” [116]

Когато баща ми и майка ми отишли на четиридесетия ден от смъртта на Иванка в Търново, заварили баба ми все така подтисната и неутешима. За нея не съществувало нищо друго, освен гроба на дъщеря й, над който изплакала всичките си сълзи. Тя им казала, че винаги се е измъчвала, задето не е знаела къде е гробът на любимия й мъж, но сега вече гробът на детето му за нея станал и негов гроб. Имало къде да оплаква и двамата.
 

116. П. Абаджиев, Спомени.

134

От този ден баба Венета започва да раздава на близки и съседи все за помен на Иванка, да подарява на бедни, и особено на деца, дрешки, обувки и др. В памет на дъщеря си тя внесла на 17 април 1907 г. в търновския клон на Българската народна банка 6000 златни лева, с които да се образува фонд „Иванка Хр. Ботева” при Министерството на народното просвещение. С лихвите от тези пари искала да се подпомагат ежегодно с дрехи, обувки и учебници най-бедните, но и най-добрите ученици от махалата и училището „Св. Константин” (по-късно — бившата търговска гимназия). Тя пожелала да се почита паметта на дъщеря й и на Ивановден по начин, който се намери за най-подходящ.

Направила е и различни дарения на църкви и манастири: 1000 лв., завещани от брат й д-р Кируш Рашев на църквата „Св. Константин”, за да бъде поменуван, още 1000 лв. на същата църква за поменуване. На девическия манастир „Св. Пантелеймон” в Присово и на девическия манастир „Св. Троица” в Търново подарила филони и други свещени одежди. Дарила и манастира „Св. Богородица” в Арбанаси, също и манастира „Св. Никола” в Арбанаси, където и сега може да се види уголемен портрет на Иванка в рамка и под стъкло, и др. [117]

Баба Венета поръчала да изработят в Букурещ хубав паметник от розов мрамор за гроба на Иванка, вече избелял от времето. В горната му част в елипсовидна лунета е изваян бюст на млада скърбяща жена с приведена глава, под него медальон с портрета на Иванка, а долу, на разширената част — надпис:

Тук почиват останките на
милата ми и незабравима дъщеря
ИВАНКА Д-Р ХРИСТОВА
родена Хр. Ботйова
Родена на 6. IV. 1876 г. в Букурещ,
починала след
несполучлива операция в София
на 7. XI. 1906 г.
Въздигнат от неутешимата й майка
Венета Хр. Ботйова

(Съобщихме, че датата на раждане е неточно отбелязана на този паметник)

117. Сведения от Търновската митрополия, Инст. за ист. — БАН, секц. „Възраждане”, арх. сб. инв. № 292 — 1954.

135

Преди 5—6 години е започнало преместването на търновските гробища, което е завършило преди две години. В старите гробища, които сега са превърнати в парк „Дружба”, са останали само няколко гроба, на възрожденски дейци, между които — на Добри Войников, Кольо Фичето, Христо Иванов Големия, съратник на Левски и Раковски, и на Христо Караминков. Предвижда се да се оформи „Алея на Възраждането”. В средата, на височинка, уединена, с ограда от ковано желязо и със засадени на нея цветя и отстрани три борови дървета, се намира общата гробница с двата гроба на Венета и Иванка и скромни паметници с две имена, които вълнуват всяко сърце и ще напомнят на поколенията за скъпите близки на безсмъртния певец и революционер Христо Ботев.

Безутешната майка не може да се помири и в сполетялото я нещастие не може да прости на лекарите, които за нея са станали причина за смъртта на дъщеря й. А не закъсняла м мълвата, че на Иванка е направена несполучлива операция и поради нея е последвала смъртта й. Ето защо Венета решава да изнесе пред обществото истината по смъртта на Иванка. Тя излиза с „Отворено писмо до санаториума на г-н д-р Ст. Сарафов по повод смъртта на Иванка Ботйова—Христова от майката на покойната”, Търново, 1907 (с дата 7 февруари 1907), 20 стр.

В него тя се спира най-напред на появилите се в печата обяснения за смъртта на Иванка и отговаря на тях:

„Не мога още да си обясня ясно смъртта на покойната ми дъщеря Иванка. Постоянно се мъча и терзая, като се старая да се осветля върху нейната смърт. Още при дохождането ми в София се загнезди едно дълбоко съмнение у мене, че тя не е гледана добре, но във всеки случай аз не мислех да правя никакъв въпрос около смъртта на покойната ми дъщеря.

Няколко дена след смъртта обаче аз останах като гръмната, като се научих, че във в. „Ден” се появило „опровержение” от санаториума на г. д-р Сарафов по смъртта на дъщеря ми Иванка, в което се казвало, че „мълвата, какво в санаториума била извършена операция на покойната Иванка Ботйова, е мълва тенденциозна, злонамерена, тъй като подобна операция не е извършена, понеже не станало нужда от такава”.

136

Венета праща писмо но тозги повод в няколко вестника, но те са били възпрепятствувани от засегнатите лица да го отпечатат и то е било поместено само в „Балканска трибуна”. В писмото си тя излиза срещу опровержението на д-р Сарафов, че на Иванка не й е била правена операция. Следва подробно изложение на завързалата се разпра между лекарите за изясняване на „затъмнената истина” в разисквания на Софийското медицинско дружество и статии в медицинските списания, А във в. „Пряпорец”, бр. 77 от 11 ноември 1906 г., било поддържано твърдението: „Извършила се малка операция, но болната се почувствувала по-зле и на 7 т. м. към часа 11 сутринта издъхва. Казват, че починала от отравяне на кръвта. В акта за смъртта била отбелязана болестта „гнойно възпаление на сливиците”.

По-нататък майката изразява обидата си от това, че лекуващите лекари немарливо са лекували дъщеря й не защото са били лоши лекари, но поради претрупаната работа в санаториума, а и че не са предупредили близките на покойната за крайно опасното й положение.

При тези дискусии между лекари, като се използувало нещастието на майката, се вмесвали и лични професионални недобри отношения и борби и при настояването на Венета да се разкрие истината по смъртта на дъщеря й, е могло да се стигне до обществен скандал. Трябвало е да се намесят баща ми Димитър Рашев и съпругът на Иванка д-р Ст. Христов, за да убедят дълбоко наранената майка, че е излишно да се създават нови тревоги и да се ходи по съдилища. Но Венета Ботева останала с непромененото си убеждение, че несполучливата операция е отнесла дъщеря й в гроба, което е подчертала и в надписа на паметника й. Изпратила е един екземпляр от брошурата и на д-р Аджаров (запазена сега в дома му в Пловдив), спомнила си в голямата си болка за добрия хирург, който би разбрал и споделил убеждението й за вината на лекарите.

Малко са документите, оставени от Иванка — портрети, подарени от нея на близките на Ботев, които сега се намират в Института за История — БАН, сватбеният портрет на Иванка с мъжа й, даден ми от П. Абаджиев, който предадох също в Института за история, различни

137

други нейни снимки в същия институт, в Къща-музей „Христо Ботев” в Калофер, в НБКМ и у различни частни лица, Най-голяма сбирка от портрети и снимки на Иванка — сама или с майка си, брат си и др., се пазят в семейната архива на баща ми в дома му, а някои има и у мене. Споменах вече за писмата й, запазени в НБКМ (до Д. Ризов) и в Калофер (до калоферските граждани). Мисля, че у някого се намират и повторно писаните от нея писма до д-р Аджаров.

Двете книги с нейни автографи, които описах — сбирката с песни от Женева и книгата, издадена по случай 25-годишнината от преминаването на Ботевата чета през Дунав, допълват малкото оставени документи от нея. Един екземпляр от втората книга се пази и в Калоферския музей.

Пръснати и загубени са още на времето и лични вещи, оставени след смъртта й, пазени от майка й до нейната смърт. Два големи баварски сандъка, в които е била събрана прикята на Иванка, бяха запазени непокътнати до смъртта на баба ми Венета. Тъй като младото семейство е живяло на хотел, Иванка не е пренесла прикята си в София. След смъртта на баба ми в тях бе наредена моята прикя. Сега единият от сандъците е у мене. Една покривка и една кърпа с избродирани върху тях. инициали на Иванка подарих на Къща-музей „Хр. Ботев” в Калофер, където се пазят и днес. Запазила съм и друга кърпа с инициалите й и някои вещи и съдове, а и малка металическа рамка за портрет, която е била в жилището на Ботевото семейство в Букурещ.

Рано се прощава с живота Ботевата дъщеря. Колко труд и усилия да се изгради като достойна наследница на великия си баща! И колко неосъществени планове, а с тях и най-силното й желание — с голямо дело да изпълни дълга си към него!


[Previous] [Next]
[Back to Index]